Джанел Тейлър
Холивудски тайни (4)

Четвърта глава

— … Напълно съм се побъркала. Нищо няма да излезе. Наречи го отчаяние, обаче знам, че ме чакат големи неприятности. — Ками се поколеба и погледна как магистралата пред нея изчезва под гумите на колата й. Държеше клетъчния телефон в дясната си ръка. Не бе очаквала да намери Сузана в кабинета й в събота. И въпреки това чувстваше потребност да изкаже чувствата си пред телефонния секретар на своята агентка. — Не знам какво ще й кажа, когато и ако я видя. Ако случайно се появиш скоро и откриеш, че преливаш от съвети, обади се на моя мобифон. Аз ще попътувам още известно време. Нанет не живее зад отсрещния ъгъл.

Ками затвори и се понамръщи на задачата, която си бе поставила. Самюъл Стовал може и да не знаеше къде е синът му, ала Нанет със сигурност знаеше. В края на краищата, тя бе истинската майка на Тай и Ками вярваше, че отношенията й със сина й се бяха запазили непокътнати. Поне не бе чула слухове, които да твърдят обратното.

Потънала в мисли, тя подскочи стреснато, когато клетъчният телефон иззвъня до нея.

— Сузана? — попита тя в слушалката, преди да е чула кой я търси.

— Позна, сладурче. Как си?

Ками се поуспокои от неочакваната нежност в гласа на приятелката си. Няколко дни след приема у Конъли тя бе успяла да сподели с нея здравословните си проблеми. Типично в свой стил, Сузана бе протегнала ръце в мечешка прегръдка и при тази проява на приятелско съчувствие Ками едва се бе преборила с внезапните парещи сълзи.

— Може и да си имаш бебе, нали знаеш — успокояваше я Сузана. — Не се тревожи.

Ками бързо бе сменила темата. Не можеше да говори за това, както не можеше да говори и за отношенията си с Тайлър. А сега попита своята агентка и приятелка:

— Мислиш ли, че това е добра идея? Чувствам се малко като марионетка, сякаш съм оставила някой друг да дърпа конците.

— Някой като Самюъл Стовал?

— И Пол — съгласи се Ками.

— Направи го заради себе си, Ками. Ти го заслужаваш.

Ками сбърчи нос.

— За добро или за зло, вече съм тръгнала. Предполагам, че в момента нямам какво да правя, освен да чакам и да видя какво ще каже Нанет…

 

 

Кремавата изкаляна лимузина се движеше безшумно зад синьото беемве. Мъжът зад кормилото разчиташе, че клиентката му е потънала в мислите си и не го забелязва. Във всеки случай, бе прекалено заета да говори по мобифона — съществено продължение на ръката в този проклет град. Затова бе повече от сигурно, че няма да погледне в огледалото си за обратно виждане. Почти никой не го правеше.

А и кой изобщо би го забелязал? През многото си години като детектив бе разбрал, че хората гледаха през него, дори ако им се усмихваше и се опитваше да привлече погледа им, което рядко правеше. Това бе проклятие и благословия и сега, докато Орън Уесън следеше някоя си… — той бързо прегледа смачканите листове на седалката до него — Камила Пендълтън Мерил, той реши, че не му пука особено, стига да му плащат добре.

А му плащаха наистина добре. В това отношение клиентът му нямаше никакви проблеми. И все пак, струваше му се, че това е много заобиколен начин да получи информацията, която искаше, особено след като Орън вече му я бе дал. Но пък отдавна бе установил, че хората са глупави. Феноменално глупави.

Е, малкият взлом, който бе помолен да уреди, бе по-сериозна работа и имаше повече смисъл. Орън бе свършил всичко по своя обичаен, внимателен, незабележим начин и бе събрал всичко необходимо, преди да отлети като вятър. Когато нещастният ограбен собственик се върнеше в къщата си, щеше да намери купища разпилени хартии, които можеха да го заблудят относно това, което е било търсено — поне за малко. Дори и най-големият глупак след доста време можеше и да разбере истината. И това Орън знаеше от личен опит.

Ала клиентът бе платил добре и за този малък взлом. О, да. После идиотът бе поискал Орън да следи тази… — той още веднъж провери името, за да го запомни добре — Камила, преди да използва получената информация.

Той подигравателно поклати глава и видя как обектът му затвори клетъчния телефон и започна да кара по-съсредоточено. Като провери движението от двете страни — Лос Анджелис можеше да е такова блато от глупави шофьори — той натисна леко педала на газта и се намести зад нея.

Днес тя пътуваше на юг, значи, изглежда, не се бе запътила по актьорските си работи. Той щеше да виси на паркинга достатъчно дълго, за да научи какви са навиците й и макар една вечер да го бе погледнала, бе съвсем сигурен, че няма и представа, че я следят. Откъде можеше да й дойде наум? Той всъщност не можеше да разбере за какво толкова трябва да се влачи след нея.

