Джанел Тейлър
Холивудски тайни (5)

Пета глава

— Какво?! — Ками зяпна от изненада. — Ти знаеш къде е Тай?

— От известно време знам — призна Самюъл. — Не исках да ти го казвам, защото се надявах, че ти ще го намериш сама.

Ками го погледна объркано.

— Не разбирам.

— Тайлър не иска да ме вижда — обясни той. — Премислил съм всичко. Някой друг трябва да отиде при него.

— Ти си знаел през цялото време? Откъде си разбрал?

— Аз имах… имам… частен детектив. — Самюъл махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадно насекомо. — Това, което има значение, е ти да отидеш при него.

— Всички ме притискат да го намеря, а ти през цялото време си знаел — промълви невярващо Ками.

— Не съм казвал на никого, че знам къде е той. Тайлър не би искал това.

— Защо не си се свързал сам с него? — настоя тя.

— Както ти казах, той не иска да ме вижда.

— Той не иска да вижда и мен! Обзалагам се, че не иска да вижда никого!

— Време му е да го преодолее и да се върне — заяви решително Самюъл. — Просто има нужда някой като теб да го убеди.

— Някой като мен… — Ками беше бясна и обидена, дори не можеше да определи защо. — Какво означава това?

— Нанет изглежда има чувството, че Тайлър изпитва към теб нещо повече от…

— Нанет! — прекъсна го Ками. — Ти си говорил с Нанет?

— Аз от години говоря с нея — процеди той през зъби. — Голяма полза! О, недей да мислиш, че тя ми е казала къде е Тайлър. Би предпочела да ври в катрана. А и не мисля, че знае със сигурност. На теб не ти е казала, нали?

— Не. — Ками бе напрегната. Свят й се зави от цялата тази информация. Изобщо не можеше да вярва на този разговор. Сам можеше да блъфира само за да я накара да изтърве нещо. Нищо чудно, че Нанет бе отказала да каже каквото и да е. Самюъл Стовал бе хитър и коварен.

— Е, ако още не знае, няма да го научи от мен — заяви той ядосано. — Но тази роля е идеална за Тайлър. Той трябва да се върне. Искам да се върне и да вземе ролята.

Невероятно! Ками не можеше да повярва на нахалството на този човек.

— Обаче, ако аз му предложа каквото и да е, няма да стане — продължи Сам с горчивина. — Не съм толкова наивен да си мисля, че откак е заминал, му е дошъл умът в главата. Той няма да ме послуша, но може да послуша теб.

Ками бе чула достатъчно.

— Самюъл, омръзнало ми е всички да ме вземат за идиотка. Ако го искаш, намери си го сам!

— Не е толкова просто, Камила. — Ъгълчетата на устните му увиснаха. Самюъл Стовал не бе човек, който обичаше да му противоречат. Той й хвърли бърз поглед и съобщи: — Живее в малък град на име Бейрок в Британска Колумбия, Канада. Според моите източници градът е толкова малък, че вероятно можеш просто да налетиш на него.

— Твоите източници — иронично повтори Ками.

— Просто иди и го намери. Ето… — Той извади от джоба си визитна картичка и й я подаде. — Това е моята пътническа агенция. Те ще ти вземат билет до Ванкувър и можеш да тръгнеш оттам. Аз ще платя за всичко, разбира се.

Ками сведе очи към златните букви на визитката. Ръката й автоматично я пое, но не я погледна. Получи прекалено много информация за кратко време. А на Самюъл Стовал не можеше да се вярва! Когато последните му думи достигнаха до съзнанието й, се задъха като на финала на изтощителен маратон.

— Не. — Опита се да му върне картичката, но той не искаше да я вземе. С треперещи пръсти Ками я остави на кухненския плот. — Не бих приела твоите пари, дори ако умирах от жажда, а те можеха да ми купят глътка вода. Не разчитай на мен да свърша мръсната ти работа. Ако искаш Тай, върви си го намери сам!

— Правиш грешка — предупреди я той през зъби.

— Вероятно.

Самюъл тръгна към вратата и й хвърли поглед през рамо. Във всяко потрепване на мускулите му прозираше гняв и безсилие.

— Ти ще го направиш — каза спокойно. — Не защото аз го искам, а защото ти го искаш. А и какво имаш да губиш?

Искаше й се да изпищи, да се развика и да му каже да върви по дяволите, но в думите му прозираше грозна истина. Можеше само да предполага откъде я познаваше толкова добре. Може за него да беше много по-прозрачна, отколкото й се искаше.

— Като заминаваш, да не забравиш да вземеш сценария на „Скалисто дъно“. — Думите му останаха да висят във въздуха дълго след като вратата се затвори зад него.

 

 

Когато жълтото такси отби в паркинга на обекта и паркира на едно от запазените места, Орън Уесън бе преполовил сандвича си с пастърма. Възпълният шофьор провери адреса в бележника си и се затътри по стълбите. Дъвчейки замислено, Орън се зачуди дали това не е началото на очакваното пътуване. За него оставаше загадка защо трябва да продължава да я следи, но клиентът му, ако не друго, бе точен. Човекът искаше да разбере, когато тя замине за Британска Колумбия, и Орън трябваше да я последва.

Така да бъде. Определено щеше да е някакво разнообразие в сравнение с влаченето след прекалено сексуални съпрузи или отегчени пренебрегнати съпруги, срещащи се с любовниците си в обедната им почивка или на старателно организирани неделни събирания.

Остави сандвича и зачака. След малко Ками се появи заедно с шофьора, който носеше черната й пътна чанта.

Орън изчака таксито да излезе от паркинга и да завие надясно по улицата пред сградата. Завъртя ключа и потегли след него. Ако бе тръгнала за Бейрок, тя определено не си бе взела много багаж.

Изостана доста и забеляза, че жената на няколко пъти се обърна, сякаш търсеше някого. Неспокойните й движения го убедиха, че наистина е тръгнала да издирва изчезналия Тайлър Стовал, но не иска никой да разбере това. Прекрасно. Засега щеше да запази информацията за себе си. Въпросният клиент не го държеше много изкъсо.

А ако я изпуснеше, какво? Можеше да я хване на другия край.

Орън взе недоядения сандвич и се разположи по-удобно.

 

 

Километрите се точеха под колелата на взетата под наем червена кола. Ками отби от Сиатъл към канадската граница. Бе ядосана. Ядосана на себе си, на съдбата и най-вече на Самюъл Стовал. Бе отхвърлила неговия план, дори се бе отказала да лети до Ванкувър, откъдето до Бейрок бе по-близо, отколкото от Сиатъл. Бе се възмущавала, бе викала, бе вдигала пара — и накрая бе тръгнала и направила точно това, което той очакваше от нея.

