Руби Диксън
Огънят в целувката му

Бях ужасена да дишам, да се помръдна, да направя каквото и да било. Никога в живота си не съм била толкова уплашена. От страх започна да ми се гади, усещането се превърна в торнадо, и се облях в студена пот. Докато растях гледах предавания по телевизията за природата и никога не разбрах защо газелите замръзваха, когато лъвът ги дебнеше. Сега вече знаех. Чувствах се като газела, върху която щяха да се нахвърлят.

Златните очи, обгърнати в сенки ме наблюдаваха. Драконът се приближи и почувствах цялата стая да се клати при движението. Беше така голям… по-огромен от всичко, което съм виждала. Обзалагах се, че можеше да ме изяде на една хапка…

Това накара паниката ми да се усили.

Свих се на място, чакайки. Толкова бях уплашена, че не смеех да затворя очи, защото се страхувах, понеже би могъл да види лекото движение и да атакува.

Драконът се приближи напред с една крачка, излизайки от сенките на странната стая в лъча светлина. Едновременно бях впечатлена и ужасена от вида на съществото. Беше най-красивото, поразително, смъртоносно нещо, което някога съм виждала. Задържах дъха си, надявайки се, че няма да ме види.

Но тогава тези сменящи цвета си златни очи ме погледнаха и ми се прииска да извикам от ужас. Моля те, Господи, позволи ми да припадна, за да не се налага да съм будна, когато ме изяде.

Ако Бог беше там горе, мълчеше. Защото все още бях в съзнание, когато драконът се приближи към мен, една разтърсваща стъпка след друга. Изправих се, колкото можех, игнорирайки болката, която се изстреля през счупената ми ръка и наранени ребра. Болеше ме навсякъде, но това не ме притесни дълго.

Всичко, което можех да направя беше да гледам тези хипнотични златни очи и да чакам гигантските драконови челюсти да се отворят и да ме изядат.

Грамадната глава се наведе бавно и го погледнах със страхопочитание. Бях онемяла, като кобра пред змиеукротител. Опитах се да си спомня какво ми беше казала Клаудия за драконите, но не можех да мисля ясно. Всичко, което помнех бе, че нейният беше страшен, но не толкова подмокрящ-панталоните, колкото този тук. Може би заради това, че той не ме беше гледал в очите като този.

Клаудия. О, Боже. Тя тук ли беше? С Ейми? Дали не ги обърквах и този бе нейният? Приятелски настроеният? Изглеждаше ми познат, но този бе по-тъмен от последния и когато се наведе видях, че един от роговете на главата му е счупен. Драконът на Клаудия нямаше такова нещо. Нямаше този тъмен нюанс на златното, толкова дълбок, почти като кехлибар.

Поток от спомени се изля през ужасените ми мисли. На Клаудия, опитваща се да ме задържи зад нея. На загубата на хватката ми и плъзгането ми от гърба на дракона. Свободно носейки се във въздуха, в нищото само, за да бъда хваната, преди да падна на земята. Ударът ми беше изкарал въздуха и разтърси ръката ми толкова лошо, че изпаднах в безсъзнание, но не и преди да видя неясната, голяма сянка на дракон.

Лошо чувство се издигна по гърлото ми. Паднах от дракон и бях отвлечена от друг.

Това е наистина, наистина лошо.

Никога не се бях страхувала толкова много. Нито дори когато Тейт загуби контрол над темперамента си. Да се справя с войник, който харесваше да използва юмруците си, бе различно от диво същество, което иска да ме погълне.

Драконът се приближи още повече, тогава голямата глава се сниши. Беше почти царствено — кръстоска между змия и котка, наистина. С елегантни кости и дълга муцуна, която блестеше в златно на слабата светлина. Ако не бях толкова уплашена, щях да бъда очарована, защото изглеждаше точно като драконите от легендите, от дългите криле, през мускулестите крака до диво размахващата се опашка. Наведе се малко по-ниско.

Тогава погледнах право в големите му колкото чиния очи, проследявайки смяната на цвета от черно до златно и пак към черно. Гледаше ме. Изучаваше ме.

— Ако ще ме ядеш, просто го направи — прошепнах. — Защото в противен случай ще се напишкам от страх и вкусът ми няма да е особено добър. Въпреки че не знам защо ти казвам това.

Окото лумна ярко в златно и след момент драконът се фокусира върху мен отново. Беше странно, но изглеждаше сякаш ме разбира. Което би трябвало да се предположи, ако Клаудия се срещаше с някой. Тя каза, че са променяли формата си. Също така каза, че се интересуват от чифтосване. Потреперих. Не можех да си представя нещо по-ужасяващо в този момент. Обзе ме ужас. Надявах се, че беше в човешка форма, когато той и Клаудия… когато те…

Не, не можех да си го представя.

Окото отново стана черно и драконът отстъпи, като повдигна главата си. О, Боже. О, Боже. Това беше. Устата ми пресъхна и се втренчих, не можех да се движа.

Но главата само се поклати почти вълнообразно напред-назад. Не клатеше глава като отказ за комуникация. Не… не знаех какво, по дяволите правеше и това бе също толкова ужасяващо, колкото и останалите неща. Докато гледах той сбърчи устните си назад, показа нащърбени зъби, тогава щракна с тях във въздуха като динозавър от един от филмите, които обичах като дете. Сега не го обичах. Миризмата на овъглено ме покри, примесен със странен, пикантен мирис. Изплаках, изгърбих се и прегърнах защитнически ранената си ръка. Ребрата ме заболяха, имах прясна рана на крака, но бях твърде уплашена да погледна.

— Убивай ме вече — изплаках. — Прави каквото ще правиш. Просто престани да ме измъчваш.

Дакх

Моята половинка. Моя.

Мисълта се опита да пробие тъмнината, но лошите мисли продължаваха да настъпват и не можех да ги отблъсна. Бяха като гарвани, образуваха ято. Не, бяха като мишелови. Усещаха кога бях слаб и ме чакаха да умра. Щраках във въздуха към тях, към мишеловите, опитвайки се да ги накарам да избягат. Зъбите ми не хващаха нищо и лошите мисли отново се завъртяха в ума ми.

Убий нещата.

Убий я.

Унищожи.

Нарани. Нарани я както теб те боли. Изкарай гнева си върху нея. Светът ти е унищожен. Животът ти — унищожен. Хората ти — унищожени. Вината е нейна. Нейна и на хората й. Отново и отново, гарваните и мишеловите повтаряха тези неща, приближавайки се все повече и повече, докато светлината на човешката женска беше почти затъмнена. Сбърчих устните си и можех да почувствам пара да се издига в дробовете ми.

Убийството беше толкова лесно. Това искаха да направя гласовете.

Но тогава женската изплака и от очите й се отдели вода. Тя проговори, гласът й беше мек, сладък и ужасен. Все едно ме заля студена вода в лицето, съзнанието ми се върна и плясъкът на крилата на гарваните се оттегли в задната част на главата ми. Не ги слушах. Бях концентриран върху човека.

Моят човек.

Изръмжах ниско, доволен от звука на гласа й. Исках повече от него. Повече от нея. Повече от всичко.

Моя. Исках да свия нокти около нея и да я придърпам към гърдите си. Исках да я защитавам и да я държа близо до мен. Исках да заровя носа си в тази меко изглеждаща грива и да поема аромата й.

Миризмата на страх, която усетих, ме накара да спра. Не исках да бъде уплашена. Желаех аромата на чифтосването й да насища въздуха. Исках да се озъби и да се изправи пред мен, да ме предизвика както женска Драконѝ би го направила. Ако ме предизвикаше, можех да я победя и да я яхна, да я бележа като моя.

Да я взема за половинка.

Мисълта ме изпълни с изблик на радост и открих колко дълго не бях усещал… щастие.

Убий я, прошепнаха гарваните в ушите ми. Убий. Нарани я както си наранен и ти.

Но… когато я гледах, ме болеше по-малко. Да я гледам, караше лудите звуци, постоянните викове на птиците, въртящи се в ума ми, да замлъкнат.

Тя беше моя.

Освен това беше и уплашена и не знаех как да го оправя. Как да я удовлетворя и да я накарам да спре да мирише на страх и да започне да мирише на желание? Женските Драконѝ бяха агресивни. Те си избираха мъжки и го приближаваха, ноктите и зъбите им бяха открити. Може би се нуждаеше от време, за да го направи.

Седнах на бедрата си и зачаках тази женска да ми даде знак. Проблясък на нокът. Следа, че ще се промени в бойната си форма. Нещо. Всичко.

Така че стоях и чаках.

Времето минаваше. Малката женска продължи да излива вода от очите си, дишането й беше задъхано. Звучеше отчаяна и това ме безпокоеше. Дали не беше болна? Ранена?

Огледах я отблизо, търсейки кръв или крайници, извити по грешен начин. Имаше тъмнина на едната страна на лицето й, което ме притесни, но е трудно да се каже, защото чертите й бяха малки и деликатни. Когато промени позата си, притискайки се в стената, видях, че единият крайник е здраво привързан, и че го подкрепяше.

Беше ранена.

Аз ли й го бях причинил? Изпълни ме ужас. Не исках нищо друго, освен да я бележа, а бях ранил женската, която бях избрал за моя. Дори когато мъжки предизвикваше женската, не я нараняваше. Можеше да има леки ухапвания или натиск върху крайниците й, за да се предаде, но никога не се раняваха. Нямаше смисъл да нанасяш вреда на тази, която искаш да носи малкото ти.

Сякаш усещайки мислите ми, гарваните дойдоха отново, мислите им говориха припряно в ухото ми. Тази е слаба, извикаха. Убий я и избери друга. Открадни друга от човешкия кошер — такава, която ще бъде силна и смела.

Насилствено пристъпих напред, навеждайки глава. Гарваните говореха смислено. Половинката трябваше да бъде силна телом и духом. Тази не беше. Нямаше ли да бъде по-добре, ако отървем света от такова слабо същество и изберем друго? Наведох се, готов да хапя, да унищожавам и разкъсвам.

Женската се сви към стената, отклонявайки лице и притискайки се към камъка. Тя затвори очи и не издаде стон, чакайки. Знаеше.

Поколебах се. Миризмата й — женска, нежна, мека, — погъделичка носа ми. Въпреки че бе слаба… харесвах миризмата й. Потрих носа си по кожата й и я намерих мека и приятна. Страст мина през мен и изръмжах ниско от удоволствие, докато гарваните се разлетяваха.

Нямаше значение, че тази е слаба. Беше моя.

Моя, моя, моямоямоямоямоя.

Прокарах езика си по кожата й, опитвайки я, но парливата миризма на страха й объркваше сетивата ми. Изпълваше ме с неудовлетвореност. Защо беше така уплашена от мен? Гледах я, докато извиваше тялото си, опитвайки се да избегне докосването ми и докато го правеше, отново подкрепи страната си. Това стана, когато миризмата на кръв ме заля.

Прималяващо, ужасно усещане ме разтърси и се отдръпнах.

Дали се страхуваше, защото я бях наранил? Аз ли бях причината за раните й? Опитах се да си спомня момента, в който я хванах във въздуха, на начина, по който я държах, но гарваните и мишеловите викаха в мислите ми, присмивайки ми се, подиграваха ми се.

Раних другарката си.

Раних я.

Почти я бях разрушил. Кървеше заради мен. Болеше я, заради мен. Мисълта ме изпълни с ужас. Дори сега гарваните ме увещаваха с ужасните си предложения в ушите ми, казвайки ми да я убия. Да се отърва от нея, преди другите да видят колко слаба бе половинката ми. Беше малка и крехка, грешна за някой толкова страшен и могъщ като мен.

Но… защото тя беше малка, не трябваше ли да искам да я защитавам? Дори сега почувствах свирепа нужда да я предпазя от лешоядите в мислите ми. Да я пазя в безопасност. Захапах ги, ръмжейки. Нямаше да слушам лъжите ми. Не и този път. Поех си дълбоко дъх и улових аромата й. Усещаше се нотка страх, но под това беше сладък, приятен аромат, който накара лошите мисли да отстъпят. Вдишах дълбоко отново и гарваните се разпръснаха.

Тя щеше да ги държи в клетка, помислих си. И веднъж щом станеше моя половинка и я бележех — както Каел бе белязал своята, — гарваните щяха да изчезнат завинаги.

Седнах на бедрата си и зачаках.

Глава 2

Саша

Не си тръгваше. Драконът просто стоеше и чакаше на няколко крачки от мен.

Не знаех какво да правя.

Болеше ме навсякъде, в главата ми беше пълна каша. Чувствах се замаяна, въпреки че знаех, че това се дължеше на страха. Не можех да си поема дъх. Бях в истерия, мислите ми се разпиляваха във всички посоки и продължавах да чакам дракона да се приближи и да ме изяде, но той не го направи. Чакаше. Това ме караше да се побърквам от безпокойство — какво чакаше?

Успокой се, Саша, казах си. И преди си била в лоша ситуация. Ще преживееш това, а ако ли не, най-малкото ще спре да те боли. Преживя Тейт. Можеш да преживееш и дракон. Ако искаше да те изяде, вече щеше да го е направил.

Странно, но това осъзнаване помогна. Фокусирах се върху успокояването на дишането си, поемайки си големи глътки въздух. Не гледах дракона, защото ако го направех, щях да откача отново, а не можех да си го позволя. Спокойно, напомних си. Отпусни се. Издишах бавно и отидох на мястото в ума си, където бях откъсната и в безопасност, както правех, когато трябваше да посещавам Тейт. Измъквах се от обкръжението си. Казвах си, че всичко е временно и всичко, което трябваше да направя, беше да премина през него. Дишането ми се забави и успокои. Сълзите спряха да текат и отново можех да мисля нормално.

Можех да мина през това.

Бях силна. Можех да оцелея, каквото и да искаше този дракон от мен. Оцелях от Тейт. Оцелях при Разрива. Можех да преживея всичко.

Затворих очи и умствено оцених раните си. Счупената ми ръка пулсираше от болка, но не мисля, че беше по-лошо от преди. Трябваше да наместя шината си, но можех да го направя по-късно, когато драконът не ме гледаше като ястреб. Само мисълта за него, толкова близо, изпрати трепет през тялото ми, унищожавайки моя Дзен, и си поех няколко пъти дълбоко дъх, за да се опитам да си го върна. Когато избистрих ума си още веднъж, продължих. Ребрата ме боляха, но щяха да се оправят. Не чувствах гръдния си кош сплескан, така че вероятно е само със синини. Чувствах хълбока си горещ и болезнен, дрехата ми беше намокрена с кръв. Добре, това означаваше, че бях простреляна. Не можеше да бъде лоша рана, иначе нямаше да бъда в съзнание. Щях да бъда мъртва. Така че трябваше да е незначителна. Добре. Можех да се справя с това.

Още веднъж си поех дъх, фокусирайки се върху по-големия проблем, който имах.

Драконът. Отново потреперих от мисълта, но се принудих да остана спокойна. Рационална. Клаудия познаваше дракон и беше добре. Тя беше умна и вярвах на преценката й. Ако мислеше, че бе в по-голяма безопасност с нейния дракон, отколкото във Форт Далас, трябваше да бъде права. Добре тогава. Не всички дракони бяха лоши.

Чух звука на щракащи челюсти отново и не трябваше да отварям очи, за да знам, че хапеше въздуха. Това, което виждаше, бе извън моите сетива, но каквото и да бе то, ме накара да посърна. Какво щеше да стане, ако се умореше да хапе въздуха и решеше да започне с мен?

Но Клаудия не беше уплашена от нейния.

Ако искаше да ме изяде, щеше да има доста време да го направи.

Беше време да съм смела. Боже, мразех да съм смела.

Преглътнах трудно и отворих очи. Драконът все още ме гледаше съсредоточено. Очите му променяха цвета си от черно към златно, докато го гледах и плъзнах пръст в дънките си, чудейки се дали това означава нещо лошо. Имаше само един начин да разбера.

— Здравей — казах меко.

Нямаше отговор. Предположих, че не трябваше да бъда изненадана. Той беше дракон, разбира се. Никога не ги бях чувала да говорят. Клаудия каза, че нейният беше проговорил в човешката си форма.

— Можеш ли да се промениш, за да можем да си говорим?

Очите примигнаха бавно. Бях едновременно очарована и ужасена от въртящите се цветове в златните му зеници.

— Нещо? Можеш ли да ме разбереш?

Драконът се придвижи напред, главата отново се наведе. Вътрешно се свих, но се принудих да остана неподвижна, когато големият нос се плъзна нагоре по ръката ми и помириса косата ми. Можех да почувствам дишането му срещу мен, горещ и плашещ, миришещ на дим, и устата ми пресъхна. Зъбите му бяха дълги колкото ръката ми и беше на сантиметри от лицето ми…

Но той единствено ме подуши, след което носът му се снижи, притискайки бедрото и раната там. Изръмжа ниско.

— О, Боже, не прави това — прошепнах.

Очите му отново се върнаха върху мен, ръмженето спря. Подуши косата ми, почти като кон. Наистина, наистина, наистина голям кон. Със зъби.

Когато спрях да говоря, главата отново се наведе, и огледа раната ми, душейки окървавения деним. Поех си дъх, докато ме преглеждаше, след това ме бутна отстрани, събаряйки ме. Паднах на ранената си ръка и задуших вик на болка, защото драконът беше очарован от най-новата ми рана и не посмях да го отблъсна. Така че останах легнала, извивайки торса си настрани, за да не тежа върху ръката си.

Нещо горещо и гладко се придвижи по крака ми и изскимтях, когато зъбите се показаха, устните на дракона се свиха. Изръмжа, когато се раздвижих, затова отново замръзнах, прехапвайки кокалчето си, за да остана тиха. Да не би да беше привлечен от миризмата на кръвта ми? Затова ли беше толкова очарован от раната ми? Това ли беше предвестника на атаката му? Едва успях да преглътна друго изскимтяване, докато зъбите му внимателно драскаха раната ми, и затворих очи. Бях толкова страхлива, че не исках да погледна… не можех. Просто не можех.

Звукът от разкъсване на деним ме накара да ги отворя отново. Погледнах изненадана, докато драконът разкъсваше дънките ми, вече крехки и износени от годините употреба. Платът се разпра с пронизителен звук — чак до колана, — и долната ми половина се разголи изцяло.

Драконовата глава отново се наведе и помириса кожата ми. Видях кръв по цялото ми бедро, заедно с натъртвания. Един от куршумите вероятно ме беше пернал. Той изръмжа отново и докато гледах, езикът му се подаде и ме облиза.

Отне целия ми контрол да остана неподвижна. Езикът му беше горещ и мокър от слюнка и го почувствах като шкурка, триеща се по кожата ми. Не беше никак успокояващо. Всъщност от това повече ме заболя. Не че имаше начин да го спра, така че затворих очи и отидох на моето „добро“ място. В ума ми, това бе обратно в света, какъвто бе преди. Там нямаше Разрив, нямаше дракони, нямаше смърт. Беше приятно, тихо и спокойно. Представих си поляна, пълна с птици и пеперуди, цъфнали цветя сред тревата. Днес реших там да има и елен. Може би някой млад, веселящ се сред цветята, небето бе толкова синьо, без вида на Разрива. Беше спокойно и утешително, и си представих поток близо до поляната, пълна с риба, водата бълбукаше.

Блаженство.

Дакх

Свърших с почистването на раната на половинката си, а тя не се беше помръднала. Сърцето ми биеше силно в гърдите ми, и я подуших, разтревожен. Със сигурност това малко действие не беше пречупило малкото й тяло? Но не, тя дишаше.

Просто… не отговаряше.

Подуших я отново, но тя пак ме игнорира. Спеше ли? Може би беше уморена. Огледах я, прокарвайки носа си нагоре-надолу по малкото й тяло. Кракът й вече не кървеше, което беше добре, въпреки че бях притеснен, че меката й кожа можеше да не издържи на грижата ми. На местата, на които я близах, кожата й беше оцветена в тъмно червеникаволилаво. Опитах се да бъда нежен, но вероятно не беше достатъчно. Докоснах с език кожата й, проучвайки. Вкусът й беше сладък и част от мен желаеше тя да продължава да кърви, за да продължа да се грижа за раната й, да продължа с облизването на възхитителния й вкус.

Изяж я. Нека кръвта й да оцвети зъбите ти.

Гарваните се бяха върнали, говорейки бързо в ушите ми. Игнорирах ги и вдишах аромата й отново. Това ги накара да се махнат за малко. Моята женска миришеше като човешкият кошер, но под това харесвах миризмата й. Прокарах муцуната си по голата й кожа и спрях при върха на бедрата й.

Можех да помириша влагалището й.

Обля ме нужда, нещо, което не бях усещал от много дълго време. Бях изненадан от силата й, след което й се оставих да премине през мен. Разбира се, че изпитвах желание към нея. Тя бе моя половинка. Бях я избрал.

Слаба, извикаха гарваните.

Пренебрегнах ги. За пръв път от дълго време ставаше по-лесно да им откажа, да ги избутам настрани. Беше заради нея и го приветствах. Трябваше да се съсредоточавам повече върху моя човек, вместо върху тях, ужасните им думи и крила. Отново прокарах нос по нея и го притиснах към бедрата й, вдишвайки дълбоко аромата на вагината й. Беше мускусна и приятна. Не възбудена — не още. Но с времето щях да я накарам да ме предизвика. Щях да приветствам атаките й, след което щях да я покоря като добър мъжки Драконѝ.

И когато я укротях, щях да я бележа като своя половинка и да й дам огъня си. Дотогава, трябваше да съм търпелив.

Неохотно отдръпнах носа си от сладкия й аромат и я хванах с нокти. Тя беше отпусната, затова я вдигнах до носа си, за да проверя дали диша. Когато се уверих, че го прави се успокоих и седнах на бедрата си, притискайки я към гърдите си. Щях да спя увит около нея, за да я защитавам.

От сега нататък тя беше моя, за да бдя над нея.

Саша

Беше странно да се събудиш и да откриеш, че цяла нощ си спал в ноктите на дракон. Не мисля, че бях спала цяла нощ, откакто Разрива се появи, защото нещо винаги се натрапваше на мислите ми и ме дърпаше от спокойствието на дълбокия сън. Неща като умиране от глад или тревога за безопасността ми. Неща като Тейт.

Неща като дракони.

Но… бях спала. Не знаех кое време е и отворих очи, премигвайки от дневната светлина, която се процеждаше в стаята. Беше по-ярка от преди, така че трябва да бе минало време. Все още бях в крака на дракона, ноктите образуваха клетка около мен. Беше топло и удобно, но когато се разбудих, страхът се върна. Бях държана от дракон и не знаех какво да правя.

Останах неподвижна, ужасена. Драконът не се движеше, но от този ъгъл не можех да видя лицето му, за да разбера дали спи или не. Бебешки стъпки, реших. Проверих отделните части на тялото си, свивайки мускулите, за да реша в какво състояние са. Чувствах бедрото си като голяма сурова рана — без изненади тук. Ръката ме болеше, но се връщаше към лекото, тъпо туптене на счупените кости, вместо рязката болка. Ребрата и лицето ме боляха, но бяха по-добре от вчера. Вратът ми беше схванат, трябваше да отида до тоалетната, стомахът ми беше празен.

Така че това беше почти нормален ден, като изключим дракона.

Зачудих се буден ли е. Преместих се леко в хватката му, придвижвайки се към ръба на крака, който ме държеше. Той не се раздвижи, затова се приближих още малко до ръба, след което стъпих на пода и се обърнах, за да видя реакцията на дракона.

Той не помръдна, главата му беше притисната към другата му лапа. Докато гледах, едно голямо, блестящо око се отвори и ме разгледа, зеницата беше тъмно, опушено златно вместо черното, което беше вчера.

Драконът знаеше, че съм будна. Просто ме гледаше. Добре тогава.

— Здрасти — казах меко. — Просто си разтягам краката.

Когато драконът не се раздвижи, станах и се разтегнах, опитвайки се да направя движенията си колкото беше възможно по-невинни. Докато го правех, огледах наоколо. Острието на паниката започна да изчезва. Беше ясно, че драконът не искаше да ме изяде. Не знаех какво искаше, но не бе смъртта ми, така че можех да се фокусирам върху други неща. Реших, че беше време да проверя обкръжението си.

Веднага ми стана ясно, че бяхме на високо. Имаше дупки на тавана на хлътналата стая, пропускайки светлина, гледката на небето през тези отвори беше постоянна. От едната страна имаше голяма пролука в стената, където пластмасови покривала се развяваха и не можех да видя нищо друго, освен небето. Недовършена сграда, може би? Огледах се, но нямаше и помен от мебели, просто празен бетонен под и няколко разбити стени. Стаята беше голяма, празна и пълна с прах.

Нямаше къде да се сяда, не изглежда да имаше тоалетна от какъвто и да е вид, така че потърках разсеяно ранената си ръка и започнах да се разхождам наоколо. Бедрото ми ме болеше на всяка стъпка, но го пренебрегнах. Трябваше да има път надолу, освен дупката отстрани на сградата. Беше ясно как драконът бе дошъл тук, но сигурно…

Сигурно не бях в капан.

Отидох до далечната страна на голямата, празна стая и преглътнах вик, когато драконът се изправи на крака, разтягайки се и се прозя, показвайки внушителна демонстрация на зъбите си. Движеше се като котка с енергия и грация и ако не бях толкова ужасена от него щях да бъда очарована. Но тъй като не беше така, замръзнах на място и притиснах ръце към гърдите си, чакайки да видя какво ще направи.

Драконът отиде до ръба на перваза и някакви материали там, опашката му се размяташе. Придвижи се, докато не препречи пътя ми към перваза и нямаше начин да стигна до там.

Драконът бе кристално ясен.

Разбрах съобщението. Нямаше да ходя никъде. Не че можех да стигна много далеч — нямаше начин да пропълзя по стената и да сляза долу сама. От това, което можех да видя съдех, че бяхме доста високо. Бях заклещена тук, освен ако не отриех стълбище или работещ асансьор. Обърнах се и се разходих в останалата част от стаята и драконът ме следваше, докато го правех. Безпокойството се завърна в стомаха ми и се усили, когато въпреки огледа на стаята, не открих стълбище. Намерих няколко места, където камъните се бяха срутили, а подът и стената бяха разрушени, и подозирах, че това бе пътят за надолу.

Така или иначе оставах тук, поне докато драконът не решеше да ме свали долу.

По-притеснителното беше, че не видях баня. Нямаше вода, нямаше тоалетна, нищо. Явно сградата не е била довършена — таванът в по-голямата си част беше съставен само от греди. Това бе най-лошото място, където да бъда държана и гърлото започна да ме боли и да ме драска. Стомахът ми изръмжа, но го игнорирах — винаги бях гладна След.

Обърнах се към дракона и реших, че бе време отново да пробвам да комуникираме.

— Можеш ли да ме разбереш? — Запазих гласа си нисък и мек, защото не исках да го разтревожа. Когато това не предизвика отговор, прехапах устната си. Как, по дяволите, Клаудия комуникираше с дракона си? — Не искам да те притеснявам, но се нуждая от нещо за пиене. Или баня.

Драконът просто ме гледаше, приличаше на котка пред мишка.

Показах движението за пиене, колкото добре можах със здравата си ръка.

— Пиене? Вода? Моля? — Когато драконът продължи само да ме зяпа, преглътнах безсилието си. Не отивах никъде, не знаех какво да правя. Огледах се наоколо, търсейки друг начин да комуникираме, и видях парче камък близо крака ми. Вдигнах го и започнах да пиша на бетонния под, камъкът стържеше по цимента, за да изпиша лоши, но четливи букви.

В О Д А.

Написах го и го посочих.

— Можеш ли да го прочетеш?

Той ме погледна, наклони леко глава, като котка, която се опитва да разбере нещо. Не мисля, че беше глупав. Просто не можех да стигна до него. Отново направих пантомимата за пиене на вода.

Без полза. Все едно да помоля кон да ми донесе детско меню от Макдоналдс. Притиснах ръка до челото си изтощена.

— Няма значение. Предполагам, че да се грижиш за затворника си не е високо в списъка с приоритетите ти. — Оставих камъкът да падне от ръката ми и се оттеглих в ъгъла си, плъзвайки се по стената.

Глава 3

Дакх

Гледах объркано, когато женската отиде до стената и седна долу. Тя затвори очи и въздъхна тежко. Изглеждаше изтощена от това просто движение.

Не разбирах.

Исках да отида до нея и да я подуша отново, да се уверя, че бе будна и да говори още малко. Не разбирах думите й, но харесвах звука на гласа и брътвежа й. Повече от всичко исках да я чувам да говори, да виждам как лицето й се движи, как странните й черни очи гледаха лицето ми.

Исках да ме погледне в очите и да ме предизвика. Исках да се промени в бойната си форма, за да приема предизвикателството й и да я направя своя половинка. Всеки час, изминал без да направи това беше час, в който бе уязвима за другите мъжки, гладни за половинка.

Само мисълта ме накара да изръмжа от неудовлетвореност. Човекът беше мой. Не исках никой друг.

При звука на ръмженето ми въздухът се промени и можех да почувствам миризмата на страха, която отново започна да се излъчва от нея. Разочарован, отстъпих няколко крачки, за да й дам пространство. Не знаех какво правя грешно. Каел не беше ли успял да накара половинката си да го предизвика? Те бяха свързани, така че би трябвало да го бе направила. Миризмата му беше по цялото й тяло, огънят му — в кръвта й. Исках този човек да ме приеме като неин. Но за да го направи, тя трябваше да започне процеса по чифтосване.

Огледах я, чакайки да видя знак, че ще промени формата си. Нямаше го червеникавия цвят на чифтосването по бледата й кожа. Всъщност, тя изглеждаше по-здрава от преди. Нямаше признаци за люспи, нито следа от крило. Нямаше нищо за насърчаване на съчетаването.

Не знаех какво да правя. Никога не се бях сблъсквал с женска, която да не предизвика мъжки, освен ако не е била млада… или вече свързана с някого. Отново огледах женската. Тя не беше непълнолетна, не мислех така. Тялото й миришеше на зряла жена. Нито помирисвах някой друг по нея.

Убий я, прошепнаха гарваните в ушите ми. Не ти е от полза. Унищожи я.

Поклатих глава, за да ги накарам да замълчат. Исках тази женска. Тя бе моя. Може би… може би аз не давах правилните сигнали. Може би правех нещо грешно.

Но какво? Умът ми беше размътен от години на насилие и ярост и спомените ми бяха пълни с лешояди. Не можех да мисля, без да окуража мъчителите ми. Единствено половинката ми можеше да ме задържи с ясно съзнание. Трябваше да има отговор.

Може би… може би хората мислеха различно от Драконѝ. Може би правех нещо грешно.

Лъжи.

Щракнах с челюсти към гарвана, преди да може да каже нещо повече, прогонвайки го. Ако знаците на половинката ми бяха други, трябваше да ги науча. Но как? Замислих се за Каел и неговата човешка женска, но те бяха щастливо обвързани. Не знаех как да разпозная знаците на ухажване в една вече свързана двойка. Трябваше да видя другите хора.

Трябваше да се върна в човешкото гнездо.

Изправих се и трепнах доволно с крила. Разбира се. Това имаше смисъл. Имаше много човешки женски там. Можех да ги наблюдавам и да видя какви сигнали дават на мъжките. Веднъж щом ги разпозная, щях да знам какво да търся в моята женска. Пресегнах се за ума й, за да се опитам да й кажа къде отивам, но нямаше отговор. Мислите й бяха затворени за мен.

Не за дълго, обаче.

Веднъж щом я бележех, нямаше да може да се отдръпне от мен. Мисълта беше удовлетворяваща — да бележа не само тялото й, но и ума й. Много ми харесваше.

Ще я оставиш? Те се присмяха на мисълта ми. Глупак. Ще бъде взета от друг.

Не, остави я, добави друг. Остави я и си вземи нова половинка от човешкото гнездо.

Да я оставиш? присмяха се на мисълта.

Остави я! изискаха, шепнейки яростно в ухото ми.

Бях разкъсан. Не можех да я бележа в момента, но ако не откриех как действат хората, щях ли някога да го направя? Да я изоставя не беше отговор. Тя бе моя. Нямаше значение, че все още не я бях белязал. Тя принадлежи на мен и само на мен. Обмислих дали да не я взема с мен до човешкото гнездо, но те можеха да донесат огнени пръчки. Те не можеха да наранят дебелата кожа на Драконѝ, но човешката бе мека и деликатна и вече ранена от несръчността ми. Нямаше да я поставя в по-голяма опасност.

Тогава… какво? Някой щеше да я надуши и ако не бях тук да я защитя, щяха да я бележат.

Да я помиришат…

Въпреки постоянното бърборене на гарваните в главата ми, се опитах да мисля. Трябваше ми нещо, с което да покрия миризмата й. Да изключа сетивата на мъжкия Драконѝ, да го объркам, за да не разбере, че тя е там. Човешкият кошер миришеше на отпадъци, но можех да отида и да се върна достатъчно бързо, за да задоволя защитните си инстинкти.

Трябваше ми нещо, което да блокира сладкият й аромат. Нещо, което миришеше ужасно и остро, за да накара другите Драконѝ да го отбягват.

И момент по-късно знаех точното нещо. Спуснах се към перваза, измъкнах се от странното квадратно гнездо, което бях белязал за себе си, и се спуснах към земята долу. Там, на края на близките води имаше полуразложен труп на звяр с рога и копита. Беше тук от няколко дни, достатъчно дълго да се подуе и да влязат мухи в него. Вонята беше достатъчна силна, която се разнасяше по вятъра, внимателно го вдигнах с нокти и полетях обратно към гнездото.

Можах да подуша сладкия й аромат, преди да пристигна, и дори миризмата на гнилото същество в ноктите ми не беше достатъчна, за да спре ръмженето ми от нужда, което се появи в гърлото ми. Когато се доближих до перваза, видях, че тя се бе изправила на крака и се разхождаше близо до него. Когато ме видя, тя отстъпи назад, очите й бяха широко отворени от страх.

Женската каза нещо, увивайки ръце около себе си. Не разбирах думите й, но със сигурност знаеше, че го правех за да я защитя, нали? Пуснах мъртвото месо на ръба на перваза, така че отвратителната миризма да може да се разпространи по въздуха и да покрие мириса й.

Тя извика леко, вдигайки ръка към носа си и отстъпвайки до далечната страна на стаята. Бях доволен от това. Може би разбираше какво правя. Изревах в потвърждение към нея. Исках да я хвана с нокти и да заровя нос в косата й, но не смеех. Трябваше да отида и да видя другите хора в гнездото, за да знам как да я ухажвам. Всеки момент, който губех, беше момент, в който друг мъжки можеше да ме предизвика за нея. Погълнах с очи великолепната си женска, запомняйки слабото й тяло, след което неохотно се обърнах, връщайки се в небето.

Обиколих голямата каменна сграда, в която се криеше гнездото ми, но все още го имаше лекият, нежен аромат на моята женска във въздуха. Трябваше ми повече разсейване. Разочарован се върнах в гнездото ми и издишах огън, запалвайки трупа. Ужасна миризма се понесе по вятъра и женската издаде друг вик, когато полетях отново. Този път, когато обиколих сградата, нямаше друга миризма, освен тази на изгнила плът и овъглено.

Отлично.

Полетях към човешкото гнездо, махайки с крила колкото мога по-бързо. Трябваше да отида бързо, защото не трябваше да изпреварвам само съперниците си, но и гарваните, които живееха в мислите ми. Дори сега чувствах как чакат, готови да унищожат ума ми. Щяха да затегнат хватката си над ума ми прекалено рано, затова трябваше да бъда готов. Трябваше да се фокусирам върху женската си, моята половинка. Щях да направя всичко за нея.

Чувствах човешкото гнездо на безкраен полет разстояние и преди да го приближа, чух неприятен звук да се извисява. Слабо раздвижване на спомените ми напомни, че този висок звук се чуваше и когато хванах половинката си. Значи беше някакъв вид предупреждение.

Унищожи го, прошепнаха гарваните. Унищожи всичко. Сравни гнездото със земята. Имаш, каквото ти е нужно.

Огън облиза езика ми и ноктите ми се свиха от нуждата да наранявам, да осакатявам, да унищожавам. Щях да удовлетворя гарваните. Кръжах наоколо, размишлявайки. Вонята тук бе десет пъти по-лоша от всичко, което бях усещал, и главата ме заболя. Чувствах я пълна с птици; всички ядосани и борещи се да излязат навън. Ставаха все по-силни с всеки момент и чувствах как кълват очите ми. Щях да проваля половинката си.

Половинката ми.

Само мислейки за това, птиците се разпръснаха и можех да мисля ясно. Плъзгах се над гнездото, достатъчно да видя как хората тичат към скривалищата си. Това нямаше да помогне на задачата ми. Трябваха ми отвън и навсякъде, действайки като нормални хора. Никога нямаше да го направят, докато летеше дракон над тях.

Трябваше да се променя в двукраката си форма.

В момента, в който мисълта мина през главата ми, открих, че напълно бях забравил, че имам такава форма. Толкова отдавна бях в бойната си форма, изведнъж кожата ми ме засърбя от нуждата да се трансформирам. Щях да бъда уязвим така, но само ако ме хванеха.

Тогава просто не трябваше да позволявам това да се случи.

Отидох на известно разстояние от града и кацнах на равно място. Крилата ми се размахваха бавно, когато ноктите ми докоснаха равната повърхност, и ги разтворих. Наведох се и се опитах да си спомня как да се променя в двукраката си форма.

Момент по-късно се взирах надолу в дланите си, подпрени на земята. Човешки ръце. Изправих се бавно на крака, свивайки се, докато преоткривах чувството за тази си форма. Равновесието ми беше различно сега и се чувствах много близо до земята, но не по лош начин. В главата ми беше по-тихо и това беше хубаво. Свих дланите си, гледайки втренчено ноктите на всеки пръст. Толкова подобни на човешките, но все още смъртоносни. Хората изглеждаха толкова меки навсякъде.

Половинката ми. Тя също беше мека навсякъде. Изръмжах ниско, удовлетворен от мисълта и се обърнах, поглеждайки към човешкото гнездо.

Беше там на разстояние, странната стена, миришеща на огън и метал. Тръгнах целеустремено в тази посока, въпреки че щеше да отнеме повече време да стигна до там в двукраката си форма, отколкото в бойната. Трябваше да кацна на разстояние, за да накарам хората да си помислят, че бях напуснал района. Дори сега сирената тръбеше с предупреждение, което ме караше да стискам зъби.

По времето, когато стигнах до преградата, дразнещият звук на сирената беше спрял и можех да чуя ниския шепот на хората. Миризмата на гнездото беше съкрушителна толкова близо — огън, боклук, пот, кожа, месо… Поклатих глава, за да я прочистя. Нямаше смисъл да различавам всяка една. Най-добре беше да игнорирам всички. Поех си дълбоко дъх през устата и започнах да изкачвам барикадата. Ноктите ми правеха лесно откриването на опора и след няколко мига бях на върха на клатещата се стена. Снижих се, за да не ме видят хората и зачаках.

Не ми отне много да разбера, че повечето хора бяха глупави. Веднъж щом сирената им спря, те изпълзяха от къщите си, смеейки се и говорейки тези високи, странни безсмислици. Огньовете за готвене бяха отново запалени и след кратко време гнездото отново бръмчеше от движения. Ако разбираха, че ги гледа дракон, вероятно щяха да бъдат по-малко весели и по-сдържани.

Гледах, когато един човек се приближи. Миришеше на женска, но беше малка, по-малка от моята женска. Значи беше девойка. Малката отиде до близкия огън, където стоеше мъжки и разбъркваше нещо, което миришеше като печено месо. Усмихна се на дребната женска, избърбори нещо, взе нещо кръгло и го напълни с печеното, след което й го подаде.

Храна. Разбира се. Половинката ми вероятно бе гладна. Трябваше да я нахраня, когато се върна. Храненето беше инстинктивно в бойната форма, но разбира се, трябваше да запомня да храня моя човек. Тя не можеше да напусне гнездото и щях да й бъда нужен, за да се грижа за нея.

Мисълта ме изпълни с яростно удовлетворение и гордост. Да мисля, че ще нахраня половинката си. Моята. Чаках за нея толкова дълго…

Пред погледа ми се появи женска. Тази беше възрастна и миришеше… различно от моята половинка. Мръсна, потна и носеща миризмата на друг мъжки върху себе си. Устните ми се извиха от миризмата й. Тя се приближи към мъжкия до огъня, гледайки го с интерес, докато се движеше. Мъжкият погледна нагоре и се втренчи в нея, след което каза нещо. Тя посочи месото над огъня и извъртя леко бедра. Той се изхили и се наведе, притискайки лице към нейното. Миг по-късно той й подаде купа и тя започна да яде бързо. Тогава двамата се огледаха, шепнейки и отидоха зад купчина отломки. Докато гледах, мъжкият вдигна странната дреха на женската и я натисна отзад. Слабо можех да уловя звуци — и аромати — на разгонване.

Гарваните закълваха ума ми, но ги избутах. Не сега. Опитвах се да разбера човешките действия.

Бях объркан. Женската не предизвика мъжкия. Не смени цвета си с този на чифтосването. Не изчака той да я победи или да доминира над нея. Тя се засмя и бъбреше към него и дори сега говореше, докато той сумтеше и влизаше в нея. Не видях знаци на чифтосване, но те несъмнено го правеха.

Замислих се за начина, по който притиснаха лица. Това… това ли беше човешкият знак за чифтосване? Помислих за Каел и човешката му половинка, опитвайки се да се спомня дали бяха притискали лица, но мислите ми бяха неясни. Фокусирах се върху мисълта за моята половинка, за меките й кафяви очи и за заплетената й коса.

Може би да се грижа за храната на моята половинка беше достатъчно, за да я накарам да се разгони? Мисълта ме изпълни с вълнение и скочих от барикадата, приземявайки се обратно на земята. Видях достатъчно от тези хора и техния миризлив кошер. Беше време да се върна в моето гнездо.

При моя човек.

Трябваше да я нахраня и да се грижа за нея, да чакам да притисне лице към моето с нейния знак за чифтосване.

Разбира се, сега се нуждаех от нещо, с което да я нахраня. Замислих се за хората и купата месо.

Хммм.

Глава 4

Саша

Не. Можех. Да. Дишам.

Или предполагах, че мога. Просто не исках.

Изкашлях се в ръката си, след което издърпах тениската си до носа и устата, дишайки през нея. Вонята в стаята беше непоносима. Никога не бях подушвала нещо толкова гадно като разложения труп на крава, която гори. Сега пушеха само овъглените, мръсни кости и вонята все едно беше в цялото ми тяло. По дяволите, в душата ми. Бе толкова ужасно и част от мен се чудеше какъв вид съобщение се предполагаше да ми прати дракона с това.

Имам предвид, Клаудия ми каза, че драконът й е бил леко луд понякога, но това беше наистина откачено и бях засегната. Не знаех дали това бе предупреждение към мен, но бях несигурна и на ръба, чакайки дракона да се върне.

Откакто беше тръгнал, се оглеждах наоколо за стълбище и бях намерила такова, заринато под камъни, но махането им с една ръка щеше да бъде бавно мъчение. Бях разчистила няколко, но спирах често страхувайки се, че драконът щеше да се върне и да ме види как се опитвам да избягам.

Но вонята ставаше доста непреодолима. Исках да го изритам от ръба, но бях ужасена как би реагирал дракона на това. Клаудия беше толкова по-смела от мен. Не знаех дали имам и една смела кост в тялото си. Тя бе смела, но… аз бях оцеляла и това означаваше, че човек може да се справи дори да не е винаги смел. Понякога трябваше да си страхлив. Щях да направя каквото беше нужно, колкото беше нужно, за да остана жива.

И ако това означаваше да дишам, докато мъртва крава пушеше, докато чаках луд дракон да се върне, така да бъде. Това бе нещо, с което трябваше да се справя.

Задремах на пода, някак си и когато се събудих, чувствах гърлото си сухо и езика като вълна. Имах главоболие от липсата на храна, но жаждата ме притесняваше повече. По този начин ли щях да умра? Забравена от дракон и изоставена да гладувам? Не така си го бях представяла.

Забавно, винаги бях мислила, че Тейт щеше да ме убие.

Не че исках да умра. Не исках. Но знаех, че сключването на сделки с Тейт беше еквивалент на играенето с огън и знаех, че всеки път трябваше все повече и повече, за да го удовлетворя.

Бях предупредена да не правя сделки с милицията. Клаудия отново и отново ми казваше, че това бе хлъзгавият път към проституирането. Но Тейт изглеждаше мил и ми беше предложил храна в замяна на „среща“. И тогава той вече не бе толкова мил, нито пък бе наистина среща, а бързо, грубо чукане. А по-късно вече имаше по-малко храна и повече грубост, но нямах избор. Гладувах.

Ако Тейт искаше просто секс, може би нещата нямаше да са толкова лоши. Но той не можеше да гали члена като всеки друг мъж. Той се възбуждаше от болка. Когато се съгласих да го оставя да прави с мен каквото иска в замяна на пари или храна, знаех какво правя. И когато нещата станаха лоши, се справих с тях, защото няколко плесници ме спасяваха от глада.

По този начин станах наистина, наистина добра в блокирането на нещата. Просто мислех за перфектното ми място и се пренасях там, докато той ме удряше и биеше с камшик. Тейт разбра, разбира се. Не харесваше, когато отивах на моето Дзен-място.

Ето така свърших със счупена ръка. Тогава вече не успях да блокирам мислите си.

Ако този дракон се окажеше такъв побойник като Тейт, щях да се справя и с това. Нямаше значение какво щеше да ми стори, стига да останех жива. Може би някой ден щях да отида при Клаудия или обратно във Форт Далас. Обратно при безопасността.

Сякаш мислите ми го бяха призовали, чух плясъка на криле.

Изправих се. Драскотините и натъртванията ми изпротестираха при движенията, но се чувствах по-добре, когато бях на крака. Секунда по-късно, голямото тяло на дракона се приземи на ръба. Пристъпи напред, държейки предпазливо нещо между предните си крака, и докато гледах, главата му се вдигна. Ноздрите му се разшириха и изрита остатъка от овъгления кравешки труп от ръба.

Добре, това беше един начин да се изчисти къщата.

Свих се до стената, докато той се движеше напред, движенията му бяха тромави. Използваше единствено задните си крака, за да ходи, което ме изпрати в недоумение, докато не видях, че носи нещо.

Беше… вана с вода в нея.

Неочаквано. Дали искаше да си взема вана? Погледнах го, изненадана, опитвайки се да прочета нещо по драконовото му лице.

Пристъпи напред още малко, остави внимателно ваната и водата плисна навън. Бях толкова жадна, че не можах да спра вика си от вида на толкова много вода, изливаща се по пода. Секунда по-късно драконът наведе глава и внимателно пусна нещо, което държеше между зъбите си.

Беше готварско гърне. Едно от големите от огньовете на Форт Далас… и все още имаше яхния в него.

Шокирана, погледнах дракона. Той седна на бедрата си и трепна с криле, настани се, след което ме погледна, чакайки.

Устата ми се напълни със слюнка, въпреки това чувствах гърлото си невероятно сухо и това ме направи по-самоуверена. Пристъпих напред и посочих към ваната и гърнето.

— Това за мен ли е? — Гласът ми беше дрезгав дори за моите уши.

Очите му станаха златни и бутна гърнето към мен. Добре, определено бе за мен. Лека усмивка накъдри устните ми и се втурнах напред, насочвайки се към водата. Щях да пия до насита, преди да стане някакъв вид шега и да ми я вземе. Наведох се над ръба на ваната. Водата изглеждаше достатъчно чиста, въпреки че в нея плуваха някакви остатъци и не оставяше съмнение, че беше взета от някоя от близките реки или езера. Не от река Троица, надявах се, но свих длани и пих, въпреки всичко. Водата бе студена и вкусна… и имаше следа от риба. Не ме интересуваше. Пиех глътка след глътка, водата се изливаше по брадичката ми. Когато се напих, се срутих отстрани на ваната, умствено изтощена.

Благодаря на Бога, нямаше да умра от жажда. Една грижа по-малко.

Подпрях буза на ваната, очите ми бяха затворени. Бях толкова уморена и слаба. Трябваше да се изправя, за да ям, но точно сега просто исках да лежа и да си почивам, без този възел на напрежение в стомаха ми. Той обаче не се махаше, не и след като бях държана от дракон.

Драконът. Не го чувах.

Отворих очи и се изправих, любопитна. Когато го направих, видях гол мъж да се взира в мен от другата страна на ваната. Драконът не се виждаше. Паникьосана хванах ръба на ваната и се изправих.

— О, не, трябва да се махнеш от тук. Ти… ти… — Спрях, тъй като мъжът ме гледаше непрекъснато с най-напрегнатите златно-върху-златно нечовешки очи.

Това беше драконът.

О!

Почувствах се леко глупаво. Разбира се, че беше той. Клаудия каза, че нейният също се бе превърнал в човек. Просто мислех… е, не знам какво си бях мислила.

Беше потресаващо да видиш мъж там, където дракон беше седял до преди малко, но не можеше да бъде никой друг. С тези златно-върху-златно очи, примесващи се с малко черно и след това връщащи се обратно към златно, знаех, че бе той. Зяпнах го. Бях толкова изненадана от вида му.

Той беше… красив.

При втория поглед, разбира се, се виждаше, че не бе напълно човек. Не ме изненада. Кожата му беше наситен, богат нюанс на бронзовото, който изглежда беше покрит с някакъв вид неясна шарка на люспи. Тялото му беше по-голямо от всеки мъж, когото бях виждала и изключително мускулест. Бицепсите му бяха големи и стегнати и отбелязах, че малко над лактите си имаше драконови шипове дори в човешката си форма. Те продължаваха до слепоочията му под формата на тънка линия, откривайки лицето му, като избутваше заплетената му бронзова коса назад. Той беше златно върху златно върху златно, отнемащо дъха красив, ако не знаех, че бе дракон.

Лицето му беше нещо друго. Чертите му бяха леко прекалено остри, за да бъде напълно човек, със силен и горд нос, високи скули и чело. Челюстта му беше изрязана, устните му приличаха на изваяни, като на мраморните статуи, пълнещи музеите, и които някога са били нещо важно и скъпо. И дори от тук можех да кажа, че имаше дълги, гъсти мигли. Той бе… приятен за окото. Много приятен.

Очите ми лесно можеха да се придвижат надолу към шестте плочки на корема му, например, по целия път надолу към неговия…

Принудих се да държа погледа си сключен с неговия.

— Значи си човек в крайна сметка. Започнах да се чудя дали не съм луда. Или Клаудия, след като тя ми кажа, че вие може да си променяте формата. Но предполагам, че е била права. Може ли да кажа, че съм облекчена? — Страхотно, сега говорех нервно. Беше мой лош навик. Усмихнах се неспокойно.

Той също се усмихна, разкривайки дълги, дебели резци и остри зъби.

Опа. Това беше малко по-зловещо, отколкото исках. Продължих да се усмихвам, но бе по-трудно. Това са просто зъби, Саша. Не означават нищо повече от това, че е месояден. Както знаеш, акулите.

Да, това някак си не ме накара да се почувствам по-добре.

Останах на място, докато той заобикаляше ваната и идваше към мен. Не можех да спра да го гледам. Бях изненадана, че изглежда толкова човешки… и толкова нечовешки в същото време. Беше едновременно очарователно и леко зловещо. По-близо разбира се, миризмата му се понесе към мен и той миришеше леко на канела и топла мъжка кожа. Беше изнервящо привлекателна комбинация.

Той се приведе и ме подуши, силно.

Подскочих леко от изненада.

— О.? Съжалявам. Изплаши ме. — Облегнах се обратно на ваната. — Просто съм… нервна, разбира се. Ти също щеше да бъдеш, ако беше изоставен тук с изгнила, горяща крава цял ден.

Мъжът-дракон игнорира движението ми и сложи ръка на косата ми. Прокара пръсти през нея и отрих, че ръката му завършваше със зловещо изглеждащи нокти. Двойно опа. Вдигна шепа от косата ми към носа си и подуши, след което изръмжа ниско.

— Надявам се, че това е добро ръмжене и не означава, че си гладен — казах, задържайки усмивката на лицето си. — Защото не съм повече от една хапка.

Изглежда той не обръщаше внимание на думите ми, просто се наведе по-близо.

— Боже, не си много добре с личното пространство, нали? — казах нервно. Пристъпих назад, но мястото ми за отстъпление свършваше. След няколко крачки щях да бъда до стената. И все пак, ако единственото, което искаше да прави, беше да ми души косата… имаше и по-лоши неща.

Мъжът-дракон отново подуши косата ми. Но тогава се наведе и зарови лице във врата ми, дишайки дълбоко.

Задуших писъка си от изненада и дадох най-доброто от себе си, за да остана неподвижна, защото не исках да го ядосам.

— Това е просто за да ме опознаеш, нали? Правилно. Това ще правим сега.

Разбира се, това след момент излетя през прозореца. Облиза врата ми, дълго и силно, и потреперих. Езикът му беше грапав и наподобяващ шкурка, както когато ближеше раната ми. Не беше напълно неприятно срещу здрава кожа, но беше и ужасно приятелско.

Всичко в него беше ужасно, ужасно приятелско, включително и твърдия му член, за който бях доста сигурна, че се притиска до бедрото ми. Да. Не бях невинна. Можех да предположа на къде отива цялото това душене. Клаудия каза, че нейният дракон беше искал партньор. Предполагах, че и този иска същото.

Не знаех какво да правя. В миналото се продавах на Тейт за пари или за да оцелея, но го правех, защото бях отчаяна и той беше само един човек. Мразех себе си всеки път, когато го правех. Не бях сигурна как щях да се чувствам, след като се продам на дракон.

Задраскайте това. Знаех как щях да се чувствам. Напълно и окончателно ужасена.

Той продължи да души врата ми, да го гали и напълно да превзема личното ми пространство. Беше некомфортно да бъда обект на такова интензивно изучаване, особено като се имаше предвид, че той бе гол. Не знаех какво да правя, със сигурност не исках да го изкарвам от равновесие, при положение че можеше да се превърне в огнедишащ дракон. Но се притеснявах, че цялото това душене щеше да премине в неприятна посока, ако не проговорех.

Внимателно го избутах, усмихвайки се с неподвижна, приятелска усмивка.

— Благодаря ти за водата. Беше наистина мило. — Когато това не предизвика отговор, се отдръпнах. — Така, говориш ли английски?

Той вдигна глава, гледайки ме, след което се отдръпна. Потърках ръце, облекчена да го видя, че си тръгва. Това беше малко прекалено близо, за да бъде удобно, а той беше твърде неуравновесен. Исках да каже нещо. Каквото и да е. Щеше да отнеме от странността и неувереността, но той беше напълно мълчалив.

Докато гледах, мъжът-дракон отиде до голямото гърне и пъхна ръка вътре. Извади шепа задушено и се обърна, предлагайки ми го.

Оу. Ъм. Предполагах, че нямаше купички. Протегнах ръце.

Той ги игнорира и се приближи, вдигайки ръка към лицето ми. Беше ясно, че нямаше да ми я даде. Добре. Предполагах, че драконите хранят приятелите си с ръце? Нещо такова? Опитах се да взема парче месо, но когато той изръмжа и отново бутна ръката си към лицето ми, реших да не се съпротивлявам и се наведох.

Това вероятно беше най-странното ядене, което някога бях имала. Предпазливо отхапах голямо парче, но бях гладна и яхнията беше вкусна, въпреки че беше студена. Скоро забравих, че ядях от ръката на непознат и държах китката му, поглъщайки лакомо храната. Когато свърших, все още бях гладна и трябваше да се съпротивлявам с желанието да оближа пръстите му.

Очите му блестяха с ярко злато, докато ме гледаше. Когато свърших, отстъпих, бузите ми се изчервиха от смущение заради това, което бях направила. Това беше… странно. Още по-странно бе, че с удоволствие бих приела друга шепа, ако ми беше предложил.

Но той не го направи. Вместо това пристъпи към мен и преди да разбера какво прави, притисна уста към моята.

Или по-точно, притисна лицето си към моето. Не беше като целувка, нито дори близо до това. Объркана, останах напълно неподвижна, докато той търкаше долната половина на лицето си в мен. Какво правеше?

Тогава изръмжа и не звучеше, сякаш беше ядосан. По-скоро бе ниско… и удовлетворено. Хвана раменете ми и ме обърна, бутайки ме напред. Хванах ръба на ваната, за да запазя равновесие, и когато го направих, той хвана наполовина скъсания колан на дънките ми и ги разкъса.

О, Боже. Знаех накъде се насочваше това.

Захапах бузата си отвътре и останах неподвижна, очите затворени. Страх и ненавист изпълниха ума ми. Този дракон искаше секс — и не трябваше да бъда изненадана. Клаудия каза, че нейният искал половинка. Не беше нещо по-различно от този.

Нещата стояха така, че не бях заинтересувана от половинка.

Мразех секса. Мразех да бъда докосвана. Мразех всичко това и трябваше да благодаря на Тейт.

Но дори с него не беше така. С него знаех какво щеше да стане. Бе мой избор, всеки път. Аз бях тази, която отиваше в казармите и се продаваше. Ако не друго, поне тази част контролирах. Това?

Нямах никакъв контрол. Щеше да ме вземе, без значение искам или не.

Освен това имах счупена ръка, драскотини и рана отстрани, която болеше, когато той ме дръпна назад и позиционира бедрата ми. Този мъж беше дракон. Беше по-висок от мен, с мускули и невероятно силен. Държеше ме като затворник тук. Да се боря с него би било смъртоносно.

Така, че нямаше да се бия. Трябваше да остана жива.

Въпреки това не можех да сдържа сълзите, които се стичаха по бузите ми. Просто се примири с това, докато не свърши, припомних си. Можеш да отидеш на щастливото си място и да останеш там. Това няма да продължи вечно и бе единственият начин да оцелееш.

Почувствах как той погали дължината на члена си — дебел, твърд и горещ — по линията на дупето ми. Това агресивно движение унищожи всяка надежда за отиване на щастливото ми място. Не можех. Бях твърде уплашена. Изплаках, не можех да си помогна.

Драконът зад мен спря.

Замръзнах, поемайки си дъх. Бях ужасена, че по някакъв начин го бях ядосала с хленча си. Тейт харесваше сълзите, но този мъж — този дракон — дали не го виждаше като обида? Трябваше да спра. Подсмръкнах и изтрих лицето в ръкава си, опитвайки се да се успокоя, но след това започнах да хълцам и не можех да спра да плача.

Дори след толкова години в След, години на правене на всичко възможно за оцеляването, имах граници. Чувствах се малка, несигурна и уязвима и мразех това толкова, колкото и докосването му.

Унижението ми нарасна, когато го почувствах да пада на колене. Хвана дупето ми и зарови лицето си между бедрата ми, вдишвайки дълбоко.

Боже!

Но тогава се изправи. Ръце докоснаха раменете ми. Бяха изгарящо горещи, като останалата част от кожата на мъжа-дракон, и ме обърна към него. Треперих, чакайки най-лошото.

Погледът му не беше ядосан, а объркан. Очите му станаха черни и повдигна длан до бузата ми, изтривайки сълзите ми с нежни пръсти. Огледа влагата по ръката си, след това я вдигна до устата си, за да я опита и ме погледна любопитно.

— Съжалявам — подсмръкнах. — Просто… уплашена съм. Знам какво искаш и се кълна, че ще се опитам да съм сговорчива, но не съм готова. Трябва ми малко повече време, става ли?

Дакх

От очите на човешката жена отново течеше вода. Вече знаех какво означава, защото бе придружено с миризмата на страха й.

Тя бе уплашена. От докосването ми.

Подуших влагалището й и там нямаше и следа от нужда. Ако я докоснех, нямаше да бъде, защото ме иска, а защото е твърде ужасена да ми откаже.

Не разбирах. Мислех, че съм направил човешкия знак за чифтосване. Притиснах лице към нейното и тя прие. Защо тя не искаше да се чифтоса? Нещо грешно ли направих?

Очите й още повече се наводниха и изглеждаше тъжна. Нараняваше ме да я виждам така. Нараняваше ме да мисля, че е уплашена от мен, когато не исках нищо повече от това да я удовлетворя. Галех меката й буза и се чудех какво е нужно, за да я накарам да приветства докосването ми. Членът ми ме болеше, зъбите ми ме боляха от нуждата да й дам отровата си, но нямаше да я принуждавам да ме приеме. Имаше разлика между битка за чифтосване и завладяването на жена без съгласието й. Да направя това щеше да бъде ужасно.

Женската каза нещо с този мек глас и звучеше тъжно. Погалих бузата й отново, разочарован. Ако имахме ментална връзка като половинки, тя щеше да ме разбере, аз нея също. Но докато не се чифтосаме и не й дам огъня си, ние бяхме непознати. И колкото по-дълго я покриваше аромата на страха й, никога нямаше да ме предизвика.

Хората са… мъчни.

Отърви се от нея, прошепнаха гарваните, връхлитайки ума ми отново. В човешкото гнездо има още женски. Вземи една от тях. Разкъсай я с ноктите си.

Изръмжах им, защото мисълта ме ядоса. Никога нямаше да я нараня. Тя е женската, която избрах. Не исках никоя друга.

Женската замръзна, очите й се разшириха при изръмжаването ми. Трябваше да спра желанието си отново да изръмжа, този път от чисто разочарование, защото гнева ми не е насочен към нея. Отново си пожелах да са свързани умовете ни. Трябва да отида при Каел, помислих си и да го попитам как беше вкарал женската си в топлината на чифтосването, ако не сменя формата си. Трябва…

Защитавай, извикаха гарваните, дори когато го подуших. Нарушител.

Някой външен.

Някой мислеше да отнеме женската ми от мен.

Ръмженето от ярост избухна от гърдите ми заедно с пламък.

Глава 5

Саша

Мъжът-дракон се отдръпна от мен с ядосано ръмжене и вълна от огън се издигна от гърлото му.

Отдръпнах се стресната, чудейки се какво направих, за да го накарам да смени настроението си. Миг по-късно чух слаб, ядосан вик — на дракон. След това се смразих от страх.

Друг дракон.

Преди да мигна, мъжът-дракон скочи на две крачки разстояние, след което избухна в светкавица от златни криле и размахваща се опашка. Трансформира се толкова бързо. Зяпах го, докато се издигаше, скачайки от ръба в небето.

Почти веднага видях проблясък на червено и друг ядосан рев, когато вторият дракон го атакува.

Задавих се, препъвайки се назад. Нуждата да се скрия, да се защитя, растеше с всеки момент. След седем години на драконови атаки След, не се чувствах добре на отворено пространство с дракон наблизо. Трябваше да се скрия. Не бях в безопасност тук.

Огледах големия празен под, но нямаше място, където да се покрия. Без бетонни стаи или подсилени врати, без метални убежища за защита от драконов огън. Нищо, освен празен, открит под.

Бях прецакана.

Не знаех какво да правя.

Проблесна крило и погледнах в небето, шокирана. Червеният и златният се преплитаха, борейки се наблизо. Друга ужасна мисъл премина през ума ми: Какво да правя, ако златният дракон — моят дракон — загуби? Дори ако другият отлетеше, щях да умра от глад тук, изоставена.

Трябваше да се махна.

Втурнах се към перваза и хванах края на стената, гледайки надолу. Разбира се, нямаше пътека. Нямаше пожарникарска стълба, нито дори бетонна издатина, на която да скоча на долния етаж, стига да имам две здрави ръце и голямо количество смелост. Но нямах. Нито виждах драконите — небето пред мен бе чисто.

Ужасен рев дойде над мен и почувствах пламъци да обгарят косата ми. Изкрещях и се наведох, отстъпвайки с ръка на косата си. Не гореше, но миризмата на опърпана коса насити сетивата ми. Отдръпнах се от ръба и застанах до ваната с вода, когато драконът издумка на пода, приземявайки се.

Беше червен.

Очите ми се разшириха от шок. Беше по-малък от другия дракон, муцуната му бе обсипана с бели белези. Кръв течеше от врата му, обливайки люспите с още пулсиращо червено. Дим се виеше от ноздрите му докато гледах, черните очи се фокусираха върху мен.

Вдиша.

Злато я блъсна отзад, търкулвайки се. Огън изпълни въздуха и се свих до ваната, отчаяно опитвайки се да остана здрава. Двата дракона вършееха, имаше още огън. Дим изпълваше голямата стая, докато те се биеха, нокти, крила и опашки навсякъде.

Червеният изстреля пламък, който дойде заплашително близо до мен. Сърцето ми биеше и осъзнах, че можеха да ме запалят, докато седях там, опитвайки се да не им преча. Дори да избягвах борещите им се тела, можех да свърша като овъглена купчина.

Свих се до ваната и тогава осъзнах какво имам.

Разбира се.

Влязох вътре, въпреки че всеки сантиметър от мен крещеше да се свия до пода отново. Игнорирах протестиращото туптене на счупената ми ръка, потопих се във водата и когато биещите се дракони дойдоха по-близо, си поех дъх и се свих под повърхността.

Малко след като го направих, топлина изпука над водата и можех да почувствам повишаването на температурата.

По дяволите. Това бе твърде близо.

Отворих очи под водата, изпускайки мехурчета. Не можех да видя много, освен близването на огъня по повърхността от време на време. Исках да покажа главата си отгоре и да си поема дъх, но се тревожех, че ще го направя навреме, за да се срещна лице в лице с огъня.

Така че сложих ръце от двете страни на ваната… и зачаках.

Надявах се да мога да задържа дъха си достатъчно дълго.

Дакх

Разкъсването на врата на женския натрапник не ме изпълни с удоволствие. Нямаше радост в унищожаването на друг от вида ми, особено женска. Не и когато знаех, че тя е толкова подлудена, колкото и аз. Гарваните крещяха в съзнанието й, както и в моето, правейки мисленето невъзможно. Лудостта й бе непреодолима и всеки опит за комуникация беше удавен в нея. Тя бе подушила нечифтосана женска и искаше да я унищожи, защото я виждаше като съперник.

Нямаше да я оставя да нарани моя човек. Никога.

Докато кръвта й ме обливаше, чаках спокойствието, което моят човек ми носеше. Чаках женската ми да разпръсне гарваните, присъствието й да успокои молитвата от гласове, докато остане само един — нейния. Но имаше само тишина и яростта в ума ми продължи.

Не можех да се успокоя.

Необходимостта да унищожавам неща — да унищожавам други — ме зашемети. Не можех да се отърся от нея — или от завладяващата нужда да използвам ноктите си, за да съдирам и разкъсвам. Убий, грачеха гарваните. Наранявай. Унищожавай, както ти бе унищожен.

Но не можех. Не и с половинка, за която да се грижа…

Половинката ми? Къде е тя?

Извиках във въздуха, но отговор нямаше. Паниката накара гарваните да атакуват, кълвейки очите ми, люспите ми. Множаха се над мен и се опитах да избутам лошите мисли, които освободиха, когато се раздвижиха.

Половинката ми. Трябваше да се концентрирам върху нея. Тя бе всичко.

Огледах стаята, но нямаше нищо, нямаше малък човек, свит в ъгъла. Имаше само кръгъл контейнер, пълен с вода със сянка отгоре.

С ядосан рев скочих през стаята и извадих моя човек от водата. Беше отпусната в ноктите ми и я разтърсих леко, душейки я толкова деликатно, колкото мога, за да я събудя. Тя бе отишла във водата, за да се предпази от огъня на женския нападател? Моят умен, умен малък човек.

Тя остана неподвижна за момент, след което започна да изкашля вода, давейки се. Прилепи се към ноктите ми и аз я сгуших до гърдите си защитнически.

Нямаше да напусне прегръдката ми. Не сега. Никога. Вдишах дълбоко от неприятния въздух на това място, но не можех да прочистя мислите си. Всичко, което виждах, беше ярост. От това, че женският дракон беше посмял да атакува половинката ми в гнездото й. От гарваните, които продължаваха с атаката от черни мисли в ума ми. От това, че бях в капан тук, на това ужасно място. От това, че почти загубих половинката си.

Ярост. Толкова много ярост.

Моята женска каза нещо, накъсано от кашлицата й и звукът от дрезгавия й глас само подсили гнева ми. Тя не трябваше да е ранена. Трябваше да е в безопасност с мен. Трябваше да ми е половинка, а все още не ме беше предизвикала. Всичко това подсили огъня, горящ в стомаха ми, докато не започна да излиза дим от ноздрите ми. Бях на дъх разстояние от загубата на контрол.

Тя докосна нокътя ми и каза нещо, но беше погълнато от ядосания водовъртеж в мислите ми. Ръката й се придвижи по люспите ми, но едва го отбелязах. Всичко, което виждах, беше бяс. Всичко, което чувах, беше ярост.

Тогава нещо меко и сладко разкъса мрака. Черните облаци в ума ми се махнаха и на тяхно място застана тя.

Моят човек.

Гласът й беше нежен и правеше странни малки звуци, които не бяха точно говорене, по-скоро бръмчене. Беше успокояващо и приятно и чувствах гарваните да се отдръпват, когато тя продължи да гали нокътя ми, правейки тези успокояващи звуци.

Половинката ми.

Фокусирах се върху нея, оставяйки звуците да ме залеят и да ме изпълнят с мир. Накрая спря и ми каза нещо, любопитната нотка в гласа й ми каза, че песента й свърши и ме пита нещо.

И въпросът… звучеше като името ми.

Бях забравил, че имам такова.

Глава 6

Саша

Когато свърших с пеенето на детската песен на дракона, кълбетата пушек бяха спрели да излизат от ноздрите му.

Благодаря на Бога.

Отне ми всеки грам смелост, за да остана спокойна и цяла пред лицето му — не знаех какъв пристъп има. Очите му станаха напълно черни, дим започна да излиза от устата и ноздрите му. Ноктите му се стегнаха около мен. Кръв се стичаше от муцуната му, напомняне за това какво бе направил на другия дракон, който лежеше в локва кръв съвсем наблизо.

Това беше кошмар, но не можех да съжалявам за смъртта на другия дракон. Твърде облекчена бях, че съм жива. Потиснах трепета си, мислейки за усещането за давене, когато бях под водата и твърде уплашена да се покажа. Стояла съм там по-дълго, отколкото съм си мислила, защото трябва да съм припаднала. Събудих се в ноктите на дракона, объркана и с горящи дробове.

Не ми отне дълго време, за да разбера, че бе на път да загуби разума си, затова трябваше да се сетя за нещо, което да го успокои. Единственото нещо в ума ми беше пеенето, така че започнах да му тананикам първото, което премина през ума ми — Ring Around the Rosie. Песен за пепел и смърт изглеждаше достатъчно подходяща.

Песента свърши работа или може би тонът на гласа ми. Каквото и да бе, пушекът спря и очите му от ужасно, празно черно станаха изцяло златни отново. Погалих люспите му, давайки най-доброто от себе си, за да го успокоя.

— Добре ли си, дракон? Трябва ли да си поговорим за атаката?

Очите му ме гледаха със странно осъзнаване и кожата ми настръхна.

— Казах ли нещо? — Прошепнах, правейки всичко възможно да не се втренчвам в червения дракон. Не исках да привличам вниманието му към него, просто в случай че умът му прещрака и очите му отново станат черни.

Но той много внимателно, много нежно ме остави на земята. Погледнах го разтревожено, чудейки се дали това не е лош знак. Момент по-късно, той отново стана човек.

Гол, но човек.

Сложи ръка на гърдите си, гледайки ме с тези странни, златни очи.

— Дакх.

О, Господи.

— Това… това ли е името ти? Дакх? — Отидох до него и докоснах гърдите му, като реших да не обръщам внимание на факта, че е гол. — Дакх?

Направи жест с глава, което вероятно означаваше съгласие.

— Дакх — каза отново и начинът, по който го произнесе, бе пленителен. Много по приятно е, когато излиза от неговата уста вместо моята. Звучеше по-плътно, по-дълбоко, по-звучно. Даването на име на нещата ги правеше по-реални.

— Здравей, Дакх — казах меко. — Аз съм Саша.

— Асъм-са-ча — наподоби той.

— Е, не е близо. — Потупах гърдите си отново. — Саша — исках да кажа „Просто Саша“, но подозирах, че това ще се появи в името ми като „ПростоСаша“ и не исках да го обърквам повече.

— Са-ча.

Потреперих, защото казваше името ми с дълбокия си, плътен глас, с който каза и своето.

— Точно така. Саша и Дакх. — Посочих към себе си, след това него. — Знаеш ли други думи? Можеш ли да кажеш нещо друго?

— Дакх — прошепна и се протегна към гърдите ми. — Са-ча.

— Добре тогава, бебешки стъпки. Справяме се добре с имената. — Усмихнах му се ярко. Поради някаква причина се чувствах абсурдно доволна, че комуникираме, дори и това да не отидеше по-далеч от имената ни. Огледах го, отбелязвайки, че човешката му форма е също толкова окървавена, колкото и драконовата му. — Ти… добре ли си? Ранен ли си? — Осъзнах, че не може да ме разбере, затова посочих към тъмното си око и ранена ръка. — Ауч. — След това посочих към него. — Дакх ауч?

Гъстите му вежди се смръщиха и той дойде към мен, протягайки се към ранената ми ръка. Държах я в шини и увита, но бе мокра след топването ми във ваната.

— Ауч? — попита, очите му бяха тъмни. — Са-ча ауч Дакх?

— Не знам какво казваш. — Захапах устна. — Съжалявам.

— Са-ча ауч?

Ох, Боже. Страхувам се, че отивахме по грешен път. Не исках да се концентрира върху раните ми, не и докато е покрит с кръв и вероятни наранявания. Поклатих глава и хванах ръката му, водейки го до ваната с вода.

— Хайде.

Нямаше много вътре и беше мръсна, благодарение на топването ми, но с парче от дънките ми и малко от водата, започнах да чистя дракона. Дакх остана неподвижен и успях да го изчистя достатъчно, за да видя, че кръвта, която го покриваше, не е негова. Имаше няколко малки драскотини, но освен това, всичко беше от другия дракон.

Принудих се да продължа да се усмихвам, въпреки че бях леко обезпокоена, докато прокарвах импровизираната кърпа по него, погледът му бе вперен в мен. Цялата тази кръв. Той уби другия дракон. Не знаех дали беше необходимо или просто се наслаждава да убива. Иска ми се да можех да попитам. Всъщност, имаше много неща, които исках да попитам, но имаше твърде много прегради между нас.

Най-много исках да разбера защо ме избра за затворник и дали някога щеше да ме пусне.

Но нямаше смисъл да се натоварвам. Трябваше да се справям ден за ден и днес, най-малкото сега, очите му са спокойни златни. Докато не станеха черни, можех да съм спокойна.

И докато беше човек и в добро състояние, чувствах нужда да се уверя, че ще остане така. Затова се усмихнах ярко и посочих към гърнето със студената, неизядена яхния.