И все пак това му бе работата, а той бе изключително добър в нея. Това бе самата истина.

Внимателно пусна две коли да се пъхнат между неговата лимузина и беемвето. Усмихна се леко — нямаше да изпусне Камила, освен ако проклетият разлом Сан Андреас не се отвореше и не ги погълнеше всички тях и по-голямата част от града в своите вулканични дълбини, преди да ги изплюе в красивия син Тихи океан.

Толкова бе добър.

 

 

Кариерата на Нанет Стовал като холивудска сценаристка бе прекъснала след брака й със Самюъл Стовал, но Ками май си спомняше за някои нейни по-малки успехи след това. И все пак някъде по това време тя бе захвърлила всичко заради сигурността и спокойствието. Сега живееше в прашно ранчо в окръг Ориндж, сгушено в полите на Сиера Невада и както сина си, практически се бе отказала от всичко, свързано с бляскавия живот, който някога бе водила. За щастие адресът на Нанет не бе тайна. Нейното оттегляне не бе забулено в мистерия както това на Тай. Тя просто се бе уморила от цялата тази лудница и бе намерила начин да се чувства щастлива, без славата да седи пред прага й като нежелан гост.

Докато караше по извиващия се черен път към портата на Нанет, Ками преглътна наново надигналата се тревога. Тя бе харесвала майката на Тай, а и на Нанет, изглежда, нейната компания й бе приятна. Вероятно щеше да се радва да се види отново с момичето, към което се бе отнасяла почти като към дъщеря.

Ала това не означаваше, че ще й хареса как Ками се рови в живота на сина й.

Изпод гумите на Ками се вдигаше прах и превръщаше синьото й беемве в мръсносиво. От двете страни на пътя като стражи се издигаха пелин и кафяви полски треви и посрещаха първи всички гости. Когато слезе от колата си, Ками се протегна, чудейки се дали не е тръгнала за зелен хайвер.

Някъде иззад къщата залая куче и скоро още два кучешки гласа се присъединиха към него. Симфонията изпълваше въздуха. Пристигането на Ками бе възвестено със страст.

Страхотно, помисли тя. Надяваше се Нанет да е в настроение за компания.

Едва бе изкачила стъпалата на верандата, входната врата се отвори и тънка като тръстика жена със сребриста плитка, преметната през рамо, я изгледа намръщено, сякаш бе някакво гадно насекомо. Острият й поглед, също като на сина й, се вгледа в лицето на Ками.

— Не ме интересуват никакви покупки — заяви тя вместо приветствие. — А ако ще ме занимавате с някаква религия, имам си своя, много ви благодаря.

— Здравей, Нанет — поздрави я усмихнато Ками.

Майката на Тай бе жена с характер. Тя никога не би оставила лаенето на Сам Стовал да я стресне. Умееше да отстоява достойнството си. Ками не бе очаквала да изпита такова удоволствие, че я вижда отново. На времето тя бе колоритна личност, сега се бе превърнала в символ.

— Познавам ли ви? — попита Нанет и се намръщи още повече.

— Аз съм Ками. Аз… аз бях доведена сестра на Тай, когато майка ми беше женена за Самюъл. Беше преди доста години.

— Ками, разбира се! — засмя се радостно Нанет и разтвори ръце. — Няма да кажа „Леле, колко си пораснала“, защото това е очевидно. Моето момиче, толкова се радвам, че те виждам отново. Винаги съм те харесвала.

Сърдечността й трогна Ками. Тя отвърна на прегръдката и се прокашля, почти задавена от емоции. Трудно й бе да отговори.

— Е, какво правиш тук? — попита я Нанет, след като я въведе в хола.

— Просто… да се видим — заекна тя и прикри смущението си с възхитено ахване от битовия интериор на къщата.

— Харесва ли ти? — попита Нанет гордо и скръсти ръце пред гърдите си.

— Много — отговори искрено Ками.

— Фермерски стил. Не можех да се сдържа.

Нанет бе изпипала всички подробности, от вълнените одеяла, изпъстрени с каубойски шапки и ласа, закачени на едната стена, до ниската масичка за кафе от железопътен вагон и масивната сива каменна камина, толкова голяма, че човек можеше да стои вътре изправен.

Самата Нанет носеше дънки, каубойски ботуши и сива вълнена риза с три копчета на врата, всичките разкопчани. Излъчваше някаква неподправена чувственост, примесена с уют.

„Обичам те“ — помисли развълнувано Ками. — „Ти си единственото семейство, което имам…“

Миг по-късно се отърси от тази фантазия. Двете с Нанет бяха практически непознати.

— Е, какво става? — попита Нанет, като я настани в ъгъла на кушетката. Възглавниците също бяха от кафява басма с местни мотиви, изпъстрените червено, охра и светлокафяво. — Виждала ли си Тай?

Ками зяпна от изненада. Да не би тази жена да можеше да чете мисли?