Глупачка, обвини се тя и ядно натисна педала на газта. Малко по-късно го отпусна. Какъв смисъл имаше да я глобят за превишена скорост заради изблик на нерви?

Ала мотивите й я тревожеха. Що се отнасяше до Тайлър, тя бе направо жалка.

Погледна за милион и първи път към огледалото за обратно виждане и видя само неясните очертания на колите зад нея. Бе се откъснала от колоната, в която се движеше, и сега се бе озовала в друга група. В този участък на магистралата потокът се носеше свободно и колкото повече се отдалечаваше от Сиатъл, толкова по-малко натоварено ставаше движението.

Три дни си блъска главата над информацията, която й бе дал Самюъл. Беше ли истина? Можеше ли да му вярва? Мина й през ума да се обади на майката на Тайлър и да я пита, но се страхуваше, че Нанет може веднага да предупреди сина си.

А Ками не искаше това. Тя искаше да се срещне с Тайлър при нейните условия и сега, когато знаеше, че Самюъл има адреса му, времето й изтичаше.

И ето, правеше точно това, което се бе заклела, че няма да направи. Но, дали за да не обърка нещата или просто от глупост, бе решила да не вземе „Скалисто дъно“ със себе си.

Профуча край голяма кола, погледна към шофьора и получи едрозъба одобрителна усмивка. Успя да се усмихне в отговор и отново насочи вниманието си към пътя пред себе си. Какво мислеше, че наистина ще й даде това? Тай със сигурност щеше да изпадне в истерия, когато нарушеше усамотението му. И само защото бе оставила сценария на нощното си шкафче, не означаваше, че постъпва благородно. Мотивите й не бяха толкова чисти! Ако истината някога излезеше на бял свят, Тай спокойно можеше да реши, че Ками е просто завеяна. Това би било най-неубедителното извинение. И все пак, ако бе взела „Скалисто дъно“, лошите й предчувствия за това пътуване щяха да се задълбочат. Вече сама се питаше доколко е нормална, а така поне можеше да е достатъчно честна пред себе си, като си казваше, че търси Тай само защото иска да го види. На него това можеше и да не му хареса повече, отколкото ако отидеше със сценария, ала ако той мислеше, че е дошла, за да подобри професионалните си шансове, не можеше и да се моли за някакъв контакт.

Нощта бе паднала. Ками хвърли бегъл поглед към червените габаритни светлини отзад. Нямаше представа колко време ще й отнеме да стигне до Бейрок. Имаше карта, ала още не я бе поглеждала. Щеше да я отвори едва когато премине канадската граница. Сега и без това си имаше достатъчно неща на главата.

Денят след признанието на Сам бе денят, в който я бяха извикали да „довърши“ своята роля в „Улица Вишнева“. Отначало й се струваше, че се е представила много зле. Минаваше през сцените наизуст, а мислите й бяха далеч от страданията и изпитанията на преживяващата последните си мигове Дона Дженкинс. За щастие никой не й направи забележка. Режисьорът й даде достатъчно време да почувства отново нещата, след като близо месец не е била на работа. Вероятно бе добре, че нейната героиня е загазила. Дона наистина би трябвало да действа като автомат — чувство, което тези дни Ками лесно можеше да пресъздаде.

А и финалната и най-важна сцена бе кратка. Ками стоеше в стая без прозорци, чуваше се как газта със съскане нахлува през вентила. Тя, замръзнала от ужас, промълви почти беззвучно: „Въглероден окис…“.

Така почина от задушаване Дона Дженкинс, мир на праха й.

Ками излезе от студиото със странно приповдигнато настроение, сякаш някакъв товар бе паднал от плещите й. Въпреки че бе загубила ролята, бе поела по пътя към нови приключения, където можеше да се случи всичко. Буквално казано, бе поела към Бейрок, Британска Колумбия, и към Тайлър Стовал.

Пулсът й се ускори въпреки намерението й да гледа трезво на нещата. Нейният враг бе оптимизмът. Предстоящата й среща с Тайлър щеше да е всичко друго, но не и приятна. И въпреки това някаква безнадеждна момичешка част от нея не искаше да повярва на това, което й казваше възрастната, разумна част. Тайлър Стовал щеше по-вероятно да я изхвърли на улицата, отколкото да я приеме с отворени обятия.

Ох, по дяволите…

Единственият човек, който имаше някаква представа за плановете й, бе Сузана, на която Ками се обади по телефона, преди да тръгне.

— Заминавам за известно време — съобщи й Ками. — Не казвай на никой къде съм.

— Да не казвам къде си? А ти къде си? — повтори Сузана, а в тона й звучеше самата невинност.

— Говоря сериозно. Не искам никой да знае къде съм.

— Имаш предвид например Самюъл Стовал? Ками, той няма как да не се сети.

— Ако ти досажда, кажи му, че нищо не знаеш.

— Да, и той веднага ще ми повярва.

— Няма значение дали вярва. Просто не потвърждавай нищо.

— Твоето желание е закон за мен — заяви Сузана със зле прикрито удоволствие.

Тя бе във възторг от решението на Ками. Разбира се, не знаеше, че Ками нарочно е оставила сценария вкъщи. И макар че мотивите на Сузана бяха чисти — тя искаше само най-доброто за приятелката си — те не съвпадаха с мотивите на самата Ками.

След няколко рутинни въпроса, от които сърцето й се разтуптя, сякаш бе опасен престъпник, граничарят без произшествия я пусна да мине. Ками покара още малко, после отби и спря на добре осветения паркинг на един ресторант Макдоналдс да разгледа картата. Бейрок бе още малко на изток, на западния бряг на малък залив, който отделяше Съединените щати от Канада. Изглежда, канадците можеха да гледат жителите на Вашингтон и обратното.

Душата й се изпълни с тревога. Тя сериозно се замисли дали да не обърне и с подвита опашка да кара чак до Сиатъл, а може би и до Лос Анджелис. Опитваше се да си представи каква би била първата й среща с Тай и все не успяваше.

Ала със сигурност си спомняше последната. Потискаше я начинът, по който бяха свършили нещата между тях. Колкото и да се опитваше да обвинява за всичко разпадналия се брак на Клер със Сам, дълбоко в себе си знаеше, че това, което се опитваше да спаси, бяха нейните собствени отношения с Тайлър. Това бе и времето, когато болестта на Клер, бързо развиващ се рак на панкреаса, точно бе започнала да се проявява. Клер пазеше наближаващата си смърт в тайна от единствената си дъщеря и Ками вярваше, че все по-явната слабост на майка й се дължи на нещастната й любов към Самюъл Стовал. В действителност вероятно вече бе твърде късно да се направи каквото и да е, освен да се чака неизбежното, но по това време Ками не го знаеше, затова се вълнуваше за щастието на майка си, което вярваше, че зависи от бащата на Тай. Това бе тогава извинението, което си даде, когато се появи неочаквано на прага на Тайлър.