— Ще ядем ли? — Яденето е последното нещо, за което си мислех, с големия мъртъв дракон на другия край на стаята, но не знаех какво друго да правя.

Със задушеното знаех.

Дакх

Стана нощ и моят човек се бореше да държи очите си отворени.

Беше дълъг ден и за двама ни. Въпреки нежното докосване и успокояващ глас, бях нащрек, разтревожен, че друг дракон — мъжки или женски — ще дойде и види небелязаната ми половинка като заплаха или награда за печелене. Или някой щеше да нападне, а косата на половинката ми все още миришеше на обгорено след последния дракон. Не беше в безопасност, докато не я бележех и й дадях огъня си.

Но тя нямаше да ме остави да я бележа. Нямах идея какво да правя.

Така че се върнах в бойната си форма и се разходих из гнездото си. Моят човек се опита да поправи грубите си, странни кожи, сложи си ги на долната част на тялото си и яде още малко от храната, която й донесох. Свърши достатъчно скоро и се страхувах да я оставя, за да отида на лов за повече човешка храна.

Но не можех да я оставя да гладува. Трябваше да се направи нещо. Какво, не знаех. Но тя бе единствената ми грижа.

Гледах, когато се плъзна по стената, заспала. Беше неспокойна от появата на дракона и се успокои едва когато изхвърлих трупа навън. Все още имаше голямо петно кръв и навсякъде миришеше на нашественика, което ме правеше нещастен.

Не исках напомняния, че някой се опита да убие половинката ми, да ми я отнеме, преди да съм я белязал.

Отидох до нея, чувствайки нужна да я прегърна. Тя не се събуди и внимателно я взех с ноктите си, притискайки я до люспестите си гърди. Инстинктивно се обърна към мен, търсейки топлината ми и сърцето ми се изпълни с гордост. За пръв път гарваните и лешоядите ги нямаше. Беше… приятно. Не толкова, колкото да я докосвам, но бе удоволствие само по себе си.

Огледах я докато спеше срещу мен. Толкова е малка и деликатна, моят човек. Ръката, която беше покрила със странна обвивка — „ауч“ — ме притесняваше. Ясно бе, че е ранена и се тревожех, че аз съм й го причинил. Трябва да съм внимателен повече от всякога, защото мисълта да я раня, ме разболяваше. Лицето й бе потъмняло от едната страна, махнах косата й от там с нокът и погледнах към малките й черти.

Чудех се дали някога ще ме погледне с поощрение. Ще се превърне ли в бойната си форма? Или хората са твърде слаби за такова нещо? Как бих могъл да я бележа, ако не ме повика?

Да я върна в човешкото гнездо беше изключено. Са-ча сега е моя. Казах името й, опитвайки го отново. Са-ча. Дори звучеше нежно и крехко, като половинката ми.

Внимателно прокарах нокът по здравата й ръка, галейки я. Тя въздъхна и се притисна към мен и исках да изръмжа от удоволствие, точно както направи тя.

Отне ми всичко, за да остана тих. Отново прокарах нокътя си по меката й кожа, милвайки я. Да я докосвам ме успокояваше. Караше ме да чувствам мир в главата си.

И когато издаде малък звук от удоволствие в съня си заради докосването ми?

Заклех се, че ще бъде моя. Каквото и да трябваше да направя, тя щеше да бъде моя и щеше да издаде този звук с члена ми, дълбоко заровен в нея, когато я яздех, белязвайки я.

Едно нещо обаче бе сигурно. Гнездото ми не бе безопасно. Твърде близо до другите дракони. Човешкото гнездо бе магнит за вида ни и трябваше да отведа Са-ча далеч от него. Щях да намеря място, където мирисът й нямаше да привлече никой.

Иначе никога няма да е в безопасност.

Глава 7

Саша

На следващата сутрин погледнах остатъците от яхнията и се зачудих дали съм достатъчно гладна, за да потърся засъхнали парчета в нея. Дакх не даваше признаци да напуска тази сутрин, както вчера и се запитах какво е нужно да направя за храната. Малкото вода, която беше останала, бе мътна и я прецедих през тениската си, преди да отпия глътка (не че тениската ми е по-чиста). Плиснах и лицето си, защото в момента се чувствах изцедена и мръсна. Никога не бях мислила, че ще ми липсва спането в стария ни, развален училищен автобус във Форт Далас, но там имах одеяла и стар матрак. Тук единственото нещо, което имах, бе мръсен под и дракон.

Мислите за автобуса ме натъжиха. Тревожех се за Клаудия. Дали е намерила Ейми? Дали е жива след атаката на Форт Далас, която отиде на юг? Или и двете бяха хванати от кмета? Или… бяха ли приятелите ми мъртви? Мисълта ме натъжи. Не исках да мисля за това. Ако бях истински приятел, щях да намеря най-добрия начин да спася Клаудия, както тя се опита да спаси мен… освен това чувствах, че не мога да спася дори себе си.

Ако Дакх не се сетеше да ме нахрани и да ми донесе още вода, имаше опасност да умра. Бях в капан тук горе и ставах все по-нервна с всеки изминал час от това, че нямах път за бягство, ако се случи нещо.

— Са-ча.

Обърнах се изненадана. Изглежда Дакх прекарваше повече време в драконовата си форма, но сега се беше променил и дойде до мен. Малко бе обезпокояващо, защото бе гол. Движеше се красиво, като котка и два пъти по-смъртоносен от тигър. Открих, че можех да го гледам цял ден… стига да носеше панталони. Ако е както сега, отмествах очите си от члена му всеки път, когато попадаше в полезрението ми, защото не исках да ме хване, че го зяпам.

Не исках да си въобразява разни неща.

Така че се правех на много заинтересувана от оцапаните, подгизнали маратонки, които все още не бяха изсъхнали след вчерашното потапяне.

— Как е?

Той се приближи толкова близо, че гениталиите му така или иначе ме докоснаха, иуу — и се наведе над мен, опитвайки се да срещне очите ми.

— Са-ча?

Задуших неловък смях. Предполагах, че трябваше да очаквам това. Погледнах го.

— Да?

Той посочи към ветровития перваз.

Веднага се паникьосах, скривайки се зад него.

— О, Боже. Друг дракон? — Страхувах се да погледна над раменете му и сложих ръце на плешките му, сякаш държейки го на място мога да го използвам като щит.

Дакх изръмжа ниско и не знаех смее ли се или е доволен, но звучеше щастлив. Той се обърна и хвана ръцете ми, точно както го направи вчера. След това ме заведе до ръба.

О, трябваше да е безопасно. Предполагам, че се паникьосах заради вчерашния неочакван натрапник.

— Какво има, Дакх? Какво искаш да видя?

Той отиде до самия ръб и просто погледна към празното небе. Задържах здраво ръката му — игнорирах факта, че ръцете му завършваха с нокти — и погледнах напред. Не виждах нищо, освен руините на Стария Далас пред нас, които изглеждаха както винаги. Улиците бяха покрити с останки на стари коли, боклук и трева, пораснала в пукнатините на асфалта. Пълзящи растения се катереха по сградите, небостъргачите не бяха нищо повече от разбито стъкло, докъдето можех да видя. Някъде долу видях стадо говеда, които се движеха по улицата. Беше ми познато, затова огледах небето. Не видях нищо. Беше ясен ден, времето хубаво и топло, без нито едно облаче. Зеленикавосивото пулсиране на Разрива беше на същото място, както винаги, нащърбена рана на иначе синьото небе.

— Какво да гледам? — Не че очаквах отговор, разбира се. Просто се чувствах по-добре да го кажа на глас, сякаш наистина разговаряхме. — Нещо конкретно?

Той не отговори. Но когато отново огледах небето и все още не виждах нищо, пак погледнах към него. Дакх ме гледаше с най-… съсредоточения, удовлетворен поглед. Сякаш се наслаждаваше да ме гледа. Накара ме да се изчервя и да се чувствам срамежлива. Кога за последен път се чувствах така? Всеки път, щом Тейт ме погледнеше, чувствах срам. Всеки път, когато ме погледнеше друг войник, се подиграваха, защото знаеха, че се продавам на Тейт. В техните очи бях боклук, въпреки че го правех за оцеляването си. Никой не ме бе поглеждал, сякаш съм най-хубавото, което някога са виждали.

Беше странно хубаво да го усетя сега.

— Какво да търся? — Напомних отново, чувствайки се смутена. Затъкнах кичур коса зад ухото си, желаейки да заслужа погледа му в момента. Бях сигурна, че съм мръсна, косата ми заплетена и с изчервено лице. Разбира се, той бе дракон, затова не бях сигурна дали трябва да се интересувам от мнението му или не.

Всичко, което Дакх направи, беше да хване ръката ми отново, галейки я. Той докосна другата ми ръка, тази с превръзката.

— Ауч?

Да не би да ме питаше дали днес е по-добре?

— Добре съм — казах му. — На счупеното му трябва време да зарасне. Въпреки че не съм сигурна защо ти го казвам, освен факта, че харесвам да слушам гласа си. Просто се чувствам добре да говоря, знаеш ли? Въпреки че се чувствам глупаво.

Той кимна бавно, сякаш ме разбра.

— Са-ча… Дакх? — Отново посочи към откритото пространство.

Въпреки че не бях сигурна какво ме пита, свих рамене.

— Да, разбира се. Можем да си тръгнем по всяко време. Няма проблем.

Дакх докосна бузата ми и преди да реагирам на нежното докосване, той се превърна в дракон. Секунда по-късно голям, черен нокът се обви около кръста ми и бях понесена от перваза в празното пространство.

Бях твърде ужасена, дори да крещя.

О, Боже мой, как Клаудия правеше това? Висях от ноктите на Дакх, косата ми се вееше покрай лицето, докато той размахваше криле, издигайки се по-високо. Чувствах се напълно несигурна. Имах чувството, че всеки момент ще ме изтърве и щях да падам тридесет — не, триста — метра и ще се разбия на милион парчета. Прилепих се към ноктите му.

— Моля те, не ме изпускай!

В отговор драконът повдигна предните си крака и ме прегърна до големите си, изгарящо горещи гърди. И това е нещо. Стисках се колкото е възможно по-здраво, държах очите си затворени. Не ме интересуваше, че кожата му е толкова гореща, сякаш изгарям лицето си или че раната на бедрото ми пулсираше по-лошо, или че притискането към люспите му означава раната на ръката ми да ме боли още повече — нямаше да се пусна за нищо на света. Трябваше да ме отскубнат от него, за да стане.

Летяхме вечно. Или поне така изглеждаше. Разбира се, освен това сякаш минаваше цяла вечност между всеки дъх, който си поемах, така че не знам колко време пътувахме. Прекалено дълго. Не харесвах летенето. Ни най-малко.

В края на краищата отворих едното си око. Земята бе на ужасно голямо разстояние от преди и трябваше да преглътна писък от тревога. Но когато Дакх се завъртя, хващайки въздушно течение, видях високите, счупени небостъргачи на Форт Далас да остават далеч зад нас и да се отдалечават все повече. Накара ме да почувствам любопитство. Къде отивахме?

Къде ме отвеждаше?

И как щях да се върна обратно.

Погледнах големия дракон, който ме държеше в ноктите си, но бе невъзможно да видя нещо, освен златно гърло, златни крила и златни люспи. Всъщност люспите, към които съм притисната, бяха горещи, сякаш прегръщах тиган. Изгаряше кожата ми и се раздвижих в ноктите му, опитвайки се да се наместя.

Той веднага разхлаби ноктите си.

Изкрещях, държейки го.

— Не! Не! Не смей да ме пускаш!

Почувствах ниско ръмжене в корема му и Дакх услужливо затегна хватката си. Ръмженето продължи и имах подозрението, че се смее на истерията ми.

— Не е смешно — отвърнах му. Исках да ударя един от ноктите, който ме държеше, но знаех, че не трябва да се хапе ръката, която те храни. Все още не бях толкова близка с моя дракон.

Е, не е точно моят дракон, а дракон, когото познавах. Предполагах, че това по някакъв начин го правеше мой.

Продължихме да летим, докато не се появиха куп разрушени сгради, летяхме над магистрала в западна посока със слънцето зад нас. Започваха да ме болят мускулите от това, че се бях стегнала от страх и ранените ми ръка и бедро пулсираха в ритъм. Нямаше изгледи да спрем, обаче.

Тогава го видях. Напред, закътан в дърветата, забелязах плосък сив покрив на дълга, голяма постройка, с впечатляващ паркинг. Знаех коя е тази сграда, и че сме много далеч от града. Вероятно затова беше непокътната, за разлика от постройките в близост до Форт Далас.

Беше търговският център. Един от онези големи магазини, които продават всичко от хранителни и спортни стоки, съдове за готвене, телевизори и всичко между тях.

От вида му издадох странен въодушевен звук. Ноктите на Дакх се стегнаха около мен в неизречен въпрос, затова посочих напред.

— Тази сграда. Можем ли да спрем там?

Дъхът ми спадна, когато си спомних, че говоря с дракон, който не разбира английски, но бях едновременно изненадана и удовлетворена, когато той се сниши, разгръщайки крила, за да се плъзне към сградата. Може би възбуденото ми сочене означаваше нещо за него. Няма значение във всеки случай. Бях развълнувана от всички възможности, които предлагаше центърът.

Никога не бях събирала с Клаудия, но тя ми беше казала всичко за това. Как магазините са ограбени и изоставени и всичко полезно е взето. Как е трябвало да рови в купчините боклуците с часове, търсейки консерва риба тон, която са пропуснали, или неотворен пакет храна. Разказа ми за миризмата на труповете на животни, когато птица, плъх или елен са влезли в сградата и са умрели. Клаудия имаше всякакви обезпокояващи истории за събирането След.

Но помнех и пазаруването Преди. Обичах го. Толкова дълго бях без толкова много неща, че практически бях зашеметена от мисълта за нови дрехи или обувки — или, по дяволите, купа за храната ми.

Дакх се спусна и плесна с крила, приземявайки се грациозно на паркинга. Беше буренясал и все още имаше няколко счупени коли, разпилени наоколо. Ръждясали пазарски колички бяха разхвърляни и преобърнати. Всичко бе покрито с бурени и мъртви листа, но вратата към търговския център беше цяла. Мръсна, но цяла.

Потупах нокътя на Дакх, показвайки му, че искам да ме пусне долу, сега, когато се бяхме приземили. Той ме освободи, поставяйки ме внимателно на асфалта, и ме наблюдаваше, докато чакаше да види какво ще направя. Какво ставаше? Това бе един вид… отстъпване. Но ако това е случаят, щях да го приема, защото си умирах да видя какво има в центъра. Възможностите ме правеха абсурдно въодушевена, но предполагах, че имаме лимит за това, което можехме да вземем, след като нямах представа къде отивахме след това. Усмихнах се колебливо на Дакх и нямах нищо против, когато носът му се притисна в косата ми като израз на драконова привързаност.

Приближих се до входа на търговския център и се разтревожих, когато видях, че плъзгащите се стъклени врати бяха отворени леко. Вътре беше тъмно, така че не можех да кажа дали вътре е разхвърляно, но определено не бе добър знак.

— Изглежда някой е бил тук преди нас. Предполагам, че не е изненадващо, но въпреки това е разочароващо. — Въздъхнах и погледнах Дакх. — Нека въпреки това отидем.

До мен той подуши, плъзгайки носа си по ръба на направената от метал и стъкло врата. Ноздрите трепнаха и се разшириха, сякаш е подушил нещо лошо и пъхна муцуната си в цепнатината, опитвайки се да я разшири.

— Хей, хей — възразих, слагайки ръка на главата му. — Няма да можеш да влезеш с този размер. Трябва да се промениш в човешки размер — дръпнах го, след това докоснах един от роговете му. — Промени се.

Той се отдръпна и погледна надолу към мен, очите му бяха златни.

— Промяна — отново му казах, въпреки че знаех, че не разбира думата. — Дай ми Дакх — показах някой малко по-висок от мен. — Дакх.

За мигване на окото пред мен внезапно стоеше човешки изглеждащия Дакх.

Усмихнах се окуражително.

— Така е по-добре. Ще влизаме ли? — Хванах голямата му длан и тръгнах напред.

Той изръмжа.

Замръзнах на място, тялото ми изстина. Оскърбих ли го по някакъв начин?

— Какво направих?

Дакх се приближи, мина пред мен и влезе вътре пръв. Направи крачка-две, душейки въздуха, след което се обърна към мен и хвана ръката ми.

О! Предполагам, че проверяваше дали е безопасно за мен. Почувствах се глупаво.

— Ти си от алфа-мъжете, които се бият в гърдите, нали? Добре, ти можеш да водиш колкото искаш, стига аз да мога да спирам колкото искам. — Сложих ръката си в неговата и пристъпих напред.

Веднага усетих странната миризма. Набърчих носа си и опитах да го потъркам, преди да си спомня, че не мога да използвам ранената си ръка.

— Каква е тази миризма? Скункс, може би?

Дакх поведе напред… и открих, че вътре не е толкова тъмно. Повече от големите флуоресцентни лампи бяха изгорели, но имаше няколко разпръснати тук-там, които работеха. Лампи в случай на спешност, мисля. Това бе облекчение. Не можех да си представя какво бихме пропуснали, ако се препъвахме надолу в тъмното.

Защо? Защото пред мен бе раят за събирачите.

Не ми пукаше, че магазинът вонеше или че всичко бе покрито с прах. Зад заплетената купчина от метални колички за пазаруване, запречващи входа, имаше касови апарати. А зад тях — стелажи и стелажи с дрехи. Зад тях щеше да има домакински принадлежности и спортни стоки и всичко друго, което можех да си представя.

— Все едно е Коледа — прошепнах на Дакх и леко изпищях от вълнение.

Ръката му се затегна над моята, драконова усмивка проблесна и почувствах лек трепет от щастие в сърцето си за пръв път от сякаш… цяла вечност.

Чувстваше се грешно. Бях затворница на дракон, разделена от всичко и всички, които познавах, и въпреки това видът на търговския център ме изпълни с толкова много радост. Почувствах как щастието избледня и се замени със срам. Срам, че съм толкова повърхностна и развълнувана от материалното.

Дакх ме разглеждаше със сериозно изражение, преди да ме докосне по бузата. Притисна кокалчето си към ъгъла на устата ми и се опита да го повдигне, за да стане усмивка.

Искаше да ме види да се усмихвам отново.

Поради някаква причина това отново върна щастието и се усмихнах.

— Добре. Едно нещо за един ден. За сега, пазаруването.

Отне няколко минути да изблъскам количките от входа и когато работата беше свършена, издърпах една от камарата, за да я използвам. Разбира се, Дакх я вдигна, и ми отне няколко минути, за да се опитам да му обясня, че, не, количката си има колела и е предназначена да се търкаля. Беше озадачен от количката и му отне известно време, за да я търкаля напред-назад с намръщено лице. Исках да я взема от него и да продължим, но се принудих да съм търпелива.

Магазинът нямаше да отиде никъде. Бяха минали седем години от Разрива и ако тези неща бяха оцелели толкова дълго, щяха да издържат още един ден.

Когато най-накрая удовлетвори любопитството си, се обърна към мен. Дадох най-доброто от себе си, за да не взема количката и да тръгна с нея.

— Последвай ме. Отиваме на пазар, ти и аз.

Глава 8

Саша

Следващият час бе чисто блаженство. Бях забравила радостта от нови дрехи. Пред мен имаше истинска приказна страна на чудесата от чисто нови дрехи. Е добре, не всички бяха нови. Някои изглеждаха плесенясали върху закачалките, но дрехите от полиестер бяха толкова свежи, колкото и преди седем години. Имаше рафтове и рафтове рокли с деколтета и без ръкави, тениски и дънки, и исках да взема всички и да пищя от вълнение. Докато живеех във Форт Далас, където трябваше да се продавам за хапка храна, нямах пари за дрехи. Дори и да имах, нямаше толкова дрехи, които да се купуват. Никой не помнеше как се шие, така че това, което носеха хората, беше нещо откраднато или странен, плетен ужас. Задържах светлосинята рокля до гърдите си, въздишайки от удоволствие. Разривът се случи през лятото и тези дрехи бяха за грешния сезон. Повечето рафтове бяха с бански костюми и роклички, а твърде скоро щеше да стане студено, за да нося тези. Насила върнах роклята обратно и взех чифт дънки. Трябваше да съм практична.

Дакх изръмжа ниско и се обърнах.

Той взе синята рокля с ноктест юмрук и я задържа пред мен.

— Не е практично — казах му с тъжна усмивка. — Харесвам я, но не знам колко можем да вземем с нас, така че трябва да мисля за неща като лекарства, панталони и…

Той разклати роклята, намръщен, сякаш за него е важно да я взема.

Срамежливо кимнах и я свалих от закачалката. Ще я нося днес. Точно сега. Вдигнах материята над главата си, оставих плата да се плъзне надолу и бях изненадана колко е свободна. Дори и с памучните ми дрехи отдолу, все едно носех чувал за картофи. Дръпнах връзките и цялото нещо падна на земята, затова я вдигнах и проверих размера. Старият ми… от Преди.

Предполагам, че бях загубила килограми.

Докоснах лицето си, чудейки се как ли изглежда. Изведнъж стана важно за мен, сложих още няколко от сините рокли в количката и продължих напред, търсейки пробна. Трябваше да има някъде наблизо. Обърнах количката… и го видях.

Огледало.

И отражението ми.

Поех си дъх от вида си. Не разпознавах това момиче. Изглеждаше… ужасно. Докоснах бузата си и все едно го направи непознат.

— Преди Разрива — казах на Дакх, — мисля, че бях хубава. Толкова е трудно да се каже това сега — погледнах обраслите си вежди, къдравата ми, занемарена коса, която не беше подрязвана, оформяна или, по дяволите, ресана от отдавна. Рамкираше мръсно, кокалесто лице, с хлътнали тъмни очи и покрито с драскотини. Дръпнах надолу яката на тениската ми и потреперих от това колко изпъкнали бяха ключиците ми. Фактически виждах гръдния си кош, а и кога гърдите ми бяха станали толкова плоски? Господи. — Това става, когато от три хранения на ден преминеш на ами, едно или две на ден — и се чувствах късметлийка, ако ям един-два пъти. Бях отбелязала, че Ейми и Клаудия изглеждаха по-слаби и парцаливи с времето, но по някаква причина, в главата си, аз все още бях здравата, усмихваща се Саша Кенеди, не агресивният, жилав оцелял в огледалото. Тази Саша винаги искаше да загуби два или четири килограма.

— Забавно е как работи перспективата — измърморих си, галейки изпъкналите си ключици. Точно сега тези два-четири килограма ми трябваха.

Дакх дойде до мен и избута ръката ми, гледайки врата ми. Погледна ме любопитно.

— Ауч?

— О, не съм ранена — казах му, сочейки към огледалото. — Просто гледах отражението си.

Той се обърна, видя огледалото — и отскочи. Чу се трясък и рафт с дрехи падна, когато се превърна в дракон, и въпреки че бях застрашена да бъда смазана от някоя от лапите му, се засмях.

Очите му станаха черни и изведнъж вече не бе забавно.

— Дакх — прошепнах с най-сладкият си глас. Помахах му с ръка, показвайки, че трябва да се трансформира отново. — Всичко е наред. Обещавам. Това е огледало — сложих длан на стъклото и почуках. — Виждаш ли? Саша, Саша — посочих към себе си, след това към отражението. — Това е отражение. Движи се, когато и ти. Не е реален човек.

Голямата глава на дракона се сниши, голямото око примигна, сменяйки цвета си от черно към златно и остана златно. Въздъхнах от облекчение. Той погледна към мен, след това към огледалото, ноздрите му се притиснаха към него. То се замъгли, а той изсумтя. След миг отново стана човек, притискайки длан към огледалната повърхност.

— Дакх — обяви, след което ме посочи в огледалото. — Са-ча?

— Точно така. Ние сме просто отражения. — Размахах ръка към него. — Виждаш ли? Просто показва картината на това, което е тук.

Бедният, определено не бе виждал огледало преди, защото трябваше да го огледа, използва ноктите си, за да го отдели от стената и да види какво има зад него, след което провери пробната зад себе си, за да е сигурен, че никой не се крие там. Идеята го обърка, затова отново го удари, докато аз вземах други рокли и намерих някоя с много по-малък размер и я облякох. Пасна ми и дръпнах похабените ми, мръсни дрехи отдолу и ги оставих да паднат на земята.

Чувствах като прахосничество захвърлянето на старите ми дрехи, защото, въпреки че са повредени, биха се продали за известна сума във Форт Далас, където всеки парцал се използваше отново и отново. Но точно сега бях заобиколена от неописуемо богатство. Ако се нуждаех от дънки, имах тридесет чифта, чакащи на масата. Изглеждаше глупаво да задържа мръсните, които се държаха на едни възли, благодарение на ноктите на Дакх, които ги бяха разкъсали.

— Са-ча — каза Дакх, изоставяйки огледалото, за да застане до мен. Погледът му ме огледа цялата с притежателен, удовлетворен поглед, който ме изпълни с трепет на удоволствие. Може би не изглеждах зле в тази рокля.

Разбира се, откога започнах да се интересувам от това, което мисли за мен дракона, който ме отвлече?

В момента, в който се трансформира в човек и започна да става личност в очите ми, предполагам. Той не бе просто мой тъмничар — имаше си своите причини и искаше да ме пази в безопасност. И наистина, то беше повече от това, което някой беше направил във Форт Далас.

Е, тези, които са останали във Форт Далас. Клаудия, Ейми и аз винаги се грижехме една за друга, но не знаех дали все още са живи.

Щях да се оправям ден за ден. Хванах роклята и я завъртях.

— Харесва ли ти?

Грохотът в гърдите му звучеше като одобрение. Извърнах се от него и погледнах огледалото, което вече бе опряно на стената — и опа! Пълна картина на слабините на мъжа-дракон, които толкова усилено се опитвах да игнорирам.

И добре, не се сдържах и надникнах. Нямаше никакви косми, люспестия вид на кожата му изглеждаше по-стегнат, с по-дълбок златист цвят. Членът му… бе по-голям от всеки, който бях виждала, и дължината му изглеждаше несъразмерна за дамските ми части. Стиснах бедра с тревога, защото освен това беше с ерекция.

— Знаеш ли какво, Дакх? Мисля, че трябва да пазаруваме и за теб.

Тръгнахме към отдела за бельото и си взех сутиен и бикини, хвърляйки ги в количката, докато се отправях към мъжката секция. Ако имах възможност бих се върнала и взела още, но за сега по-наложително беше да вземем дрехи за Дакх, за да не трябва да се притеснявам, че ще виждам неговите, хм, части, щом го погледна.

Защото те бяха по-големи и много, много разсейващи. Дори и за някой като мен, който не харесва секса.

— Заповядай — казах, бутайки количката до края на секцията с бельо. Издърпах една опаковка и я задържах към Дакх. — Боксерки. За теб.

Той взе опаковката, огледа я, след това я вдигна до носа си и помириса.

— Не, за носене е. Виж картинката. — Посочих към избелелия картон отпред на изваян модел по бельо. Беше странно да видя, че тялото на Дакх е по-добре оформено, а и коремните мускули на мъжа-дракон караха модела да се срамува. Ха.

Дакх го огледа и веждите му се повдигнаха. Намръщи се свирепо и посочи картинката.

— Дакх?

— Да. Дакх може да носи боксерки като тези — кимнах му окуражително. — Не трябва да си гол — не изглежда да бързаше да ги пробва, затова взех опаковката и я отворих. Старият найлон се разкъса лесно и извадих чифта, след което му го подадох. — Заповядай.

Той ги взе и ги погледна с очевиден скептицизъм. Поигра си с ластика, разтягайки колана, след което излетяха от ръцете му, приземявайки се надолу по пътеката. Дакх изсумтя от удоволствие.

— Ето, вземи друг чифт. — Бутнах още един в ръцете му. — Просто ги сложи, става ли? — Посочих картинката. — Като този, Дакх. Краката влизат в дупките.

Отново огледа картинката, след което ме погледна.

— Дакх? — попита, сочейки към боксерките.

— Да. Така се носят.

Той наклони глава, наведе се и хвана подгъва на роклята, повдигайки го.

Изкрещях леко, дърпайки го от ръцете му. Знаех точно какво прави. Проверяваше дали и аз нося.

— О, не, недей! И аз ще нося, когато му дойде времето. — Размахах пръст към него. — Угоди ми.

Той изръмжа отново, този път по-скоро ядосано. Огледа дупките за краката и се опита да ги разбере, гледайки картинката. Докато беше разсеян с това, разкъсах опаковката, която бях взела за мен, и обух бикините под роклята. Бяха ми хлабави, но бях облекчена да имам чисто бельо. Минаха години, откакто имах такова. Определено бяха лукс След. Огледах сутиена, който бях взела, и реших, че ще ми бъде прекалено голям, затова отидох да разгледам коридор-два, докато Дакх пъхне единия — или и двата си крака — в боксерките. Намерих си нов сутиен — хубаво, дантелено нещо с розови сатенени чашки и деликатна малка панделка, която ме зарадва и ме накара да се чувствам женствено — и си го сложих, преди да се върна при Дакх.

Мъжът-дракон беше разбрал инструкциите — най-накрая, — но не изглеждаше щастлив. Хвана члена си и опита да го намести, пристъпи от крак на крак, недоволно.

— Не изглеждат прекалено тесни — казах му, развеселена. — Не бъди бебе. Изглеждаш добре. — Въпреки че трябваше да отбележа, че видът му в боксерки правеше всичко по-очевидно. Да му се не види, мъжът на опаковката не ги представяше и наполовина толкова апетитни, колкото дракона. — Ако всичко отново стане нормално, можеш да станеш модел на бельо. Не че има шанс да се случи.

Той все още изглеждаше недоволен, но ме последва, когато обърнах количката, вървейки разкрачено. Наистина се опитвах да не се смея.

Завих по друга пътека и видях на рафтовете консерва. С храна. Издадох лек писък на вълнение и побягнах напред, количката тракаше, и спрях, за да взема консервата. Шарен боб. Боже Господи, обичах боб. Вдигнах я и издухах праха от нея. Датата на годност беше минала преди години, но не бях придирчива. Гушнах консервата. Щях да я отворя и да я изям. Дори и с мухъл, щях да го направя. Храната бе храна и се научаваш да не обръщаш внимание колко ужасна или просрочена е тя, когато я има разликата между гладуване и ядене.

— Обичам това място — казах на Дакх замислено. — Искам да остана тук завинаги.

Беше рай.

— Са-ча? — Дакх дойде до мен, гледайки консервата.

— Това е храна, Дакх — казах му възбудено. Подадох му я и направих мимиката за ядене. — Храна! Можем да ядем това довечера.

Той я взе от мен, помириса я, облиза я леко и ме погледна странно.

— Не, не. — Изкикотих се. — Вътре има храна. Трябва да го отворим — с жестовете си изглежда не успях да му обясня, защото той изглеждаше още по-объркан. — Имаме нужда от още от тези! Трябва да намерим още. — Показах му консервата отново. — Повече от тези. Помогни ми да намеря. — Завъртях се, търсейки с поглед. Изведнъж дрехите придобиха по-малко важност в сравнение с храната. Те бяха едно, но храната бе жизненоважна.

Дакх също започна да се оглежда, след това се отдалечи на няколко крачки. Върна се, размахвайки една консерва с удовлетворение на лицето си.

Взех я с удоволствие — само за да видя картинка на немска овчарка, която се взря в мен. Ужас. Храна за кучета. Но Дакх изглеждаше толкова щастлив да ми даде подаръка си, така че подозирах, че тази вечер щяхме да имаме кучешка храна за вечеря.

— Благодаря, Дакх. Това е страхотно. — Сложих я в количката. — Нека видим какво друго можем да намерим!

Докато се разхождахме покрай стелажите стана ясно, че някой е бил тук преди нас. Не бе изненадващо, предвид начина, по който стояха нещата. Повечето от храната беше отворена или изгнила. Изглежда до няколко кутии с бисквити се бяха добрали мишки, защото имаше парченца по пода и щанда, почти нищо друго.

Това беше всичко. От цял магазин намерихме две консерви с храна, повече, отколкото можехме да изядем.

Осмелявайки се, продължих да пълня количката. Пластмасови чинии. Вилици. Ножове. Четки за коса. Маратонки. Топли, пухкави чорапи. Очила — взех ги просто защото ме развеселиха, след което Дакх ги открадна и опита да си ги сложи. Приличаше малко на рок звезда с боксерките, очилата и нищо друго върху себе си, докато не тръгна със стегнатата, тромава походка, която ми подсказа, че не е свикнал да носи бельо, и тогава започнах да се кикотя отново.

Все още се смеех, когато завихме по друга пътечка, и простенах.

Джакпот.

Глава 9

Саша

Преминах покрай избелелите редове на списанията към хартиените книги на щанда. Ръцете ми минаха понякога лъскавите корици, докосвайки изображенията на очарователни двойки на интригуващи пейзажи. Любовни истории. Боже, толкова отдавна не бях чела някоя, а тук имаше десетки. Сграбчих една, развълнувана, след това друга и ги сложих в количката. Няколко от книгите бяха нападнати от мишки и плъхове, но повечето бяха непокътнати, така че започнах да ги слагам в количката, спирайки само за да прочета анотацията с чиста радост. О, романс с шотландец. Обичах тези. Имаше още една с шейх и милиардер.

В този момент можеха да бъдат и приказки, но не ме интересуваше. Обичах ги. Нямах търпение да се изгубя в страниците им за няколко часа.

Дакх взе една, помириса я — изглежда миришеше всичко, — и облиза страницата. Чух звука на късаща се хартия.

Извиках и я изтръгнах от ръцете му.

— Не! Дакх! Не ги късай! Това са истории!

Дакх изглеждаше изненадан от реакцията ми.

Прегърнах книгата — скъпоценна, скъпоценна книга — и се намръщих към него.

— Трябва да си внимателен с книгите. Не можеш да късаш страниците, историята се прекъсва. — Показах му книгата и как внимателно да разгръща страниците. — Виждаш ли? По този начин.

Той я взе и разгърна една страница от ляво на дясно, гледайки ме. Изглеждаше трудно с ноктите му, но се опитваше. И това е нещо.

Кимнах му с одобрение и добавих книга в количката.

— Ще вземем нещо за четене. — Щях да ги махна по-късно, в случай че се нуждаехме от провизии, но ако можех да взема книги, исках да го направя. Да ги видя ме накара да осъзная колко много ми бе липсвало четенето. Обичах добрата история, а от толкова дълго не бях видяла такава. Преди четях през цялото време. А на този рафт имаше толкова много любовни романи, които ме зашеметиха. Взех друг, обърнах го и прочетох текста на гърба му, галейки с ръка корицата. Милиардери. Изглеждаше един вид глупаво да чета за такива в момента, но ще го направя. Просто исках хубава, романтична история, която да ме погълне за няколко часа. Добавих и тази в количката, след това взех друга с яркосиня корица.

Бях толкова очарована от книгите, че ми отне един момент да осъзная, че Дакх души въздуха с намръщено изражение. Погледнах го, след което го подуших и аз — някаква ужасна миризма. Той се огледа и се запъти надолу по пътеката, търсейки източника.

— Нещо не е наред ли? — извиках.

— Дакх — отговори.

— Вярно. Все забравям, че не можеш да ми отговориш — спрях да докосвам книгата в ръцете си и я сложих при останалите неща и се обърнах в другата посока. Когато го направих, видях нещо да се движи между два въртящи се рафта с дрехи.

И приличаше на човек. Жена.

Хмм.

— Ще проверя в тази посока, Дакх — викнах му, бутайки количката напред, сякаш не е голяма работа. Все едно не бях видяла да минава жена. — И ще огледам за още книги.

Той изсумтя нещо, потвърждавайки думите ми. Съмнявам се, че ги е разбрал, но не се помръдна, все още душеше въздуха в края на коридора, сякаш го притесняваше.

Бутах количката си надолу по главната пътека на магазина, близо до облите стойки за дрехи. Не се страхувах — човекът, когото видях, приличаше на жена, и ако се криеше тук сама, трябваше да има добра причина. Освен ако не е с някого, разбира се, но се чувствах странно безстрашна. Може би защото бях с дракон и можеше да изпече всеки, който ни заплашваше.

Рафтовете изглеждаха достатъчно невинни. Погледнах облеклото вътре. Бяха нощници — грозни такива, — и се престорих, че ги оглеждам, пипайки с пръсти едната.

— Видях те — прошепнах. — Коя си ти?

Две от нощниците се отместиха и едно лице застана пред мен. Беше жена, някъде на моята възраст. Не беше толкова слаба или мръсна като повечето от Форт Далас и черната й гъста коса беше прибрана в две чисти, блестящи плитки. Носеше риза, която бях видяла на един от рафтовете по-рано. Не я познавах и се чудех колко време е била тук.

Тя огледа коридора с книгите, където оставих Дакх, след това мен.

— Това е домът ми — каза ми, повдигайки брадичка с предизвикателен жест. — Искам ти и гаджето ти да си тръгнете.

Гаджето ми? Само ако знаеше какъв беше наистина.

— Страхувам се, че не мога да му кажа какво да прави. Тук има много неща, които можеш да използваш. Обещавам, че няма да вземем много.

Тя сви рамене и се изправи.

— Вземете каквото искате. Има много дрехи.

Е, това беше по-лесно, отколкото очаквах. Усмихнах й се.

— Оценявам го. Аз съм Саша. От Форт Далас съм. Ти… — Поколебах се, опитвайки се да намеря най-добрия начин, по който да попитам. Номадите не се приемаха много добре във Форта. Бяха склонни да са отшелници, убийци или крадци, които бяха изритани от фортовете си и бяха взели беззаконието на пътя със себе си. — От близък Форт ли си? — Попитах учтиво, въпреки че знаех отговора.

Жената поклати глава.

— Идвам от запад. Има Форт наблизо?

— Е, не толкова близо. Ако следваш магистралата, ще минеш през руините на Стария Далас, там е фортът. Но също има и много дракони. — Огледах се наоколо. — Сама ли си тук?

Тя настръхна, изглеждаше нервна.

— Има ли значение?

— О! Не, просто бях любопитна. — Отново й се усмихнах приятелски, защото можех да се видя в очите й. Тя бе млада, сама и уплашена. Кой не е бил на нейно място? — Просто съм шокирана, че това място не е било нападнато, това е всичко.

— Номадите идват от време на време, но се уверявам, че не остават дълго. — Звучеше по-твърда, отколкото изглеждаше, когато го каза. — Не твърде често, обаче — магистралата е задръстена от счупени коли и не пропуска твърде много пътници.

Имаше право. Спомних си линиите на колите там. Не се сблъскваш с много коли или мотоциклети, защото не се намираше бензин. Пътниците, които се движеха с колелета, вероятно щяха да се придвижат толкова далеч. Никой от Форт Далас не минаваше през портите. Е, на теория. Всъщност градът имаше сносно количество проучващи, но това беше тайна.

— Никога не съм била толкова далеч. Има ли наоколо други магазини?

Жената сви рамене.

— Ако има, не съм ги видяла. — Главата й се наклони и ме огледа с любопитство. — Аз съм Ема, между другото. Ема Аройо. Как стигна дотук, без да бъдеш изядена от дракон?

— Какво? — Бях леко нервна от въпроса, защото Дакх беше на малко разстояние от тук.

— Ловят жени — каза равно Ема. — Видях го с очите си. Видях как дракон отвори една сграда, само за да вземе една жена от вътре. Видях един да отвлича жена от номадски лагер. Оставят едни, а други — бум. Хващат ги с ноктите си.

Втренчих се в нея с широко отворени очи. Описанието й попадаше твърде близо до истината.

— Те… вървят след жени?

Тя докосна носа си.

— Имам теория. Могат да ни подушат. Затова съм в безопасност тук. Покривам мириса си.

О, това ли бе подушил Дакх? Бях изненадана от нея — и леко впечатлена от изобретателността й.

— В такъв случай защо си сама тук?

Изражението й се изглади.

— Невинаги съм била сама. — Ема поклати глава и се плъзна от мястото си под стойката, за да застане до мен. Изпълваше ризата и дънките си достатъчно, за да разбера, че ядеше добре, кожата й беше чиста, черната й коса сияеше и завидях на чертите й. Също така забелязах, че носеше няколко ножа, прикрепени към крака й, както и колан с още ножове. Освен това се показа и пистолет на кръста й.

И отново знаех, че трябва да съм притеснена от вида й, но се чувствах сякаш Дакх се беше погрижил. Забавно как работеше това. Тъмничарят ми нямаше да позволи да ми се случи нещо, така че за пръв път от много време… бях безстрашна.

Странно осъзнаване.

— Ако питаш как така съм в безопасност, това е урина от елен — каза ми Ема.

— Какво? — Не съм сигурна дали чух правилно.

— Урина от елен. — Издърпа бутилка от джоба си и пръсна във въздуха. Моментално вонята, която бяхме усетили на влизане, насити въздуха и се отдръпнах, кашляйки. Ема изглеждаше удовлетворена от реакцията ми. — Искаш да знаеш как съм в безопасност? Ето как.

— К-как, по дяволите, си взела това?

— Продават я в отдела за спортни стоки. Познавах ловец, когато Разрива за пръв път се появи. Каза ми, че я използва, за да прикрива миризмата си от драконите. Очевидно са с много остро обоняние. Каза, че използва миризмата, за да бъде в безопасност. Знам, че вони. Свикваш след време. — Сви рамене. — Не му повярвах, обаче, докато приятелката ми Антония беше взета, а аз не. Единствената разлика, която имаше помежду ни, беше, че тогава имах буркан с урина в раницата си и тя му е замирисала — поклати глава. — След това гледах постоянно да се снабдявам с нея. Аз… — Очите й се разшириха и се втренчи в нещо зад мен.

Погледнах над рамото си. Дакх беше там и… е, не изглеждаше щастлив. Челюстта му е стегната, юмруците свити и очите му от дълбок кехлибар се променяха към подозрително черен цвят.

— Ъм, Ема? Знам, че това е твоето място, но може би искаш да си тръгнеш — прошепнах й. — Не е безопасно…

Ема издърпа оръжието си с треперещи ръце и го насочи към Дакх.

— К-какво мамка му, е той?

Ахнах, замръзвайки на място при вида на оръжието.

— Просто мъж…

— Глупости! Погледни очите му! — Тя премигна, взирайки се. — И рога. Какво, по дяволите?

Ниско ръмжене се разнесе от Дакх. Едновременно бях разочарована и разтревожена. Исках да си поговоря с жената по-дълго, но изглежда, че нямаше как да стане.

— Свали оръжието, Ема — казах ниско. — Не искаш да го простреляш.

— Мамка му не искам! — Ръцете й трепереха, което ме правеше нервна. — Какво е той?

— Дракон — казах бързо, преди Ема да започне да стреля. — Но не е от лошите! Обещавам — може би лъжех за това, но освен това и не исках Дакх да бъде прострелян. — Мога да обясня.

— Но… как… — Погледът й се местеше между него и мен. — Как може да бъде човек, ако е дракон?

— И аз се питам напоследък как е възможно това — казах й, поглеждайки Дакх с предпазлив поглед. Ръмженето му се усилваше и определено не звучеше приятелски. — Мисля, че засега ще трябва да се махнеш, става ли? Върни се, когато си тръгнем. Не е безопасно за теб. Той е наистина властен.

— Но…

Дакх удари с ръка. По-бързо от светлината изби оръжието на Ема и то се плъзна по пода. Лицето й побеля и с нестабилна крачка отстъпи.

О, Боже. Не можех да го оставя да я убие.

— Ще го разсея. Бягай, докато го правя.

Вниманието на Ема се раздвои между нас отново, след което кимна, треперейки.

— Дакх — казах с най-сладкия си глас. Сложих ръка на раменете му. — Обърни ми внимание, може ли?

Но очите му бяха убийствено черни и можех да видя дима, който започна да излиза от ноздрите му, въпреки че е в човешка форма. Това не бе добре. Трябваше да измисля нещо или Ема умираше. Спомен за червен дракон и откъснатия му врат мина през мен и преглътнах трудно.

Чакай. Ема каза миризма. Драконите се привличаха от аромата. А Дакх винаги миришеше косата ми.

О, Боже. Той тръгна напред, ноктите му се повдигнаха, дори когато Ема пристъпваше назад, издърпвайки нож от колана си. Нямаше повече време за мислене. Вдигнах роклята си, плъзнах ръка в бикините си и потърках, след това побягнах напред, държейки ръката си вдигната.

— Искаш миризма? Ето.

Дакх спря по средата на крачката си. Обърна се към мен, златното започна да изпъстря черното. Ръмженето му се промени и веднага се покрих с пот.

Зад нас Ема отстъпваше, бягайки между рафтовете с дрехи и изчезна във вътрешността на магазина.

— Точно така — прошепнах, наполовина изненадана, че това проработи толкова добре, и леко разтревожена, че се получи. — Харесваш миризмата, нали? Предполагам, че харесваш моята.

Той пристъпи към мен и хвана китката ми. Докосването му беше изненадващо нежно за заплашителен дракон-мъж на ръба да атакува непознат. Затегна хватката си и вдигна ръката ми до носа си и вдиша дълбоко. След това облиза пръстите ми, грапавостта на езика му се разпространи по кожата ми.

Потреперих. Бях разкъсана между това да съм ужасена… и леко възбудена. Никога не бях имала контрол в сексуална ситуация преди и сега ми се струваше забранено и вълнуващо.

Дакх облиза пръстите ми с чувствени, дълги движения на езика си, след това го направи и на дланта ми. Когато най-накрая свърши, очите му бяха златни. Взря се в мен, а ноздрите му се разшириха, подушвайки въздуха.

— Са-ча.

— Точно така — прошепнах.

Придърпа ме близо до себе си и зарови носа си в косата ми, дишайки дълбоко. Бях пълна с противоречиви емоции, докато го правеше — страхувах се леко от свирепостта му, но също и бях привлечена от нея, което ме караше да се чудя дали нямаше нещо сбъркано в главата ми. Държеше ме в плен. Не трябваше да го харесвам повече, отколкото харесвах Тейт.

Но си помислих за начина, по който облиза дланта ми, и отново потреперих, защото това бе най-неприличното, интензивно и странно сладко нещо, което някога бях преживявала.

— Ема си отиде — прошепнах му. — Сега сме само аз и ти, разбираш ли?

— Са-ча. — Изръмжа, притискайки ме по-силно. Раненото ми бедро ме заболя и трепна, чудейки се внезапно дали не бях отхапала по-голяма хапка, с която да не мога да се справя.

Защото напрегнатият му поглед не се отместваше и се притесних, че щеше да се наложи да разменя секс срещу безопасността си.

Точно както го правех с Тейт.

Мисълта ме изпълни със себеомраза.

Глава 10

Дакх

Моята Са-ча ме объркваше.

Потърках носа си по колоната на гърлото й, чакайки я да ми даде знак, че е готова да се чифтоса. Че ще ме предизвика. Мислех, че ще го направи, още повече че изгони другата женска. В края на краищата, не се ли прави така, преди да преследваш мъжкия, когото си избрал?

И когато подуших влагалището й по ръката й, ме порази нужда за половинката ми. Забравих за всичко друго, освен за нея и мириса й. Нека другият малък човек си тръгне. Това, което исках, бе пред мен, ароматът й — в носа ми.

Но когато другата си отиде, Са-ча не направи никакво движение, за да ме предизвика. Уханието й придоби нотка на страх и се разочаровах. Какво пропусках? Какво?

Задържах я, чакайки. Надявайки се. Ако не друго, исках да сложи ръка между бедрата си и да покрие пръстите си с аромата на вагината си. Исках да го оближа от ръката й и да видя реакцията й още веднъж. Исках да разтвори крака и да ме остави да пия от източника.

Исках всичко от тази женска.

Но тя само ме погледна с големи, неспокойни очи и миризмата й се изостри още повече от страх. Спомних си за последния път, когато се опитах да я докосна, и как от очите й потече вода.

Не исках това да се случи отново. Да виждам това ме нараняваше. Но как можех да й покажа, че исках да я бележа за своя половинка? Че е в безопасност с мен? Че не можем да говорим, освен ако умовете ни не са свързани, а не можем да се свържем, докато не й дам огъня си? Членът ми ме болеше от нуждата да я бележа, а не можех да я докосна, не и докато миришеше на страх.

Трябваше да разбера.

— Са-ча. — Сложих ръка на бузата й, докосвайки я. Иска ми се да знаех човешката дума за чифтосване, за предизвикателство. Но знаех единствено името й, така че се опитах да й покажа с докосването си. Заградих я с ръцете си и я обърнах, притискайки члена си към дупето й.

Тя остана схваната в ръцете ми. Не се дръпна, но и нямаше нужда. Можех да усетя нежеланието й толкова ясно, колкото подушвах и страха й.

Бях победен. Пуснах я, въпреки че инстинктите ми ми казваха да я бележа. Да я направя моя. Но как да я бележа, ако не ми отговаря с желание?

Дълго мислих върху това. Са-ча бъбреше ведро и с щастлив тон, докато вземаше разни неща от рафтовете и ги развиваше. Разгърна нещо, което приличаше на животинска кожа, но на пипане беше различно, и хвърли няколко меки петна върху нея. Осъзнах, че прави такава купчина, за да спи, и преглътнах ръмженето си. Половинката ми трябваше да спи в защитническата ми хватка.

Но… Са-ча не беше моя половинка.

Ядеше от лошо миришеща храна от един от малките кръгли съдове и издаваше щастливи звуци. Оставих я да я изяде цялата — щях да ловувам един от четирикраките зверове, които обитаваха тази земя за закуска. Трябваше да взема Са-ча с мен, защото не смеех да я оставям сама отново. Ако тя бе половинката ми, щях да я оставя в гнездото си, уверен, че ще се защити с мириса на огъня ми в кръвта й.

Точно сега тя миришеше твърде добре, твърде плодовито, твърде женствено.

Мислех върху това дори и когато гласът й се сниши и щракна нещо, което имаше малка светлина и осветяваше един от квадратите с намачкани бели чаршафи. Разгърна ги, пленена от каквото и да виждаше, докато очите й бавно започнаха да се затварят. Накрая щракна странната светлина и отмести квадрата, след което заспа, сгушена в петната си. Не можех да се променя в бойната си форма тук, не и без да счупя много неща и да я събудя. Затова отидох до гнездото от кожи, което тя направи за себе си на пода и легнах до нея.

Са-ча само въздъхна и потъна по-дълбоко в гнездото, дишайки равно. Носеше повечето от странните кожи, които беше взела днес. Не разбирах защо хората избираха да покриват телата си с тези неща — може би защото нямаха люспи, които да ги покриват? Тя дори ми даде кожа — стегната, която притискаше торбичката ми с всяка стъпка. Само мисълта за това ме накара да се протегна, за да наглася члена си, и се намръщих. Мразех я, въпреки че щях да я нося, за да я удовлетворя. Тя се покриваше изцяло с тези неща. Не ги харесвах. Исках да галя кожата й и да я чувствам срещу себе си, но всичко, което чувствах, бяха тези странни слоеве.

Тя спеше, доволна, и я гледах, докато го правеше. Харесваше това място, това гнездо. Не само странните кожи с петната, но цялата постройка. Толкова се зарадва от вида на всяко едно нещо, че реших да останем тук, където беше щастлива.

Фактът, че тук имаше друга човешка жена, ме смути. Не я подуших, сетивата ми бяха притъпени от странната миризма във въздуха. Напомни ми на вонята на човешкото им гнездо. Не я харесвах и не й вярвах. Ако другият човек се върне, ще го унищожа. Са-ча трябваше да бъде в безопасност на всяка цена. Ами ако наблизо имаше друг човек със същата способност да маскира миризмата си?

Придърпах Са-ча по-близо до мен, разтревожен от мисълта.

Тя издаде нисък звук на болка и бедрото й трепна рязко. Намръщих се на себе си. Беше обвила бедрото и ръката си с повече нови кожи и беше покрила раните си с неприятно миришеща паста. Женската ми имаше много наранявания и не можех да спра да се притеснявам, че може би бях твърде груб с нея в миналото, когато гарваните атакуваха ума ми. Затова ли сега, когато я докосвах, се страхуваше от мен? Дали не я бях ранил и сега просто не помнех? Когато бях далеч, умът ми не бе нищо повече от един хаос, но когато тя е близо, мислех ясно. Не мисля, че бих я ранил, но не можех да съм сигурен.

Нищо не е сигурно, докато не свържем умовете си и не започнем да говорим свободно.

Са-ча бе толкова малка и деликатна. Докоснах рамото й, като исках да я помилвам и прегърна, но не исках да я нараня. Тя въздъхна леко в съня си и се приближи до мен, сякаш удовлетворена от докосването ми. Бях толкова щастлив от тази малка реакция, прокарах ръката си нагоре-надолу по гърба й, галейки я през слоевете. Издаде доволен звук и бях изненадан от това колко много радост почувствах от насладата й.

Когато спеше, тя не се страхуваше от мен. По-рано, когато облизах от пръстите й аромата й, ми се стори, че видях в очите й интерес. Горещина. Очакване. Не доведе до никъде, но ми каза, че Са-ча ще отговори на ласката ми, така си мислех. Ако можех да я накарам да ме предизвика, щеше да се справи с малка битка, щеше да отстъпи сладко, позволявайки ми да я завладея. Да ми позволи да я яхна и да я бележа, да й дам огъня си.

Да ни направя едно.

Трябваше да я накарам да ме предизвика. Някак си. Намек за спомен мина през съзнанието ми, неотдавнашен. Каел и човешката му половинка. Тя е малка и деликатна като моята Са-ча, и въпреки това бяха чифтосани. Каел каза, че споделят умственото говорене.

Как беше успял да я накара да го предизвика? Погалих гърба на половинката си, мислейки.

Може би утре, когато потърся храна за себе си, можех да се приближа достатъчно до човешкото гнездо, за да успея да обменя мисли с Каел. Ще го попитам как е успял да накара неговия малък човек да се промени в бойната си форма и да го предизвика.

Не можех да чакам дълго преди Са-ча да приеме огъня ми. Всеки ден, в който отлагахме, беше ден, в който животът й бе в опасност.

Нямаше да позволя друг да ми я отнеме.

На следващата сутрин Са-ча яде от друг от кръглите й контейнери и си сложи още един слой кожи, включително и на стъпалата си. Посочих към входа на странната пещера, показвайки, че желая да тръгна с нея, и тя изглежда разбра. Кимна и изви дългата си коса като въже, сложи още една кожа и плъзна ръката си в моята.

Това просто малко докосване беше достатъчно да ме направи гладен за повече. Спомних си за пръстите й, покрити с миризмата й, и преборих желанието да изръмжа от страст. Трябваше да съм спокоен, ако исках да запазя мириса на половинката си без страх.

Са-ча взе тежка чанта, пълна със съкровищата й, въздъхна тъжно и ме погледна търпеливо.

Взех от нея чантата и я сложих на земята. Щяхме да се върнем. Нямаше нужда да взема това с нея.

— Дакх — възрази, взимайки торбата отново. Изстреля странната си човешка реч към мен, пълна с мелодични безсмислици. И отново се опита да прехвърли сака над ранената си ръка.

Отново я взех от нея. Ще се върнем, опитах се да й кажа.

Само гарваните чуха мислите ми. Нямаше връзка със Са-ча.

Разочарован се опитах да й покажа с жестове, че ще останем, но тя изглежда не разбра. Накрая остави чантата на пода, но изглеждаше още по-тъжна, ароматът й беше обагрен с нещастие.

Разочаровах я отново, този път защото не можехме да говорим. Опечален я поведох напред и в мига, в който слънчевите лъчи докоснаха кожата ми се промених в бойната си форма и я хванах внимателно с ноктите си. Плеснах с криле, извисявайки се във въздуха, и завих към тъмното петно на хоризонта, където беше човешкото гнездо. Каел живееше там с половинката си.

Са-ча се извиваше и обръщаше в ноктите ми, затова я приближих до гърдите си, за да е в безопасност. Тя каза още някои от човешките си думи, но не разбирах. Най-накрая се отказа и замълча и аз се възпротивих на желанието да я погаля за успокоение.

Стадо кафяви, четирикраки създания с рога бягаха по плоските, твърди земи близо до човешкото гнездо. След като ноктите ми бяха пълни със Са-ча, вдигнах едно със зъбите си, отхвърляйки главата си назад, за да преглътна храната си. Са-ча издаде писък от ужас, но трябваше да ям, и нейните лъскави кръгли неща с тяхната кашкава храна не можеха да утолят драконовия ми апетит. Улових още два от зверовете, преглъщайки ги, преди да се извися отново.

Докато го правех, изпратих мислите си навън, опитвайки се да открия Каел.

Беше… трудно. Гарваните бяха навсякъде. Не само моите, а и тези на други Драконѝ, които бяха изгубени в лудостта си. Непрекъснатото бучене и бръмчене на това място разкъсваха умовете на всичките ми хора. Когато се пресегнах, почувствах други умове — или това, което е останало от тях. Мъжките се бореха със здравия си разум и практически можех да опитам яростта и кръвожадността, разкъсващи мислите им. Когато умът ми докоснеше този на женска, можех да почувствам… нищо. Те бяха напълно изгубени. Помнех, когато умовете ни бяха свързани като паяжина от топлина и приятелство. Сега там нямаше нищо, освен постоянен наплив на объркване и гняв, които заплашваха да ме погълнат. Гарваните подушиха победа и се приближиха по-близо, дърдорейки безсмислиците си.

Са-ча говореше и малката й ръка докосна нокътя ми. Въпреки че не разбирах думите й, това бе достатъчно. Фокусирах се върху нея и гарваните отстъпиха, за да отидат да гнездят в главата на друг Драконѝ.

Трябваше да се съсредоточа върху половинката си и да се върна до гнездото ни, където можех да я пазя в безопасност. Затова се концентрирах върху Каел, отпечатъка на мислите му, и го потърсих в морето от хаос около мен.

Умът на Каел ме докосна като фокусиран лъч светлина и бях впечатлен от яснотата на мислите му. Нямаше гарвани, нито мишелови, нищо, чакащо да атакува мислите му. Нито следа от лудост, на което завидях.

Приятелю, изпрати ми. Мислите ти са много по-добре.

Половинката ми е, отговорих. Тя е причината.

Тогава си белязал човека?

Не още. Да я имам близо до мен за сега е достатъчно, но трябва да я бележа скоро. Покръжих над една висока сграда и се приземих на върха й. Вятърът беше силен тук горе и миризмата на човешкото гнездо не беше толкова ужасна. Мислите на Каел все още бяха достатъчно далеч, за да бъде на безопасно разстояние от половинката ми. Не че щеше да я вземе от мен, но властен мъжки като мен не можеше да понесе мисълта друг Драконѝ да е наблизо, когато половинката ми бе небелязана. Приближих се, защото се нуждая от съвета ти за човешките женски.

Моят? Озадачен съм.

Когато докосна моята Са-ча, мирисът й показва страх. Чаках и чаках да ме предизвика, да се промени в бойната си форма и да ме атакува, за да я завладея, но тя не го направи. Какво правя грешно? Как накара твоята женска да се промени?

Мислите на Каел бяха развеселени.

Те не са Драконѝ, приятелю. Помни това.

Мислиш, че не знам? Бях обиден от изявлението му. Страхувам се, че ще я счупя всеки път, когато я докосна прекалено грубо. Тя е мека, сладка и деликатна, моята Са-ча. Не прилича изобщо на женските Драконѝ.

Тогава трябва да спреш да мислиш за нея като такава, Дакх. Не допускай, че тя е такава, каквито сме и ние. Вече познавам моята Клаудия от много дни и нощи, но ми отне известно време да разбера, че тя няма бойна форма. Никой човек няма.

Няма бойна форма? Мисълта беше удивителна за мен. Но… как се защитават? Как се предизвикват един друг? Въпреки че бях зашеметен да чуя това, имаше смисъл. Са-ча бе слаба и ранима. Предпочиташе да е на земята. Разбира се, че нямаше бойна форма. Толкова бях замислен как нормална Драконѝ се чифтосваше, че не спрях да помисля, че хората може да са различни. Спомних си за тези, които видях в човешкото гнездо. Значи сигналът за предизвикателство… е да докосна лицето й с моето? Това ли е?

Хората изобщо не искат да се предизвикат, приятелю. Мислите на Каел бяха прями и силни. Човешките женски не бива да се завладяват, освен ако не искаш да я нараниш.

Никога!

Тогава се научи как да я накараш да пожелае да се чифтоса с теб. Те отговарят на докосването на мъжкия.

Да я докосвам? Докосвах Са-ча през цялото време. Дори сега я държах с ноктите си. Погледнах надолу към малката женска в хватката си. Не изглежда сякаш желаеше да се чифтоса. Изглеждаше, все едно предпочита да е на земята. Оглеждаше се с безпокойство и се прилепваше към ноктите ми, очевидно нещастна от височината.

Не обикновено докосване, а докосване, което ще й каже, че искаш да се чифтосаш. Моята Клаудия предпочита целуване и галене. Харесва кожата й да бъде галена. Иска тялото й да бъде докосвано с нежност. Накарай я да се чувства добре и ще ти отговори с аромата на чифтосването.

Пфф. Това изглеждаше… твърде просто.

И целувка? Какво е това?

Притискаш устата си към нейната…

Направих това. През мен мина чувство за неудовлетвореност. Лъжеш ли ме?

Никога. Каел звучеше развеселен, а това ме раздразни. Темпераментът ми започна да се надига. Да не би да си мисли, че е забавно това, че още не съм белязал половинката си?

Подиграва се, прошепнаха гарваните. Мисли си, че не си достоен за щастие.

Гняв загоря в мен.

Изпрати ми картина, казах му, за да мога да разбера.

Умът му веднага се затвори за мен. Почувствах как се изолира, докато не общувахме едва-едва.

Няма да ти изпратя картина как целувам половинката си. Тези неща са лични. Моята Клаудия все още е ядосана, че открадна приятелката й. Ще бъде разстроена, че съм ти помогнал.

Да ми помогнеш? Ти не ми каза нищо!

Опитвам се да ти помогна, стари приятелю. Успокой се и слушай.

Дори докато говореше, почувствах острието на друг мъж в обсега. Друг мъжки. Ръмжене избликна от мен, заедно с чувство за неудовлетвореност.

Ще поставиш половинката ми в опасност, като не ми помогнеш?

Опитвам се, Дакх. Оценявам приятелството ни. Оценявам това да мога да приказвам с друг от моя вид и да не бъда смазан от лудостта. Подобрил си се.

Лъжи, прошепнаха гарваните. Мисли да те изиграе и да отведе половинката ти надалеч.

В далечината, на хоризонта, видях петно да лети. Можеше да е птица… или мъжкият дракон, който усетих, насочил се към половинката ми. Защитнически гняв избухна в ума ми.

Вземи половинката си да посети моята и…

Лъжи! Искаш да отнемеш половинката ми! Полетях във въздуха, изригвайки пламък. Щях да се изправя пред този мъжки. Ще го разкъсам крайник по крайник и…

Са-ча извика от ужас, прилепяйки се към предния ми крак.

— Дакх!

Половинката ми.

Как можах да я забравя?

Как можах да забравя колко е деликатна? Никога нямаше да оцелее, ако влезех в битка с нея в ноктите си. И въпреки това не можех да я оставя. Ако го направех, я оставях уязвима за другите хора и Драконѝ. Само в хватката ми е в безопасност. Само с мен.

Неохотно преглътнах огъня си и се извих в небето.

Ще говоря с теб някой друг път, казах на Каел. Засега ще отведа половинката си на безопасно място. И изплющях с криле с цялата си сила, избутвайки се от близката сграда за по-голяма мощ. Трябваше да отида на по-високо и бързо да се махна от другия, преди да ме види. Върнах се в ума си, където не можеше да ме достигне лудостта му.

И ще върна половинката си в гнездото й, където ще мога да я защитавам.

Прегърнах я близо до гърдите си, като се уверих, че е в безопасност. Да говоря с Каел беше грешка. Може би умът ми все още бе прекалено пълен с гарвани, за да може в думите му да има смисъл. Да докосна половинката си. Ха. Сякаш не го бях правил. Сякаш не я притисках до люспите си в момента.

И въпреки това някои от думите му бяха истина. Размишлявах над тях, докато летяхме напред, обратно към гнездото, което бях белязал за наше. Дългата, ниска сграда се появи отново пред погледите ни и Са-ча издаде радостен звук, потупвайки ноктите ми. Мисля, че разбра, че се връщаме обратно и беше доволна. Това ме направи щастлив. Намерих място, което да бъде нашето гнездо, и макар че не бе във въздуха, удовлетворяваше половинката ми. Нямаше как да има по-добър дом.

Кацнах на покрива на сградата, но половинката ми възкликна и посочи към земята. Искаше да се прибере сама. Много добре. Скочих на плоската, твърда земя и освободих половинката си внимателно.

Тя издаде друг щастлив звук и прегърна предния ми крак, обвивайки се около него и притискайки бузата си към люспите ми, докато през цялото време говореше. Докосването й ме изненада, както и удоволствието й. Когато слезе от крака ми, веднага се преобразих в двукраката си форма, за да видя дали ще ме прегърне отново. Но не го направи, само сияеше от очевидно удоволствие.

Тогава реших аз да сложа ръцете си около нея. Приближих се и я прегърнах, притискайки я към гърдите си.

Са-ча издаде сепнат звук, но след това се изкикоти и потупа гърба ми, оставяйки ме да я придърпам близо. Изръмжах от удоволствие, решавайки, че това е хубаво. Оставих ръката си да гали гърба й и тя издаде доволни звуци, отпускайки се в ръцете ми.

Може би това имаше предвид Каел, когато каза да докосвам половинката си. Може би трябваше да я галя и да й дам удоволствие. Може би не бъркаше.

Имах много неща, за които да мисля.

Глава 11

Саша

— И така, ще влизаме ли? — попитах, докато Дакх продължаваше да ме прегръща на паркинга на търговския център, ръката му ме галеше по гърба. Дори не възразявах срещу докосването му. Хубаво е да те прегръщат, а аз бях толкова развълнувана да се върна тук, че нищо не можеше да развали този ден.

Мислех си, че ще загубя всички нови съкровища, когато той ме накара да оставя чантата тази сутрин. Мислех, че си тръгваме завинаги, когато ме вдигна във въздуха, и това ме натъжи. Търговският център имаше всичко, от което вероятно щях да се нуждая по някое време. Разбира се, мястото малко вонеше, но в тези времена си беше рай. За това, че ме върна обратно, можеше да получи всички преградки, които иска.

Въпреки това не изглеждаше, сякаш бърза, и не можах да спра усмивката си.

— Определено си падаш по прегръдките, нали така? — Бузата ми лежеше на гърдите му и реших да игнорирам факта, че е абсолютно гол и бельото, което носеше предната вечер, вече го нямаше. Предполагам, че се бе разкъсало, когато се промени. Може би затова дрехите не го интересуваха — не издържаха дълго. Е, ако не ги харесваше, нямаше да го карам да ги носи. Въздъхнах и се отпуснах срещу него, мислейки си, че можех да го оставя да ме прегръща още малко. Беше… някак си мило. Тялото му бе горещо срещу кожата ми, но не по неприятен начин. И все пак бе достатъчно горещ, че да накара кожата ми да се зачерви там, където се докосваха. И въпреки това да чувствам тази топлина бе един вид отпускащо, затова затворих очи и реших да му се насладя още малко. Ръката му ме галеше по гърба успокояващо и се зачудих дали не е бил самотен и по тази причина иска да го прегърна.

Това ме натъжи заради него. Странно как можех да съм тъжна заради свирепо чудовище, което яде хора и опожарява градове, но беше факт.

— След е неприятно място — прошепнах му. — Но разбирам как се чувстваш. Понякога е приятно просто да те държат и да почувстваш безопасност. Това е най-рядкото чувство на света.

Както се чувствах в момента. Хмм.

Прегръдката продължи толкова дълго, че стана неловка. Или необикновена, предполагам. Предположих, че ще му отнеме повече време да пренесе отношенията ни на следващото ниво, но за сега не бях готова за това. Така че се дръпнах от него и му се усмихнах ярко.

— Ще влизаме ли?

Изсумтя съгласието си и когато му предложих ръка, той я прие и ме поведе напред.

Магазинът беше толкова празен, колкото когато го оставихме. Част от мен се надяваше, предполагам, Ема да се е върнала, докато ни нямаше. Не можех да я виня, че я нямаше, имайки предвид, че бях с доста неприятелски настроен дракон. Все пак ми липсваше женска компания. Прекарах последните седем години След с Ейми и Клаудия и ми липсваха. Надявах се, че са добре.

Боже, надявах се да са живи.

Разтревожена от мислите си, бях тиха, докато отивахме към леглото, което си бях направила в отделението за бельо. Купчината одеяла на пода бяха толкова удобни, колкото и когато тръгнахме, с планина от пухкави възглавници, за да съм сигурна, че ще ми е топло. Можех да се опитам да надуя надуваем дюшек тази вечер, защото дори с одеялата, подът все още бе твърд и не беше добре за болящото ме бедро. Да имам всички тези неща бе лукс, казах си. Наслади им се, докато ги имаш.

В края на краищата, кой знае колко дълго ще сме тук? Най-добре да взема всичко, което мога, от това, което предлага магазина, и да не се притеснявам прекалено за приятелите си във Форт Далас. Щеше да има достатъчно време за това по-късно. Седнах на одеялата и погледнах към Дакх.

— Какви са плановете ни за днес…?

Спрях, когато видях, че е взел един от романите ми и гледа хората на корицата с голямо внимание. Беше исторически роман, с граф и полугола дама. И, малко засрамено забелязах, жената имаше тъмна, къдрава коса, която доста приличаше на моята. Дакх докосна картинката и я погледна по-отблизо, след това се обърна към мен.

— Са-ча? — попита, сочейки корицата.

— Не, това не съм аз — почувствах как се изчервих.

— Са-ча… — Спря и направи странна физиономия, след което жестикулира. Погледнах го, опитвайки се да разбера какво ме пита. Когато го повтори и изимитира позата на мъжа, сложил ръка на кръста на жената, разбрах странната физиономия. Лицето на модела от корицата.

Не знам дали намирах това за весело или ужасно неудобно.

— Не съм сигурна какво ме питаш — казах, опитвайки се да запазя безизразно изражение. — Казах ти, че това не съм аз.

Той взе друг роман и огледа корицата, след което я обърна към мен и посочи жената отпред.

— Са-ча? — Потупа картинката на мъжа, който целуваше жената. — Дакх?

Простенах. Дали не питаше дали можем да го направим? Или дали съм го правила в някого в миналото и иска да му покажа как се прави?

— Каквото и да питаш, отговорът е не. Дори и да беше да, не бих ти го казала. — Огледах голото му тяло, за да видя дали трябва да внимавам, но членът му беше наполовина еректирал. От това задишах по-леко. Значи е просто невинен въпрос. — Това е книга за връзка — казах му. — Хората в нея се целуват, но също има и голямо приключение. — Изправих се и издърпах книгата от ръцете му, отваряйки я на първата страница. Тази книга беше второ издание на стара класика и вътрешната корица беше изпълнена с пиратски кораби и героични дуели, докато героинята се държеше за крака на героя. — Виждаш ли? Вълнение и романтика, но предполагам, че сексът я продава. Аз съм фен на цялата история, не само на секса.

Вземайки книгата от него, я затворих и я сложих на леглото. Част от мен се чудеше дали да не махна корицата, за да не получи никакви идеи за секс — най-нелюбимото ми хоби някога, — но не можех да се накарам да обезобразя книга, която е толкова хубава години След. Те са съкровище и планирах да им се наслаждавам многократно.

Докато оставях книгата, видях, че ръцете и дланите ми изглеждат много мръсни на фона на светлите, чисти одеяла. Иуу. Хванах шепа от косата си и я подуших, миришеше гадно. Обзалагах се, че воня. Погледнах към Дакх.

— Имаме ли други планове за днес? Защото ако не, бих искала да си взема вана.

Веждите му се събраха и той ме огледа мълчаливо.

— Знаеш ли какво? Отивам да си взема вана и те уведомявам, че няма да излизаме повече. — Усмихнах му се ярко. — И след като имаме цяла пътека с шампоани, искам да се възползвам от тях. Хайде.

Взех количката за пазаруване и прекарах известно време в избиране на сапуни и шампоани. Имаше и балончета за баня, от които също взех, заедно с някакви лосиони. Ще имам спа ден, реших. Дакх ще трябва да си намери нещо друго за правене, ако не искаше да бъде с мен. След като взех всички нужни неща, се появи проблема с истинската вана. Отидох до сектора за летни принадлежности и взех детски басейн. Имаше кухня в стаята за почивка, в която имаше голяма мивка, така че можех да прикрепя градински маркуч и да напълня моя басейн с вода. Не знам дали имаше топла вода, но се сетих, че имам дракон, така че това е един проблем по-малко.

След като взех маркуч, няколко плажни кърпи и басейна, обърнах количката обратно към секцията с дрехи и взех бански. Съмнявах се Дакх да се махне, докато се къпя — по дяволите, беше трудно да го накарам да напусне, когато трябваше да използвам тоалетната, — така че по-добре да се подсигуря, отколкото да съжалявам. Трябваше да взема цял, предполагам, но имаше и къдрави розови бикини на райета, които крещяха на момичешката част от мен и не можах да им устоя. От години не бях носила фриволна дреха, а и кой щеше да се оплаче, ако носех нещо непрактично? Нямаше да съм гола и това е важното.

Дакх ме погледна заинтригувано, сякаш се опитваше да ме разбере. Последва ме мълчаливо, докато насочвах количката към задната част на магазина и я избутах в частта за персонала. В стаята за почивка все още имаше столове и опънати сгъваеми маси, затова Дакх ми помогна да ги преместя настрана, след като аз не можех да ги избутам с ранената си ръка. Когато разчистеното пространство беше достатъчно, успях да поставя басейна (отново с помощта на Дакх) и закрепих маркуча за мивката. След това се уединих в стаята на дамите, за да сменя бикините си.

Отне доста време, докато се напълни басейна, и влязох вътре в момента, в който водата стана дълбока до ханша, и потреперих от това колко е студена.

— Са-ча? — попита любопитно Дакх, гледайки ме внимателно.

Разтърках ръцете си, показвайки, че ми е студено. Това също спомогна и да прикрия зърната си, които бяха напълно твърди и видими от малките, накъдрени бикини. Явно не бях помислила за това, но Дакх не каза нищо. Наведе се над гъвкавата страна на басейна и, преди да успея да кажа нещо, потопи лицето си във водата. На повърхността се появиха балончето и се изкикотих на гледката, но след това въздъхнах от удоволствие, когато разбрах какво прави. Затопляше водата за мен.

Стана неочаквано топло за секунди и се приближих до маркуча за вода, откъдето още се изливаше студена вода.