— Тай! Ами не, него толкова отдавна го няма.

— О, да, знам. — Нанет махна с ръка към нея. — Но си мислех, че ти вероятно си го виждала.

— Защо така мислиш?

— Защото той толкова държеше на теб. Предполагах, че досега трябва да сте се срещали поне веднъж.

— Държал на мен? — повтори Ками. Имаше чувството, че разговорът бързо се изплъзва от контрола й. — Аз… ние… никога не сме били толкова близки. Не съм го виждала от преди да замине.

Нанет наклони глава и Ками си помисли, че й прилича на птица. Пълна с енергия и бързина, Нанет изглеждаше извън времето и преливаща от жизненост. Невъзможно бе да си я представи както със Самюъл Стовал, така и като сценаристка. Естественото й място бе тук, в това ранчо.

Може би естественото място на Тай също бе там, където бе сега, помисли тя с внезапно прозрение.

— Но ти знаеш къде е Тай, нали? — погледна я Нанет.

— Не. — Ками бе откровена. — Всъщност затова съм тук. Бих искала да… да се срещна отново с него. Но ми се струва, че ти може да знаеш къде е той.

— Разбира се.

Ками вдигна изненадано вежди.

— Можеш ли… да ми кажеш?

Нанет се замисли.

— Ами, не съм сигурна, че би трябвало да ти го кажа — отвърна след малко. — Ако досега не знаеш, сигурно има някаква причина. Съжалявам, но съм обещала на Тайлър да пазя тайна, нали разбираш.

— Разбирам — промълви разочаровано Ками.

— Макар че съм сигурна, че той не би имал нищо против ти да знаеш. Обаче трябва първо да го попитам. И във всички случаи не трябва да позволяваме на Самюъл да разбере.

Държеше се, сякаш Ками бе посветена в някаква тайна информация. Ками предпазливо се обади:

— Тай не иска баща му да знае къде е той?

— Господи, не! — Засмя се Нанет и поклати глава. — Ти май наистина не знаеш нищо, а? Много съм изненадана. Имам предвид, той толкова те обичаше.

— Кой? Тай?! — Едва не се разсмя на глас от този абсурд.

— Ами, разбира се, миличка. Сигурна съм, че си го знаела.

Ками поклати неразбиращо глава. Щеше да започне да спори, ала разумът й се върна.

— Е, ние по едно време бяхме нещо като брат и сестра. Разбирам какво имаш предвид. — Разчиташе в думите на Нанет повече, отколкото би трябвало. „И всичко това, защото ти се иска да е вярно!“, сгълча се тя.

Нанет се усмихна загадъчно.

— Беше малко повече от това, нали? Тогава често ви посещавах, помниш ли? Самюъл искаше аз просто да си отида и никога да не се връщам, но Тай беше и е мой син. Аз го обичам — добави простичко. — И помня нещата.

Ками не знаеше как да й обясни, че точно този неин спомен е погрешен, затова каза:

— Аз дори не съм говорила с Тай от преди да замине. Той защо не иска баща му да знае къде е?

— О, защото Самюъл ще го раздрънка на цял свят, ако му е удобно. Той изобщо пет пари не дава за Тай, а и за който и да е друг, освен за себе си. Това звучи ли ти злобно? — Сви нехайно рамене. — Просто е чистата истина. Тай за съжаление го разбра малко късно. Той се скара със Самюъл точно преди да напусне града.

— Знаеш ли за какво? — не се сдържа Ками.

— Никога не ми е казвал. Обаче много държи Самюъл да не знае къде е отишъл.

— Разбирам… — измърмори Ками, макар всъщност да не разбираше. Винаги бе мислила, че някакво голямо нещастие е прогонило Тайлър. Единствената й нощ с него се бе запечатала в паметта й и помнеше, че той бе изпълнен с някаква тайна скръб. Поне така й се бе сторило, въпреки че през онази нощ бе претрупана от усещания и едва ли можеше да вярва, че правилно е разбрала какво става. За нея цялата нощ и любовното им единение бяха чиста радост, кулминация на всичките й желания и потребности. Бе правила любов с него с цялото си същество. До този момент не знаеше колко много го обича. Но, честно казано, с Тайлър не бе същото. Той едва ли е разбирал с кого е и вероятно на следващата сутрин нищо не си е спомнял. Въпреки това в любенето му имаше някакво отчаяние, сякаш се давеше в мъка и се бе вкопчил в нея — в която и да е жена, която би била готова да го приеме — като в последна спасителна сламка.

Едва ли е бил влюбен в нея, както искаше да й внуши майка му. Тя за него не означаваше нищо. Знаеше го в сърцето си, макар да я болеше да си го признае.

— Не мога да излъжа доверието му — продължаваше Нанет. — Може да имам неприятности само като призная, че знам къде е. Тези магарета от вестниците няма да ме оставят на мира. Откак Тайлър изчезна, те не спираха да прииждат. Накрая ги посрещнах на портата с пушката и с кучетата си.