Дълго се мъчи да мине през вратата на имението, същото, в което той бе избутал папараците в езерото с моторната си косачка. Но съдбата бе на нейна страна и след като безрезултатно звъня на звънеца, накрая ядосано изрита желязната врата и проклетото нещо поддаде, сякаш отворено от невидим дух.

Ключалката не бе щракнала след последния посетител, сякаш носител на добри вести. По онова време Ками мислеше така, въпреки че, както се оказа, Тайлър не го приемаше по същия начин.

И така, въоръжена с девиза, че „кръвта вода не става“, макар тяхната кръв да не бе съвсем еднаква, Ками подкара по покритата с плочи алея към задната страна на къщата, където черният джип на Тайлър стоеше пред гаража. Тя паркира до него, преглътна надигащите се съмнения и с насилена решителност почука на задната врата.

Отново никакъв отговор. В този момент всеки нормален човек би си отишъл, приемайки, че Тайлър просто не си е вкъщи. Ала след като бе стигнала толкова далеч, Ками не искаше да признае поражението си и когато натисна дръжката, откри, че и тази врата не е заключена.

— Тай? — извика тя тихо, стресната от тишината.

Някъде отгоре долиташе тиха музика. Ками прекоси блестящия, покрит с бели плочки под на кухнята и през килера излезе в коридора. Никога досега не бе идвала в къщата на Тай и ако бе имала време да се замисли, би казала, че е красива, но доста безлична и студена. В нея Тайлър Стовал почти не присъстваше.

Ала онази нощ нервите й бяха обтегнати, сетивата й настроени само на вълната на нейната мисия. Тя тръгна по музиката и, плъзгайки ръка по полирания до блясък черешов парапет, изкачи извитите стълби към горния етаж.

— Тай?

В дъното имаше редица двойни врати. Една от тях бе леко отворена и оттам във високо кресчендо бълваше музика, класическа инструментална пиеса, вероятно от стерео в спалнята. Наистина ли Тай слушаше тази какофония? Или бе в банята? Или не бе сам?!

Тя се поколеба, нервна като кошута.

— Тай? — осмели се да го повика още веднъж и направи гримаса, като си представи колко би се вбесил той, ако я види да се прокрадва в къщата му.

Стонът, който неочаквано долетя от стаята, й прозвуча като вик от болка. Ками моментално забрави колебанията си и се втурна вътре.

До леглото рязко спря, стресната от гледката, която се разкри пред очите й.

Тайлър Стовал, проснат по гръб и напълно гол.

Тя притисна ръка към устата си, за да заглуши нервния смях, и автоматично отвърна поглед, засрамена и заради двамата. Музиката продължаваше да бушува и Ками, за да си намери какво да прави, бързо я намали поне с двадесет децибела.

Веднага се възцари почти мъртвешка тишина и сега, когато престана бомбардировката в ушите й, се разбудиха другите сетива, особено обонянието. И най-силната миризма в стаята бе на уиски, бърбън или може би скоч.

Тай бе мъртвопиян.

Миг по-късно той прошепна прегракнало:

— Ками?

— Тай? — отзова се тя притеснено. Не смееше да погледне отново към него. Мъжкото му великолепие се бе запечатало здраво и неизличимо в съзнанието й и й пречеше да мисли.

Зад нея се чу шумолене.

— Ками?

Следващият му стон я накара неволно да се обърне. Той се бе обърнал по корем. На кръста му имаше рязка граница от банския.

Ками не можеше да спре да го гледа. Не че не го бе зървала гол, когато живееха в една къща, но това бе преди години, когато тя бе впечатлително момиче, което започваше да пищи или да се киска при вида на голите атрибути на противоположния пол. През онези дни Тай просто търпеше хлапашкото й поведение, може би то дори малко го развеселяваше. По-късно, когато порасна достатъчно, за да престане да се държи като единадесетгодишна, Ками се постара, както и Тай, тези случайни погледи да останат в миналото.

Но сега, изправена пред вече съвсем мъжествения Тай, който очевидно бе под влияние на сериозно алкохолно опиянение, тя не можеше да откъсне поглед от него. Гърбът му бе силен и строен. Виждаха се мускулите под лопатките и когато се размърдаше, и те се раздвижваха като добре смазана машина. Краката му също бяха много мускулести, покрити с тъмни косми, бедрата и прасците му силни и безкрайно интересни за женските очи. Мускулите на хълбоците му също бяха стегнати, ала очите й отскочиха настрани. Лицето й пламна от смущение и тя му обърна гръб, притиснала ръце към корема си.

„Ками, как можа!“

— Добре ли си? — попита тя. — Чух те да стенеш и помислих, че може да имаш нужда от помощ.

Откъм леглото отново се чу шумолене. Този път тя прехапа устни и остана вторачена в стереото и в прозорците на изток, които гледаха към миниатюрното езеро. По размер езерото всъщност повече приличаше на басейн, ала тя лесно можеше да си представи гнева и възмущението на папараците, хвърлени в дълбините му, след като бяха нахлули в имението.

„Браво на Тай“, помисли тя и се усмихна на себе си.

Последва ругатня, после препъващи се стъпки.

— Какво правиш тук? — попита той.

Ками му хвърли един поглед. Тай бе застанал до края на леглото и, олюлявайки се, прокара ръка през влажната си коса. Ако осъзнаваше голотата си, не правеше нищо, за да промени положението.

„Е, ако той може да е толкова смел, и аз мога“, реши тя с фалшива храброст и бавно се обърна към него.

— Дойдох да те видя. — Облиза устни и добави весело: — Макар да не очаквах да видя толкова много.

Това, изглежда, най-после достигна до него. Тай погледна надолу, видя, че е гол, издаде някакво ръмжене, което би могло да означава всичко, и се запрепъва към банята. Докато чакаше неспокойно, чудейки се дали не трябва да отиде да види дали е още буден, Ками чу звъна на метални закачалки, прекъсван от грубото ровене на Тай между тях. Миг по-късно той се появи, увил около бедрата си черна хавлиена кърпа.

И по-рано си е взел душ и се е стоварил на леглото, без да се облича, сети се тя, вгледана в мократа коса, която непрекъснато падаше върху очите му. Успя да овладее разлудувалия се пулс и да прецени ситуацията. Можеше само да се гадае колко алкохол бе погълнал. Във всички случаи той с мъка се крепеше на крака и Ками едва се сдържа да не му помогне да се върне на леглото.