— Благодаря — издърпах превръзките от счупената си ръка и ги сложих на близкия тезгях. Добавих балончета за вана и използвах маркуча, за да ги разпеня, след което спрях водата и се потопих в басейна. Балончетата образуваха гъста пяна и бях потопена до кръста в гореща вана за пръв път от много време. Боже, беше чудесно. Въздъхнах и затворих очи, отпускайки се.

Плясък и побутване на крака ми ме накараха да отворя очи. Седнах и видях Дакх да влиза в басейна от другата страна. Не беше достатъчно голям, за да се изпънем, а водата преля от ръба. Почти веднага водата стана още по-топла. Може би беше от изчервяването ми, като се има предвид, че споделях басейн с голям, гол мъж-дракон.

— Не знаех, че харесваш къпането с балончета — казах и хвърлих по него шепа пяна, за да премахна малко от неловкостта на ситуацията. По някаква причина си представях тази вана сама. Нямах идея, че ще влезе с мен. Предполагам, че това бе моя грешка, защото разбира се, че ще го направи. Мъжът и за секунда не ме оставяше сама. — Поне не трябва да се тревожа, че водата ще изстине.

Той взе от балончетата, опитвайки се да разбере какво са. Засмях се тихо на това, развеселена, и покрих с пяна косата и кожата си, за да се изчистя. Толкова хубаво беше, че го направих и втори път, просто защото сапунът бе лукс, на който възнамерявах да се насладя. Дакх взе една от бутилките и я помириса, докато плакнех косата си и с няколко мимики и жестове му показах как трябва да се използва. Той почисти косата си, потопи се и изглеждаше напълно възмутен, когато водата се стече в очите му, след като се изправи.

Не успях да се сдържа и се засмях.

— Хайде де, драконите не се ли къпят там, откъдето идваш? Не миришеш толкова зле, така че би трябвало. — Изпръсках го със здравата си ръка.

Дакх издаде игрив ръмжащ звук и ме издърпа към гърдите си. Изписках, притискайки ранената си ръка към гърдите си, когато ме дръпна, но той само ме сложи да седна пред него. Ръцете му бяха около мен и докосна ранената ми ръка с въпрос в очите си.

— Нищо не е — казах му меко. — Или поне не искам да говоря за него. И, така или иначе, не можеш да ме разбереш — чувствах се все едно Форт Далас е различна част от моя живот и планирах да остане така и да се наслаждавам на себе си. Ще се тревожа за Форт Далас, Тейт, Клаудия, Ейми и бъдещето в някое друго време.

С внимателни ръце Дакх махна кичур мокра коса от челото ми. Интересно как можеха да са толкова нежни, въпреки че бяха с големината на бейзболна ръкавица и завършваща с нокти, но се чувствах в безопасност с него. В един момент през изминалите няколко дни разбрах, че той няма да ме нарани. Точно обратното, искаше ме в безопасност. Мисля, че гледаше на мен като един вид притежание, но каквато и да беше причината, сега бях в безопасност.

Той взе шепа балончета и ги разнесе по ранената ми ръка. Беше болезнено нежен, докато го правеше, веждите му се смръщиха, когато видеше някоя от синините ми. Нокът леко докосна кожата ми и спря.

— Дакх?

Поклатих глава.

— Не разбирам?

— Дакх? — попита и докосна слепоочието ми, където натъртената кожа се превръщаше в зеленикаволилава. След това докосна бедрото ми, където още ме болеше раната, но се покриваше с коричка. — Дакх?

О! Питаше за раняванията, дали той ме е наранил.

— Не, не беше ти. Друг. Не Дакх.

Облекчение премина по лицето му и отново погали слепоочията ми. Почувствах пристъп на съжаление към мъжът-дракон. Дали мислеше, че той ме е ранил? Нищо чудно, че изглеждаше толкова тъжен, когато гледаше раните ми.

— Дакх е доста добър към мен — казах меко. Като се отстранят фактите, че ме отвлече и почти ме уби червен дракон, разбира се.

Очите му станаха с цвета на тъмен кехлибар, погледът му стана чувствен. Огледа ме и обхвана бузата ми с едната си ръка.

Потреперих, несигурна накъде отива това.

Глава 12

Саша

С внимателни движения, Дакх прокара възглавничката на палеца си по долната ми устна.

— Съжалявам, че ме взе — казах му ниско. — Защото си наистина много добър за дракон, но мразя секса и се обзалагам, че ти също няма да го харесаш с мен — дори След, когато трябваше да правя срамни неща, за да оцелея, се научих да мразя докосването на другите. Нямах против, когато Дакх ме прегръщаше или разтриваше гърба ми, защото те бяха за успокоение. Сам по себе си сексът беше борба за власт, която губех. Винаги. Завинаги щях да го свързвам с нещо отвратително, благодарение на Тейт.

И ироничното в цялата работа беше, че той никога не искаше истински секс от мен. Когато го правеше, беше, защото бе друг начин да ме кара да се чувствам нищожна. Харесваше унижението ми повече от всичко друго.

Дакх не приличаше на него. Изглеждаше различен. Изглеждаше доволен, когато аз съм щастлива, но се страхувах, че вредата вече е сторена. Ако искаше човешка приятелка, която да търси докосването му, беше взел грешното момиче.

Може би предпазливостта ми се беше показала на лицето ми, защото всичко, което правеше, бе да гали бузата ми. Не ме сграбчи и наведе долу, нито разкъса горнището ми. Изглеждаше доволен да докосва лицето ми. След няколко минути, без да бъда сграбчена, се отпуснах върху него и притиснах тялото си към него, отпускайки се леко. Може би просто харесва докосването.

Мъжът-дракон погали ръката ми, плъзгайки сапунената пяна нагоре-надолу. Беше… странно релаксиращо, почти като масаж. Ръцете му бяха невероятно топли и в комбинация с прекрасната гореща вана? Открих, че клепачите ми стават тежки и започвах да заспивам.

— Може би трябва да излезем — казах му меко.

Той просто ме придърпа по-близо до мокрото си тяло и продължи да гали сапунисаната ми ръка.

Добре, е, ако искаше да масажира момиче, нямаше да му откажа. Затворих очи и се отпуснах срещу него. Нежните докосвания се движеха по раменете ми и бавно се наведох към гърдите му, за да може да гали гърба ми. Издаде ниско ръмжене и прозвуча като доволна котка. По дяволите, ако хората можеха да мъркат, вероятно щях да го направя сега. Ако всичко, което искаше, беше да ме докосва, щях да му услужа щастливо. Започнах да се чудя дали не мислех грешно за него. Може би не искаше секс.

Тогава си спомних как се притискаше зад мен, готов да влезе в мен изотзад.

Мда, не си го представях.

Изведнъж да лежа в ръцете му вече не е безопасно. Той все още е мой похитител.

Все още е дракон.

Леко изплашена се избутах от него и се изправих, клатушкайки се в хлъзгавия басейн.

— Достатъчно къпане за мен.

Той се изправи и веднага сложи длан на кръста ми, крепейки ме. Видях водата, която се стичаше по мускулите на бронзовото му тяло — о, Боже, толкова много мускули, — и че членът му отново беше напълно изправен. Време да поставим известна дистанция отново, помислих си. Излязох от басейна и стъпих на килимчето за баня, която по някаква причина бях сложила наблизо, и увих кърпата около себе си. Беше пухкава и прекрасна и я загърнах още повече около себе си.

Дакх дойде зад мен и започна да гали кърпата по мокрото ми тяло и… е, проклятие, наистина беше хубаво. Останах неподвижна за грижата му, въпреки че знаех, че трябва да се отдръпна. Част от мен се тревожеше, че ще го избутам прекалено бързо и ще го накарам да изпита глад, а друга не искаше да го отблъсква въобще.

Част от мен харесваше вниманието му, въпреки че знаех какво ще поиска накрая.

— Продаваш се за малко, Саша — прошепнах си, докато обувах джапанки. — Само че този път, вместо да се продаваш за катерича яхния, ще се продадеш за цял магазин с предмети и дракон, който иска да те защитава от всичко. Може би не е толкова лоша сделка.

И все пак.

Нямах представа какво ще стане, ако се отдам на Дакх. Дали искаше бързо чукане или нищо друго? Дали искаше да ме запази завинаги? Не знаех нищо за драконите, освен краткия ми разговор с Клаудия, когато се върна във Форт Далас, след като избяга. Напрегнах мозъка си, опитвайки се да се сетя какво ми каза тогава.

Само това, че е докоснала члена му. Само това помнех. О, и че я е ухапал. Изведнъж ме изпълни страх. Не исках да бъда хапана. Тя наистина изглеждаше разстроена, че я е наранил, и споменът за това накара стомахът ми да се свие.

Дадох най-доброто от себе си да игнорирам Дакх, докато отивах към импровизираното си легло. Не можех да спра да мисля за Клаудия и нейния дракон. Малко се паникьосах, но трябваше да съм разумна. Когато приятелката ми, ми каза, че е срещнала дракон, беше полудяла. Каза, че я е ухапал и са правили секс и не изглеждаше удовлетворена. Следващият път, когато я видях, искаше да тръгна с нея и дракона и обеща, че той няма да ме нарани. Тогава по някакъв начин трябва да си бе върнал доверието й.

Освен ако тя не е сключила някаква сделка с него, както аз с Тейт, в която се е съгласила да прави всичко, което той иска в спалнята, ако иска да я пази в безопасност.

Предполагам… че бих могла да се справя с такава сделка с Дакх, ако трябваше да съм практична. Въпреки че ме плашеше да мисля за това, имаше смисъл. Неговата защита щеше да ми предложи много повече, отколкото тази на Тейт. А и вече не се ли бях заменила за това? Изпълни ме леко разочарование, когато осъзнах, че съм в същата ситуация отново, но щях да направя всичко, за да оцелея.

Просто леко се страхувах от цялата тази работа с хапането и какво идва след секса с дракон. И отново, Тейт счупи ръката ми, само за да ме научи на урок, така че бях доста сигурна, че по-лошо от това не може да бъде.

Потреперих от спомена. Надявах се, че няма да е толкова лошо. Точно сега само предполагах. Но Дакх не бе щастлив от раните ми, така че вероятно щеше да бъде по-внимателен в игрите си, отколкото Тейт.

Добре тогава. По времето, когато се върнах до мястото, което наричах „дом“, бях решила. Ако драконът отново предприемеше действия за секс, нямаше да се дърпам. Щях да оставя нещата да се случат и просто да се справя с последиците, както винаги. Смазах усещането за самоненавист, което заплаши да надигне глава.

Сега не беше времето за прекалена скромност. Това бе за оцеляването ми и щеше да се наложи да го преглътна. Жени продаваха телата си за сигурност от Разрива насам. Не бях по-различна от никоя от тях на края на деня.

Когато се върнах до одеялата, убедих Дакх да се обърне, за да довърша смяната на мокрите дрехи със сухи. Знам, че това нямаше значение, при положение че той постоянно бе гол, но бе важно за мен, така че не се отказах, дори това да означаваше, че съм прекалено скромна. Облякох чиста пижама, обичайки начина, по който усещах памука срещу кожата си. Твърде дълго бе минало, откакто си бях взимала вана — топването по време на битката между драконите не се броеше — и се чувствах свежа и чиста… и сърбяща. Кожата ми бе суха и не отне много време, за да започна да се чеша. Раздразнено се разрових из новите ми тоалетни принадлежности, докато не намерих лосион, който започнах да мажа по краката и ръцете си.

Дакх ме гледаше с интерес, свит от другата страна на одеялата. Дадох най-доброто от себе си, за да се преструвам, че не е там, но когато взе бутилката и я подуши, търпеливо го изчаках да ми я върне.

Но не го направи. Изстиска малко на ръката си и се приближи към мен, след това разтри оголената ми ръка. Дланите му бяха затоплили лосиона и докосването му не беше неприятно. Останах неподвижна, докато той го разнасяше на кожата ми. Както изглежда, просто харесваше докосването. Много докосване. Ако това бе всичко, което иска, бях съгласна. Разтри ръката ми до лакътя, където бях вдигнала ръкава на пижамата, а той плъзна пръсти под него и продължи да гали кожата ми. Въпреки ноктите си беше внимателен, докосването му — нежно. Затворих очи и се отпуснах, защото, трябваше да призная, чувството бе много добро.

Но тогава Дах изръмжа и почувствах как дръпна ръкава ми. Отворих очи и го видях да се мръщи на дрехата ми, а в ръката ми имаше още лосион. Ясно е, че искаше да продължи с масажа, въпреки че всеки открит сантиметър от мен вече беше разтрит.

Преглътнах силно. Това бе моментът, който чаках… и от който се страхувах, но нямаше смисъл да се боря с неизбежното.

— Само момент — прошепнах и се пресегнах, за да разкопчая копчетата на пижамата. Пръстите ми трепереха леко, но успях да запазя спокойствие. Свалих горнището и го пуснах на земята. Гърдите ми бяха на показ, напълно гола от кръста нагоре, и се зачудих дали ще реагира по някакъв особен начин. Тревогата накара кожата ми да настръхне и почувствах зърната ми да се втвърдяват.

Дакх измърмори с одобрение и се придвижи зад мен, притискайки ръката си с лосион на рамото ми, и продължи да ме разтрива.

Добре, това не е толкова зле. Въпреки първоначалното ми безпокойство се успокоих, когато той продължи масажа си, разтривайки и покривайки с лосиона всеки сантиметър от гърба ми. Наистина е хубаво. Почувствах как тялото ми се отпуска и напрежението се оттича от мускулите, докато той продължи да ме гали. Ръцете му се плъзгаха по раменете ми и колкото по-дълго го правеше, толкова по-отпусната се чувствах.

— Са-ча — прошепна, ръката му се плъзна по врата ми.

Почувствах лека тръпка да минава през мен от мекия начин, по който произнесе името ми. Част от мен се чудеше дали следващото, което щеше да ме помоли да сваля, са бикините и е странно как това ме накара да се почувствам особено и без дъх.

Хлъзгавите му длани се плъзгаха нагоре-надолу по гърба ми, след това ме разтриха отстрани. Трябваше да прехапя един стон от удоволствие, защото, Боже, това беше прекрасно. Всяко неспокойство, което почувствах, когато си помислях да ме докосва, беше изтрито от ума ми. Наведох се напред с лека въздишка, за да може да разтрие мускулите в долната част на гърба ми.

— Не знам дали това е инстинкт или нещо, което драконите правят един на друг, но е много добро — казах сънливо.

Дакх просто каза името ми отново, плъзгайки хлъзгавата си ръка по целия път нагоре до раменете ми. Очите ми бяха затворени и се чувствах добре, което бе причината да се изненадам щом Драконът притисна тялото си към гърба ми и се пресегна покрай мен, за да разтрие гърдите ми.

Простенах учудена от чувството. Ръцете му се плъзгаха по бюста ми, търкайки го точно както направи и с мускулите на гърба ми, и се зачудих дали той знае, че това е пристъпване на граница с една жена. Или драконите са различни? Докато размишлявах над това, той плъзна пръстите си по зърната ми, и ниско ръмжене се откъсна от гърлото ми.

Мили Боже, това… е наистина добро.

Той изтътна ниско и ръцете му продължиха да вършат работата си върху гърдите ми, търкайки и подръпвайки сега твърдите ми зърна. Почувствах пулса ми да тупти между краката ми. Бях слисана от отговора си. Сякаш бе минала цяла вечност откакто бях почувствала някакъв вид желание. Но точно това чувствах сега. Ниско долу чувствах болка, и когато дланите му се плъзнаха по гърдите ми, си поех дъх с вълнение.

Дакх наведе глава и подуши извивката на врата ми. Можех да почувствам дъха му, горещ и пикантен. Палците му отново се плъзнаха по зърната ми, облиза кожата ми и почувствах как котенцето ми пулсира. Гърдите ме боляха и се бутнах срещу дланите му, когато той се фокусира върху играенето с връхчетата ми, търкаляйки ги между палеца и показалеца си, сякаш очарован от структурата им. Боже, определено ме болеше сега. Езикът му се плъзна по дължината на врата ми и почувствах как перна ухото ми, което изпрати нови вълни през тялото ми.

— Са-ча — изръмжа в ухото ми и вдиша дълбоко, заравяйки лице в косата ми. През цялото време пръстите му продължаваха да си играят със зърната ми, ноктите му драскаха кожата ми достатъчно, за да ме подлудят от нужда.

Задъхах се, докато ме галеше. Обичах финото му мъчение. Най-чудесното нещо, което чувствах от дълго време.

Дакх вдиша рязко, прекъсвайки мислите ми. Изръмжа ниско отново и ръцете му изоставиха гърдите ми. Побутна ме напред към одеялата, докато застанах на лакти и бузата ми се притисна към пода. Тежестта му се отпусна над мен и се стегнах.

Знаех какво следва. И просто така, удоволствието, което чувствах да гори в мен, се спука като сапунен мехур. Самоомразата се върна.

Но трябваше да бъде свършено. Потиснах стона, който се издигна в гърлото ми. Нямаше да му се насладя, но сексът не беше краят на света. Щях да го оставя да прави каквото иска и да се преструвам, че ми харесва поне малко. Не е голяма работа. Правила бях най-лошия секс, сигурна съм.

Поне не е Тейт, готов да ми счупи друг крайник. Това поставяше нещата в перспектива. Само да мисля за това ме накара да се чувствам не примирена, а решена.

Правех го за оцеляването си, това е всичко.

Глава 13

Дакх

Каел беше прав — моята женска искаше ласки и леки докосвания вместо битка за чифтосване. Направих го и сега брачният й аромат изпълваше въздуха.

Никога не бях помирисвал нещо толкова хубаво, както аромата на Са-ча. Плътна и мускусна, исках да заровя лицето си между бедрата й и да прокарам езика си там, докато не уловя всяка капка. Но настойчивостта, която чувствах, нуждата да я направя своя половинка? Не исках да чакам. Трябваше да я бележа като моя и да я защитавам. Да я закотвя за себе си. Да й дам огъня си.

Моята половинка.

Нуждата заплашваше да ме надвие и членът ме заболя. Отчаяно исках да се заровя в партньорката си. Кучешките ми зъби ме боляха, пълнейки се с огъня ми. Тялото на Са-ча бе малко под мен и когато я притиснах надолу, за да мога да я яздя, не ми отказа. Моя, помислих си с радост. Най-накрая е моя.

Все още носеше от странните си кожи и прокарах ноктите си по задните й части, опитвайки се да открия как да ги махна. С разочаровано движение раздрах мекия материал, нарязвайки ги, докато не паднаха от нея. Тя простена и пръстите й се свиха в юмруци на одеялата, но остана неподвижна. Премахнах унищожените кожи и прокарах ръка по мекото тяло на половинката си. Хълбокът й беше блед, възхитителният й аромат се издигаше към мен, карайки устата ми да се пълни с нуждата да я бележа.

Нямаше да чакам повече.

Притиснах се към задните й части, триейки дължината си срещу горещината й. Беше мокра, но не толкова хлъзгава от сокове, колкото се надявах. Нямаше значение. Щеше да стане, когато съм в нея. Прокарах члена си по плътта й и се притиснах в нея. Са-ча простена отново, малкото й тяло се изпъна под мен, и тогава се изгубих в горещината на чифтосването. Плъзнах се в нея, оставяйки вик на чиста радост да ми избяга, докато се погребвах до основата си в нея. Толкова мокра и тясна, моята половинка. Нищо не бях чувствал толкова добре. Нищо.

Не можах да се спра. Издърпах се и се плъзнах отново, след това пак. Отново и отново потапях члена си в тясната й топлина. Кучешките ми зъби ме боляха от нуждата да я бележа, но не можех да спра да се тласкам в нея, не можех да спра да разтягам вагината й с дължината си. Малкото й тяло под моето беше това, от което се нуждаех през цялото време, нейната сладост, дадена на мен.

Тялото ми се напрегна и почувствах как семето ми започна да гори в ствола ми. Намалих енергичните си тласъци, успокоявайки се. Въпреки че ми бе трудно да спра, трябваше първо да дам огъня си на Са-ча, иначе щях да я изгоря. Мисълта да се издърпам и да изсипя семето си на гърба й — ритуалът на Драконѝ за отхвърляне на половинка — нямаше да се случи. Тя е моя.

Само моя.

Наведох се напред, покривайки по-малкото й тяло с моето по-голямо. Тя потрепери под мен и когато хванах шепа от косата й и я издърпах настрани, за да открия врата й, чух дишането й, бързо и пресипнало.

— Са-ча — прошепнах и облизах сухожилията на деликатния й врат.

Тя потрепери и когато обърнах главата й настрани, очите й бяха затворени.

Нямаше значение. Тя е моя. Оставих кучешките ми зъби да удължат, огънят ги изпълни и притиснах устата си към кожата й отново. Този път проникнах дълбоко и забих зъбите си в нея. Огънят ми се изля, нахлувайки в тялото й, а тя бе тиха, докато поемаше огъня ми. Не се чуваше звук от моята Са-ча, само нейното непрекъснато треперене. Смела е, моята половинка. Виж как прие огъня ми, след като я завладях. Никой мъж не би си поискал по-перфектна половинка.

Огънят ми се изливаше, докато не ме заболя челюстта и се съпротивлявах на желанието да захапя, защото не исках да нараня моята деликатна Са-ча. Сърцето ми пееше от удоволствие, докато я чувствах под мен.

Сега това е мое, разбрах. Тя е в безопасност с мен. Моя е. Никой не може да я вземе, нито гарваните, нито мишеловите, нито някой мъжки, търсещ си половинка. Са-ча принадлежеше на Дакх, сега и завинаги. Духът ми бе свързан с нейния.

Дори когато огънят ми изчезна, напрежението в члена ми се увеличи. Нуждата да я изпълня със семето ми порасна невероятно много, и когато кучешките ми зъби най-накрая се прибраха, издадох стон на облекчение. Изправих се, намествайки половинката ми под мен и разтваряйки по-широко бедрата й. Пасна перфектно под дланта ми, малкото й дупе, розово и извито, кожата й светлочервена там, където пламтящата ми плът се бе притискала към нейната. Гледах с очарование как пениса ми изчезва във влагалището й, когато се тласнах в нея, и почувствах как стегнатото й тяло се предава под напора на моето. Времето дойде. Можех да й дам семето си, без да я изгоря. Следващият ми тласък в нея беше брутален с интензивността си, но не можех да се спра. Отново и отново тласках в половинката си, по-силно и по-бързо, докато тялото ми сякаш започна да се движи по своя собствена воля. Са-ча, пеех в ума си. Са-ча. Са-ча.

Свърших. Почувствах как се втурна в мускулите ми, ръцете ми се стегнаха на бедрата й, докато изръмжаването ми от удоволствие се превърна в нисък тътен. С властно движение изригнах в нея. Семето ми се изля и, не можейки да се сдържа, тласках в нейната тясна, мокра топлина, докато й давах всяка част от тялото си. Тунелът й беше горещ и хлъзгав от спермата ми и продължих да тласкам в нея, давайки й повече, докато не остана нищо.

Тогава силата изостави тялото ми и се свлякох. Внимателно се претърколих, защото не желаех да нараня половинката си с тежестта си. Придърпах я към мен, извивайки я около мен, за да може членът ми да остане в нея, докато се възстановявам. Властно сложих ръка около раменете й и я държах силно, заравяйки лице в мократа й коса, която миришеше на цветя, вода и Са-ча.

Моята половинка. Моя.

Тя мълчеше, тихо стоеше в ръцете ми след удоволствието ни. Исках да оближа раната, която й оставих на врата с белязващата ми захапка, но бях твърде уморен. Следващия път, обещах си. Нямаше нужда да я хапя отново, но щях да я оближа навсякъде следващия път.

Мисълта ми хареса наистина много. Отпуснах се и затворих очи, чакайки силата ми да се върне. Знаех, че изковаването на умствена връзка с половинката ми ще бъде изтощително, но си нямах идея, че ще бъда толкова уморен. Вероятно беше по-трудно с хора.

Поех аромата на Са-ча, удовлетворен да усетя, че вече се променя. Въпреки че кожата й все още бе по-студена от моята, можех да подуша миризмата на Драконѝ, смесваща се с нейната човешка. Скоро щеше да се появи мирисът на подправки, обозначаващ белязването ми в кръвта й и бях алчен тя да го разбере.

Бях почти толкова алчен за това, колкото за умствената връзка. Изпратих мислите си към нея, чакайки. Нямаше много все още, но почувствах нещо да нараства и да се променя, сякаш светлина постепенно се усилва някъде дълбоко. Гарваните мълчаха след чифтосването ми и исках да крещя от радост от тази малка промяна.

Са-ча поправи ума ми. Тя ме спаси.

Поляни, появи се лека мисъл, ехтяща в ума ми. Поляни с цветя.

А?

Глава 14

Дакх

Тествах умствената връзка отново, поглеждайки в ума й.

Поляни с цветя, мисля. Поток. Чуруликане на птици. Може би пикник и някакви книги със сияещо слънце и без нито един облак в небето. Боже, това щеше да бъде страхотно. Да. Пикник до поток. Нищо друго, освен мир и тишина и време за четене на книгите ми. Това е перфектното място.

Това бяха мислите на Са-ча, спокойни, сладки и мъркащи. Притиснах мислената връзка отново, искайки повече от това. Саша, осъзнах, когато докоснах ума й. Казваше се Саша Кенеди и е моя. Разрових се в мислите й, търсех и се чудех как работи ума й.

Голяма хубава дебела книга, замисли се. Мога да сложа одеяло близо до криволичещия поток и… ау. Премести се леко в хватката ми. Глупава ръка. Пулсираше, разпращайки болка по цялото й тяло. Надявам се, че скоро ще приключи с мен.

Приключи?

Нямаше никаква сладост, която да придружава тази мисъл, само… смирение. Любопитен се промъкнах в ъгъла на ума й, чакайки.

Срещу мен Саша се раздвижи, огъвайки крака си. Дупето й се притисна към мен и дори докато се увивах около нея, можех да чуя мислите й. Лепкаво, мислеше си. А преди малко се къпах. О, добре. Слава Богу, че свърши. И по-лошо е било. Освен това оцелях, точно както оцелях в миналото.

Слава Богу, че свърши?

Това не са мислите на задоволена женска. Почувствах неприятно свиване от това, че Саша изтърпя докосването ми. Осъзнаването дойде, докато проследявах мислите й. Не искаше да се чифтоса с мен. Остави ме да се наслаждавам на тялото й, защото се е почувствала задължена. Въпреки че го имаше ароматът на чифтосването, тя не искаше да се чифтоса с мен. Дори сега почувствах срама й в мислите й и бях нещастен, че се чувства така.

Моята половинка не иска докосването ми?

Сърцето ми — така радостно преди моменти — се изпълни със срам. Как можах да не разбера сигналите й? Дори когато сънят ме надвиваше, исках да се боря. Исках да разбера половинката си. Исках да почувства това, което чувствам и аз — не срам. Не отвращение от нея. Не самоомраза.

Но ако ме лъжеше с усмивките си, как можех да й вярвам, че няма да прикрива мислите си от мен? Как щях да вярвам, че ми казва истината?

Отговорът бе прост — но болезнен. Трябваше да действам така, сякаш между нас няма ментална връзка.

Саша

Когато Дакх най-накрая заспа, се изплъзнах от хватката му и станах от пода. Болеше ме навсякъде, коленете ми се клатушкаха и бяха слаби. Бях мокра между бедрата си, чувствах кожата си трескава и гореща. Накратко, чувствах се като боклук. Затова вдигнах плажната си кърпа и погледнах към драконът-тъмничар отново.

Той спеше, едната му ноктеста ръка потрепваше, сякаш ме търсеше дори в съня си.

Обвих кърпата около тялото си и се запътих към магазина. Беше ужасно тихо — твърде тихо. Нямаше нищо друго, освен мислите ми и не бях сигурна, че искам да бъда сама с тях точно сега. Но освен това не исках и да съм сама с Дакх, така че предполагам трябваше да съм удовлетворена. Отидох до басейна и влязох във водата, без да ме интересува, че е студено и балончетата ги няма.

Правих секс с дракон.

Нямах… идея какво точно чувствах. Част от мен бе доста облекчена, че всичко свърши, защото сега вече знаех какво да очаквам. Имаше голям пенис, леко груб, дори когато се опитваше да е нежен, и хапеше. Наистина, можеше да е много по-зле. Замислих се за Тейт и как през цялото време ме караше да се чувствам ужасно, преди да даде най-доброто от себе си, за да ме унизи. Можех да се справя с един леко груб, хапещ дракон-мъж, решен да ме бележи.

Бях леко разочарована и от Дакх. Част от мен се надяваше, че той ще разбере, че не бях ентусиазирана, когато ме притисна към земята, и че трябва да спре. Това беше моментът, когато трябваше да се върнем към галенето на гърдите ми. Защото се насладих на това — доста — и ме изненада. Мислех си, че мразя целия секс. Сега разбрах, че ми харесва да бъда галена, но реалният секс сам по себе си бе нещо, което трябва да се изтърпи, дори и с някой различен.

Сложих ръка между бедрата си под водата. Женствеността ми пулсираше и се почувствах наранена. Вратът ми също туптеше и разбрах, че се чувствам трескава навсякъде — отвътре и отвън. Дали заради това, че спермата му бе по-топла от тази на хората? Всъщност можех да я почувствам в себе си, като горещ плисък във вътрешността ми. Беше странно чувство. Може би можех да говоря с Дакх да носи презерватив, ако ги правеха в драконови размери. Трябваше да погледна в аптеката. Вратът ме болеше и го разтрих.

Почувствах лека вина за това, че отново продавах тялото си в името на безопасността. Казах си, че никога няма да направя такова нещо, и тогава срещнах Тейт. Приех да спя с него за няколко хапки ядене или малко пари, но да бъда с него ми даваше сигурност от другите идиоти от Новата милиция. Знаеха, че съм играчката на Тейт, и не ме закачаха. И си казах, че ако е само Тейт, е различно. Но си отидох и се дадох на дракон, и се почувствах леко засрамена.

Винаги си казвах, че го правя за оцеляването си, но понякога да програмирам мозъка си бе трудно. Потопих се във водата, искайки ми се да не се чувствам странно за това. Дакх беше мил, но…

Никога не си бях представяла така живота си, да се прехвърлям на мъже, да не бъда нищо повече от притежание.

Дакх се събуди към късния следобед и се постарах да действам нормално около него.

Бях заета с „подобряване“ на къщата, като се опитвах да държа ума си далеч от това, което се случи между нас. Надух надуваемия матрак и преправих леглото си, за да бъде хубаво и чисто. Намерих лампа и към нея няколко батерии със заряд, останал в тях, и така се получи нощна светлина, на която да мога да чета. Изядох цял пакет стар шоколадов чипс, защото прецених, че на едно момиче му е позволено да се поглези след такъв ден. Бях в нова пижама, след като Дакх разкъса последната ми, косата ми беше суха и пухкава. Имах хубава книга в ръцете си.

Трябваше да съм щастлива.

Вместо това бях нервна. Дакх дойде до леглото ми, където се бях настанила, четейки, и подуши косата ми, вдишвайки дълбоко. Усмихнах му се учтиво, но внимателно, защото се разтревожих, че щеше да иска секс отново. Колко често се чифтосваха драконите, зачудих се. Може би ако имах късмет, щеше да бъде веднъж месечно. Всичко щеше да е наред. Мисля, че можех да се справя, ако е така.

Но всичко, което направи, беше да потърка носа си във врата ми, след което се махна.

Вдигнах книгата си отново, но бях леко разконцентрирана. Той… дали ме остави завинаги? Беше ли приключил с мен? Не можех да кажа дали съм облекчена или се чувствам отхвърлена.

Бях толкова объркана. Четох за момент, след това оставих книгата и отидох до края на коридора, надничайки, за да го видя. Той се бе насочил към предната част на магазина, походката му беше спокойна. Освен това бе първият път, когато ме оставя сама, откакто ме взе, и не знаех какво да мисля.

— Добре, Саша, ако те оставя завинаги, трябва ти план Б — върнах се към леглото си и седнах, кръстосвайки крака. Потърках болящия ме врат, мислейки. Имаше бели дъски надолу по коридора, така че можех да си напиша от какви запаси имам нужда. Можех да ги опаковам в раница, която да струва пари във Форт Далас, да се върна обратно там и да живея като кралица. Е, стига някой да не ме обереше, разбира се. Но това щеше да означава да се върна във Форт Далас сама, а не мисля, че Клаудия и Ейми все още са там. Имах няколко останали приятеля — като Мелина, местния доктор, която ме виждаше по-често, отколкото ми се иска. Трябваше да се върна и да се придържам към това, което знаех.

Или можех просто да живея тук сама за малко, като Ема, и да маскирам миризмата си от драконите. Можех да се справя сама и просто да преглътна самотата.

Също така можех да отида да потърся Клаудия и нейния дракон. Това бе най-опасната от трите опции, защото щях да гледам за дракони, вместо да бягам от тях, но се чувствах задължена на приятелката си и сестра й.

Главата ме болеше, защото никоя от опциите не изглеждаше добра. Не знаех какво исках да правя. Отчаяно се свих на леглото и легнах. Ръката също ме болеше, дълбоко в костите ми. Чувствах болка и в бедрото си. Бях раздразнена и окаяна. Може би е треска. Притиснах ръка към челото си и го почувствах горещо. Ъх.

Може би бях алергична към спермата на драконите. Не би било толкова просто.

Дакх

Моята Саша. Повтарях името й в главата си, докато се връщах от лова си и я намерих заспала. Беше свита на леглото си, челото й беше покрито с пот. Миризмата й тежко се смесваше с моята, така че огънят трябваше да я изгаря. Отидох да легна до нея и я придърпах към мен, исках да я почувствам по-близо до мен.

Дори за краткото време, в което ме нямаше, ми липсваше. Разбира се, не можех да я взема на лова с мен, но видът й, в безопасност в гнездото, ме изпълни с яростно удоволствие.

Моята половинка.

Малкото й тяло пасваше перфектно в ръцете ми, и сега, когато умовете ни бяха свързани, можех да почувствам как я болят раните. Огънят минаваше и през тях, изгаряйки мръсотията. Драконѝ се лекуваха бързо и не се разболявахме като хората, а огънят ми помагаше на половинката ми да се оправи и да стане по-силна, за да може да износи малкото ми.

Никога не бях мислил, че Саша не иска да бъде моя партньорка. Бях обезпокоен, откакто я докоснах, и мислите ми бяха хаотично, неясно езеро, когато излязох над руините и ловувах. Сега, когато се върнах при нея и възобнових двукраката си форма, можех да мисля ясно. Саша не искаше да я докосвам, но когато галех тялото й с масажния крем, ароматът на желанието й се появи. Наслади му се.

Не си бях въобразил това. И докато може би не се наслаждаваше на всички мои докосвания, нямаше значение. Ако предпочиташе едно докосване, щях да науча и други, които да й харесват. Нямаше да се предам. Нямаше да се отчая. Както каза Каел, тя искаше да бъде милвана и убеждавана. Тогава бях глупав да не слушам, но сега щях да се възползвам от съвета му.

От каквото и да се нуждаеше половинката ми, щях да й го дам.

Глава 15

Саша

На следващата сутрин, когато се събудих, видях Дакх да спи до мен, голямата му ръка бе прехвърлена над раменете ми. Бях закътана при гърдите му, косата ми е влажна от пот. Имах чувството, че съм с махмурлук, изцедена и уморена. Болна ли бях? Измъкнах се от хватката му и отидох до малкото огледало, оглеждайки врата си. Ухапванията, които ги имах предната нощ, сега ги нямаше. Бузите ми бяха зачервени от треска, но като се изключи това, изглеждах наред.

— Саша — прошепна Дакх. Погали ръката ми с мълчалив въпрос в очите си.

— Добре съм — казах му, докато го гледах с бледа усмивка. — Просто се чувствам зле. — Запазих весело изражение на лицето си, въпреки че гледах внимателно, когато той се надигна. Знаех, че някои мъже имаха сутрешна ерекция и искаха секс. Той от тях ли щеше да бъде?

Но Дакх стана и се отдалечи, и аз облекчено потънах в завивките.

Върна се след няколко минути и бях изненадана да видя какво носи. Едното беше чашата, от която пих, и когато ми я подаде, видях, че е пълна с прясна, студена вода. Гледаше ме, за да е сигурен, че ще пия, и когато го направих, седна на земята до мен и остави още някои неща за мен: консерва боб, буркан фъстъчено масло и кутия бисквити, вероятно твърде стари.

Грижеше се за мен. Въпреки смесените ми чувства към него, се разтопих от това.

— Благодаря, Дакх. Това е наистина сладко от твоя страна.

Той докосна бузата ми и загърна одеялото около мен, след това ръката му се пресегна към една от книгите ми.

— Саша — посочи към леглото и дори с една дума го разбрах. Трябваше да стоя в леглото и да си почивам. Усмихнах му се искрено.

— Предполагам, че мога да се справя с това.

Пих от водата си и докато го правех се зачудих дали мога да си направя кафе или горещ чай. Ооо. Това щях да го направя в бъдеще. За сега изпих всичко в чашата и Дакх веднага я взе и ме остави, за да я напълни. Пропуснах боба и огледах бисквитите и фъстъченото масло. Бисквитите бяха ужасно стари, но ги намазах с маслото с пръстите си и ги изядох. Най-хубавото нещо, което някога бях яла. Когато Дакх се върна, пих отново и легнах обратно.

Той бутна книга в ръцете ми и се изкисках на това.

— Никога не съм мислила, че някой ще настоява да чета. — Но разлистих страниците и продължих да чета, от където бях прекъснала, щастлива да се изгубя в нея за няколко часа.

Разбира се, беше малко смущаващо Дакх да кръжи наоколо. Бях наясно къде е, дори когато се концентрирах върху книгата си. Когато се качи на леглото, сетивата ми вдигнаха тревога, но той само седна до мен и пръстите му започнаха да се провират в косата ми, галейки я. Което бе… мило.

За момиче, което се бе заклело да мрази да бъде докосвано, със сигурност се наслаждавах на допира му. Може би не контакта мразех, а това, което идваше с него — секса. Но да ми бъде галена косата беше добре. Когато Дакх показа, че трябва да сложа главата си в скута му, го направих, и той продължи да прокарва пръстите си през къдриците ми. Но правеше само това. Не предприе друго, не ме притисна, дори не проговори. Изглеждаше доволен с това, което правеше, сякаш знаеше, че не се чувствам добре и имам нужда от почивка.

Изненадващо, но много удовлетворяващо. Колко дълго бе минало, откакто прекарах ден в леглото? Твърде дълго. Решена бях да му се насладя. Пригладих една страница и се върнах към четенето.

Дакх

Мислите на Саша бяха пълни с удоволствие. Все още се напрягаше, когато се раздвижех, но ме остави да галя косата й и да докосвам лицето, докато се взираше в нещото, наречено „книга“ и се изгуби в историята. Нейното удоволствие ме правеше щастлив.

Не помнех неща като „книги“ в моя свят. Неясните ми спомени бяха замъглени и замърсени от гарвани, но помнех някои неща. Стоях в краката на старейшините и слушах истории за славни битки, въпреки че не можех да си спомня някоя точно определена. Може би така се чувстваше и Саша, когато погледнеше към книгата си. Разказваше история в ума й, вместо на глас. И тъй като бях в мислите й, слушах историята заедно с нея.

Беше странна, пълна с хора и неща, наречени „кораби“, които плаваха по вода. Един мъжки ухажваше женска, но защото тя му беше ядосана, той реши да се опита да я спечели. Това спечели цялото ми внимание, защото аз също исках да спечеля моята женска.

Вратата на кабината на Офелия се отвори с трясък. Тя седна на леглото, притискайки нощницата си към повдигащите й се гърди.

Какво е това? Спрях да галя косата на Саша, очарован. Думите рисуваха история в ума й. Намирах това очарователно. Повече от това, почувствах колко заинтригувана е половинката ми от историята. Настаних се, любопитен.

Дирк се вмъкна вътре, погледът му оглеждаше Офелия. В ръцете си държеше голям букет рози.

— Каза ми да ти покажа любовта си? Е, това и ще направя.

Офелия въздъхна доволно.

— Цветя? За мен?

— Единствено най-доброто за теб, скъпа моя. — Той задържа цветята към нея. Тя ги взе, след което той я прегърна и я изнесе от каютата на кораба. Качи се на палубата с нея и тя се изчерви, когато чу всички от екипажа да им ръкопляскат. Но Дирк не спря. Продължи до подвижния мост към кея, след това по пътя. Офелия замря в ръцете му, възбудена от силата му и начина, по който я носеше. Толкова романтично. Караше я да е гладна за него като знаеше колко е силен.

Изсумтях на това. Носих Саша на ръце много пъти и тя никога не го беше виждала като романтично. Тази история беше глупава.

Саша спря четенето си и ме погледна.

— Какво? — Погалих косата й — Изсумтя. Какво има?

Погалих бузата й, действайки сякаш не разбирам думите й.

— Саша.

Тя ме погледна странно и се настани пак, връщайки се към книгата си.

— Странен дракон — промърмори тя.

Дирк я отведе от пиратския кораб към песъчливия бряг. Там, в далечината, имаше разстлано одеяло за пикник, покрито с вкусна храна. Колко внимателен беше! Колко мил! Да знае, че Дирк е направил всичко това за нея, чак до цветята, разположени там. Чувстваше се обичана и глезена. Сякаш той наистина се интересуваше от нея, за да направи тези неща. Тя обгърна врата му с ръце и го целуна, докато всичките й тревоги за бъдещето изчезнаха. Това беше най-сладкото, най-милото нещо, което някой някога беше правил за нея.

Интересът ми се повиши. Мъжкият е сложил одеяло на земята за женската и тя искаше да се чифтоса с него? Умствената картина, която получих от ума на Саша, изглежда съвпадаше с това. Да не би това да беше друг човешки ритуал, който бях пропуснал?

— Моята красавица — каза Дирк на Офелия, когато я положи на одеялото. — Приготвих ти пикник, с най-вкусната храна, която мога да си представя, но вкусът на никоя от тях не може да се сравнява с вкуса на устните ти.

— Дирк! — извика тя. — Колко много те обичам! Вземи ме в ръцете си и никога не ме пускай отново.

В ума си Саша въздъхна щастливо. Беше удовлетворена от странната история и, докато продължаваше да чете, можех да видя картини в ума й на това, което хората правят, а именно, започнаха да се чифтосват. Описанието продължи и открих, че се възбуждам от начина, по който моята Саша си ги представяше — и как й влияеше. Когато Дирк смъкна бикините на Офелия и сложи устата си между бедрата й и Саша се напрегна?

Много ясно ми показа какво трябва да направя.

Трябваше да направя пикник на половинката си. Щях да намеря бряг, някакви цветя и храна, които да сложа на одеяло. Тогава щях да чакам да сложи устата си върху моята и да поиска да се чифтосам с нея.

Звучеше перфектно.

На следващата сутрин, докато ловувах, се замислих за пикника на половинката ми. Трябваше да е правилно, помислих си. Исках моята Саша да е удовлетворена от него, за да не може да се сдържи и да се отпусне в ръцете ми, ароматът на чифтосването да насища въздуха.

Да, харесвах идеята.

Започнах с разноцветни растения, които тя наричаше „цветя“. Не можах да намеря такива, които да съвпадат с картината, която имах в ума си. Повечето от растенията бяха повехнали и кафяви, дали от драконовия огън или от студа във въздуха. Вместо това намерих зелен храст с лъскави листа. Със сигурност е същото нещо. Удовлетворен го изкопах с ноктите си и го понесох, докато се оглеждах за следващото нещо. Храната беше лесна. В историята ядяха някакъв вид птица. Хванах една от прелитащите покрай мен птици и я преглътнах, опитвайки я. Не беше по-голяма от залък, но предполагах, че вкусът е от значение, ако нямаш нищо против перата. Настигнах друга група от тях и насочих огъня си към една от тях, сваляйки я от небето. Тя падна като камък на земята и я взех със себе си.

Реших, че човешките женски са лесни за удовлетворяване. Това начинание не беше толкова трудно, въпреки че „лесна за удовлетворяване“ не бе начинът, по който бих описал моята Саша. Огледах изпечената птица, която носех в една от лапите си, и храста в другата. Може би бърках? Представих си отново картините, които запомних след историята на Саша. Растения. Храна. Пикник. Не, не бърках.

Отлетях в търсене на перфектното място, където да разположа пикника си. Някъде, където имаше вода.

Глава 16

Саша

Прозях се, когато се събудих от дрямката си. Каквато и настинка да ме бе повалила вчера, беше минала, слава Богу. Чувствах се много по-добре днес. По-малко ме болеше, бях по-малко уморена и отново гладна. Взех от останалите бисквити и ги изядох, докато се изправях, оглеждайки се за моя дракон. Магазинът бе тих, което означаваше, че в момента бях сама. Трябва да е отишъл на лов.

Странно колко самотно се почувствах от осъзнаването на това. Трябваше да съм по-отчаяна, отколкото си мислех. След като заточиха Клаудия и Ейми тръгна да търси сестра си, се почувствах изоставена и самотна. Мразех чувството, повече от това. Не че се нуждаех от хора, които да ме хранят и да се грижат за мен, но… исках да знача нещо за някого. Може би затова се чувствах емоционално привлечена от дракона, въпреки че той трябваше да е врагът. Когато беше наоколо, действаше така, сякаш аз бях единственото нещо в света му. Беше… хубаво.

Разбира се, сега, когато вече правихме секс, той отлетя и ме остави сама, и започнах да се чудя дали това означава, че бе с единия крак през прага.

Не трябваше да ме грижа за това. Наистина. Но можеше и да е просто една отметка в дългия списък на изоставящите Саша. След време започваш да се чудиш какво толкова ужасно има в теб, което кара всички останали да те напуснат. Чувството не беше никак приятно.

Облякох нов чифт бикини, сутиен, друга рокля и сандали. След като имах на разположение цял магазин, пълен с дрехи, не планирах да нося нещо два пъти. Оправих малкото си легло като въздъхнах от щастие, докато вземах книгите си. Вчера беше толкова хубаво. Четох и ядох закуски в леглото, все едно нямах никакви грижи. Кога беше последният път, когато имах на разположение цял ден за мързелуване и отпускане, докато някой друг се грижи за мен? Дакх се държеше с мен като с принцеса, галеше косата и кожата ми, докато четох, само защото искаше да е до мен.

Иска ми се… да не желаеше секс. Като се изключи това беше приятна компания.

Разбира се, ако не искаше секс, нямаше да ме отвлече, така че предполагам нямаше смисъл от това мърморене. Почистих и издърпах книга с кръстословици, поглеждайки към входа на магазина. Все още няма Дакх. Хм. Обикновено ловуваше и се връщаше толкова бързо. Мисля, че беше така, защото не обичаше да ме оставя сама.

Ами ако… ами ако не се върнеше?

Преглътнах силно при мисълта. Ами ако не си струвам главоболието? Поклатих глава, за да премахна тези негативни мисли. Ема нямаше да каже нищо, ако бъде изоставена. Нито Клаудия, като се замисля. И двете можеха да работят усилено, за да оцелеят и да сритват задници без проблем. Трябваше да приличам повече на тях.

Ема. Натиснах с химикала листа на кръстословицата, мислейки за самотната жена. Не се беше върнала, въпреки факта, че минаха дни. Мислех — надявах се, — че най-малкото щеше да остане и да види дали ще напуснем мястото. Нямаше да имам нищо против да имам възможност да си говоря с друг човек.

Особено ако Дакх ме бе изоставил. Но не исках да мисля за това.

Може би Ема още беше тук? Изправих се и се разходих из магазина, търсейки главната пътека. Намерих я, след това и хартия, седнах на пода и написах бележка.

Ема,

Аз съм Саша, тази, която превзе магазина ти. Все още съм тук с дракона, но обещавам, той няма да те нарани. Наистина е мил и е добър към мен, но ще разбера, ако те е страх. Ако искаш да се срещнем да поговорим, или ако имаш нужда от припаси и те е страх да дойдеш, дай ми знак, за да разбера от какво се нуждаеш, става ли? Ще добавя още хартия и допълнителен химикал в този плик. Моля те, пиши ми, ако видиш това.

Твой приятел:

Саша

Сложих писмото и консумативите в голям плик, запечатах го и написах огромно „ЕМА“ на лицевата част и се насочих към входа на магазина. Щях да го залепя на прозореца и да се надявам, че ще го види.

Разбира се, в момента, в който приключих със залепването на плика на вратата, чух тежкото пляскане на драконови криле и погледнах нагоре. Сърцето ми биеше силно, докато не видях дракона да прави познати кръгове и да се накланя в небето, което ме накара да мисля за Дакх. Гръмотевица изгърмя над нас, а небето изглеждаше зловещо тъмно. Бях леко обезпокоена, дали Дакх щеше да може да лети в това лошо време? Или драконите не ги бъркаше дали има светкавици? Останах близо до предните врати, прегръщайки ранената си ръка и гледайки го как се приземява. Исках да го попитам дали всичко е наред, но, разбира се, не можех. Той не говореше английски.

В момента, в който лапата му докосна земята, се превърна в човек и се приближи към мен с много зъбата усмивка. Изглеждаше доста удовлетворен от себе си и не можах да задържа отговора си, започнах също да се усмихвам. Докато се приближаваше ми предложи ръката си.

— Какво има? — попитах и посочих небето, точно когато гръмотевица изгърмя отново. — Ще вали.

Тъкмо щях да сложа ръката си в неговата, но Дакх веднага смени формата си, и тогава бях сграбчена от дракон и летях през бурното небе. Преглътнах вика си от нещастие и сграбчих ноктите му. Не отново. Толкова бях уморена да бъда влачена наоколо като парче месо. И се надявах да се върнем в магазина и това да не е последният път, когато го виждам, защото не бях подготвена. Принудих се да избутам лошите мисли и да стискам ноктите на Дакх. В крайна сметка нямах контрол над случващото се. Най-добре беше да се държа и да видя къде ме води.

Дъждът започна да се излива за минути и по времето, когато Дакх се приземи, бях мокра до кости и треперех.

— Какво, по дяволите? — казах му, когато ме освободи, и залитнах напред. Избутах мократа си коса от лицето, а сладката ми рокля беше мокра и прилепваше към тялото ми като влажно одеяло. — Защо сме тук?

Дакх отново се превърна в човек и изскимтях, когато ме взе в ръцете си, дръпвайки ме към себе си. Прехвърлих здравата си ръка над врата му, озадачена. Какво ставаше? Защо ме носеше в човешката си форма? Защо бяхме навън под дъжда?

Къде, по дяволите, бяхме?

Присвих очи, опитвайки се да видя през дъжда къде сме. Изглеждаше като Стария Далас, имаше няколко разбити коли на подивелите тревни площи, на една даже растеше дърво през шибидаха^[1] й. Мястото беше обрасло с храсти и занемарено, а в далечината видях счупен знак за бързо хранене. Изглежда бяхме на поле… някъде. Но къде и защо?

Беше още по-озадачаващо, когато Дакх ни заведе до някакво тъмно, пенесто езеро. Е, „езеро“ може би е твърде мило наименование. Без да има някой, който да се грижи за водните системи в града, някои канализационни линии и изкуствени езера пресъхнаха и се появиха нови от течове, превръщайки ниските места в блатисти мочурища. Това, изглежда, спадаше към последните.

Кълна се, не знаех как работи ума на този дракон.

Дакх ме остави внимателно долу на ръба на мръсно изглеждащото… нещо. Избърсах вода от очите си и погледнах надолу. Седях върху дълъг квадрат, което някога е било бяло на цвят. Приличаше на… знаме на автокъща? Но защо беше разположено така внимателно на ръба на това зеленикаво блато, нямах идея. Освен това беше напълно подгизнало, благодарение на дъжда. Мистерия беше какво трябва да мисля за това, затова се обърнах към дракона с объркан поглед.

— Дакх?

Той ми посочи, че трябва да изчакам, и изтича нанякъде. След момент се върна, носейки ми… храст. Не просто храст, ами храст с корени, от които навсякъде капеше кал. Подаде ми го с горд поглед.

Трябваше да го приема ли?

— Ъм, благодаря? — Опитах се да го взема със здравата ми ръка, но беше леко тежък, а и листата ме бодяха. След кратка борба се отказах и просто го оставих долу, бършейки вече калната си ръка в роклята ми. — Не знам какво става, Дакх. Наистина. Аз…

Замлъкнах, защото в следващия момент ми предлагаше мъртва птица. Мъртва, изпечена птица, с перата и всичко. Погледнах я ужасено и той ми се намръщи, накланяйки глава, сякаш беше объркан защо съм разстроена. Откъсна главата на птицата — мисля си, че бе гълъб — и ми я предложи.

С писък се отдръпнах назад.

— Гадост! Не!

Той се намръщи към гълъба (и главата му) и ги хвърли настрана, след това се придвижи напред, хвана раменете ми и ме целуна.

Целуна ме.

Толкова бях изненадана, че застанах напълно неподвижна — дори не знаех, че Дакх знае какво е това целувка! Последният път, когато се опита да направи това, просто притисна устата си към моята. Това сега бе различно, устните му бяха нежни срещу моите. След момент се отдръпна и ме погледна.

Сякаш чакаше нещо.

Втренчих се в него объркана. Трябваше да разбера нещо от този ритуал, но какво, нямах представа.

Дакх изглеждаше разочарован. Приближи се до мен, вдигна ме и ме занесе до белия плат отново. Отново вдигна храста и ми го предложи. Определено беше някакъв вид ритуал. Може би в неговия свят хората даваха на жените храсти вместо цветя, както правят тук…

Цветя? Намръщих се на себе си, гледайки надолу към знамето под краката ми. Беше почти като одеяло за пикник.

Сякаш прочете ума ми, Дакх се ухили и повдигна сготвения гълъб и пак ми го предложи.

— Това… пикник ли е? — Носи ме и ми предложи храна. Цвете — някакъв вид. Целувка. Беше почти като в романтичната история…

Простенах. Това бе романтичната история. Дакх ме доведе тук както Дирк занесе Офелия до брега. Предложи ми цвете и храна за пикник, и докато бедният обезобразен гълъб не бе пиле, представата му трябва да е едно и също в главата му. Дори ме целуна, точно както Дирк и Офелия направиха.

Откъде знаеше?

„Защото сме свързани“, каза глас в главата ми, силно и ясно като камбана — и гласът беше напълно мъжки.

О, Боже мой.

Глава 17

Саша

Драконът е в главата ми.

В.? Главата. Ми.

Погледнах Дакх все едно е врагът. Защото той бе. Шпионираше в главата ми. Бог знае колко време и просто е мислел да не ми каже? Почувствах се истерично от гнева и предателството, които ме пометоха. Това беше най-лошият вид нахлуване в личното пространство. Не само, че ме отвлече, взе тялото ми… а сега държеше и ума ми. Нищо ли нямаше вече да бъде мое? Нито дори мислите ми?

„Разстроена си“. Мъжкият глас избумтя в главата ми, дори когато Дакх килна главата си с объркано изражение. „Искам да разбера защо“.

„Защото това е моята глава. Не можеш да вземеш нищо от мен.“ Сложих юмрук на челото си, разочарована.

— По дяволите, сега и аз говоря в главата си. — Разтърсих се леко. — От колко време си там? Как това изобщо е възможно?

„Когато ти дадох огъня си, се свързахме. Сега душата ми е закотвена за твоята. Ти си половинката ми и аз съм твой.“

— Не си ме питал дали искам да сме свързани! — И тогава останалото ме удари като чувал тухли. — Чакай, половинка?

„Да. Ти си половинката ми.“ Очите му блестяха с този изцяло златен блясък. „Моята сладка половинка, ти си причината да живея.“

Малко се възгордях от това.

— Опитвам се да не се ядосвам, Дакх, но не разбирам… Това… това ли е причината да ме отвлечеш? — Потреперих, мислейки си за онзи ужасен ден във Форт Далас. — Затова ли атакува форта? За да ме вземеш?

„Атакувах човешкият кошер, за да помогна на приятеля си Каел и човешката му половинка. Ти падна от небето и аз те хванах. В момента, в който те докоснах, знаех, че си моя“. Златното в очите му изглеждаше по-дълбоко. „Че ще си единствената, която да изгони гарваните от ума ми. Единствената, която ще избистри ума ми. Единствената, на която мога да разчитам, че ще ме успокои, когато лудостта ме обземе. И това е истината. Ти ме успокояваш.“

— Лудост? Гарвани? — Толкова много неща не разбирах. Имах чувството, че не бях в час с важен разговор. — Каза, че Каел има човешка половинка. Каел е… другият златен дракон? На Клаудия?

„Не знам името на човека, но има огнена коса.“

Тя е. Моята приятелка. Притиснах притеснена ръка към устните си.

— Тя… жива ли е? Оцеляла ли е след атаката над Форт Далас?

„Жива е. Мислите на Каел още са ясни. Ако беше мъртва, отново щеше да се изгуби в лудостта.“

Залитнах към него с облекчение, без да ме е грижа, че над нас вали дъжд.

— Значи е добре? Ейми също?

„Не знам. Да попитам ли Каел, когато летя в обхвата му?“

— О, Боже, това ще бъде чудесно — простенах, когато осъзнах, че през цялото това време е знаел, че е добре, аз се разболявах от притеснение, и го ударих по ръката. — Не мога да повярвам, че ме остави да се притеснявам толкова дълго! Това е жестоко!

Дъждът падаше в очите ми и преди да успея да го изтрия, той беше там, прокарвайки защитнически кокалчетата си по челото ми.

„Свързани сме само откакто се чифтосвахме и ти прие огъня ми. Не можех да те разбера преди.“

О!

— Това беше преди два дни — възразих. — Защо не проговори?

Очите му потъмняха.

„Защото чух мислите ти и те не бяха доволни. Исках да те разбера повече.“

Мислите ми са били недоволни за него?

— Е, това получаваш, когато подслушваш. Ако не искаш да чуваш какво си мисля, не слушай.

„Не мога да спра. Пристрастен съм към мислите ти. Нуждая се от тях. Имам нужда от връзката ни, за да бъда нормален.“

— Нормален? — Това беше вторият път, когато споменаваше лудостта. — Какво имаш предвид?

Той отново докосна лицето ми, сякаш не можеше да се спре. Пръстите му бяха нежни, а той бе толкова внимателен.

„Тези, които преминаха, полудяха. Когато докосна умовете на останалите, не чувствам друго, освен хаос. Дори собственият ми ум беше загубен толкова дълго време и не помня много. Гарваните бяха завзели всичко.“

— Гарвани?

„Живеят в мислите ми.“ Очите му станаха по-тъмни. „Казват ми да направя ужасни неща. Искат да унищожавам.“

Не харесвах колко тъмни стават очите му. Освен това започвах да усещам някаква странност да приижда от мислите му, чашата на ума му прелива.

— Всичко е наред — прошепнах и сложих ръка на гърдите му. — Тук съм.

Веднага бурята, която чувствах от него, затихна. Златото се върна в зениците му.

„Моята Саша. Ти си единствената светлина в този свят.“

Въпреки че бях ядосана и объркана, почувствах сърцераздирателните му чувства, и омекнах към него. Не можех да съм разстроена. Той се опитваше наистина силно, а привързаността му… добре, беше наистина ласкаво.

— Дакх, радвам се, че мога да ти помогна, но не можехме ли да осъществим менталната връзка по друг начин? Ако можеш да говориш с другите дракони, защо не опиташ с хората?

„Мога да се обвържа единствено с теб, защото получи огъня ми. И сега, след като го имаш, можеш да получиш семето ми.“

Ъх. Изчервих се и когато на лицето му се появи порочна усмивка разбрах, че бе от това, което бе видял в мислите ми.

— Ти… ти свърши в мен. Бременност ще бъде ли проблем?

Очите му станаха такова светло злато, че сякаш гледах в слънцето.

„Не бих намерил по-голямо удоволствие от това да гледам как се закръгляш с малкото ми.“

— Да, е, не знам дали бързам за това. — Бузите ми все още са червени от мисълта. — Не можеш просто да ме отвлечеш без разрешение. Раздели ме от всичко, което познавам.

„Щеше да умреш, ако не те бях хванал.“

— Прав си. Но трябваше да ме оставиш в града. — И… тогава какво? Да гладувам още? Да се върна при Тейт и да се „разменям“ за храна? Ядосвах се, когато, реално погледнато, той ме спаси и ме заведе на място, което беше постапокалиптичен рай. Имах храна и дрехи, бях в безопасност, въпреки че все още се разменях за секс. — Няма значение. Откачам, защото всичко това е ново за мен.

„Мога да усетя, че си разстроена. Не желая аз да съм причината за това.“ Кокалчетата му погалиха мократа ми буза. „Не искам нищо друго, освен да си щастлива. Попитай ме за каквото и да е и ще бъде твое.“

— Знам. Просто… е доста за възприемане.

„Искаш ли да седнеш?“

— В дъжда? — Засмях се. — Искам просто да отида вкъщи, обратно в магазина. — Погалих гърдите му, които бяха топли въпреки хладния дъжд. Караше ме да искам да сложа ръцете си навсякъде по него. — Наистина оценявам това, което се опита да направиш тук. Сладко е по някакъв странен, колеблив начин.

Очите му заблестяха и ръцете му ме обвиха.

„Трябва да легнеш, за да мога да те съблазня както в историята.“

Притиснах ръка към гърдите му, бутайки го назад. Изчервявах се, но в същото време можех да почувствам следа от страх в себе си.

— Съжалявам, но мисля, че си избрал грешната жена за половинка, Дакх. Аз… — Поех си дъх, защото беше толкова ужасно да го кажа на глас. — Не харесвам секса. Не ми харесва да бъда докосвана. Не така.

Изражението на Дакх беше спокойно. Накрая очите му се разшириха и изглеждаше скептичен.

„Когато те докосна, подушвам аромата на чифтосването. Ти… не желаеш да се чифтосваш?“

— Не е така. — Прехапах устната си. — Знам какво искаш и разбрах, че няма да мога да те надвия. Първият път беше добре, но… — свих рамене. — Не се насладих на нещата.

Опитах се да потупам гърдите му, но той избута ръката ми. Очите му бяха опасно близо до черното.

„Ти… си изтърпяла докосването ми? Изтърпяла си чифтосването с мен, защото не си искала да ме обидиш?“

Ох, точно сега звучеше обиден. Страхът отново ме прободе.

— Дакх…

„И сега се страхуваш?“ Мислите му изреваха в главата ми. Дакх поклати глава и сложи ръцете си отстрани на главата ми, обхващайки лицето ми. „Ще умра за теб, Саша. Как би си помислила, че ще те нараня?“

— Защото очите ти стават черни — прошепнах.

„Ядосан и наранен съм, че си ме оставила да те докосвам, без да му се наслаждаваш. Искам да си удовлетворена от докосването ми. Искам да ме желаеш така, както аз копнея за теб.“

— Това няма да се случи.

„Но защо?“

Защо? Да му кажа ли за Тейт? Тейт и жестоките му ръце и начина, по който ме караше да се чувствам като най-малкия, развратен човек на земята, защото трябваше да направя това, което е нужно, в името на оцеляването?

Преди да избера какво да кажа, очите му се разшириха и станаха много, много черни.

„Друг мъжки?“

— Няма нужда да се тревожиш за него — казах бързо, опитвайки се да мисля за щастливи неща. Сърчица, котенца и дъги. Всичко друго, но не и Тейт. — Мразя го.

„Докосвал те е?“

И нямаше да прекратим темата? Изстрелях разочаровано:

— Как мислиш се счупи ръката ми?

Ноздрите на Дакх се разшириха, очите му станаха черни като нощта. Тогава притисна челото си към моето.

„Покажи ми го.“

Гласът му беше толкова прям и силен, така че въпреки нежеланието ми, стана. Образът на Тейт изплува най-отгоре на мислите ми. Тейт, с жестоката си, садистична усмивка, като тази, която имаше в момента, преди да счупи ръката ми като клонка.

Дакх се отдръпна от мен и се завъртя. Отиде напред и падна на колене, прегърбвайки се сякаш от болка.

Не… не знаех какво да направя. Преглътнах силно, гърлото ми беше сухо.

— Дакх? — Гласът ми е само уплашен шепот. Бях ужасена. Ами ако загуби контрол както каза, че е ставало преди? Отне ми всяка частица кураж, за да пристъпя напред, но сложих ръка на рамото му. — Добре ли си?

Поради някаква причина в ума ми се появиха гарвани и пера. Дакх се обърна и ме погледна, а очите му от черни станаха тъмно, мрачно злато. Изправи се в цялата си височина и погали с кокалчета бузата ми толкова нежно.

„Отвеждам те у дома.“

— Не трябва ли да поговорим? — Бях разтревожена от погледа му. Не знаех дали е отвратен или убийствен, или и двете.

Но той не каза нищо. Просто се превърна в дракон и се издигна във въздуха. Знаех какво следва и не бях изненадана, когато ноктите му внимателно ме вдигнаха и отлетяхме. Нито бях изненадана, когато се върнахме в търговския център след кратко летене, точно когато дъждът спря. Дакх се приземи и много внимателно ме остави на земята.

Погледнах към него, чакайки го да се върне в човешката си форма, за да можем да поговорим още.

Вместо това очите му пак почерняха и полетя.

Това беше… неочаквано.

— Дакх? — извиках и когато не получих отговор, се опитах да го извикам умствено. „Дакх, там ли си?“

Всичко, което получих, бяха повече гарвани.

Глава 18

Дакх

Отивах да унищожа всеки човек в кошера.

Всички трябваше да умрат. Вонящи, мръсни, отвратителни… хора.

В главата ми гарваните диво се засмяха. Подиграваха се с мен и усилията ми. Мислеше, че си толкова силен, толкова свободен. Никога няма да се освободиш от нас.

Никога.

Никоганикоганикога.

Мислите ми бяха потъмнели от гняв. Глад да се гмурна над човешкия кошер, да го изгоря на пепел и да дишам мръсния пушек, оставен от телата им. Заслужаваха да бъдат заличени. Не беше ли право на завоевателя да унищожи победените?

Нямаше да е достатъчно да намеря този човешки мъж — този Тейт — и да го убия.

Трябваше да го накарам да страда така, както е накарал да страда моята Саша. Исках да опознае болката. Да познае страха. Да унищожа всичко, което някога е докосвал, обичал, дори помислял.

През цялото време гарваните се смееха с наслада. Бяха удовлетворени да ме имат обратно. Обичаха, че умът ми вече не е мой. Искаха хаос и разрушение и аз щях да съм този, който да им го даде. Не ме интересуваше, че седяха на раменете ми и говореха злобно в ушите ми. Приветствах го. Връщаха черния гняв в душата ми.

Прелетях над човешкия кошер достатъчно ниско, за да съм сигурен, че са видели сянката ми. Отделих си време, наслаждавайки се на факта, че трябва да са ужасени. Тръбата зави, предупреждавайки ги, и позволих на пламък да изригне от гърлото ми, решавайки, че ще ги накарам да треперят от страх, преди да ги изгоря.

Под мен човешка жена побягна към убежище, дългата й пола се заплиташе в краката й. Коса беше тъмна и тя бе слаба и за един зашеметяващ момент си помислих, че това е моята Саша.

Но тя беше на безопасност в гнездото си. Това не можеше да е тя. Когато изпратих навън пипалата на менталния си обхват, я почувствах на разстояние. Саша беше добре на голямо разстояние. Не беше тук в гнездото.

Въпреки това гледката на тази женска ме накара да се поколебая за малко и раздвижих крила, за да се издигна.

Трябваше да помисля.

Обиколих още веднъж човешкото гнездо и отлетях.

Остани, прошепнаха гарваните.

Видът на човешката женска ми напомни, че все пак съм Драконѝ. Имах сърце, което бе при Саша. Не можех да съм лудият звяр, който мисли, че съм. Не можех да убия невинни жени и малките им. Не можех да убия и унищожа всичко, само защото съм ядосан на един.

Този Тейт щеше да умре. Бавно и мъчително, но не в човешкото гнездо. Нямаше да поведе и други със себе си.

Трябваше да го преследвам. Да разбера къде се крие. Да изчакам да излезе от дупката си. Веднъж, щом го забележа, ще го хвана с ноктите си и ще го занеса на моята Саша, за да види как го разкъсвам крайник по крайник.

Бавно.

Това щеше да изисква хитрост. Хората щяха да вдигнат тревога, ако видят наблизо дракон. Отлетях на достатъчно разстояние, зад едно високо, разпадащо си метално гнездо, и се превърнах в двукраката си форма. Гарваните затихнаха и тръгнах решително към човешкия кошер — мястото, което Саша наричаше Форт Далас. Игнорирах поройния дъжд и калта, която се залепваше за кожата ми. Нищо от това нямаше значение. Не обръщах внимание на вонята на кошера им или на шума, който се чуваше непрекъснато от полуделите умове на хората ми наблизо. Отидох до металната бариера и се изкатерих, след което легнах отгоре й, върху ръждясалите предмети, за да мога да наблюдавам хората отдолу.

Оглеждах човешките лица, търсейки едно точно определено. Нямаше да си почина, докато не го намеря.

Дните му бяха преброени. Ноктите ми се впиха в метала от удовлетворяващата мисъл.

Саша

Дакх го нямаше от часове и бях сама в магазина. Не знаех какво да мисля. Бях ужасена от мисълта, че аз бях причината ума му да прещрака отново. И все още бях раздразнена, че се бяхме обвързали, а той не ми каза. Най-вече бях уплашена, самотна и стресирана.

Мразех това. Мразех, че дори сега, Тейт унищожаваше живота ми.

Бележката ми до Ема не беше докосната и написах друга, просто защото или трябваше да правя това, или да реша още седемнадесет страници със судоку или кръстословици. Имах нужда да се разсея, говорейки си с друго човешко същество, дори и на хартия. Така че й казах всичко за Дакх и това, което знам. Че ми е приятел — един вид — и е бил луд, но сега е по-добре.

Не че бях сигурна, че все още е истина, затова завърших с писането на писмото и го захвърлих. Може би да бъде чифтосан с мен побъркваше Дакх и нямаше да го видя никога отново.

Толкова бях ужасена да не бъда изоставена отново. Ако някога ми бяха казали, че сигурността е най-важното нещо в света, щях да се изсмея. Но това желаех най-силно. Исках да знам, че съм в безопасност и защитавана. Исках да знам, че съм обичана. Исках някой да ме държи и да ми каже, че всичко ще бъде наред, и че всъщност е наред. Да не бъде лъжа.

Някой да ме обича достатъчно, за да остане с мен.

Увих се в одеялата и духнах ароматната свещ, която използвах за осветление. Трябваше да си намеря нещо за правене, но за тази вечер исках просто да се завия. Клаудия щеше да ми каже да си вдигна задника и да направя нещо за нещастието си, но тя не бе тук. Бях сама.

И бе трудно да си силен толкова дълго време.

Подсмръкнах, позволявайки си да заплача. Бях привързана към Дакх и имах чувството, че ме е предал и отново ме е оставил. Чудех се дали точно сега не унищожава Форт Далас.

„Връщам се“, каза Дакх, гласът му беше толкова ясен, все едно стоеше до мен.

Седнах в леглото си, оглеждайки се наоколо.

— Тук ли си?

„Не още. Скоро.“

— Но можеш да ме чуеш?

„Чувствам мислите ти. Няма нужда да чувам гласа ти.“

О! Почувствах се облекчена, че се връща. Също и леко притеснена. Мислите му по-рано бяха толкова тъмни.

„Няма нужда да се притесняваш. Себе си съм.“

Да, но в гласа му имаше остри нотки, които не си въобразявах. Реших да дам шанс на менталната реч.

„Ти… добре ли си?“

„Да чуя мислите ти ми помага.“

„Това не е отговор.“

„Не харесваше, когато по-рано бях тих. Опитвам се да бъда по-добър.“

„Достатъчно честно. Притеснявах се, че няма да се върнеш. Че си ме изоставил.“

„Никога.“ Мисълта беше толкова разпалена, че ме стресна. „Винаги ще се връщам при теб, Саша. Ти си моя и аз съм твой.“

Това бе малко трудно за вярване, имайки предвид, че не питах това. Но в същото време ми харесваше да го чувам. Отне доста от тревогата ми.

„Благодаря ти, Дакх.“

„Всичко между нас ще бъде наред, Саша. Това е нещо, което трябва да направя.“

„Ъм, какво точно, ако може да попитам?“

Но умът му отново беше тих. Каквото и да чувстваше, че е принуден да направи — да изгори форта, да убие всички в него, нещо такова — нямаше да го сподели с мен. И не можех да не се тревожа за него.

След известно време не можех да понасям повече чакането. Отново запалих свещта и започнах да чета. Докато го правех чух как Дакх влезе в магазина. Чух го как се движи наоколо, но не станах от мястото, на което четях. Опитвах се да го играя незаинтересована.

„Забравяш, че съм свързан с теб. Мога да чуя мислите ти.“

По дяволите. Забравих. Толкова за това.

„Харесва ми, че се тревожиш за мен“, каза ми. Миг по-късно Дакх се появи в кръга от светлина от свещта, златен и перфектен. Пристъпи напред и почувствах лек трепет от страх и възбуда при вида му. Но той само се покатери на леглото до мен и ме придърпа близо до гърдите си. Топлината и силата му се наместиха около мен и се отпуснах срещу него с лека въздишка. Той зарови лице във врата ми и вдиша дълбоко. „Липсваше ми аромата ти, моя Саша.“

„Ти също ми липсваше. Не ми харесва да съм сама.“ Чувствах ръцете му толкова добре около себе си и затворих очи, наслаждавайки се.

„Не исках да те оставям.“ Потри нос в косата ми. „Ще бъда с теб по всяко време, ако мога.“

Това ме накара да се почувствам по-добре. И все пак начинът, по който ме държеше, ме караше да се чудя дали не иска секс? Дали не ме притискаше? Щях да правя секс с него отново, ако това означаваше да не ме изостави.

„Не го искам, освен ако не го желаеш и ти“, дойде яростната мисъл. „Няма да говорим за това отново.“

Почувствах вина от гнева в мислите му, но също и облекчение. Означаваше, че мога да се отпусна. Въздъхнах и сънливо се настаних удобно срещу него. Преди да се усетя, заспах в ръцете на мъжа-дракон.

На сутринта, когато се събудих, бях сама.

Глава 19

Саша

Така минаха следващите няколко дни.

Всяка сутрин Дакх си тръгваше в момента, в който изгрееше слънцето. Чувствах ума му на голямо разстояние през целия ден и бях сама. Беше седмицата, през която трябваше червените дракони да атакуват Форт Далас, но всичко тук беше тихо. Замислих се за форта и какво трябва да е положението там, с атакуващите отново и отново червени дракони. След това няколко седмици нямаше да ги има. Златните атакуваха по-непостоянно и по всяко време в месеца. Мисля, че градът ги дразнеше, защото откакто бях тук с Дакх, не видях никакви дракони. Когато погледнах навън, нямаше нищо друго, освен чуруликащи птици, нито пък някаква следа от дим във въздуха.

