Руби Диксън
Огънят в целувката му (18)

Глава 18

Дакх

Отивах да унищожа всеки човек в кошера.

Всички трябваше да умрат. Вонящи, мръсни, отвратителни… хора.

В главата ми гарваните диво се засмяха. Подиграваха се с мен и усилията ми. Мислеше, че си толкова силен, толкова свободен. Никога няма да се освободиш от нас.

Никога.

Никога.

Никоганикоганикога.

Мислите ми бяха потъмнели от гняв. Глад да се гмурна над човешкия кошер, да го изгоря на пепел и да дишам мръсния пушек, оставен от телата им. Заслужаваха да бъдат заличени. Не беше ли право на завоевателя да унищожи победените?

Нямаше да е достатъчно да намеря този човешки мъж — този Тейт — и да го убия.

Трябваше да го накарам да страда така, както е накарал да страда моята Саша. Исках да опознае болката. Да познае страха. Да унищожа всичко, което някога е докосвал, обичал, дори помислял.

През цялото време гарваните се смееха с наслада. Бяха удовлетворени да ме имат обратно. Обичаха, че умът ми вече не е мой. Искаха хаос и разрушение и аз щях да съм този, който да им го даде. Не ме интересуваше, че седяха на раменете ми и говореха злобно в ушите ми. Приветствах го. Връщаха черния гняв в душата ми.

Прелетях над човешкия кошер достатъчно ниско, за да съм сигурен, че са видели сянката ми. Отделих си време, наслаждавайки се на факта, че трябва да са ужасени. Тръбата зави, предупреждавайки ги, и позволих на пламък да изригне от гърлото ми, решавайки, че ще ги накарам да треперят от страх, преди да ги изгоря.

Под мен човешка жена побягна към убежище, дългата й пола се заплиташе в краката й. Коса беше тъмна и тя бе слаба и за един зашеметяващ момент си помислих, че това е моята Саша.

Но тя беше на безопасност в гнездото си. Това не можеше да е тя. Когато изпратих навън пипалата на менталния си обхват, я почувствах на разстояние. Саша беше добре на голямо разстояние. Не беше тук в гнездото.

Въпреки това гледката на тази женска ме накара да се поколебая за малко и раздвижих крила, за да се издигна.

Трябваше да помисля.

Обиколих още веднъж човешкото гнездо и отлетях.

Остани, прошепнаха гарваните.

Видът на човешката женска ми напомни, че все пак съм Драконѝ. Имах сърце, което бе при Саша. Не можех да съм лудият звяр, който мисли, че съм. Не можех да убия невинни жени и малките им. Не можех да убия и унищожа всичко, само защото съм ядосан на един.

Този Тейт щеше да умре. Бавно и мъчително, но не в човешкото гнездо. Нямаше да поведе и други със себе си.

Трябваше да го преследвам. Да разбера къде се крие. Да изчакам да излезе от дупката си. Веднъж, щом го забележа, ще го хвана с ноктите си и ще го занеса на моята Саша, за да види как го разкъсвам крайник по крайник.

Бавно.

Това щеше да изисква хитрост. Хората щяха да вдигнат тревога, ако видят наблизо дракон. Отлетях на достатъчно разстояние, зад едно високо, разпадащо си метално гнездо, и се превърнах в двукраката си форма. Гарваните затихнаха и тръгнах решително към човешкия кошер — мястото, което Саша наричаше Форт Далас. Игнорирах поройния дъжд и калта, която се залепваше за кожата ми. Нищо от това нямаше значение. Не обръщах внимание на вонята на кошера им или на шума, който се чуваше непрекъснато от полуделите умове на хората ми наблизо. Отидох до металната бариера и се изкатерих, след което легнах отгоре й, върху ръждясалите предмети, за да мога да наблюдавам хората отдолу.

Оглеждах човешките лица, търсейки едно точно определено. Нямаше да си почина, докато не го намеря.

Дните му бяха преброени. Ноктите ми се впиха в метала от удовлетворяващата мисъл.

Саша

Дакх го нямаше от часове и бях сама в магазина. Не знаех какво да мисля. Бях ужасена от мисълта, че аз бях причината ума му да прещрака отново. И все още бях раздразнена, че се бяхме обвързали, а той не ми каза. Най-вече бях уплашена, самотна и стресирана.

Мразех това. Мразех, че дори сега, Тейт унищожаваше живота ми.

Бележката ми до Ема не беше докосната и написах друга, просто защото или трябваше да правя това, или да реша още седемнадесет страници със судоку или кръстословици. Имах нужда да се разсея, говорейки си с друго човешко същество, дори и на хартия. Така че й казах всичко за Дакх и това, което знам. Че ми е приятел — един вид — и е бил луд, но сега е по-добре.

