Джанел Тейлър
Холивудски тайни (6)

Шеста глава

От такива неща бяха направени кошмарите. Ками се изправи рязко, дълбоко наранена от студенината му. Запрепъва се заднешком и тежко седна на дивана. Господи, бе покрусена. Какво си бе въобразявала? Потънала в розови спомени, не се бе замислила върху факта, че Тай е избягал от всичко, което е познавал, защото е искал. С времето не бе променил мнението си.

И тя го знаеше! Не беше ли напомняла сама на себе си същото, отново и отново?

 

 

Тай се стовари отново на пода. Погледът му се фокусира върху чамовата греда и подпорите, които бяха подредени като войници от единия до другия край на къщата. Главата му се въртеше и за момент почти забрави, че не е сам.

Боже мили, Ками бе тук?

Или сънуваше?

С мъка се надигна на лакти и я фиксира в полезрението си, занемял от видението на буйните кестеняви коси, големите тревожни сини очи, чипото носле и пълните, чувствени устни. Бе по-красива, отколкото като момиче — поне според неговото мрачно мнение — и по-тъжна.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — настоя той, ала надебелелият му език се плетеше. Проклето уиски!

— Дойдох да те видя…

Думите плуваха и трептяха. Тайлър бе сигурен, че всичко това си го измисля. Не можеше да се оправи.

„Ти позвъни на баща си, идиот такъв!“ — нахвърли се върху него съзнанието му.

Ала тази, която се появи като от облак дим, като един съблазнителен дух, бе Ками.

И изведнъж парчетата от мозайката се подредиха.

— Значи си била ти! — изръмжа той. — Ти!

Ками го гледаше объркано. Тай я фиксираше с присвити очи, от които кръвта във вените й се смразяваше. Сякаш бе готов да се нахвърли върху нея… стига да можеше.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Аз пък си мислех, че е бил Сам. — Усилията му да се надигне изглежда бяха прекалено големи за него и той отново рухна на пода, като главата му така издрънча, че Ками неволно се наведе напред да му помогне.

— Не искаш ли да се преместиш на кушетката?

— Не, аз обичам болката — отвърна той саркастично.

— Съжалявам, че така ти се натресох. Наистина — извини се тя. — Знам, че не ме очакваше. Аз самата съм изненадана, че съм тук.

Отговорът му бе ръмжене, което можеше да означава какво ли не. Отново бе затворил очи и Ками бе доволна. Искаше да го огледа на спокойствие, без неодобрението, което бе сигурна, че би видяла в тези прочути очи.

Бе малко по-слаб, отколкото си го спомняше, но и по-жилав, сякаш физическите упражнения бяха важна част от дневния му режим. От двете страни на устата му имаше линии, които преди не съществуваха. Бръчките в ъгълчетата на очите бяха малко по-светли от силно загорялата му кожа. Сигурно прекарваше много време на открито, предположи тя и отново се зачуди какво ли е правил през тези десет години, как си е изкарвал хляба, какви са плановете му.

Освен джинсите той носеше типична дърварска риза — бархетна, на червени и черни карета. Горните копчета бяха откопчани и изпод тях се подаваха същите онези къдрави косъмчета, които я бяха пленили преди години. Бе потресена от желанието да пъхне ръце в отворената му яка и да го погали.

Ками тръсна глава и се опита да се овладее. Боже мили! Той току-що най-недвусмислено й бе заповядал да се маха. Чувстваше се като последна глупачка. Нищо ли не бе научила през всичките тези години?

„Ти все още го искаш“ — обвини я един вътрешен глас.

„Винаги си го искала. Ако сега не си тръгнеш, само ще си причиниш болка.“

— Защо си тук? — попита отново Тай, все още без да отваря очи, и протегна ръка да напипа почти празната бутилка на нощното шкафче.

— Казах ти. Исках… да те намеря.

— Но защо сега? — настоя той, следвайки някаква своя логика, която тя не разбираше.

— Не знам — призна откровено Ками. — Напоследък много мисля за теб.

— Как пък не! Намерила си адреса ми. Това е всичко.