— Шегуваш се. — Ками едва не се разсмя, като си представи как Нанет не пуска журналистите като в сцена от филм за Дивия запад.

Тя изсумтя с отвращение.

— Хукнаха, колкото им държаха краката. Жалки плъхове. После ми се обади самият шериф. Изглежда, се бяха оплакали от действията ми. Е, аз му казах, че ако продължават да ме тормозят, ще взема нещата в свои ръце и, по дяволите, последствията.

— А шерифът какво каза?

Очите на Нанет светнаха весело.

— Предложи ми следващия път; когато тези порове се появят пак, да повикам него. Той е законът, а аз нали не искам да си имам неприятности със закона? Аз му отговорих: „Франки, скъпи мой, хич не ми пука“. Обаче следващия път, когато се появиха, аз все пак го извиках — дойде и ги разгони. Беше много официално, обаче помогна. Оттогава ме оставиха на мира. — Тя се засмя. — Защо си решила да търсиш Тайлър сега?

— Няма специална причина — излъга Ками. — Просто искам пак да го видя. Радвам се, че поне ти знаеш, че е жив и здрав.

— Не казвай на баща му, че знам къде е.

— Аз не разговарям със Сам Стовал.

— Браво, ти си умно момиче — усмихна се Нанет. — Не съм си и помислила, че ще споделиш някоя тайна с него. Искаш ли лимонада? Сама я правя.

— С удоволствие.

— Стой тук, веднага се връщам.

Изчезна към задната част на къщата, където сигурно бе кухнята. Ками въздъхна дълбоко. Досега не бе усетила, че не смее да диша. Нанет определено й бе дала доста материал за размишления и макар да знаеше, че майката на Тайлър няма просто да й съобщи адреса му, надяваше се да спечели доверието й и може би да измъкне от нея информацията.

„Ти си ужасна — каза си тя. — Обичаш и Нанет, и Тайлър. Какво правиш?“

Наистина не можеше да отговори. Като се разрови в душата си, стигна до обяснение, в което не й се искаше да повярва. Истината бе, че тя искаше да срещне отново Тай, защото искаше да изживее чувствата си. Можеше да забрави за сценария, макар той да бе създаден за него. Да забрави, че Продуцентска къща „Лятно слънцестоене“ искаха точно него. Да забрави, че самият Самюъл Стовал искаше да възстанови отношенията си с него.

Тя го искаше за себе си.

„Ти си една глупачка, Ками Мерил.“

— Заповядай — каза Нанет и остави на масичката табла с две заскрежени чаши лимонада.

Ками с неудобство разглеждаше мотивите си. Тя искаше отново да види Тай, но наистина ли имаше намерение да използва като извинение „Скалисто дъно“? Той нямаше да й благодари за това, въпреки че ролята бе идеална за него. По-вероятно бе да я хване за ухото и да я изхвърли, когато и ако се появеше на прага му. Ала не бе ли това по-добре, отколкото да издаде истината? Че още го обича и че има нужда да го види отново.

Господи, всичко бе толкова объркано. И въпреки това сега можеше да признае, че е заинтригувана отвъд всякаква логика. Нямаше връщане назад. Тя искаше да види Тайлър. Искаше да достави този празник за очите си, да говори с него и да бъде отново с него — пък дори и само като добра приятелка.

Чувствайки се малко като Юда, Ками отпиваше от лимонадата на Нанет и се чудеше по какъв начин може да измъкне от нея местоположението му. Никога нямаше да даде информацията на баща му, Нанет можеше да е сигурна в това. Ками я искаше само за себе си.

— Сега изглеждаш много далеч от образа на сценарист — отбеляза тя. — Кога напусна професията?

— О, преди години. Всичко започна някак си да избледнява, ако разбираш какво искам да кажа. Винаги съм се надявала, че Тай ще тръгне по моите стъпки, толкова добре борави с думите. Но ми се струва, че се е метнал на Сам, макар да мисля, че беше много по-добър артист, отколкото баща му някога е можел и да си помисли. — Нанет се усмихна. — Може би съм предубедена… Не бих сменила живота си сега за това, което беше тогава — продължи тя. — Прекрасно е да се живее в ранчо. Понякога се чудя защо ми е отнело толкова дълго време да го разбера. — Намръщи се. — Не бях ли чувала, че работиш в телевизията?

— Три сезона бях в една нощна драма, „Улица Вишнева“. Знаеш ли я?

Нанет поклати глава в знак на отрицание.

— Като цяло е една прехвалена сапунена опера, обаче беше наистина страхотно.

— Искаш да кажеш, че е приключило? — попита Нанет.

— Да. Бившият ми съпруг така нареди, макар че дните на моята героиня и без това бяха преброени. — Ками се впусна в обяснения за изпитанията и неприятностите си с Пол. — Може би е за добро — завърши тя, мислейки колко е смешно, че повтаря думите на Пол.