Не че бях сигурна, че все още е истина, затова завърших с писането на писмото и го захвърлих. Може би да бъде чифтосан с мен побъркваше Дакх и нямаше да го видя никога отново.

Толкова бях ужасена да не бъда изоставена отново. Ако някога ми бяха казали, че сигурността е най-важното нещо в света, щях да се изсмея. Но това желаех най-силно. Исках да знам, че съм в безопасност и защитавана. Исках да знам, че съм обичана. Исках някой да ме държи и да ми каже, че всичко ще бъде наред, и че всъщност е наред. Да не бъде лъжа.

Някой да ме обича достатъчно, за да остане с мен.

Увих се в одеялата и духнах ароматната свещ, която използвах за осветление. Трябваше да си намеря нещо за правене, но за тази вечер исках просто да се завия. Клаудия щеше да ми каже да си вдигна задника и да направя нещо за нещастието си, но тя не бе тук. Бях сама.

И бе трудно да си силен толкова дълго време.

Подсмръкнах, позволявайки си да заплача. Бях привързана към Дакх и имах чувството, че ме е предал и отново ме е оставил. Чудех се дали точно сега не унищожава Форт Далас.

„Връщам се“, каза Дакх, гласът му беше толкова ясен, все едно стоеше до мен.

Седнах в леглото си, оглеждайки се наоколо.

— Тук ли си?

„Не още. Скоро.“

— Но можеш да ме чуеш?

„Чувствам мислите ти. Няма нужда да чувам гласа ти.“

О! Почувствах се облекчена, че се връща. Също и леко притеснена. Мислите му по-рано бяха толкова тъмни.

„Няма нужда да се притесняваш. Себе си съм.“

Да, но в гласа му имаше остри нотки, които не си въобразявах. Реших да дам шанс на менталната реч.

„Ти… добре ли си?“

„Да чуя мислите ти ми помага.“

„Това не е отговор.“

„Не харесваше, когато по-рано бях тих. Опитвам се да бъда по-добър.“

„Достатъчно честно. Притеснявах се, че няма да се върнеш. Че си ме изоставил.“

„Никога.“ Мисълта беше толкова разпалена, че ме стресна. „Винаги ще се връщам при теб, Саша. Ти си моя и аз съм твой.“

Това бе малко трудно за вярване, имайки предвид, че не питах това. Но в същото време ми харесваше да го чувам. Отне доста от тревогата ми.

„Благодаря ти, Дакх.“

„Всичко между нас ще бъде наред, Саша. Това е нещо, което трябва да направя.“

„Ъм, какво точно, ако може да попитам?“

Но умът му отново беше тих. Каквото и да чувстваше, че е принуден да направи — да изгори форта, да убие всички в него, нещо такова — нямаше да го сподели с мен. И не можех да не се тревожа за него.

След известно време не можех да понасям повече чакането. Отново запалих свещта и започнах да чета. Докато го правех чух как Дакх влезе в магазина. Чух го как се движи наоколо, но не станах от мястото, на което четях. Опитвах се да го играя незаинтересована.

„Забравяш, че съм свързан с теб. Мога да чуя мислите ти.“

По дяволите. Забравих. Толкова за това.

„Харесва ми, че се тревожиш за мен“, каза ми. Миг по-късно Дакх се появи в кръга от светлина от свещта, златен и перфектен. Пристъпи напред и почувствах лек трепет от страх и възбуда при вида му. Но той само се покатери на леглото до мен и ме придърпа близо до гърдите си. Топлината и силата му се наместиха около мен и се отпуснах срещу него с лека въздишка. Той зарови лице във врата ми и вдиша дълбоко. „Липсваше ми аромата ти, моя Саша.“

„Ти също ми липсваше. Не ми харесва да съм сама.“ Чувствах ръцете му толкова добре около себе си и затворих очи, наслаждавайки се.

„Не исках да те оставям.“ Потри нос в косата ми. „Ще бъда с теб по всяко време, ако мога.“

Това ме накара да се почувствам по-добре. И все пак начинът, по който ме държеше, ме караше да се чудя дали не иска секс? Дали не ме притискаше? Щях да правя секс с него отново, ако това означаваше да не ме изостави.

„Не го искам, освен ако не го желаеш и ти“, дойде яростната мисъл. „Няма да говорим за това отново.“

Почувствах вина от гнева в мислите му, но също и облекчение. Означаваше, че мога да се отпусна. Въздъхнах и сънливо се настаних удобно срещу него. Преди да се усетя, заспах в ръцете на мъжа-дракон.

На сутринта, когато се събудих, бях сама.