Това всъщност бе истината и Ками не знаеше как да отговори. След момент мълчание Тай отново се обади:

— Трябва ли сега да очаквам жълтите вестници? — Надигна се да потърси с поглед шишето върху масичката.

— Разбира се, че не. Дойдох сама.

— Да, бе! Не чакат ли папараците отвън?

Ками въздъхна:

— Ти не ме слушаш.

— Точно в този момент… просто съвпадение? — Той успя да опре главата и раменете си на кушетката и се вторачи в нея, сякаш не я виждаше на фокус. Най-вероятно наистина бе точно така.

— Не разбирам за какво говориш — каза Ками, чувствайки се като измамничка. Можеше ли той по някакъв начин да знае за „Скалисто дъно“? Мислеше ли, че е дошла да го убеждава да приеме главната роля?

Погледът на Тай намери бутилката и с доволно сумтене той я хвана и изля в чашата си, където подрънкваха полуразтопени бучки лед.

— Искаш ли да пийнеш?

— Не, благодаря.

— Жените никога не пият уиски. Или бяло вино, или нищо.

— Говориш, сякаш това е някаква болест.

— Така е — кимна сериозно той. — Всичко е само за приличие.

— Говориш безсмислици.

— Наистина.

— Често ли го правиш? — попита тя.

— Всяка вечер — съгласи се Тай и я погледна толкова спокойно, че Ками, която знаеше колко превзето бяха прозвучали думите й, не издържа на погледа му и сведе очи. — Във вторник по два пъти. Имам лошо пиянство. Махай се, докато още можеш.

— Не си толкова пиян, колкото ми се стори отначало — забеляза меко Ками. — Иначе нямаше да можеш да ми се подиграваш.

Думите й за момент го смутиха и той отвърна поглед.

— Изглеждаш добре, Ками.

— Благодаря — промълви тя. Сега бе неин ред да се смути.

— Бъди добро момиче и се върни в Холивуд да кажеш на който те е изпратил, че не си ме намерила. Че адресът не е верен. Че крадците са го сбъркали.

Покровителственият му тон я вбеси.

— Уби ме!

— Ами? — Тай отпи още една голяма глътка и се понамръщи, когато уискито изгори гърлото му. — Е, как дойде тук?

— С кола.

— Много смешно.

— Ако питаш как съм открила къде си, търсих адреса ти, докато го намерих.

— Търси го? Аха, търси го — измърмори той многозначително и кимна няколко пъти.

— Сама дойдох, разбра ли? Никой не знае, че съм тук. Никой.

— Така ли?

— Така!

— Как тогава намери адреса ми?

— Ами… от Сам — призна Ками, защото усети, че току-що я е хванал в лъжа.

Реакцията му бе мълниеносна. Тай скочи вбесено на крака.

— Баща ми?! — изрева и я изгледа отвисоко.

Ками смътно осъзна, че той не залита и не се мъчи толкова да запази равновесие. Бе права. Не беше толкова пиян, колкото й се бе сторило.

Във всеки случай, не като последния път…

Тя потрепери от спомена и погледна настрани.

— Той ми каза, че си в Бейрок.

— Значи е бил Сам — заключи Тай и изражението му малко се поуспокои.

— Каза, че от известно време знае адреса ти. Аз се опитах да накарам Нанет да ми го даде, но тя каза, че първо трябва да говори с теб.

— Не е говорила.

— Не мислех, че ще говори. Аз… помолих я да не ти казва. Не исках да…

— Да се издаваш — довърши Тай, сякаш напълно разбираше. Той въздъхна дълбоко и разсеяно се почеса по брадата. Първоначалната му враждебност изглежда се стопяваше и Ками се осмели да се надява, че може да размисли и да не я изхвърли.

— Смятах, че ще имам по-добри шансове, ако те изненадам — призна малко засрамено.

— Изненада ме.

Тя се изчерви. Тай не изглеждаше ни най-малко във възторг.

— Значи татенцето знае от известно време адреса ми? — Той поклати глава. — Това е лъжа. Той го е откраднал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ками.