Тай отново отметна косата от очите си, но това бе странно чувствен жест, от който в стомаха й се надигна някакво особено вълнение. Какво по дяволите й ставаше? Нямаше навика да се отдава на фантазии за мъже. Определено не сексуални фантазии. А и това бе Тай, нейният доведен брат!

„Да, бе — напомни й безпощадният й разум — той ти е толкова брат, колкото Самюъл Стовал ти е баща.“

Тай я изгледа намръщено изпод гъстите си мигли.

— Не съм те канил — отсече той.

— Знам. Сама дойдох. Исках да… трябваше да говоря с теб.

— Ами? — Без да гледа, посегна да се опре на стената, която бе на два-три метра от ръката му.

Ками автоматично пристъпи напред, ала Тай й хвърли още по-мрачен поглед и тя спря насред крачка. Макар и с известно усилие, той успя да се довлече по-близо до стената и се подпря на нея.

— Външната врата не беше заключена — обясни Ками.

— Външната врата не беше заключена? — повтори той, мъчейки се да следва разговора.

— Да, бутнах я и тя се отвори. Обаче изглеждаше затворена.

— Да го вземат дяволите шофьора на баща ми! Никога не прави нищо като хората.

— Аз я заключих след себе си — успокои го Ками. — Пробвах, преди да тръгна към къщата.

— Защо си тук? — Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото сърдит.

— Всъщност, исках да говоря с баща ти — призна тя и сплете ръце пред себе си. Все още едва успяваше да погледне към него, въпреки че сега бе прилично облечен. Красотата на мъжкото му тяло се бе запечатала в съзнанието й и колкото и да се опитваше да проясни главата си, този образ продължаваше да се проектира върху всякакви благоприлични мисли.

— Какво? — попита Тай и потърка лицето си.

— Ами, може би в крайна сметка за майка ми. Тя е много нещастна. Отчаяна. Според мен е добре, че се разведоха — всяко зло за добро. И въпреки това на нея й е тежко и просто исках нещата да се оправят, нали разбираш? — Дори за себе си звучеше жалка.

— Да се оправят? — изсмя се грубо той. — Сериозно ли говориш? — попита, сякаш бе чул най-голямата глупост.

Ками се изчерви. Не можеше да понесе подигравката му.

— Баща ти веднага се ожени, без да губи никакво време — напомни му с горчивина. — Не ме интересува. Но ми се иска по някакъв начин да облекча болката на майка. Знам, че е глупаво, но все си мисля, че Самюъл може да иска да й помогне. На времето я е обичал и не ми се вярва сега да я мрази, нито да иска да й се случи нещо друго, освен най-доброто.

— Изобщо не му пука — изръмжа неочаквано Тай и стисна устни от гняв и болка. — Изобщо не му пука!

— Какво искаш да кажеш?

— Не разбираш ли? Той е Самюъл Стовал. Безсърдечен, гаден мръсник, който заслужава да отиде в ада.

Ками бе потресена от яростните му ругатни. Това бе толкова необичайно за онзи Тай, когото познаваше.

— Какво е направил? — попита тя.

— Убива. — По лицето му за миг пробяга изражение на искрено нещастие. Той поклати глава, сякаш да се отърси от него, и прошепна толкова тихо, че тя едва го разбра: — Манията му за собствено величие убива всичко.

— Тай, плашиш ме. Какво говориш?

— Нищо. — Той се извърна, загуби равновесие и се стовари на ръба на леглото. Опита се да стане, но отново залитна. Накрая се предаде и със стон се просна върху завивките.

Ками бе разтревожена. Не можеше да изхвърли от ума си думите му, особено след като той закри очи с ръка и потъна в мъгливо страдание, което дори кофи алкохол не можеха да облекчат.

— Не се опитвай да ми казваш нищо — додаде Тай. — Не се лъжа. Господи, искам да е вчера…

— Случило ли се е нещо? — не се сдържа Ками. Чувстваше се безполезна. Видя как той стисна зъби, провеси ръка през ръба на леглото и намери бутилка уиски с вече опасно намаляло съдържание. — Тай, нямаш нужда от това — прошепна тя.

— Нямам ли?

Тя взе бутилката от безчувствените му пръсти и ръката му падна безсилно на пода. Усилията й бяха напразни. Според нея вече бе погълнал количество, достатъчно да потопи боен кораб.

— Каквото и да е, сигурна съм, че на сутринта ще е по-добре.

— О, разбира се. — Смехът му приличаше повече на хълцане. — Сутринта ще е по-добре — повтори той, търкаляйки думите из устата си, сякаш за да опита вкуса им. — Повдига ми се. Повдига ми се от всичко и от всички.

Последната част бе едва прошепната и Ками трябваше да се наведе по-близо, за да чуе.

— Какво?

Тайлър я изгледа изпод полуспуснатите си клепачи. Адамовата му ябълка привлече вниманието й и въпреки че не искаше, Ками усети как в нея се надигат тези предателски чувства. Тя го погледна и преглътна, надявайки се да не са изписани на лицето й.

Той затвори очи и въздъхна. Дишането му беше бързо и неравномерно, по-скоро накъсано, сякаш и той се бореше с дълбоки и силни чувства и губеше битката.

— Отивай си — махна към нея. Този път ръката му падна върху него, но по пътя закачи гърдите й. Тай изглежда не забеляза, докато нейните колене се разтрепериха.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя и чу, че собственият й глас е необичайно дрезгав.

Очите му бяха полузатворени. Тай протегна ръка и хвана кичур от косата й.

— Да.

Ками преглътна и несигурно пое въздух. Знаеше, че не би трябвало да е тук, ала не можеше да се насили да си тръгне.

— Мога ли да ти донеса нещо?

— Да ми донесеш нещо? Имам ли вид на човек, който има нужда от нещо?

— Може би един студен душ и чаша кафе — позасмя се тя.

Тайлър не й отговори веднага и тя със закъснение разбра, че е заспал. Бе легнал на ръба на леглото, краката му висяха и изглеждаше, че има опасност да падне. Ками се поколеба и прехапа устни, чудейки се какво да прави. Накрая се наведе и прошепна високо в ухото му:

— Тайлър? Тай! Ще паднеш от леглото. Събуди се, иначе ще паднеш на пода.

Той измърмори нещо и обърна глава, така че лицето му се озова съвсем до нейното. Ками се вгледа в орловия му нос и в гъстите му дълги мигли. Бе й толкова познат и в същото време толкова непознат. Пръстите й сами посегнаха да погалят силната му брадичка.