Сякаш се намирах в съвсем различна страна и не беше странно усещане. Въпреки това се държах заета. Завърших цялата книга със судоку, десет кръстословици и започнах с оцветяването на книжки. Писах на Ема. Почистих „къщата“ и напълних колички с всичката храна, която ставаше за ядене, за да я преместя на подходящо място. Пробвах нови дрехи. Четох книги. Спях. Къпех се.

Беше ми скучно.

Никога не бях мислила, че живот с относителен лукс След щеше да означава, че съм нещастна, но бях самотна. Дакх се връщаше по залез и когато го направеше, беше тих. Не искаше да прави нищо друго, освен да ме прегръща и да вдишва аромата ми. Мислите му бяха затворени и въпреки че беше мил с мен, нещата между нас бяха обтегнати.

Не знаех какво да направя. Имах чувството, че менталната връзка беше разрушила каквото и приятелство да се беше заформило между нас. Сега всичко бе объркано.

Забавно. Бях в безопасност и защитавана, точно както исках… но се чувствах изоставена.

Дакх

Намерих го.

След дни наблюдение на човешкото гнездо, гледах човека под мен. Носеше същите кожи — не, дрехи, — които носеха много от останалите. Притежаваше и огнена пръчка. Имаше тъмна коса, която беше подстригана ниско на скалпа му и студена, дори за тази странни създания, усмивка. Стоеше до някаква сграда и разговаряше с други двама мъже, които носеха същите дрехи. Те се смееха, но той само се усмихваше.

Мразех вида му. Той бе този, който се казваше Тейт. Този, който бе наранил моята Саша.

Отне ми всичко, което имах, за да не прескоча барикадата и да го разкъсам крайник по крайник. Позволих си момент на фантазиране, при което ноктите ми се впиха в метала, върху който лежах. В ума си отхапвах ръката му и гледах с удоволствие как крещи. Щях да откъсна другата му ръка, след това двата му крака, един по един. Докато е в невъобразима болка, щях да го взема със зъбите си и щях да захапя. Не достатъчно силно, за да убие. Просто достатъчно, за да го раня.

Вкусвах с наслада тези мисли. Исках да го боли така, както я болеше половинката ми. Исках да страда. Вместо това трябваше да го запазя цял.

Засега.

Което означаваше, че трябва да го преследвам. Саша не таеше омраза в мислите си към другите хора и поради това не ги унищожих всички. Най-вече желаех половинката ми да е щастлива и знаех, че се тревожи за другите хора в гнездото. Скоро щях да й направя подарък с този и тя щеше да е удовлетворена. Нямаше да се тревожи повече.

Той никога, никога нямаше да я нарани отново. Това бе моята клетва.

Изчаках да се отдели от другите хора и да се приближи до укритието ми. Гнездото беше тясно на доста места, домовете на хората бяха струпани като купчини. Нямаше много място за маневриране на Драконѝ в бойната му форма, затова трябваше да примамя Тейт към мен, преди да мога да го хвана с ноктите си.

Пристъпих напред и скочих в гнездото. Вонята бе поразителна, миризмата на немити тела и боклук. Как можеха да живеят в такава мръсотия, не знаех. Тръгнах напред и някой спря на близката врата, след това се подсмихна при вида ми.

Е, аз щях да се смея над сирените.

Вървях напред, минавайки между две сгради, преди човека да осъзнае, че съм Драконѝ, а не един от тях. Отпред, стоящ до други човешки мъже, беше Тейт, който не се бе преместил от мястото си. Чух ниският му, равен глас и другите се засмяха отново. Разказваше история, може би. Не можех да произнеса думите, освен ако не са по връзката ни с моята половинка. Саша. Протегнах се към ума й, но тя беше в безопасност в гнездото ми, далеч от кошера.

Тейт щеше да дойде при нас. Исках Саша да види смъртта му. Исках да осъзнае, че никога нямаше да я нарани отново.

Гледах и чаках, но когато тримата мъже останаха на местата си и не се раздвижиха, изръмжах нетърпеливо. Бях уморен да съм далеч от Саша и от ловуването на този мъж. В хватката ми е. Огледах се наоколо и видях камък на земята, който хвърлих по един от мъжете.

Той веднага се изправи от отпуснатата си стойка с намръщено изражение. Вдигна огнената си пръчка напред и измърмори поток от странни срички към другите двама. Тейт му кимна и посочи тясната улица, в която се бях скрил. С кимване човекът се приближи към мен.

Въздъхнах разочаровано. Грешният човек. Изчаках нетърпеливо. Мъжът тръгна надолу по уличката и ме видя. Килна глава, оглеждайки ме, и извика нещо към останалите. Насочи огнената пръчка към мен и каза нещо.

Нямах време за тези глупости. Хванах главата на човека и я ударих в стената. Той се свлече на земята, пръчка падна от ръката му. Изритах я настрани.

— Рейнолдс? — извика след малко Тейт. Когато нямаше отговор от падналия в краката ми човек, Тейт погледна към другия и се раздвижи напред с огнена пръчка в ръката си.

Най-накрая отделен от групата. Скоро щях да приключа с това. Добре. Изчаках да ме приближи, и когато дойде достатъчно близо, за да помириша мръсния му мирис, не можах да предотвратя гримасата, която се появи на лицето ми. Щом ме видя, се усмихнах жестоко. Очите му се разшириха при вида ми и той повдигна пръчката си, изричайки някакви думи към мен.

Нека да си лае колкото иска. Избих огнената пръчка с един удар и бях удовлетворен от скимтенето, което издаде в отговор. Хванах го за гърлото и усмивката ми се разшири.

Надявах се да мрази летенето.

Глава 20

Саша

„Връщам се, моя Саша.“

Силната мисъл ме събуди от мързеливата ми следобедна дрямка. Потрих очи и седнах, избутвайки заплетената ми коса от лицето си.

— Дакх? Къде си? Кое време е?

„Все още е светло. Връщам се при теб. Ела на входа на гнездото, за да ме посрещнеш“.

„Имаш предвид на вратата? Добре.“ Обух чифт джапанки и се насочих към предните врати на магазина, все още прозявайки се сънена. Нещата между Дакх и мен бяха обтегнати и тихи, но днес звучеше щастлив. Може би през каквото и да преминаваше, е свършило и се връщаше към нормалното си аз. Разбира се, не бях напълно сигурна какво трябва да е „нормалното“, но харесвах повече щастливия Дакх, отколкото раздразнения. И бях наистина доволна, че се прибира вкъщи по-рано, защото беше дълга, самотна седмица без компанията му.

Увих одеяло около раменете си и се насочих към вратата. Бях щастлива, преди да чуя първия вик.

Да не би… да си въобразявах неща? Или това е ястреб? Бягах надолу по коридора на търговския център и погледнах към небето през мръсните стъкла. Нямаше нищо друго, освен златните крила на Дакх, който се приземяваше на паркинга.

Но тогава чух втори вик. И когато драконът се приближи, видях, че носи нещо в ноктите си. Нещо, което носеше униформата на Новата милиция на Форт Далас, и което се гърчеше в хватката на дракона.

О, Боже.

Стомахът ми се сви, докато отварях вратата и побягнах навън.

— Дакх! Какво правиш?

— Саша! — Гласът, който извика името ми, не беше на Дакх. Беше Тейт. Драконът носеше войника в ноктите си. Гледах как се приземи, освобождавайки Тейт, който се изправи и започна да бяга. Дакх веднага го повали на земята с единия си преден крак и Тейт изкрещя.

„Донесох ти подарък, моя половинке.“ Имаше толкова скрито самодоволство в мислите на дракона.

— Подарък? — Погледнах голямото златно тяло на Дакх. Очите му бяха ярко, блещукащо злато, не страшното черно. Беше удовлетворен от себе си. Погледнах надолу към Тейт, който изглеждаше толкова малък, притиснат между ноктите на дракона. Единият изглежда беше забит в гърба му, защото обикновено хубавото лице на Тейт беше изкривено от болка и страх. Беше и ожулен, кожата му се бе зачервила там, където се е търкала по люспите на Дакх.

Само да го гледам накара ръката да ме заболи. В присъствието на Тейт почувствах шепот на стария ужас и страх, но беше много по-малък в сравнение с преди. Той изглеждаше… патетичен под ноктите на Дакх. Почти го съжалявах.

Почти. Въпреки че синините изчезнаха, ребрата все още ме боляха и ръката ми все още бе счупена. Така че съпричастността ми беше доста малка. Той бе ужасен човек.

Но… все още бе човек. И това не беше правилно.

— Какво правиш, Дакх?

— Помогни ми, Саша! — Изкрещя Тейт. Опита се да се измъкне от ноктите на Дакх. — Драконът ме взе!

— Забелязах — казах и увих одеялото около себе си по-силно. — И чакам обяснение — погледнах Дакх търпеливо. — Е?

— Обяснение? — изкрещя Тейт. — Шегуваш ли се? Драконът ме грабна…

— Не ти — казах на Тейт. — Той. — Поклатих глава към Дакх. Вниманието ми беше единствено върху дракона. — Това ли прави през цялото време? Издирва го?

В очите на дракона се завъртя удоволствие.

„Донесох го, за да гледаш как умира. Никога няма да те нарани отново.“

— Не мога да реша дали това е сладко или кръвожадно — прошепнах. — И в двата случая това е грешно. Не можеш просто да отмъкнеш някой от града, защото са били жестоки с мен.

— Ти… ти с дракона ли говориш? — недоверчиво каза Тейт. Очите му бяха разширени, докато ме гледаха. — Опитомила си го?

— Очевидно не — казах му. — Ако бях, мислиш ли, че щях да му кажа да те отвлече? — Отново се фокусирах върху Дакх. — Знаеш, че това е грешно, нали? Изравни ли града, за да го вземеш?

„Не нараних никого. Знаех, че няма да си доволна, ако го направя.“ Очите на Дакх бяха вихрушка от злато. „Всичко, което правя, е, за да си доволна.“

Почувствах топлина от това. Трудно беше да не го направиш.

— Ох, Дакх.

„Сега ми кажи как искаш да умре.“ Прокара един нокът по ръката на Тейт. „Да счупя ли ръката му, както той счупи твоята?“

Простенах.

— Не искам да умре.

— Какво? — изкрещя Тейт.

„Защо не?“ Попита Дакх. На практика можех да почувствам мръщенето му в главата си. „Наранил те е.“

„Той е човек, а хората имат значение“, казах на Дакх, превключвайки на умствен разговор, за да спре Тейт да ни прекъсва. „И ме нарани, но аз знаех, че ще го направи. Не е изцяло виновен. Аз съм. Аз… казах му, че може да го направи. Което е ужасно, но е и истината.“

Мислите на Дакх се изпълниха с гарвани и очите му станаха черни. Тейт извика от болка, когато ноктите отново се завиха в гърба му.

„Оставила си го да те рани?“

„Трябва да разбереш, Дакх. Не се гордея с това. Мразя го. Но Клаудия и Ейми ги нямаше, а аз гладувах. Нямаше начин да спечеля някакви пари. Всеки път, когато се нуждаех от нещо, Тейт ми предлагаше храна или пари в замяна на… секс. Понякога дори нямаше секс. Понякога просто му харесваше да ме наранява.“

„Затова не харесваш, когато те докосна.“ Имаше толкова много смъртоносно спокойствие в мислите му.

„Така е. Но не можеш да го виниш напълно, защото знаех какво иска и го направих въпреки това. Аз съм толкова виновна за счупената ми ръка, колкото и той.“

„Не си. Била си отчаяна, а той е използвал отчаянието ти срещу теб.“ Мислите му ставаха все по-ядосани. „Трябваше да изгоря човешкия кошер…“

„Радвам се, че не го направи“, казах му бързо. „Има лоши хора там, но също и добри. Те са хора, които просто се опитват да живеят както могат. Не ги виня и се радвам, че не си ги наранил.“

„Никога не искам да се тревожиш, че ще бъдеш ранена отново, моя Саша.“ Очите му бавно станаха златни. „Винаги ще си в безопасност с мен. Винаги ще те защитавам.“

— Знам — прошепнах меко. — И това е сладко. Оценявам го. Наистина. — Пристъпих напред, игнорирайки Тейт, който все още се гърчеше под ноктите на Дакх. Докато пристъпвах напред драконът наведе глава, и когато го достигнах, прокарах ръка по носа му. Беше страшен и ужасяващ, но искаше само хубави неща за мен. Как можех да му остана ядосана?

„Все още искам да го убия, Саша.“

„Не исках това да стане, Дакх. Моля те. Заради мен. Той е човек, а хората имат значение.“

Отново почувствах как мислите му потъмняват и гарвани нахлуха в ума ми.

„Не и този.“

„Дори този.“ Продължих да галя люспите му, въпреки че Тейт гледаше. Знаех, че трябва да си мисли ужасни неща, но не ме интересуваше. Пазарях се за живота му. „Нямаш идея колко хора умряха След, Дакх. Цялото човечество беше унищожено. Не искам смъртта му да бъде моя отговорност. Не желая да живея с това.“

„Но аз ще съм този, който го е убил.“

„Да, но ще го направиш заради мен.“

„Също и заради себе си.“ Имаше удоволствие при мисълта за това.

Засмях се въпреки себе си, след това поклатих глава.

„Знам, но все още не мога да те оставя да го направиш. Съжалявам, Дакх. Моля те, разбери. Ще ти дам всичко, което искаш.“

„Всичко, което искам за половинката си, е да се чувства в безопасност.“ Мислите му бяха ръмжащи и груби, но почувствах топлина при това.

„Чувствам се в безопасност с теб, но я чувствам, когато си с мен, не когато си на далеч цял ден, ловувайки този подлец. Ако искаш да ме накараш да се чувствам в безопасност, остани с мен. И ми позволи да остана с теб. Не ме оставяй. Не ми харесва, когато го правиш.“

„Ще те вземам с мен винаги, моя Саша.“ Притисна носа си към ръката ми като грамадна котка, която иска да бъде погалена. „Но трябва да ловувам храна. Няма да крада твоята.“

„Тогава ме вземи с теб, предполагам. Да направим седло като това на Клаудия и нека да летя с теб.“

„Може би. Но искам да си в безопасност. Ако не е безопасно, няма да го правим.“

„Съгласна.“ Посочих към Тейт. „И ще го пуснеш като услуга за мен?“

„Не искам.“ Мислите му бяха като гладко стъкло, очите му отново потъмняха. „Нищо не ми харесва по-малко.“

„Не мога да живея със смъртта му на съвестта си. Дори нямаше да знаеш, че съществува, ако не бях аз.“ Продължих да галя носа му. „Моля те, Дакх. Не ме карай да моля за живота на този задник.“ Замислих се за момент, след което предложих: „Може пак да правим секс.“

Главата на дракона се отдръпна и очите му станаха още по-тъмни.

„Не и ако не се наслаждаваш!“

„Не е като да се опитвам да го мразя! Просто се случва, разбра ли? Откачам.“

„Не искам да откачаш. Не искам секс, ако само «изтърпяваш» докосването ми. Ако отиваш на друго място в ума си. Искам да си с мен. Искам вагината ти да е пълна със соковете на чифтосването. Искам умът ти да е пълен с удоволствие.“ Голямата глава се наведе отново и се втренчи в очите ми. „Това са изискванията ми, моя Саша. Искаш това треперещо отвратително парче месо да живее? Няма нищо, което да можеш да ми обещаеш, за да ме накараш да го освободя.“

Веднага си помислих:

„Е, има едно нещо.“

В очите му пламна дълбоко злато.

„Ще направиш това, за да го спасиш?“

Почувствах как се изчервявам.

„Ще го направя. Или поне ще опитам. Но не мога да гарантирам, че ще се насладя.“

„Настоявам да се насладиш!“ В очите му отново се появи вихрушка.

Леко абсурдно беше, че се карах с дракон над това дали ще имам или не приятен секс.

„Тогава ще трябва да се увериш, че за мен е добре, преди да продължим, става ли? Ако не е, спираме!“

Той леко се отпусна и очите му отново се върнаха към това лежерно златно.

„Мога да приема това. Ще ме оставиш ли да те галя и обещаваш ли му се насладиш?“

„Ще дам най-доброто от себе си. Как ти звучи това? Ще се опитам наистина силно…“

„И аз ще се опитам наистина силно да не убия този тук.“

— Ноктите. — Викът на Тейт прозвуча като вой, когато един се заби в гърба му. — Саша, помогни ми!

Въздъхнах към Дакх.

„Невъзможен си.“

„Искам половинка по всякакви начини. Искам теб по всякакви начини.“

„Може да отнеме известно време, докато възприема нещата“, казах му. В същото време вътрешно се опитвах да намеря начин как може да се наслаждавам. Мастурбация? Да се напия? Трябваше да има някаква опция. Някак си.

„Нямам проблем с опитите“, отговори ми Дакх и очите му светнаха от удоволствие. Наведе се и ме подуши.

И се почувствах, сякаш сключих сделка с дявола… заради Тейт, от всички хора на земята. Ъгх.

Глава 21

Саша

Когато Дакх най-накрая пусна Тейт, той не беше ни най-малко благодарен.

Всъщност беше гадняр.

Вдигна се от асфалта, изпъна униформата си и се намръщи към мен, сякаш имах нещо общо с това.

— Тук ли беше през цялото време, Саша? Лудуваше с врага?

— Не започвай — казах уморено. — Бях отвлечена, точно като теб. Не съм избирала нищо от това.

— Трудно ми е да повярвам. — Огледа едно раздрано място на ръкава си и махна пръстите си покрити с кръв. Отвращението на лицето му беше очевидно.

— Спасих ти живота — посочих му. — Какво ще кажеш да се успокоиш за няколко минути? Ще те отведем вкъщи, разбра ли? Това никога не трябваше да се случва и съжалявам, но не мога да го контролирам. Дакх има собствен ум.

Челото на Тейт се набръчка, докато ме оглеждаше. Много внимаваше да не поглежда дракона наблизо, което щеше да бъде забавно, ако цялата ситуация не беше толкова стресираща.

— Името му е Дакх? Този ли атакуваше града? Драконът-крал? Мислех си, че Клаудия се зае с него.

— Има повече от един дракон, който атакува Форт Далас — казах му търпеливо. — Колкото до Клаудия, не знам къде е или с кой дракон. Познавам само този. И разбира се, че си има име. Той е човек.

Тейт ме погледна скептично.

— Той е чудовище.

„А той не е?“ Отвърна Дакх.

„Нека просто го игнорираме, става ли?“ Помолих го, докато той душеше косата ми. „Не си заслужава усилието.“

„Сигурна ли си, че не мога да го разкъсам?“

„Примамливо, но не.“

„Тогава ме остави да го върна в кошера, за да се отървем от него и да мога да дам удоволствие на половинката си.“

Оу. Почувствах лек страх, когато ми каза това, но щях да задържа отворен ума си. Ако Клаудия е щастлива с нейния дракон, със сигурност и аз щях да бъда с моя. Може би можех да се науча да се наслаждавам на секса въпреки миналото си с Тейт. Бях скептично настроена, но щях да му дам шанс.

„Как ще го направим, Дакх? Не мисля, че трябва да ме оставяш тук, просто в случай че ти трябва преводач.“

В умствения глас на Дакх усетих ирония.

„И защото не ми вярваш, че няма да го разкъсам крайник по крайник.“

„Е, това също.“

Тейт ме наблюдаваше внимателно. След миг попита:

— Говориш с дракона? Телепатично?

— Може би — отговорих отбранително. — Не е твоя работа.

— Щом ме е отвлякъл, значи го е направил моя работа. — Очите му се разшириха. — Така ли знае кой съм? Видял ме е в мислите ти?

Поклатих глава, защото не исках да му отговарям. Исках просто да се махне.

— Готов ли си да отлетиш обратно?

— Наистина ли ще се преструваш, че това не е важно, Саша? — Тейт повдигна вежда. — Заплаши живота ми и сега работиш с врага. Това е неотменно изгнание по правилата на Форт Далас. Ако те докладвам, ще бъдеш застреляна, щом те видят, че се връщаш в града.

— Тогава не ме докладвай — казах безгрижно. — Тогава няма да имаш партньор за игра. — Всички проститутки във Форт Далас бяха наясно с предпочитанията му.

„Никога няма да те докосне отново“, изръмжа Дакх, очите му потъмняха.

„Знам“, казах на дракона, „но се притеснявам от заплахите на Тейт.“ Неотменно изгнание от града, с който съм запозната? Единственият на стотици километри? Мисълта бе ужасяваща.

„Ще бъда с теб“, каза ми Дакх. „Няма защо да се притесняваш.“

Кимнах разсеяно, той не разбираше какво означава да си изгнаник. Голяма стъпка е — ужасяваща. Нямах предпазна мрежа, нито хора, при които да се върна. Ами ако ми свършат провизиите? Ако съм ранена? Имаше толкова много „ами ако“, а не толкова изтънчените заплахи на Тейт ме накараха да почувствам студ отвътре.

— Нека просто тръгваме, става ли? Дакх, можеш ли да ни вдигнеш?

Драконът наведе глава, бутайки я между мен и Тейт. В очите му блестеше черно.

„Няма ние при вас двамата. Ти си моя.“

— Сбърках — прошепнах. Тайно бях удовлетворена, че е толкова властен. Веднъж да се почувствам добре, че съм желана.

Дакх се наведе и небрежно грабна Тейт с ноктите си, при което трябваше да потисна жестока усмивка, при вида на ужасеното изражение на войника. Разбирах страха му. Наистина. Свикнах да го чувствам около Дакх.

„Ти не се намокри като него“, каза ми дракона.

О, Боже. Той се беше напикал. Очите ми се разшириха. Сега вече наистина исках да се разсмея, но се въздържах. Тейт беше от злите хора, които нападат спокойно и не исках да му дам амуниции, които да използва срещу мен.

„Никога няма да те докосне отново“, изръмжа Дакх в главата ми.

„Да. Съжалявам. Просто трябва да свикна с това.“ Замислих се за заплахите му — за изгнанието от Форт Далас. Все още бях уплашена, въпреки че Дакх каза, че ще се грижи за мен и че имахме пълен магазин със стоки. Ами ако се случеше нещо? Ако имаше нещо, което научих от След, то е, че всичко може да се случи в рамките на един удар на сърцето.

„Все още мога да го убия“, предложи Дакх и ноктите му се свиха около униформата на Тейт, което го накара да издаде странен грачещ звук, и ударих златните люспи на дракона.

„Не, имаме сделка.“

„Да. Сделка, на която много се радвам.“ Наведе се и нежно издиша в косата ми.

Почувствах острието на желанието при думите му, въпреки страховете си.

„Наистина ще се опитам силно“, казах му, „но няма да го правим, докато Тейт е наоколо. Можеш ли да ме вдигнеш и да тръгваме?“ Повдигнах здравата си ръка, показвайки, че искам да ме вдигне.

Изненадах се, когато ме вдигна с другия си преден крак, ноктите му бяха внимателни в сравнение с начина, по който третираше Тейт. Поради някаква причина мислех, че ще споделям едно и също място с Тейт по време на обратното пътуване.

„Никога“, каза Дакх и ме притисна към гърдите си, докато разпростираше крила. „Казах, че няма да те докосне отново, и го имах предвид.“

Кимнах разсеяно, докато гледах как магазинът се отдалечаваше, а нас ни пое вятърът. Леко се клатех, но знаех, че Дакх се опитва да не ме подхвърля, защото този път летенето беше по-внимателно. Почувствах внезапно съжаление при мисълта, че Тейт вече знае къде бе магазинът ни, защото какво щяхме да правим, ако събере хора и нахлуеше? Нямаше да мога да ги спра.

„Аз ще ги спра“, измърка Дакх в ума ми. „Няма да вземат нищо, което е твое. Но ако те накара да се чувстваш по-добре, ще се приближа към човешкия кошер от друга посока, за да го объркам.“

„Това е добра идея. Благодаря.“

„Разбира се, моя половинке.“

Погледнах към Тейт и той гледаше мен вместо към земята, очите му бяха като цепнатини. Не знаех какво си мислеше, но бях доста сигурна, че не е добро, и накара тръпка да премине по гръбнака ми. Колкото по-бързо се върнем във Форт Далас, толкова по-добре. В момента не се намираше в силна позиция. Когато беше уверен беше зъл, можех само да си представям какъв ще е, когато се почувстваше притиснат. Знаех, че Дакх каза, че ще ме пази в безопасност, но все още ми беше трудно да го повярвам. Познавах Тейт и начинът, по който действа, много по-отдавна.

Полетът обратно до Форт Далас изглеждаше вечен. Накланяхме се в небето отново и отново и Дакх определено ни водеше по дългия път. Освен това се и завърташе, правеше цигански колела, за да подмята Тейт наоколо. След като бях притисната към гърдите на Дакх, бях малко по-защитена от това, въпреки че стомахът ми все още се свиваше при лупингите.

„Не остана много, моя половинке.“ Мислите на Дакх бяха успокояващи. „Освен ако не желаеш да го пусна и да се връщаме…“

— Не — казах с ужасен смях и съжалих, че избухнах, когато Тейт ме стрелна с мръсен поглед. Знаеше, че си говорим за него, и беше ясно, че не му харесваше. Чудех се дали трябваше да кажа нещо или да се изправя срещу него, но се съмнявах да получа истински отговор, не и докато беше сграбчен между ноктите на дракон.

Дакх започна да кръжи ниско, въпреки че фортът още не се виждаше.

„Спираме ли?“, попитах любопитно.

„Няма да се приближаваме повече. Ако го направя, алармата ще се включи и могат да използват срещу нас плюещите огън пръчки. Те няма да ме наранят, но ти си уязвима.“

О.? Не помислих за това, но със сигурност щяха да стрелят по нас. Драскотината на бедрото ми бе доказателство за това.

„Разбрах.“

„Човекът има два крака. Може да стигне пеша.“

Успях да запазя отговора си за себе си. Тейт вероятно нямаше да го хареса, но и едва ли харесваше нещо от това. Не можах да предотвратя чувството, че пускането на Тейт е лоша идея, но как можех да допусна да бъде убит? Само защото ме е наранил в миналото — и то нараняване, с което аз се бях съгласила? Никога не ме приближаваше без това. Беше жесток и садист, но това не бе достатъчно, за да убиеш някой.

Надявах се, че правя правилния избор.

Дакх внимателно се приземи и ме освободи. Залитнах напред, връщайки баланса си. Винаги, след като се приземяхме, чувствах краката си като масло, без значение дали полетът беше дълъг или кратък. В следващия момент Дакх пусна Тейт на земята, много по-малко деликатно, отколкото мен. Войникът се приземи на бетона със слаб звук, простена и бавно се изправи.

„Дакх, лошо момче.“

„Не го убивам. Това не означава, че трябва да го харесвам.“

Преглътнах усмивката си и се приближих към Тейт, за да му предложа ръка. Той ме погледна унищожително и се надигна от земята, поочукан и наранен. Имаше кръв в дупка на униформата му и бях сигурна, че, когато се върне и каже на останалите, ще бъде за това как се е биел храбро с него, вместо факта, че се е напикал.

— Не искам помощта ти — захапа ме Тейт, докато се изправяше. — Последен шанс, Саша. Можеш да се върнеш във Форт Далас с мен и да споделиш информацията.

— Да споделя информацията? — повторих смаяна. — За какво говориш?

Погледна към Дакх, който кръжеше защитнически наблизо, и отстъпи.

— Имам предвид точно това — изсъска Тейт. — Живееш с това нещо от дни. Вече знаеш повече за него от нас. Силните и слабите му страни, как да го накараш да комуникира, всичко.

Почувствах как бузите ми почервеняха. Ако намереше как се установява умствената връзка… мда, по-добре не.

— Дакх не е лош, Тейт. Те са жертви на Разрива точно колкото и ние. Да са тук ги кара да полудяват, мисля. По-добре е сега, когато е свързан с мен.

— Тогава се върни и сподели каквото знаеш, Саша. Сигурен съм, че новият кмет ще бъде доста заинтересуван да чуе каквото има да казваш.

Нов кмет? Исках да попитам какво е станало със стария, но нямаше значение. Нямаше да се върна във Форт Далас сега. Не и след като обещах на Дакх, че ще правим секс отново в замяна на живота на Тейт.

— Не мога. Обещах.

Устната му се сви.

— Знаеш, че нямам друг избор, освен да им каза, че блудстваш с дракон. Ти си предател на собствения си вид, мръсницо.

Въпреки че знаех, че Тейт се опитва да ме нарани, се дръпнах от грубите му думи. Проституирането беше нещо, което никога не исках да правя, и въпреки това беше прав. Един вид се продавах на всеки в замяна на безопасността си. Болеше, най-вече защото е истина. Но никога не се бях мислила за предател.

Въздухът изведнъж замириса на пушек. Главата на Дакх се наведе и очите му бяха напълно черни. Тейт отстъпи, докато драконът напредваше, и беше ясно, че е на път да загуби разума си.

— Дакх — прошепнах, слагайки ръка върху него. — Недей, става ли?

„Ще умре. Нарани те с думите си.“

— Той го прави нарочно, защото той е малка кучка — казах силно, като погледнах Тейт бавно. — Не си заслужава. И не искам да го изчегъртваш от зъбите си.

Бледото лице на Тейт почервеня и ми се усмихна подигравателно, очевидно усещайки, че е в безопасност.

— Ако си умна, никога повече няма да покажеш лицето си във Форт Далас.

— Предполагам, че няма — казах, запазвайки гласа си спокоен. Погалих люспите на Дакх. Харесва ми или не, бях взела решение. Бях леко ужасена какво означава това, но нямаше да се тревожа точно сега. В този момент се нуждаех от цялата си сила, за да накарам Дакх да се придържа към своята част на сделката ни и да не изяде Тейт. Мислите на дракона бяха черни и отново ми се появи картината на гарвани, което означаваше, че се държи на косъм.

— Може би ще искаш да си тръгнеш, преди да загуби контрол — казах на Тейт и погалих люспите на Дакх отново. — Не знам колко дълго ще се сдържа още.

Той премигна, след което се завъртя и побягна, насочвайки се на юг и в обратна на форта посока.

Не го поправих. Нека се загуби за няколко часа. Задник.

Мускулите на раменете на Дакх се напрегнаха, сякаш искаше да преследва Тейт. Задържах ръката си върху него, наведох се и го целунах леко по люспестата буза.

— Помни какво ми обеща — прошепнах.

„Помня“, отговори ми Дакх навъсено. Бореше се.

„Тейт не си заслужава“, повторих, продължавайки да галя люспите му. „Заплахите му са празни. Значи съм заточена извън Форт Далас? Така или иначе щяха да го направят, защото нямаше да им разкажа за теб. А и няма нищо останало там за мен. Не и ако Клаудия и Ейми са си тръгнали. Не искам да се връщам обратно към гладуването… или по-лошо.“ Оставих пръстите ми да се спуснат надолу по носа му. „Ти каза, че ще ме защитаваш, помниш ли?“

Блестящите очи се фокусираха върху мен. В тях проблесна светкавица от злато, макар и за кратко.

„Помня.“

„Тогава нека си тръгнем, става ли? Имаш нужда от разсейване и оставането тук не е добре за теб.“ Усмихнах му се. „Мога да почувствам мислите ти и колко заплетени са в момента.“

„Подобряват се колкото повече говориш.“ Звучеше колебливо, но беше истина, бяха по-ясни. Внимателно ме вдигна и ме прегърна до гърдите си. „Права си. Това място не е добро нито за мен, нито за теб. И ми обеща да се чифтосаш с мен.“

— Обещах — едва-едва казах. Сърцето ми се разтуптя при мисълта. Не знаех защо се паникьосвах. Бях правила секс и преди. Много. Просто този път трябваше да направя повече, отколкото очаквах.

Трябваше да се насладя.

Беше най-абсурдният проблем и все пак…

Дакх ни издигна. Не обръщах много внимание къде отиваме, докато не забелязах, че се е насочил към висок небостъргач, който ми напомни на Стария Далас. Изненадана гледах, докато се насочвахме към старата сграда. Познавах мястото. Тук ме донесе за пръв път, след като ме отвлече.

Трепет на тревога мина през мен.

„Тук ли спираме? Няма ли да се върнем в магазина?“

Драконът кацна на ръба и внимателно ме остави на крака. Чувствах мислите му, все още мрачни и пълни с хаос.

„Прекалено далеч е“, отговори ми. „Изпълнен съм с прекалено много гняв.“ Тъмните очи се фокусираха върху мен. „Искам да се върна в човешкия кошер и да го изгоря до основи.“

„Не, няма“, утеших го. „Това не си ти. Това е лудостта, за която говореше. Опитва се да те накара да направиш лоши неща.“

„Откъде знаеш, че аз не съм? Не помня кой съм.“

„Никога не си бил нещо различно към мен, освен мил. Ако наистина си жесток и незаинтересован, нямаше да си толкова внимателен с мен. Нямаше да те интересува какво мисля за секса. Щеше просто да ме докосваш и да вземеш каквото искаш.“

„Както го е направил този човек?“ Очите му почерняха с една идея.

О, Боже. Само напомнянето за Тейт го подлудяваше. Трябваше да го върна към нормалното му аз. И се сещах само за един сигурен начин.

„Не сме ли тук, защото искаш секс?“ Задържах страха извън ума си.

Вниманието на Дакх се върна към мен. Мислите му станаха остри и чисти като взрив от светлина.

„Само ако го искаш.“

Прехапах устната си.

„Трябва да ме накараш да го искам, помниш ли? Имам нужда от помощта ти.“

И очите му заблещукаха в златно.

„Помня. И ще помогна.“

Глава 22

Дакх

Половинката ми ме гледаше с големи очи.

Можех да видя треперенето й, докато стоеше пред мен, малка, но горда. Мирисът й бе смесица от следа страх, но и възбуда, което бе окуражаващо.

Мислите й бяха толкова хаотични, колкото и моите, и загрижеността ми за нея ме спря да не ги пробия, опитвайки се да я разбера. Тя се тревожеше за мен. Все още я болеше от думите на човека. И бе неспокойна от мисълта да се чифтоса с мен.

Толкова странна глупост е тази тревога. Преобразих се в двукраката си форма и я приближих. Дори когато бях с този размер, тя все още беше малка, но сега можех да я държа правилно. Придърпах я към себе си и обхванах лицето й.

„Защо се страхуваш? Не харесваш мястото ли?“

Мислите й бяха учудени.

„Какво? Тук?“ Можех да кажа от реакцията й, че е изненадана. „Не, това място е добро за спиране, ако трябва да спреш. Не е дом, но не е и неудобно.“

„Без лоши спомени?“

Малките, тъмни вежди на Саша се сбърчиха.

„Не точно.“

Прокарах пръст надолу по ръката й.

„И все пак трепериш.“

— Нервна съм — призна срамежливо. — Ако искаш просто секс, нямаше да ме е грижа толкова…

„Да, щеше.“

— Добре, щях — съгласи се тя. — Но нямаше да съм толкова неспокойна като сега. Искаш да ми хареса, а моята реакция ще се определя от твоята, затова се чувствам, сякаш развалям нещата между нас. По-лесно е да се предположи, че няма да се насладя, и просто да свършим работата.

Докоснах мекото й чело.

„Ние сме свързани тук, обаче. В умовете си. Сега, след като съм в главата ти и ти в моята, няма да почувствам удоволствие, освен ако не го почувстваш и ти.“

Усетих как безпокойство ми нарасна.

„Точно заради това се притеснявам. И тогава ще се отървеш от мен, а не мога да се върна във Форт Далас и…“

„Спри.“ Поставих палец на устните й, сладкото розово, което беше по-меко на това място, и почувствах, че това леко докосване й хареса. „Получи удоволствие, когато видя историята в главата си, нали?“

Саша погледна нагоре към мен объркана.

„Историята в главата ми?“

„Дирк и Офелия?“

— О! Книгата! — Бузите й се зачервиха. — Не мога да повярвам, че си шпионирал в главата ми.

„Бях любопитен. Почувства удоволствие, когато беше описано чифтосването. Не можем ли да го направим така, както те, щом ти харесва?“

Лицето й стана още по-червено.

— Не знам дали помня всичко.

„Как започва чифтосването при хората? Можеш да ми кажеш.“

— С целувка — прошепна, погледът й е заключен с моя. Сърцето й заби силно и почувствах едновременно вълнението и нервността й. Умът й се изпълни с картини на притискащи се една към друга уста, на преплитащи се езици.

Ах. Тази целувка. Виждал съм я преди. Не знаех, че включва и езици. Бях очарован от мисълта и погалих долната й устна с нокътя на палеца си.

„Знаеш ли как да изпълниш една?“

— Да изпълня една? Аз… да? Предполагам? — Лек кикот се изплъзна от устните й при тази мисъл, звукът беше сладък и привлекателен.

„Тогава ми покажи.“

— Да ти покажа? — Почувствах леката й тревога.

„Да. Искам да знам как да го направя правилно, за да те удовлетворя. Харесваш ли целувките?“

— Аз… предполагам. Дълго време не съм целувала някого, защото ми харесва — мислите й потъмняха и фигурата на човек изскочи в главата й.

„Не мисли за него“, изкомандвах, изпращайки мислите си в ума й. „Мисли за мен. Покажи ми тази целувка.“

Погледът й се разфокусира и вниманието й се насочи към устата ми.

— Правилно. Целувка. Добре. — Непохватно сложи ръка около врата ми и се наведе. Опита се да се приближи към мен, но ранената й ръка внезапно я заболя и тя се намръщи. — Трудно е да се направи само с една здрава ръка. Ти си малко по-висок, отколкото мога да се повдигна удобно за целувка.

Веднага паднах на колене пред нея.

Очите на Саша се разшириха от изненада и тя отново се изкиска.

— Ъм. Не точно това имах предвид. Сега аз съм твърде висока.

„А, но сега аз съм на правилната височина, нали?“ Придърпах я към мен и се сгуших в гърдите й. Беше покрила прелестните си гърди с тези дразнещи кожи — дрехи, — които носеха хората. Исках да сложа устата си на плътта й и да я оближа цялата и споделих мисълта с нея.

Почувствах пулса на топлината, която се надигна в нея, и удоволствието й в отговор.

Саша бе моята противоположност. Когато мислеше твърде усилено, тревогата й се появяваше. Когато не фокусирах ума си, гарваните се появяваха. И двамата трябваше да работим, за да се справим с проблемите си. Плъзнах ръка нагоре-надолу по врата й, хващайки шепа от дразнещата дреха, която носеше.

„Трябва ли да сме голи, за да се целуваме?“

Смехът й е приглушен.

— Не е задължително, не.

„Но ще направи нещата по-приятни, нали?“ Използвах ноктите си върху странния материал, съдирайки го, за да мога да докосна гладката й кожа отдолу.

Саша простена и се дръпна от хватката ми.

— Разкъсваш дрехите ми!

„И?“

— Дрехите са важни. Ценни са. Никой не ги прави вече, така че имат значение. — Откъснах парче от гърба й и ми се намръщи.

„Имаш цяло гнездо, пълно с тях“, посочих й, издърпвайки дрехата от тялото ѝ. Докато го правих видях, че носи още отдолу. Парче плат със странни ленти, които покриваха гърдите й. „Може ли да разкъсам това?“

— Не! — Пресегна се зад себе си и раздвижи ръце. След секунда материалът — сутиен, съдейки по мислите й — падна на земята и моята Саша остана гола до кръста.

Изтътнах в гърлото си, защото така беше много по-добре. Подушвах прелестният й аромат, а и сега можех да почувствам меката й кожа.

„Никога не трябва да носиш тези дрехи. Неприятни са.“

— Няма да ходя гола — каза ми и усетих развеселеността й, примесена с възмущение. — Хората настиват, когато сезоните се сменят. Нямаме огън във вените си, както вие.

„Ах, но имаш моя огън“, й казах, мислите ми бяха възбудени и закачливи. Придърпах я към мен отново и зарових лице в гърдите й.

Тя замръзна срещу мен и знаех, че мисли твърде усилено за другия човек. Дали я е държал така, зачудих се, и се изпълних с разяждаща ревност при мисълта. Изръмжах ниско, искаше ми се да го разкъсам. Съжалих, че съм се отказал от отмъщението си. Яростта заплаши да закипи в мен.

— Дакх? — прошепна. — Добре ли си?

„Ще бъда. Просто ме остави да те държа.“ Притиснах лице в кожата й и вдишах аромата й. Вътре. Вън. Саша. Фокусирай се върху Саша. Все още носеше дрехи на долната половина на тялото си и плъзнах ръце надолу, проследявайки пътя. „Ще свалиш ли това?“

— Дънките ми? Мога, разбира се. Просто не ги разкъсвай, става ли?

„Няма, но трябва да ги свалиш. Ноктите ми отдавна искат да те докоснат цялата.“

Почувствах трепета й. Не знаеше как да възприеме това и се изпълни с несигурност. Толкова много несигурност. Обърка ме. Защо все още мислеше, че ще я нараня? Нищо друго не бе така далеч от ума ми. Тя е всичко за мен.

Тя свърши с премахването на дрехите и ме огледа с тъжни очи.

— Ядосан си ми.

„Не на теб.“ Дръпнах я в ръцете си.

— Изглеждаш нещастен.

„Защото съм. Половинката ми не желае докосването ми.“

— Може би ще си щастлив, ако си намериш друга половинка. — Гласът й беше толкова тъжен, колкото очите й.

„Не искам никоя друга, освен теб.“ Мислите ми бяха ожесточени от безсилието и почувствах как тя трепна срещу мен, което направи нещата по-лоши.

— Казах ти, че ще стане така. — Думите й не бяха по-силни от шепот. — Молиш ме за нещо, което не съм сигурна, че мога да дам.

„Няма да приема това.“ Знаех, че харесва определени докосвания. Трябваше да открия кои я караха да иска да се чифтосва и кои я караха да се отдръпва. „Нека се целунем“, казах й. „Покажи ми как да го направя, за да ти достави удоволствие.“ Ако коленичеше пред мен, пак щях да съм по-висок и нямаше да получа удоволствието да я целуна. Осени ме идея и аз се преместих напред. Седнах и кръстосах крака пред себе си. Тогава я дръпнах срещу мен и я сложих да седне така, че да възседне бедрата ми. Можех да почувствам топлината на вагината й срещу крака си и сега вече можех да я обвия с ръцете си. Харесваше ми.

Мислите на Саша бяха пълни с изненада. Наведе се към мен, ръката й се премести на врата ми, докато се опитваше да запази равновесие. Ранената й ръка все още беше привързана с обвивката, която си беше сложила, и я държеше срещу гърдите си, докато се движеше. Бях удовлетворен да видя, че, седнала така на бедрата ми, бяхме с близки височини.

„Така по-добре ли е?“, попитах я.

— Сигурен ли си, че искаш да ме държиш така? — Изглеждаше засрамена. — Възседнала съм крака ти.

„Харесва ми. Мога да почувствам вагината ти срещу мен.“

Бузите й се изчервиха и почувствах как отново се засрами. Колко странно е, че иска да крие тялото си през цялото време. Сякаш не планирах да сложа там устата си скоро.

С разкрачени крака, за да може да ме възседне, ароматът й насити въздуха и устата ми се изпълни със слюнка. Обичах мускусният, възхитителен мирис на тялото й, толкова женствен и все пак примитивен. Плъзнах ръце надолу по гърба й, след това с едната ръка минах над заздравяващата рана на бедрото й.

„Боли ли те?“

Тя поклати глава.

— Едва я забелязвам вече. Лечебните мехлеми, които намерихме в магазина, помогнаха. И наистина е просто драскотина.

Въпреки това все още бях разстроен, че я болеше. Плъзнах ръка напред, галейки ребрата й.

„А те? Болят ли те още?“

Под докосването ми тя потрепери леко.

— Това гъделичка.

Почувствах желанието да я залива, когато я докоснах. Не казах нищо. Исках да се отпусне под допира ми, и за да го направи, трябваше да свали защитата си.

„Демонстрирай ми какво е целувка.“

— О! Вярно. — Изглеждаше разсеяна и можех да кажа от мислите й, че още се притеснява за това как краката й са обхванали бедрото ми. Как вагината й се притискаше към кожата ми. Вниманието й беше раздвоено, но се фокусира и погледна устата ми. — Искаш просто да… се наведа и да премина направо към работата?

Кимнах.

„Прави каквото искаш с мен.“

Тя се приближи малко по-близо, смалявайки дистанцията помежду ни, и докато го правеше, влагалището й се търкаше в бедрото ми. Почувствах светкавица от желание, която мина през нея, въпреки че външно Саша не го показа. Пръстите й стиснаха врата ми.

— Ще сложа устата си на твоята и тогава ще мушна езика си, става ли?

„Няма нужда да обясняваш какво ще правиш“, казах й, отмятайки кичур дълга, тъмна коса от рамото й. „Споделяме мислите си. Знам какво ще направиш.“

— Вярно. Забравям. — Усмихна ми се нервно. „И продължавам да забравям, че мога да си говоря така с теб.“

„Можеш. Харесва ми. Мислите ти са почти толкова топли, колкото вагината ти.“

„О, Боже. Не казвай такива неща.“

„Защо не? Наслаждавам се на влагалището ти много. Искам да го проуча с лицето си.“

Очите й се разшириха.

„Разсейвам те“, казах й, развеселен от отговора й — и от трепета, който знаех, че е почувствала. „Целуване?“

„Целуване! Да.“ Наведе се напред и се спря, погледът й срещна моя. Сякаш имаше нужда от успокоение, преди да наведе устата си и да плъзне устните си по моите с най-леките ласки.

Останах напълно неподвижен. Удоволствието от това, че ме докосваше, не беше като никое друго, което бях изпитвал. Тя се придвижи по-напред и бедрото й се отърка в надигнатия ми член, но не ме интересуваше. Мислите ми бяха напълно концентрирани върху тази топла уста, която се докосваше до моята. Саша ме целуна бързо, треперещо, след това пак и почувствах удоволствие да я пробожда. Харесваше тези нежни, кратки докосвания на устата й върху моята, и щях да я оставя да ги продължи колкото дълго иска.

Глава 23

Дакх

Ставаше все по-трудно да остана неподвижен, докато ме целуваше, защото исках нещо повече от тези мимолетни докосвания. Исках да почувствам езика й да се отърка в моя, както беше предложила в мислите си. Исках да я дръпна и да почувствам гърдите й срещу кожата си. Исках вагината й да се отърка в бедрото ми отново. Исках толкова много неща от нея.

Но не можех да я притисна прекалено силно. Трябваше да я остави да води, докато не се отпусне.

Езикът й погали устата ми и забравих всички обещания, че ще стоя тихо. Простенах, оставяйки мислите ми да я наводнят с удоволствието, което ми даваше. Почувствах учудването й, след това слаб проблясък на наслада, щом езикът й срещна моя. Това преплитане на езици беше хубаво, но с ума ми, свързан към нейния, стана хиляди пъти по-еротично. Знаех какви се чувства и, защото не умееше да предпазва мислите си от мен, знаех какво й харесва и какво не. Знаех, че й достави удоволствие, когато плъзнах ръка надолу по гърба й и я придърпах по-близо. Допадна й, когато езиците ни се търкаха. Беше леко уплашена от зъбите ми, но внимавах, когато тя игриво ме ближеше, и когато й отвръщах със същото. Езикът ми е различен от нейния — толкова гладък — и се насладих на текстурата му, докато я дразнех. Съдейки по реакцията й, тя също.

И защото бяхме свързани, и двамата знаехме, че в момента влагалището й се овлажняваше.

Саша простена и се дръпна.

— Можеш да подушиш това? Да подушиш мен? Във въздуха?

„Мога“, казах й и ръмженето в гърдите ми ѝ показа колко много ми харесваше.

Тя се наведе и зарови лице във врата ми.

— Толкова ме е срам.

„Защо? Няма друг аромат, който да обичам повече, от този на соковете ти. Искам да ги оближа всички и да се насладя на всяка капка.“

Почувствах ахването й… и трепета, който разтърси тялото й, който ми показа, че едновременно беше шокирана и възбудена от мислите ми. Може би го правех грешно. Може би трябваше да поема контрола и да не й давам време да мисли.

Само да чувства.

Обхванах бузата й, вдигнах лицето й и потърках носа й.

„Ти си моята половинка. Всяка част от теб е възбуждаща. Мога да те оближа от върха на пръстите на краката до главата. Мога да прекарам безброй часове между бедрата ти, удовлетворявайки те, докато не можеш да поемеш повече. Когато се чифтосваме, не е за мен, моя Саша, а за това, което мога да дам на теб. Твоето удоволствие става мое, защото сме заедно в мислите си. Разбираш ли?“

Тя кимна, очите й бяха разширени и блестящи.

Захапах горната й устна, без да мога да се съпротивлявам на изкусителната пълнота. В отговор тя изстена леко, ароматът на чифтосването стана по-плътен.

„Не искам само да изтърпяваш докосването ми. Искам вагината ти да е хлъзгава, когато вляза в нея. Искам да си готова за мен. Искам мислите ти да са толкова горещи, колкото е и кръвта ти.“ Целувах я с всяко изявление, оставяйки езика ми да си играе с нейния. Мислите на Саша бяха напълно концентрирани върху устните и телата ни, удоволствието избутваше всичките й страхове.

Добре. Така я исках. Така трябваше да е между нас.

Зарових ръката си в гъстата й тъмна коса и хванах шепа от нея, докато я целувах отново.

„Искам да прокарам устата си по цялото ти тяло“, казах й, изпращайки й образ, който отговаряше на предложението ми. Лицето ми, заровено в гърдите й. Устата ми на тези твърди малки връхчета. Езикът ми, плъзгащ се надолу по стомаха й и потъващ в сладките й гънки.

Тя издаде лек звук и можех да кажа, че бе още по-възбудена от картината, която й изпратих. Щях да направя повече от това само да й пратя мислите си. Щях да го изпробвам.

Потърках носа си в нейния и пак захапах устната й.

„Ще ми позволиш ли да те докосна? Да ти направя тези неща?“

Кимването й в знак на съгласие бе колебливо, но все пак съгласие. Бях удовлетворен. Моята половинка бе смела.

Вместо да я поваля на земята, както исках да направя, я задържах близо, плъзгайки ръце по раменете й. Спомних си, че последният път, когато я докосвах и ароматът на чифтосването ставаше плътен, беше, защото я галех. Щях да го направя отново. Беше повече от удоволствие за мен. Изследвах деликатното й тяло с пръстите си, плъзгайки ги нагоре-надолу по нежната линия на гръбнака й, извивките на бедрата и задника й. Беше различна от женските Драконѝ. По кожата й нямаше следи от люспи; беше гладка навсякъде, дори и тена й. Косата й бе мека и се виеше покрай раменете й, не като моята гъста, дебела грива. Нямаше рога, нито нокти, нищо, с което да се защитава. Навсякъде бе толкова мека и уязвима. Трябваше да съм разтревожен от това, защото беше против всичко, което една Драконѝ трябва да бъде.

Истината беше, че ми харесваше. Всичко в нея бе привлекателно. Наведох се и потрих лице в шията й, прокарвайки устни по кожата й. Мирисът й бе по-силен тук и почувствах пулса под кожата й. Да я докосвам беше радост, а вкусването й — дори повече. Прокарах езика си по врата й и когато потрепери, изпитах глад за повече.

„Ще те докосна“, казах й. „Навсякъде.“

Погледна ме с широко отворени очи. Трепереше леко, но не от страх.

„Дори и да не ми хареса?“

„Ще ти хареса“, казах й. „Ще го направя така, че да ти хареса.“

Следа от усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Не си много добър в приемането на отрицателни отговори, нали?

„Не съм, но това е очевидно за всеки, който ме познава.“ Кратък спомен проблесна в ума ми, как седя с приятели около запален огън, остри думи и смях за упоритостта ми. Изчезна толкова бързо, колкото се появи, и отново целунах половинката си, фокусирайки се върху нея. Проблясъците от миналото не бяха толкова важни, колкото това, което бе в ръцете ми.

Продължих с леките целувки по меката й кожа, докато не я положих на земята. Подът бе твърд и груб, осъзнах, докато я поставях внимателно по гръб. Трябваше да я заведа на по-добро място. По-меко. Като в историята й, с одеяло на земята, близо до вода. Нетърпението ми ме накара да избера тази сграда. Не мислех за нея, само за себе си. Безсилие завладя ума ми.

„Какво има?“, попита нервно. „Очите ти почерняват.“

„Разстроен съм, защото не съм избрал по-хубаво място, за да ухажвам половинката си. Забравих, че не си Драконѝ. Че кожата ти е по-нежна, че си с по-деликатни кости.“ Оставих дланта ми да се плъзне по предната й част, от гърдите до бедрата й. „Това не е хубаво място за чифтосване.“

Тя се отпусна.

— Мислиш за мен? Това е мило, Дакх. Ще бъда добре, обещавам. Просто не бъди прекалено груб. — И този дребен страх се промъкна в мислите й.

„Ще бъда груб само ако искаш.“ Наведох се над малкото й тяло и подуших гърлото й. „Ще съм много внимателен с теб. Нямам по-голямо съкровище.“ Пернах с език основата на гърлото й. „С вагината ти ли да започна или с гърдите ти?“

Почувствах стона й. Винаги беше изненадана от откровените ми мисли.

„Молиш ме да избера?“

„Кое ще ти донесе по-голямо удоволствие?“

Мислите й веднага си представиха устата ми между бедрата й, но отговорът, който ми даде, бе друг.

„Гърдите“, каза ми.

Интересно. Дали не бе засрамена да има лицето ми върху вагината си? Затова ли покриваше тялото си и прикриваше миризмата си през цялото време? Хората бяха странни същества. Драконѝ приветстваха всяка форма на чифтосване. Женските ни не се срамуваха от телата си. Но отново, нашите мъжки нямаше да счупят ръката на женска, която ги е ядосала. Само мисълта накара в мислите ми да се завърти гняв.

„Остани с мен“, каза ми нервно Саша. „Очите ти отново потъмняват.“

„Да, и се радвам, че си тук, за да ме върнеш.“ Зарових лице във врата й и я покрих с моето голямо, тежко тяло. „Радвам се заради ума ми, моя сладка Саша. Ти си единственото нещо, което ме пази цял.“

Ръцете й хванаха косата ми и пръстите й я погалиха, докато ми се усмихна леко.

„Радвам се, че получаваш нещо от това чифтосване.“

„Получавам всичко. Нямаш идея как ме спаси. Не се подценявай, моя половинке. Не искам да чувам за това.“

— Добре — прошепна. Ясно е, че не ми повярва, но беше нормално. Все още нямаше нужда да ми вярва. С времето щеше да разбере сама.

За сега опияняващият аромат на кожата й ме върна към настоящето. Настаних бедрата си между нейните, разделяйки краката й, за да притисна члена си към меките гънки на вагината й. Исках да натрия аромата й в цялото си тяло, но трябваше да се задоволя да действам бавно.

„Дали да не притисна лице към гърдите ти тогава? Да ги ближа, докато ароматът на чифтосването не нарасне?“

Тя си пое дъх и погледът й се разфокусира. Мислите й бяха изпълни с ръцете ми, покрити с лосион, подръпващи зърната й. Ах, когато я галех преди й хареса, въпреки че не ми го призна.

Използвах лакътя си, за да задържа тежестта си над нея, и много внимателно поставих ръка на малката й гърда. Саша прехапа пълната си устна и ми прииска сам да я захапя, да я опитам отново. Бавно, напомних си. Раздвижих ръка по кожата й, наслаждавайки се на истинското удоволствие от докосването й. Контрастът между нас беше голям. Моята кожа бе доста бронзова в сравнение с нейната бледа, люспите ми — толкова здрави в двукраката ми форма, че приличаха на шарка. Тя нямаше толкова белези, само тъмната сянка на зърната си. Дори сега бяха стегнати, а връхчетата им остри. Гърдите й се повдигаха бързо и трепереше сякаш я докосват за пръв път.

Толкова бе сериозна за чифтосването, моята Саша. Бях тъжен, защото не намираше радост в простото докосване. Трябваше да променя това. Нямаше по-голямо удоволствие от това да я докосвам и исках същото за нея. Трябваше да й покажа, че чифтосването ни може да е хубаво. Тогава нямаше да съжалява, че ми е половинка.

Прекарах леко нокти по кожата й. Никога нямаше да я нараня и винаги бях внимателен. Отново и отново, просто я галех, избягвайки чувствителните й зърна. След известно време тя се отпусна под мен и дишането й се забави. Разбрах, че намира докосването за успокояващо, дори когато не се интересуваше от самия акт на чифтосването.

Значи трябваше да се фокусирам върху докосването, докато не пожелае повече. Наведох глава и потърках лицето си между гърдите й, дишайки дълбоко.

Тя се стресна, но погали косата ми. Притихна, лошо предчувствие и ужас се надигнаха в ума й. Сложих уста върху върха на едната й гърда, облизах го и тя потрепери под мен. Следата от възбуда, която усети, изчезна, и паниката й нарасна. В рамките на няколко момента премина от удоволствие към страх.

Това не работеше.

Нямаше да се предам. Трябваше да намеря начин да накарам моята Саша да остане с мен, да остане в удоволствието, вместо да се потапя в спомените си. Замислих се какво почувства преди малко. Харесваше целувките и честните ми думи. Може би трябваше да взема контрола от нея, да сваля защитата й. Прекалено много се съсредоточаваше и мислеше.

Не трябваше да мисли изобщо.

Може би се движех твърде бавно, когато трябваше да се движа бързо.

Седнах и й зададох умствена команда.

„Разтвори бедрата си за мен.“

Очите й се разшириха и умът й трепна. Получих учудената смесица от вълнение и тревога.

— Моите… бедра?

„Да. Отвори се за мен. Искам да те погледна.“

Устата на Саша оформи кръг от изненада и подуших възбудата й във въздуха. Умът й отново се заплете, но този път по хубав начин. Това означаваше, че е фокусирана върху страха си. Плъзна ръка към едното си бедрото, хвана задната му част и го дръпна. Разтвори широко и двете, разкривайки ми вагината си, и лицето й се изчерви от неловко чувство и нервна възбуда.

Да я видя така бе великолепна гледка. Сложих ръка на другото й коляно, след като тя не можеше, и разтворих краката й повече, докато не се разкри още. Гънките й блестяха със следа от влагата по тъмните й къдрици и се насладих истински на вида й.

„Скоро ще сложа там лицето си“, казах й. Бях удовлетворен, когато почувствах трепета й.

Притиснах уста към коляното й, ближейки деликатните кости и кожа. Тя се сгърчи под докосването ми, но не се отдръпна. Придвижих се надолу, целувайки я. Очакването й се увеличи, наводнявайки мислите й, и по времето, когато стигнах до мястото, където се съединяваха бедрата й, тя се задъхваше, а ароматът й изпълваше въздуха.

Устата ми се изпълни със слюнка от нужда. Не исках нищо повече, освен да притисна лице в меките й, хлъзгави гънки и да я опитам. Но тя бе развълнувана от това, което правих и исках да е със свален гард. Отне ми всичко, което имах, за да се отдръпна. Погалих кратко с пръсти гънките й, докато сядах, и опитах сладостта й от пръстите си.

„Стани, моя половинке.“

— Д-да стана? — Мислите й бяха замъглени. Премигна към мен с възбудена изненада, но направи каквото я помолих.

„Да. Седни пред мен.“ Изправих се на крака, извисявайки се над нея. Членът ми стърчеше напред, твърдата му дължина ме болеше от нужда. Когато погледна нагоре към мен, изглеждаше толкова разрошена, мека и прекрасна, че ми се прииска да я хвърля на пода и да я обяздя. Изпратих мисълта към нея и дъхът й потрепери. Зърната й се втвърдиха още повече и се намести на мястото си, осъзнавайки собствената си възбуда и объркване. Това не беше начинът, по който мислеше, че ще преминат нещата, и тя бе едновременно удовлетворена и изпълнена с удивление.

Добре. Щях да продължа да я изненадвам.

„Искам да ме докосваш.“

Очите й се разшириха и погледна нагоре към мен с учудване.

„Да те докосвам? Къде?“

„Навсякъде, където желаеш. Навсякъде, където желаеш да изследваш.“ Отне ми всичко, което съм, за да задържа ръцете си до тялото си, но някак успях. Исках да види, че силата ми не е нещо, от което да се страхува, че я има, за да мога да я защитавам и да й бъда добра половинка.

Глава 24

Дакх

Очаквах моята Саша да протестира повече или да стане на крака и да докосне ръцете или гърдите ми. Вместо това остана коленичила и се придвижи напред, слагайки буза на бедрото ми. Светкавицата от похот, която мина през нея съвпадаше с моята, и простенах, когато ароматът на чифтосването й нарасна. Устата й се плъзна по кожата ми и с върха на езика си очерта един от мускулите ми. Ръката й галеше вътрешността на бедрото ми.

Това… не го очаквах. Женска Драконѝ не се предаваше. Тя беше победена от мъжкия, който я бележеше, и се бореше с него дори по време на чифтосването. Не очаквах… такава сладост. Такава щедрост. Такава възбуда при мисълта да сложи устата си върху мен.

Целуваше нагоре и мислите й бяха наводнени от картини на устата й върху члена ми.

Бях… шокиран. И привлечен от мисълта. Това да не е нещо, което хората правят? Мъжете-Драконѝ доставят удоволствие на женските, но никога ролите не се бяха разменяли. Да може да се направи това изглеждаше като най-логичното — и все пак напълно възбуждащо — нещо, което някога бях обмислял.

Саша притисна устата си ниско на стомаха ми и захапа кожата ми. Почувствах удоволствието в мислите й — удоволствие от докосването ми, от топлината ми, от мириса ми, от твърдостта на мускулите ми, от големината на тялото ми. Възбудена бе от мен и от това, че ме докосва. Пълна с похот и копнеж.

„Половинката ми“, казах й. „Не искам нищо повече от това да те притисна към пода и да вляза в теб.“ Изпратих й поредица от мисли, които да съпроводят това яростно желание.

Тя простена срещу кожата ми, но не се отдръпна. Продължи да целува и да ближе по пътя си към члена ми, ръката й бе увита около бедрото ми, сякаш имаше нужда да ме държи, за да запази равновесие. Замръзнах в очакване, докато тя се приближаваше, чудейки се дали наистина ще сложи устата си върху мен или бе твърде срамежлива, за да го направи.

Но в следващия момент Саша уви пръсти около ствола ми и започна да ме целува по протежение на една дебела вена.

Простенах, неспособен да се спра да не я докосвам. Сложих ръка на косата й и почувствах как удоволствието й избухна от това леко докосване. Хванах шепа от къдриците й, обездвижвайки я. Притежавайки я. Владеех я дори само с това малко докосване и тя го обичаше. Сгърчи се, притискайки бедра едно в друго, докато целуваше члена ми и тогава облиза главичката ми.

Изръмжах ниско, защото никога не бях чувствал нещо толкова прекрасно, колкото движението на малкия й език върху пениса ми.

„Отново“, казах й, изисквайки го.

Тя го повтори и завъртя езика си по върха, облизвайки капките предеякулационна течност. Можех да почувствам изненадата и удоволствието й от вкуса ми; не очакваше да е толкова хубав. Пикантен, но сладък, и й напомни на нещо, което някога е опитвала и е харесвало. С лек звук на наслада стисна основата на члена ми и пое върха в устата си, прокарвайки езика си по плътта ми.

Затворих очи, изгубен в усещането. Нищо, никога не е било толкова хубаво, толкова правилно.

„Харесваш ли вкуса ми?“

Мислите ми бяха толкова силни, че приличаха на заповед, и се зачудих дали не я притискам твърде силно. Но тогава удоволствието в мислите й преля в ума ми, а на глас изстена. Обичаше го. Обичаше ръката ми в косата си, члена ми в устата й. Обичаше… контрола, който имах над нея. Караше я да се овлажнява и в мислите си се изненада колко е възбудена, колко мокра е вагината й, че чак бедрата й са хлъзгави от влагата й.

Изръмжах и отворих очи, гледайки как поема още от пениса ми в меката си уста. Гледката как затваря устни около дебелината ми, пръстите й, галещи ствола ми — и колко голям съм в сравнение с нея — ме изуми. Тестисите ми се стегнаха и заплашвах да се изпразня в устата й. Не можех, обаче. Исках да свърша в нея, да я изпълня със семето си. Да я бележа както трябва да се бележи половинка.

„Устата ти е твърде малка, за да ме поеме целия“, казах й. „Но съм точният размер, за да чукам вагината ти, моя сладка Саша.“

Топлина разцъфна в мислите й и отново простена около члена ми, докато ме смучеше.

„Твоят език е гладък. Моят е груб. Представи си как ще се почувстваш, когато езикът ми е във влагалището ти и те чукам с него.“

Сладката ми половинка издаде лек хленч и премести бедрата си.

„Ти си… разсейваш ме, Дакх.“ Езикът й се завъртя около главичката ми. „Не искаш ли да продължа?“

„Искам да заровя лице между бедрата ти, докато удоволствието ти намокри лицето ми. Тогава ще потъна в теб и ще те взема силно. Не искаш ли това?“

Тя освободи члена ми от устата си и задъхано потри върха му с устните си.

„Но…“

„Без но“, казах й и се отдръпнах. Паднах на колене пред нея, докато лицата ни не бяха на едно ниво. Тя ме погледна със зашеметен поглед, устата й бе мокра, розова и подпухнала и ми се прииска да я целуна отново.

Исках да я целуна навсякъде.

„Сложи устата си върху мен, моя Саша. Сега е мой ред. На колене.“

„На колене?“ Объркана бе и ми изпрати картина на себе си легнала по гръб. „Не трябва ли да…“

В отговор й изпратих картина, на която тя беше на ръце и колене, дупето й във въздуха. На картината я хванах за бедрата и зарових лице във влагалището й изотзад, ближейки гънките й.

Саша се залюля и почувствах как я прониза желание при това, което й показах. Едновременно шокирана — и възбудена — от представата.

„Дакх…“

„На колене, моя Саша.“ Не исках да мисли, само да чувства.

Мислите й бяха объркани от толкова много емоции, но никоя от тях не бе страх. Продължих да й изпращам картини на това какво искам да й направя, защото не желаех да спре, да се замисли и да се тревожи. Трябваше да остане в плен на момента, да бъде с мен в това. Бяхме заедно, връзката ни бе силна.

Но когато тя застана на колене и ми показа дупето си, това беше най-красивото нещо, което някога бях виждал. Кожата й бе перфектна и гладка, със закръглени бедра, а влагалището й блестеше от възбудата й. Разтвори крака и се показа пред мен, розова, примамваща и възхитителна.

От гърлото ми се откъсна ръмжене и тогава се нахвърлих на половинката си като ненаситен звяр. Устата ми веднага се насочи към вагината й и прокарах език по блестящите гънки, опитвайки я. Тя извика, тялото й потрепери, но в мислите й присъстваше само удоволствието, така че продължих. Отново и отново я ближех с дълбоки, белязващи движения, използвайки езика си, за да проуча всяка част от нея. Имаше по-сладък вкус, отколкото някога бях мечтал, и не можех да получа достатъчно от меда й. Вкарах езика си в сърцевината ѝ, обезумял да получа всичко от нея.

— О, Господи. Дакх! — Пръстите й се свиха и бедрата й се стегнаха около мен. Беше едновременно учудена и възбудена от нетърпеливостта ми, всяка тревога изчезна, когато прокарах езика си по нея отново и отново. Грапавостта му я изненадваше, но бе достатъчно, за да я накара да се гърчи от нужда.

„Моята половинка“, изръмжах в мислите й. „Толкова е хубаво. Искам да правя това вечно.“ Езикът ми удари леко гънките й и закачи малката изпъкналост, която наричаше „клитор“. Все едно беше ужилена. Издаде вопъл и ръцете й се свиха на твърдия под. Аха. Имах чувството, че съм открил някаква тайна. Зарових лице в топлината й, търсейки тази малка ядка. Тялото й се разтресе, когато прокарвах езика си върху нея, и повторих действието. Пак и пак обработвах това място, преценявайки най-добрите начини, по които да я докосвам. Тя издаваше тихи задъхани викове, когато езикът ми обикаляше клитора й, и мислите й излязоха от контрол. Почувствах напрежение да се надига в тялото й и настойчивостта й стимулира моята. Исках да съм дълбоко в нея, белязвайки я, но исках да получи удоволствието си първа.

— Дакх — задъхваше се с всяко движение на езика ми. Лицето ми бе заровено в гънките й и това беше най-прекрасното нещо, което можех да си представя. Ръцете ми държаха бедрата й долу, чувствах всеки трепет, който минаваше през нея, всяко вибрация в отговор, всяко напрягане на мускулите й. Свиваше се срещу мен, мислите й показваха, че отчаяно иска повече. Имаше нужда от нещо, което да я бутне от ръба, да я накара да свърши, и колкото повече време минаваше, толкова повече започваше да си мисли, че е нещо грешно. Почувствах съмнението да се просмуква в нея, отслабвайки удоволствието й.

Нямаше да го позволя. С изблик на ума си й изпратих серия от картини — на нея с уста върху члена ми, с моята ръка в косата й, държейки я там. Картина на лицето ми между бедрата й, ближещ соковете й. На мен, вкарващ пениса си във вагината й. През цялото време не спрях да обработвам клитора й с езика си с бавни, стабилни движения.

Това бе достатъчно. Сви се срещу мен и свърши с лек вик. Почувствах освобождението й да експлодира в ума й, мислите й сякаш бяха навсякъде около мен. Виковете й се превърнаха в стонове, но не спрях — исках да получи всяка частица удоволствие, която можех да й даря. Затова продължих да я ближа, докато тя свършваше, и свършваше, и свършваше.

Накрая мислите й станаха по-малко хаотични и по-отпуснати. Удоволствието от това да я ближа се превърна, в дискомфорт и неохотно се отдръпнах от сладостта й с едно последно облизване. Членът ми пулсираше, твърд и болящ от нуждата да се освободя в нея. Чувствах цялото си тяло прегряло от огъня ми и бях отчаян да свърша в нея. Показах желанието си на Саша, търсейки за опасение или страх. Нямаше такова, само отпуснато любопитство.

Наведох се над нея, тялото ми покри нейното, и хванах шепа от косата й, с другата си ръка сграбчих бедрото й.

„Моята половинка“, казах властно.

И натиснах в нея.

Тя отново извика, но можех да почувствам еуфорията в нея, докато прониквах. Харесваше й. Чувството бе добро. И искаше още. Бях толкова дълбоко в мислите й, че започваха да се смесват с моите. Давах моите чувства, докато вземах от нейните. Показах й колко е тясна вагината й, колко перфектно пасвах в нея. Колко добре се чувствах. Тя потрепери от възбуда и оргазмът й отново започна да се надига.

Добре. Исках повече от това.

Забих се в нея отново, ръката ми се стегна в косата й, и тя простена от нужда. Бе притисната под мен, не можеше да направи нищо друго, освен да приеме тялото ми, и мислите й бяха пълни с това колко еротично го намира. Обичаше аз да съм контролиращият. Тя не трябваше да прави нищо друго, освен да приеме това, което й давах, и желаеше още, когато нахлувах дълбоко в нея. Толкова фокусиран бях върху половинката си и удоволствието й, че загубих усещането за своето. Всяко тласване на члена ми в нея й даваше наслада, всяко завъртане на бедрата ми срещу нейните, за да мога да проникна по-дълбоко. Моята Саша. Моя.

Бях загубен в нуждата да й дам всичко, когато осъзнах, че тялото ми вибрира, тестисите ми стегнати и на прага да се освободя. Самия аз бях на ръба, но не исках да го прескоча, освен ако моята Саша не е с мен. Потопих се в мислите й, споделяйки удоволствието си с нея, и тя простена, дълго и ниско.

„Кажи ми от какво имаш нужда, моя Саша. Искам да те накарам да свършиш отново.“

Мислите й се рееха, докато тласках в нея. Гърдите й се клатеха с всеки тласък, и тя се замисли за зърната си, стегнати и болящи, и тогава за малката ядка — клитора — между бедрата й.

„Ако ги докоснеш“, предлагаха мислите й…

Освободих косата й и продължих да влизам в нея с продължителни, силни удари. Толкова бе мокра и движенията ми толкова яростни, че телата ни се удряха с всеки тласък, а тя бе приятно възбудена от звука на чифтосването ни. Плъзнах ръка по извивката на кръста й и под нея, пресягайки се между бедрата й. Намерих малката издатина на клитора й и я погалих с възглавничката на пръста си.

Тя се сви срещу мен, притискайки се назад при следващия ми тласък, и мислите й полудяха. Моите също, след това не осъзнавах нищо друго, освен половинката ми и тласкането в нея. Въпреки омаята на нуждата не забравях да галя клитора й, докато влизах в нея, и когато тя изкрещя втория си оргазъм, знаех, че за мен също е безопасно да свърша.

С рев освободих семето си в половинката си, оставяйки задоволството от белязването й да ме залее.

Моята Саша. Моята.

Глава 25

Саша

О, мили Боже! Драконът накара костите ми да се разтопят и дори не бях ядосана.

Лежах с буза, притисната към бетонния под на празна сграда. Бях доста сигурна, че имаше камъче под едната ми гърда, и че бях в странна позиция със задник във въздуха. Също така бях доста сигурна, че съм твърде отпусната, за да се движа в момента. Дакх тласна в мен за последно, докато свършваше. Чувствах се лепкава и гореща, докато семето му се изливаше вътре в мен. Това определено бе… различно преживяване в сравнение със секса с човек.

Дори не ме интересуваше. Никога не бях получавала оргазъм с човек. Току-що имах два с Дакх и все още се възстановявах от тях.

Той изсумтя, докато се плъзгаше от мен, и след миг ме придърпа към себе си, докато лягаше на пода. Оставих го да ме настани срещу себе си, след подкосяващ краката оргазъм. Опитах се да подредя мислите си.

Това беше… да. Дори нямах думи за него.

„Казах ти, че ще ти хареса да се чифтосаш с мен.“ Мисълта на Дакх бе самодоволна.

Пресегнах се и сложих ръка на устата му, сякаш това някак си щеше да го накара да млъкне.

„Бъди тих. Трябва да помисля.“

„Мислите ти са забавни.“ Погали гърба ми, оставяйки ноктите си да се плъзгат по кожата ми, драскайки ме леко. Успокояващо бе. „Умовете ни са свързани. Наистина ли мислиш, че ще се чифтосам с теб и няма да ме интересува дали се наслаждаваш или не?“

Не отговорих. Все още свиквах с цялото това умствено свързване и имах чувството, че се употребява с друг смисъл в секса — не само че се вкусвахме и докосвахме, но чувахме и виждахме един друг. Той беше в главата ми, посочвайки ми какво трябва да мисля. Продължаваше да отнема равновесието ми и в резултат на това свърших по-силно, отколкото си бях представяла някога.