— Е, и какви са сега плановете ти?

Ками се поколеба.

— Сигурно ще трябва да измъдря нещо.

Нанет се вгледа замислено покрай нея през прозореца в сухия априлски ден навън.

— Това се случи и с Тайлър. Той беше на кръстопът и трябваше да направи избор.

— На кръстопът ли? — попита Ками нерешително.

— Беше се изправил пред някои грозни истини в своя живот. Една жена, на която вярваше, заведе срещу него дело за бащинство. Това беше лъжа и докато той се опитваше да го докаже, тя се самоуби.

— Самоуби се!

— Имало е и още нещо. Тайлър не искаше да говори за това и аз така и не разбрах всички подробности, но по някакъв начин Самюъл се намесил и… — Тя разпери ръце. — Както и да е, беше пълна каша.

За пръв път Ками разбра отдавнашната скръб на Тайлър. Нищо чудно.

— Обичаше ли я? Жената — не се сдържа тя, макар че сърцето я болеше дори да изрече съмненията си.

Погледът на Нанет се смекчи.

— Не ти ли казах току-що, че той обичаше теб?

— Да, но това не е истина.

— Истина е.

— Казвал ли ти го е някога? Казвал ли е „Аз обичам Ками“?

— Е, не с толкова много думи, но винаги съм го знаела.

Ками не отговори. Подозираше, че колкото и да се прави на корава, в душата си Нанет е романтичка.

— И ти го обичаш — обобщи проблема Нанет.

Тя удряше по опънатите като струни нерви, които дори Ками не можеше да докосне.

— Майка ми обичаше Самюъл Стовал, въпреки че той се отнасяше към нея като към предмет. Мисля, че ни бъркаш.

— Съжалявам за майка ти. Тя беше прекрасен човек.

— Наистина — съгласи се Ками и гърлото й отново се сви.

— Не мога да ти дам адреса на Тайлър, преди да съм говорила с него.

— Знам.

— Не съм сигурна какво ще каже той. Дали ще се съгласи, нали разбираш?

— Да.

— Обаче искаш да го видиш.

Ками предпазливо пое въздух. Пулсът й пърхаше бързо при мисълта, че е по-близо до целта си, отколкото някога се бе надявала.

— Да. Да, искам.

— А ако той каже не? — попита Нанет тихо.

Изведнъж Ками видя пред себе си зейнала пропаст, вълча яма, ужасен капан. Тайлър никога не биваше да научи, че тя иска да го види! Това би му дало прекалено голяма власт. Ако наистина искаше да го види, трябваше да го изненада. Не можеше да остави майка му да опитва почвата, ако имаше някаква вероятност Тайлър да каже не.

А той щеше да каже не, тя бе сигурна. Нетърпеливо хвана ръката на Нанет.

— Не му казвай, че съм идвала. Няма да понеса, ако… ако… нещата се влошат още повече, нали разбираш какво имам предвид? — молеше се тя. — Остави го да запази своето усамотение. Не знам какво ми щукна.

— Той може и да каже да — възрази Нанет, ала в гласа й я нямаше онази убедителност, която Ками имаше нужда да чуе.

Тя стисна чантата си и скочи на крака.

— Моля те, недей! Трябва да помисля. Много би ми се искало да поговоря с него, но не, не… — Тя поклати глава. — Просто… не, нали?

Нанет се усмихна с разбиране и едва не разби самообладанието на Ками, но поне престана да се опитва да я разубеди.

— Седни за минутка — каза тя и докато Ками приседна неспокойно на ръба на дивана, отклони разговора от трудния въпрос за сина си и започна да разказва колко й е приятно да живее в ранчото със своите коне, кучета и малко стадо добитък, докато моментът отмина. Ками произнесе безмълвна благодарствена молитва за нейното разбиране и когато я прегърна за довиждане с обещанието да се обажда, изпрати една молитва и към Тайлър:

„Надявам се, че тези последни години са били добри за теб! Надявам се, че за разлика от мен, ти си намерил покой и щастие през времето, когато бяхме разделени. И където и да си, надявам се, че си спомняш с добро за мен. Колкото и глупаво да звучи, аз не мога да престана да те обичам и не се надявам да ми мине. Ако те намеря, ще те намеря сама, защото просто така трябва. Обичам те, Тайлър, и някой ден ще събера смелост да ти го кажа.“

Докато пътуваше обратно към своя дом в Лос Анджелис, тя забеляза в огледалото си за обратно виждане кремава лимузина. Нагласи огледалото и без особен интерес се зачуди дали шофьорът на колата може да отива в същата част на града като нея. Подсъзнателно бе забелязала, че доста отдавна кара зад нея.

Малко по-късно шевролетът зави в следващата отбивка, изчезна от погледа й и тя забрави за него. Уморена, ала по-спокойна и съсредоточена, отколкото бе от седмици, Ками се върна в апартамента си да прави планове за следващите си ходове. Имаше и други роднини на Тайлър, които можеха да знаят къде е той. А може би някой от актьорите, с които бе играл в последния си филм „Бягство от рая“, бе посветен в тази тайна.