Ръката му се стрелна и хвана китката й. Ками ахна от изненада и после очите й се разшириха от ужас, когато усети, че той я дърпа към себе си, все по-близо и по-близо.

— Тай? — прошепна тя колебливо.

— Ела тук — измърмори той. — Ммм, колко хубаво миришеш.

— Не мисля, че…

Ала думите й потънаха в устните му. Гладни. Невъздържани. Търсещи успокоение. Тя едва сега разбра какво значи фразата „направо се разтопих“.

Безкрайно дълго, въпреки че едва ли минаха повече от няколко секунди, бе замръзнала в нерешителност. Не, не, не! Той бе във властта на някакво опустошително чувство, предизвикано от Бог знае какво, и бе ясно, че по някаква причина обвинява баща си за своята болка. Или може би всичко се бе смесило. Както и да е, той със сигурност не разсъждаваше ясно и тя щеше да е пълна глупачка да се поддаде на собствените си желания.

Ала желанията й излизаха от контрол. Докосването на устните му бе предизвикало в нея някакъв дълбок, бумтящ отговор, който тя не можеше да овладее. Сякаш цялото й тяло пулсираше и трепереше и никакви разумни доводи не можеха да променят факта, че самото му докосване я лишаваше от всякакво самообладание.

— Тай… — прошепна тя несигурно. Главата му лежеше върху завивките, устните му бяха протегнати в мълчалива, неумолима покана.

Тя се наведе напред. Дъхът им се смеси — нейният трескав и бърз, неговият натежал от сладката и остра миризма на уиски. Тя колебливо докосна устни до неговите, смътно осъзнавайки, че поема по пътя към гибелта. Ала Тай не се интересуваше от нежности и страхове, нито се опитваше да удължи момента на откритието. Той посегна към нея с отворени обятия, с мъжки плам, и макар че тя имаше сили да му устои, не го стори. Вместо това вдъхна мускусния мирис на алкохола и неповторимия аромат на Тай — неуловима мъжка миризма, примесена с афтършейв. Бе напълно опиянена. Изгуби се в усещанията и когато езикът му намери нейния, тя просто се отпусна срещу него на леглото. Вместо да падне, Тай моментално се обви около нея, докато се превърнаха в кълбо от преплетени ръце, крака и удари на сърца. Той може и да беше пиян, ала инстинктите му си бяха на мястото и когато неочаквано се озова върху нея и мъжкото му тяло така идеално се намести срещу женствените й извивки, Ками за момент върна съзнанието си.

— Тай… — запротестира тя слабо. Сърцето й препускаше диво, кръвта пееше във вените й.

— Недей… да казваш не — помоли той.

— Аз исках само да ти помогна.

Но това бе лъжа, осъзна тя смътно, отстъпвайки пред настойчивите му устни и безмилостни ръце. Това бе сладостно желание, с лек примес на грях, защото Ками знаеше, че тя е тази, която не е права. Каквото и да мислеше той, каквото и да чувстваше, всичко бе под влияние на алкохола. Тя обаче бе съвсем трезва. Тя трябваше веднага да прекрати тази лудост. Ала когато ръката му погали през пуловера гърдите й, тя просто се предаде: ръцете и краката й омекнаха и тялото й бе негово. Той можеше да прави с него всичко, което пожелае.

— Тай — промълви тя и устните й потърсиха неговите сред наболата му брада.

Тялото му се движеше неуморно, приковавайки я, държейки я в плен, въпреки че тя не се и опитваше да се съпротивлява. Той я целуна по ухото, по косата, по брадичката и се спусна надолу, ръцете му вдигнаха пуловера й над гърдите. През сутиена си тя почувства как пръстите му силно, спазматично я мачкат, чу го как простена от желание.

— Искам те — прошепна той.

— Да… да…

Помогна му да смъкне пуловера й и когато устните му се спуснаха към сутиена и засмукаха зърното през тънката дантела, несъзнателно се изви и вплете пръсти в косата му.

— Тай! — задъха се тя. Никога не бе изпитвала подобно нещо. Никога не се бе интересувала от секса, мислеше, че може да е малко фригидна, толкова вяло се стремеше към любов и физически страсти. Ала сега разбра, че не е била права. Едно докосване, и изведнъж усети, че е ненаситна.

Тай разкопча сутиена и ловко го свали. В някакво ъгълче на съзнанието си Ками отбеляза опитността му. За разлика от нея, той не бе напълно невинен и макар тази мисъл да я жегна, бе стигнала прекалено далеч, за да разсъждава какво всъщност би могло да означава това.

Дланта му потърка зърната й, но гладните му устни отидоха по-надолу, езикът му описа колана на панталона й и остави мокра следа, от която тя се разтрепери. Ками със закъснение усети, че той е разкопчал панталона и е свалил ципа. После го смъкна надолу по бедрата й, докато тя остана на леглото, покрита само с дантелените бикини и топлото му тяло.

Връхлетя я един последен миг на съзнание.

— Тай? — прошепна тя и затаи дъх.

— Недей — каза Тай, отговаряйки не на думата, а на чувството.

И когато той хвърли кърпата си и свали последната част от облеклото й, ръцете й нетърпеливо му помагаха. Тя вече не бе само покорен роб, стана активен участник, защото го обичаше, желаеше го, не можеше да чака и миг повече.

По-късно, разбира се, щеше да страда от жестоки угризения и чувство за вина, понеже тя бе тази, която наистина взе решението. Не можеше да обвинява Тай, след като във всеки момент можеше да се отдръпне. Ками бе принудена да приеме факта, че вината изцяло бе нейна и макар част от нея да съжаляваше, че не се е вслушала в гласа на разума, друга част се радваше, много се радваше, че е изживяла поне един сияен момент с мъжа, когото обичаше.

Но през тези горещи минути тя слушаше само неспокойните си превъзбудени сетива и когато лежаха заедно, голи и гладни, и тя почувства как той търси вътрешната й сладост, всичко, което й се искаше, бе да ускори момента, за да не би да й се изплъзне. Хвана го за бедрата и така отговори на неизречения му въпрос. Миг по-късно той проникна в нея по-мощно, отколкото бе очаквала, защото бе неопитна в секса, неопитна изобщо в любовта, и ахна от болка и изненада.

Ками стисна раменете му, борейки се със сълзите. Но той обсипа шията и лицето й с целувки и тя се притисна силно към него, смътно осъзнавайки, че тялото й отговаря на ритмичните му движения. С разбиране и нетърпение, които й се сториха едновременно и поразяващи, и малко страшни, и опасно вълнуващи, тя се отдаде на екстаза на праисторическия танц.