Тай сви нетърпеливо рамене и закрачи към камината. Изрита едно недогоряло дърво и покритите с пепел въглени изведнъж заблестяха в пурпурночервено и избухнаха в искри като фойерверк.

— Няма значение — каза безизразно. — Защо те изпрати?

— Каза, че ти не искаш да го виждаш.

— Дяволски вярно! — Тай безпомощно се стовари на един от огромните фотьойли срещу дивана, където Ками бе приседнала на ръба, остави чашата на масичката и отпусна ръце между коленете си. Позата бе странно разхлабена и от това чувствена, поне за прегрелите сетива на Ками. Тя с мъка оставаше външно сдържана, когато на всички нива я атакуваше привлекателната му мъжественост.

Сплете ръце и попита:

— Какво прави през всичкото това време?

— Пих — отсече той.

— Освен това?

— Ти нямаш никакво право да задаваш въпроси — предупреди я той. — Въпросите ги задавам аз.

Тази арогантност бе нова. Старият Тай не бе толкова напрегнат и раздразнителен. Ками настръхна, ала овладя гнева си. В края на краищата, тя бе натрапникът тук и затова очакваше известна обидчивост от негова страна.

Тай бе стиснал зъби, изражението му бе мрачно. След малко внимателно започна.

— Баща ми ти е дал моя адрес и ти е казал, че не искам да го виждам. Обаче е дал адреса на теб. — Погледът, който й хвърли, бе пълен с неизречени въпроси.

Това бе трудният момент. Ками знаеше, че върви по тънката линия между истината и измислицата. Облиза устни и каза простичко:

— Той знаеше, че искам да те видя.

— Откъде го е знаел?

— Ами… не знам точно.

— Защо си искала да ме видиш? Имам предвид, защо точно сега?

Ками го погледна отчаяно. Не можеше да му каже за „Скалисто дъно“, макар че точно това бе събудило във всички внезапното желание да се открие Тай. И когато Пол и Сузана, и Самюъл поискаха от нея да направи невъзможното и да го намери, тя прие предизвикателството, въпреки възраженията си, че няма вероятност за успех.

— Защото Самюъл ми даде адреса ти.

— От добро сърце просто ти каза: „Тай е в Бейрок. Върви го намери и му предай много поздрави“.

— Горе-долу.

Тай се изсмя невесело.

— Да, бе.

Ками сплете ръце и реши да не говори повече, особено след като пълната истина можеше да й създаде проблеми. Ала очите му се забиваха в нейните и след малко тя не издържа, изчерви се и отвърна поглед към камината, където жаравата бе изтляла до малки оранжеви светулки върху дъбовите цепеници.

— Ако не му се бях обадил току-що, щях да реша, че е с теб, в някой хотел наблизо.

— Ти му се обаждаш?! — Ками не можеше да скрие изненадата си.

— Обадих му се. Веднъж. Тази вечер. Но само като чух гласа му, бързо-бързо се върнах към действителността. И после най-случайно се появяваш ти.

— Казах ти, дойдох сама. Самюъл може и да ми е дал адреса ти, но това е всичко. Ако си спомняш, той не е сред моите любимци.

— Спомням си. — Тай затвори очи и въздъхна дълбоко, сякаш изведнъж се бе уморил от разговора, и подръпна брадата си с жест, който тя си представяше, че непрекъснато прави.

— И аз не съм му простил.

— Манията му за величие убива всичко — промълви Ками и Тай подскочи:

— Къде си чувала това?

— Ами… не помня — заекна тя. Твърде късно се сети, че това бяха думите на Тай през онази съдбоносна нощ и нямаше откъде да ги е чула, освен от неговите уста. А очевидно той не помнеше нищо от прекараната заедно нощ, иначе досега щеше да си е проличало. Ками и за секунда не се съмняваше, че не би се поколебал да я очерни и с това. Бе прекалено нещастен, че е открит, за да бъде толерантен.

— Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш? — попита той след дълъг размисъл.