Все още не бях ядосана.

Знаех, че част от това е следоргазменото чувство, добрият секс не решаваше всички проблеми, но определено помагаше. Не променяше факта, че вероятно бях заточена от Форт Далас и можеше никога да не се върна или че лудувах с врага. Но това го караше да е много по-забавно.

Дакх изтътна развеселено в мислите ми и плъзна ръка по бедрото ми.

„Може да лудуваме още, ако искаш.“

Потупах гърдите му.

— Остави момичето да си поеме въздух — казах сънливо. Седнах и осъзнах нещо, докосвайки врата си. — Не ме ухапа този път.

„Нямаше нужда. Вече ти дадох огъня си. Докато редовно приемаш семето ми, мирисът ми ще продължи да те маркира като белязана. Никой няма да те вземе от мен.“

Е, това е облекчение… мисля.

— Значи, чакай, била съм в опасност друг дракон да ме открадне? За половинка? — Откачих от мисълта.

„Мирисът ти няма да привлича вече останалите. Сега миришеш сякаш си била напълно чифтосана.“ Той вдиша дълбоко. „И е най-привлекателният аромат.“

Ох, Боже! Можех само да си представям как мириша и се изчервих отново.

— Това е странно.

„Това е Драконѝ-нещо.“

— Това ли си ти? Драконѝ?

Мислите му бяха пълни със съгласие.

„Не помня много от времето преди, но спомени се връщат бавно сега, след като си закотвила мислите ми, моя Саша.“

Тревожех се, че може да си спомни нещо, което ще го накара да ме изостави.

— Ами семейството ти? Жена? Деца?

„Никаква половинка преди теб. Мога да дам огъня си само веднъж. Така споделям духа си.“

О!

— И си го пазил през цялото време за мен?

„Когато съм около теб, мислите ми са ясни. Ти си плодовита и млада. Всичко това са добри причини, за да избера половинка.“

Не трябваше да съм оскърбена, но малко ме заболя.

— Значи технически всяко момиче ще стане? Не се чувствам специална.

Той погали бузата ми с тези смъртоносни нокти.

„Не се разстройвай, моя Саша. Имах много възможности да избера друга, но аз реших да задържа теб.“

— Уау, не си ли принц Чаровен? — казах сухо. И защото се чувствах разстроена го ударих леко по рамото. — А това е за другите жени, между другото.

Устните му се свиха развеселено и ме дръпна надолу към него, игнорирайки движенията, които правех, за да се измъкна от хватката му.

„Никога не съм пожелавал друга, след като те видях. Гарваните се опитаха да ме накарат да те нараня, но аз ги игнорирах.“

„Гарваните? Беше в това състояние, когато страдаше от лудостта.“

„Да. Има нещо в този свят, който прави невъзможно ясното ни мислене. Гарваните искаха да те нараня, да унищожавам. Влязоха в ума ми и ме хранеха с ярост. Мисля, че правят същото и с останалите от моите хора. Затова атакуват човешкия кошер — искат да го унищожат.“

Потреперих при мисълта. Помнех толкова много драконови атаки и страхът от чуденето дали това ще е тази, която ще изравни останалото от града.

— Има ли начин да ги спрем? Другите дракони?

„Ако има, не го знам… освен ако не им намерим половинки.“

Спомних си Клаудия и как милицията я даде като жертвоприношение на дракон. Някой друг също знаеше, че драконите искат половинки. Притесних се от това. Дали хората, които управляваха Форт Далас знаеха повече, отколкото мислехме? Винаги е било мистерия за хората защо драконите непрекъснато атакуват града. Знаехме как, но не и защо. Дакх имаше отговорите.

Просто трябваше да ги разбера.

Разбира се, не знаех какво ще направя с информацията веднъж щом я получех, след като бях изгнаник, но имаше хора във Форт Далас — добри хора, — които все още заслужаваха да бъдат спасени.

„Не желая да спасявам никой от тях, особено този, който те нарани.“

— Това е проблем за друг ден, предполагам. — Потупах гърдите му. — Няма да се караме за това.

„Няма за какво да се караме“, съгласи се той, придърпа ме към себе си и зарови лице в косата ми. Драконите със сигурност харесват душенето, осъзнах. „И не всяка женска ще свърши работа“, каза ми. „Със сигурност и други са пресичали пътя ми, но само ти беляза мислите ми.“

Почувствах се поласкана от това.

— Защо предполагаш, че е така?

„Може би имаме силна ментална връзка, която само се подсили, когато закотвих душата си към твоята.“ Погали гърба ми отново. „Или може би просто харесва аромата ти.“

Прозях се, обмисляйки го. Не предполагах, че има значение, докато съм специална за него. Поради някаква причина бе важно за мен да имам стойност. Предполагах, че е така, защото бях изоставяна от всеки. Дори Клаудия и Ейми имаха връзка, каквато аз нямах. Винаги съм била третото колело. Хубаво бе да мисля, че съм най-важното нещо в нечии очи.

Дори причината да бе, че миришеш добре.

„Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, не миришеше хубаво, когато те хванах в небето.“ Помириса косата ми. „Но те взех въпреки това.“

Засмях се тихо.

— Не, всъщност това не ме накара да се чувствам по-добре.

„Ти си и винаги ще си първа в сърцето ми, мой сладък пламък.“ Дакх ме прегърна по-силно. „Никога не се съмнявай в това“

И поради някаква причина му повярвах.

Глава 26

Саша

В някакъв момент на следоргазменото ни гушкане заспах, мисля, защото се събудих след известно време, за да видя, че Дакх е обратно в драконовата си форма и летяхме през нощното небе. Изпратих му сънлива мисъл и той се опита да ме придума да заспя отново.

„Летим към къщи. Почивай си. Ще те пазя в безопасност.“

Вярвах му — или това, или бях изтощена, — защото заспах и не се събудих, докато не ме внесе в магазина.

„Спи“, каза ми.

Поклатих глава, търкайки очите си.

„Имам нужда от баня. Лепкава и потна съм, и не искам да лягам на одеялата така.“

Той промени посоката си и вместо към одеялата ме занесе към детския басейн, който бях сложила в стаята за почивка. Водата от вчера още бе вътре, относително чиста, но студена. Дакх се погрижи за температурата, докато чаках. Тогава се плъзнах вътре, а драконът ме държеше. Изми всеки сантиметър от тялото ми с голяма концентрация. Когато бях готова, ме обви с хавлия и ме изсуши, след което ме вдигна на ръце, носейки ме към леглото.

— Мога да вървя, нали знаеш — казах му и провалих силното си изявление като се прозях.

„Можеш да вървиш, но ми доставя удоволствие да те нося.“ Очите му заблестяха.

По времето, в което стигнахме до леглото, бях доста будна. В края на краищата не беше толкова късно и имаше доста неща за правене, които можехме — или трябваше — да направим. Чувството да безделничиш цял ден бе странно, но нямаше толкова много избори какво да вършиш. Във Форт Далас винаги имаше работа — пране, готвене, чистене или поправяне. Тук имах неизчерпаем запас от дрехи и готова храна. Наистина нямаше с какво да се занимавам.

„Можеш да четеш историята си“, каза ми Дакх, качвайки се на леглото и дърпайки ме към себе си. „Ще ми хареса да чуя повече.“

— Наистина ли?

Той кимна и ме дръпна така, че гърбът ми да се облегне на корема му. Твърдият му член се притисна към бедрото ми и ръката му се обви около гърдите ми.

„Хареса ми да чуя за Дирк и Офелия.“

— Свърших с тази книга — казах му, избирайки друга романтична история. — Но можем да четем тази?

„Хората чифтосват ли се в тази книга? Той прави ли й пикник?“

Изкикотих се и му показах корицата, която изобразяваше страстна прегръдка.

— Тази е за каубой, който спасява жена от бандити. Доста сигурна съм, че ще има чифтосване, ако корицата е някакъв знак.

„Тогава ни чети.“ Целуна рамото ми. „Искам да науча повече за човешките обичаи.“

— Не съм сигурна, че любовните романи са най-добрите за това, но да продължим — казах му и отворих книгата на първа глава.

— Не мисля, че трябва да стоим в леглото цял ден и да четем — казах на Дакх, когато пъхна друга книга в ръцете ми на следващата сутрин. — Грешно е.

„Защо?“ Дръпна ме към себе си и подпря глава на косата ми. Ръцете му се плъзнаха под нощницата и бе доста ясно, че „четенето“ на книгата ще включва нещо повече. „Нахранена си. Какво друго има, което трябва да направиш?“

О, да имаш такъв прост живот, в който не трябва да се тревожа за нещо друго, освен яденето. Наистина вече се чувствах мързелива от това, че прекарвам по-голямата част от деня в секс и четене.

Тук, в магазина, можех да си почина. Имах дрехи в изобилие, които не се нуждаеха от поправка или дори пране. Както и цялата храна на света, която да ям. Разбира се, остаряла бе, но това нямаше значение. Все още се яде. Но нямаше да е така завинаги. Трябваше да започна да мисля за бъдещето. Нямах представа колко студено ще стане в този голям, изложен на течение магазин през зимата. Също така не знаех колко дълго ще издържат аварийните светлини или дали водата ще продължи да тече, когато стане студено.

Нямах представа дали някой ще дойде и ще ме принуди да се защитавам.

Трябваше ми план. Това място бе хубаво, но не знаех дали ще е такова за дълго време. Не и с предната врата, която всеки може да отвори и аз, седяща върху огромно богатство от храна и дрехи. Имаше дори тон батерии в сектора за технологии и ловни принадлежности в спортния отдел. Притежавах толкова много неща, за които някой лесно щеше да ме убие, за да ги има.

„Ще унищожа всеки, който се опита да те нарани“, каза ми Дакх с яростна умствена вълна.

Потупах ръката му, която беше сложил на стомаха ми.

— Това е сладко, но ако не си тук? Ако летиш някъде, за да закусваш? Или някой се ядоса, че сме тук и се опита да изгори мястото? Има милиони сценарии и никой от тях не е добър. Трябва да започнем да мислим дългосрочно. И тези предмети — казах, вдигайки кутия остарели крекери, с които закусвах въпреки факта, че са твърди като тухли. — Някои от тях трябва да се изядат възможно най-скоро, защото няма да изтраят още дълго, но има неща, които ще издържат неопределено дълго време, и които трябва да скрием някъде за спешни случаи и да измислим как да запазим храната за по-дълго време. Само защото има с какво да оцеляваме, не означава, че не трябва да сме практични. Дори ако това означава да не лежим в леглото и да четем истории.

Той прокара внимателно нокът по мидата на ухото ми.

„Можем да пропуснем историята и просто да се чифтосаме вместо това.“

Изплъзнах се от ръцете му с леко кискане.

— Някак си знаех, че ще предложиш нещо такова. И това ни връща в същата ситуация като четенето — не ни помага да се подготвим за бъдещето.

Въпреки че след последната нощ, пълна с откривателски секс, звучеше доста привлекателно. Все още се олюлявах от факта, че нямах един, а два силни оргазма. Изтощителни, но удивителни. Непрекъснато се учудвах от Дакх, не само защото бе по-човечен, отколкото мислех, но и защото бе мил и доста умен. И наистина, наистина добър в секса.

„Харесвам тези мисли.“

„И любопитен“, добавих на ум. „Наистина, наистина любопитен.“

„Мислиш шумно.“

„Така трябва. Това е моята проклета глава.“

„Защо те изненадва, това, че съм добър в чифтосването или че приличам повече на теб?“

„О, не знам. Защото си гигантско телепатично люспесто създание от легендите, което диша огън и има огромна луда черта? Твоят вид напълно унищожи света ни, Дакх. Не го казвам, за да съм жестока, просто посочвам фактите. Не мисля, че повечето хора осъзнават, че имате друга форма или че можете да говорите. Те ви виждат като големи, ядосани хищници.“

„Не сме избрали да сме тук.“ Захапа ухото ми, изпращайки трепет по гърба ми. „Не ме е грижа за никой от местните хора или за кошерите им. Ще ги завладея, ако трябва, и ще взема труповете им като плячка на победата.“

Боже, това бе кръвожадно, войнствено нещо. Изплъзнах се от ръцете на Дакх, леко притеснена, че това бе неговата представа за сладки приказки, които се шепнат в ухото ми.

— Откъде дойде това?

Той се опита да ме придърпа отново.

„Няма нищо лошо да си завоевател. Това е предпочитаната страна в една война.“

— Така ли ни виждаш? Война? За мен е повече като геноцид. — Откъснах ръката му от мен и се изправих на крака, леко чувствителна към темата. — Но може би съм докачлива, защото съм на губещата страна.

Дакх скочи на крака и уви ръце около кръста ми, дърпайки ме пак към себе си и заравяйки лице в косата ми. Човече, този мъж обичаше да докосва.

„Вече не си на губещата страна — сега си на моята страна.“

Не бях сигурна, че това ме кара да се почувствам по-добре, защото той бе врагът, и ако сега бях на неговата страна, това означаваше, че обръщам гръб на човечеството. И докато то не беше направило много за мен, все още бе грешно. Чудех се дали Клаудия е имала тези мисли, когато е целувала нейния дракон или се е гушкала с него в леглото през нощта. Или само моят дракон бе подстрекател към война?

Отново погледнах към Дакх.

— Сравни това с война. За теб това бойно поле ли е?

Той сви рамене.

„Понякога ми напомня на такова.“

Очите ми се разшириха.

— Спомен ли е? На битка? Война? Преди да дойдеш тук през Разрива?

Очите на мъжа-дракон почерняха.

„Аз… не знам. Когато се опитам да мисля за това, не чувам нищо, освен виковете на гарваните.“

Погалих ръката му, разтревожена от това колко черни бяха очите му в момента.

— Всичко е наред, Дакх Не мисли за това, ако те тревожи, става ли? Мисли за неща, които те правят щастлив. Като… пикници.

Очите му веднага станаха златни и начинът, по който ме погледна, бе пълен с молба.

„Искаш да отидем на пикник?“

— Може би по-късно — казах му и почувствах как се изчервих. Все още бях малко любопитна за спомените му за война и си отбелязах да напиша въпросите си в дневник, за да ги задам по-късно. Може би в някакъв момент умът му щеше да се успокои и ще можем да говорим за тези неща. За сега можехме да се фокусираме върху малките, ден за ден, неща. — Нека днес мислим за бъдещето ни, става ли? Ако ще останем тук през зимата, искам да видя как мога да направя вратите по-защитени. Има големи стъкла отпред, едни на регистратурата, на аварийните изходи, от двете страни на магазина, също и градинския център. — Само да мисля за всички тези врати ме караше да се чувствам още по-застрашена. Знаех, че Дакх ще ме защитава, но не исках да стигам до там. — Да направим това приоритет, какво мислиш?

„Каквото кажеш, моя половинке.“ Прокара кокалчетата си по бузата ми. „Стига да прекарвам деня с теб, не ме интересува какво ще правим.“

— Моят дракон е романтик — прошепнах, дразнейки го. Леката ласка ме накара да се разтопя като масло и накара части от мен да се чувстват сякаш всеки момент ще се намокрят.

„Искам само това, което те удовлетворява. Какво е толкова странно в това?“

Засмях се на себе си.

— Понякога си мисля, че „всичко“ е странно, но няма да се оплаквам. Да отидем да проверим предните врати и да помислим за идеи.

Той ме последва, когато се насочих към входа на магазина, и задържах мислите си спокойни и удовлетворени, дори когато размишлявах за това, което каза за войната и завоеванието. Все още не бях добра в криенето на неща, затова трябваше да се фокусирам върху това следващия път, когато отидеше на лов или е разсеян. Погледнах големия мръсен прозорец в предната част на магазина, чудейки се как мога да обезопася цяла стъклена стена, когато забелязах, че пликът ми е изместен. Името „ЕМА“, което преди бях написала на предната страна, сега бе насочено навътре.

Някой го бе обърнал.

Сърцето ми заби и побягнах към вратата, след това излязох навън. Когато го направих, видях, че „САША“, което бях написала на задната част на плика, е обърнато, за да мога да го видя.

Имах поща.

Дакх защитнически се премести до мен, ноздрите му се разшириха.

„Помирисвам малката човешка жена. Разпознавам тази противна воня.“

Противна воня? Трябваше да призная, че не бях толкова скрито удовлетворена от това. Исках моята миризма да е единствената, която харесва. Странно колко собственически се чувствах към дракона, но не можех да спра. След последната нощ, много неща се промениха. Чувствах как пулса ми започна да ускорява само от мисълта за това и знаех, че Дакх ще го използва като примамка, за да влезе вътре и да „играем на пикник“ още малко.

Преди да успее да го предложи, грабнах плика и извадих лист. Имаше бележка за мен.

Саша,

Свърши ми урината от елен. Може ли да ми оставиш няколко кутии?

ХОХО…

Ема

О, вярно. Забравих за това. Засмях се.

— Мисля, че не аромата на Ема подушваш, Дакх — размахах бележката. — Все още използва урина от елен, за да прикрие аромата си.

„Гъделичка люспите ми.“

Не можах да спра усмивката си при това.

— Мисля, че това е идеята, Дакх. Тя не иска драконово внимание. Или каквото и да е внимание предполагам, след като се грижи сама за себе си. — Мисълта накара виновната ми съвест да надигне глава. Дори Ема технически да е изоставила този фантастичен магазин, когато пристигнахме, истината бе, че постъпихме грешно. Уплашихме я. По някакъв начин се настанихме в нейната територия. И знаех какво е чувството да си сам на света без някой, който да се грижи за теб, и в опасност. Мразя, че й причинихме това. Замислих се за минута и реших да й пиша.

Трябваше да поправя това.

Ема,

Хей! Толкова съм щастлива да те чуя. Проверявах всеки ден писмото с надеждата да ми пишеш и се радвам, че го направи. Дакх и аз сме все още в магазина и искам да те уверя, че можеш да дойдеш по всяко време и да вземеш всичко, от което имаш нужда. Дори можеш да останеш в магазина с нас. Знам, че звуча като задник, имайки предвид, че това е твоят дом, но знаеш какво имам искам да кажа. Трудно е да откажеш на дракон, дори когато е моят дракон.

Накратко, ела и вземи урина от елен. Но, моля те, остани за малко. Ще правим барбекю вдругиден. Ще донеса (разгазирана) сода и (стар) чипс, а Дакх ще донесе прясно месо! Ще бъде страхотно. Кълна се, че ще си в безопасност с нас. Моля те, моля те, ела. Ще ми хареса да си поговорим, дори само да си кажем здрасти.

Твой приятел:

Саша

„Хубава бележка е“, увери ме Дакх. „Но трябва да й кажеш, че не е капан.“

Намръщих му се.

— Ъ, значи искаш най-отдолу да напиша „ПП. Това не е капан“? Това няма да свърши добре.

„Защо не?“

— Защото тогава ще мисли, че наистина е капан.

„Но ти ще си й казала, че не е.“

— О, сладък невинен дракон — казах му с поклащане на глава. — Просто ми повярвай за това. Ще трябва да има вяра. — Сложих листа обратно в плика и го обърнах с „ЕМА“ напред. — Надявам се.

„Развълнувана си за тази женска, която ще дойде.“

— Да. — Усмихнах му се. — Предполагам, че част от това е изкупление за открадването на къщата й, а другата част е, че искам друг приятел — от женски пол. Липсват ми Ейми и Клаудия. Забавно е, защото във Форт Далас живяхме в задната част на училищен автобус. Премахнахме седалките и ги продадохме, но цялото нещо все още беше тясно. Свикнах никога да не сме сами и си мечтаех да имам собствено място, но когато изчезнаха, разбрах, че да си самотен вероятно е най-лошото възможно нещо.

„И тогава аз те оставих за много дни, за да отида да намеря чупещия ръце човек.“ Очите на Дакх отново потъмняха. „Направих те нещастна.“

— Не можеш да си около мен по цял ден, всеки ден — казах му, пресягайки се и галейки рамото му. — Трябва да ловуваш. Знам това. И да, да намериш Тейт вероятно не беше най-доброто оползотворяване на време, но беше с добро намерение. Знам, че трябва да се науча да бъда по-независима, но харесвам компания. Не мога да го променя.

„Няма нищо грешно с теб.“ Очите му станаха дълбоко златни. „Ти си перфектна във всяко отношение.“

Потреперих от изобилието от емоции в мислите му. Ясно бе, че иска секс отново. Аз също, но освен това бях и малко разтревожена за това. Не поради същите причини, обаче — последната нощ беше толкова добра, че нямаше начин да не може да е пак толкова хубаво. Може би бе случайност и се тревожех, че няма да можем да го повторим. Не исках да тая надежди, само за да бъдат попарени.

Така че печелех време. За сега имах наистина добра причина.

— Знам, че си мислиш за пикник сега — казах и в мислите му лумна похот. — Но ако Ема ще идва, има толкова много неща, които трябва да свършим.

„Така ли?“

— Да! — Засиях към моя дракон. — Ще правим барбекю и трябва да го подготвим.

Глава 27

Дакх

През останалата част от деня моята сладка човешка половинка отново и отново мислеше за факта, че другият човек, когото изгонихме, ще идва да яде с нас. Най-малкото това разбрах от разпилените мисли на Саша, докато тя драскаше на нещо, за да организира мислите си и да се запаси с храна. Дори се ентусиазира повече, когато бележката изчезна на следващата сутрин. Това ми показа, че човекът е получил съобщението.

Сега единственото нещо, което трябваше да направим, бе да чакаме и да видим дали човекът ще се появи. Умът на Саша бе хаос от вълнение. Искаше всичко да е „перфектно“, каза ми, затова бутах странната метална измишльотина „пазарска количка“, докато тя избираше разни неща.

Мислите й бяха фокусирани върху човека Ема, но знаех, че по-голямата част от това бе отклоняване. Разстроена бе от мен и от чифтосването, което правихме последната нощ. Имаше доста смущаващи мисли за това и не искаше да знам, че тя бе неспокойна. Затова се преструвах, че не забелязвам, и я оставих да има усамотение за сега.

Моята Саша се тревожеше прекалено много.

Мислех си, че като се чифтосам с нея, ще премахна всичките й страхове, но сега тя имаше нови. Щеше да ѝ отнеме време, помислих си, да се почувства комфортно с връзката ни. Ново бе за нея и не звучеше като нещо, което хората споделят. Затова щеше да й трябва време, за да се приспособи.

Щях да й дам достатъчно. И ако желаеше ужасно миришещият човек да дойде да ни посети? Ще изтърпя вонята.

Саша повдигна малък, светло оцветен пакет.

— Виж! Ягодова лимонада! Определено ще го вземем! Ема ще го хареса — добави го в количката и забарабани с пръсти по устата си, мислейки. — Сега се нуждаем от захар. И кана.

Вдигнах пакета и го подуших любопитно. Миришеше… плодово. Познато.

„Това ли слагаш на косата си, когато се къпеш?“

Очите й се разшириха и се разкикоти.

— Не! То е шампоан. Това е питие.

„Къде е разликата?“ Оставих я да вземе пакета от ръцете ми и не каза нищо, докато продължи да пълни количката с още неща. Исках да й кажа, че очаква само един човек, а не дузина, но нямаше да разваля плановете на моята Саша. Ако желаеше да даде подаръци на този човек, нямаше да кажа дума. Може би бе човешка традиция.

— Определено има разлика — каза ми и добави още нещо в количката. — Ще имам нужда да отидеш на лов сутринта, докато аз приготвя барбекюто.

„Лов?“ Сега бях любопитен.

— Да, и не можеш да го изядеш.

„Тогава защо ще ловувам?“

— Ще го донесеш, за да може да го сготвим над огъня. Казва се барбекю, точно както писах на Ема. — Усмивката й е бляскава… толкова бе развълнувана за това.

Изглеждаше жестоко да донеса живо животно в устата си, само за да се изпече до смърт пред нея, но ако това желае половинката ми…

Тя побеля, улавяйки мислите ми.

— Господи, не. Не така! Можеш да го донесеш мъртво. — Сложи ръка на челото си. — Може би това барбекю не е добра идея.

„Може да дойдеш да ловуваш с мен“ предложих, „за да знам какво да го направя.“ Изглежда има правила за това как трябва да се справя с тази храна и не желаех да я разочаровам като объркам нещо в любопитния човешки ритуал.

Саша сбърчи нос.

— Може би така ще е най-добре. Или просто да не го правим.

Изглеждаше толкова разочарована, че ме заболя.

„Ако желаеш да донеса мъртви животни, без да ги изям, ще го направя“, заклех се. „Ще ти донеса десетки.“

Прекрасна усмивка се появи на лицето й.

— Това е най-милото нещо, което някога си ми казвал, Дакх. Мисля… — Сви рамене и огледа рафтовете близо до нас. — И се нуждаем само от едно мъртво животно. Наистина трябва да изядем някои от тези неща — Саша изглеждаше разтревожена и се обърна към мен. — Мислиш ли, че ще дойде, Дакх? Ами ако не иска да има нещо общо с нас?

„Човешката женска ще дойде“, казах на половинката си. „Ще я преследвам и ще я донеса, ако не дойде.“

Саша

На следващия ден нервно поставих маса за пикник отпред пред магазина и зачаках. Пренесохме я от прекалено обраслия вътрешен двор на градинския център до паркинга на магазина заедно със зелен чадър, който прикриваше масата от слънцето. Направих розова лимонада, въпреки че нямаше лед, и всяко пакетче захар, което намерих, беше втвърдена бучка. Имаше пакети с чипс и крекери, намерих и няколко пакетчета с Орео, които не бяха отворени. Не беше трудно да осъзная, че Ема харесва сладкото — пътеката на бонбоните и бисквитите беше почти изчистена. Донесох няколко от лакомствата с надеждата да я зарадвам, заедно с последната кутия еленски „спрей“ от рафтовете.

Дакх чакаше на близкия стол, драскайки по анцуга, който го накарах да облече. Имах нова рокля и чистата ми коса бе сплетена в малка корона на върха на главата ми, в чест на партито. Чувствах се накипрена, готова да се забавлявам, да ям и да говоря с друг човек, който познаваше ситуацията, в която бях.

И се тревожех, че гостът ми няма да се появи.

Беше минал повече от един ден и знаех, че Ема е получила съобщението ми. Просто зависеше дали ми вярва — не, поправка, ни вярва — достатъчно, за да дойде. Разбираемо щеше да е, ако не, но все още щеше да е разочароващо.

Дакх се помести на стола до мен. Знаех, че е раздразнен от дрехите и може да почувства нервността ми. Накарах го да почака да вземе „месото“ докато се появи гостът ни. Не ми харесваше мисълта да стоя до мъртво животно с часове, чакайки да го сготвя.

„Ще дойде“, каза ми Дакх. „Бъди търпелива.“

Усмихнах му се нервно.

„Как може да си толкова сигурен?“

„Защото помирисвам вонята й във вятъра.“

— О! — Прокарах длан по косата си нервно. — Това е чудесно.

Отне ми доста да не скоча на крака и да побягна към Ема в момента, в който се появи от далечния край на паркинга. Да се хвърля към нея вероятно ще я уплаши, затова се принудих да седна и да се накарам да изглеждам така, сякаш всичко е нормално. Не бе голяма работа, просто всекидневно следобедно барбекю по време на апокалипсис.

„Да тръгвам ли да донеса месото?“

Пресегнах се през масата и хванах ръката му.

— Не още. Ако станеш дракон в момента, може да я уплашиш. Изчакай, докато седне с нас.

Доста сигурна бях, че задържах дъха си, когато Ема бавно пресичаше паркинга. Носеше бейзболна бухалка на едното си рамо и няколко оръжия на бедрата си. Дънките й бяха разкъсани, с мръсна блуза, но изглеждаше добре. Не изглеждаше сякаш гладува, което бе облекчение. Стиснах силно ръката на Дакх. Ами ако ме мрази? Ако се възмущава, че сме в магазина й? Знаех колко териториални са хората След. Всички твои предмети имат значение, особено ако нямаш много.

Но тя бе тук, и аз щях да я нахраня и да бъда приятелски настроена. Най-малкото това можех да направя.

Тя се приближи, оглеждайки се нервно наоколо през цялото време. Когато дойде по-наблизо, видях, че носи нещо, което изглежда като яркожълта пожарникарска жилетка под разкопчаното си яке. Умно. Устояват на огън. Бях виждала доста хора да ги носят по време на драконови атаки. Това — и бейзболната бухалка — ми показа, че е приготвена за капан.

„Миризмата й кара очите ми да се насълзяват“, каза ми Дакх с кисел глас. „Няма нужда да се притеснява, че дракон ще я открадне за половинка. Трябва да няма нос, за да се случи това.“

„Шшт“, казах му, потискайки смеха си. „Ти ме открадна и миришех лошо.“

„Не, ти миришеше силно. Не лошо. Има разлика. Тя мирише отвратително.“

Все още задушавах кикота си, когато Ема дойде, и аз също я помирисах. Прав бе — наистина миришеше ужасно. Странната, мускусна, подобна на скункс, миризма, която подушихме, когато влязохме в магазина, и която практически се опитвах да прогоня до сега с някои спрейове и ароматни свещи.

— Здрасти — казах й ентусиазирано, скачайки на крака. — Толкова се радвам, че си тук! — Посочих към ранената си ръка. — Бих ти предложила ръкостискане, но все още се възстановявам.

Тя кимна бавно, погледът й бе подозрителен, докато ме оглеждаше отгоре до долу. После надникна към предната част на магазина зад нас.

— Има ли още някой?

— Само ние сме.

— Нещо против да погледна вътре? — Попита с бдителен поглед.

— Не — казах й. Обърнах се и посочих към Дакх. — Това е моят, ъм, приятел, Дакх. Мисля, че се срещнахте преди.

Ема просто се вгледа в него.

— Драконът. Помня.

— Дакх ще отиде да ни донесе прясно месо, нали, сладкишче? — Усмихнах му се ярко.

„Сладкишче?“ Попита с отвратен тон.

Ако не бях толкова нервна как ще го приеме Ема, щях да се засмея.

„Опитвам се да я предразположа. Преглътни го.“

„Много добре. Ще изтърпя това сладкишче.“ Изправи се на крака.

Ема се отдръпна назад, стягайки хватката си върху бухалката.

— Всичко е наред — казах й. — Просто тръгва. Ще се върнеш скоро, нали, бухтичке?

„Това е по-лошо и от сладкишче. Защо ме наричаш със странни имена на храни?“

„Човешко нещо е. Ела да ми дадеш целувка и тръгвай.“

Очите на Дакх заблестяха в златно. Дойде до мен и сложи ръка на кръста ми, притегляйки ме към себе си, преди да бележи яростно устата ми с целувка с език, която не беше точно сладката малка целувчица, която исках да демонстрирам на Ема.

„Ти каза целувка. Не уточни. Предпочитам да те целувам по този начин.“

Така е. Когато ме освободи, коленете ми трепеха и се подпрях на масата, за да се задържа права. Гледах, докато Дакх се отдалечи леко и разкъса анцуга си, разкривайки стегнати бронзови бедра.

— О, Боже — промърморих. — Предполагам, че трябваше да съм по-конкретна за дрехите. — Гледах го, докато се преобразяваше и се издигаше във въздуха, големите му крила се размахваха силно. Погледнах към Ема и видях, че е пребледняла и стискаше толкова силно бухалката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

Тя ме погледна и изражението й е леко недоверчиво.

— Изобщо не си уплашена, нали?

— Не. Дакх е добър. Обещавам.

Тя се вгледа в мен.

— Той ли е този, който те е насинил и ти е счупил ръката? — Тонът й е очевидно скептичен.

О, разбира се. Нищо чудно, че е толкова разтревожена.

— Всъщност не. Дакх ме спаси от човека, отговорен за това. — Потупах ръката си в превръзка, вече чиста и направена от калъфка за възглавница. — Знам, че изглежда адски страшен, но се кълна, че никога няма да ме нарани. Навиците им са малко по-различни от нашите, но сега, след като го разбирам, не се страхувам. — Докато го казвах, разбрах, че е истина. Имаше много неща, от които да се страхувам, но Дакх не бе едно от тях. Чувствах се в безопасност с него. Страхотно бе да го осъзная.

„Разбира се, че не те заплашва нищо, когато си с мен.“ Мислите на Дакх се промъкнаха в моите, и звучеше леко обиден.

„Отнема известно време тези неща да се обработят в ума ми“, казах му. „Трябва да си търпелив с мен, ако продължа да се изненадвам.“

„И си сигурна, че не мога да убия този, който счупи ръката ти?“ Мислите му бяха кисели.

„Сигурна съм.“ Върнах се при Ема, която ме гледаше любопитно.

— Каза, че драконът няма да те нарани, но мен?

— Докато си ни приятел мога да те уверя, че Дакх никога няма да ти навреди.

Тя завъртя бухалката на рамото си и ме погледна раздразнено.

— Знаеш ли какво подвеждащо твърдение е това?

Направих гримаса.

— Да. Нямам това предвид. Но трябва да разбереш, че Дакх е доста странен човек. Ъ, дракон. Фокусът му е върху половинката му и това е. Нищо друго няма значение. Затова, когато аз съм щастлива, и той е щастлив.

Ема се ободри.

— Но това означава, че мога да се откажа от урината от елен, ако той е щастлив, нали?

— Не знам — признах. — Има доста силно обоняние. Мисля, че повечето дракони са така. И могат да помиришат неща от доста голямо разстояние. Ако друг дракон реши, че харесва мириса ти…

Тя вдигна ръка.

— Не казвай повече. Схванах картинката. Ще продължа да се прикривам. Като говорим за това, донесе ли ми?

Посочих към кутията на земята, след като сърце не ми даде да я сложа до храната.

— Само това намерих.

— Просяците не могат да са претенциозни. — Ема я хвана и се отдалечи на голямо разстояние от масата, вдигна една ръка и се напръска, след това повтори процедурата с другата. Тогава издърпа колана на панталоните си и напръска бельото си, докато гледах с ужасен интерес.

Отвратена бях от действията й, но в същото време ги разбирах. Правиш каквото трябва, за да оцелееш.

Ема сбърчи носа си, когато приключи, дърпайки яката на ризата си, за да се проветри.

— Съжалявам. Свикваш след известно време. — Помисли за момент и добави. — Всъщност, не, не свикваш. Просто го понасяш, защото бие умирането.

— Това го разбирам — казах й. — Но само това е останало. Какво ще правиш, когато свърши?

Проблясък на тревога се появи на лицето й.

— Не знам.

Потупах с пръсти устните си, мислейки.

— Ами парфюм? Може да попитаме Дакх кои вършат работа и кои не.

Очите й се разшириха.

— Ще направиш това за мен?

— Разбира се. Все още се чувствам зле, че повече или по-малко те изгонихме от тук.

— Е, недей. — Пресегна се към един от пакетите с чипс, но подуши ръката си и направи гримаса. — Изгоних човека преди мен и съм сигурна, че някой ще изгони и вас след известно време. — Погледна ме скептично. — Но може би не и с дракона. Мисля, че той е решаващият коз.

Засмях се.

— Доста добра охранителна система е, трябва да го призная.

— Имаш ли някакъв дезинфекциращ крем за ръце? — попита Ема. — Гладувам, но не искам да ям, освен ако не си измия ръцете.

— Разбира се. Също и вода и сапун. Ела. Ще влезем в магазина и ще се измием, докато чакаме Дакх. — Кимнах в посока към вратите и влязохме вътре.

Вървяхме тихо покрай сенчестите коридори. Бях пълна с въпроси, но не исках да направя вече плашливата Ема още по-нервна. Знаех, че това е голямо доверие, затова бях доволна да я оставя тя да започне да задава въпросите. Сигурна бях, че ще има доста от тях.

Когато влязохме в стаята за почивка погледна моя басейн с копнеж.

— Знаеш ли колко дълго не съм си вземала вана?

— Вероятно почти толкова, колкото и аз, преди да дойда тук — казах с кикот. — Живях във Форт Далас, преди Дакх и аз… да се съберем. — Това изглеждаше като най-удачното обяснение за срещата ни. — Таксуваха баните, защото е трудно да намериш вода. Няма нищо по-хубаво от това да си чист. — Посочих към ваната. — Можеш да се изкъпеш, ако искаш.

Погледът на мръсното й лице е тъжен.

— Не трябва. Тъкмо прикрих миризмата си.

— Разбирам.

Тя изми ръце в мивката и ме погледна, докато се сапунисваше.

— Мислех, че това е капан, знаеш ли.

— Да, предположих, че ще си помислиш така. Знам, че ако бях на твое място, щях да си помисля същото нещо. Но ти обещавам, Дакх и аз не искаме да те нараним. Тъкмо отлетяхме от града, когато се появихме тук.

Ема кимна.

— Това е странно за мен, знаеш. Барбекю с дракон и момиче, което ме изрита от дома ми? Много странно.

Засмях се, защото бе права.

— За мен също е странно, повярвай ми. Някои сутрини се будя и се чудя как стигнах до тук.

— Е, след като повдигна темата, това е добър въпрос. Как свърши отвлечена от дракон? И как знаеше, че е човек? — Изтръска ръцете си от водата и ги изсуши в хартиена кърпа, след това внимателно я сгъна и я сложи в джоба си за повторно ползване. — Никога преди не съм виждала дракон да се преобразява в човек. И отново, никога не съм виждала дракон толкова отблизо.

— Не знаех, че е човек. За мен също беше шок, когато ми го казаха.

— Тогава как го срещна?

— „Срещна“ може би е грешната дума. Дакх атакува Форт Далас, а приятелката ми Клаудия се опитваше да избяга с нейния дракон. Издърпа ме зад нея, но не можех да се задържа заради ръката си. — Посочих безсилно към превръзката. — Паднах от гърба на спасяващия ни дракон и Дакх ме хвана във въздуха. Следващото нещо, което си спомням, е, че ме отнесе на далеч. — И даде ясно да се разбере, че иска компания, но отказах да кажа тази част на Ема.

„Защо? Чест е да съм твоя половинка.“ Мислите на Дакх звучаха леко дистанцирани, сякаш идваха от далечен край на коридор, вместо право в ухото ми. „Няма нищо, от което да се срамуваме.“

„Не се срамувам“, казах му. „Просто не мисля, че повечето хора ще разберат. Понякога не съм сигурна, че дори аз разбирам, а те познавам.“

„Ха. Ако имаш съмнения, мога да ти покажа, когато се върна.“

„Никакви съмнения! Не това имах предвид. И не е нужно показване.“ Почувствах лицето ми да се сгорещява, докато Ема ме гледаше.

— Та, ъм, докъде сме?

— Добре ли си? Изглеждаш разсеяна.

Поколебах се дали да й кажа, че Дакх е телепат, но изглеждаше като нещо, което трябваше засега да запазя за себе си. Не исках да се чувства сякаш мълчаливо заговорнича срещу нея.

— Просто мисля. Беше странно пътуване.

— Обзалагам се. Кажи ми повече за Дакх. Как откри, че е човек вместо дракон?

— Там е работата — казах й, докато миех ръцете си. — Не съм сигурна, че е човек, който има драконова форма, а също и че е дракон с човешка. Начинът, по който мисли, и вярванията му… те просто са много различни от нашите. — Избърсах ръцете си и печално й се усмихнах. — И открих, че има човешка форма, когато се промени пред мен. Вероятно не бях толкова шокирана като теб, защото приятелката ми Клаудия ми каза за връзката си с дракон, но е потресаващо да го видиш за пръв път.

— Твоята приятелка също се е свързала с дракон, казваш? Клаудия? Как го е срещнала?

Прехапах устна, чудейки се колко да й кажа.

— Клаудия беше заточена от Форт Далас и тръгна в Земите на събирачите, за да го намери.

Лицето на Ема потъмня.

— Фортовете са отвратителни места — каза ми. — Най-лошота е това, което е останало от човечеството. Аз бях изхвърлена от Форт Тълса. Надявам се да изгори целия.

— Била си? Какво е станало?

Погледът й се разфокусира още повече.

— Каквото винаги се случва, когато си жена по време на След. Някой решава нещо и или можеш да се подчиниш, или да действаш. Предпочитам да не говоря за това.

Сърцето ми се сви със симпатия. Била съм там, където е била и тя. Всички. Трудно е, когато си сама жена.

— Разбирам. Първия път, когато свърших заедно с Дакх, бях ужасена от него. Тогава осъзнах, че единственото нещо, което иска, е моето щастие. Сега се чувствам в по-голяма безопасност с него, отколкото когато бях във Форт Далас, заобиколена от стотици хора с оръжия. Забавно е как стана така, нали?

— Не съм изненадана. Имаш най-големият гадняр на твоя страна. Трудно е обаче просто да простиш всичко, което те са ти направили. В главата ми, драконите все още са врага. Все още убиват милиони хора.

— Не съм го простила — казах й, докато се връщахме обратно пред магазина. — Просто ги разбирам повече, сега, когато познавам Дакх. — Думите й ме караха да се чувствам неудобно. В очите на човечеството, аз се забивах с врага — чудовището, унищожило света ни. Сега аз също съм враг.

— Как можеш да го разбереш? Какво има за разбиране? — Имаше болка в гласа на Ема. — Загубихме всичко.

— Също и Дакх — казах й. — Не го извинявам, но той и хората му са нямали избор, когато са минали през Разрива. Нещо в това място разрушава умовете им и ги прави луди. Видях колко силно се бори. Единственото нещо, което му помага, е да говори с мен. Ако не съм тук, той просто е толкова луд, колкото останалите. Не е нещо, с което могат да се справят. Дори не знам дали осъзнават какво правят през повечето време. Мисля, че умовете им просто… ги няма.

— Но как можеш да си сигурна? Как знаеш, че просто не ти казва това, което мисли, че искаш да чуеш?

Защото виждам в ума му? Но не споделих това с Ема. Чувствах го като предателство към Дакх.

— Предполагам, че трябва да повярвам на някого, затова избрах да вярвам на него.

— По-смела жена си от мен.

— Не мисля, че има намесена смелост. Всички се опитваме да оцелеем по най-добрия начин, който знаем.

— Не знам какво бих направила в твоята ситуация — призна тя. — Не знам дали мога да преглътна факта, че са врагът.

Понякога трябва да действаш с инстинкта си. Не знаех дали Ема ще разбере някога ситуацията ми, освен ако не срещне свой дракон.

— Не знам дали някога ще си в моята ситуация — подразних я. — Дакх ми каза, че миришеш наистина, наистина лошо.

Лицето й се освети от ухилване.

— Това е идеята.

Седнахме на масата с храна и очите на Ема светнаха от вида на пакетираните курабийки.

— Къде намери това? Мислех, че всички са свършили! — Задържа ги до гърдите си и затвори очи с удоволствие. — Само това си струва мъчителното пътуване.

Изкисках се на реакцията й.

— Намерих няколко от тях скрити зад няколко безалкохолни напитки. Вземи пакета.

— Ти си най-добрата. — Свали раницата си от гърба си и пъхна бисквитите вътре. — Трябва ли да чакаме драконът да се върне, за да започнем да ядем? — Погледна към храната, разпръсната на масата.

— Изобщо. Той не яде такива неща. Сам си хваща прясна крава или елен всяка сутрин — взех си от крекерите — любимите ми — и отворих буркан с фъстъчено масло. — Обслужвай се.

Тя веднага се зарови в пакет чипс, взе шепа и я набута в устата си. Не я съдех, храната вероятно трудно се намираше, благодарение на факта, че трябваше да напусне магазина. Почувствах внезапна вина. — Как се справяш? Къде си се настанила?

Ема сви рамене, докато дъвчеше.

— Намерих стара бензиностанция на пътя. Няма газ, няма храна, но има хубав покрив и никой не се е настанил там, така че е мое.

Намазах върху крекера голямо количество от фъстъченото масло, за да не усещам остарелият му вкус, и го задъвках замислено.

— Добре дошла си да дойдеш тук по всяко време, когато искаш, и да вземаш каквото ти е нужно. Има повече, отколкото мога да изям, знаеш. Същото е и с дрехите и сапуните, и всичко, за което можеш да се сетиш.

Тя ми се усмихна благодарно.

— Наистина? Хората ще убият, за да имат всички тези неща във Форт Тълса.

— Знам, но ние, изгнаниците, трябва да се подкрепяме. Освен това, какво ще правя с цяла пътека тигани?

— Да сготвиш каквото ти донесе дракона?

Засмях се, готова да й кажа как Дакх сготвя храната с дъха си, когато сянка мина над нас. И двете замръзнахме и погледнахме нагоре, и видях как паника се появи на лицето на Ема.

„Ти ли си?“ Изпратих автоматично.

„Да“, отговори Дакх. „Не исках да прекъсвам разговора ви. Донесох месо за теб.“ Изпрати ми картина на крава с наистина големи рога. „Мъртва е, но не съм дишал огън към нея. Да я пусна ли на земята?“

„Чудесно… да! Благодаря, Дакх.“ Обърнах се към Ема.

— Дакх е. Върна се.

— Как можеш да кажеш? — Имаше нервна нотка в гласа й.

— О, познах го по люспите — казах весело. — Хайде. Да видим какво е донесъл да сготвим.

Глава 28

Саша

Дакх пусна напълно пораснало кастрирано добиче на паркинга и ние с Ема прекарахме следващите няколко часа опитвайки се да разберем как да го разрежем правилно. Отвратителна, мръсна задача, която изисква ръкавици, престилки, ножове и голямо количество пищене от ужас. Дакх ни помогна с някои тежки неща за вдигане и остана в драконова форма — подозирах, че остана така, защото не искаше да носи панталони. По времето, когато парчетата ни месо бяха одрани и набодени на шиш над скарата на въглища, бях изтощена и мръсна.

Също така ми бе и много забавно.

Ема се оживи. Имаше страхотно чувство за хумор и не се страхуваше да поеме трудна задача. Докато работехме, ми разказа всичко за Форт Тълса, осиновилия я кръстник, който се нагърбил да се грижи за нея След, ужасният й брат пройдоха, който я изоставил, и десетина други малки истории, едновременно забавни, очароващи и тъжни. Ясно бе, че на Ема й липсва женска компания почти толкова, колкото й на мен, и времето мина бързо.

Когато месото бе приготвено и се печеше над въглищата, се измихме и тръгнахме да избираме парфюми. Имаше няколко със силна миризма и ги пробвахме с Дакх. Тъй като не казахме на Ема, че умовете ни са свързани, направих голямо шоу, обяснявайки нещата на Дакх и молейки го да ни демонстрира кои парфюми са най-малко привлекателни за драконовия нос. Успяхме да намерим някои миризми, които наистина бяха по-гадни за него от урината на елен, и облекченото лице на Ема е очевидно.

— Сигурен е? — питаше отново и отново. — Наистина не може да ме подуши под това?

„Сигурен съм. Носът ми никога няма да се възстанови.“ И потърка големия си нос с ноктеста лапа сякаш е отвратен.

— Сигурен е — съгласих се, пресягайки се да потупам носа на Дакх. — Вероятно ще слушам за това дни наред.

Ема ме погледна странно.

— Трябва да е по-разговорлив, когато не съм наоколо.

— Така е — излъгах. — Искаш ли да се изкъпеш, след като си тук? Има купчина сапуни до басейна в стаята за почивка и го напълних вчера с прясна вода.

— О, по дяволите, да! Сигурна ли си, че нямаш против? — Изглеждаше по-ентусиазирана от банята, отколкото от печеното месо с барбекю сос на разстояние от нас.

— Определено. Ще излезем да наглеждаме храната.

С лек писък от щастие Ема побягна в магазина. Засмях се при вида на скачането й вътре.

„Не се тревожиш, че ще вземе нещата ти?“ Попита Дакх, душейки врата ми. „Знам, че ги цениш доста.“

— Те не са наистина мои. И има повече предмети, отколкото да знам какво да правя. Тя е добра дошла, ако ги иска. Чувствам се ужасно, че откраднахме дома й и не й дадохме и най-малката помощ, с която да оцелее. — Погалих люспите му лениво. — Трудно е да си само момиче.

„Да се пресегна ли към някои от братята си дракони и да й намеря половинка, която да я защитава?“

Простенах и сложих ръка на огромния му нос.

— Прехапи си езика. Тя не се нуждае от мъж, който да я защитава! Просто се нуждае от хора, които да не са задници.

„Ще е по-лесно да й намеря половинка“, каза драконът ми сухо.

Е, прав бе.

— Не. Абсолютно не. Не мога да си представя да причиня това на някого. — Потреперих при мисълта. — Ако прилича на мен, достатъчно отнети избори има, а да мислим за това е ужасно.

Дакх мълчеше.

Когато Ема се върна, миришеше свежо и много слабо на силен цветен парфюм, месото беше готово и говорех с Дакх да си промени формата и отново да носи панталони. Ема беше с нови дрехи, етикетите на които хвърли в огъня.

— Наистина оценявам колко сте щедри, хора — каза ми, стрелвайки с любопитен поглед към променящия се Дакх. — Не очаквах това, трябва да го призная. Мислех, че ще вляза в капан, но се нуждаех от спрея.

— Е, сега не се нуждаеш повече от него — казах весело, сърцето ме болеше за нея. — И можеш да вземаш колкото парфюм искаш, защото аз нямам нужда от него.

Усмихна ми се широко и истински, и почувствах, че може би може да сме истински приятелки.

— Да ядем? Гладна съм — обявих и й подадох хартиена чиния.

Да режеш храна се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Нито Ема, нито аз бяхме разфасовали крава преди, затова никое от парчетата месо не изглеждаше като от магазин от отдавнашните дни. Но бе ароматно и мирисът на дебелия слой барбекю сос, който сложихме отгоре, караше устите ни да се напълнят със слюнка. Сложих голямо парче месо от чинията си и седнах да ям.

Вкусът бе неописуем. Издадох стон на чиста радост от първата хапка и Ема ме последва след миг.

— О, Боже, това е толкова добро — казах между сдъвкванията. Толкова отдавна не бях яла говеждо, и докато Дакх преди предлагаше да ловува и за мен, никога не приемах, след като имах опакована храна. Но това? Това променя правилата на играта.

— Невероятно — съгласи се Ема.

„Наслаждаваш ли се?“

„Абсолютно“, казах му, облизвайки пръстите си.

„Мога да кажа.“ Мислите му бяха ниско ръмжене. „Издаваш същите звуци, когато съм между краката ти, опитвайки вагината ти.“

И просто така желанието ме заля. Не бяхме правили секс от последния път и знаех, че го държах на една ръка разстояние, докато свикна с идеята, че съм негова „половинка“. Лесно беше да се фокусираш върху барбекюто, защото беше безопасно, и Дакх бе търпелив, не ме притискаше. Знаех, че иска да съм гладна за него, и трябваше аз да съм тази, която да поеме инициативата за секс.

И с тази проста мисъл, мислех за него. Силно. Притиснах бедрата си здраво, за да попреча мириса на желанието ми да достигне Дакх.

„Твърде късно.“

„Направи това нарочно“, казах му.

„Така е. Харесвам мириса ти. Харесва ми да ближа влагалището ти. Харесва ми да настанявам члена си дълбоко в теб, където принадлежи. Така трябва да е между половинки. Трябва да си толкова гладна за мен, колкото съм и аз за теб.“

„Е, мисията е изпълнена, защото сега не мога да оближа барбекю соса от пръстите си, без да се изчервя и да искам да се свия на стола си.“ Принудих се да дъвча тихо, игнорирайки факта, че зърната ми бяха твърди срещу плата на лятната ми рокля. Искаше ми се да пренебрегна горещите погледи, които Дакх ми хвърляше, докато вземаше парче месо и облизваше соса от него, но не можех. Пулсът ми се усили от това колко златни бяха очите му.

— Мислиш ли, че ще издържи? — попита Ема, мръщейки се на едно ребро.

— Хм? — Премигнах и погледнах към нея. Трудно бе да си концентриран, особено когато Дакх е бронзов и без риза пред мен. Част от мен искаше да хвърля чинията си, да се покатеря в скута му и да се трия в гърдите му.

„Направи го“, каза ми Дакх, мислите му бяха развеселени и похотливи.

„Абсолютно не“, отговорих му. Едва чувах как Ема ми говори за това по какъв начин можем да запазим сготвеното месо и колко дълго ще издържи без някакъв вид хладилник. Тогава ме погледна, чакайки за отговор.

— Каквото мислиш, че е най-добре — казах слабо и бутнах крака на Дакх със сандала си под масата. „Спри да ме разсейваш.“

Дакх сграбчи сандала ми, хващайки в капан крака ми, и започна да гали глезена ми.

„Толкова мек.“

„Спри! Яж си храната.“

„Не е и наполовина толкова сочна, колкото си ти. Предпочитам да заровя езика си някъде другаде.“

Сгърчих се на стола си. Можех да почувствам как пулса ми започна да тупти между краката ми, и как се надига топлина там. Можех да кажа, че вече съм мокра между бедрата, вагината ми бе хлъзгава от възбуда.

„Мога да те подуша над вонята й“, съгласи се Дакх. „Страстта ти за мен е силна.“

— Добре ли си? — попита ме Ема, поглеждайки Дакх, след това мен. — Лицето ти е червено.

— Просто захапах нещо люто — излъгах, задавяйки се с думите. Сграбчих пластмасовата чаша с лимонада и я изпих, като през цялото време пръстите на Дакх проследяваха вътрешната част на глезена ми.

— Какво искаш да правим? — попита Ема и погледна небето. — Слънцето вероятно ще залезе скоро, така че ще трябва да тръгна, преди да стане тъмно.

— Ще бъдеш ли в безопасност? — попитах, забравяйки за Дакх за момент.

— О, абсолютно. — Потупа джоба си. — Имам лютив спрей и бухалката си, също и в някакъв момент ще си намеря ново оръжие. Има доста куршуми в магазина, но, за жалост, никакви оръжия.

— Щом си сигурна. Не искам да се чувстваш сякаш те гоним — увъртах аз.

„Ако остане, ще слуша виковете ти от удоволствие, докато влизам в теб…“

Закашлях се, разпръсквайки розовата си лимонада.

Ема се пресегна, потупвайки гърба ми.

— Ще бъда добре. И не ме гониш. Бензиностанцията ми е безопасна и след като нямаш против да взема някои неща, ще тръгвам. — Погледна тъжно огромното количество от барбекюто, което още се печеше.

— О, Боже, разбира се! Вземи всичко, от което имаш нужда. Вземи също и колкото можеш да носиш от месото. — Издърпах крака си от скута на Дакх и станах. — Нека го опаковаме и да се погрижим за теб, става ли?

Забързах към входа на магазина с нея. Дакх мълчеше и не можах да се спра да не го погледна, за да видя какво си мисли. Имаше развеселена полуусмивка на лицето си, но очите му бяха нажежено ярко златно, толкова горещо, че практически чувствах как ме изгарят.

„Не мисли, че можеш да избягаш от мен, малка половинке. Драконите обичат да преследват. И когато те хвана, възнамерявам да те държа долу и да те ближа, докато не се наситя.“

Потреперих от умствената картина. Не само защото бе еротична, но защото знаех, че той може да види какво става в главата ми и всичките ми мисли. Тогава направи нещата двойно по-лоши — и два пъти по-приятно възбуждащи.

След известно време Ема имаше пълна пазарска количка с предмети от първа необходимост, пластмасови кутии, пълни с толкова много месо, колкото ще може да изяде, преди да започне да се разваля, някои дрехи и одеяла. Парфюмите бяха внимателно увити — взе няколко шишенца с по-силен аромат и остави някои за „спешни случаи“ на рафтовете.

Бях леко тъжна да видя, че си тръгва, но в същото време, практически излизах от кожата си в очакване от докосването на Дакх.

— Сигурна ли си, че ще си добре? — попитах като че ли за стотен път. — Мразя да те изпращам.

— Недей. Добре съм. Свикнала съм да съм сама. — Усмивката й се разшири. — Наистина оценявам всичко, което направи. Това беше… хубаво. Накара ме да осъзная, че от дълго време не съм имала приятели.

— Аз загубих моите неотдавна, така че е хубаво да видя друга жена наоколо. Моля те, кажи, че ще дойдеш отново, става ли? Ще ми хареса да се видим пак, дори да е само да дойдеш да вземеш още нещо. Има достатъчно за двете ни. И Дакх може да ловува, ако имаш нужда от месо. Трябва само да попиташ, разбра ли?

Ема кимна.

— Разбрах. Благодаря ти отново, Саша. Оценявам го. И кажи на Дакх благодаря. — Кимна към дракона, който все още стоеше на масата и ни гледаше. — Малко е странен, но мога да видя, че го е грижа за теб.

— Така е — съгласих се меко. — Благодаря ти за разбирането.

— О, не казвам, че разбирам — подразни ме тя. — Но определено е привлекателен.

Засмях се.

— Е, както казах, чувствай се свободна да идваш по всяко време.

— Може, но вероятно ще оставям бележка, за да обявя идването си няколко часа преди това. Не искам да налетя на нещо. — Намигна ми и обърна количката към стария, разрушен път към магистралата. — До по-късно, Саша.

Почувствах как се изчервявам.

— Чао, Ема. До скоро. — Предполагам, че бяхме очевидни.

„Може би може да подуши възбудата ти така, както и аз.“

„Не може“, казах му твърдо. „Дори не казвай такива неща.“

„Силна миризма е“, каза ми Дакх. „Бих се изкъпал в нея, ако можех.“

„И това е картина, която никога няма да мога да извадя от главата си. Благодаря за това.“

„Издаваш звуци, сякаш не харесваш вниманието ми, но аз знам, че не е така. В главата ти съм, помниш ли?“

„Никога не съм казвала, че не го харесвам! Просто ме учудва. Не съм свикнала някой да улавя мислите ми. Леко обезпокоително е. Кара ме да се чувствам гола.“

„Харесва ми, когато си гола.“

Някак си знаех, че идва това, но не можах да спра смеха си. Въпреки че шегите му ме накараха да се чувствам разтърсена и да се изчервявам, ги харесвах. Забавно бе да дразниш и да почувстваш светлина и безгрижие отново. Не осъзнавах колко… сломена и стара се чувствах във Форт Далас. Там просто съществувах.

Сега се чувствах жива.

Глава 29

Саша

В момента, в който Ема изчезна по пътя, мислите на Дакх наводниха ума ми, пълни с похот и обещания. Достатъчно дълго беше търпял.

Аз също. Знаех, че бикините ми са подгизнали от играта помежду ни, дори да е само умствена. Знаех, че само мислейки, за това какво предстои ме караше да настръхвам от осъзнаване, а пулсът ми се ускоряваше. Дори не трябваше да се обръщам, за да покажа на Дакх колко възбудена бях в момента.

Той знаеше. Знаеше, защото бе в мислите ми, и защото можеше да го почувства. Той изгаряше от желание да ме докосне. Потокът картини как възнамерява да го направи. Нуждата, която подронваше волята му. Бореше се силно с желанието да ме дръпне към себе си… срещу него… под него.

Но сега нямаше нужда да се бори.

Скоро, след като си го помислих, Дакх ме хвана за кръста и ме прегърна. Загрижен бе за превръзката ми, докато ме носеше, крачейки към масата. Сложи ме да седна на ръба и помете пластмасовите чинии и празните чаши, правейки бъркотия.

— Какво правим? — попитах задъхано.

„Ще вкуся половинката си, точно както исках.“ Очите му заблестяха ярко при мисълта, по-светли от бронзовата му кожа.

— Тук? — Имаше колебание в гласа ми, но също и нужда. Имаше нещо скандално в мисълта да правиш секс на открито, дори да няма никого наоколо, освен нас. Дракон можеше да прелети над нас и да ни види. Ема можеше да се върне. Номади можеше да се крият в отдалечените дървета. Всички тези неща бяха неприятни, но добавяха острота към желанието, което чувствах. Едновременно бях ужасена и възбудена.

„Не мога ли да опитам тук половинката си? На тази маса? Издаваше такива сладки звуци, когато облизваше пръстите си. Сега е мой ред.“

— Ще оближеш пръстите ми? — подразних го, дори когато обхвана главата ми и ме приведе на равната, клатеща се повърхност на масата.

„Не. Мой ред е да ближа. Ще те оближа навсякъде. Гладен съм за теб, моя сладка Саша. И ще те имам.“ Дръпна дългата пола на роклята ми, ноктите му се огънаха. Помисли за момент и си спомни, че не обичам да ми къса дрехите, затова я избута над коленете ми. След миг главата му изчезна под ярката пола с флорален мотив.

Издадох лек изненадан писък от усещането на горещата му кожа, притискаща се към вътрешността на бедрата ми. След миг почувствах допира на носа му срещу дъното на бикините ми, а зъбите и езикът му да подръпват материята им.

„Мразя това“, каза ми, мислите му бяха изпълнени с моя мирис и моята възбуда. „Разделят ме от най-любимата ми част от теб.“

Простенах, гърчейки се от това странно еротично докосване.

Ноктите му нежно се движеха по кожата ми и тогава почувствах как избута настрани бикините ми. В следващия момент езикът му мина по чувствителните ми гънки и от гърлото ми се изтръгна вик.

„Шшт или ще върнеш обратно човешкия си приятел, чудейки се какви ужасни неща й прави Драконѝ-воин.“

Драконѝ… воин? Това звучеше лошо и все пак секси.

— Това ли си ти?

„Твоят Драконѝ-воин“, каза ми между свирепите близвания на вагината ми. „Мъжки, жаден да бележи половинката си.“

Да чуя това яростно, властно ръмжене в мислите ми ме направи по-мокра, сгърчих се, докато езикът му минаваше по чувствителните ми гънки. Не се концентрираше върху точно определена част, което бе едновременно прекрасно, дразнещо и досадно. Исках да пъхне пръст в мен. Исках да смуче клитора ми. Исках всички развратни, мръсни неща от него, а той им отделяше доста време.

Нетърпеливо ми се скара, докато ме облиза бавно и мъчително.

„Мислех, че искаш да чакаш?“

— Промених си мнението — запъхтях се, притискайки бедра към устата му.

„Да влезем ли вътре? Мисля си, че не харесваш масата.“ Започна да надига глава.

Сложих ръка на гъстата му, дива коса и го задържах там.

— Не! Остани там. — Дишах тежко от нужда. — Не смей да мърдаш.

Мислите му изтътнаха развеселено и ме облиза удивително бавно.

„Мисля, че ми харесва, когато половинката ми е изискваща. Какво ще ти хареса да направя, огън мой?“ Езикът му мина по клитора ми. „Да те вкуся тук?“ Облиза по-ниско. „Или тук?“ Още по-ниско, езикът му драскаше срещу сърцевината ми, след това проникна. „Или тук?“

Издадох лек хленч, защото не бе честно това, че трябва да избирам. Исках всичко. Чувствах ли се странно преди, че съм на маса? Точно сега Ема може отново да се появи и щях да я накарам да почака, докато приключа с Дакх. Имах нужда от това. Не осъзнавах колко силно, докато не ме докосна. Подивявах от възбуда и сякаш огънят, както ме нарече, течеше във вените ми.

— Език — простенах между запъхтяното дишане. — Клитор.

Устата му веднага се спусна над посоченото място, езикът му галеше по начин, който напълно ме побъркваше.

Изскимтях, дърпайки полата си, защото закриваше гледката. Едновременно бе вълнуващо и разочароващо да не мога да видя какво прави. Напълно ме подлудяваше и в резултат се приближавах все по-близо към оргазма, от който толкова отчаяно се нуждаех.

Разбира се, в момента, в който започнах да мисля за него, започна да ми се изплъзва. Сякаш щом знаех, че ще усетя удоволствие, умът ми трябваше да ме саботира, да ме върне към Старата Саша, която не се наслаждаваше на секса. Дразненето на езика на Дакх върху клитора ми стана прекалено чувствено и този път, когато се сгърчих, бе за да се отдръпна.

— Дакх, чакай…

„Не мисли, половинке.“

— О, лесно ти е да го кажеш!

„Просто се наслаждавай. Не мисли за миналото. Мисли за мен тук, с устата ми върху теб, давайки ти удоволствие. Отпусни се.“ Мислите му бяха успокояващ балсам за надигащите се тревоги. „Нека аз да поема контрола. Нека контролирам удоволствието ти. Нищо не се изисква от теб, освен да лежиш и да ме оставиш да те докосвам.“

Зърната ми се втвърдиха от мисълта и простенах бездиханно. Имаше нещо толкова еротично в това да нямаш абсолютно никакъв контрол върху ситуацията. Сякаш колкото по-дълго ме контролира, позволявах на тялото си да реагира, по какъвто начин иска, а как можех да не харесвам мокрото, настойчиво близане на езика му върху клитора ми?

„Точно така. Остави ме да те удовлетворя.“

Миг по-късно почувствах нещо голямо и настойчиво да се притиска към сърцевината ми. Простенах, когато проникна плитко, защото това малко докосване допълни всичко, което чувствах.

— О, Боже… какво… какво правиш?

Почувствах как потърка клитора ми с устните си и почти се свлякох от масата.

„Давам ти каквото искаш — давам ти всичко.“

— Не ноктите, надявам се. — Издишах, мислейки си за смъртоносните, приличащи на принадлежащи на хищна птица нокти на върховете на пръстите му.

„Никога.“ Изпрати ми картина на кокалчетата си, докато ги притискаше в мен, и тази картина бе невероятно еротична. Отново простенах и когато отново навлезе в мен, изпълвайки до крайност възприятията ми.

„Отдай му се“, окуражи ме Дакх, изпращайки ми поток еротични картини. „Поискай освобождението си.“ Отново тласна в мен, докато устата му продължи да работи върху клитора ми.

Бе твърде много. С лек вик мускулите ми се напрегнаха и свърших. Малък оргазъм, но се чувстваше фантастично. Вълни от блаженство ме заляха и се загубих в усещането как тялото ми се свиваше при избухването на удоволствието. Толкова хубаво.

Дакх надигна глава изпод полата ми и тогава видях лицето му. Устата му блестеше, мокра от соковете ми, и бе толкова прекрасен, очите му ярко злато от емоциите. Целуна коляното ми и ме погледна горещо.

„Обърни се, за да мога да те бележа точно тук.“

Размърдах се на твърдата маса.

— Не знам дали това е добра идея с ранената ми ръка. Може да направим нещата по-лоши.

Секси изражението му веднага се промени и ми помогна да стана.

„Боли ли те? Нараних ли те?“

— Не, имам предвид, не сега. — Изкисках се, чувствайки се преситена и „свиващо пръстите“ чудесно. — Просто казвам, че това вероятно е грешното място да завършим нещата. Може да отидем на леглото — казах срамежливо. Странно бе да си този, който окуражава мъжа. Вероятно мога да го избутам в този момент — в крайна сметка получих оргазма си. Беше ми добре. Работата бе там, че не исках. Исках той също да свърши. Исках той също да види удоволствието си. Исках Дакх да загуби контрол.

Усмивка изгря на лицето му и ме погледна спиращо дъха секси, от което пръстите ми отново се свиха.

„Каквото пожелае половинката ми.“

— Искам теб — казах му и протегнах ръка, за да ми помогне да седна.

Вместо да поеме дланта ми, той ме вдигна, носейки ме вътре. Почувствах се малко виновна заради бъркотията навън, но реших, че ако миещите мечки и койотите не стигнат до тук, ще изчистя сутринта. За сега просто исках да съм с Дакх.

„Трябва да ми кажеш, ако те нараня някога“, изиска, докато ме носеше през магазина. „Много по-силен съм от теб и не искам да те нараня, без да искам.“

— Никога няма да ме нараниш — уверих го. Никой никога не е бил толкова загрижен за безопасността ми.

„Така е, защото ти си най-ценното нещо в моя свят“, каза ми той. „Без теб аз съм загубен. Без теб съм сам. С теб съм цял.“

Очите ми се замъглиха, защото това може да е най-милото нещо, което някога бях чувала. И това се отнасяше и за чувствата ми към него. Знаех, че е бързо, а също и че е врагът.

Просто… не знаех дали ме е грижа повече. С Дакх бях в безопасност, защитена и щастлива. С него никога не се чувствах сякаш не съм достатъчна за някого. Че съм проблем, тежест или забравена. Чувствах се сякаш принадлежа там. Сякаш имам значение.

Може би бях пристрастена към моя дракон. Нямах проблем с това.

Увих здравата си ръка около врата му, докато внимателно ме полагаше върху разбърканите одеяла, които ни служеха като легло.

„Удобно ли ти е?“ Подуши врата ми.

— Да, благодаря. — Усмихнах му се.

„Свали си дрехите и си обърни, моя половинке.“ Очите му блестяха с обещание.

Погалих силната му, квадратна челюст.

— Ще се съблека, но този път защо не правим секс лице в лице? Не че не харесвам другия начин. Просто мисля, че ще е хубаво да си върху мен.

Той изглеждаше изненадан от предложението ми.

„Хората по този начин ли се чифтосват?“

— Ъм, да? Дали… — Напрегнах се да си спомня коя дума беше използвал по-рано — Драконѝ не правят такива неща?

„Нашите чифтосвания са бързи и груби. Винаги съм вземал женската отзад.“

Страхотно, сега съм ревнива, чудейки се с колко жени-Драконѝ е правил секс.

— Разбирам.

Той се наведе и притисна устата си към врата ми.

„Не помня. Не помня нищо за тях. Нито лицата им, нито телата им, нито мириса им. Те са нищо. Не помня женска преди теб.“

И това ме накара да се почувствам малко по-добре. Погалих с върховете на пръстите си челюстта му, проследявайки чертите му.

— Тогава нека сме лице в лице този път. Харесва ми идеята да имам възможност да те гледам, докато свършваш.

„Ако те удовлетворява, ще го опитаме.“ Погали носа си в моя и беляза устата ми с гореща целувка, езикът му се извиваше срещу моя. Имаше слаб мускусен вкус и осъзнах, че опитвам… себе си. Странно. „Вкусът ти е удивителен“, каза ми. „Няма нищо странно в него.“

Целунах го отново и дръпнах дрехата си.

— Ще ми помогнеш ли да се съблека? Искам да почувствам кожата ти срещу моята.

Той дръпна роклята ми, а след нея сутиена и бикините ми. След като се замислих за миг оставих превръзката на врата ми. Не исках да нараня повече ръката си, отколкото вече бе ранена.

— Готова съм това да се излекува — измърморих, когато внезапно ме заболя силно.

„На хората отнема доста време да се излекуват, дори с огъня в кръвта ти. След колко време ще се подобри?“

— Не знам — признах. — Може би след месец? За пръв път чупя ръка. — Направих гримаса. — И съм също толкова готова, колкото и ти, да се оправи. Досадно е да не мога да използвам двете си ръце.

„Не ме интересува досадното. Интересува ме това, че си ранена.“ Погали рамената ми намръщено. „Не ми харесва мисълта, че те боли.“

— Добре съм — казах меко. — Обещавам. — Легнах назад в завивките и прокарах пръсти по дългия му, твърд корем, по главата на члена му, очертан от твърде тесния анцуг, който носеше. — На мен също не ми харесва да те боли. И това изглежда те боли малко, хмм?

„Боли да е в теб“, каза ми той. „И боли да е извън тези абсурдни кожи.“

Изкисках се на това.

— Дреха е, не кожа. Направена е от растения.

„Безполезно е.“ Прокара нокти през материята, разкъсвайки я в бързината да я махне. „Никой Драконѝ, заслужил боята си, няма да носи такова нещо.“

Заслужил боята си? Запомних да го попитам за това по-късно. Сега бях твърде очарована да гледам как ноктите на Дакх прокарват пътя си през материята, разкривайки бронзовата кожа отдолу, изпъстрена с люспи, практически движейки се върху шестте плочки на плоския му корем. Аз съм голяма, голяма късметлийка, реших, защото мога да докосна това. Оставих ръката ми да се плъзне по-надолу, галейки хлъзгавата глава на члена му, прокарвайки пръсти по предеякулационната течност. Ще докосна всичко.

Той изръмжа ниско в гърлото си и голямото му тяло ме притисна надолу. Раздалечих крака, приканвайки го да се отпусне в люлката на бедрата ми, и той погледна надолу между нас, сякаш гледаше как телата ни си пасват. Хвана члена си с ръка и прокара главичката му нагоре-надолу по хлъзгавите ми гънки, навлажнявайки я. Задържах дъха си, изненадана колко хубаво е чувството. Колко хубаво е всичко с него.

Дакх нагласи главата на члена си срещу сърцевината ми и притисна напред, прониквайки.

Простенах от чувството — дебел и широк, и въпреки че бях мокра и готова за него, все още бе отнемащо дъха. Пресегнах се към него, галейки ръката му, докато той ме обладаваше бавно, погледът му насочен към мястото, на което се сливахме. Гледаше, докато влизаше в мен, и когато се настани изцяло вътре, се наведе напред, гърдите му притискаха моите, и ме целуна леко.

„Мисля, че харесвам това.“

— Така ли?

Ръцете му обхванаха челюстта ми, погледът му бе заключен с моя. Усещането се разпростря спираловидно в тялото ми с движенията му, аз се задържах за него, опитвайки се да вдигна бедра, за да срещна неговите, когато проникваше в мен. Движенията му бяха бавни и сигурни, но когато се отпуснах срещу него, той увеличи скоростта, тласъците му се превърнаха в настойчиви.

Погледът му бе властен, докато нахлуваше в мен, отново и отново.

„Моята Саша“, изпрати ми и ниско заръмжа. „Моята половинка.“

— Твоя — прошепнах, прокарвайки нокти по кожата му, опитвайки се да го докосна навсякъде, където мога.

Той зарови лице във врата ми и тласъците му станаха по-яростни. Скоро щеше да свърши — разбирах го от неотложността в мислите му, от нуждата, надигаща се в ума му. Възбудата му засили моята и колкото по-силно влизаше в мен, толкова повече триенето изглежда засилваше удоволствието ми. Изненадана бях, когато почувствах нов оргазъм да се надига в корема ми, и простенах, когато следващият му тласък бе последван от завъртане на бедрата му, защото това накара всичко да стане още по-възбуждащо.

— Продължавай — казах му. — Не спирай.

„Не и докато не получиш удоволствие отново“, обеща той и захапа врата ми с тези остри, зловещи зъби.

Простенах, обхващайки с крака бедрата му, за да увелича дълбочината на проникването му. Тласкаше по-силно и по-бързо, и се прилепих към него, затваряйки очи и държейки се здраво, докато неуловимият оргазъм растеше в мен. Почти там, но имах нужда от повече, имах нужда от нещо друго, което да ми даде този лек тласък…

Дакх нежно захапа врата ми и докато го правеше, почувствах как ръката му се плъзна между телата ни. Палецът му се притисна между гънките на женствеността ми, намирайки клитора ми, и остана там. Когато отново тласна в мен, пръстът му се потърка в него.