Всичко свърши бързо, прекалено бързо. Ками едва бе открила своя собствен ритъм, когато Тай внезапно се напрегна, простена и я изпълни с мъжката си същност, преди да рухне върху нея и да потъне в пълна забрава.

Тя лежеше и броеше ударите на сърцето си, а може би на неговото, тъй като пулсът им бумтеше като един. Зарови лице в топлия му врат и безмълвно прошепна: „Обичам те“. Задавиха я сълзи. Горчиво-сладката мисъл, че когато се събудят, няма да е това, от което той се нуждае и иска, я държа будна и тревожна през дългите самотни часове.

Накрая с усилие се измъкна изпод тежестта му, започна да събира разпилените си дрехи и за момент застина при вида на нейните чорапи върху неговата забравена хавлия, интимно единство с трогателен отзвук от това, което току-що бе преживяла.

Обърна се и с любов се вгледа в него, ала той бе потънал в дълбоката кома на прекалено многото алкохол. Прокара пръсти по бузата му и с облекчение видя, че той трепна. Каквото и количество спирт да бе погълнал, не бе достатъчно, за да му навреди сериозно.

— Тай? — прошепна тя в тъмнината.

— Гейл? — отговори той. Звучеше плашещо трезво.

Прииска й се да изпищи от това предателство, ала разумът й надделя. Това беше съновидение. Нищо.

И когато дишането му се върна към ритъма на дълбокия сън, тя разбра, че Тай няма да си спомня как е извикал „Гейл“ в малките часове на утрото.

Можеше да не си спомня изобщо нищо.

Обля я студена вълна на съжаление. Не трябваше да го допуска. Не трябваше? Какво е могла да си помисли? Боже мили, та тя всъщност бе скочила върху него и го бе молила да прави любов с нея!

Ками се втурна навън от стаята, навличайки толкова бързо дрехите си, че чу как бикините й се раздраха, а когато нахлузи плюшеното поло през главата си, долови звук от късащи се конци.

Докато стигна до колата си, вече почти хлипаше, бясна на себе си. Какво щеше да прави? Какво можеше да му каже? О, Господи, това бе такова нещастие! Тя изгаряше от срам.

„Но, помисли, стиснала зъби, не бих променила и една минута!“

Заключи се в апартамента си и цяла нощ седя будна и мисли за Тайлър Стовал. Тя го обичаше, в това нямаше никакво съмнение. Нямаше да бъде толкова безразсъдна, толкова непредпазлива и невнимателна, ако не го обичаше. Това тя напълно разбираше.

И си помисли за майка си, как обикновено си бе затваряла очите пред всяко завоевание на Сам, защото не можеше да понесе да погледне истината в очите. Сега Клер страдаше заради слабостта си, а тя, Ками, бе допуснала поредната фатална грешка със сина на Сам! Можеше ли Тай да е много по-различен от баща си? Особено в професия, където пътят към върха толкова често минаваше през леглото, че бъдещите звезди, опитващи се да пробият, се шегуваха с това. Тай би бил привлекателно име във всеки списък. Какъв шанс имаше тя, малката му сестричка Ками, да го накара някога да я приеме на сериозно или да й даде сърцето си?

Никакъв. А тя със сигурност знаеше, че не би се съгласила на по-малко.

Замаяна от съмнения и нещастие, го чакаше да се обади и да обсъдят това, което се бе случило между тях. Когато той не го стори, тя му се ядоса. Това бе по-лесно, отколкото да обвинява себе си. Но после разумът надделя и тя разбра, че виновната е тя, Камила Пендълтън Стовал.

Грешката бе единствено нейна.

Дали той изобщо си спомняше? Можеше ли да си спомня? Една част от нея се надяваше, че за него всичко това е неясен сън, една въображаема нощ на чувствени образи. Друга част искаше той да знае, че това е била тя; да й се обади, за да й каже, че я обича.

И после Тай изчезна. Край. Самюъл Стовал така и не посети Клер и тя бавно угасна. Ками се запозна с Пол и в края на краищата се омъжи за човек, когото не обичаше истински. О, по това време се лъжеше, че това е мъжът за нея, но сега, от разстоянието на годините, можеше честно да си каже, че се е лъгала за чувствата си, защото е бягала от любовта си към Тай. Искаше да повярва, че увлечението й по него е преминало, че изобщо не я интересува. Искаше й се да избяга от миналите си грешки, сякаш някой изобщо можеше да го стори.

И ето я сега, тръгнала за зелен хайвер, ако изобщо някъде го имаше, и знаеше със сигурност, макар да й бе трудно да признае чувствата си пред себе си, че е още податлива, още малко влюбена, още с надеждата, че между тях може да се случи нещо, нещо прекрасно.

„Още ли се надяваш, че ще дойде онзи ден, Ками?“

Затвори очи и дълбоко, съживяващо пое въздух.

— Да, непременно — измърмори тя, насочи малката кола най-общо на изток и безмълвно призова небесата да я направляват и помагат.

 

 

Тайлър изръмжа от усилието и стовари тежкия сандък върху дъсчения под. Сигурно беше пълен с цимент, вместо с книги.

Ама че ден! Опаковането на багажа бе необходимо зло, което отнемаше цялото му внимание и енергия и в допълнение го ядосваше. Не му се заминаваше и бе истински ядосан, че му се налага.

Можеше ли Брус да не е прав, запита се той за хиляден път днес. През цялото време ставаха обири. Кражбите в Калифорния бяха толкова обичайни, колкото залезите и нямаше причини за паника, ако някой предприемчив апаш неочаквано е избрал къщата на Брус.

Само дето нищо не беше откраднато.

Тай уви кашона с дебело тиксо и огледа резултата от труда си. Почти не си личеше, че изобщо е започвал. Осем кашона стояха наредени от едната страна на камината и частично закриваха изгледа към залива, по пода имаше разпилени хартии и парченца картон, но нямаше други следи от дейността, заела целия следобед.

Тръшна се на дивана, прокара ръце през прекалено дългата си коса, подръпна още веднъж омразната брада и дълбоко въздъхна в израз на всеобхватна умора. Просто не му се тръгваше.

Погледна към стълбите и се замисли дали да не прати по електронната поща писмо на Брус и да го разпита за повече подробности. Не вярваше на маниите за преследване на приятеля си.

С чувство на обреченост вдигна телефона и навъртя един номер, който помнеше отпреди много години. Три позвънявания и рязък, познат мъжки глас нетърпеливо произнесе:

— Ало?

Самюъл Стовал. Тай не бе говорил с него от десет години.