— Абсолютно — потвърди тя, после с усмивка добави: — Освен ако имаш бяло вино.

Тай вдигна вежди, изненадан от шегата. Хвърли й бърз поглед и когато Ками не успя да сдържи нервния си смях, нещо в него изглежда се поотпусна. Не отвърна на усмивката, но изражението му се смекчи.

— Може и да има малко — призна неохотно, стана, взе бутилката уиски и се запъти към кухнята, сгушена под тавана.

— Пошегувах се.

— Аз пък не се шегувам. Не мога да понасям да пия сам, освен ако съм сам, както ми се случва през повечето време. Но когато имам гости, си пием заедно.

— Наистина, Тай…

— Шшшт — прекъсна я той и започна да рови из шкафовете, докато накрая откри бутилка без етикет, пълна с някаква загадъчна течност. Ками го наблюдаваше безпомощно. — Домашно вино. Правено е от приятеля на един приятел. — Наля пълна чаша и тя отпи. — Как е?

— Запалителна смес.

Тай се засмя, толкова мъжествено и секси, че Ками разля виното по пода. През годините, откакто той замина, тя бе гледала отново и отново всичките му филми, докато лентите се изтъркаха, а звукът започна да прескача. Усмивката му бе неговата запазена марка и когато отново я видя, това бе шок, за който не бе подготвена.

— Дай пак да ти я напълня — предложи той.

— Не, благодаря. Наистина. Не мога да пийна още от това нещо, дори животът ми да зависи от него.

— Честна си — отбеляза Тай и си сипа остатъка от уискито. — Харесва ми.

На устните й заигра усмивка. Изобщо не можеше да се каже, че е честна.

— Ти си смешна — каза той, сякаш преоткриваше нещо изгубено. — Спомням си.

„А спомняш ли си нещо друго?“, чудеше се притеснено Ками, но ако можеше да се съди по отношението му, предполагаше, че не. Прекараната заедно нощ за него бе, както и предполагаше, забравен сън. И толкова по-добре, защото не знаеше как да се държи, ако спомените му изведнъж се окажат кристално ясни, като нейните.

Дълго се гледаха и Ками осъзна, че Тай, който още не бе докоснал последната си чаша, бързо изтрезнява. Нервите й веднага се опънаха. Как щеше да се почувства, когато Тай, напълно трезвен, й заповядаше да си отиде? Не мислеше, че ще може да се държи толкова самоуверено, както досега.

Пое въздух.

— Не мога да повярвам, че съм тук и че говорим. Струва ми се толкова нереално.

— Дълго време ме е нямало.

— Много, много дълго — съгласи се тя.

Мълчание. Ками броеше ударите на сърцето си и чувстваше ускорения си пулс, докато той се взираше в очите й, търсейки отговори.

— Ками…

— Тай…

Заговориха едновременно, ала преди някой от тях да е успял да завърши мисълта си, телефонът рязко иззвъня. Ками подскочи, а Тайлър погледна свъсено към досадната машина, сякаш виновна за всичко бе тя, а не този, който се обажда.

— Някой знае номера ти — отбеляза Ками и преглътна.

— Нанет — каза той. — На времето бях по-страхлив. Обаждах й се само от обществени телефони. Но публиката бързо губи интерес и много скоро я оставиха на мира.

— Не чак толкова скоро. Трябвало е шерифът да й помогне — възрази Ками и той й хвърли въпросителен поглед.

Телефонът отново иззвъня нахално. Тай го погледна нетърпеливо, поколеба се и със сподавена ругатня грабна слушалката.

— Да? — Ками чуваше как гласът от другата страна крещи, но Тайлър дълго не отговаряше на острия му тон. Обаче изражението му почти недоловимо се промени и когато кратко благодари и затвори, тя усети как въздухът пращи от електричество, сякаш се бе случило нещо грандиозно.

— Какво?

— Баща ми е пратил някой да се вмъкне в апартамента на един приятел и да вземе този адрес.

Тя поклати глава:

— Не го вярвам.