Това ме запали като фитил на динамит. Извиках, забивайки нокти в раменете му. Той тласна в мен отново и почувствах как тялото ми се обви около него, вагината ми се сви в отговор на надигащия се оргазъм. Продължи силно да тласка в мен с ръмжене, а телата ни толкова грубо се сливаха, че гърбът ми се плъзна по одеялата и се смъкна на пода. Не ме интересуваше. Единственото нещо, което имаше значение, бе Дакх. Горещата му кожа, горящите златни очи, топлината му срещу мен, влизащ в мен…

И тогава свърших. Всичко в мен се разпадна и издадох задушен лек вик, докато всичко се свиваше и отпускаше, оргазмът отново и отново минаваше през мен. Той изръмжа името ми — силно — и го почувствах как потръпна, когато собственото му освобождение дойде, топлината на семето му изливаща се в мен. Толкова странно — но удовлетворяващо — усещане.

Дакх тласна в мен, плитко, и зарови лице в кожата ми отново, ближейки вдлъбнатината на врата ми.

„Моята сладка половинка. Вземи всичко, което ти давам.“

„Винаги“, отговорих му умствено, галейки с ръка рамото му. „Винаги.“

Глава 30

Саша

Отне известно време да се съвзема и не бързах той да се махне от мен. Обичах да чувствам топлата му кожа срещу моята, почти лютивия вкус на потта му. Хлъзгавото сливане на телата ни. Обичах това. Можех да остана така завинаги, мислех си. Само ние двамата, сами в света, тежестта му, отпусната между бедрата ми. Рай.

„Ще гладуваш“, каза ми той и захапа отново вдлъбнатината на врата ми, след това ме облиза, за да смекчи остротата. „И ще трябва в някакъв момент да напусна вагината ти, за да те нахраня.“

— Не съм казала, че е практично — казах му с въздишка. — Просто ми харесва мисълта.

Продължих да го докосвам, прокарвайки пръсти по гърба му, мислейки. Имаше толкова много за откриване и разбиране. Части от спомените му бяха започнали да се връщат, мисля. Каза, че не помни много за живота си, преди да мине през Разрива, но във важни моменти се появяваха следи от миналото му. Спомена Драконѝ и воини. Не за пръв път говореше за битки. Отпуснах се в мислите му, опитвайки се да надникна в ума му.

„Всичко, което трябва да направиш, е да попиташ“, каза ми лениво. „Не е нужно да се промъкваш.“

„Предполагам, че не съм много потайна“, отговорих му, докато прокарвах пръсти през гъстата му коса. „Искаш ли да се фокусираш върху миналото си? Да видим какво можем да разберем, ако работим заедно?“

Той се намести, тежестта му се вдигна от тялото ми. Не бяхме вече свързани и усетих чувство на загуба. След миг ме прегърна и ме задържа близо до себе си, загрижен за ранената ми ръка.

„Има ли значение миналото ми?“, попита той. „Сега съм тук с теб. Това е всичко, от което се нуждая.“

„Но може би ако разберем миналото ти, можем и да видим как да те върнем обратно.“

„Нямам желание да се върна.“

„Никакво? Дори това място да изпържи ума ти?“

Той погали бузата ми.

„Не и след като те имам тук.“

Сладки думи, но имах чувството, че е малко прекалено. Исках да знае откъде идва, за да има избор. Ако имаше опция, исках да има възможност да избира. Знаех какво е да си в капан в свят, който се е превърнал в ад, и ако мога да предотвратя това да се случи на друг човек, щеше да е хубаво.

„Кажи ми“, казах в ума му, докато галех гърдите му. „Какво представлява Драконѝ? Всички ли се наричат така или е само един определен човек?“

„Всички мои хора.“ Мислите му бяха сънливи, звучаха удовлетворено след секса. „Драконѝ е това, което сме. Огънят в кръвта ни. Духовете ни са Драконѝ. От там идваме, дори и повече да не сме там.“

Запомних това.

„Защото вече живеете тук?“

„Не, още преди да дойдем в този свят не живеехме в земите на Драконѝ.“ Имаше бледа тъмнина около мислите му и вихрушката от пера ми показа, че притискам прекалено силно. „Живяхме… някъде другаде…“

Погалих брадичката му, проследявайки люспите му по гърдите му.

„Не се тревожи за това, бейби. Друг път.“

„Бейби?“ Чух развеселеността му, ясна като бял ден. „Прилича ли на сладкишчето, с което ме наричаше по-рано?“

„Това е термин за привързаност.“

„Да ме наричаш бебе?“

„Мда. Свиквай.“

„Ще. Мое сладко, сладко пеленаче.“ Устните му погалиха челото ми.

Засмях се на това.

„Ъ, не е точно същото.“

Мислите ни се преплитаха приятно от кратките разговори, докато той ме държеше. Продължих да галя горещата му кожа, докосвайки и успокоявайки го, докато не заспа. В момента, в който го направи, се измъкнах от хватката му и се изнизах към дневника ми.

Ден Първи от Проект Миналото на Дакх, написах. Драконѝ. Не живее в родните си земи. Духовете са Драконѝ. Споменаване на „воини“ в миналото.

Написах бележките си и затворих дневника, след това на пръсти се върнах в леглото при него и отпуснах бузата си на гърдите му. Това бе пъзел, който бях решена да подредя. Ако не може да си спомни миналото си, може би можех да му помогна да подреди парчетата и са разберем кой е и откъде идва.

Щеше да отнеме известно време, но от него имахме много.

Глава 31

Саша

Ден Трети от Проект Миналото на Дакх.

Неголям напредък. Днес, когато закачливо го предизвиках на състезание за някои секси дрехи, се засмя сякаш е най-забавното нещо и продължи да пита „къде?“. Може би за Драконѝ състезанията означават нещо друго? Може би ги организират на специални места? Трябва да се обмисли.

Ден Шести от Проект Миналото на Дакх.

Видя да си режа ноктите и беше ужасен. Каза, че това е знак за позор за Драконѝ. Странно.

Ден Осми от Проект Миналото на Дакх.

Червени дракони прелетяха над нас, сякаш планирано. Бях притеснена, но той каза, че ще ме игнорират, защото не съм заплаха. Не съм сигурна каква е разликата между червените и златните дракони?

Ден Девети от ПМД.

Червените очевидно са женски и могат да подушат, че Дакх има половинка. Малко странно е това нещо с душенето. Кара ме да искам да отида да пера.

Ден Единадесети от ПМД.

Правих секс с Дакх и се чувствах палаво. Предложих да свърши на лицето ми и той реагира шокирано и не в хубавия смисъл. Предполагам, че Драконѝ не правят това. Каза, че съм половинката му и „заслужавам“ семето му. Доообре.

Ден Четиринадесети от ПМД.

Спомените днес са наистина лоши. Отказа да отговори на въпросите ми. Много гарвани в главата му. Горкият.

Ден Шестнадесети от ПМД.

Дакх е толкова сладък с мен. Боли го, когато и мен ме боли. Днес говорихме за семейството. Казах му, че моето е починало по време на безредиците след Разрива. Той не може да си спомни неговото и мога да кажа, че го тревожеше. Горкият ми Дакх. Правя този дневник за него.

Ден Осемнадесети от ПМД.

Пробив? Надявам се! Тази сутрин Дакх се събуди със спомен за планина. Не помнеше много, освен че е било много топло и песъчливо. Звучи като пустиня с планина? Ще разгледам списанията за пътуване и ще видим дали ще намерим нещо, което да съвпада с мислите му.

Ден Двадесети от ПМД.

Видях друг дракон над нас, този път златен. Дакх каза, че не го познава, не че преди позна Каел. Не бях в опасност от дракона, но това повдигна въпрос — ако Дакх познава Каел, а този не, дали не са различни групи дракони? Поради някаква причина мислех, че всички са заедно. Може би не? Всички дракони, които съм виждала досега, изглеждат като самотни същества. Дори Дакх е доста щастлив да „гнезди“ само с мен.

Ден Двадесет и трети от ПМД.

Ема предложи да помисля за фантастичните дракони и дали някои от техните навици съвпадат с тези на Дакх. Също ме попита дали е възможно да е от алтернативна вселена, нещо като Властелинът на пръстените. Възможно е, всичко е възможно. Взех купчина монети от старата каса и някои златни бижута от бижутерийния отдел и направих кофа със „съкровище“. Говорих за това на Дакх и направих голяма работа за това колко ценни са. Повече беше заинтересован да прави секс. Така че това отпадна, въпреки че сексът беше страхотен.

Ден Двадесет и четвърти от ПМД.

Попитах Дакх как издиша огън. Изглежда идваше от стомаха му, но не изгаряше гърлото му. Можеше да пламва по команда и никога не свършваше. Каза, че е нещо, което достигат в ритуал на зрялата възраст. Очарована съм от мисълта, но той не можа да ми каже повече. Мислите му се разсеяха, а очите му потъмняха. Почти сякаш нещо от тази страна (известна още като Земя) го спираше от ясното мислене.

Ден Двадесет и седми от ПМД.

Нямам цикъл. Паникьосах се леко от това. Не знам нищо за наполовина човешки, наполовина-Драконѝ бебета. За гущери ли говорим? Предполагам, че трябваше да съм благодарна, че няма да имат огън до зрялата си възраст, но може би трябваше да помислим за кондоми.

Ден Двадесет и осми от ПМД.

Никакъв напредък по отношение миналото на Дакх, но си помислих, че си струва да спомена, че всички кондоми тук са с изтекъл срок и в момента, в който докоснеха горещата кожа на Дакх, ставаха чупливи и се разпадаха. Това е. Добрата новина е, че тестът за бременност е отрицателен. Освен ако не е изтекъл и неговият срок.

Ден Двадесет и девети от ПМД.

Мне, няма бременност. Не съм сигурна как се чувствам за това. Облекчена, но също и тъжна. Дакх е тъжен. Сладко е, че иска да е баща, но се тревожа да родя дете в този свят. Плюс, може би е егоистично, но ми харесва да сме само аз и Дакх точно сега. Да не се тревожиш за никого другиго, освен един за друг.

Ден Тридесет и първи от ПМД.

Днес Дакх прогони друг червен дракон. Каза, че тя е толкова полудяла, че дори не осъзнава, че той има половинка. Каквото и да има във въздуха и кара драконите да полудяват, е наистина лошо за червените. Да си спомня, че червените са женски ме накара да се почувствам странно, защото си спомних за дракона, който ни атакува в небостъргача, беше червен и Дакх й разкъса гърлото. Той каза, че тя е щяла да го предизвика за вниманието му, което предположих, че е Драконѝ нещо. Битките са голямо нещо за тях. Женските предизвикват други женски за правото да приближат мъжки, а след това женската предизвиква мъжкия. Караше ме да се чудя каква им е културата. Какви ли бяха в човешка форма? Дали просто не се разхождаха наоколо, предизвиквайки се един друг през цялото време?

Ден Тридесет и втори от ПМД.

Никакъв писмен език за Драконѝ, изглежда. Дакх все още намира за странно, че чета „съобщения“ в книгите. Попитах го как си разменят съобщения на големи разстояния и той каза нещо, което нямаше смисъл. Каза, че не е нужно и че винаги отговарят на „повика“. Каквото и да означава това.

Ден Тридесет и трети от ПМД.

Мисля, че колкото повече научавам за Дакх и хората му, толкова повече се тревожа, че сме несъвместими. Изглеждат различни от хората. Не че ние сме страхотни, разбира се. Но четох книга — романтично криминале — и лошият мъж беше заловен от ченгетата и пратен в затвора. Дакх се разсърди, че героинята не е убила „почетно“ лошия. Каза, че е неин дълг като защитник, и с тези, които са заплаха за гнездото, се разправят веднага, за да не станат заплаха отново.

Опитах се да му обясня, че хората не убиват хора наляво-надясно, и той изглежда не можеше да разбере защо. Предполагам, че бях късметлийка, че ме обича и ме е грижа за него, но се тревожех. Ами ако налетим на други хора и Дакх реши, че не ги харесва? Щеше ли направо да ги убие, защото иска да ме „защити“? Какво ще правя?

Понякога го поглеждах и бе толкова човечен, а понякога се чудех дали не съм си изгубила ума, защото нямаше начин да е човек. Дори не бе близо. Очите му не бяха като моите. Кожата му не бе като моята. Дишаше огън. Знаех, че ме обича, говори и се смее точно както го правим ние, но се чудех дали не му приписвах прекалено много? Може би в сърцето си бе прекалено див, за да разбере истински какво е да си човек. Може би имах нужда да се откажа да го виждам него и Драконѝ като попаднали на грешно място хора, на които им се е случило нещастието да са в капан тук на Земята.

Може би трябваше да ги видя като такива, каквито са — дракони, които могат да се превръщат в хора, за да се чифтосат.

Ден Тридесет и четвърти от ПМД.

Попитах Дакх дали Драконѝ някога се чифтосват в тяхната „бойна форма“, както той нарича драконовата си форма. Той изглеждаше потресен от мисълта. Може би хората бяха особени, защото бях сигурна, че ако имахме втора форма, щеше да има някой, който да го прави така. Нещо за размисъл, предполагам.

Ден Тридесет и девети от ПМД.

Няколко дни беше тихо. Леко буреносно, защото отдавна не бях виждала Ема. Само Дакх и аз, което означаваше доста време за гушкане, много секс и доста опити от моя страна да пробия паметта му. Дакх не го бе грижа за това, предполагах, защото караше гарваните да се появят в ума му. Мисля, че това бе начинът, по който отделя лудостта си — идва под формата на гарвани. Което ме караше да мисля, че има гарвани в света му, но предполагах, че не е нито тук, нито там. Той само толерираше въпросите ми, защото ме обича, и искаше да ме направи щастлива, но знаех, че непрекъснатото ми питане смущава ума му. Можех да го почувствам. Започвах да се чудя дали не бях добра в оставянето на нещата такива, каквито са. Ако бяхме щастливи заедно, защо трябваше да има значение откъде идва?

Предполагах, че това, което имаше значение, бе къде отиваме заедно.

Глава 32

Дакх

Моята Саша пишеше в „дневника“ си отново. Придвижих се зад нея и обвих ръце около кръста й, душейки врата й. Обичах миризмата й, обичах начина, по който всеки път простенва, когато я докосвам, сякаш се изненадва, че желая да се грижа за нея. Дните ни бяха пълни с радост, но започвах да мразя дневника. С него идваха въпросите, които караха умът ми да боли, и позволяваха на гарваните да се приближават.

Тя го остави настрана, докато прокарвах езика си по врата й, въздишайки от удоволствие от докосването.

— Приключи ли с ловуването, бейби?

„Да“, потвърдих. Все още намирах за забавно как избира странни неща, с които да ме нарича, и които да показват привързаността й. Аз винаги я наричах по един и същ начин — моята половинка, моят огън, моята Саша. Никога мое бебе. Никога мое сладкишче. „Ела в леглото с мен“, казах й. „Липсваше ми.“

— Нямаше те за час — каза с кикот, но желанието й изпълни въздуха. Сега, когато моята Саша свикна с докосването ми, не отнемаше много време да се появи аромата на чифтосването. Харесваше й, когато я галех, и особено се наслаждаваше на чифтосването. Стигнах до момента да я докосвам всеки ден, дори в дните, когато кървеше. Тя не харесваше това, но в крайна сметка щях да я убедя, че тялото й е красиво за мен, без значение какво става.

„Беше дълъг час“, казах й, прокарвайки език по ухото й. „И имаше буря по пътя. Скоро ще вали.“

— О, не, наистина ли? — Тя се дръпна от ръцете ми, обезпокоена. — Ема ще идва по-късно. Надявам се, че няма да я навали.

„Искаш ли да я донеса? Мога да я проследя по мириса й.“ Въпреки че вонята се беше променила, съкрушителният аромат не. Дразнеше носа ми, но щях да я изтърпя заради моята Саша, която обичаше посещенията от другия човек. Тя идваше редовно, достатъчно често, за да не се притеснява, когато ме вижда гол.

Което бе добре. Не се наслаждавах на носенето на „панталони“, които половинката ми изискваше да нося, когато Ема ни посещаваше. Човешките обичаи бяха странни.

— Не! Мисля, че няма да й хареса. — Когато погалих гърлото й, Саша захапа нокътя на палеца ми. — Все още е уплашена от теб, знаеш.

„Така е, защото съм страшен Драконѝ-воин. Разбира се, че ще се страхува от мен.“

— Гледай да не си много голям „войник“ с нея, когато дойде. Каза, че може би има зрели домати в градинския център, и ще се опитаме да разберем как да ги използваме през зимата.

От мислите й разбрах, че говори за запазване на храна. Моята Саша бе обсебена от храната. След като стана моя половинка, празният й поглед се беше изчезнал. Вече не можех да преброявам ребрата й и се наслаждавах на закръглените извивки на дупето й.

„Не те ли храня достатъчно? Да отида ли да ти донеса месо?“

— Много ме храниш. Просто трябва да се подготвим, в случай че нещата се влошат. — Потупа ръката ми. — Просто ми угоди, бейби.

„Много добре.“ Знаех, че се тревожи за храната и дали имаме достатъчно. Щеше да й отнеме време да разбере, че мога да се грижа за нуждите й. Погалих с нос колоната на врата й. „Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.“

— Компанията ти ми е достатъчна засега — каза ми с ярка усмивка и импулсивно се пресегна и ме целува.

Спонтанността й бе дар. Погалих носа си в нейния, заключвайки длани на кръста й.

„Приятелката ти още я няма. Имаме време…“

Саша се изкиска, но можех да подуша разцъфването на възбудата й.

— Може би… може би набързо.

Човекът Ема пристигна малко по-късно и половинката ми все още мирише на семето ми, бузите й бяха изчервени от бързото ни, интензивно чифтосване. Бях обул дразнещите панталони, както поиска, и ги драсках разсеяно, докато Саша прегръщаше Ема. Поговориха си, мислите на половинката ми се разпиляваха, докато говореха за червен плод и неща за ядене. Ема също е обсебена от храната. Предполагах, че е така, защото хората са лоши ловци.

Насочиха се към задната част на магазина, където увивните растения бяха пораснали толкова дебели, че бяха минали през прозорците и падаха по пода. Следвах ги отзад, държейки под око половинката си, докато тя и другия човек си говореха. Влязоха в буренясалата стая и минаха покрай растенията, възкликвайки, когато намереха такова, каквото харесват. Имаше оранжеви неща, които наричаха „тикви“, които бяха дразнещо големи, и зелени дълги неща, наречени „тиквички“. Имаше цветя, лози и разпръснати черни пластмасови купи. В ума на Саша това бе градинският център и се зачудих дали хората са го построили. Градините. Помнех, че бяха пълни с фонтани, каменни пътеки и…

Намръщих се на себе си, търкайки врата си при спомена. Не помнех повече от това. Дори този малък фрагмент накара гарваните да се приближат, кръжейки в очакване.

„Добре ли си?“ Мислите на Саша пробиха моите.

„Просто странна мисъл.“

„За градини? Видях картината.“ Работеше активно до Ема, действайки сякаш не си говорим с умовете си. Все още бе тайна за другия човек, защото тя не желаеше да се чувства изолирана. „Може би е било място, където си живял преди“, предположи Саша.

„Не, не съм живял там. Спомних си картината, но никога не съм живял там.“ Тъмните мисли се надигнаха и ги избутах настрани. „Харесваш ли тази градина?“

„Има потенциал“, каза ми Саша радостно. Вдигна едно от зелените неща и го показа на Ема.

— Виж това!

Човекът каза нещо за това, че трябва да се научиш да харесваш вкуса и Саша се изкиска. Повечето от думите на Ема бяха непонятни за мен — все още не се бях обезпокоявал, учейки езика на хората. Хващах мислите на половинката ми от ума й и това ми беше достатъчно.

— Има толкова много зеленчуци — възкликна Саща, умът й беше изпълнен с храната, която събираха. — Консервирала ли си някога нещо такова преди? — Когато Ема издаде звук на несъгласие, Саша се натъжи. — Не знам как да направя това.

Ема предложи да погледнат книгите, съдовете на истории, които Саша толкова много обичаше.

Моята половинка се оживи при мисълта.

— Книжарница! Със сигурност има една някъде! Можем да намерим много книги как да приготвим храната. Обзалагам се, че можем да намерим и много книги за оцеляване. Може би можем да намерим някои съвети.

Ема хареса идеята и посочи към магазина. Изображение на нещо с колела — колело? — проблесна в главата на Саша.

— Можем да направим нещо по-добро — каза половинката ми и посочи гордо към мен — Дакх може да ни заведе по въздух.

Почувствах пълния ужас, идващ от Ема. Миризмата му се появи над обичайната й воня. Не харесваше идеята.

— Безопасно е, обещавам. Не е забавно, но Дакх никога няма да ни изпусне. Нали, бейби?

„Никога няма да те изпусна“, казах й. „Нея, е… докато ти е приятел, няма.“

„Ще игнорирам това“, каза ми Саша развеселено. На приятелката си каза:

— Напълно безопасно е. Обещавам.

Говориха за това известно време и малко след това бяхме пред предната част на магазина. Разкъсах панталоните си и се промених в бойната си форма, докато женските застопоряваха чантите на гърбовете си и говореха за това къде ще намерят книгите, които искат. Библиотека, решиха, или книжарница. Докато следвахме дългият, павиран път, наречен „магистрала“, трябваше да намерим нещо.

„Как е ръката ти?“ Попитах Саша, докато приближаваше. „Боли ли те?“

„Добре е“, каза ми и я сгъна. Спря да носи превръзката си едва вчера. Отне й много време, за да се оправи, и се тревожех, че е твърде крехка. „Ще ти кажа, ако ме боли“, обеща ми. „Няма да прекалявам.“

Подуших я.

„Добре.“

— Сега ще те хване, Ема — обясни Саша на приятелката си, докато се изправях на крака и разпервах крила. — Но не се страхувай. Просто се дръж здраво, става ли?

Човешката женска бе бледа, но кимна.

Най-напред взех Саша, държейки я внимателно. Винаги бях внимателен с моя деликатен човек, въпреки че през повечето време предпочиташе да стои на земята, вместо да язди с мен. Не харесваше да е в ноктите ми. Трябва да иска тези книги наистина силно, за да е доброволка за летене. Взех и другата човешка женска и страхът й се повиши.

— Всичко е наред — увери я Саша. — В безопасност си. Сега, обезопасена ли си? Дръж се здраво, защото излитането е силно.

Ема каза, че е готова за тръгването.

„Готова, когато и ти, скъпи“, каза ми Саша.

„Дръж се здраво, мое пеленаче“, подразних я. Смехът на Саша отлетя, когато се вдигнах, и Ема изкрещя силно. И двамата човека сграбчиха ноктите ми, но хватката ми бе силна и никога нямаше да ги изтърва. Издигнах се колкото мога по-гладко, пляскайки бавно с крила. Когато хванах въздушно течение се плъзнах към магистралата, проследявайки го до счупените каменни руини, които Саша наричаше Стария Далас.

„Гледай за книжарници“, каза ми Саша слабо. Изпрати ми картина на нещата, които да търся. „Аз също ще гледам за тях, след като знам, че може да са трудни за намиране.“

„Да ги потърся ли по миризмата им?“ Попитах я. „Историите ти имат много специфичен аромат. Страниците са с прашен, почти мухлясал мирис и знам, че мога да ги разпозная във въздуха, ако там има много от тях.“

„О, това е чудесна идея, бейби! Толкова си умен!“ Мислите й бяха пълни с гордост и привързаност.

Накара ме да искам да мога да направя повече за нея. Спуснах се по-ниско към земята, игнорирайки новия тревожен вик на Ема.

„Ще ти намеря тези книги“, обещах на половинката си.

„Знам, бейби. Затова ти си най-добрият.“

„Внимателно или ще ме накараш да се приземя, за да мога отново да напълня вагината ти с още от семето ми.“

„Дакх!“ Почувствах срама й и малката й ръка удари люспите ми. „Дръж се прилично!“

Исках да се потъркам в косата й и да я придърпам по-близо, за да я подуша, но малкият й приятел бе разтреперан и уплашен в ноктите ми, затова предполагам, че трябваше да пазим комуникацията си в тайна. Вместо това пратих на Саша мислите ми и се фокусирах върху пресяването на миризмата от стария човешки кошер. Имаше поразителна миризма на метал и мръсотия, заедно с далеч по-успокояващия аромат на овъглено. Разширих ноздрите си, докато се плъзгах над отломките. В началото бяха разположени на голямо разстояние, няколко квадратни човешки жилища тук и там по магистралата. Докато се приближавахме, обаче, ставаха все повече и повече, докато не бяха навсякъде, изливайки аромата си във въздуха. Изгнили неща, пепел, метал, тор — всичко смесено и трябваше да се концентрирам да издиря точно определения аромат, който искаше Саша. Сухият, прашен аромат на любимите й книги. Правех широки кръгове, за да намеря следата на това, което търсех, след това отидох в друга посока.

Ароматът стана по-силен и знаех, че съм на прав път.

— Там — извика Саша, сочейки. Видях къде гледа — голяма квадратна кутия със зелен покрив и много стъклени прозорци, покрити с прах. От мислите й се излъчваше вълнение и дори Ема издаде щастлив звук. — Намери го, Дакх — извика удовлетворено половинката ми. — Фантастично!

„Удоволствие за мен е да те правя щастлива“, казах й с ниско ръмжене, снишавайки се.

„Помирисваш ли някого, освен нас? Други хора?“ Нотка страх премина през мислите й.

„Проверих въздуха, преди да се сниша, но няма човешки аромати. Няма нищо. В безопасност си.“ Приземих се на задните си крака, крилете ми пляскаха, докато кацах, след това ги прибрах до тялото си. Внимателно отпуснах нокти и освободих хората ми.

Ема и Саша се клатушкаха и трепереха, докато се движеха напред. Ема падна на колене на земята, отпускайки се, а Саша изглеждаше бледа.

Побутнах косата й с носа си.

„Не се ли чувстваш добре?“

„Само дезориентирана“, ми каза, слагайки ръка на челото си. „Да съм под теб, летейки, кара стомаха ми да се обръща. Иска ми се да имам седло като на Клаудия. Тя не изглежда толкова зле, докато язди дракона си.“

„Откъде можем да вземем такова нещо? Кажи и ще го доставя.“

„Там е работата. Не знам.“ Тя предложи ръка на Ема и погледна към мен. „Толкова бързахме, когато Форт Далас беше нападнат, че не отделих много внимание. Не знам откъде има такова седло или дори как е направено. Не знам как е успяла. Иска ми се да беше тук, за да я попитам.“

„Да отида ли до гнездото на Каел, за да попитам половинката му?“

— А? — Саша е толкова учудена, че се обърна и ме погледна с намръщени вежди.

— Какво има? — попита Ема.

— О, ъм, нищо. — Саша изглеждаше смутена. — Обърках се. Да видим дали можем да стигнем до тази книжарница, става ли?

Хората се приближиха до входа на магазина, където двойните врати бяха затворени с верига, и Ема извади нещо звънтящо и започна да се занимава с ключалката. Шперцове, разбрах от мислите на Саша.

„Не сменяй темата“, каза ми Саша. „Какво имаш предвид с това да отидеш до гнездото на Каел?“

Изпратих й картина на мъжкия Драконѝ и половинката му.

„Искаш ли да говориш с човека? Мога да те заведа там.“

Тя ме погледна, шок разтърси мислите й.

„Ти… можеш да ме заведеш да видя Клаудия?“

„Ако искаш, да. Искаш ли сега?“ Пресегнах се към нея.

Саша вдигна ръка.

„Чакай, не. Имам предвид, не можем сега. Ема и аз се нуждаем от тези книги. Но… шокирана съм. Никога не съм питала да ме заведеш при тях. Просто бяхме толкова заети… и сега се чувствам глупаво. Но можеш да ги намериш, нали?“

„С лекота, просто трябва да вляза в обхвата му и да отворя ума си, за да се свържа с Каел. Ще го направя за теб.“

„О, уау. Не мога да повярвам, че никога не се бях сещала да се свържа с тях. Толкова съм глупава. Чувствам се нелепо, че не помислих за това.“

Ема погледна към половинката ми. Чрез филтъра в ума на Саша разбрах, че я пита дали е добре.

— Само мисля за нещо — призна Саша. — Дакх и аз ще посетим приятел утре. — На мен ми изпрати „Утре става ли?“

„Разбира се“, казах й. „Можем да отидем сега, ако желаеш.“

„Не, искам да остана с Ема. Не искам да се почувства изоставена. Ние сме всичко, което има.“

Приятелството бе много важно за моята Саша.

„Разбирам. Тогава утре.“ Настаних се да гледам, докато женските вършат своята работа.

Ема отговори с приятелски тон, но погледът й бе напрегнат. Веднага стана бдителна. Не харесваше промяната.

Саша се усмихна на Ема, очевидно наясно с езика на тялото на другата.

— Да. Приятелите, с които живях във Форт Далас — Клаудия и Ейми. Клаудия, а, се среща с друг златен дракон. Не съм я виждала откакто напуснахме форта.

Среща. Сякаш не са свързани по дух. Развеселен бях от деликатното обясняване на половинката ми.

„По такъв начин ли виждаш връзката ни? Среща?“ От мислите й можех да кажа, че срещата е случайно изживяване, забавен начин да флиртуват един с друг. Среща, наистина.

„Ъъъ, не.“ Стрелна ме с поглед. „Но няма да й кажа, че си ми половинка. Това е странно. Хората не казват това.“

„Тогава как го казват хората?“

„Ще бъдеш мой съпруг, но не сме женени. Нямаше церемония. И е странно да кажа любовник, защото тогава ще има само секс. Затова е среща.“

„Хората са странни.“

Ема отново говореше. Изглеждаше изненада от думите на Саша — да избере думата „среща“, разбрах — и зададе въпрос.

— Не — каза Саша, смеейки се. — Изобщо не е обичайно. Всъщност съм доста сигурна, че е против правилата. Но няма да ги попитам и никога няма да го направя. Не знам дали някога ще се върна. Форт Далас е… различен. По-малко свободен.

Другият човек отговори и тонът й е пълен с гняв. Махна сега отключената верига на вратата и очите й се разшириха, докато изричаше злобно думи във въздуха.

Напрегнах се, готов да я разкъсам крайник по крайник, ако дори издишаше по грешен начин към моята Саша.

„Всичко е наред“, каза ми Саша, въпреки че също бе изненадана от увлечението на Ема. „Просто е разстроена. Мисля, че говоренето за фортовете предизвикват няколко заровени за нея емоции. Просто казва колко ги мрази и какво неприятно място за живеене са.“ Тогава на глас каза:

— Аз също не съм фен на фортовете. Какво са ти направили?

Ема отговори отрицателно, клатейки глава. Задържа вратата отворена и каза още нещо.

„Сменя темата“, каза ми Саша. „Няма да се моля, въпреки че сега съм любопитна.“

— Е, един от начините да разберем, е като нахлуем — половинката ми се усмихна и каза. — Знаеш ли, добре дошла си да дойдеш с нас, ако искаш да се запознаеш с още няколко безопасни, приятелски настроени хора. Обещавам ти, Клаудия и сестра й са наистина страхотни. Познавам ги от години. Всички се събрахме след Разрива и се грижехме една за друга. Ще се отнасят добре към теб, защото си ми приятелка.

Ема поклати глава. Съдейки по страничния поглед, който ми хвърли и картините, които изпълниха ума на Саша, все още бях тревога за нея.

— Дакх? Той е безобиден — Саша ми изпрати пълна със забавление мисъл.

Ема промърмори нещо и картина на мен, сваляйки панталоните си, изпълни ума на Саша.

Тя се засмя.

— Трябва известно време да свикнеш. Дрехите просто не са толкова важни за него.

Киселото изражение на Ема и отговорът й бяха неразбираеми за мен, но Саша се сви от смях. Опитах се да интерпретирам значението от мислите на половинката ми, но всичко, което получих, бяха странни картини и наблягания върху „голямата ми работа“ и колко уморена е Ема да я вижда.

Хората бяха странни същества.

Глава 33

Саша

Бях кълбо от нерви, когато Дакх ме взе в ноктите си на следващата сутрин за „посещението“ при Клаудия и Ейми. Леко разтревожена бях какво ще си помисли Ема за това, че я изоставях. През последните няколко дни се сближихме и бе хубаво да имам приятелка наоколо. След нашето приятно приключение в търсене на книги вчера, просто потвърждаваше колко силно е приятелството ни. От друга страна, толкова отчаяно ми липсваха Клаудия и Ейми, и нямах търпение да ги посетя. Исках да ги видя с очите си, за да се уверя, че са живи и здрави.

И вероятно исках да знам защо ме изоставиха.

Странно бе да имам такава предателска мисъл, но през нощта се появи и не искаше да се махне.

Казах си, че съм твърде строга с тях. Че лесно можех да ги намеря с помощта на Дакх. Че вероятно Клаудия и Ейми не знаеха къде съм отишла. Освен… Клаудия също има дракон. Знае, че Дакх ме е взел. И вече бе с дракона дълго време, а драконът може да говори с Дакх…

Имаше нещо в това, което не се връзваше, и ме караше да се чувствам неспокойна. Имам предвид, ако Клаудия искаше да ме намери, щеше да търси по-усилено, нали? Не се криехме.

„Тревожиш се твърде много“, сгълча ме Дакх. „Искаш ли да не ходим?“

— Не, искам да отидем — казах му, докато той разгръщаше крилете си, готов да ни издигне във въздуха. Сграбчих опакована кутия за тампони — подарък и извинение за неочакваната ни визита като бях нагласила косата си и дори си бях сложила малко грим, което много обърка Дакх. Не разбираше защо оцветявам лицето си, щом не отивах на война.

Което бе ново парче за добавяне в дневника, когато се върнем.

„Тогава защо си толкова разтревожена? Мислех, че искаш да видиш приятелите си.“

— Искам! Просто… не знам — предполагах, че ако наистина ги е грижа за мен, щяха да ме намерят. Може би това бе моята несигурност, която говореше, но не можех да спра да се чудя за това. Клаудия премести небето и земята, за да си върне Ейми и знаех, че са сестри, но не можеше ли да се опита по-силно да ме намери? Наистина?

„Може би половинката й е прекалено предпазлив“, предложи Дакх, докато ни издигаше. „Или не иска да оставя сестра си незащитена. Ако женска е сама, миризмата й ще привлече друг мъжки Драконѝ в областта.“

О, Боже. Разбира се. Клаудия все още защитаваше сестра си.

Веднага се почувствах като задник. Затова не бе дошла за мен. Потупах ноктите на Дакх.

— Чакай. Преди да отидем, нека се върнем. Искам да занеса парфюм на Ейми. Има нужда да прикрива мириса си като Ема, а имаме достатъчно.

След десет минути взех чанта с подаръци и се върнах в ноктите на Дакх. Думите му ме изпълниха с облекчение и очакване да видя приятелите си. Оставих самомнението да застане между приятелството ни и се чувствах много глупаво. Изпратих нежни мисли на Дакх, толкова щастлива от подкрепата и присъствието му.

Той ме подуши, докато летяхме.

„Не мисли толкова силно за мен или ще кацна по-рано и ще те заведа на тихо място, за да бележа половинката си и да я покрия с мириса ми.“

Изкикотих се, защото знаех какво има предвид — и не мразех идеята. Но бях прекалено нетърпелива да видя отново приятелките си.

„Може би по пътя обратно“, казах му. „Само стой далеч от бензиностанцията на Ема. Не искаме да я травматизираме повече, отколкото вече е, след като видя голямата ти работа.“

„Казваш едно, но мислите ти показват друго. Странно е.“

Аз само се смеех.

„Някои дни светът е пълен с обещания и вълнение и днес е един от тези дни.“

За известно време летяхме високо и Дакх ме забавляваше като летеше през някои ниско разположени облаци, след това издишаше огън към тях. Бе като котка с играчката си и не исках да посочвам, че облаците и влажността им разваляха плитките ми, на които отделих толкова време сутринта. Изглеждаше глупаво да се сърдя за това, след като се забавлявахме толкова. Снижихме се и видях високите сгради на Стария Далас. Дакх наклони крило и се завъртяхме, снижавайки се в кръгове, докато не кацнахме на земята.

„Трябва да предупредя Каел, че идваме“, каза ми Дакх.

„Добре.“ Опитах се да не бъда твърде нервна за това или за факта, че видях в далечината да се издига дракон, златните люспи блестяха. Това трябваше да е той.

„Той е“, съгласи се Дакх. „Въпреки че каза, че напоследък има и други дракони в околността. Трябвало е да преследва няколко, умовете им са били напълно изгубени.“

Това ме изпълни с тревога.

„Червени или златни?“

„И двата вида.“

„Но ти каза, че не атакуват, ако си чифтосан.“ Започвах да се чувствам по-уязвима, въпреки че бях защитена в ноктите на Дакх, силно притисната към гърдите му.

„Няма да атакуват теб“, съгласи се успокоително той. „Но Каел също защитава сестрата на половинката си, а тя излъчва слаб аромат.“

„О, не. Горката Ейми. Можеш ли да я подушиш?“ Попитах любопитно.

„Слабо. Опитва се да го скрие, но по-решителен мъжки би последвал мириса.“

„Това не е добре. Щастлива съм, че донесох парфюм. Да се надяваме това да помогне“, казах му.

„Имаш мило сърце, половинке.“

„Тя е приятел. Ще направя всичко, за да й помогна. Клаудия също.“

„Каел е мой приятел, но при Драконѝ е различно. Ще се сражавам до него, но ако си дори в малката опасност, ще го изоставя, за да те спася.“

„Ауу, това е сладко… мисля.“

Насочихме се към сградата, около която летеше златния дракон. Ставах по-нервна, докато се приближавахме, погледът ми бе залепен към обкръжението ни. Една от най-високите сгради в старите руини, с много счупени прозорци на долните етажи. От едната страна сякаш имаше голяма дупка и вътре можех да видя струйка пушек и нещо, което приличаше на обзавеждане и килим. Това трябваше да е мястото.

Кръжахме отново бавно и бях пълна с нетърпение по времето, по което Дакх прибра крилата си и леко се приземи на ръба. Другият златен дракон се приземи до него миг по-късно и моментално се стреснах от вида на друг дракон толкова близо. Този бе по-бледо злато от моя Дакх и имаше белег на муцуната. Вгледах се в него, но очите му бяха студено злато, затова се отпуснах.

— Саша!

Името ми практически бе отнесено от вятъра, но нямаше нужда да го чувам. Видях Клаудия да стои отдолу, червената й коса се вееше от бриза. По-слаба бе, отколкото помнех, и по-бледа. Сърцето ми се сви от вида й и се намразих, задето се бях усъмнила в нея дори за момент. Тя беше моя приятелка. Сълзи изпълниха очите ми и по времето, в което Дакх внимателно ме остави долу, открито плачех.

Това бе добре, защото Клаудия също плачеше.

— Саш! — извика, разтворила широко ръце, докато се приближаваше към мен.

— Клауд! О, Боже. Толкова е хубаво да те видя! — Прегърнах я, заравяйки лице във врата й. Тя миришеше… различно. Пикантно. Чувствах кожата й топла до моята и знаех, че се променяше като мен.

Тя ме притисна силно и изсъска леко от болка.

— Страната ми още се възстановява. — Когато се отдръпнах изненадано, тя потърка ребрата си и направи лека гримаса. — Простреля ме майорът по време на малкото ни посещение на Форт Далас.

Простенах с ръка на устата.

— Но си добре? И Ейми е с теб?

— Оживях, защото Каел задържа тук Мелина за няколко седмици. Тъкмо ставам от леглото. — Усмихна ми се огорчено. — Изглеждаш невероятно, обаче. Затворничеството ти отива. — Погледът й ме огледа и докосна ръката ми. — Без повече превръзки?

— Не, по-добре съм. — Извих леко ръката си и завъртях китка, за да й покажа. — Къде е Ейми?

— Долу в бункера си. Не е безопасно за нея да се качва тук горе във ветровити дни. Вероятно е по-добре да слезем долу да говорим. — Усмивката й бе ярка. — Мога да ти направя кафе!

Не казах, че имам всичкото кафе, което искам, в магазина, защото щеше да се грубо.

— Донесох ти подарък — казах й, подавайки й чантата.

Тя изглеждаше изненадана и дори по-учудена, когато издърпа бутилката парфюм.

— За Ейми — обясних. — Ще ти кажа още. Другото е за теб. Тампони.

Странен поглед се появи на лицето й и погледна над рамото ми към нейния дракон.

За какво е това? Зачудих се.

„С малко е“, каза ми Дакх. „Мога да го подуша.“

О, Боже. Продължих да се усмихвам обаче. Щеше да е нелюбезно да покажа, че драконът ми е издал тайната й.

„Ще бъдеш ли добре, ако сляза да пия кафе с момичетата?“

„Ще те чакам тук.“ Мислите му бяха пълни с обич.

„Ще се размотаваш с Каел и ще си говорите по мъжки?“

Мислите му бяха озадачени.

„Не. Трябва ли?“

Сдържах смеха си.

„Не и ако не искаш. Драконѝ не правят ли това?“

„Не… помня.“ Мислите му се озариха. „Ще попитам какво си спомня Каел.“

„Ето.“ Малко бях тъжна, че няма да мога да събера тези парчета от ума му, но Клаудия сложи ръка на ръката моята и посочи, че трябва да я последвам, затова се фокусирах върху приятелката си.

— Ще свикнеш след известно време — каза Клаудия, докато вървяхме надолу по стълбите.

— Какво? — попитах любопитно.

— С умствените разговори. Да жонглираш. Беше тиха за почти минута и разпознах замисления поглед на лицето ти. Ейми каза, че го имам през цялото време — Клаудия се ухили. — Всъщност каза, че изглеждам като със запек, но реших да съм мила.

Засмях се и всичко стана ярко и слънчево.

Глава 34

Саша

— Не мога да повярвам, че си тук, и че си добре. Толкова бях притеснена за теб, Клауд — възкликнах. — Нямаш си и идея. Толкова бях стресирана. Дълго време не знаех дали ти и Ейми сте се измъкнали от Форт Далас живи. Всичко, което знаех, беше, че паднах и после се събудих с различен дракон.

Изражението й бе пълно с разбиране.

— Трябва да си била толкова уплашена. Толкова съжалявам, Саша. Ако знаех, че ще паднеш от гърба на Каел, никога нямаше да се опитам да те взема. Просто те стреляха по нас и трябваше да взема решение бързо, и Дакх не обръщаше внимание на бойните ни планове…

— Не е? — Веднага се почувствах защитнически настроена към Дакх. — Трябва да е имал причина.

— Забрави за всичко в момента, в който се приближихме към града. — Размаха ръка. — Не се опитвам да го обвинявам. Трябваше да го очакваме. Без половинка умовете им са като швейцарско сирене — пълни с дупки — погледна ме любопитно, докато се насочвахме към следващите стълби. — Как е Дакх, между другото? Когато го видях за последно, беше много, много луд.

— Чудесно — отговорих. — След като се, а, свързахме, умът му е наистина ясен. Гарваните почти изчезнаха.

— Гарвани? — Клаудия изглеждаше объркана. Спря пред тежка желязна врата. — Това ли вижда той? Каел сподели с мен веднъж „лудостта“ си и беше като телевизор с всички програми, включени наведнъж. Непрестанно наводнение. Но Дакх вижда гарвани?

Кимнах, любопитна за това.

— Така е. Каза, че са настанени на раменете му и му казват лоши неща. Но си отидоха, повече или по-малко. Все още му е зле, когато се опита да си спомни нещо за миналото си, преди да мине през Разрива.

— Каел също. — Тя изглеждаше тъжна. — Чувствам, че има толкова много неща, които трябва да знаем, а липсват. — Прехапа устна, безсилието й е очевидно, когато сложи ръка на вратата. — Никога не съм го казвала на Ейми, но понякога Каел ми казва нещо единия ден, а на другия го е забравил. Сякаш цялото му минало, историята му, просто изчезва от ума му без котва.

Звучеше толкова сърцераздирателно познато.

— Същото и при Дакх. Пиша в дневник на всичко, което ми е казал. Надявам се да мога да свържа всичко.

Очите й се разшириха.

— О, Боже, това е толкова добре идея. Трябва да си намеря тетрадка следващия път, когато Каел е навън.

— Мога да ти донеса — казах й.

Клаудия засия и почука на вратата три пъти.

— Ейми ще е толкова шокирана, когато те види!

Почувствах се неудобно от думите й. Различно ли изглеждах? Знаех, че напълнях след Форт Далас, където нямахме пари за храна и никаква надежда. С Дакх имах прясно месо, ако искам, и постоянно ядях от не толкова остарелите храни от рафтовете. По дяволите, на следващия ден, след като с Ема взехме готварската книга, направихме пресен хляб в холандска фурна над огън. Чувствах се виновна, че не го получавах по-трудно.

„Не бъди глупава“, каза ми Дакх отдалеч, мислите му бяха пълни с обич. „Борбата за храна не е нещо, с което трябва да се гордееш. И тялото ти трябва да е здраво, за да може семето ми да порасне в теб, както в половинката на Каел.“

„Ъм, едно по едно, моля. Все още свиквам да съм драконова съпруга. Нека не хвърляме и бебе в кашата. Не съм сигурна дали съм готова за яйце все още.“

„Яйце?“ Можех да чуя смеха в мислите му. „Едва ли. Децата Драконѝ по-скоро се появяват от корема върху горещ пясък и крещят гнева си към майките, преди да бъде срязана пъпната връв.“

„Е, това звучи очарователно. Да се надяваме да запазват огненото дишане за себе си, докато не стигнат зряла възраст.“

„Не и докато не минат ритуала.“ Дакх бе развеселен. „Не мога да си представя, че сме по-различни от хората в този аспект.“

„Нула процента по отношение на дишането на огън в сравнение с хората, мога да те уверя. И се радвам да чуя, че няма огнедишащи бебета.“

„Изобщо. Вземат от огъня на майката и той подпомага детето, докато той или тя не навърши годините, в които може да се възпроизвежда. Веднъж, щом се роди детето ни, ще получиш огъня ми отново, за да допълни твоя, но ще бъде приятно изживяване, мисля.“

— Човече, разговорлив е, а? — спомена Клаудия, хилейки се към мен. — Каел е доста тих. Мисля, че повече му харесва да шпионира мислите ми.

Почувствах как се изчервявам.

— Просто има доста неща, на които да коментира, предполагам. Съжалявам. Не се опитвам да съм груба.

— Изобщо не си. — Погледът й бе знаещ. — Трудно е да се концентрираш върху хората около теб понякога, когато имаш упорит дракон в ума си.

— Наистина.

Чух звука на ключалка, която се отключва, и езикът на ключалката се плъзна. След миг Ейми погледна през цепнатината на вратата.

— Влизай.

— Ейми — казах топло за поздрав. — Толкова е хубаво да те видя!

— Влизай бързо — каза ми Клаудия. — Опитваме се да разпространяваме на минимум мириса й.

Влязохме вътре и жената бързо заключи вратата зад нас. Ейми веднага отиде до някакъв рафт и запали ароматна свещ с дълга запалка.

— Добре — каза тя след миг и разтвори ръце за прегръдка. — Сега ела и ми дай подходящо посрещане, Саша!

Прегърнах я ентусиазирано, внимавайки за крака й.

— Изглеждаш невероятно добре, Ейми. Как е новият ти дом?

— Тих — каза меко с ярка усмивка, която обаче не стигна до очите й. Ох.

„Каел каза, че сестрата е обезпокоена. Тревожи се, че е бреме, и че гнездото е редовно нападано. Трябва да се крие постоянно.“

Бедната Ейми.

— Е, по-добре е от Форт Далас, нали? — Задържах ръцете й и ги стиснах. — Не знам за теб, но на мен ми харесва да съм далеч от училищния автобус, в който живяхме. Беше толкова отвратително горещо в слънчев ден. Тук е приятно и хладно. — Огледах се, възхищавайки се на покоите на Ейми. Голяма стая бе може би някакъв вид конферентна зала — с футон срещу едната стена и пълен рафт с книги на другата. Имаше няколко сгънати стола, разхвърляни наоколо, и ароматни свещи. Много. Ейми винаги бе обичала хубавите вещи и видях ярки, цветни завеси, драпирани по стените в случайна последователност на цветове, както и купчина весело разхвърляни възглавници на леглото й. — Виждам, че сте търсили украси — подразних ги. — Интересен изблик на цветове.

— Харесва ми — каза срамежливо Ейми. — Помага тук долу да е хубаво, когато е слънчево и приятно навън, и не мога да изляза.

— Но си в безопасност тук — казах решително. — Това е важното. Със семейството си си и си в безопасност. — Клаудия изглеждаше облекчена, че съм съгласна с нея. Ейми трябваше да се чувства леко полудяла, заключена тук. Не я винях, но сега ставаше въпрос за оцеляване. — Връщали ли сте се във Форт Далас, след като го напуснахте?

— Мне — каза Клаудия и погали ребрата си. — Бях заета да се лекувам. Въпреки това нямам проблем да не се връщам. Там няма нищо за мен. Седни тук и да направя кафе, става ли?

Седнах на мястото, което ми посочи Ейми, любопитна как ще направи кафе без електричество. Нямаше огън тук долу, които бе начинът, по който Дакх, Ема и аз бихме си го направили в магазина. Но Клаудия грабна каната за кафе и я напълни с вода, след това посочи пода. — Ще изтичам до горе и ще помоля Каел да я стопли. Ще се върна след миг.

Е, така, вече разбирах.

— Добре.

Тя изчезна през вратата, затваряйки я бързо зад себе си, и се обърнах към Ейми.

— Сестра ти изглежда слаба. Всичко наред ли е?

Усмивката на Ейми трепереше.

— По-добре е. За известно време се редуваха съзнание и безсъзнание.

Мразех да чувам това.

— Толкова зле ли е била ранена?

— Да. — Ейми изви ръце в скута си. — Каел се увери, че има доктор, обаче. Наистина се грижи добре за нея. Не искам да се тревожиш за Клаудия. Справя се по-добре, обещавам.

— Знам, че Каел се грижи прекрасно за нея, ако е като моя Дакх. — Почувствах се тъжна за Ейми, защото изглеждаше загубена. Забавно бе как винаги съм била леко ревнива за връзката, която тя и Клаудия имаха, а сега, когато Клаудия бе с дракона си, Ейми вероятно се чувстваше изместена. Като добавим и странните обстоятелства, при които живееше тук, извън Форт Далас, вероятно не се чувстваше в безопасност никъде. Не че Клаудия щеше да позволи нещо да нарани малката й сестра, но напълно разбирах несигурността, която вероятно изпитваше. — Как си? Как се справяш?

— Чувствам се като багаж, естествено — сви рамене Ейми. — Как да не се чувствам така? Трябва да ме защитават и да ме държат в тази стая през цялото време, и въпреки това сме атакувани от други. Не мога да помогна с нищо. Тревожа се, че сестра ми ще започне да се възмущава от факта, че тя и Каел са вързани тук… с мен.

— Никога — казах й. — Сестра ти те обича. Винаги ще те гледа.

— Това е част от това защо се чувствам виновна, мисля — каза Ейми. Зачопли по туниката си, без да среща очите ми. — Винаги съм проблем, никога решение. Чувствам се сякаш не мога да направя нищо, за да помогна. И всичко се променя ден за ден. Просто… не знам какво ще донесе бъдещето.

Пресегнах се и хванах ръката й.

— Всичко ще е наред, Ейми. Обещавам. Ако искаш винаги можеш да дойдеш да живееш с мен. Дакх и аз сме се настанили в търговски център в покрайнините на руините. Не ни атакуват дракони, както в Стария Далас. И имаме много парфюми, с който можеш да прикриваш миризмата си, както прави приятелката ми Ема.

— Ема? — Намръщи се Ейми.

— Приятелка, с която се сдобих — казах. — Живее сама и прикрива миризмата си от драконите, за да е в безопасност.

— Кой е в безопасност? — попита Клаудия, връщайки се в стаята с каната за кафе. От нея се издигаше пара и в стаята се разнесе аромат на варено кафе.

— Ема. Срещнах я, когато аз и Дакх спряхме в търговския център на една от магистралите. Отдалечено е, но е тихо — казах й всичко за начина, по който срещнах Ема и как тя прикриваше миризмата си с урина от елен първоначално, а сега с парфюм. — Има начини — казах нетърпеливо. Исках да дам надежда на Ейми и знаех, че точно сега трябва да се бори. — Ема не е хваната от ничий радар. Мирисът й е добре скрит. Дакх каза, че му мирише ужасно. Ако направим и Ейми да мирише по същия начин, тогава ще има известна свобода.

Сестрите си размениха поглед.

— Хубава оферта е — каза Ейми, пръстите й все още се занимаваха с подгъва й. — Но какво ще правя, дори ако имам свободата да се движа наоколо? Не мога да отида никъде с ранения си крак. Трябва да съм седнала през цялото време. — Сви рамене. — Вероятно е по-умно да продължа, както досега.

Мразех да чувам такава унилост в гласа й, но не можех да я принудя да бъде смела.

— Има вариант, най-малкото.

— Така е. Благодаря. — Усмихна ми се. — И мога ли да кажа колко удивително е да те видя отново и да изглеждаш толкова добре? След като не чухме нищо от теб, започнах да се страхувам от най-лошото.

Клаудия наля кафе в чаша и ми я подаде.

— Признавам, любопитна съм какво ти се е случило. Ще се радвам да чуя твоята гледна точка.

Глава 35

Саша

Взех чашата от Клаудия и отпих внимателно, мислейки какво да кажа. Не исках да нараня нечии чувства.

— Помня падането. Мисля, че припаднах, защото следващото, което помня, е, че се събудих на странно място с Дакх, който се взираше в мен.

— Трябва да си била толкова уплашена — прошепна симпатизиращо Ейми.

Клаудия не каза нищо, но погледът й бе нещастен, сякаш я болеше за мен. Наля чаша кафе и я подаде на сестра си, след това наля на себе си и седна да слуша.

— Бях уплашена — признах. — Не знаех какво става, а Дакх не беше много… фокусиран.

„Съжалявам, бейби.“

„Не се извинявай. Но грешиш. Бях фокусиран — върху теб.“

„Добре, така да е.“ Усмихнах се на другите.

— Дакх каза, че бил фокусиран върху мен. Както и да е, отнасяше се добре с мен, но бях уплашена, защото беше атакуван от друг дракон, бяхме на високо и нямаше къде да се скрия. Бях в капан с него и въпреки че знаех, благодарение на Клаудия, че може да се превръща в човек, все още беше наистина разстройващо — бузите ми се зачервиха, докато си припомнях срещата ни и как реагира Дакх. — Също беше доста очевидно, че иска едно определено нещо.

Клаудия издаде сподавен звук.

— Какво? — попита любопитно Ейми.

О, човече. Лицето ми стана по-червено.

— Ъм. Чифтосване.

Ейми изглеждаше засрамена.

— Разбира се. Трябваше да се сетя.

— Не можеш да осъзнаеш наистина какво означава, докато не се озовеш лице в лице с дракон — каза Клаудия съчувствено. — Дори говоренето за него не показва колко… интензивна може да е срещата. Колко очевидно съсредоточени са.

Кимнах, защото бе права за всичко.

— Определено беше поразително. Много е плашещо в началото, но тогава разбираш, че искат да се грижат за теб и страхът започва да си отива.

„Освен ако не се страхуваш да правиш секс, както мен. Това донася съвсем различен вид страх към кашата.“

„Вече не се страхуваш“, каза ми Дакх с малко самодоволна гордост в мислите си. „Всяка сутрин се катериш по мен, когато…“

— Достатъчно — прошепнах засрамено. Ейми и Клаудия ме погледнаха и се почувствах още по-глупаво. — Съжалявам, просто отговарям на Дакх. Понякога забравям, защото мислите му са толкова ясни в главата ми и сякаш стои до мен.

— Вие двамата изглеждате достатъчно щастливи — каза Клаудия с предпазливо изражение. — Така ли е? — Показа ми палец нагоре и след това надолу с любопитно изражение.

Отне ми момент да разбера, че ми казва да дам палец надолу, ако съм нещастна и не искам Дакх да знае. Едновременно бях обидена и поласкана. Сладко беше, че искаше да ми помогне, но наистина ли смята, че ще предам моя дракон?

„Удовлетворен съм, че сега имаш високо мнение за мен.“ Мислите на Дакх практически ме погалиха. „До скоро се страхуваше от докосването ми.“

„Разбира се, че те ценя. Обичам те. Караш ме да се чувствам в безопасност. Отнасяш се с мен така, както никой друг.“

Мислите му бяха пълни с обич.

„Не се сърди на приятелката си, половинке. Тя само иска най-доброто за теб. Забавно е, че твоите малки човешки женски смятат, че могат да се бият с мен, за да те защитават.“

„Те вероятно просто ще изпратят след теб дракона на Клаудия.“

„Ха. Няма да се бия с него и той няма да ме предизвика заради човек. Ние сме братя по люспи, но нищо повече. Половинката на Драконѝ е свещена.“

— Дакх е чудесен — казах, когато осъзнах, че и двете ме гледаха, чакащи отговора ми. Вдигнах палец към Клаудия и кимнах. — Както казах, страхувах се в началото, но вече не. Той наистина е перфектен. Никога не съм в опасност с него и ме храни добре.

— Да те храни някой не е достатъчна причина да си с него — каза ми Клаудия с разтревожен поглед. — Той… внимателен ли е с теб?

Ейми издаде засрамен звук.

— О, хайде, възрастни сме — каза Клаудия. — Да не претендираме, че сме светици. Саша има ужасни изживявания в миналото. Просто искам да се уверя, че е истински щастлива, защото го заслужава.

Бях трогната.

— Щастлива съм, Клаудия. Наистина. Дакх и аз сме наистина добре заедно. По-щастлива съм с него, отколкото ще бъда някога с някой друг. И ако трябва да знаеш, сексът е… пълен с много, много оргазми. Нищо общо с Тейт. — Чух Дакх да ръмжи в ума ми при споменаването му. — Той, ъм, се опита да убие Тейт, знаеш ли?

Очите на Клаудия се разшириха.

— Така ли?

Казах им как Дакх улови мислите ми и тръгна да намери Тейт, хвана го и го донесе пред мен, за да го убие. Ейми бе облекчена, че сме го пуснали, но Клаудия не беше удовлетворена.

— Трябваше да убиеш този шибаняк, когато имаше шанс — каза ми. — Счупи ръката ти. Съзнателно те нарани.

„Харесвам тази“, каза ми Дакх. „Казва умни неща.“

„Тихо.“

— Само защото е животно не означава, че трябва да го убия. Не искам да живея с кръвта му по ръцете ми.

— Ммм. Аз няма да имам проблем. Исках да го убия няколко пъти. — Клаудия отново си наля кафе. — Във всеки случай се радвам, че двамата с Дакх сте добре. Тревожех се, че от една лоша ситуация си влязла в друга, и когато срещнах Дакх… не беше точно най-нормалния дракон.

— С всеки ден се подобрява — казах с усмивка. — Помниш ли дневника, за който ти споменах? Имам доста парчета, но не знам как да ги комбинирам.

Изражението на Клаудия стана завистливо.

— Каел не може да си спомни много.

Погледнах Ейми, която стоеше тихо по време на разговора ни. Не исках да се чувства отхвърлена, но тя изглеждаше изгубена в собствените си мисли. Свих рамене на Клаудия.

— Научих куп случайни неща, но не знам дали имам някакви отговори все още.

— Все ще е повече, отколкото имам аз — каза ми Клаудия и безсилие се появи на лицето й.

— Заради… бебето ли? — Когато ме погледна шокирано, добавих. — Дакх каза, че го помирисва. Това е едно нещо, което открих. Могат да помиришат всичко.

— Човече, не се шегуваш — промърмори Клаудия. Погледна към Ейми и бледо й се усмихна. — Изненада.

О, не. Погледнах към Ейми, ужасена, че съм изплюла камъчето. Устата на Ейми бе отворена, но се възстанови бързо.

— Разбрах, че си стресирана тези дни. Помислих, че или ще ти идва цикъла… или изобщо не идва поради някаква причина. — Уви пръсти около чашата си. — Предполагам, че не съм била далеч от истината.

— Малко стресирана съм, да — Клаудия се изправи и остави чашата си с гримаса. — Не знам нищо за бебетата. Дори не знам дали трябва да пия кафе. По дяволите, дори не знам дали ще е яйце или бебе — изглеждаше готова да избухне в сълзи, което бе изненадващо предвид колко силна бе обикновено.

— Дакх ми каза, че ще е бебе — казах й. — Ако това помага.

Очите на Клаудия се разшириха.

— Сериозно? Помни толкова много?

— Е… да. Каел не помни ли? — Искрено бях изненадана от това. Посочи колко „луд“ е бил Дакх преди, затова бях доста сигурна, че умът на Каел трябва да е „по-силен“ от този на моя дракон. Събуди безпокойство ми. Но не можех да не се почувствам горда, че е по-добре в главата от Каел.

Малко, глупаво нещо за гордост, предполагах. И се почувствах дребнава, че го превръщам в състезание. Но бе хубаво да знам, че не бяхме напълно извън състезанието.

— Питах Каел, но той не може да ми отговори. Спомените му са доста бледи. — Сложи ръка на корема си. — Дали… дали Дакх помни нещо? Можеш ли да го попиташ?

— Каза ми по-рано, че ще е бебе. Не яйце. И ми каза, че не са огнедишащи, докато не преминат през ритуал щом достигнат зряла възраст, затова не трябва да се тревожиш за това. И, да видя… — Замислих се за момент. — Нещо за това, че огънят в кръвта се предава на бебето? Но беше неясно.

Тя се отпусна, видимо облекчена.

— Всичко е наред. Щом няма да имам огнено яйце, това отнема доста от тревогата ми. — Ръцете й трепереха, докато ги притискаше към стомаха си, и си пое дълбоко въздух, докато напрегнатостта и стресът я напускаха. — Нямаш идея за кошмарите, които имах.

— Мога да си представя.

Не знаех как щях да се чувствам да съм първата, която има наполовина човешко, наполовина Драконѝ бебе.

„Не? Не желаеш да носиш малкото ми?“ Мислите на Дакх притиснаха моите.

„Разбира се, че ще уловиш тази мисъл, нали?“

„Разбира се. Чувам всички твои мисли. Наслаждавам им се.“

„Не казах, че не искам бебе. Просто не искам да съм първата, която да открива нещата.“

„Какво има за откриване? Ти си ми половинка.“ Мислите му са пълни с обич и похот. „Всичко е съвсем естествено и правилно.“

„Със сигурност. Но докато не си спомниш повече за Драконѝ, предпочитам да оставя някой друг да играе морското свинче.“

„Детето ни никога няма да те нарани. Няма да позволя нищо да те нарани.“

„Знам. И започвам да разбирам, че ако ме забремениш, няма да е лошо за мен. Просто… малко е страшно да мисля за това.“

„Не се страхувай. Силен съм и мога да пазя в безопасност теб и нашето малко.“

„Не се съмнявам в това, бейби. Обещавам.“ Изпратих му топли мисли, за да успокоя чувствата му, просто за всеки случай.

— Е, наистина се радвам, че дойде — каза ми Клаудия и тревогата изглежда се махна от челото й. — Чудех се от седмици. Чувствах се виновна, че не можах да спася и двете ви.

— Всичко е наред — казах й, докато отпи от кафето. — Чувствам се глупаво, защото никога не предположих, че Дакх може да се пресегне и да каже здрасти. Вчера го спомена и беше наистина момент, за който ми иде да си забия силен шамар, защото не се сетих по-рано — ухилих им се. — В момента, в който осъзнах, че може да ви посетим, дойдохме. Да имаш дракон като транспорт и комуникация е доста ново за мен. Не помислих това и имам чувството, че сякаш сме изгубили седмици.

Клаудия ми се усмихна печално.

— Важното е, че си щастлива и здрава. И можеш да идваш да ни виждаш по всяко време! Или ние да те посещаваме!

— Една от нас поне може — каза внимателно Ейми.

Клаудия трепна.

— Да, добре, една от нас. Въпреки че аз не мога да оставя… — Погледна към мен с безпомощност в очите.

— Ние можем да идваме. — Уверих я аз. — Може би дори ще успея да убедя Ема да дойде с мен в някакъв момент, но тя все още не е свикнала с драконите. Просто ще трябва да намеря по-добър начин за летене. — Изтръпнах, мислейки си за многократните пътувания в ноктите на Дакх.

— Аха. — Клаудия се изправи с триумфален поглед. — Сега за това определено мога да помогна.

Глава 36

Саша

Малко по-късно Дакх стоеше на бетонния под в апартамента на Клаудия, опашката му се мяташе наляво-надясно с нетърпение. Ейми седеше на стол наблизо, миришейки на парфюм от рози, лицето й обърнато към свежия въздух, докато Клаудия и аз се карахме над закопчаването на седлото.

— Трябва да го завържеш тук — каза ми тя.

— Но няма ли да е по-добре, ако го пристегна? Не искам да прещипя кожата му. — Погалих разтревожена люспите на Дакх.

— Той е дракон, глупачке. Няма да го прещипеш. — Посочи към въжетата, кръстосващи се на гърдите му. — И имаш нужда да се увериш, че възлите ще те задържат или ще се плъзнеш настрани. Не че имаш някакъв опит с това, нали?

— О, сарказъм. Колко ми липсваше — подразних я аз и завързах както ми показа Клаудия. На Дакх пратих „Добре ли си, бейби? Не е ли твърде стегнато?“

„Изобщо. Стегни по-здраво, ако трябва. Не искам да има опасност да паднеш.“

„Не се тревожи. Няма да летим, ако не е безопасно.“ Взех още въжета и погледнах към Клаудия за инструкции. Практикувахме слагането на седлото цял следобед, защото трябваше да се науча как да го правя сама. В момента, в който Дакх се превърнеше в човек, нямаше значение колко стегнати са възлите, защото щяха да паднат от него. Затова имах нужда да знам как да слагам тези неща и да ги свалям лесно. Клаудия беше търпелива с мен, демонстрирайки върху Каел как слага седлото и как го маха, отново и отново, за да мога да практикувам с Дакх. Даде ми резервното си седло, обещавайки, че ще вземе още до няколко дни.

Бях доста развълнувана от мисълта да летя на седло, но също и разтревожена, че ще объркам нещо и ще падна отново.

„Ще внимавам за теб“, обеща Дакх. „И няма да те оставя да удариш земята. Ще те хвана доста преди да си дори близо до нея.“

„Това е грижливо от твоя страна, бейби, но най-добре да не изпробваме тази теория. Трябва да го направя правилно.“ Концентрирах се върху купчината въжета, лебедки, колани и стремена. Бъркотия бе, разбира се, но методите на Клаудия имаха смисъл. Можех да видя защо правеше нещата по този начин.

Накрая проверих три пъти всички въжета и регулирах колана, който носех. Клаудия ми каза, че е от платформа за бънджи скокове, където попаднала случайно. Всичко, което знаех, бе, че са закачени на седлото, което бе завързано на дракона, в случай на инцидент, което ме караше да се чувствам в по-голяма безопасност.

— Мисля, че съм готова.

— Всичко ще е наред, обещавам. — Клаудия ме погледна жизнерадостно. — Освен това Каел и аз ще летим зад вас. — Потупа дракона си по хълбока и му се усмихна щастливо, говорейки си нещо, което не можех да чуя.

О, разбира се. Караше го да изглежда лесно.

„Лесно е“, увери ме Дакх, побутвайки косата ми. „Каел ми каза, че той и половинката му летели ежедневно. Тя обича да лети.“

Да, но Клаудия винаги е била в пъти по-смела от мен. Затегнах въжетата около гърдите си отново.

— Добре, да го направим.

— Ето — каза ми Клаудия и повдигна чифт очила за плуване. — Ще ти трябват тези. И си дръж устата затворена, защото аз глътнах прекалено много буболечки.

Сдържах смеха си при това и сложих очилата. Косата ми вече беше сплетена на стегнати плитки и се обърнах към другите.

— Как изглеждам?

— Стилно — обади се Ейми, докато ставаше. — Ако вие, хора, изчезвате, слизам долу. — Изкуцука покрай мен, гледайки нервно драконите, и ме прегърна. — Беше чудесно да те видя отново, Саша. Толкова съм щастлива, че си в безопасност.

— Благодаря ти — казах й и я прегърнах ентусиазирано. — Ще се върна много скоро, обещавам.

Тя кимна и се насочи към вратата от другата страна на апартамента на Клаудия, вървейки към бункера си. Исках да й помогна. Ясно бе, че се чувства в капан, не само в тази ситуация, но във всичко. Тъгата никога не напускаше погледа й.

Дакх ме побутна.

„Мога да чуя мислите ти, мое пеленаче. Не можеш да решиш проблема й. Тя е в безопасност по този начин.“

Изкисках се на себе си, както винаги, когато ме наречеше „пеленаче“ вместо „бейби“.

„Добре, добре. Ще решаваме проблемите един по един.“

Той наведе рамо и сложих крака си в стремето, сграбчвайки висящите от лъка на седлото въжета, за да се кача. След миг бях преметнала крак през гърба му и седях в седлото си. Пробвах дръжките на велосипед, които бяха завързани в кожата, и след това се наведох да приспособя въжетата за краката си, докато Клаудия се качваше върху Каел и правеше същото. Направи нещата за мен възможно най-лесни. Всеки каиш бе с различен цвят, затова бе лесно да разбера, че червеният каиш трябва да се завърже за червеното въже, зелената тока с другата зелена. По времето, по което приключих, бях малко уморена от цялото това закопчаване и завързване, но също и много сигурна.

„Пробвай го“, каза ми Дакх. „Опитай се да паднеш.“

Опитах се, подскачайки върху седлото и се наведох тежко настрани. Дръпнах каишките и се размърдах силно в седлото, гледайки дали нещо ще се откачи. Бях подсигурена.

— Мисля, че сме добре.

— Добре! — Клаудия вдигна палец към мен и издърпа очилата си на очите. — Нека се завъртим около сградата, става ли?

Кимнах и си сложих чифт градински ръкавици, след това хванах дръжките.

— Нека направим един кръг около сградата, Дакх.

„Както желаеш.“

Може би очаквах да тръгне напред внимателно или нещата да са бавни, но моят дракон се изстреля във въздуха. Главата ми падна назад и изпищях от изненада. Сграбчих дръжките и затворих очи, чакайки сигурната смърт.

„В безопасност си. Нищо не се е изместило.“ Тонът на Дакх бе развеселен. „Можеш да отвориш очи.“

„А ти можеш да спреш да се смееш“, казах превзето и се принудих да погледна. Светът е разстлан пред нас, крилата на Дакх широко разперени, за да хванат вятъра. Наведе глава и гледката се показа изцяло. Беше… невероятно. От тук горе Старият Далас бе зелен и сив, бетонен и обрасъл, и се чувствах могъща на гърба на Дакх, вместо в ноктите му.

„Е? Какво мислиш?“ Попита моят дракон.

„Има много по-малко блъскане“, отговорих му и посмях да вдигна ръката си достатъчно дълго, за да я сложа на врата му. „А ти? Удобно ли ти е?“

„Да. Дори и да не ми беше, ако това е, от което се нуждаеш, ще го изтърпя.“

„Сладък си.“

„Ти си половинката ми. Защо да не съм най-добрият за теб?“ Звучеше озадачен.

„Просто е хубаво да го чуя“, казах му.

„Тогава трябва да ти казвам такива неща през цялото време.“

„Ти вече го правиш.“ Изпратих му изблик от мисли на обич и си поех дълбоко дъх, втренчвайки се в хоризонта, прострян пред нас. Интересно как изгледът се променя заедно с начина на пътуване. На гърба на Дакх чувствах света отворен за нас. Може би не бе лудост да напуснеш Форт Далас и да видиш света. Може би можехме да потърсим други градове, по-хубави места за живеене, места с повече оцелели… Може би можем да видим света или поне това, което е останало от него. Гранд Каньон все още трябваше да го има. Йелоустоун също. Ниагарските водопади… Възможностите бяха безкрайни. По дяволите, плаж. Обичах плажа. Само мисълта ме изпълни с копнеж. Отидох там на ваканция със семейството си само няколко седмици преди да се появи Разрива.

Споменът ме удари като стена и си поех дъх, борейки се със сълзите си. Не можех да плача. Ще замъгля глупавите очила.

„Искаш ли да отидеш до океана? Ще те заведа. Посочи ми посоката и ще тръгнем. Веднага ще тръгнем.“ Мислите му бяха пълни с утеха и загриженост. „Само не бъди тъжна, мой сладък огън.“

„Обичам те, бейби“, казах му. „Не съм тъжна, наистина.“

„В главата ти съм. Мога да почувствам тъгата ти.“

„Просто мисля за миналото. Загубих родителите си, когато Разривът се отвори. Те умряха в една от най-първите драконови атаки.“

„Аз… съжалявам.“

„Не те видя, скъпи.“ Погалих люспите на врата му отново. „Който е нападнал, не е могъл да спре. Почувствай мислите ми. Знам, че са объркващи. Но не само аз пострадах. Всички пострадаха. Ти също.“ Изпратих му успокояващи послания. „Загуби ли някого, когато дойде тук?“

Дълга пауза в мислите му. Наклони крила и завихме около ъгъла на сградата. Наблизо Клаудия пак вдигна палец, а Каел летеше на близко разстояние от нас. Леко помахах с ръка, за да разбере, че съм я видяла. Тогава Дакх ми отговори.

„Да… загубих. Не помня име, но ми се струва, че си спомням… близък. Брат.“

„О, Боже мой. И той е тук? Или от другата страна?“

„Премина. Не знам какво се е случило с него след това. Дори не си спомням какво е станало с мен.“ Мислите му бяха изкривени. „И колкото повече мисля за това, толкова по-трудно става.“

„Няма нищо“, казах му бързо, докато той се спускаше към апартамента на Клаудия. „Фактът, че си спомни всичко това, е невероятен! Знаеш ли, спомняш си повече, отколкото Каел.“ Не можах да спра гордостта да не изпълни мислите ми.

Дакх бе развеселен от това.

„Няма за какво да се гордееш, половинке. Ако си спомня по-малко, вероятно е бил по-засегнат от лудостта. Засегнала е твърде много от ума му.“

Ужасно бе да мисля за това. Почувствах лека вина, когато се приземихме и Клаудия се плъзна от гърба на Каел, потупвайки носа му, преди да ме погледне очаквателно. Слязох от гърба на Дакх, макар и по-малко грациозно от нея, и махнах очилата си.

— Какво мислиш? — попита Клаудия. — Нещо трябва ли да се коригира?

— Беше чудесно — казах ентусиазирано. — Много по-добре от летенето в ноктите му.

— Значи всичко работи? — Клаудия отиде до седлото, провери възлите ми отново и поговорихме за възможни подобрения и от какви приспособления ще имаме нужда за в бъдеще. Но обръщах внимание на този разговор само наполовина.