Отвори уста, но в този момент пред очите му изплува един образ: разбито, окървавено женско тяло, отворени невиждащи очи, отпуснати ръце.

Тръшна слушалката и потресено и ядосано осъзна, че целият трепери. Това дори не беше жив спомен. Просто нещо, което развихреното му въображение призоваваше всеки път, когато си помислеше за Гейл.

„А ти мислиш за нея, само когато помислиш за него!“

Тай скочи на крака и стисна зъби толкова силно, че челюстта го заболя. По дяволите. Тази вечер нямаше желание да седи и да окайва съдбата си. Искаше да действа. Искаше вълнения.

Искаше жена.

Набра телефона, този път с помощта на малко тефтерче, чиито страници бяха тъжно празни, и се обади на сегашната си приятелка, Миси.

— Здрасти — отговори приятно изкусителен глас. — Вие се обаждате на Миси и Жанин. Не забравяйте да оставите телефона си, иначе няма да можем да ви позвъним. Засега дочуване.

Тай затвори с нелепото чувство на облекчение, че Миси не си е вкъщи. Гласът й от телефонния секретар бе охладил желанието му да бъде с жена — поне с тази жена, призна той с болезнена откровеност. Тя наистина не го привличаше и ако се срещнеше с нея само заради собствените си егоистични интереси, само щеше да усложни и влоши нещата, дори ако това ще е последната им среща.

Миси Грант. Симпатична, семпла и хубавичка, но без никакви цели, освен да си реши неделната кръстословица и да накара бившия си съпруг да й плаща издръжка за детето. Тя бе пленена от приликата на Тай с „оня артист, дето изчезна, сина на Сам Стовал. Помниш ли го?“. Тай отначало я избягваше, защото се страхуваше, че може да направи връзката, но с времето разбра, че с Миси такава опасност няма. Тя никога не би повярвала, че е срещнала оригинала.

Причината да започне да се среща с нея бе очевидна — самота. И бе продължавал известно време, защото отчаяно се нуждаеше от безхитростната й любов. Ала постепенно липсата й на амбиции и образование взе своя дан и той не можеше да общува с нея на друго ниво, освен чисто сексуално.

Отношенията им, такива, каквито бяха, се сведоха до епизодични бурни нощи, а през последната година дори и това го нямаше.

Сега, когато гласът й още звучеше в ушите му, Тай се дразнеше заради собствените си сексуални желания.

Телефонът иззвъня почти под ръката му. Страхувайки се, че предишното му позвъняване може да е било разкрито по някакъв начин, въпреки че номерът му беше блокиран, Тай с тревога вдигна слушалката.

— Ало?

— Джери! — прогърмя гласът. — Слез долу на родеото. Вземи и едно високо шише с твоето име, приятел. На всички ни е доскучало до смърт. Хайде.

Тай преглътна. Джери. Измисленото му име го зашлеви почти физически. Каква ирония. Високо шише с неговото име! Почти се разсмя на глас.

— Хей, Корки, няма да мога тази вечер. — А може би никога вече, помисли той и нещо го жегна.

— Е-е-е, хайде де! Знам какво си мислиш, ама с нас няма страшно. Миси днес дори не е на смяна.

Това, че малкото му приятели знаеха за безразличието му към келнерката, го караше да се чувства истински мръсник. Нямаше търпение да затвори телефона, затова изръмжа някакви извинения в отговор на протестите на Корки, хлопна слушалката и издърпа жицата от розетката.

Мразеше се. Направо не можеше да се понася.

След десет секунди нерешителност направи опасно безразсъден избор. Бърбън. Чист. Никакви високи шишета бира, никаква превзета чаша вино. Искаше да се напие. До смърт.

Наля си щедра доза и се помоли за сладко забвение.

Опаковането и местенето можеха да почакат още един ден. Тази вечер искаше друг вид бягство.

 

 

Значи щеше да намери Тайлър Стовал просто като се разхождаше по улицата, а?

Никакви проблеми. Само дето бе тъмно като в рог и градчето изглеждаше така, сякаш се е изпарило и е изчезнало, без никой да разбере. Надолу по улицата Ками забеляза светлини — един-два ресторанта и старомодни кръчми на брега на океана. Улиците, обаче, бяха съвсем пусти.

Потрепери в колата. Април може и да бе дошъл, ала зимата още не бе пуснала от ноктите си това малко кътче от света. Докато излизаше навън, край нея мина кола, нов модел лимузина — буик или шевролет.

Едва я удостои с поглед. В предишния си живот Тай имаше ленд ровър. Не вярваше да се е променил чак дотолкова.

Сви се от студа и тръгна към сградата с табела, овална дървена плоча с изобразена черно-бяла канадска гъска, която я приветстваше с думите: „Добре сте дошли, приятели или непознати. Хотел Гъши пух“.

Фоайето на партера имаше дъсчен под, украсен с ярки пъстри черги. Первазите на прозорците и трикраките маси бяха затрупани с малки дървени статуетки на канадски гъски с червени панделки на шиите. Естествено, че бяха за продан, но под натруфените полилеи, самите те копия от отминали епохи, гъските блестяха с познат провинциален блясък и Ками им се усмихна щастливо, сякаш бяха стари приятели.

— Осем и деветдесет и пет — обади се с усмивка жената на рецепцията под дървеното стълбище. — Прекрасни са, нали?

— Абсолютно. — Ками взе най-близката гъска и я плати, чувствайки се малко глупаво, задето е такава туристка.

— Те прекарват много време от вашата страна на границата, нали? Отлитат на юг за през зимата и така нататък. Сега се връщат, обаче през ноември ще покрият цялото небе на път обратно за Щатите.

— Масово преселение, а?

Жената погледна към Ками. Изглеждаше малко смутена.

— Сигурно.

— Имам предвид, всичките заминават по едно и също време.

— О, да, госпожо. Вечеря ли ви трябва, или стая?

— Може би и двете. — Ками хвърли поглед към широката арка, която водеше към столовата. — Аз… всъщност търся… чакам един приятел — заекна тя. Не знаеше как да продължи.

— Сам ли е? — попита жената. — Тази вечер имаме няколко двойки, но това е всичко.

— О, не знам. Мисля, че ще бъде сам. Но аз дори не съм сигурна, че е получил съобщението ми да се срещнем тук — излъга Ками. Много й беше неприятно да мами нищо неподозиращата жена, която бе толкова доброжелателна и услужлива.

— Как изглежда?

— Хм… — Всичко излетя от главата й. — Висок е около метър и осемдесет — каза бавно. — Тъмна коса. Сиви очи. Тридесет и шест годишен. Ох, не знам. Отдавна не съм го виждала.

— Турист ли е или местен?