— Значи си по-голяма глупачка и от мен. Баща ми те е насочил поради причини, които не разбирам съвсем. Но фактът е, че си тук — заключи той и Ками усети как я облива студенината в гласа му, сякаш дъхът му бе остър леден вятър. — Преди не мислех. Почти забравих, че той всъщност е обрал чужд дом. Увлякох се по това, че виждам човек, когото някога съм смятал за приятел. Наречи ме пиян. Но сега се опомних и искам да си отидеш.

— Какво?! — Тя не можеше да повярва на рязката промяна в поведението му.

Той обаче бе съвсем ясен:

— Ти дойде неканена.

Въпреки това Ками се колебаеше. Не бе стигнала чак дотук, за да подвие опашка и да си отиде.

— Кой беше това? — попита тя и погледна към телефона. Очевидно не бе майка му.

Ако се бе надявала да го разсее, не успя. Изражението му не се промени и когато той отиде до вратата, отвори я широко и с жест я подкани да изпълни заповедта му. Тя нямаше друг избор, освен да се подчини.

Само че не можеше просто да си тръгне!

— Тай, аз няма да си замина от Бейрок, преди да съм говорила с теб.

— Току-що говори с мен.

— Ти не ме слушаш, аз…

— Права си. Не те слушам — прекъсна я той рязко. — Ако исках да ме открият, досега щяха да са ме открили. А сега, махай се от къщата ми, преди да съм те изхвърлил.

— Не знам какво ти е казал този човек, но аз никога не съм наемала някой да прави каквото и да е, особено да влиза в чужд дом. Всичко, което искам, е да възстановим отношенията си. Това е всичко. Просто искам да… да имам отново пак семейство — изтърси честно. — Просто исках да те видя… отново.

Прочувствената й реч изглежда нямаше никакъв ефект и тя се ядоса, задето думите й бяха прозвучали толкова самотно и нещастно. Разбира се, че той не искаше да я вижда! Доста сериозно го бе заявил преди десет години, когато захвърли целия си живот и избяга. Какво бе очаквала?

— Къде си отседнала? — попита Тай, сякаш думите се изтръгваха от някаква дълбока част на душата му, която би искал да отрече.

— Засега никъде. Може би в хотел „Гъши пух“? Там съм паркирала.

Понечи да мине покрай него, изпълнявайки, макар и неохотно, заповедта му. Краката й едва се влачеха. Изведнъж Тай протегна ръка и я сграбчи за рамото. За момент не каза нищо и тя го погледна несигурно, уплашена от това, което може да последва.

Чувстваше алкохола в дъха му, но това бе сладък, топъл мирис, който по някакъв начин караше кръвта й да кипне. В съзнанието й запърхаха спомени — спомени за устните му, за докосването и гласа му.

— Станала си красива жена — процеди през зъби той, сякаш думите насила се откъсваха от него.

— Благодаря. — Ками не знаеше какво друго да каже. Бе пленена от емоциите в очите му.

Знаеше ли той, че гали с палец рамото й — конвулсивно движение, което опровергаваше желязното му самообладание? Тя не смееше да диша, но й се искаше моментът никога да не свършва.

— Ако ти позволя да останеш… — започна той и веднага млъкна, сякаш думите бяха самото богохулство.

— Няма да кажа на никой къде си. Нямам интерес от това.

— Не те е изпратил баща ми? По дяволите, трябва да е той!

— Той ми каза къде живееш. Когато реших да те намеря, аз тръгнах сама. Не му казах. Ако някой ме е следил, трябва да е бил много хитър. — Някаква бледа мисъл прелетя през съзнанието й, усещане за тревога, която не можеше да определи.

Тай поклати глава:

— Няма значение. И без това заминавам оттук. — Ала в думите му звучеше нежелание. Чувствата му бяха съвсем ясни.

— Ти заминаваш от Бейрок?

— Трябва! Кучетата са по петите ми. Това е въпрос само на време. А сега ти…

— Но ти не искаш да заминаваш — изрече тя на глас мислите му.

— Не знам какво искам! — изскърца със зъби, очевидно бесен от собствената си нерешителност.