Някъде, по някакъв начин, някой ден… Ками бе сигурна, че ще успее.

 

 

Тайлър, застанал насред главната улица на Бейрок, Британска Колумбия, потърка наболата си брада и примижа през облака дим от цигарата на по-възрастния мъж срещу него. Долнопробният тютюн щипеше очите му и сякаш се носеше право към него, довяван от блуждаещия бриз.

— Хубава земя имаш там — каза му мъжът и посочи най-общо на изток, където бяха разположени някои от парцелите на Тайлър. — Колко й искаш?

„Прекалено много“, едва не му отговори Тайлър, ала бе сигурен, че ако каже това на възрастния фермер, шапката му ще хвръкне. Парцелът бе до водата, много ценен и по-подходящ за туристическа индустрия, отколкото за каквото и да е, което би могло да се отглежда върху него. Никак не му се искаше да го продава, ала бе време да заминава. И без това вече твърде дълго се бе задържал тук.

— Провери при моята брокерка — каза той, опитвайки се елегантно да се измъкне. — Тя знае цифрите.

— Трябва да имаш някаква представа. — Фермерът хвърли цигарата си на тротоара и я стъпка.

— Може да не ти хареса това, което ще ти кажа — призна Тайлър. През годините, прекарани в този град, се бе научил да говори истината — качество, което никога не бе ценял особено, докато живееше в Холивуд, ала което сега изискваше и от себе си, и от другите.

Той погледна надолу по улицата, към все още фермерската част на градчето, която с неумолимото течение на времето щеше да стане повече туристически комплекс от селски тип, в какъвто определено се превръщаше Бейрок. Когато отначало пристигна, купи десет акра земя. Къщата и другите парцели дойдоха по-късно, когато реши, че ще се установи тук.

Отначало се страхуваше да се появява в Бейрок — лицето му бе прекалено добре познато не само в Щатите, но и в Канада, а и в голяма част от останалия свят. Затова заживя в старата фермерска къща в далечния край на своето имение и години наред се бори с несигурното електричество и лошото уплътнение, преди да се осмели да купи къщата в самия край на града. Разбира се, Бейрок не бе точно оживена столица. Градът бе кацнал в най-южния ъгъл на Британска Колумбия и изгледът към щата Вашингтон от другата страна на залива сам по себе си бе чудо: малки курорти, магазинчета и ресторанти, играещи светлини и много небе. Бе се озовал тук случайно, след като отвратен бе избягал от Лос Анджелис. Не искаше повече слава. Не искаше вечно съгласните хора с протегнатите им ръце и хленчещите им молби. Не искаше нищо.

Разбира се, имаше и други причини да замине. Причини, за които все още не искаше да мисли. Замина най-вече, за да спаси душата си. Бе прекалено млад за такава известност и макар тогава да вярваше, че е упорит и способен, сега, като погледнеше в миналото, разбираше, че е бил наивен и неуверен, и чисто и просто е извадил късмет. А това, че е имал прочут баща, не му е помагало да бъде по-зрял.

Не че самият Самюъл бе някакъв пример за зрелост, напомни си ядосано Тай. Ала изхвърли тези спомени от съзнанието си. Бе се научил също да живее тук и сега и да забравя миналото.

Е, през повечето време, помисли той, сещайки се с гримаса за странния сън онази нощ. Но сега беше добре. Бе се върнал в пътя.

И много хубаво, че се бе разделил завинаги със Самюъл. Милото татенце бе в основата на болката на Тайлър и едва сега, след десет години изгнание, можеше изобщо да помисли за него като за „баща“, без да добави обичайното „мръсник“.

— Колко? — настоя фермерът и брадичката му щръкна напред.

— Петстотин хиляди.

— Ами… леле Боже: Абе ти за глупак ли ме имаш? — заекна невярващо мъжът.

Тайлър кимна любезно.

— Знам, че изглежда множко. Говори с моята брокерка — предложи той отново.

— На куково лято, синко! — Той си тръгна в облак дим и леко развеселеният Тайлър го изпрати с поглед.

Този човек го бе заговорил, още щом излезе от къщата си. Тайлър се опитваше да го избегне, дълбоко в себе си още се страхуваше, че всеки срещнат е ловец на знаменитости или ще му иска автограф. Но се оказа, че това е само потенциален купувач. Някой, който го познаваше по лице само заради земята, която притежаваше. В това имаше известна ирония, помисли Тайлър. Но пък този старец наистина приличаше на човек, за когото телевизията е поредната нова измишльотина.

Докато се отдалечаваше, клатейки глава и мърморейки, фермерът му хвърли през рамо последен съкрушителен поглед, сякаш току-що бе срещнал най-големия глупак на планетата. Може и така да беше, помисли Тайлър с въздишка. Съмняваше се дали някой в този край би купил земята му на такава цена.