Продължавах да мисля за Дакх и изгубения му брат. Колко ли много бе полудял. Домът му го нямаше, заедно с приятелите му, семейството му и голяма част от ума му. Накара ме да се чувствам виновна, че мислех хората за единствените жертви.

Предполагах, че полетът промени повече от един изглед.

Глава 37

Дакх

Докато денят течеше, почувствах как половинката ми започна да се унася. Мислите й станаха приятно размити, както когато стават преди да заспи, и въпреки че не правеше опит да стане, за да си тръгнем, знаех, че е изтощена. Другите женски й говореха и тя ги слушаше с постоянна усмивка. Когато седнаха да ядат, побутнах косата на половинката си.

„Приключвай с яденето“, казах й, „Ще се връщаме вкъщи. Уморена си.“

„О, не искам да тръгвам. Имам чувството, че съм била на далеч толкова отдавна.“ Придружи мислите си с прозявка и сънлива гримаса. „Добре, може би съм малко уморена. И трябва да видя дали Ема ми е оставила бележка.“ На другите каза:

— Вероятно ще трябва да си тръгваме скоро.

Те издадоха звуци на протест, но Каел побутна косата на собствената си половинка и почувствах потока на мислите му, въпреки че не можех да ги чуя. Вероятно казваше на половинката си същото, че е уморена и има нужда от почивка.

Беше хубав ден. Ловувахме заради женските и прекарахме деня седейки на слънцето, лениво говорейки, докато половинките ни не ни прекъснеха. Каел бе доволен с човешката си половинка, дори и с изчезналите му мисли за миналото.

Не мога да съм нещастен, каза ми. Не харесвам това място, но харесвам какво съдържа — половинката ми.

И аз се чувствах по този начин. Моята Саша се опитва да научи миналото ни. Не мога да й кажа много.

Вероятно мога да й кажа още по-малко, съгласи се Каел. Понякога си мисля, че е за добро. Може би това означава, че трябва да го оставим зад нас и да започнем нов живот тук.

Може би. Но не съм напълно убеден.

Женските си казаха довиждане и огненокосата издърпа Саша настрани още веднъж. Попита я дали е истински щастлива.

— Разбира се — каза й Саша с любопитно отбелязване в ума си. — За втори път ме питаш това днес.

Въпреки умствената връзка с половинката си, можех да кажа, че половинката на Каел отговори, че просто иска да е сигурна.

— Определено — усмихна й се Саша и я прегърна отново. — И ще се видим пак много скоро. Обещавам.

Женските се прегърнаха за последно и половинката ми сънливо се привърза за уреда на гърба ми. Провери го два пъти, преди да отлетя и се вдигнах във въздуха колкото мога по-леко. Небето бе с розови и оранжеви ивици на залеза, въздухът изпълнен със стотици различни миризми. Можех да усетя ужасната, остра миризма на сестрата на половинката на Каел, която носеше лютивия парфюм. И можех да усетя мириса на другия дракон наблизо, въпреки че е на далеч и нарастваше с всяка минута. Незаинтересуван бе от мен и половинката ми и докосването на ума ми до него не предизвикваше нищо, освен гарвани.

„Мислиш ли, че това е странно?“, попита моята Саша сънливо, докато летяхме към къщи. Мислите й бяха за половинката на Каел — Клаудия — и въпросите й. „Не спря да ме пита дали съм щастлива. Сякаш не харесваше — или не очакваше — отговорите, които получи.“

„Ммм. Може би се тревожи за теб.“

„Предполагам. Просто ми изглежда странно.“

„Бременна е. Тези женски винаги са странни.“

Усетих смях в мислите й.

„Мисля, че си прав за това. Може би преувеличавам нещата.“

Изпратих й успокояващи мисли.

„Но се забавлява днес?“

„О, да.“ Мислите й са пълни с щастие. „И това седло е хубаво. И дръжките! Помислила е за всичко.“

„Радвам се, че ти харесва. И имам предвид това, което казах — където и да искаш да отидем, ще отидем.“

„Знам, бейби.“ Мислите й са щастливи и замечтани. „Точно сега съм доволна да бъда, където сме.“

По времето, по което стигнахме до вкъщи, чувствах как умората притиска мислите й. Беше дълъг, емоционален ден за моята Саша и имаше нужда от почивка. Изчаках, опитвайки се да скрия нетърпението си, докато се бавеше с разкопчаването на ремъците на гърба ми.

— Съжалявам — прошепна над бръмченето на нощните насекоми. — Тъмно е и не виждам добре.

„Иска ми се да мога да ти помогна“, казах й. „Да запаля ли нещо, за да виждаш?“

— Не, добре съм. — Дръпна някакъв каиш и всичко се разхлаби. — Готови сме. — Плъзна се внимателно от гърба ми, приземявайки се с лек скок на твърдата настилка. — Оох, чувствам краката си като каша всеки път, когато сляза от теб, без значение как съм яздила.

Веднага се промених в двукраката си форма. Седлото и каишите му паднаха на купчина в краката ми и ги изритах настрана.

— О! — каза Саша, умората правеше гласа й мек. Посочи към бъркотията на земята. — Трябва да приберем и подредим всичко, да се уверим, че лентите не са оплели.

„По-късно“, казах й и сложих ръка зад коленете й, придърпвайки я към гърдите си. „Уморена си. За сега отиваш в леглото. Ще оправя седлото ти, когато си на удобно под одеялата.“

Тя сложи глава на рамото ми.

— Ммм. Добре. Харесва ми колко си топъл. — Зарови лице под брадичката ми. — Толкова хубаво. — Уморените й мисли отскачаха разсеяно между няколко неща, без да се съсредоточават върху него. — Провери за писмото от Ема, може ли?

„Ще го направя“, обещах й. Влязох в гнездото — мястото, което Саша наричаше „магазин“ — и разширих ноздрите си, проверявайки за нови миризми. Нямаше никакви, освен нашите. Нито дори този на Ема. Никой не беше идвал тук този ден, дори и заблудена птица. Носех половинката си през тъмната сграда и намерих удобно изглеждащото й малко кътче, което си беше направила. Избутах настрани покривалото с крак и внимателно положих половинката си между възглавниците и завивките. „Почивай.“

Тя се пресегна към мен, когато се изправих.

— Не си отивай, бейби. Остани с мен. — Усмивката, която отправи към мен, бе сънлива, но пълна с обещания.

„Ще оправя първо седлото ти“, обещах й. „И тогава…“ Изпратих й много образи.

Пръстите й се свиха и въздъхна щастливо.

„И тогава ще се върнеш и ще ме оближеш цялата. Ти, непослушно, палаво същество.“ Придърпа възглавница и я прегърна. „Не се бави. Не искам да заспивам, преди да правя секс с моя дракон.“

„Ще те събудя“, казах й пламенно. Исках да се кача върху завивките с нея, да разтворя прелестните й бедра и да заровя члена си в топлината й, но седлото й трябваше да се оправи. Не исках да се повреди от времето — или любопитни същества. Безопасността й бе най-важното нещо. Затова побягнах навън колкото мога по-бързо, където бях оставил приспособлението, и го внесох. Минах покрай мястото, където оставяше бележки за Ема, но нямаше пресен аромат, затова нямаше нужда да проверявам.

Стоварих седлото в една от пазарските колички, които бяха разпръснати близо до предната част, след това се върнах при половинката си. Вече се беше отнесла в съня, мислите й бяха далечни и мирни. Трябваше да я оставя да спи, реших. Беше уморена. Можех да се чифтосам с нея утре сутринта, когато си бе отпочинала. Членът ме заболя при мисълта, но достатъчно скоро щеше мине. Покачих се на леглото до нея и я придърпах към гърдите си, както правех винаги.

Ръцете й ме обвиха и издаде щастлива нежна въздишка. Очите й останаха затворени.

— Моят Дакх.

„Спи“, казах й.

Тя потърка лице в гърдите ми и устните й закачиха зърното ми.

— Ммм… — Ръцете й се плъзнаха по-ниско, намери еректиралият ми член и го погали. — Нещо не е напълно заспало.

Удоволствие се втурна през тялото ми и ми отне доста, за да го избутам.

„Не съм уморен, но ти си. Спи, моя Саша. Ще те бележа яростно сутринта. Изтощена си.“

„Не е толкова зле.“ Мислите й напълно се обърнаха към възбуда и, когато се пресегна към члена ми отново, не избутах ръката й настрани. Оставих я да гали твърдата ми дължина, обичайки начина, по който меката й ръка ме галеше. Болеше ме за докосването на половинката ми и, когато се пресегнеше към мен, винаги го чувствах като подарък. Устата й се притисна към кожата ми, дарявайки малки целувки на гърдите ми, докато пръстите й се свиваха около члена ми и ме погали.

Простенах от чувството и се пресегнах за една от пълните й гърди. След като стана моя половинка, извивките на моята Саша се бяха налели и малките й гърди бяха пораснали. Обичах я с всякакъв размер, но пълните й гърди с тъмни зърна бяха очарователни за мен и завъртях едното между ноктите си, внимавайки да не повредя деликатната й кожа.

Тя простена, главата й се наклони назад.

— Боже, имаш най-невероятните ръце за дракон. Мъж. Дракон-мъж. Каквото е.

Тътен от смях се надигна в гърдите ми. Мислите й бяха все още неясни от сънливостта и вече надвити от похот. Обичах това, че се губеше в докосването ми толкова бързо. Дори сега мирисът на възбудата й изпълваше въздуха.

„Харесваш всичко в мен“, казах й. „Не само ръцете ми.“ Бутнах гърба й в одеялата и сниших устата си към врата й. „Харесваш устните ми и езика ми.“ Плъзнах ръка между бедрата й, виждайки мократа й вагина. „Харесваш пръстите ми.“

— Боже, обичам пръстите ти — прошепна, разтваряйки крака по-широко, за да ме приеме. Простена, когато прокарах пръст между гънките й, разнасяйки влажността й нагоре-надолу, галейки чувствителната й кожа. Мислите й станаха по-ентусиазирани, когато внимателно направих кръг с единия си пръст около клитора й и ноктите й се забиха в раменете ми. — Дакх! — извика тя. — Толкова нечестно. Искам да те докосна.

„И го правиш.“ Белязах устата й с моята, търкайки я, преди да вкарам езика си в устата й и да я погаля. „И сега аз те докосвам.“

Издаде мек, малък хленч, докато галех бавно клитора й. Вече знаех как й харесва да бъде докосвана, и какво й доставяше удоволствие най-бързо. Захапа неистово долната ми устна, когато увеличих скоростта. Непрестанното, бавно прокарване на пръста ми по клитора й я караше да се свива, и след това свърши с яростен вик и изблик на мокрота срещу ръката ми.

Изръмжах ниско, наслаждавайки се на удоволствието, което се излъчваше от ума й. Раздалечих бедрата й и плъзнах голямото си тяло между тях, нагласяйки члена си пред входа й.

„Моя половинка. Моя за белязване. Моята Саша.“

Хлъзгава бе от нужда и прокарах главичката на члена си през соковете й, намокряйки го, за да мога да вляза лесно в нея. Тя простена и се сви, докато се движех по гънките й, нагоре и надолу. Исках да се потопя в нея, да я бележа… но звуковете, които издаваше, бяха толкова хубави, че и не можех да не удължа това удоволствие.

„Искаш ли ме в себе си, мой сладък пламък?“

— Дакх. Моля те. Сега! — Пресегна се към мен.

Хванах ръцете й с моите, притискайки ги. Само я направи по-възбудена и започна да се задъхва, очите й бяха унесени от желание. Задържах ръцете й притиснати над главата й, докато бавно вкарвах члена във влагалището й. Тихите й стенания от удоволствие накараха тялото ми да се стегне и преглътнах ръмженето, което заплаши да излезе.

Моята половинка. Моя да бележа. Моя да взема.

Веднъж, щом се настаних дълбоко в нея, се наведох и белязах устата й с друга силна целувка. Тя я посрещна нетърпеливо, гърчейки се под мен, и тласнах в нея. Тя бе стегната, силната й топлина обгръщаше члена с възхитителна хватка. Отново и отново влизах в нея, тласъците ми ставаха по-изискващи, с всеки малък вик, който издаваше.

По времето, по което викаше името ми, почти бях загубил контрол. Успях да го задържа за още малко, обаче, изцяло фокусиран върху нея и удоволствието й. Харесваше ми, че мога да я накарам да свърши само като я избутам до границите й. Изпратих й интензивни мисли на всичко, което исках да й направя, всички начини, по които исках да я вкуся, всички места, на които исках да сложа устата си, и тя свърши с нисък вик, тялото й се изви под моето.

Достатъчно бе. Докато влагалището й се стягаше около члена ми, намерих освобождението си. Докато изливах семето си в нея, притиснах чело към нейното, ноктите ми бяха оплетени в косата й.

Виждайки Каел и половинката му днес ме накара да осъзная, че докато имах моята Саша, все още имаше нещо, за което копнеех, за да постигна пълното удоволствие: исках тялото й закръглено от детето ми.

Исках да носи малкото ми.

Исках семейство.

Ако това означаваше да вземам половинката си силно и често, това бе задача, която ще изпълнявам с радост.

Обаче моята Саша бе твърде сънлива, за да улови тези мисли. Въздъхна щастливо и очите й бавно се затвориха уморено. Бавно излязох от нея и придърпах тялото й към моето. След момент на размисъл събрах краката й и плъзнах кокалче над цепнатината на влагалището й, където бе мокра от семето ми.

И избутах мокротата обратно вътре в нея. Исках да вземе всичко от мен. Да бъде белязана от всичко, което имам.

Моя.

Глава 38

Саша

През следващата седмица Дакх и аз постихме Клаудия, Ейми и Каел още три пъти. Всеки път, когато отивах, занасях чанта, пълна с подаръци за приятелките ми. Те ми бяха скъпи, а аз имах много неща, разбира се, но бе повече от това, те бяха мили. Клаудия ми даде резервното си седло и прекара безброй часове да ме научи как да го поставям и как да седна, за да се клатя колкото може по-малко. Тя беше чудесен учител.

Искаше ми се да се отърва от чувството, че нещо… не бе наред.

Всичко между мен и Дакх бе чудесно. Никога не сме били по-добре. Правихме любов през цялото време, подобрявах се в язденето и никога не съм била толкова щастлива.

Имаше нещо, свързано със събирането ми с Клаудия, което ме притесняваше. Имаше някакво скрито чувство, което не можех да разбера. Сякаш тя… чакаше нещо. Странно бе и не можех да го разбера, и колкото повече продължаваше, толкова повече ме разстройваше. Понякога си казвах, че е въображението ми, че бъркам умствените разговори, които води с Каел, за нещо друго.

Но мисълта остана и не искаше да се махне.

Опаковах няколко хубави шала и пижама в раницата си за Ейми. За Клаудия намерих копие от „Какво да очаквате, когато очаквате“. Не беше Драконѝ-версията, разбира се, но можеше да успокои някои от тревогите й. Отидоха в чанта, заедно с буркани от любимото ми фъстъчено масло и няколко с кисели краставички.

„Готова за тръгване?“ Попита Дакх, минавайки покрай мен с прехвърлено над едното рамо седло.

Гледах го, докато вървеше бавно, стегнатият му бронзов задник се свиваше. Милост. Решен бе да ме разсея, мисля.

„Разхождаш се така с някаква причина, нали?“, казах му, затваряйки ципа на раницата.

Той само ми се ухили над рамо, изражението му е игриво и о, толкова човешко.

„Знам, че се наслаждаваш да гледаш как задникът ми се стяга.“

Изсумтях.

„Може да съм, а може и да съм го ухапала миналата вечер в леглото. Голяма работа.“

„О, направи го. Определено го направи.“

„Няма нужда да го навираш в лицето на момичето“, подразних го. „Или може никога повече да не го ухапе.“

„Отказвам се от всичко, което казах.“

Поклатих глава, подсмихвайки се, докато излизах през двойните врати след него. По навик проверих нашата „поща“ за бележка от Ема. Пликът беше заменен преди няколко дни от водоустойчив пластмасов контейнер, с камък отгоре и можех да оставям неща за Ема дори да не си бях вкъщи.

Днес, както всеки ден последната седмица, нямаше съобщение. Последните две, които написах, стояха на дъното на кутията, и им се намръщих. Или Ема ги е прочела и оставила, или не е идвала, за да ги провери.

— Мислиш ли, че е добре? — Попитах Дакх, докато поставях капака обратно. — Можеш ли да я подушиш някъде?

„Има много лоши миризми, но не знам коя е нейната.“

Хъ-хъ-хъ. Въздъхнах, докато се насочвах към него. Беше се навел, за да остави седлото, и проклето да е всичко, ако задникът му не изглеждаше страхотен за хапане.

„Просто се тревожа за нея“, казах му.

„Тревожиш се за нея“, съгласи се той и се обърна, за да обхване лицето ми. Палците му погалиха бузите ми. „Тревожиш се също и за Ейми. И Клаудия. И ако друга женска се появи на прага ни, също ще се тревожиш за нея.“

Усмихнах му се леко.

„Не мога да се спра. Харесва ми всеки в малкото ни семейство да е щастлив.“ Свих устни, мислейки, докато си спомнях за липсата на комуникация с Ема. „Не съм й майка, разбира се. Тя е възрастна и може да прави всичко, което си поиска. Но тази тишина е… притеснителна. След приятелството, което имаме, е странно просто да не я чувам изобщо. Надявам се, че не е ядосана.“

„Тревожиш се твърде много“, каза ми Дакх.

Така е. С последен поглед към „пощенската кутия“ отидох отстрани до Дакх, където ме чакаше да закопчея седлото. Може би можехме да зърнем Ема, докато летим над града.

Кладуия бе щастлива да ме види отново, както винаги, въпреки че все още чувствах част от вината от това, че не прекарвах повече „вкъщи“ през последната седмица, за да имам време за Ема. Полетът ни отново беше над града, заобикаляйки отдалеч Форт Далас. Можех да подуша пушека във въздуха и да видя проблясъка на червени люспи в далечината. Бе това време от месеца, когато всички червени дракони изглежда бяха набелязали като мишена Форт Далас и бяха решени да го унищожат. Гледката ме изпълни със смесени емоции. Тревожех се за хората там, в капан в домовете си, докато чакат драконовия огън да престане, и тъжна за драконите, които са полудели, от каквото и да им е направило това място.

Никой не печелеше от ситуацията.

Плъзнахме се покрай града и успях да остана на гърба на Дакх, когато се спусна надолу към бягаща крава и я изяде на една хапка. Опитах се да не се отвращавам, защото знаех, че трябва да яде, но стомахът ми все пак направи лек скок, когато няколко капки кръв бяха хванати от вятъра и изпръскаха очилата ми.

„Ще се опитам по-внимателно да не кървят върху теб“, каза ми Дакх. „Може би следващият път няма да хапя, просто ще го погълна цялото.“

„О, за Бога, хапи проклетото нещо. Не е твоя вината, че съм гнуслива.“ Изкисках се на себе си, развеселена от мисълта дракон да се опита да промени навиците си заради слаб човек като мен. „Не очаквам да живееш на фъстъчено масло и крекери като мен.“ Пред нас Каел пикира и хвана друга крава в ноктите си, откъсвайки й главата, преди да я подхвърли в гърлото си. „И най-малкото може да не правиш това. Иу.“

„Половинката му не се притеснява. Ти също не трябва.“

„Може би, след като съм те яздила известно време, виждайки те да приемаш говеждото сурово, няма да е голяма работа. За сега все още е шокиращо. Ще свикна с него. Просто ще отнеме време.“

„Тогава… няма да имаш против, ако изям друга?“

„Изобщо, бейби. Само ми кажи, когато пикираш, за да си затворя очите.“

След като ловът приключи, се насочихме към „високия ръб“ — както мислех аз за него — на края на отворената стая на Клаудия. Ейми не се виждаше никъде, криейки се долу в бункера си, след като днес драконовата активност бе висока. Слязохме и Клаудия потри с ръце мръсното си лице.

— Искаш ли да се изчистим и да пием кафе, преди да си тръгнеш?

— Добре.

Последвах я в банята. Тази сграда някога е била офис, мисля. Клаудия и Каел бяха почистили остатъците от офисоборудването и Клаудия беше направила уютна всекидневна в далечния край на сградата, с мебели за двор от отворената страна. Не знаех дали мога да живея с гигантска дупка на покрива в единия край, но бе по-слънчево и проветриво в сравнение със стария, тъмен магазин, в който живеех. Самата баня бе подобна на тази в моя магазин, с ред мивки и счупено огледало, и няколко тоалетни кабинки, въпреки че повечето изглежда не работеха.

— Какво мислиш за язденето? — попита Клаудия, вдигайки калъп сапун и пускайки водата на една от чешмите. Изтърка ръцете си, след това сапуниса бузите си, мръсни от пушек и кръв. — Най-добрият начин да се пътува, нали?

— Отнема време да свикнеш, но е по-добре от неотдавнашните алтернативи. — Взех сапунът от нея и се насапунисах, изчиствайки мръсотията от лицето си. След като напуснах Форт Далас, се бях пристрастила към чистотата. С безплатен сапун и вода никога не исках да стана толкова мръсна, колкото бях преди. Малките неща се ценят и, Боже мой, определено оценявах хубаво миришещ сапун. Не ме интересуваше, че не е полезен за лицето ми — просто ми харесваше да съм чиста.

— Вие в магазина ли ще останете? Или ще се преместите по-близо до Форт Далас? — Тонът на Клаудия бе небрежен, но подозирах, че зад този прост въпрос се крие повече. Не искаше да ме погледне в очите, дори и в отражението на стъклото. Странно.

— Не сме мислили много за това — казах й честно. Или обсъждахме, но все още не бяхме решили нищо. Не исках да изоставя Ема, не и когато бях единственият й приятел. — Все още свиквам с идеята да имам възможността да отида навсякъде и да съм в безопасност. — Спрях, мислейки. — Всъщност обмислях да отида с Дакх на юг, към брега. Да видя какво предлага светът там. Да видя океана и дали има друг форт близо до Хюстън. Може би там има още оцелели и просто не сме чули за тях. Може би там е хубаво и спокойно. Не знаем, защото всеки път, щом Форт Далас изпращаше бегач, не се връщаше, но ще е хубаво да видя. И да видя океана. — Въздъхнах щастливо при мисълта. — Чудя се дали Дакх го е виждал? Ще е изненадан да види толкова много вода. И имам безброй бански, благодарение на магазина.

— Плажа, а? — Изглеждаше малко разочарована. — Надявах се, че ще се преместиш по-близо. Можем да съберем ресурсите си. Да използваме драконите за добро, не за зло! Да държим Форт Далас в ред или нещо подобно. — Повдигна вежди към мен. — Можем да сме супергерои. Един вид. Или, знаеш, като полицаи. С дракони. Да пазим квартала си чист от корупция и подобни неща.

Поклатих глава към нея. Колкото по-дълго бях извън Форт Далас, толкова по-малко благодарна бях на града за това, че ми „даде“ място, където да живея през последните няколко години. Място, което ме постави в капан и ме принуди да разчитам на други за оцеляването си, може би. Но нямаше да го нарека живеене и чувствах съжаление за останалите в същата ситуация.

— Ако ме беше попитала преди месец, вероятно щях да кажа да. Но се грижих за себе си и намирах неща с Дакх и… колкото по-дълго съм далеч, толкова по-малко мисля, че заслужават помощ. Те те третираха като боклук, Клауд. Опитаха се да направят Ейми заложница. И никой нямаше да ми помогне. — Поклатих глава. — Или искаш да помогна на Тейт да направи нещата по-безопасни? Тейт, който харесва да чупи неща? Всъщност съм шокирана, че предлагаш да помогнем на форта след това, което ти причиниха.

— Напълно сигурно е, че Тейт е задник — каза ми Клаудия. — Няма спор за това. От милицията ме побиват тръпки. Но има много хора, които са заклещени там без надежда, и има малки деца и семейства, които заслужават по-добро.

Права бе, но това беше твърде просто.

— Как можем да им помогнем? Ще са ужасени от драконите.

— Не знам. — Изтръска водата от ръцете си. — Може би можем да им пуснем провизии. Или да им помогнем с прогонването на червените дракони, когато атакуват. Нещо. Не съм сигурна още. Просто чувствам, че ако обърна гръб на човечеството, ще се чувствам толкова отговорна за лошите неща, колкото и милицията.

— Предполагам. — Изсуших ръцете си с малка кърпа, закачена на мивката, а след това и лицето си. Момичето, което ме гледаше от счупеното огледало, бе напълно различно от Саша преди месец. Празния, пълен с духове поглед го нямаше. Мръсното, преследвано момиче от преди, което се чувстваше така, сякаш няма надежда, бе нещо от миналото. И може би беше егоистично от моя страна, но не чувствах желание да помогна на тези, които не помогнаха на мен. Може би исках за сега да остана с приятелите си. — Ще ми отнеме известно време да приема идеята да остана тук, вместо да отида до плажа.

Тя се засмя.

— Е, просто помисли. Нищо не трябва да се решава прибързано. И аз самата още нямам планове. Просто идеи. — Тя кръстоса ръце и погледна към мен. — Просто не искам да стоя и да не правя нищо, знаеш ли? Не и когато ще родя дете в този свят. Ако имам шанса да го направя по-добър, искам да го постигна.

— Ммм. — Не бях напълно убедена. — Ще говоря с Дакх и ще видя как се чувства.

„Вече знаеш отговора ми. Искам това, което и ти.“

— Добре. — Клаудия отвори вратата и погледна назад към мен, докато излизаше. — Знаеш ли, винаги ме изненадва, че ти и Дакх се разбирате толкова добре.

— Наистина? Защо? — Изглеждаше интересно.

Тя сви рамене.

— Просто не бях сигурна какво да мисля, когато те грабна във въздуха. Радвам се, че всичко се подреди добре.

Какво?

Глава 39

Саша

Чувствах се като в забавена празнота. Всичкият въздух беше изсмукан от стаята. Всяка секунда, всеки дъх, се разтягаше до безкрайност.

Просто не бях сигурна какво да мисля, когато те грабна във въздуха.

Видяла е това? Клаудия е видяла това?

Знаела е, че Дакх ме е взел?

Имам предвид, разбира се, че е знаела. Шокирана бях от мисълта, че не се е помъчила да ми помогне да избягам, въпреки че е видяла, че той е този, който ме е взел.

Като се замисля, никога не ме беше питала как съм се срещнала с Дакх. Сякаш вече е знаела…

„Саша?“

Игнорирах притеснената мисъл на Дакх и се опитах да успокоя собствените си обезумели мисли.

— Какво имаш предвид? — Изумена бях колко безпристрастен бе гласът ми, колко спокоен. — Видяла си Дакх да ме сграбчва, когато падах? Когато атакува Форт Далас?

Изражението й се промени — първо изненада, след това вина. Осъзна какво каза. Аз също. През цялото време толкова внимателно, толкова деликатно опитвайки се да разбере дали съм щастлива, наистина щастлива, е знаела, че ме е изоставила на Дакх.

Знаеше, и защото нямам проблем с него, всичко е наред.

„Моя Саша, защо си разстроена?“

„Това част от плана ли беше“, настоях. „През цялото време? Щяха ли да ме отвлекат, за да ме дадат на теб? Никога не е било, за да ме спасят, нали?“

„Не знам какво е била планирала, но достатъчно ясно казах на Каел, че искам човешка половинка. Ти падна в ноктите ми и знаех, че си моя.“

„Те също, нали?“

„Каел се свърза с ума ми и се опита да ме убеди да те върна. Не го направих.“

Значи са знаели. През цялото време са знаели, че съм с него, и ме оставиха. Почувствах се зашеметена. Шокирана. Наранена.

Предадена.

Всички ме предадоха. Клаудия бе готова да излезе и да спаси Форт Далас, но не се опита да ме спаси, когато бях уплашена и сама?

Това бе черешката на тортата и приключих.

Клаудия изглеждаше разстроена.

— Саша…

Вдигнах ръка.

— Не искам да говоря с теб сега. — Гласът ми спря. — Изостави ме.

— Не знаех какво да правя!

— Знаеше! Имала си избор и ме изостави… остави драконът да ме вземе, защото искаше да спасиш сестра си. Знаела си какво е искал Дакх. Въобще някога имало ли е план за спасението ми?

— Беше риск — каза меко. — Но мислех, че ще си в по-голяма безопасност, отколкото с Тейт…

— Е, добре, толкова съм щастлива, че си планирала бъдещето ми — сопнах се. — Какво ще кажеш следващият път да ме оставиш да реша сама? — Минах покрай нея, вземайки очилата си от масичката. Чувствах се използвана. Чувствах се толкова, толкова предадена.

Чувствах се толкова глупава.

Как някога бях мислила, че тези хора ги е грижа за мен? Че са ми приятели? Разбира се, че Клаудия ще постави сестра си над мен. Разбира се, че никога не е идвала за мен. Не и ако е знаела, че ще си бъда наред, прегръщана от дракон. И глупавата аз, никога не се бях спирала, за да поставя под въпрос нещо от това. Просто се тревожех за Клаудия и Ейми, сякаш са ми приятели и не са ми забили нож в гърба.

Отидох до страната на Дакх и грабнах каишите, изтегляйки се на гърба му.

„Заведи ме вкъщи.“

— Саша…

— Не искам да говоря с теб — излаях към нея. — Не сега!

„Разстроена е“, каза ми Дакх. „Каел е ядосан заради това.“

„Можеш да кажеш на Каел да си го завре в задника“, изпратих му, кипейки. „Нека се опита и да ме изяде. Няма да съм повече от хапка горчивина, защото съм точно това в момента.“

„Никога няма да те нарани“, каза ми разпалено Дакх. „Никога няма да го оставя да се приближи достатъчно. Закопчей се и ще те отведа.“

Сякаш отне цяла вечност, докато се привържа правилно, и през това време Клаудия просто се взираше нагоре към мен с наранени очи. Чувствах погледа й да пробива в мен, но не ме интересуваше. Просто се фокусирах върху поставянето на всеки възел на място. Когато най-накрая приключих, сложих ръце на дръжките и погледнах право напред.

„Готова съм. Тръгвай.“

„Разстроена си?“ Попита Дакх със странен тон. „Защото си половинката ми?“

„Защото не ми дадоха избор. Никой никога не си направи труда да ме попита какво искам аз. Нито ти, нито Клаудия, нито шибаният дракон на Клаудия. Никой никога не се спира за миг да помисли как се чувствам, хвърлена на дракон, вместо да остана във Форт Далас. Всеки предполага, че знае какво е най-доброто за мен. И затова съм ядосана.“ Стиснах по-силно дръжките. „Тръгвай, моля.“

„Не трябва ли да поговорим? Не харесвам сълзите ти.“

„Плача ли? Не ме е грижа. Просто тръгвай. Точно сега не искам дори да говоря с теб.“

Почувствах шока в мислите му.

„Ядосана си на мен?“

„Да. Точно сега съм ядосана на всички. Моля те, остави ме сама.“

Имаше дълга пауза и можех да кажа, че Дакх се опитваше да разбере какво да направи. Знаех, че всеки инстинкт му казва, че трябва да ме успокои, но наистина, наистина исках да излитаме сега. Исках да се махна от тъжните, виновни очи на Клаудия, защото ако останех, щях да кажа неща, които не харесвам, и щеше да ме боли дори повече. Исках само да се свия в някой ъгъл и да ближа раните си.

Най-малкото Тейт ме счупи само отвън. Никога не ме бе наранявал отвътре. Можех да се махна от ужаса, защото знаех, че е просто временно. Нещо, което да се изтърпи.

Не знаех как да се справя с това. Дори обичайният ми метод да отида на „щастливото“ си място не работеше, защото, когато се опитах да извикам умствена картина на светли поляни и цветя, мислех за Дакх и знамето в роля на одеяло за пикник и начинът, по който се опита да ми подари изтръгнат храст, сякаш бе същото нещо като да ми подари букет.

Мислите ми бяха бъркотия през целия дълъг полет до вкъщи.

Глава 40

Саша

Когато стигнахме до магазина, дори не спрях да изчакам Дакх да се откачи. Бързо откопчах коланите, плъзнах се от гърба му и минах през двойните врати, насочвайки се към леглото си.

„Саша, чакай.“

Игнорирах го, както правех и по време на целия полет. Влязох вътре, насочвайки се към леглото си — и надявайки се, на малко усамотение — колкото мога по-бързо. Не исках да разговарям. Не сега.

„Не разбирам. Защо си ми ядосана?“ Мислите му бяха объркани. „Не съм те предал.“

„Никога не ми каза“, обвиних го. „Знаеше, че са ме продали на теб, и ме остави да се заблуждавам, щастлива, сякаш са ми най-добрите приятели, а не егоистични идиоти. Сякаш не съм нищо повече от топло тяло, което да изпълнява подходяща роля. Това е всичко, което съм за тях, и може би всичко, което съм за теб.“

Изведнъж умът на Дакх се изпълни с ядосани гарвани.

„Никога не казвай такива неща. Ти си моят огън, моето сърце. Ти си моята половинка.“

„Само защото удобно паднах“, посочих му, докато събувах обувките си и ги хвърлях на пода. „Право в ръцете ти.“ Покачих се на леглото и се завих презглава. „Сега се махай.“

„Да се махна?!“

Можех да го подуша и да чуя стъпките му, докато се приближаваше.

„Точно така. Махай се. Искам да съм сама.“ Осъзнах, че говоря умствено, и това ме накара да се разочаровам още повече. Придърпах надолу одеялото и погледнах нагоре към него.

— Знам, че съм нерационална, но имам нужда от време да осъзная това и да го разкарам от системата си.

Той коленичи до леглото, загрижеността караше очите му да сменят цвета си от златно на черно.

„Тогава ми кажи как да ти помогна.“

— Не те искам в мислите си. — Притиснах длани към челото си. — Твърде пренаселено е и не мога да мисля, знаейки, че си там, хващайки всяка малка идея, която имам. Искам да имам възможността да съм ядосана, без да шпионираш всеки момент. Просто искам един час на спокойствие и тишина.

Почувствах как мислите му станаха упорити.

„Не. Не желая да те оставям.“

— И аз не искам дракон в мозъка си, но невинаги получаваме каквото искаме — отговорих. — Не те искам тук. — Притиснах ръце към челото си. — Просто искам тишина и спокойствие за пет проклети минути.

„Пет минути?“ Ококори се. „Мога да ти дам пет минути.“

Ъх, прекалено буквално.

„Час“, казах му. „Искам час.“

„Много добре, ще бъда тих.“

Когато седна на бедрата си, осъзнах, че няма да се махне. Седнах.

— Не, Дакх. Ако останеш, няма значение дали ще си тих. Пак ще си тук. — Посочих към челото си. — Единственият начин да получа тишина е да се махнеш, да се махнеш от обхвата ми за малко.

Той погледна към мен с тъмни очи, но не усетих гарваните. Имаше само голямо разочарование. Изправи се бавно на колене.

„Все още си в сърцето ми, моя Саша.“

Това ме накара да се почувствам сякаш ще се разплача.

— Знам, Дакх. Аз също те обичам, разбра ли? Просто имам нужда да ближа раните си на спокойствие.

„Аз ще оближа раните ти.“ Пресегна се и прокара кокалче по бузата ми.

Поради някаква причина това ме накара да пожелая едновременно да се смея и плача.

— Можеш да направиш това, след като мине един час, нали? Просто се чувствам наистина предадена и наранена, и всеки един момент, в който се промъкваш в главата ми, го прави по-лошо, защото не мога да спра да не се концентрирам върху това.

„Разбирам.“ Отново прокара кокалчето си по бузата ми и това изпрати светкавица от чиста, сладка любов в мислите му. Тогава се обърна и закрачи. „Ще те оставя на мислите ти, въпреки че не съм съгласен с тях. Разбирам, че имаш нужда от тишина в главата си. Познавам това чувство много добре.“

Да, предполагам, след години на атаки от „гарвани“.

— Благодаря — прошепнах. — Наистина го оценявам.

„Знам.“

След това замълча и го чух да излиза. Не разбрах дали се променя, но умът ми бе тих. Това бе, което исках. Също бе и… странно. За пръв път от много време нямах връзка с Дакх. Напоследък, когато ловуваше, беше в района, за да може да докосва мислите ми. Сега имах чувството, че съм го изритала. Изпробвах менталната ни връзка, опитвайки се да намеря тази светла малка „искра“ в ума ми, която бе моят дракон, но я нямаше.

Не се чувствах много удобно от това. Не бе толкова отпускащо, колкото си мислех, че ще бъде. Вместо това беше просто самотно и това ме накара да се почувствам още по-зле.

Е, бях решена да се направя нещастна, нали?

Паднах обратно на възглавниците и погледнах към бледата светлина на аварийните лампи на тавана. Мразех това. Мразех, че не знам на кого да вярвам.

Мразех, че след месец на щастие, имах чувството, че съм се върнала обратно в зоната „Никой Не Обича Саша“. Чувствах се изоставена, отново. Предполагам, че този път болеше повече, защото не го очаквах. Свалих гарда си. Бях влюбена и да открия, че Дакх е въвлечен — макар и незначително — просто ме накара да се чувствам така, сякаш съм изгубила единственият човек, на когото мога да вярвам. В края на краищата знаеше, че Клаудия съзнателно не е тръгнала след мен и той никога не каза нищо. Разбира се, той вероятно не разбираше разликата, но аз да. За мен това бе голяма разлика.

Прегърнах една от възглавниците и оставих сълзите ми да текат. Защо нищо, никога не е просто? Защо никога не проработваше за мен? Защо никой не ме искаше заради самата мен? Защо винаги бях само допълнение?

Трябва да съм заспала плачейки, защото, когато по-късно се събудих, бузите ми бяха мокри и главата ме болеше. Беше неестествено тихо в магазина и премигнах, опитвайки се да се събудя.

„Дакх?“

Нямаше отговор. Трябва все още да е извън обхват.

Не трябваше да го отпращам. Сега бях ядосана на себе си, както и на всички останали. Щеше да е хубаво да се сгуша в големите му, бронзови гърди и да се наплача. Не бях ядосана на него. По дяволите, даже не бях ядосана на Клаудия вече.

Просто се чувствах наистина, наистина разочарована от всички. Искаше ми се да не ме е грижа толкова, но ме е.

Затворих очи, готова да се потопя в съня, но подуших нещо… ужасно и познато. Напомни ми на урината от елен на Ема, само че тя каза, че е свършила. Отворих очи, мръщейки се.

И тогава чух гласове.

Мъжки гласове.

— Сигурен си, че драконът си е отишъл?

— Да, излетя скоро. Затова трябва да сме бързи. Хайде. Тя е насам.

Тялото ми замръзна от страх. Този нисък, студен глас звучеше като… Тейт. Но защо бе тук? И защо прикриваше мириса си? Пресегнах се отстрани на матрака, търсейки оръжие. Нямаше нищо, освен книги и крекери. С Дакх наоколо нямах нужда от оръжия, никога. Бях толкова небрежна, не бях помислила да се въоръжа…

И отпратих дракона си. Боже, бях такава идиотка. Отпратих го и Тейт се върна.

Дали… бе тук, за да ме убие? Сграбчих книга с твърди корици, готова да я ударя в главата му в момента, в който се появи иззад ъгъла. Изправих се на крака, правейки няколко крачки напред. Ако успеех да стигна до другата пътека, където се намираше кухненското ми оборудване, и вземех нож…

— О, не, няма — каза глас точно зад мен.

Преди да успея да се обърна, нещо дебело и тежко бе метнато на главата ми и ме хвърлиха на земята. Извиках, бузата ми се удари на твърдия под.

— Хванах те — каза гласът и нещо — някой — тежък се приземи на гърба ми. Той хвана едната ми ръка и я изви брутално назад, след това другата. След миг около китките ми бяха сложени белезници, стегнато и болезнено.

— Кои сте? Какво искате? — Извиках обезумяло. Под чувала бе горещо и имаше мирис на мухъл, имах чувството, че не мога да дишам. „Дакх“, извиках на ум. „Дакх! Чуй ме!“

— Хвана ли я? Добре — чух гласът на Тейт отново. — По-тежка е, отколкото помня.

— Предполагам, че е по-добре да смуче пениса на дракон, отколкото твоя — изкикоти се друг.

— Много забавно. — Гласът на Тейт е студен, както винаги. — Освен ако не искаш ти да го правиш, ще млъкнеш и ще се концентрираш върху извеждането й. Никой няма да иска да е наоколо, когато той се върне и разбере, че малката му приятелка липсва.

— По дяволите, не — каза друг, смеейки се. Звучеше млад и безразсъден — трябва да е, ако помага на Тейт.

— Пуснете ме — помолих се. — Моля. Не съм видяла лицата ви. Няма да му кажа, че сте били тук. Вземете каквото искате от магазина. Няма да кажа нищо, обещавам.

— Добре — каза Тейт и сърцето ми пропусна един удар. Наистина ли щеше да ме пусне? — Момчета, чухте я.

За момент се шокирах. Наистина ли ще проработи?

— Плямпало е — продължи Тейт. — Това означава, че трябва да я накараме да млъкне, в случай че драконът може да я чуе.

По дяволите! Не, не, не, не, не.

— Моля…

— Кой взе спрея? — Пауза. — Рик, свърши си работата.

Спрей? Работа?

Ръка докосна лицето ми през грубия плат на чувала на лицето ми и се задавих.

— Не мърдай, момиченце.

След миг нещо тежко и твърдо ме удари отзад по главата. Пред очите ми се появиха червени фойерверки и всичко стана черно.

Глава 41

Дакх

Часът без половинката ми се удължаваше сякаш до безкрайност. Седнах на едно от рушащите се гнезда в Стария Далас, чакайки. Не знам колко време мина, след като ме отпрати, но мразех всеки миг от него. Исках да почувствам докосването на ума на моята Саша. Исках да чуя смехът й. Да вдишам мириса й.

Исках нея. Цялата. Исках да накарам сълзите да се махнат. Исках да осъзнае колко много значи за мен. Как бях нищо без нея.

Вместо това трябваше да стоя тук и да я чакам да приключи с плача си, сама. Пробвах слабата връзка на умовете ни, но бе прекалено далеч, за да разбра как се чувства, чувствах само, че е там. Ръмжейки от неудовлетворение, изритах един камък от ръба и гледах как пада далече долу.

Дакх… ти ли си? Мислите на Каел бяха слаби, но изненадани. Защо се върна?

Половинката ми е ядосана.

А. Моята също. Мислите на Каел бяха уморени. Наранена е, че не отидохме след половинката ти. Чувства, че половинката ти може да мисли, че е предадена. Моята Клаудия беснееше и плачеше цяла нощ. Няма да изслуша причините.

Въздъхнах.

Моята Саша е същата. Отпрати ме, защото не желае да съм в главата й.

От време на време е сложно да имаш половинка, съгласи се Каел. Опитах се да обясня на моята Клаудия, че не те преследвахме след битката, защото беше сериозно ранена. Тя почти умря. Въпреки това чувства, че е предала половинката ти и е разстроена.

Неясно помнех, че ми каза същото нещо и преди. Не бе нещо, което помнех, но може би щеше да успокои моята Саша, ако й бъде напомнено. А може би не.

Знае, че половинката ти е била ранена, казах му. Чувствата й са наранени. Ще се опитам да я успокоя, когато се върна. Точно сега се чувства предадена.

Тогава как ще го поправим? Как ще успокоим половинките си?

Приятелю, ако си мислиш, че зная как да успокоя разстроена половинка, щях ли да бъда на твоята територия, криейки се от половинката си?

Почувствах как Каел се засмя уморено.

Прав си. Замълча. Не съм казал на половинката си, че трябва да намерим на сестра й половинка Драконѝ. Ароматът на момичето става все по-силен с всеки изминал ден и гнездото ни става все по-интересно — за ядосани женски и заинтересовани мъжки. Не мога да ги отблъсквам завинаги, а и не искам да я изпратя обратно в човешкия кошер, затова трябва да й намеря мъжки. Някак си. Моята Клаудия няма да хареса идеята. Иска да защитава сестра си винаги.

Не осъзнава ли, че най-добрият начин да я защити, е да й намери силна Драконѝ-половинка? Той ще я пази от другите.

Половинката ми не слуша. Подозирам, че това при хората се нарича „сляпо петно“. Твърде емоционална е, за да мисли рационално за това, което има значение.

Това звучи като моята Саша тази вечер. Наранени чувства и предадена. Тогава трябва да ти запазя място на корниза. Звучи, сякаш ще имаш нужда от това скоро.

Да те вземе пепелта, ядоса се Каел. Емоционални са, но няма да разменя моята Клаудия за нищо на този свят… или онзи, който напуснахме.

Познавам чувството. Така е и с моята Саша. Мисли, че не съм я избрал, но как мога да й обясня, че държи сърцето ми от момента, в който очите ми се спряха върху нея? В момента, в който проясни мислите ми и ме освободи от лудостта? Точно тогава разбрах, че е моя. Че от тази секунда бях променен.

Може би… трябва да й кажеш точно това?

Може би.

Мислите му докоснаха слабо моите още веднъж, за да ми каже довиждане, и изчезна.

Повдигнах глава и улових мирис във въздуха, проверявайки за жертва. Може би трябва да хапна нещо, преди да се върна при половинката си, но нямаше нищо привлекателно. Не бях гладен, когато тя бе нещастна. Щастието й бе свързано с моето. Когато повече не можех да чакам, разтворих криле и се издигнах, решен да се върна при половинката си. Щях да й кажа колко много значи за мен. Щях да изпълня главата й с мили думи, за да знае, че е обичана, и тогава да я бележа яростно, отново и отново, за да й покажа колко дълбоки са чувствата й към нея.

Нямаше да оставя съмнение, че тя бе всичко за мен.

Крилата ми се размахваха бързо и бях нетърпелив да се върна при нея. Представих си я на леглото ни, сама, тъмната й коса падаща на бузата й, докато плаче. Ще целуна сълзите й и ще я притисна към леглото, както й харесва. Ще й изпратя яростни, похотливи мисли, които ще я оставят без съмнение какво чувства нейния Дакх към нея.

Летях в обсега и осъзнах, че моята Саша е тиха.

„Половинке?“, изпратих й, пробвайки. Умът й бе там, но нямаше отговор, мислите й бяха тихо течение. Значи бе заспала. Това ме удовлетворяваше. Ще я събудя с езика си.

Но докато се приближавах към мястото, което избрахме за гнездо, не мириса на моята Саша подуших във въздуха.

Друг бе. Непознат. Мирисът бе плътен от ужасната воня на това, което Ема използваше, и не можех да кажа дали бяха един или няколко непознати. Всичко, което знаех, бе, че мирисът е навсякъде в гнездото ни, и ярост заклокочи в мен, придружена от взрив гарвани и тъмнина.

Убий ги, викаха. Посмял е да приближи половинката ти. В опасност е.

Този път не отблъснах гарваните. Приветствах тъмните им мисли. Тези хора нямаха да видят милост от мен. Да нападнеш гнездото на Драконѝ? Да преследваш половинката им в леговището им? Нечувано и за това щяха да си платят с насилствена, болезнена смърт.

Да, прошепнаха гарваните. Направи го. Накарай ги да си платят.

Някой бе посмял да нападне гнездото ми и моята Саша спеше, без да зная? В мъглата от ярост летях колкото мога по-бързо, огън излизаше от ноздрите ми. Не можех да сдържа пламъците си, не и когато безопасността на половинката ми бе залогът.

„Саша“, извиках я отново, решен да я събудя. „Събуди се!“

Но нямаше отговор. Никакъв, без значение колко пъти я виках.

Ударих силно земята пред двойните врати, приземявайки се толкова силно, че стъклата се строшиха. Не ме интересуваше. Единствената ми мисъл бе за половинката ми.

„Саша!“ Пресегнах се към ума й, но все още нямаше отговор. Повдигнах глава, търсейки аромата й.

Стар. Изветрял.

С рев от ярост влязох в сградата, все още в бойна форма. Рафтове се сблъскваха и падаха. Колички летяха, докато гневно бързах, и не ме интересуваше. Всичко, което бе от значение, беше моята Саша. Моята Саша, която не можех да достигна, и чиито мирис бе студен.

Когато стигнах до леглото й, видях, че е празно. Нямаше я, миризмата й бе слаба и замърсена от вонята на тези, които я бяха взели.

Някой бе докоснал половинката ми.

Взел я бе.

Ще умре, увериха ме гарваните.

Изревах гнева си към небето и освободих пламъците си.

Глава 42

Саша

Чувствах главата си, сякаш е била отворена.

Тих, неволен стон ми се изплъзна от устните ми, когато се върнах в съзнание, мислите ми бяха мудни.

„Дакх?“, опитах, но нямаше отговор. Отне ми миг да осъзная какво се случи. Тейт се върна заедно с главорези. Удариха ме по главата и не знаех къде съм или къде е Дакх. Проверих китките си, но те все още бяха здраво заключени зад гърба ми. Лежах на едната си страната на нещо, което приличаше на диван, и имах превръзка на очите си, която ми пречеше да виждам. И подушвах урина от елен.

Това бе наистина, наистина странно.

Защо беше цялата тази врява да ме отвличат? Не разбирах. Опитвах се да не се страхувам. Трябваше да съм спокойна, да разбера нещата. Ако ме искаха мъртва… вече щях да съм. Значи трябваше да има някаква причина.

— Ехо? — извиках, гласът ми бе сух и дрезгав. Чувствах устата си сякаш съм дъвкала мръсен чорап. — Има ли някой?

— Млъкни — изръмжа наблизо Тейт. Оттам трябваше и да идва мирисът на урина.

Сковах се.

— Защо ме отвлече, Тейт? Какво, по дяволите, става?

— Казах да млъкнеш — изсъска ми, — или ще ги привлечеш — чу се звънтене и чух как тежестта му се измести, което ме обърка. Да не би… и той да е завързан?

Изпробвах белезниците си, които издадоха същия звук. В такъв случай защо трябваше да слушам какво ми казва?

— Кажи ми какво се случва. Защо ме взеха? Защо…?

— Саша, по дяволите. — Гласът на Тейт е нисък и яростен. — Ще ти кажа, каквото мога, просто пази шибана тишина, разбра ли?

Звучеше леко… уплашен. Странно. И тревожно.

— Добре — прошепнах. Извих китки в белезниците, опитвайки се да видя дали ще мога да ги разхлабя или да изхлузя ръката си, но не се получи. — Кажи ми какво става. Кой командва?

— Номади — каза равно.

Това ме разтревожи. Никой не харесваше номадите. В наши времена, „номад“ означава беззаконен бандит, който не си играе мило с другите. Поради тази причина бяха номади. На земя, пълна с лъжливи, изиграващи те крадци, те бяха най-лошите от групата.

— Защо работиш с номади? — прошепнах.

— Не. — Сдъвка думата и чух иззвъняването на белезниците му отново. — Заловиха ме, преди да се върна във Форт Далас, благодарение на гаджето ти дракон, което ме остави в средата на нищото. — Премести тежестта си. — Направих сделка с тях — давам те в замяна на свободата си.

— Уау, не си ли шибаният принц Чаровен — промърморих. — Ако това не стане, какво ще правиш?

— Те ме предадоха — изръмжа той. — Трябваше да ме пуснат, след като те пипнаха. Това беше сделката. Шибаните копелета те взеха и след това ме хвърлиха заедно с теб тук.

Добре, исках да го захапя. Но имах нужда от повече отговори, и докато говореше, трябваше да се опитам да ги получа.

— Къде по-точно е това „тук“? Не виждам нищо.

— Това е, защото не искат драконът ти да те намери.

Бях учудена от това. Откъде знаеше, че мога да си комуникирам с Дакх телепатично? Никога не бях го казвала на Тейт.

— За какво говориш?

Той въздъхна.

— Нямам си идея. Казаха, че може да вижда през очите ти или нещо такова. — Отново изшумоля. — Така че ако искаш да извикаш люспестото си гадже и ни спаси, ще е фантастично. И по-добре скоро, отколкото късно.

— Защо? Какво ще стане по-късно? — Не му посочих факта, че моят Дакх няма да се напряга да го спаси или че не мога да го чуя точно сега. Опитах се да потърся с ума си моя дракон, но всичко, което намирах, бе тишина, и бях уплашена. Ами ако са му направили нещо? Исках да се сритам за това, че го отпратих. Моят Дакх. Имах най-добрия, най-чудесния партньор, съществувал някога, и аз го отблъснах, защото бях ядосана.

Никога отново, заклех се. Ако в бъдеще чувствата ми бъдеха наранени или се чувствах предадена, щеше да се наложи да го преглътна и да се справя с дракон в главата си. Мисълта, че нещо може да му се е случило, бе напълно непоносима, и трябваше да преглътна още сълзи. Моят Дакх.

— Защо го искат? Какво си мислят, че могат да правят с дракон? Много ядосан, много вероятно нежелаещ да сътрудничи дракон?

— Не знам — каза Тейт. — Казах ти, не знам нищо.

— Знаеш повече, отколкото мислиш. Как знаеш как да прикриваш мириса си?

— Тези го направиха — отговори. — Малък трик от другите, които имат. Слушай, Саша, трябва да извикаш гаджето си дракон тук, и то бързо. Тези хора имат някакъв план и съм сигурен, че не е хубав. Аз… — Рязко замлъкна.

— Какво? — Попитах. — Какво има? — Повдигнах глава, опитвайки се да видя нещо под превръзката, но всичко, което успях да видя, бе бледа линия светлина.

Никакъв отговор от Тейт.

Чу се звук на отваряща врата.

Повдигнах брадичка, сякаш повдигането на главата ми щеше да ми помогне да разбера какво става.

Стъпки. Няколко от тях. Кожата ми настръхна от тревога и осъзнах, че има особена миризма, като плътен, пикантен одеколон. Не неприятен, като миризмата, покриваща Тейт. Всъщност бе позната и успокояваща, въпреки че не можех да си спомня откъде.

— Виждам, че нашият нов малък приятел е буден — каза странен, замъглен глас. Акцентът му бе необикновен и плътен, сякаш английският не бе родният му език. — Здравей, Саша.

Седнах изправена, давайки най-доброто от себе си да не показвам объркването си.

— Кой е?

— Никой важен — каза мъжът с лек, развеселен кикот. — Как е главата ти?

— Боли — отговорих предпазливо.

— Наистина не трябваше да те удрят по главата с бухалка. Хората са толкова… крехки.

Това звучеше ужасно познато. Кожата ми отново настръхна и присвих очи зад превръзката, пожелавайки си да мога да го видя.

— Познавам ли те?

— Страхувам се, че не. Но с нетърпение очаквам да се опознаем.

Това звучеше… зловещо. Повечето мъже желаят да опознаят една жена само ако искат едно определено нещо, а аз не исках да го давам.

— Тогава може ли да разкопчаете ръцете ми?

Непознатият издаде съчувствен звук.

— Страхувам се, че не. Трябва да те държим със завързани очи, за да запазим местоположението ти в тайна. Сигурен съм, че разбираш, скъпа.

— Азар, имахме сделка — намеси се Тейт. — Да ти покажа къде да намериш гадже на дракон и в замяна да ме върнеш във Форт Далас.

Наум повторих името. Азар. Азар. Ще го запомня.

— Да, имахме сделка — каза Азар с този любопитен глас. — И ти свърши възхитителна работа с намирането на жена за нас. Но как можем да сме сигурни, че това е драконова половинка? Не изглежда на типа, който подмамва златни дракони.

— Кълна се, че е. Той ме атакува — преследва ме, защото имах връзка с нея в миналото. Повярвай ми, тя е.

Изсумтях. Не можех да повярвам, че някога съм се страхувала от този нещастник.

Азар се изкиска.

— Не си ли съгласна с твърдението му, Саша?

— Просто си мислех, че е интересно колко бързо работи устата му и ме е продал — изкоментирах, пазейки тона си равен. — Благодаря ти, Тейт. Сигурна съм, че всички във Форт Далас ще спят по-добре довечера, знаейки, че ще бъдеш наоколо, за да ги предпазиш от Голямата Лоша Саша.

— Аха. Значи не съм единственият, забелязал липсата ти на лоялност — продължи Азар, с този гладък глас с акцент. — И затова си тук, приятелю. Наистина ми се иска да можеш да се върнеш във Форт Далас, но как да знам, че няма да им кажеш всичко за мен и групата ми мъже? За тактиките за объркване на дракони? Това ще попречи на плановете, които имам, и не мисля да позволя това. Не и след като бях толкова внимателен.

— Ако искаш да се моля, няма да го направя — каза студено Тейт.

Азар отново се изкиска.

— Не, не искам да молиш. Ранд?

Преди да попитам кой е Ранд, в стаята прозвуча изстрел, взривявайки тъпанчетата ми и карайки главата ми да звъни. Отдръпнах се в шок, когато нещо мокро удари лицето ми.

О.

Боже.

Мой.

Глава 43

Саша

— Тейт? — прошепнах. Едва се чувах. Главата ми все още отекваше от изстрела на толкова близко разстояние. Ушите ми звъняха. Страхът ме караше да се задъхвам и се потях от нервност. Някой имаше оръжие.

Някой току-що беше прострелян.

— Няма да ти отговори — каза ми Азар.

Тялото ми изстина. О, Боже мой. Тейт бе… мъртъв?

— И не мисля, е някой ще си отвори устата скоро — продължи Азар. — Такова опасно нещо е това да продаваш хората. — Придвижи се напред и ръката му докосна лицето ми. Повдигна брадичката ми и въпреки че не можех да го видя, се почувствах внимателно разглеждана. — Не искам да си разтревожена, Саша. Ти си мой гост.

Исках да отбележа, че Тейт също беше негов гост, но бях твърде разсеяна. Ръката му бе гореща срещу кожата ми и пикантният аромат бе по-силен сега, когато стоеше по-близо, и осъзнах, че съм помирисвала това преди.

Върху дракон. Върху Дакх.

Азар е дракон? Но как? Говори английски и въпреки странния си акцент, звучеше като човек. И с разума си.

Или малко луд, но не като Каел и Дакх. Не разбирах.

Потупа бузата ми.

— Интересно, че ти си половинката му. Нямаше да позная като те погледна. Но Тейт каза, че не е излъгал.

— Ами ако е? — отговорих с дрезгав глас.

Въздухът се промени и можех да кажа, че Азар се наведе. Топлината от тялото му бе близо до лицето му и силната пикантна миризма се засили.

— И двамата знаем, че не е — прошепна ми той. Изправи се и отстъпи. Имаше пауза, след което се чуха стъпки. — Някой да го разкара и да почисти лицето й. Наш гост е. Сега тръгвам и ще подремна. Събудете ме, когато драконът разбере къде е.

Времето минаваше. Имах чувството, че съм заклещена във вечността. Неудобно бе, защото бях с белезници и превръзка на очите, но не бях сигурна какво друго да правя, освен да стоя тук. Бях жадна. Бях уморена. Главата ми се въртеше.

Но поне не бях мъртва.

Минаха часове, мисля, след като Азар си тръгна. Часове, след като някой дойде и почисти лицето ми с мокра кърпа, отървавайки ме от кръвта на Тейт. Часове след като някой се появи и изчисти пода от каквато и бъркотия да е оставил Тейт. Не ми харесваше да мисля за това.

Вместо това се фокусирах върху Азар.

Ръката, която докосна лицето ми, беше гореща. Миризмата му позната. Ако можех да го видя, може би щях да забележа ноктите или златните кожа и очи. Въпросът бе, защо е толкова различен? Как може да говори английски толкова добре? Как не е напълно луд, освен ако също няма половинка?

Трябва да има… но коя?

И ако има, какво иска от мен и Дакх?

Трябваше да има отговор, който пропускам. Нещо очевидно. Нещо, което ще свърже нещата и ще им предаде смисъл. Просто още не го бях открила.

Вратата се отвори и повдигнах глава, тялото ми отново се напрегна от тревога.

— Кой е там?

— Аз съм, Ема — отговори ми се шепнешком. Стъпки затупаха по пода. — Говори тихо, за да не ни чуят пазачите.

Ема?

Бях шокирана. От всички хора, които очаквах да чуя на това място, Ема не беше в списъка. Но, когато се приближи, усетих парфюм на рози, който носеше от онзи ден в магазина, когато смени спрея на елен за по-приятен.

— Ти… ти работиш с тези хора?

След секунда внимателни ръце повдигнаха превръзката от очите ми. Погледна ме с обитаван от духове поглед. Ема бе, добре, но на едната буза имаше голяма синина, а брадичката й бе издраскана. Беше мръсна и под очите си имаше кръгове. Изглеждаше ужасно, докато взимаше поднос със супа от близката маса.

— Баня? — попита високо. — Добре, идвай тогава. — Сложи пръст на устните си и ме хвана за ръката, вдигайки ме на крака.

Нямах друг избор, освен да тръгна с нея. Докато го правех се огледах, отбелязвайки си обкръжението ми. Това, което видях, не бе много — някакъв вид хотелска стая, но килимите бяха разкъсани и нямаше нищо, освен гол под. Диванът, на който стоях, бе мръсен и износен, имаше и матрак на петна в ъгъла на стаята. Единственият прозорец на стаята бе покрит с картон и не можех да видя навън. От едната страна имаше баня и Ема ме насочи натам с напрегнато изражение.

Влязох вътре и тя веднага заключи, след което останахме само двете в тясната баня.

— Не се напрягай — прошепна, — но ще дръпна полата ти нагоре и вероятно ще изглежда по-истинско, ако наистина използваш тоалетната. Но си отдели време, за да можем да говорим.

— Ъм, добре. — Опитах се да не се стягам, когато повдигна полата ми и смъкна бикините ми. Седнах на тоалетната, а тя на ръба на стара, нащърбена вана. — Какво става? Защо си тук? Добре ли си?

Ема скръсти ръце на гърдите си и се наведе.

— Дефинирай „добре“. Жива съм и още не са ме изнасилили. За мен това е добре. — Усмихна ми се студено.

— Като затворник ли те държат? — Наместих се на тоалетната чиния, мислех, че е невъзможно да ми стане по-неудобно с белезниците, но грешах.

Тоалетната бе твърда и неудобна, и изглежда не можех да седна по начин, който да не заклещва ръцете ми между тялото и казанчето.

— Да, и не. Не искам да съм тук, но нямам избор. — Потърка с ръце челото си. — Тези хора приличат на банда. Повечето номади се разпръсват, след като се ограбят един друг и си занимават по пътя. Тази група не го прави и се пази взаимно. Предполагам, че по този начин могат да свършат повече работа. Както и да е, минаха около бензиностанцията ми преди около седмица. Щастливката аз. И познай кой беше с тях? Брат ми, с когото ме изритаха от Форт Тълса преди две години.

— Брат ти?

— Накратко, той е задник. Той е… не е добър. — Изви ръце. — Когато ни изритаха от Форт Тълса, се опитах да остана. Не исках да бъда с него. Но защото аз също съм Аройо, ме накараха да напусна форта с Бойд. Избягах от него няколко седмици по-късно, защото, очевидно, когато ни свършиха парите, трябваше да се напъвам заради него. — Поклати глава и затъкна кичур тъмна коса зад ухото си. — Никога не съм искала да го видя отново. Да го видя тук беше лош късмет. Да открия, че е единият от доверените лица на Азар? Още по-лош късмет.

— Този Азар — казах меко. — Ти…

— Знам — отговори Ема, гледайки към пода. — Мисля, че е дракон.

Глава 44

Саша

Ема изви ръце, докато го казваше.

— Никой друг не го е разбрал — че не е един от нас. Аз знаех в момента, в който го видях. Има този странен едноцветен поглед като Дакх, но е по-светъл. Няма рога. Дълга коса. Чух някой да се шегува, че мислят, че е албинос, но мисля, че е дракон. Има странни нокти и просто изглежда… странно.

— Той е дракон — казах й с кимване. — Права си. Виждала ли си половинката му?

— Не мисля, че има такава.

— Как е възможно да не е луд, ако няма половинка? — Това беше против всичко, което бях научила за драконите.

— Няма много жени, пътуващи с групата. Аз съм единствената, която е под възрастта на менопаузата. — Потрепери нервно. — И ако не започна да се занимавам с някого скоро, няма да има значение, че съм сестрата на Бойд. Ще се отърват от мен, защото не играя мило.

— Ема, съжалявам. — Завъртях китки в белезниците, разочарована. — Знаят за прикриването на миризмата.

Усмивката й бе крехка.

— Знам. Бойд. Това копеле.

Поклатих глава, опитвайки се да се концентрирам. Трябваше да мисля за Азар.

— Трябва да има половинка. Ами… ами мъжете? Няма ли някой определен, с когото може да е свързан? Ако драконите имат жени за половинки, вероятно имаха и мъже.

— Не, точно това е. Не мисля, че е близък с някого. Азар винаги е сам.

Е, по дяволите.

— Какво можем да направим?

— Става по-лошо — каза ми тя с отчаян поглед. — Имат друг дракон.

Погледнах я с ужас.

— Те… какво?

— Знам — тя прехапа устна, лицето й помръкна. — В човешката си форма е и са го оковали целия със специални вериги, за да не се промени. Напълно луд е, Саша. Трябва да му помогнем.

— Как ще помогнем на някого? — Извих се в белезниците, след това трепнах от болката, която се изстреля по ръцете ми. — И какво иска този мъж от дракон?

— Не знам. Тревожа се, че ще атакува най-близкият форт и ще го превземе. Не е ли това, което всеки луд по силата идиот иска? Още сила?

— Може да получи форта — казах й, намествайки се неудобно още веднъж. — Не искам да правя нищо с тях.

— Не мога просто да го оставя да ги вземе. Кой знае колко човека ще убие?

Замислих се за Тейт и изтръпнах. За семействата, които още живееха там. Не, предполагам, че говорехме за нещо голямо, но не желаех да умрат.

— Тогава какво ще правим?

— Не знам — призна тя. — Но докато съм „с тях“ — направи кавички с ръце, — ще сме оставят да работя със затворниците и да върша мръсната работа. Научих за нещастника Тейт вчера. Накарали са го да работи като техен роб, вършейки цялата гадна работа. В момента, в който се присъединих към тях, открих, че дрънка за дракони и за теб, и следващото нещо, което знам, е, че се насочихме в твоята посока, и че Азар има план. Не знам какъв е, но е наистина въодушевен заради него. Брат ми каза, че откакто го е срещнал, не се е вълнувал толкова за нещо.

— Какво мислиш, че може да е?

— Нещо с Дакх — каза ми зловещо. — Ако го чуеш, кажи му да стои далеч. Затова те отвлякоха. Искат да го примамят и използват.

— Да го използват? Никой не може да използва дракон.

— Азар мисли, че може — каза тя. — И това е частта, която ме плаши най-много.

Мен също.

Говорихме си още малко, но Ема трябваше да тръгва, преди другите да започнат да подозират за приятелството ни. Превърза китките ми с плат, за да не могат белезниците да се забиват в плътта ми, смени превръзката ми за очи и я остави достатъчно високо, за да мога да виждам малко под нея, и се извиняваше отново и отново.

— Ще се върна колкото мога по-скоро — обеща, докато ме връщаше на дивана. — Дотогава просто се дръж.

— Трябва да се измъкнем — казах й разтревожена. — Моля те. Трябва да ми помогнеш.

— Знам. Ще ти помогна, обещавам. Просто трябва да разбера какъв е най-безопасният начин да избягаме, без да ни убият.

— Кажи ми къде сме и ще насоча Дакх. Мога да го извикам и да опожари…

— И да бъде заловен като другия дракон? — Поклати глава тя. — Ако е намерил начин да залови един дракон, ще залови и твоят. Тогава ще има два дракона, подчинени на желанието му, и никой няма да може да застане на пътя му. Научих достатъчно за Азар, за да разбера, че не се интересува от това, което е добре за обикновените хора, Саша. Той е заинтересуван само от себе си.

— Тогава какво предлагаш?

Тя помисли за момент.

— Най-доброто нещо, което можем да направим сега, е да намерим начин да те изведем от тук и да те върнем на Дакх, а той да ни отведе далеч.

Кимнах.

— Вярвам ти.

Заведе ме до дивана и ми помогна да седна, след това вдигна купичката.

— Не ме познаваш — прошепна ми. — Аз съм просто момичето, което ти сервира супа. — Тогава каза по-високо, държейки лъжица. — Отвори широко. Да те нахраним бързо, за да не протакаме излишно.

Глава 45

Дакх

Гарваните бяха моите спътници, докато правех кръгове в небето в безкрайно търсене на половинката си. Никога не бях осъзнавал колко е голям светът, колко много земя трябва да претърся.

Колко малка е една човешка женска.

От цяла вечност не бях чувствал мислите й и с всеки изминал момент отчаянието ми нарастваше и гарваните се умножаваха. Вече крещяха ужасяващи неща, окуражаваха ме да опожаря сградата, покрай която минавах, или да унищожа тази барикада. Превърни това дърво в пепел, това поле в прах.

Но полето бе пълно с цветя и знаех, че моята Саша ги обича, затова се приземих там и изчаках, надявайки се, че умът й ще се свърже с моя. Че някак си съм я пропуснал и тя е тук, чакайки ме. Че е в безопасност.

Че не е ранена или я боли.

Знаех, че не е мъртва. Слабата нишка на ума й бе там и трябва да я следвам колкото мога по-плътно, опитвайки се да я удебеля, да засиля връзката ни. Да чуя мислите й да се изливат в ума ми. Засега нямаше нищо.

Провалях я, осъзнах с безнадеждност. Провалях сладката си половинка, която трябваше да защитавам.

„САША“, извиках отново яростно. Вложих всичко, което бях, във вика на ума си и го изпратих като светкавица. „САША, ТУК СЪМ“.

Имаше само тишина. Дори гарваните не посмяха да проговорят.

Яростно се оттласнах от полето с цветя и се издигнах във въздуха. Нямаше да спра, докато умът ми не докосне нейния отново. Тя съществуваше. Просто трябваше да намеря къде е и да я спася.

И щях да получа голямо удоволствие от унищожаването на тези, които я бяха взели от мен.

Използвах дългите ленти от твърд бетон — Саша ги наричаше „магистрали“ — за ориентири. След като я следвах колкото дълго мога се обърнах и отидох в друга посока. Това продължи много дълго време, но останах близо до руините на Стария Далас. Тя бе тук. Някъде. Не исках да мисля какво ще се случи, ако този, който я е взел, я отведе по-далеч, докато аз спя, и да изгубя нишката на ума й напълно.

Няма да спя, докато не я намеря.

„САША“, извиках отново, докато се обръщах в друга посока, снижавайки се, за да проследя друга магистрала.

„Дакх?“

Мисълта бе слаба, но красива.

„ТУК“, извиках й, колкото силно мога. „ТУК СЪМ. КЪДЕ СИ?“ Кацнах на върха на върха на една сграда, за да мога да се концентрирам върху мислите й по-ясно. „Кажи ми къде си и ще дойда за теб!“

„Аз… не знам къде съм. Хората, които ме взеха, ме държат със завързани очи. В стар хотел съм, но има десетки такива в града, Дакх.“

Гарвани затрептяха в периферното ми зрение и гневът ми се разгоря. Мислеха да я задържат далеч от мен? От половинката й? От защитника й? Ще изгорят.

„Ще намеря коя сграда е“, заклех се. „Ще последвам мириса ти…“

„Покрили са ме с прикриващ аромат, Дакх. Все още не искат да ме намериш. Намислили са нещо. Не можеш да дойдеш за мен. Твърде опасно е.“

„Не ме интересува, че е опасно. Ти си моя, за да защитавам.“

„Дакх, не. Спри и ме чуй, става ли? Моля те.“

Въпреки че това бе най-трудното нещо, което някога съм правил, се принудих да спра, да й отделя внимание. Гарваните кръжаха наоколо, чакайки, но ги прогоних. Моята Саша бе най-важното нещо сега. Нищо друго няма значение.

„Говори и ми кажи защо не мога да дойда за теб.“

„Има нещо странно тук“, каза тя. „Ема е тук. Тейт също беше, но го убиха. Той е този, който им е казал къде да ме намерят.“

„Кой те взе? Кои хора? В кошера ли си?“ Краката ми се напрегнаха и бях готов да излетя отново.

„Не, не съм там. Не знам къде сме. На скрито място. Не искат да ме намериш. По-точно, искат, но не сега. Мисля, че подготвят капан, който още не е готов. Затова ме държат с вързани очи и маскират миризмата ми. Искат да чакат и искат от мен да те привлека.“

„Значи мога да ги унищожа?“ Вложих пламък в мислите си.

„Точно това е — мисля, че искат да те пленят. Имат друг дракон, когото държат, Дакх. И лидерът им? Мисля… мисля, че е Драконѝ. Името му е Азар и се представя за човек. Мирише като Драконѝ, кожата му е гореща, но звучи като другите хора, и не е луд. Толкова е странно…“

Ярост се надигна в мен. Издишах огромно количество пламък и близкото дърво се запали. Почувствала е кожата му?

„Докоснал те е? Той ще УМРЕ.“

„Не така, бейби. Обещавам. Моля те, моля те, слушай. Можеш да ме чуваш, нали? Концентрирай се върху гласа ми. Успокой се. Мисли за мен. Спокойно. Не можеш да загубиш ума си, бейби. Имам нужда да си фокусиран. Трябва и двамата да сме добре. Имам нужда да мога да разчитам на теб. Можеш ли да останеш спокоен заради мен?“

Изръмжах ниско. Всеки инстинкт, който имах, ми казваше, че трябва да отида и да спася половинката си. Че трябва да игнорирам думите й и да последвам аромата и ума й, докато я намеря. Можех да опожарявам всяка сграда от тук до океана. Ще я намеря. Достатъчно силен бях, за да победя всеки друг дракон.

Но в тона й имаше загрижена нотка, която ме предпази от това да тръгна. Наистина бе загрижена за мен.

„Разбира се, че съм разтревожена. Поставят ти капан. Ако нещо те нарани, ще бъда унищожена, Дакх. Ти си единственото нещо, което ме предпазва да не полудея.“

Надигащата й се паника ме накара да осъзная, че това, което казва, е истина. Имаха половинката ми. Взели са я умишлено, с цел да ме атакуват. Знаеха, че ще изгубя контрол, ако тя е в опасност, и разчитаха на това. Въпреки че противоречеше на всичко, което съм — и всичко, което гарваните гракаха в ума ми, — трябваше да слушам.

„Това е… трудно. Ще се опитам.“

Усетих облекчение в мислите й.

„Благодаря ти, бейби. Можеш да го направиш. Ако сме умни, можем да се измъкнем от това. Знам, че можем. Ема каза, че ще ми помогне.“ Умът й се изпълни с усещания — миризми, звуци, чувството от ръка, звукът на акцент — осъзнах, че трябва да принадлежат на този, който я е взел. Азар. Избирах от спомените й, отхвърляйки удоволствието, което почувствах, от смъртта на Тейт. Сега не е времето.