„Защо замина?“, искаше да го попита Ками. „Защо за толкова дълго, толкова напълно?“

— Иди си вземи нещата — каза той неочаквано. Говореше бързо, сякаш разбираше, че прави грешка и се страхуваше да не размисли, преди да е изрекъл думите. — Можеш да паркираш отпред. Ще се настаниш в моята стая. Аз ще спя в кабинета.

— Тай, няма нужда да…

— Направи го, преди да съм размислил. — Рязко пусна рамото й и устните му се изкривиха в саркастична усмивка. — Но те предупреждавам, че съм дяволски тежък характер.

Без нито дума повече Ками прекрачи прага. Тя разбираше кога е получила подарък. Бързаше колкото има сили, почти тичаше през мразовитата нощ, защото непостоянното настроение на Тай можеше да трае само до следващата мисъл, а тя не искаше да изгуби тази неочаквана възможност.

 

 

Тай затръшна вратата зад нея, вторачи се с пълно удивление във вратата, после объркано прокара пръсти през косата си. По дяволите, беше бесен на себе си! Не му ли бе казал току-що Брус, че подозира, че Сам стои зад разбиването на апартамента му? Не се ли бе опитал някой да проникне в службата в записите на Тайлър под името Самюъл Тайлър Стовал Младши? Разбира се, можеше да няма никаква връзка, но единствено Самюъл имаше интерес, Тай бе сигурен в това. И Брус трябваше да се съгласи.

А и какво, ако бе някой друг? Сам знаеше достатъчно за него, за да даде информацията на Ками. Както и да го погледнеше, прикритието му бе напълно отнесено.

Защо тогава чакаше гилотината да падне? Защо бе поканил в дома си Троянския кон?

Не искаше дори да мисли за отговора. Подозираше, че е нещо по-дълбоко, отколкото бе готов да признае. Един поглед към Ками, и някакъв задрямал мъжки хормон се бе събудил за живот, сякаш беше хлапак.

Едва успяваше да се държи нормално.

Изръмжа полугласно и се запъти към временно забравеното си питие. Ала когато вдигна чашата към устните си, пред съзнанието му изплува сладострастният образ на голата Ками. Тай примигна потресено. Спомен ли бе това? Не можеше да бъде! Но образът бе толкова невероятно ясен, че тялото му реагира болезнено. Той глътна на един дъх уискито, задави се и очите му се насълзиха.

Боже мили. Та тя практически му беше сестра! Е, не. Това не беше вярно. Тя му бе доведена сестра в един кратък период от историята на неговия живот. Бе имал и други доведени сестри, макар че в момента не можеше да си спомни имената и лицата им. Ками бе единствената, която имаше значение. Тази, която е била част от живота му. Но всичко това бе толкова назад в миналото, че изглеждаше странно сега да има такава позната сила.

— Твърде дълго ме е нямало — изрече на глас в празната стая. — Объркан съм.

„Не, не си, магаре такова, просто си похотлив!“

Това отново го жегна, защото истината бе толкова отвратително явна, толкова глупава. По време на самоналоженото си отшелничество бе имал и други жени. Всъщност, бе имал много жени и Миси Грант бе тази, която бе издържала най-дълго. Но имаше и кратки моменти, мимолетни връзки, които бяха приключвали още преди да е свършил сексуалният акт, поне в съзнанието на Тай. Той не можеше да обича никого и когато някоя жена му харесаше, тя неизменно започваше да говори за любов, брак и деца. От това кръвта му се смразяваше.

Донякъде искаше първите две неща, макар да се съмняваше дали някога ще намери някое от тях. Любовта и бракът бяха идеалът. Но той не искаше и никога нямаше да иска деца. Смъртта на Гейл и безразборният списък от деца на баща му го бяха излекували и от най-слабия интерес, който би могъл да таи към бащинството.