„А може би точно затова си я вдигнал толкова. Просто не искаш да си заминеш.“

Тайлър изсумтя, възмутен от себе си, и се помъкна обратно към двустайната къща. Подовете и стените й бяха изцяло дървени, таванът бе от дебели борови греди, а по земята имаше килими с битови мотиви. Къщата бе проста и уютна и гледаше към леко развълнуваните води и полюляващите се трепетлики. Таванското помещение бе неговият кабинет. Бюрото за компютъра, изработено по поръчка, бе разположено под кръглия прозорец с изглед към залива. Понякога той просто седеше и гледаше през тази голяма амбразура към ъгълчето на Съединените щати. Тогава се чувстваше объркан. Това беше болка, която все още го връхлиташе неочаквано в най-странни моменти. Самотата се прокрадва към човека без предупреждение и в такива моменти той посягаше към най-близката бутилка уиски и изгаряше с нея нещастната си душа.

Ала такива моменти се случваха рядко и с всяка година се разреждаха във времето. Не му липсваше целият този панаир, обкръжаващ актьорската му кариера, макар самата игра да му липсваше. Бе естествено добър, дори той можеше да признае тази парадоксална истина. Жалко, че не бе успял да бъде само актьор. Идол, герой, „хубавец“ от първите страници на списанията. Боже мили. Само като си го помислеше, и му се повдигаше. Един ден наистина бе видял лицето си да се усмихва от някакво младежко списание с надпис: „Тринадесетте съвета на Тайлър Стовал как да се целуваме страхотно“.

За какво, по дяволите, му е било всичко това, чудеше се той, когато се възстанови от парещото унижение. Бе се обадил на своя рекламен агент и бе настоял да разбере откъде списанието е получило неговата снимка и разрешение да пусне статията. Снимката, разбира се, се оказа дело на папараци, а статията била написана от някой от редакторите в списанието по повод на многобройните му сцени с целувки във филмите.

Цялата история го бе нервирала. А когато довърши последния си филм, пророчески наречен „Бягство от рая“, му сервираха онова дело от Гейл и това бе последният удар. Е, поне той си мислеше, че е последният. Трагедията бе в това, че вярваше, че смъртта й е можела да бъде избегната…

Ала въпросът, както се оказа, изобщо не е бил този. И въпреки това, без да поглежда назад, той събра най-необходимото в един сак и изчезна.

Отначало никой не забеляза. Защо ли биха забелязали? Нямаше никой, който да го чака, и едва след три седмици пълно мълчание от негова страна мениджърът, посредникът и рекламният му агент бяха разбили апартамента му, за да видят дали е още жив. Новината гръмна, докато бе на летището в Чикаго. Дотогава си беше боядисал косата в сиво и си бе пуснал мустаци, също посивели, и както бе екипиран със слънчеви очила и малка гърбица, никой не му обърна внимание. Купи от хлапе на улицата кола за триста долара — вероятно току-що открадната — и се отправи към Канада, като по пътя спря в Бейрок. През онези дни единственият човек, с когото поддържаше връзка, бе неговият борсов агент, личен приятел от гимназията, който разбираше нуждата на Тайлър от усамотение и изпълняваше клетвата им за вярност от детинство. Брус движеше всичките му инвестиции и благодарение на някои мъдри маневри и на щастливия шанс бе успял да осигури на своя клиент отшелник доста добър приход, така че на Тайлър, който бе направил куп пари, преди да изчезне, никога през живота нямаше да му се наложи да работи, ако сам не поиска. Разбира се, Брус работеше в компания, един от клиентите на която бе Самюъл Тайлър Стовал (истинското му име) и от време на време на някой нов и прекалено старателен служител му идваше наум да задава въпроси. Но единственият адрес в кабинета на Брус бе адресът на самия Брус. Без него не можеше да има връзка с Тайлър и Брус, тъй като не бе женен, не се страхуваше, че някой друг от семейството му може да издаде неговия приятел. Брус се забавляваше с всички машинации, които правеше, за да запази в тайна местоположението на Тайлър. Често той идваше в Бейрок и двамата прекарваха почивните дни в плуване, пиене, риболов и приказки.

Тези дни бяха тежки за Тайлър. След тях самотата и копнежът му се надигаха като звяр, опитващ се да връхлети върху него. Той искаше нормален живот. Искаше жена. И макар да не искаше деца — безсърдечният егоизъм и алчността на Гейл го бяха излекували от това — мисълта за жена, която би обичал и би й вярвал, бе невъзможна мечта, която лелееше в най-дълбоките кътчета на сърцето си. Разбира се, това никога нямаше да се случи. Никоя жена, която знаеше истинската му самоличност, не гледаше на него като на човека Тайлър Стовал. Той бе ТАЙЛЪР СТОВАЛ, АКТЬОРЪТ — сега и завинаги. И макар в Бейрок да бе имал някоя и друга връзка, последната от които Миси Грант, никога не бе могъл да каже на своите „приятелки“, че не просто прилича на Тайлър Стовал, и това го разстройваше още повече. Фалшивата му самоличност бе на Джери Мърсър, името на героя, когото бе изиграл в първия си филм, известен само на най-запалените му почитатели. Никой в Бейрок не бе направил връзката.