— Мисля, че е местен. Всъщност, той много прилича на онзи артист — добави тя, чудейки се дали не е прекрачила границата. — Тайлър Стовал.

— О, вие познавате Джери? — засия жената, сякаш тяхното приятелство се бе извисило до ново ниво.

— Джери… да… — измърмори несигурно Ками.

— Боже, отдавна не е минавал през кръчмата. Не излиза много, нали знаете.

Сърцето на Ками прескочи и се заблъска диво в гърдите й. Надеждата я побъркваше.

— Малко е саможив — съгласи се тя.

— Изненадана съм, че изобщо има приятели. Искам да кажа, да не помислите, че нещо му има, обаче понякога може да е много дръпнат, ако ме разбирате.

— Струва ми се, че да.

— Толкова е груб с хората. Разбира се, когато се усмихне, всичко му се прощава. Направо съсипа Миси Грант. О, вие нали знаете за нея? — Ками успя само да поклати глава. — Извинявайте, нали с него не сте… така…

— Не, не. — Пулсът на Ками се върна към нормалния си ритъм. Неприятни новини, но сега като си помислеше, очаквани.

— О, добре. Не че сега се срещат. Искам да кажа, на нея още й се иска да са близки, но той е труден за такива неща. Нали така? — Тя се вгледа в Ками, мъчейки се да разбере дали не е казала прекалено много.

— Точно така — съгласи се Ками. — Откога точно живее той тук, в Бейрок?

— О, от години. Може би десет или петнадесет. Не знам. Искате ли да му се обадите? Може да не си спомня, че трябва да се срещнете.

— Аз… не знам номера му — призна тя. — Не знаете ли случайно къде живее?

— Ами направо по улицата. Но ако искате да вечеряте, по-добре веднага да се върнете. Кухнята ще затваря.

— Направо по улицата?

— Къщата в края, гледа към залива. Няма как да не я видите. Веднага след онази стара тухлена пивоварна, дето я поправят.

Ками с неохота продължи да води светски разговор, макар това да й се отдаваше трудно, след като бе научила това, за което бе дошла. И макар да имаше вероятност този „Джери“ да не е Тайлър, определено изглеждаше, че е същият човек.

Остави колата си на паркинга пред хотела, уви се по-плътно във вълнения си жакет и се запъти към къщата на „Джери“. Зъбите й тракаха, сърцето й биеше бързо от очакване.

Това бе лудост. Тя бе луда.

Пет преки по-нататък Ками спря пред дървена къща, чиито боядисани в бяло задни прозорци гледаха към залива, простиращ се към щата Вашингтон. Всъщност през кръглите като илюминатори стъкла се виждаше тъмната вода, в която се отразяваха светлините на Бейрок.

Вътре обаче не се виждаше почти нищо и Ками се почувства неловко, докато протягаше врат да надзърне. Наистина ли това бе къщата на Тай? Чувстваше се толкова глупаво!

Бутна малката бяла порта от ковано желязо, която съединяваше двата края на оградата от кедрови дъски, и тръгна по калдъръмената пътека към стълбите. В средата на вратата имаше месингово чукало, позеленяло от дъжда и вятъра. Посрещна я кръглото прозорче малко над нивото на очите и Ками се вдигна на пръсти, опитвайки се безуспешно поне да зърне Тайлър Стовал.

Затаила дъх, потропа с чукалото веднъж, два пъти, три пъти. Чака, както й се стори, цяла вечност, като подскачаше, за да се стопли, пъхнала ръце в джобовете.

Нищо.

Въздъхна, опита отново и изведнъж се почувства емоционално съсипана от цялата тази одисея. След като отново не чу отговор, натисна дръжката. За нейна изненада, вратата се отвори, като по знак на невидим дух.

Чувството за нещо вече преживяно…

Ками изтръпна.

— Хей! — извика тя от прага и се понамръщи на храбростта си. — Има ли някой вкъщи?

Не би се осмелила да влезе без покана, нали? Не бе чак толкова невъзпитана. Ами ако тук живееше някой друг, ако жената в хотела я бе заблудила? Ами ако попаднеше на някой съвсем непознат?

Но къщата изглеждаше изоставена. Тя се наведе и бързо се огледа, впечатлена от каменната камина и дървените подове и тавани. Времето минаваше и тя се страхуваше, че собственикът ще усети навяващия през отворената врата студ и ще дойде да й се развика ядосано.

„Утре ще го потърся“, реши страхливото й съзнание. Тя отстъпи назад, хвана дръжката да затвори вратата зад себе си… и в този момент видя проснатите на пода крака.

Ками ахна и замръзна. Пред погледа й изведнъж попаднаха крака в джинси и ботуши, скрити зад дивана. На когото и да бяха, той, изглежда лежеше направо на пода и след моментна нерешителност Ками влезе на пръсти, чудейки се дали трябва да помогне на човека, или той просто е заспал.

Отново чувство за нещо преживяно, помисли тя смътно, когато цялото тяло се появи пред погледа й. Тай Стовал лежеше на голите дъски, разперил ръце настрани, устните му бяха леко разтворени и той дишаше дълбоко, потънал в мъртвешки сън, който изглеждаше подозрителен, дори без отворената бутилка уиски на масичката.

Но този път бе напълно облечен.

За момент очите й просто поглъщаха мъжките му форми. Беше брадясал и по слепоочията му имаше едва забележими намеци за сребро, но гъстата му коса още бе тъмнокестенява. О, Господи, бе прекрасен, помисли тя и почувства лека слабост.

Нахлу студен вятър и тя бързо отиде да затвори вратата.

След малко прошепна внимателно:

— Тай?

Той почти не се помръдна.

Бе толкова странно и толкова хубаво, че го вижда. Толкова невероятно след всичките тези години! Сякаш бе фантазия. Нещо, което бе създала в младостта си и сега, след като от десет години го нямаше, приличаше повече на легенда, отколкото на действителност.

Само дето той бе тук — от плът и кръв! В почти същата поза, в която го бе оставила през онази съдбоносна последна нощ.

— Тайлър! — извика отново, този път по-силно, и се наведе над любимото лице.

Миглите му трепнаха и сивите му очи рязко се отвориха. Той я погледна неразбиращо, а сърцето й болезнено подскочи.

— Ками? — промълви той невярващо.

— Здравей — едва успя да процеди тя през свитото си гърло и се усмихна треперливо.

— Ками? — повтори той по-високо и с мъка се вдигна на лакти.

— Аз… да… аз…

— Махай се! — Той неочаквано я бутна. — Върви по дяволите и ме остави на мира! Не искам да виждам нито теб, нито който и да е друг. Не разбираш ли?!