Което не обясняваше защо се размекна, когато ставаше дума за Ками. Защо я покани да остане? Защо?! Сигурно заради някакъв негов собствен инфантилен копнеж в заявеното от нея желание „да възстановят отношенията си“. Това бе най-лошото. Оказа се по-наивен, отколкото бе предполагал, и му бяха нужни доста сериозни размишления върху чувствата му, за да разпознае тази ненормална нова черта в своя характер.

Какво щеше да прави с Ками?

Остави чашата и тръгна през късия коридор край банята към своята стая. По лавиците цареше безпорядък — най-вече книги и компютърни елементи, които не бяха стигнали до тавана. Нямаше снимки, нищо, което да му напомня за миналото, освен една керамична купа, на която пишеше „Джери“, спомен от първия филм. В нея сега стояха моливи.

Взе от пода едни джинси и ги отнесе в кухнята, където зад вратата за канализацията бяха пъхнати пералнята и сушилнята. Изведнъж се почувства окупиран и прокле наум порива, който го бе накарал да покани гост в своя дом.

Но пък какъв гост бе тя!

Като си представи раздалечените й сини очи, буйните кестеняви коси, които падаха на вълни върху раменете й, всякаква друга мисъл изчезна от съзнанието му. Той поклати глава невярващо, залитна и осъзна, че е пил прекалено много. Но дали наистина алкохолът разстройваше преценките и реакциите му, или бе нещо много по-коварно?

С усилие се довлече обратно до дивана и се срути върху възглавниците. Кутиите, подредени покрай стената, му напомниха, че наистина трябва да замине. Бе опасно да се отлага неизбежното — след като Ками вече бе тук, със сигурност щеше да има и други, каквото и да говореше тя.

И все пак…

Щом затвори очи, му се зави свят, затова бързо ги отвори и се вторачи в гредите по тавана. Умееше да се въздържа от пиене, но винаги имаше една точка, от която връщане назад няма. Беше ли я стигнал? Надяваше се, че не. Вече рядко пиеше концентрат, защото това му напомняше за онези ужасни дни, точно преди да напусне завинаги Лос Анджелис.

Изведнъж му се прииска да е напълно трезвен, когато Ками се появи отново.

„В какво се забърках?“, помисли той и потрепери вътрешно. Усещаше в себе си една уязвимост, която, от все сърце се надяваше, бе умряла, когато научи за двуличието и смъртта на Гейл.

 

 

Ками измъкна сака си от багажника на колата. Бе спряла на алеята на Тай, точно пред затворената врата на двойния гараж. Острият бриз продължаваше да свири между къщите на брега на езерото и тя долавяше мириса на вода и мокри листа.

Затвори очи, пое дълбоко въздух, вдигна чантата и тръгна към входната врата. Надяваше се той да не е размислил. Надяваше се, че това бе началото на нещо ново и прекрасно.

Надяваше се на чудо.

 

 

Малко по-нататък, от другата страна на улицата, паркирал под прикритието на два огромни бора, Орън Уесън свали бинокъла си. Тя го бе направила. Бе успяла да влезе. И макар да не бе видял лично господин Тайлър Стовал, адресът бе верен и Ками бе намерила начин да спечели доверието му.

Орън завъртя ключа на запалването, спусна колата надолу по улицата и спря пред тухлената пивоварна близо до хотела. Не бе кой знае колко оживено, но на масите вътре имаше достатъчно хора, които да му хвърлят по един незаинтересован поглед, преди да се заемат отново с халбите си.

Той пусна четвърт долар в монетния автомат и набра вече запомнения наизуст номер на сегашния си работодател — Самюъл Стовал.

— Дебеланата пропя, точно както ти казах — съобщи той в слушалката.

— Тя намери ли го? — Нетърпението в гласа отсреща го накара да се поусмихне.

— Намери го и го уговори да й позволи да остане. Занесе си чантата вътре и паркира отпред.

Последва изсумтяване от изненада или може би от възхищение.

— Връщай се да си получиш парите.

Орън доволно изръмжа. Това пътуване изобщо не бе необходимо, но след като някой друг плащаше, защо не? И все пак, можеше да отиде някъде на топло. По дяволите, тук още бе зима!

А Лос Анджелис бе само на един ден път.