„Знаеш ли кой е той?“, попита тя. „Този Азар?“

Името ми бе непознато и тя нямаше лице, с което да го свърже. Гарваните не казаха нищо, но те никога не го правят. Не ми звучеше познато, но може би това не е неговото Драконѝ-име.

„Ще видя какво мога да открия. Дакх, знам, че е трудно, но трябва да стоиш далеч.“

„Моя Саша…“

„Не, слушай ме.“ Мислите й са твърди. „Можем да останем свързани така, но не искам да се приближаваш. Не и докато не разбера какво става.“

„Той ще те нарани“, изпратих й аз, мислите ми клокочеха от прикрит гняв. Само мисълта тя да е в опасност ме подлудяваше.

„Няма“, отговори ми твърдо. „Ако искаше да ме убие, вече щеше да го е направил. Имаха доста проблеми, за да се уверят, че съм тук и в безопасност. Хранят ме и ме оставят да отида до банята. Това означава, че искат нещо. Докато не разбера какво, искам да стоиш далеч.“

Ръмжене се заформи в гърлото ми.

„Липсваш ми, мой сладък огън. Тревожа се за теб.“

Можех да почувствам тъгата й.

„Знам, бейби. Също съм и уплашена. Но ще сме умни. Ако просто се щураме наоколо, няма да сме по-добри от всички дракони, които нападат Форт Далас, знаеш ли? Трябва да сме силни. Обичам те. Просто помни това.“

„Дори ако съм в главата ти?“

„Липсваш ми, когато не си. Дори когато те отпратих, го отричах.“ Почувствах как мислите й се изпълниха с мрачна, тъжна развеселеност. „Наистина го отричам сега.“

Имах чувството, че някой стиска сърцето ми.

„Ако са те наранили по някакъв начин…“

„Всичко ще е наред, Дакх. Обещавам.“ Мислите й бяха изпълнени с любов. „Стой, където си, и говори с мен, става ли? Просто говори. Прави ми компания. Не е толкова отчайващо, след като ме откри.“

Ноктите ми се забиха в бетона, но направих това, за което ме помоли.

Глава 46

Саша

Беше дълга нощ. Опитах се да се настаня удобно на дивана, но ръцете ме боляха от това, че бяха заключени зад гърба ми с белезници. Дакх изпращане непрестанен поток от мисли, всички бързи и загрижени, често получавах картини къде е. Знаех, че е на ръба да загуби ума си — имаше доста гарвани в мислите му, — но се опитваше наистина силно. Принудих се да остана спокойна, защото знаех, че ако се паникьосам, той ще дойде при мен.

А не можеше да стане. Не и докато не разбера какво иска този Азар.

Някъде по средата на нощта някой се показа, събуждайки ме от лекия ми сън.

— Ехо?

— Храна за госта. — Вратата издрънча, но познах гласа на Ема. — Бях изпратена да те проверя. — Затвори вратата след себе си, след това смъкна превръзката ми и ми се усмихна. Носеше шише вода, ключ за белезниците и парче говеждо. Дойде до мен и отключи белезниците. — Казаха ми, че сега мога да ти освободя ръцете. Каквото и да работят, всичко е на мястото си.

— Капан? — прошепнах. Едновременно бях щастлива, че махам белезниците, и разтревожена. Азар трябва да е намислил нещо.

— Така мисля, но никой не иска да ми каже. Но трябва да ти дам това. — Подаде ми парче хартия. Остаряла брошура на хотел. Този, вероятно. Това само затвърждаваше, че трябва да извикам Дакх тук.

Той се напрегна от мислите ми, побутвайки ме ментално. Трябваше да се концентрирам върху Ема. За миг избутах мислите му настрани.

— Казах на Дакх да стои надалеч — казах й. — Не искам да дойде тук, докато не разберем какво става.

— Умно. Кажи му, че му казвам здрасти и че ще те измъкнем от тук.

Дакх отново побутна ума ми.

„Кажи на приятелката си, че се радвам, че е там за теб, след като аз не мога.“

„Ще го направя.“

— Радва се, че си с мен.

— Не се обиждай, но ми се иска да не бях. Подготвя се нещо много лошо и съм уплашена какво ще се случи, когато избухне. — Тя поклати глава. — Другият дракон — хванатият — губи ума си точно сега. Трябва да го видиш. Целият е окървавен и ядосан. — Изглеждаше отчаяна от това.

— Може би ще имаме възможност да спасим и него. Дотогава дръж парфюма си под ръка — предупредих я. — И носи оръжие със себе си винаги.

— Момиче, аз съм единствената млада жена с банда номади. Мислиш, че не съм подготвена ли? — Потупа бедрото си, където имаше подутина, подозрително приличаща на нож. — Мога да се грижа за себе си. Тревожи се за теб. Трябва да планират нещо. Отивам да видя какво мога да открия днес. В същото време не привличай внимание. Кажи на Дакх, че не е добре и ще видя какво мога да открия. — Погледна към вратата, след това към мен. — Трябва да тръгвам, преди да са се зачудили защо стоя толкова дълго. Ще се опитам да се върна по-скоро. — Ема стисна ръката ми. — Бъди силна.

— Ще бъда — прошепнах. — Благодаря.

Тя кимна и се насочи към вратата, затваряйки я след себе си. Пазачът каза нещо и тя се засмя, след което чух звука на заключването.

Станах на крака, разтривайки китките си. Пробвах бравата, но тя не се помръдна. Поне трябваше да опитам. Погледнах през ключалката и видях, че Ема все още стои в коридора, говорейки си с един от двамата пазачи. Изглежда и двамата имаха оръжие. Добре, значи нямаше да се излезе през предната врата. Отстъпих и пих от водата в бутилката, докато отивах до прозореца и погледнах покрай картона. Бях на високо — пет, може би шест етажа. Не беше много, но нямаше да оцелея, ако скоча. Нямаше балкон, нямаше противопожарен изход, нито дори водосточна тръба, по която да сляза.

Бях заклещена.

Част от плана на Азар, бях сигурна. Не искаше да изляза. Искаше да ми е удобно само за да повикам Дакх. Брошурата, махането на белезниците, премахването на превръзката — всичко това бе, за да мога да покажа на Дакх къде съм.

„Ще дойда, ако ме повикаш“, увери ме моят дракон. „Дори ако това означава смъртта ми.“

„Точно затова няма да те викам.“

Настаних се на дивана с парчето говеждо и си отхапах, свивайки крака под мен. След миг на размисъл взех брошурата.

„Не се стараят много да се крият“, казах на Дакх.

„Ако е така, както казваш, нямат интерес към това.“

„Мда. Искам да крещя като ужасено момиче и да те накарам да дойдеш да ме спасиш. Колкото и да искам да стане, няма да го направим.“

„Значи ще чакаме“, одобри той.

„Чакаме“, съгласих се, оглеждайки брошурата отново.

„Разпознаваш картините? Знаеш къде си?“, попита той.

„Донякъде. Разпознавам имената на магистралите и самата хотелска верига, но не знам къде е точно в града.“

„Мога да те намеря от картините в ума ти“, каза ми. „От гледката през прозореца ти и следвайки мислите ти.“

„Но няма да го направиш.“

На практика почувствах въздишката му.

„Няма.“

След известно време вратата се отключи и аз се изправих на малкия диван, прозявайки се, докато е събуждах от последната си дрямка. Мислите на Дакх бяха любящи, докато се изправях, и бях разсеяна от тях. Очаквах да видя Ема, но вместо това влезе мъж.

Странен мъж.

Покрит бе с дълги дрехи от главата до петите и на пръв поглед не успях да видя и най-малко кожа. Носеше тъмна шапка на главата си и очила, които покриваха очите му. Под шапката носеше шал, покриващ долната половина на лицето му, сякаш за да се защитава от пясък, като каубоите в старите уестърни, когато ще обират влак. Освен това носеше дълго чисто яке, въпреки факта, че все още бе достатъчно топло, за да се чувства като лято. Следваха го двама гангстери, носещи пушки.

Седнах изнервено.

— Ти трябва да си Азар.

Той дръпна надолу шала и ми се ухили, показвайки изтъпени, почти квадратни зъби. Те бяха… странни. Ако са били заострени като на Дакх, значи ги е изпилил. Може би се опитваше да прилича повече на човек.

Сякаш почувствал мислите ми, той се засмя.

— Разкри ме. Наистина съм Азар. — Поклони се в приветствие той. Гласът му бе заглушен и плътен, точно както го помнех. Също бе и блед. Наистина блед и можех да разбера защо другите си мислеха, че е албинос. Въпреки това знаех, че не е. Просто бе наистина, наистина избледняло златно. Предполагах, че косата и очите му ще са същият цвят и че някъде по тялото си има същата люспеста структура като Дакх.

Гарвани наводниха ума ми. Практически можех да чуя ръмженето на дракона ми.

„Успокой се, Дакх. Спокойно.“

Азар наведе глава и усмивката му се разшири.

„Мога да почувствам ума му“, каза ми Дакх. „Търси, опитва се да комуникира с мен.“

Това ме накара да се паникьосам.

„Не му вярвам! Не говори с него. Ами ако е капан?“

„Ще го изключа. Не се тревожи.“ Мислите на Дакх се проясниха. „Ти си единствената, с която ще си позволявам да комуникирам отсега нататък. Няма да вярвам на никого.“

„Добре.“

— Прекъсвам ли нещо? — попита Азар.

— Какво може да прекъснеш? Аз съм твой затворник. — Усмихнах му се с най-сладката си усмивка и скръстих ръце в скута си. Ако щяхме да играем мило, можех също да се включа.

— А, не. Ти си ми гост. И като твой домакин бих искал да те поканя да закусиш с мен. — Протегна ръка към мен. — Ще се присъединиш ли, ако обичаш?

Погледнах го, нащрек.

„Не искам да си сама с него“, изръмжа Дакх.

„Дакх, бейби, нямам избор. Ако кажа не, просто ще ме накарат да отида. Имат оръжия.“

Станах на крака, гледайки многозначително към двамата бодигардове.

— Добре.

Азар сгъна ръката си, чакайки да сложа моята в неговата.

Ъх. Чудех се дали няма начин да се измъкна от това. Почувствах гарваните да пляскат с криле в ума на Дакх, показвайки безпомощната му ярост. Предполагах, че Азар прави това, защото знае, че Дакх ще го намрази.

— Моят дракон не харесва други хора да ме докосват — казах му, правейки изражението си невинно. — Повлиява на контрола му и аз мразя, когато се бори толкова усилено да не го загуби.

Азар го обмисли и прибра ръката си. Ухилването му се разшири.

— Да. Контролът е много важен. Много добре тогава. — Обърна се и кимна на стражите, след което тръгна надолу по коридора, оставяйки ме без друг избор, освен да го последвам. Двамата пазачи продължиха да ме гледат, докато пристъпвах напред, и минаха зад мен. Както очаквах, беше по-малко покана и повече настояване.

Вървях след него надолу по коридора. Нямах обувки, бях отвлечена от леглото си, в края на краищата, но подът бе относително чист и пометен, и се зачудих колко дълго тази банда „номади“ е стояла в този хотел… или са го взели от някой друг. Не ми се искаше да мисля какво се е случило с този някой.

Минахме по няколко стълбища и стигнахме до фоайето долу, чисто и почти без мебели. Имаше стъклени врати и двамата пазачи избързаха напред, за да ги отворят за Азар, който мина като крал покрай тях. Последвах го, леко развеселена от това. Мислеше си, че е голяма работа.

Мислите на Дакх бяха неразгадаема вихрушка.

„Спокойно, бейби. Познаваме играта му. Не може да ни изненада.“

„Не му вярвай.“

„За това няма проблеми. Не вярвам на Азар ни най-малко.“

Глава 47

Саша

Пазачите задържаха вратата отворена и когато минах през нея, осъзнах, че влизаме в това, което трябва да е било трапезарията. Всички маси бяха избутани настрани, само една много голяма бе оставена в центъра. Покрита бе с бяла, чиста ленена покривка, и докато се приближавах по-близо, осъзнах, че това не е една, а няколко маси, доближени една до друга, за да изглеждат като дългите маси за пиршества от средновековието. Азар седна на единия край, а аз зачаках, несигурна къде трябва да седна. Имаше само още един останал стол и бе точно до неговия, но изглеждаше твърде… дружелюбно за мен.

Азар свали шапката си и премахна шала, хвърляйки ги на масата, и тогава ми посочи да седна до него. Хмм. Пристъпих напред и дръпнах стола назад няколко сантиметра, за да не стоя практически в скута му, докато ядем. Седнах, а Азар само се засмя, развеселен от упоритостта ми.

— Много лоялна си към половинката си — изкоментира той, докато сгъвах ръце в скута си и се взирах в него. — Това не е нещо, което очаквах.

— Защото съм човек?

— Защото мислех, че ако Драконѝ си вземе човешка половинка, трябва да я е откраднал. — Свали слънчевите си очила и, точно както очаквах, очите му са напълно златни. Гледаше ме скептично. — Или си го предизвикала?

Аха. Значи познаваше културата на Драконѝ и дори не го криеше.

— Не съм го предизвикала. И обичам… моя дракон. — Почти казах името му. Трябваше да съм по-внимателна, осъзнах. Азар ме покани на закуска, за да изкопчи информация от мен, мисля. Трябваше да използвам времето, за да направя същото.

„Умна си, моя Саша. Можеш да го направиш.“

„Благодаря, бейби. Обичам те.“ Изпратих му вълна от обич и запазих изражението си спокойно, когато някой излезе от кухнята с чиния с храна.

Беше Ема и изглеждаше стресната, докато се приближаваше към Азар със закуската му.

— Н-не знаех, че тази сутрин имаш компания.

— Всичко е наред. — Размаха ръка към нея. — Донеси още една чиния за госта ми, освен ако не предпочита да яде от ръката ми.

— Друга чиния ще е идеално — казах учтиво. Дори не погледнах към Ема. Не можех.

— Разбира се. Веднага — каза Ема и се втурна в кухнята.

Оглеждах Азар, когато той си взе парче консервиран плод от чинията си. Ядеше огромно количество храна за някой След — купичка плодова салата, палачинки и прясно месо. Които и да са тези номади, не гладуваха. Азар изглеждаше достатъчно здрав — висок бе, но не е толкова силен, колкото Дакх, който изглежда бе целият мускули и бронзова кожа. Изучавах разликите между тях, отбелязвайки как Азар е прикрил чертите си на Драконѝ. Очите му бяха драконово златни, разбира се, но не видях следа от черно в тях. Каквото и да караше другите дракони да полудяват, той не бе под неговия контрол. Рогата, които Дакх имаше на челото си, липсваха при Азар, въпреки че имаше следа от белег, покрита с бледа татуировка. Гъстата му, светла коса бе подстригана късо и „ноктите“ му бяха изтъпени и дебели. Ако игнорираш тена и цвета на очите му, можеше да е човек.

— Наблюдаваш ме — изкоментира той.

— Просто се чудя как можеш да се скриеш пред очите на всички.

Той се ухили.

— Не мога да те заблудя, нали?

— Знаех какво си в момента, в който ми се представи.

Очите му заблестяха и очарователната му усмивка изглеждаше по-пресилена.

— Продължавай. Как се разкрих?

Замълчах, когато Ема се върна с втора чиния. Постави я пред мен без нито една дума и изчезна отново, оставяйки ме с Азар. Пресегнах се за вилицата си.

Той постави ръката си над моята, спирайки ме.

— Как се разкрих? — повтори, всяка дума бе бавно произнесена.

Нямаше как да се сбърка заплахата или настояването в тона му. Почувствах тръпка от страх. Дакх изръмжа в главата ми и знаех, че трябваше да остана спокойна. Облизах устните си и издърпах ръката си от неговата.

— Мириса ти. Миришеш на дракон.

Той се успокои, облягайки се в стола си.

— Това е всичко? Лесно може да се промени. — Изглеждаше удовлетворен и посочи чинията ми. — Изяж храната си.

Нямах апетит, но се бях научила да ям това, което е сложено пред мен. Вдигнах вилицата си и лапнах хапката. Бях тиха, чаках Азар да назове това, което наистина искаше. Имаше причина да съм тук с него. Той изглеждаше от типа, който е доста горд от себе си, и се надявах, че това ще накара устата му да се раздрънка и да ми каже повече за себе си и тази ситуация. Знанието е сила и ако щеше да измъква информация от мен, щях да направя същото с него.

— Предпочитам другите да не открият каква е истинската ми същност — каза Азар небрежно, докато отхапваше гроздово зърно. — Не знаят истината за мен и предпочитам да ме виждат като странен човек вместо като враг.

Свих рамене.

— Няма причина да казвам на някого каквото и да е.

— Точно така. Така щях да мразя, ако ти се случи някакъв инцидент, след като чувствам, че можем да сработим.

И ето я заплахата. Очарователно. Кожата ми настръхна от тревога, но се принудих да остана спокойна, режейки от палачинката си.

— Да се сработим?

— Да. Очевидно е, че ти не си като другите. Умна си. Ще бъдеш изненадана колко е рядко това нещо в този човешки свят.

Игнорирах неясната обида и реших да извъртя нещата към него.

— Ти също не си като другите.

Той бе заинтересован, можех да го видя. Спря при пресягането си за плод и се втренчи в мен.

— Давай, продължавай.

— Говориш английски много добре, като за начало. Не си луд. Доколкото мога да кажа, нямаш половинка, която да закотвя ума ти, очевидно това, което подлудява другите дракони, не те засяга. Доста любопитна съм как е възможно — реших да кажа всичко, за да види колко много зная. — Моят дракон не говори на глас и не е показал и най-малък интерес към изучаването на моя език. Освен това не се интересува от това дали се вписва в живота ни, но изглежда при теб всичко е под контрол. Просто ми е много интересно колко сте различни.

— Защо да не сме различни? — Арогантност капеше от думите му.

— Ти също си Драконѝ, нали?

Устните на Азар се свиха леко.

— Не съм като половинката ти.

Това ме накара да спра.

— Има повече от един вид?

— Няма ли много видове хора?

— Всъщност, не, мисля, че има само един вид.

— Имате хора, които носят униформа в твоя малък форт, нали? Те са лидерите, които имат последователи. Има бойци, има и такива, които стоят вкъщи и се грижат за малките.

А! Значи имаше предвид класовото разделение, не вид.

„Проследяваш ли нещо от това, Дакх? Звучи ли ти познато?“

„Не… не знам.“ Чувствах ума му далечен, сякаш се концентрираше в себе си. „Не звучи грешно, но търся спомени и не намирам нищо друго, освен гарвани.“

„Няма проблем, бейби. Може би лъже.“

„Не мисля.“

— Търсиш дали ти казвам истината? Тогава драконът ти помни? — Погледът на Азар бе като лазер.

За момент си помислих, че поглежда в мислите ми. Но вероятно просто съм замълчала за дълго и той го е осъзнал.

— Не помни — казах му, мислейки, че това е достатъчно безопасно да му кажа. Което е друга тема, към която не исках да отивам. — Значи не си като другите Драконѝ, защото… Защо? Защото не си боец?

— Не съм — съгласи се той, навеждайки глава. — Драконѝ, които ти познаваш, служат на моя вид. Вземаме ги от пустинята, където са натъпкани в колиби от кал и дърпащи се като деца, и ги взимаме с нас, за да ни служат. Те са нашите войни, нашите защитници, нашите войници — усмивката му се разшири и стана още по-самодоволна. — Не, изобщо не съм като тях.

„Пустиня“, каза Дакх замислено. „Помня това. Ние служим… на вида му. Не доброволно, но служим.“

„Какъв е видът му?“

„Живеят на място, наречено Салориан. Прилича на твоя Форт Далас, но е по-голямо. И странно.“

Интересно. Реших да се опитам и го подхвърлих на Азар.

— Значи видът му са пустинни хора, които вие сте, какво, поробили?

— Те имат уникална способност, изгубена за моя вид. — Отпи глътка вода и си избра палачинка, по-малко заинтересуван от яденето, отколкото да ми говори.

— Драконова форма?

Издаде съскащ звук, сякаш съм го обидила.

— Мога да се променям в бойна форма, ако искам. Не съм толкова опитен в това, колкото са те, защото не съм, ах… — Замисли се, търсейки правилната дума. — Отгледан за това.

— А! — Е, този разговор ставаше все по-неприятен.

— Драконѝ са възпитавани да са бойци още от раждането си. Тренират за това и има ритуали. Не ги интересува колко кръв ще пролеят. И могат да издишват огън, за разлика от мен. Прави ги много по-ефективни, когато обезумеят.

Значи не може да издишва огън. Хубаво бе да се знае. Но друга дума привлече вниманието му.

— Обезумеят?

— Да. Една от причините да са толкова високо ценени е възможността им лесно да обезумяват. Това е нещо, което учат още от ранна възраст. Когато са предизвикани, могат да обезумеят и да се изгубят в битката. Мисля, че затова са толкова полудели сега, в този свят. — Направи жест с едната си бледозлатна ръка. — Нещо е натиснало спусъка на възможността им да се ядосват и няма начин да се изключи.

„Не знае какво говори. Яростта е причинена от порива за чифтосване.“

„Значи греши? За всичко?“

„Не… всичко. Думите, които казва, ми звучат познато. Хората ми са контролирани от неговите — салорианците. Помня повече сега. Не го харесвам. Нито хората му.“

„Разбирам.“

— Значи ги използвате заради яростта им — казах, фокусирайки се върху Азар. — Ти не можеш да го правиш, нито салорианците?

Веждите му се повдигнаха.

— Значи знаеш какъв съм.

— Малко — казах му. — Но моят дракон не помни много.

— Не е изненадващо. Това място изяжда мозъка им. — Подсмръкна и взе една от палачинките си. — Може би, ако се променя в бойна форма, и аз ще съм засегнат като другите в тази гадна земя. Но няма да рискувам.

— Затова… затова ли знаеш толкова много? Защо помниш, а другите дракони не? Защо си с ума си?

Азар кимна бавно. Потупа челото си.

— Когато Разривът се разтвори и бях издърпан, бях на гърба на войн Драконѝ, водейки войниците си към границите ни. Хората ми — салорианците — разясни, поглеждайки ме остро. — Не се променяме в бойна форма. Смята се, как да го кажа на твоя език… за лошо възпитание. — Сви рамене. — Когато бяхме издърпани, този, който яздих, загуби контрол. Падна на земята, събаряйки ме от гърба си, и ме остави, докато вършееше като обезумял. В началото мислех, че е само той, но когато се огледах, видях и други да падат от небето на това място, и никой не отговаряше на командите ми. Беше хаос.

Слушах, без да го прекъсвам. Исках да чуя повече, да разбера. Дори Дакх бе тих в ума ми. Мисля, че той правеше същото като мен.

— Бях ранен и изоставен, когато удари бедствието и се скрих, докато войниците ми полудяваха, унищожавайки всичко по пътя си. Никакви заповеди не вършеха работа. Умовете им ги нямаше. Докато времето минаваше, осъзнах, че ако успея да се впиша сред хората, ще науча езика им. Да приличам на тях. Отървах се от рогата и ноктите си. Изпилих зъбите си до тези неефективни квадрати. — Оголи ги към мен в полуизръмжаване. — И се научих да имитирам хората. Служеше ми добре през цялото време, но се изтощих от тези игри и това място.

— Тук ли се намесвам аз? — Скръстих ръце на гърдите си, игнорирайки храната пред мен. — Какво искаш?

— Твоят дракон, разбира се — усмихна се тънко. — Мислех, че е очевидно.

— Аха. — Чаках.

Той просто се ухили загадъчно.

Когато не продължи, започнах да се ядосвам.

— Вече си имаш дракон, приятел.

Веждите на Азар се повдигнаха и трябваше да призная, хубаво беше да го изненадвам.

— Някой, изглежда, е разпространявал слухове — прошепна той. — Имам дракон, да, но той страда от същата лудост като останалите, затова в момента не ми е нужен. Твоят, обаче… — Очите му засвяткаха и се наведе напред. — Твоят е перфектен.

Противопоставих се на желанието да потреперя от тихата опасност в погледа му.

— Не може да го имаш.

— Разбрах, че говориш с него, когато той не дойде да те спаси, както очаквах. — Разклати пръст към мен и малката му усмивка се завърна. — Това е, когато разбрах, че има потенциал. Този може да се въздържа, вместо да полудява. Този може да свърши работата. И след като имам половинката му, допускам, че ще иска да направи това, което му казвам.

Принудих се да не показвам тревогата си.

— Какво е това, което искаш?

— Искам да мине през Разрива, разбира се. Искам да видя дали е възможно. — Усмихна ми се с фалшива доброжелателна усмивка. — Това е всичко, за което моля — да полети до него и да види дали може да премине.

— Можеш да се превърнеш в дракон. Имаш бойна форма. Направи го ти.

— И да рискувам да се превърна в лудо, пенещо се същество като останалите? — Азар се изкиска. — Не мисля. Прекалено е опасно за мен. Докато не знам дали е безопасно да променя формата си, съм в капан като „човек“. — Каза думата с очевидно отвращение и взе от храната си отново. — Затова съм заинтересован от твоя приятел. Той може да прелети до там и да премине.

— Безопасно ли е?

Той сви рамене.

— Още по-голяма причина някой друг да го изпробва, не аз.

„Ако беше лесно, нямаше ли вече да сме се опитали? Разривът е нависоко. Не знам дали мога да успея, без да се нараня.“

„Дори не искам да опитваш“, изпратих му бързо. Позицията на Азар ме подлудяваше. Лесно бе да си небрежен, когато не ти си този, рискуващ врата си.

„Мога да се опитам“, каза ми Дакх.

„И ако успееш да преминеш, но не можеш да се върнеш?“ Паникьосах се при мисълта. „Не искам да ме оставяш тук сама.“ Само идеята за това ме ужасяваше. „Не можеш да ме оставиш, Дакх. Не и когато тъкмо се намерихме.“ Мисълта да прекарам останалата част от живота си, без да го виждам… невъзможно.

— Обсъждате го, мога да кажа — каза Азар гладко. — Какво решавате?

— Отказваме — отговорих му. — Няма никакъв стимул за моя дракон да рискува себе си, опитвайки се да се върне. — Поклатих глава. — Не знаем дали ще успее да премине.

— Ах, но ти си половинката му. Ако има шанс да се върне, ще го приеме, за да бъде с теб — усмихна ми се отново по странния си начин. — Още една причина твоят дракон да е по-подходящ, отколкото аз. Има причина да се върне.

— Не. Просто не.

Той вдигна парче палачинка, което накъса с пръстите си.

— Може би не се изразявам добре. Толкова е трудно да го правиш на глас, вместо с мисли. — Очите му ме погледнаха. — Можеш да кажеш на дракона си, че ако не премине през Разрива и се върне обратно, ще убия половинката му. По ужасяващ начин.

Гледах го шокирана.

— Страхувам се, че се уморих да играя мило. — Малката му усмивка бе учтива, въпреки ужасните думи. — Знам, че мислиш, че си по-умна от мен, скъпа, но нека, както хората казват, да сложим картите на масата. Знам, че задържаш дракона си.

Не казах нищо.

Той повдигна вежда.

— Хайде, знам малката ти игра. Познавам инстинктите на Драконѝ. Знам, че той трябва да е тук, дишащ огън, опитващ се да спаси малката си сладка половинка от лапите ни. И когато това не се случи, разбрах, че или си глупава, или се пазариш с него. Затова накарах мъжете ми да те освободят. Да ти дадат информация за мястото, в случай че си прекалено глупава сама да навържеш нещата. Все още няма дракон, което ми казва, че си мислиш, че можеш да ме биеш в собствената ми игра. — Погледът му бе презрителен. — Аз съм салорианец. Защо мислиш, че скъпоценният ти дракон ни служи? Защото ние сме много по-интелигентни от тях. Те не могат да се надяват да ни победят в игри на остроумия или умения. Те са нашата груба сила. И хората определено нямат нищо общо с нас.

— Е, всичко това наистина ме кара да искам да ти помогна — казах му, горда, че гласът ми не трепери при отговора ми. Но бях ужасена. Не знаех какво да мисля за този мъж — в единия момент бе мил, в следващия — жесток.

— Не ме интересува какво искаш. Ти си инструмент. Искам дракона ти да дойде тук и да се предаде. Ако иска да живееш, ще дойде утре преди изгрев. — Азар посочи с пръст масата. — Ако не е тук, ще започна с рязането на крайниците ти. Първо дланите. След това стъпалата. Ще продължа нагоре по ръцете ти, режейки и обгаряйки раните всеки път, за да не умреш от загуба на кръв. След това с краката ще направя същото. Много дълъг, много болезнен начин да умреш, и той ще изживее всеки момент заедно с теб. Разбра ли ме?

Кимнах ужасена. Тялото ми бе студено от пот.

— Добре. — Седна обратно на стола си. — Яж си храната. Става все по-трудно намирането на припаси с всяка изминала година. — Ухили ми се, показвайки странно квадратните си зъби. — Това е човешки израз, който научих. Много ефективен, не мислиш ли? Казвам това и всички мислят, че съм един от тях — изкиска се. — Почти прекалено лесно е.

Просто го гледах. Без думи вдигнах една палачинка и отхапах, дъвчейки. Умът ми препускаше. Не знаех какво да правя. Не знаех какво да мисля.

„Трябва да намерим решение, Дакх.“

„Има прост такъв — идвам за теб.“

„Не! Няма да рискувам живота ти заради моя! Това е лудост.“ Преборих вълна умора. „Няма да те оставя да го направиш.“

„Всичко, което той иска, е да отида до Разрива в замяна на безопасността ти. Мога да го направя.“

„И какво, ако се изпържиш в момента, в който се приближиш? Ако не можеш да се върнеш? Ако реши, че не иска просто това? Ако реши, че те иска като домашен дракон, който да убива за него? Ще продължи да ме използва срещу теб. Няма начин да спечелим това.“

„Няма да те оставя, Саша. Мисълта е непоносима.“ Мислите му бяха пълни със силна болка и ярост. Гарвани летяха в мислите му, толкова шумни, че можех да чуя граченето им.

„Трябва да се сетим за нещо.“ Продължих да ям от палачинките, за да не се налага да говоря с Азар, който ме наблюдаваше отблизо. „Просто имаме нужда от време.“ Боже, толкова бях уморена, но нямах време за това. Трябваше да се фокусирам. Чувствах мислите си напрегнати от изтощение.

„Трябва да съм там преди изгрев. Чу го. Не мога да те рискувам, моя Саша. Ти си моето сърце. Знаеш това. Ще свържа ума си с неговия…“

„Не! Бейби, не го прави. Заради мен. Моля те. Не вярвам да няма някаква луда магия, която да те надвие. Ще намериш решение, обещавам ти. Просто ми дай още няколко часа, за да измисля план. Може би с Ема ще се върнем и ще можем да измислим нещо…“

— Боже — провлече Азар. — Определено мислиш силно, моя малка Саша.

Мразех този мъж. Мразех всичко, което е, и което представляваше.

— Не съм твоята малка Саша.

— Не? Предполагам, че не. Ясно е, че ти държиш юздите по отношение на твоя дракон, обаче. Тишината ти ми казва много, знаеш ли. Казва ми, че яростно се опитваш да измислиш план. — Веждите му се повдигнаха, сякаш ме предизвикваше. — Греша ли?

Бях тиха. Мразех, че може да ме прочете толкова лесно. Откъснах още едно парче от палачинката и задъвках яростно.

— Ако имаше цял ден, вероятно щеше да успееш да съставиш добър план — Азар се отпусна в стола си и си взе друго парче от плодовата си салата. — Затова те дрогирах, като подправих закуската ти.

Моментално спрях да дъвча.

— Какво?

— Скоро ще заспиш и си мисля, че ще спиш до сутринта. Това е, за да предотвратя убеждаването на бедния ти, луд Драконѝ, че планът ми е лош. — Посочи към наполовина изядената палачинка в ръката ми. — Може да го довършиш, знаеш. Вредата вече е сторена.

— Ти, копеле. — Хвърлих я в чинията, проверявайки тялото си. Чувствах се слаба, но си мислех, че е заради липсата ми на хубав сън.

— Помни — посочи с вилицата си към мен Азар. — Драконът ти трябва да е тук до сутринта или ти умираш.

Ръмженето от безпомощност на Дакх в главата ми бе съкрушително.

„Идвам за теб.“

„Не! Моля те, недей. Не може да ме убие — има нужда от примамка.“

„Заплашва живота ти. Няма да седя и да гледам. Ти си ми половинка! Моя да те защитавам!“ Можех да почувствам яростта му. Чувствах гнева и безсилието му. Чувствах…

Сънливост.

„Не, не, не. Дакх, моля те. Любов, направи това, което ти казвам. Стой далеч. Ще измислим нещо. Само не се предавай. Недей…“

Мислите ми се размиха и се отпуснах в стола си.

— Ммм, това стана по-бързо от очакваното. — Азар се облегна и ме огледа. — Когато драконът ти пристигне, ще му кажа, че е взел правилното решение.

Успях да му покажа средния си пръст, преди да се свлека.

Глава 48

Саша

Саша…

Събуди се, Саша…

Нещо студено ме плисна по лицето.

— Събуди се, Саша!

Изправих се, кашляйки.

— Благодаря ти, Боже. — Издиша Ема, оставяйки настрана кофа. — Това е третото поливане.

Дори сега клепачите ми заплашваха да се затворят отново.

— Дрогирана — успях да кажа пресипнало.

— Знам. Разбрах след това. — Хвана ме под ръка. — Хайде. Седни. Трябва да изчезваме.

Усещах изправянето като монументално усилие. Залитнах, облягайки се тежко на нея.

— Как… какво правиш тук? — Дори устата ми се чувстваше уморена.

— Донесох ти храна. Но трябва да се измъкваме. Долу е настанал ад.

Ад? Премигнах към нея.

„Саша!“ Гласът на Дакх бе много близо, което е странно. „Моята половинка! Будна си!“

„Дакх!“ Толкова бях облекчена да го чуя, въпреки че бях малко разтревожена колко близо бе менталният му глас. „Будна съм донякъде“, уверих го. Огледах се, опитвайки се да разбера какво е обкръжението ми. Отново бях в хотелската стая и картонът висеше отстрани на прозореца. Навън бе тъмно. По дяволите. „Колко дълго съм спала?“

„Дълго, дълго време.“ Получих впечатление на пушек и пепел, точно когато чух как някой крещи.

Това ме събуди.

— Какво става?

— Драконът ти атакува. — Ема сложи ръка около кръста ми. — Главорезите на Азар го чакат да се приближи достатъчно, за да хвърлят няколко огнеупорни мрежи върху него и да вържат крилата му, както направиха със Зохр.

— Зохр? — Потърках чело, защото трябва да съм по-отнесена, отколкото осъзнавах. — Кой е Зохр?

— Другият дракон. — Придърпа ме към себе си, когато краката ми се разтрепериха. — Трябва да вървиш, момиче, защото нямаме много време. Кажи на Дакх да не се приближава или ще попадне в капана на Азар.

„Бейби, защо си тук?“, изпратих отчаяно. „Казах ти да стоиш далеч.“

„Защото няма да го оставя да те нарани.“ Мислите бяха доминантни, силни. Горди. Брутални. „Ти си моя и си те вземам обратно. Не ме интересува, че е салорианец. Няма контрол над мен в този свят, не и ако не отворя ума си за него и му дам контрол. Ще си върна половинката и ще се махнем. Покажи ми кой прозорец е твоят.“

— Иска да дойде до прозореца — казах на Ема. — Къде сме?

— Не може — подчерта тя. — Слушаш ли ме? Очакват той да дойде за теб. Има мъже, чакащи в стаята отгоре, отдолу и отстрани на тази, с мрежи. Ако хванат крилата му, ще падне на земята, и тогава Азар ще го получи. Трябва да остане на високо, докато не разберем как да те измъкнем.

О! Вярно. Предадох това на Дакх, който не бе развълнуван от идеята.

„Не може да рискуваме Ема“, казах му. „Или теб. Ще намерим друг начин.“

„Тогава ще продължа да атакувам“, отговори ми. „Но в момента, в който си в опасност…“

„Знам, бейби. Обещавам, ще бъда в безопасност.“ Потупах Ема по рамото.

— Мисля, че вече съм будна. Какъв е планът?

Тя ми подаде кенче, което приличаше на стара енергийна напитка. Отворих го и отпих, правейки гримаса от отвратителния вкус. Не знаех дали ще свърши работа, имайки се предвид, че срокът за годност бе свършил преди седем години, но щях да пробвам.

— Има двама пазачи пред вратата. Трябва да ги разсеем и да вземем оръжията им. Веднъж, след като го направим, можем да се опитаме да се измъкнем от сградата. Тогава искам да отида и да спася Зохр.

Другият дракон — знаеше името му.

— Ти и той… дали сте…

— Какво? Не! — Изглеждаше учудена. — Но е моя вината, че е тук, затова се чувствам отговорна.

— Не ме можем да го спасим — казах на Ема с поклащане на главата. — Ако го освободим, ще атакува всички и всичко. Драконите са опасни…

— Мислиш ли, че не знам това? Семейството ми умря заради драконите! Е, освен проклетия ми брат. — Сложи ръка на челото си и издаде нещастен звук. — Добре. Как да го спася? Как да го направя нормален?

Погледнах я.

— Ема… има само един начин. Знаеш как.

Лицето й стана светлочервено.

— Знаеш ли? Задраскай това. Ще измислим нещо друго за Зохр. Точно сега трябва да се измъкнем. Едно по едно.

— Добре. — Издишах. — Кажи ми какво да правя. — В далечината чух драконов рев и усетих миризмата на пушек и огън. „Пази се, Дакх.“

Мислите му не бяха нищо повече от бъркотия от огън и гняв.

Ема закрачи, скръствайки ръце на гърдите си. Помисли за момент и се върна до мен.

— Ето какво ще направим. Ще легна на пода и ще се престоря на припаднала, а ти ще извикаш стражите. Когато влязат и ме проверят, опитай се да вземеш оръжието от поне единият от двамата, след това изчезваме.

— Ако влязат и двамата по едно и също време?

Тя изви ръце.

— Не знам! Ще действаме в движение. Имаш ли по-добра идея?

— Едвам мисля — казах й. — Все още съм замаяна от наркотиците.

— Иска ми се да се сменим и ти да си на пода, но те няма да са заинтересовани, ако все още си в безсъзнание. — Отново изви ръце и тялото й нервно потрепери. — Нека просто направим нещо, преди да се замислим. Бързо. Те все още мислят, че те проверявам — легна на пода с лице надолу и вдигна палец към мен.

— Добре — прошепнах. Можех да го направя. Можех да го направя. Извикай пазачите. Вземи оръжие. Изчезни. Няма проблем. Отидох до вратата и спрях.

— Побързай — прошепна Ема. — Не можем да оставим Дакх да се приземи или е обречен.

Боже. Права бе. Не можех да губя време. Предполагах, че здравият разум на Дакх висеше на нишка, и колкото по-дълго време минаваше, толкова повече рискувах живота му. Изпратих му вълна от любов.

„Обичам те“, казах му. Просто в случай че всичко се провали.

„Моят огън“, отговори със собствената си яростна любов.

Добре. Без повече бавене. Погледнах към Ема още веднъж и издадох лек вик. Почуках на вратата.

— Помощ!

Чух как от другата страна пазачите се раздвижиха.

— Какво искаш? — извика единият през вратата.

Ъх, не стана така, както планирах.

— Момичето, което дойде да ми донесе храна… мъртва е!

— Мъртва? — Прошепна Ема. — Какво, по дяволите?

— Не знам — изсъсках й. — Млъкни!

— Мъртва? — извика пазачът през вратата.

— Да — казах нервно. — Подаде ми храната и просто падна. Мисля, че е взела свръхдоза или нещо такова. — Всъщност на мен това ми звучеше много добре. Доста хора умират от свръхдоза от евтини наркотици, за да избягат от живота.

— По дяволите — чух да прошепва пазачът последва звука на отключване.

Това е. Затъпках на едно място, разтревожена, докато вратата се отваряше. Отстъпих назад, когато нисък мъж, покрит с татуировки, влезе вътре. В ръцете си държеше автоматична пушка и ме погледна мръсно, когато мина покрай мен и застана близо до Ема, която вършеше прекрасна работа, правейки се на мъртва. Лежеше с лице към пода и дори не можех да видя дишането й.

Секунда по-късно вторият пазач започна да минава през вратата и се паникьосах. Ако и двамата влезеха, бяхме прецакани. Не знаех какво да правя. Когато видях оръжието на втория пазач да минава прага, поех риска.

Хвърлих цялата си тежест към вратата, затваряйки я.

Пазачът изрева от болка и чух чупенето на кости, когато ръката му попадна между вратата и рамката. Оръжието падна на пода и аз го вдигнах, изпълзявайки назад.

Другият пазач се завъртя с оръжие в ръка и ситуацията стана патова. Бях насочила моето оръжие към него, той — своето към мен. Очите ми се разшириха и бях пълна с паника, но можех да направя това. Имаха нужда да съм жива.

— Пусни оръжието — казах му, гласът ми трепереше.

— Да бе! — отговори ми невярващо. — Ти пусни оръжието!

— Ъмм, не. — Държах ръцете си върху него, пръстите ми на сантиметри от спусъка. — Ще те прострелям, ако трябва. Азар не го интересува дали си жив, но със сигурност ще се разяри, ако ме убиеш, и благодарение на това провалиш плановете му.

Той продължи да ме гледа, но не помръдваше. Можех да видя колебанието по лицето му.

До него Ема се изправи на крака и вдигна ръце във въздуха. Когато я погледнах объркано, тя ми намигна.

— Не стреляй — помоли, звучейки покъртително. Обърна се към пазача. — Накара ме да го направя! Каза, че ще накара дракона си да ме изяде, ако не следвам заповедите й.

„Имам нужда от малко огън и страшно драконово действие, бейби“, повиках го.

Сградата се разклати от смразяващия кръвта рев и огън изпращя покрай прозорците. О, уау, наистина бе близо. Време да го използвам.

— Ще го накарам да ви убие, ако не изпълнявате каквото ви кажа — казах твърдо. — Пусни. Оръжието. Си. — Насочих моето към мъжа в коридора, който държеше счупената си китка, и посочих. — Ти. При тях.

Той отиде до другите.

Пазачът с оръжието се поколеба, преди да снижи дулото.

— Ти — казах на Ема. — Донеси ми го.

Тя го взе от ръцете на пазача и дойде до мен, подавайки ми го.

— Вие двамата, в банята — казах, кимвайки към малката стая отстрани. — Вървете — погледнах към Ема. — Ти ще си ми заложник.

— Моля те, не ме вземай — помоли се, звучейки достатъчно сълзливо, че почти се поколебах.

— Заключи ги — изкомандвах я. Да му се не види, звучах доста властна дори в собствените си уши.

Тя скочи, за да изпълни заповедта ми и заключи двамата мъже в банята, залоствайки я след това. В момента, в който се обърна, мълчаливо вдигна палец, казвайки „Даааааа!“ Дойде до мен и й дадох второто оръжие, след което излязохме от стаята. Ема спря, за да заключи вратата на хотелската стая, слагайки резе и от тази страна.

— Това трябва да ги забави малко. Това беше страхотно, Саша. Добра работа!

— Да не празнуваме още — казах й предпазливо. — Как ще се качим на покрива?

— Оттук — отговори, сочейки надолу по коридора.

Побягнахме към стълбите, а отвън идваха звуци на хаос. Чувах пращенето на огън, звукът на стрелящи оръжия и неща, падащи на земята. Дакх ревеше отново и отново, и чух друг вик в далечината.

— Побързай — запъхтяно ми каза Ема, докато изкачвахме две стълбища и спряхме, дишайки тежко. Все още бях зле от дрогата, която ми дадоха, за да ме упоят, и изкачването на стълбите бе като да се опитваш да бягаш през вода. Но й кимнах и се помъкнах напред. Близо бях до Дакх. Близо до моята любов.

„Чакам те“, каза ми той. Мислите му бях триумфални, смес от ярост, гняв и радост. „Ела при мен!“

„На път съм“, отговорих му, държейки парапета, докато се опитвах да движа по-бързо крака. „Не ме оставяй.“

„Никога. Никога, никога. Ще изгоря земята до основи, преди да те оставя.“

Странно бе, че такова яростно изказване ме кара да искам да плача от радост? Защото го правеше. Не можех да дочакам да го видя и тогава този ужасен кошмар ще свърши. Направих още няколко крачки, задъхвайки се.

„Близо си“, успокои ме той. „Можеш да го направиш. Чакам те.“

— Тук! На върха сме! — Извика Ема, докато изкачваше следващото стълбище. — Хайде!

Най-накрая. Асансьорите никога не ми бяха липсвали толкова много. Използвах последната си сила и се избутах напред, докато тя ми махаше.

Когато застанах на стълбището до нея, тя хвана дръжката на вратата. Изтрака.

— О, не — издиша и разклати дръжката пак. — Заключена е! Заключили са я! Не! — Удари вратата разярено. — Толкова сме близо!

Глупости, заключена. Няма да оставя някаква си врата да ме спре да отида при моя дракон.

— Отстъпи — казах й, вдигайки оръжието си.

— Не, Саша, недей! Ще рикошира…

— Да имаш по-добра идея? — Попитах я.

Очите й се разшириха и ме погледна, след това отстъпи няколко крачки.

— Ще те покривам!

— Добре — изчаках я да се отдалечи на безопасно разстояние, затворих очи и се помолих да не правя огромна грешка. Отворих ги, намерих спусъка и го дръпнах.

Сякаш куршумите изскачаха от оръжието. Изстреля няколко, преди дори да го осъзная, и се забиха в металните, издълбани дупки, където се намираше дръжката на вратата. Пуснах оръжието и грабнах дръжката, дърпайки. Нещо се счупи и вратата се отвори.

Вятър се втурна вътре, заедно със студения нощен въздух.

Успяхме да стигнем до покрива.

— Хайде — извиках Ема.

— Идвам — отговори ми и дойде до мен. Хвана ръката ми и излязохме на покрива заедно.

Глава 49

Саша

Погледнах в нощта. Навсякъде имаше пламъци, небето се осветяваше от горящите наблизо сгради. Някъде в далечината чувах рата-та-та-тата от оръжия, но не много наблизо. Нямаше и следа от Азар или хората му. Или все още чакаха, за да изпълнят капана си, или бяха отстъпили. Надявах се да е последното.

„Идвам“, каза ми моят дракон и вдигнах глава, вглеждайки се.

След миг вятърът вдигна косата ми, когато огромни криле удряха тежко, и Дакх се приземи на покрива пред мен.

— Дакх! — извиках, бягайки към него. Сложих ръце на муцуната му и притиснах буза към него. — О, Боже мой, обичам те толкова много. Не си ранен, нали, бейби?

„Не. Бързо, качвай се на седлото“, каза ми. „Искам да те измъкна.“

Погледнах гърба му и наистина, седлото ми бе там.

— Как…

— Бойд — извика Ема предупредително. Замръзна до мен и вдигна ръце във въздуха. — Недей.

Обърнах се и видях мъж на покрива. Беше млад, с бейзболна шапка на главата си и рошава брада. Последвал ни бе и стоеше на прага на стълбищата, блокирайки пътя ни. В ръцете си имаше оръжие, което бе насочено не към мен, не към Дакх… а към Ема.

— Какво, по дяволите, правиш, сестро? — извика той.

— Бойд, просто пусни оръжието, става ли? — отговори му тя.

— Чукаш дракон като тази курва ли? — Посочи към мен с оръжието, след което пак го насочи към Ема.

Дакх изръмжа.

„Заплашва приятелката ти. Да го изям ли?“

Прилепих се към носа на Дакх.

„Не мърдай. Не искам да я простреля. Трябва да изчакаме, докато се разсея и му взема оръжието. Не искам да я нарани.“

— Ема, ела до мен — казах й меко.

— Не, Ема, да не си мръднала — извика Бойд. — Или ще ти продупча главата.

— Бойд, моля те — каза отчаяно Ема. — Аз съм ти сестра.

— Ти си шибан предател. Трябваше да предположа. — Поклати глава. — Да работиш срещу собствения си вид. Собствената ми сестра. Кой би помислил? Нереално е. Ще направя услуга на света, ако те прострелям.

— Моля те, недей. — Ема не помръдна.

Зад Бойд се появи растяща сянка. Гледах в шок, когато друг дракон се плъзгаше в небето, насочен към покрива. След миг зави, гмурвайки се.

— Бойд! — изкрещя Ема и падна на земята.

Обърнах се и се притиснах към тялото на Дакх, ноктите му ме обвиха защитнически. Затворих очи.

Чупене. Хрущене. Мокър звук и плясък на драконови криле.

След миг чух раздразнена женска въздишка.

— Да му се не види, Каел, няма да те целувам, ако ще се разхождаш наоколо, изяждайки всички. Какво, по дяволите, бейби?

Това беше… Клаудия.

Отворих изненадано очи. Поради някаква причина мислех, че драконът на покрива беше непознатият, който Ема спомена — Зохр, — но в тъмнината едва виждах малката жена, разположена между драконовите величествени рамена. Беше Клаудия. Моята приятелка.

— О, Боже — прошепнах.

Дакх подуши косата ми.

„Доведох компания. Когато не можех да докосна ума ти, защото те накараха да спиш, отидох при тях. Искаха да помогнат. Не мисля, че този лош салорианец — този Азар — е очаквал да се появят два дракона. Провалихме всичките му планове. Мислите му са самодоволни. Сега се качвай на гърба ми и да изчезваме от тук.“

„Чакай, искам да видя Ема.“

Отстъпих от дракона ми и отидох до Ема. Наблизо Каел изпусна малко пламъци, което може би бе драконовият еквивалент на оригване.

— Добре ли си, Ема? — Наведох се, докосвайки рамото й.

— Добре съм — каза със заглушен глас.

— Съжалявам за брат ти…

— Недей. Беше задник. — Поклати глава и се изправи. — Бойд винаги е бил лош човек. Предполагам, че съм шокирана от това, че щеше да ме простреля — прокара ръка по челото си. — Трябваше да го очаквам. И кажи на приятелката си благодаря, задето ни спаси животите. — Погледна към Каел и Клаудия.

— За това са приятелите — отговори Клаудия.

Почувствах прилив на привързаност към приятелката си.

„Дакх, можеш ли да кажеш на Каел да предаде на Клаудия, че вече не съм й ядосана?“

„Тя знае“, увери ме той. „Ще има време за говорене по-късно. Засега, трябва да вземем теб и приятелката и да се махаме. Каел каза, че хората на Азар чакат и скоро ще пристигнат с огнените пръчки.“

— Трябва да тръгваме, Ема — казах й бързо. — Идват още мъже с оръжия. Можеш да яздиш зад мен и…

— Не мога да тръгна — каза меко Ема. — Не и ако оставяме Зохр тук.

„Силно охраняван е“, каза ми Дакх. „Ще рискуваме прекалено много, ако се опитаме да го спасим, и дори тогава ще ни атакува, след като го освободим. Умът му е хаос. Опитах се да се пресегна, но той не разбира. Все още е загубен.“

— Дакх каза, че животите ни ще са в опасност, ако се опитаме да го освободим — казах й. — Ще атакува мен и Клаудия и драконите не искат да рискуват.

Тя кимна с тъжни очи.

— Знам. Но не мога да го оставя тук, знаейки, че е моя вината за това.

— Ема…

— Знам. Всичко е наред. Искам да ме оставиш. — Усмивката й бе смела. — Просто искам ти да се спасиш. И щом Зохр е свободен, ще избягам от тези загубеняци. Дотогава трябва да остана. — Прегърна ме бързо, обърна гърба си към мен и посочи към задната част на главата си. — Трябва да ме удариш. Да потвърдиш историята за заложницата.

— Сигурна ли си? — Поколебах се. Не исках да я оставям тук, не и ако това означаваше да изложа живота й на опасност.

— Сигурна съм. — Посочи с ръка отново. — Направи го бързо.

Хванах камък наблизо, голям колкото юмрука ми. Имаше голям възел в гърлото ми.

— Това е грешно, Ема.

Тя се разсмя сълзливо и подсмръкна.

— А какъв е светът след Разрива? Ще бъда добре.

„Побързай, половинке“, настоя Дакх. „Мога да чуя хората да идват с огнените си пръчки.“

Прегърнах импулсивно Ема откъм гърба.

— Ти си най-добрата приятелка — казах й бързо. — И ако имаш нужда от помощ, ще ми кажеш и ще дойдем за теб. Обещавам.

— Знам — каза меко.

— Предварително съжалявам — казах й и ударих главата й с камъка.

Тя веднага падна, блъскайки се в земята, и за един паникьосан момент помислих, че съм я ударила твърде силно.

„Тя диша“, каза ми Дакх. „Сега бързо. Качи се на гърба ми.“

Хвърлих камъка долу и побягнах към дракона си. За секунди се закопчах, дърпайки ремъци и залепяйки велкро лентите. Имах да завържа още три връзки, когато мускулите на Дакх се напрегнаха под мен.

„Тръгваме“, каза ми.

„Не съм готова!“

„Хората с огнени пръчки дойдоха“, отговори ми, докато се вдигахме във въздуха. Наблизо Каел издаде гръмотевичен рев и се завъртя под ъгъл, защитавайки Клаудия, когато оръжията започнаха да стрелят. Хванах се за дръжките и се наведох. „Ема добре ли е?“

„Няма да я наранят“, увери ме той. „Стрелят по теб и мен. Трябва да изпека всички.“ Мислите му бяха изпълнени с разочарован гняв. „Но няма да летя достатъчно близо, за да получат шанса да те улучат. Тръгваме. Отмъщението ни ще бъде друг ден.“

— Добре — казах меко, гледайки към света под нас, докато се издигахме. Толкова беше тъмно, че не можех да видя Ема, и отчаяно се надявах тя да е добре.

Тя направи избора си, но това не означаваше, че ми харесва.

Глава 50

Дакх

Няма друга радост, подобна на яростното удоволствие от малката тежест на Саша върху гърба ми. Дремеше на седлото си, свлечена над дръжките, и внимателно изгърбвах раменете си, за да не падне, ако каишите я предадяха.

Добре ли е половинката ти? попита Каел. Няма наранявания?

Добре е. Благодаря на теб и половинката ти за помощта ви.

Щеше да се наложи да завържа половинката си, за да не дойде при твоята, щом чу, че е била отвлечена. Мислите на Каел бяха пълни с мрачна развеселеност, но след това изтрезняха. Не ми харесва мисълта за този… Азар. Помня салорианците, но само неясно, а спомените са… неприятни.

Моите също. Но не може да ни контролира тук. Не докосвай ума му със своя и ще останеш свободен.

А ако има и други?

Тогава ще се справим с тях. За сега ще се фокусирам върху половинката си и да я заведа вкъщи.

Съгласен. Това е проблем за друг ден. Промени ъгъла на крилата си, обръщайки се към гнездото си. Искаш ли да доведеш половинката си до нашето гнездо за вечерта? По-близо е.

Искам я вкъщи в нашето легло. Подозирам, че ще желае да посети половинката ти скоро, за да си поговорят.

Разбирам. Бъди добре, приятелю, и се обади, ако имаш нужда от нещо.

Имаш благодарностите ми, Каел. Странно бе да имаш приятел отново след толкова дълго време. Преди тази вечер Каел и аз имахме странен вид доверие — но спомените ни бяха замъглени и бе трудно да им вярваш. Но след тази битка и помощта му за половинката ми? Щях да му вярвам с живота си и с удоволствие щях да се сражавам до него още веднъж.

Завъртях се във въздуха, насочвайки се към магазина, който бе наш дом, докато моята Саша спеше. Беше изтощена, мислите й бяха вцепенени от съня, но можех да я помириша и усетя и ми бе достатъчно за сега. Успокояваше яростта, която заплашваше да се излее от мислите ми още веднъж. Избутваше гарваните и ми напомняше, че съм Драконѝ. Войн и защитник. Не бях като салорианците, които използваха и заговорничеха. Като Каел, спомените ми за тях бяха остри от отвращение. Исках кръвта на Азар да тече от гърлото му, но тази вечер трябваше да избера безопасността на Саша.

Тя бе единственото нещо, което имаше значение.

Най-накрая гнездото ни се показа и се приземих възможно най-леко. Тя се събуди и с внимателни увещавания и умствени побутвания, успя да се развърже и да се плъзне на земята.

— Съжалявам — измърмори. — Мисля, че всичко ме настига.

„Почивай“, казах й. „Държа те.“ Промених се в двукраката си форма, преди да е паднала, изритвайки седлото и многото му връзки настрани. Щях да го оправя, когато тя бе безопасно завита в одеялата си.

Носех моята Саша през магазина, разширявайки ноздрите си, улавяйки миризмата на натрапниците. Напомнянето накара корема ми да гори от гняв. Мисля, че имахме нужда от ново гнездо. По-добро. Унищожих толкова много от това по времето, през което вилнеех от нуждата да я намеря. Рафтове бяха съборени, имаше колички навсякъде, вратите бяха счупени.

Не само това, но натрапниците, които я бяха взели, знаеха това място. Не можехме да останем тук.

Тази вечер щеше да си почива в това легло, но утре ще опаковаме каквото иска и ще си потърсим нов дом. Такъв с високи стени и без врати, такъв, от който няма да могат да откраднат половинката ми.

Но това бе за утре.

Моята Саша спеше спокойно.

Аз не. Само я гледах, уверявайки се, че е в безопасност и защитена. Нямах нужда от сън, но не сега. Не и с възбудения ми от мисли ум. Изглежда, че след като пластът лудост се бе махнал, нещата се усложниха. Светът ми беше прост, когато нямаше нищо от миналото, и единствената ми грижа беше да храня половинката си.

Но сега тук имаше салорианци, в тази странна земя. Не помнех много за тях, само, че името им оставяше лош вкус в устата ми. Те бяха господари на измамата, които можеха да превземат ум с просто ментално докосване. Помнех ги като наши повелители в старата земя… и помнех, че ги мразех. Помнех потисничеството, под което живеехме, горящия гняв.

Може би в тази ужасна земя бяхме по-свободни, отколкото в стария ни дом, с неговите красиви червени пустини и златни планини.

Дори така, ако в човешкия свят имаше един салорианец, щеше да има и други. И ако не желаехме да попаднем под командването им отново, трябваше да работим заедно — всички Драконѝ с непокътнати умове, — за да се уверим, че сме в безопасност.

Наши хора и човешките ни половинки.

Задържах близо половинката си и вдишах аромата й. Когато го направих, усетих, че има… разлика. Малка, но разлика. По-топла бе, следата от чифтосването ни бе по-дълбока. Знаех какво означава това. Носеше малкото ми.

Сърцето ми се сви от радост и я притиснах по-силно до мен. Моят сладък огън. Моята Саша.

— Ммм. Стискаш ме малко силно, бейби. — Не отвори очите си, само въздъхна и притисна носа си към гърдите ми. — Добре ли си?

„Просто… мислех.“ Погалих бузата й. Нямаше да й кажа още. Достатъчно стрес преживя.

— Мислиш за бебето? — попита с прозявка.

Бях изненадан.

„Откъде знаеш?“

— Мислеше прекалено силно за промяната в мириса ми. — Усмивката й бе суха. — Щастлив ли си?

Погалих с палец меката й кожа.

„Много повече от щастлив. Мисълта за тялото ти с моето малко ме изпълва с радост. Но ти…“

— На мен също ми харесва мисълта — каза срамежливо. — Първо не бях сигурна, но мисля, че ми харесва мисълта да сме семейство. — Усмихна се сладко.

Докоснах почтително корема й.

„Ще мине още време.“

— Не бързам. Имаме достатъчно време да решим къде да отидем.

Изненадам бях да чуя такова нещо от нея.

„Искаш да тръгнеш?“

— Част от мен иска да отиде възможно най-далеч от всички. Да съм на гърба ти и да се носим, далеч над океана, и никога да не се върнем. — Прозя се тя. — Може би можем да намерим личен остров далеч от всички.

„Ами приятелите ти? Ема, Клаудия и Ейми? Ще ги изоставиш?“

— Могат да идват да посещават плажната ни къща. Можем да срещнем децата си там. — Въздъхна и отвори очи, поглеждайки ме. — Предполагам, че това е сълзлива мечта, нали?

„Можем да отидем до океана, ако искаш.“ Продължих да галя меката й буза. „Можем да отгледаме малкото си до океана, ако искаш. Но това няма да реши нищо. Никой не е в безопасност, след като тук има салорианци. Мисля… мисля, че Каел и аз трябва да работим заедно повече. Да видим дали ще можем да помогнем на нашите хора.“ Обвих извивката на брадичката й. „И мисля, че трябва да започна да търся по-безопасно гнездо, такова, където другите няма да влязат и да те отвлекат от мен.“

— Всъщност не мразя тази идея. — Ръцете й се плъзнаха по тялото ми. — Някъде в безопасност и на тишина няма да е лошо. Въпреки че ще ми е неприятно да изоставя всички тези предмети.

„Когато открих, че си била взета, буйството ми беше голямо. Може да съм унищожил голяма част от магазина ти. Съжалявам, моя половинке.“

Тя се изкиска.

— Нямам нищо против. Просто съм щастлива, че се върнах. — Сгуши се още повече в мен, притискайки буза към гърдите ми. — Благодаря ти, че дойде за мен.

„Винаги ще идвам да те спасявам. Винаги. Ти си моя и само моя.“

— Харесва ми да съм твоя и само твоя — каза меко Саша и плъзна длани по члена ми. — Обичам те. — В ума й проблеснаха тъмни картини и хванах следа от тревога, която изпитваше през последните дни. — Не знаех дали ще те видя отново…

Не ми харесваше тъгата й, нито буцата в гърлото й.

„Тихо“, казах й. „Ще унищожа много повече от група номади, ако това означава да си те върна. Ще разрушавам форт след форт. Ще разкъсам стотици хора на парчета. Нищо няма значение, освен теб.“

— Такъв хубав разговор — каза, хващайки дължината и галейки я. — Достатъчно е, за да накара едно момиче да пожелае половинката си върху себе си, дълбоко в нея.

Изръмжах, защото умът й бе пълен с нови картини, картини на нас двамата, чифтосващи се, аз, тласкащ в нея.

„Искаш да бъдеш белязана, моя Саша?“

— О, да. — Гласът беше бездиханна въздишка. — Липсваше ми толкова много. Съжалявам, че те отпратих. Не осъзнавах колко ми липсваш, докато те нямаше, и тогава главата ми беше толкова празна. Мразех го.

Вдигнах полата й, виждайки топлината под нея. Дрехите й миришеха на пушек и непознати, мъжете, които я бяха отвлекли. Хванах шепа от плата и я разкъсах смъквайки я от нея, и хвърляйки остатъците от плата настрани.

„Искам вонята им да се махне от теб.“

— И аз искам това.

„Добре.“ Продължих да разкъсвам дрехите й с нокти, внимавайки да не бележа нежната й кожа. Хвърлих парчетата настрани и тогава половинката ми лежеше под мен, мека и сладка, и миришеща на моя огън. Плъзнах пръсти по гънките на вагината й и намерих, че е мокра за мен, парфюмът на мириса й — силен и опияняващ.

— Дакх — прошепна, обвивайки ръце около врата ми. — Вземи ме.

Белязах устата й с изгаряща целувка, а тя прехвърли единия си крак на бедрата ми и притисна влагалището си към члена ми, в очевидна молба. Не искаше да чака. Моята Саша не желаеше бавно съблазняване, не и този път.

Искаше нейната яростна половинка.

„Никога няма да те оставя отново“, казах й, докато раздалечавах бедрата й.

„Никога“, съгласи се тя.

„Умовете ни никога няма да се разделят. Когато отивам на лов, ще те вземам с мен. Винаги заедно, никога разделени.“ Плъзнах главата на члена си по соковете й, прокарвайки я нагоре-надолу по гънките й.

Натиснах в нея, наслаждавайки се на стона й, когато настаних дължината си в топлината й. Тясна е, стените й стискаха члена ми като хлъзгав юмрук. Наведох се и я целунах отново, ръката ми се обви около едната заоблена гърда.

„Принадлежиш ми по всички начини, моя Саша.“

— Всич… ки… — Издиша. — О, Боже, Дакх. Толкова е хубаво. — Ноктите й се забиха в раменете ми и тя затвори очи с очевидно удоволствие. — Обичам те толкова много.

„Обичам те“, казах й, въпреки че Драконѝ не използваха такива думи като хората. Ние показваме с действията или с израженията си нашите мисли. И, докато белязвах половинката си, й изпратих безкрайна верига от тези мисли, оставяйки я да знае всички начини, по които я обичам, ценя и обожавам.

Тя бе моя, завинаги. Нямаше значение къде съм, докато съм с нея и тя е с мен. Можем да намерим остров до брега или гнездо до Клаудия и Каел.

Това, което има значение, бе Саша да е с мен, винаги.

„Винаги“, изпрати ми, мислите й бяха пълни с любов, колкото моите.

Епилог

Ема

— Стой неподвижна — каза ми дрезгав глас. — Мърдаш.

— Съжалявам — казах покорно и наведох глава, когато Старият Джери отново заби иглата в скалпа ми. Радвах се, че не мога да видя какво прави там. Принудих се да остана неподвижна на стола. — Адски боли, това е.

— Следващия път не ставай заложник — каза ми Старият Джери рязко. Дръпна и чух срязване. След миг около главата ми бе увит дебел бинт. — Готово. Като нова. — Засмя се на собствената си шега.

— Благодаря, Джер. — Изправих се, трепвайки. Чувствах главата си стегната от бодовете и пулсираше като дявол. Предполагах, че трябваше да кажа на Саша да не ме удря толкова силно, но поне бе правдоподобно. Никой не задаваше въпроси за лоялността ми, особено след като прекарах цяла нощ плачейки за нараняванията си… и тъпия ми брат.

Мразех Бойд, но той беше безопасност в някакъв вид. Беше семейство. Сега нямах никого. Нищо. Нито дори приятелката си Саша.

Извадих няколко стари протеинови блокчета от чантата си и ги предложих на Стария Джери, като заплащане за шевовете. Сухото му лице светна и засия към мен, усмивката му бе пълна с дупки от липсващи зъби. Джери бе най-милият от групата номади. Все още бе кръвожаден убиец, но понякога имаше следа от бащинско отношение. Взе блокчетата и посочи към мен.

— Ако разтвориш тези, ела да ме видиш.

— Ще дойда. Засега предполагам, че ще е най-добре да се върна на работа. — Потупах превръзката на главата си, метнах раницата на рамо и се насочих се към вратата на малката сграда, представляваща лазарета на Джери.

Навън лагерът на номадите беше пълен хаос. Сгради пушеха, други бяха напълно разрушени. Имаше номади навсякъде и прецених, че Азар бе загубил половината си хора при атаката последната вечер. Лошо за мен, защото щеше да буйства известно време.

Но бях щастлива, че Саша и Дакх се измъкнаха.

Нямаше да мисля за Бойд. Иначе ще заплача отново. Дори не ми липсваше. Не и наистина. Мисля, че бях просто… тъжна за миналото. Той беше последната ми връзка с него.

Сега бях наистина сама.

Не можех да мисля за това. Вместо това огледах димящата околност. Старият хотел бе почти цял, но едната страна на сградата беше овъглена. Още няколко сгради горяха и мъжете се щураха наоколо, опитвайки се да спасят каквото могат. Азар стоеше наблизо, гледайки ги като сърдит дух. Потреперих от вида му и се насочих към входа на хотела.

Последното нещо, което исках, бе вниманието на Азар.

Бутнах двойните врати и вместо да се насоча към кухнята, завих към страничния коридор, към мястото, където имаше вътрешен басейн. Предупредителните думи на Саша звъняха в ушите ми.

„Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.“

О, Боже. Или бях най-големият идиот на света или… е, не, само най-големият идиот на света. Нямаше „или“ там. Разбира се, знаех как да укротя дракон. Не бях очарована от мисълта, но…

Но трябваше да направя това, което чувствах за правилно, макар че, хич не ми се искаше.

Влязох при вътрешния басейн. Прозорците бяха мръсни, но почти непокътнати, и стаята бе широко отворена и просторна. Самият басейн беше празен, като гигантска бетонна вана. В средата, окован за дъното, имаше мъж. Определено не бе човек, очите му бяха черни като нощта и кожата му беше покрита със същия люспеста шарка, като на Дакх. Ръцете и краката му бяха широко разтворени, задържани долу с белезници. Едва можеше да движи тялото си и знаех, че трябва да агонизираше. Гривните бяха конструирани така, че да не може да променя формата си, разбира се. В момента, в който се опиташе, щеше да бъде обезглавен или крилата му щяха да бъдат разкъсани — или и двете. Азар не поемаше рискове. Ужасно изглеждащите уреди около главата и шията му сигурно му причиняваха невероятна болка и не исках да мисля за остриетата, притиснати в златния му гръб.

Едно по едно.

Кърт пазеше „затвора“ на мъжа-дракон. Влязох в стаята с басейна и посочих зад мен.

— Хей, Кърт. Азар има нужда от повече доброволци навън, за да угасят огъня в един от навесите. Каза ми да дойда тук и да наблюдавам дракона, след като не съм в добра форма. — Посочих към превръзката на главата си и направих гримаса. Предполагам, че този удар нараняването ми беше добра история за прикритие.

Кърт почеса дебелия си корем и подсмръкна.

— Мамка му. Защо трябва да върша целия тежък труд?

Успях да каза смирено „Съжалявам“ и да взема оръжието, което ми подаде. Прокле под нос и излезе, вървейки по-бързо, отколкото някога бях виждала да се движи дебелия му задник. Никой не смееше да кара Азар да чака.

Гледах го, докато изчезна, и затворих двойните стъклени врати към басейна, заключвайки ги зад мен. След като го свърших, оставих оръжието, махнах превръзката от главата си и бухнах косата си, колкото мога по-добре около болезнената рана, за да я закрия. Не желаех да изглеждам като инвалид, което бе един вид глупаво, предполагам. Не мислех, ме Зохр ще го е грижа.

Хванах металната стълба, която водеше в басейна, и влязох вътре. Правила бях това няколко пъти, за да храня мъжа-дракон, след като бе окован и не можеше да се помръдне дори на сантиметър. Стъпките ми бяха шумни по напуканата мазилка и той се обърна към мен, очите му се промениха в златно, докато се приближавах.

— Ем-ма — произнесе.

— Здравей, Зохр — казах меко. — Ще ти помогна. Просто… вярвай ми, става ли?

„Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.“

И започнах да се събличам.

Бележка от автора

Скъпи читатели,

Благодаря ви много, че сте останали наоколо за втората книга от „Огънят на драконите“! Надявам се, че сте се насладили на историята на Саша и Дакх точно толкова, колкото и на тази на Клаудия и Каел. С всяка история ще разширяваме света малко повече и ще гледаме как се разкрива. Доста се забавлявам, разкривайки парченцата и изследвайки „След“ и се надявам вие също.

Докато пишех това, ми стана ясно, че историята на Ема трябва да дойде преди тази на Ейми. Не че историята на Ейми е по-малко важна, просто Ема имаше повече роля в тази книга. Ще се върнем на Ейми и тя ще има книга, обещавам! Всъщност, тя вероятно ще е четвърта. Ема ще бъде трета книга и ще излезе по-късно това лято.

Изненадана съм колко хора са харесали първата книга от поредицата. Надявам се тази да не ви е разочаровала и ако продължи като първата, ще има още много книги от тази поредица. Няма да се издават толкова бързо, колкото Варварите от ледената планета, най-вече защото книгите са много по-дълги. Тази е почти двойно по-голяма от някои от новелите на ВЛП, например! Искам да имам възможност да разнообразявам световете и се надявам да се насладите на промяната. Харесва ми да имам възможност да прескачам между поредиците, защото помага на мозъка ми да е „свеж“. Всеки, който пише поредици, ще ви каже, че промяната на проектите е нещо, което те пази от изчерпване. Ако пишете поред за шестнадесет секси каубои, ще се уморите от тях, независимо колко ги обичате. Но да пишете за секси милиардери между секси каубоите? Ще запази мечтата жива.

Доста хора ми казват, че се тревожат, че пиша твърде бързо и ще се изхабя. Моля, не се тревожете за мен! Взимам си почивки точно като всеки друг, и когато нямам чувството, че ми се пише, не пиша. Прекарвам времето си четейки или играейки видео игри, или чистейки къщата, точно като другите хора. Съпругът ми харесва да се шегува, че не знам как да си почивам, защото в момента, в който завърша една книга, мисля за друга. Трудно е да се отдалечиш от писането, когато ти е едновременно хоби, работа и страст. Колкото до писането бързо срещу писането бавно, ще видите, че ще намерите вашата обичайна скорост и ще карате с нея. Просто се оказва, че моята е бърза. И винаги си пожелавам да съм по-бърза, отколкото вече съм!

Колкото до това, което идва след това… повече книги! Тази книга беше тежка, затова си вземам почивка от „Огънят на драконите“, докато не стане време за историята на Ема. В това време ще имаме BEAUTY IN AUTUMN — моята кратка, гореща новела, която излиза този петък (и може вече да е излязла по времето, когато четете тази бележка).

След това се връщаме обратно към Варварите от ледената планета… без ледената част! Идва историята на Хлоуи — това момиче беше затворничка в същото време като Кейт и е спомената накратко. В момента започнах да пиша тази книга, историята на Хлоуи се появи в главата ми и знаех, че трябва да я напиша. Така че нейната идва през месец май и ще бъде озаглавена „Затворническата планета на варварите“. Имате три шанса да познаете за какво се отнася. В края на краищата, отиваме към лятната история и ще се върнем към Ема.

До тогава, елате да кажете Здравей във Facebook. Ще се радвам да ви чуя!

Руби

Бележки

[1] Шибидах — отвора на покрива на кола, например лимузина — Б.?пр.? ↑

Край

Руби Диксън Огънят в целувката му

Метаданни

Данни

Огънят в целувката му

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1

Саша

Дакх

Глава 2

Саша

Дакх

Саша

Глава 3

Дакх

Глава 4

Саша

Дакх

Глава 5

Саша

Дакх

Глава 6

Саша

Дакх

Глава 7

Саша

Глава 8

Саша

Глава 9

Саша

Глава 10

Дакх

Глава 11

Саша

Глава 12

Саша

Глава 13

Дакх

Глава 14

Дакх

Саша

Дакх

Глава 15

Саша

Дакх

Глава 16

Саша

Глава 17

Саша

Глава 18

Дакх

Саша

Глава 19

Саша

Дакх

Глава 20

Саша

Глава 21

Саша

Глава 22

Дакх

Глава 23

Дакх

Глава 24

Дакх

Глава 25

Саша

Глава 26

Саша

Глава 27

Дакх

Саша

Глава 28

Саша

Глава 29

Саша

Глава 30

Саша

Глава 31

Руби Диксън
Огънят в целувката му