Наистина, от време на време Тайлър се обаждаше на майка си. Нанет бе гласът на разума. Тя не разбираше антипатията му към Самюъл, но въпреки това бе доволна от нея, защото я споделяше.

Като се сети за баща си, Тайлър изпадна в депресия, затова влезе вътре при компютъра и полуразпечатания сценарий. Историята се бе оказала почти автобиографичен разказ за едно дете, чийто прочут, преуспял и малко тираничен баща — филмова легенда, влияеше върху живота му повече чрез своите любовни авантюри и многобройни женитби, отколкото с актьорското си майсторство. В това нямаше нищо изненадващо. Тай не го бе планирал така, но всеки път, когато го препрочиташе, трябваше да признае, че в сценария прозират истина и болка. Не мислеше някога да го продава — сюжетът бе твърде личен. Да, бе добър. Знаеше, че ако някога го предложи на пазара, веднага ще го грабнат, защото, можеше да си го признае, като сценарист бе първокласен. Като се добави и прототипът на историята — искрено ваш — сценарият бе направо златен.

Ала той никога не можеше да го продаде. Никога. Това бе още един от парадоксите на живота, които сякаш откриваше всеки път, когато се огледаше.

Изведнъж му се прииска да поговори с майка си. Веднага. Посегна към телефона и за негова изненада той иззвъня в ръката му.

— Ало?

— Провери си електронната поща — произнесе един неясен мъжки глас и връзката прекъсна.

Брус. Обаждаше се от колата си. Тай се усмихна. Приятелят му наистина много се бе вживял във всички тези шпионски истории.

Без да звъни на Нанет, седна на компютъра, включи интернета и зачака да се свърже. Мислите му блуждаеха. Брус рядко му звънеше, понеже не вярваше на никого. Тай мислеше, че той преувеличава. За бога, десет години минаха и още никой не бе открил къде е. Наистина, винаги имаше такава възможност и самият той чувстваше, че трябва да се мести, но му се струваше малко вероятно да има някаква сериозна опасност. Ако някой го откриеше, това според него щеше да е просто лош късмет — например някой турист да се блъсне в него в Бейрок и да се раздрънка пред света — но за щастие досега такова нещо не се бе случвало и с всеки изминал ден бе все по-малко вероятно.

И все пак…

На екрана се появи съобщението от Брус:

„Лоши новини. Някой е влязъл с взлом в моята къща. Нищо не е взето, но навсякъде са разпилени хартии. Твоят адрес беше там. Всеки може да си го е преписал. Беше под твоето име без частта на Самюъл. Съжалявам.“

Тайлър се взираше в думите и се опитваше да ги преглътне. Случайно попадение. Едва ли. Всякаква нормална кореспонденция би стигнала до него под името Тайлър Стовал, защото още преди години бе престанал да споменава първото си име. От съображения за сигурност Брус пазеше повечето от финансовите документи на Тай под името Самюъл Т. Стовал, така че дори най-любопитните очи естествено биха решили, че това е бащата на Тайлър. Но вкъщи беше записал адреса под името Тайлър Стовал.

Щеше ли някой начинаещ крадец да обърне внимание? Едва ли.

И все пак…

Тай изпрати отговора със скоростта, с която пръстите му се движеха по клавиатурата:

„Май е време да се местя. Не ми изпращай нищо повече. Когато се установя, ще ти съобщя. Може да мине известно време.“

С чувство за нереалност отново подръпна брадата си. Искаше му се да се обръсне, ала сега не бе моментът. Чувстваше се безкрайно уморен и се стовари на кушетката, а мислите му продължиха да летят със скоростта на светлината.

Какво ти пука, запита се той. Защо просто не оставиш света да те намери?

Не можеше да си отговори, а скоро изтощението го надви и той потъна в неспокоен сън.

 

 

Ками си наля чашка кафе без кофеин, опитвайки се да задържи очите си отворени. Бе разпитала няколко от другите полубратя и полусестри на Тайлър, но без резултат. Никой не знаеше и никой особено не се интересуваше какво се е случило с него. Всеки от тях бе зает със собствения си живот и тя остана с чувството, че напълно се е провалила като детектив.

Макар че Нанет така и всъщност не й каза къде живее Тай, между тях имаше негласното разбиране, че евентуално би могла да й разкрие местоположението му. Ками не бе сигурна, че ще може да чака, докато Нанет размисли, а и не искаше майката на Тайлър само да залъгва надеждите й. Това би разрушило всичко.

Нанет й се бе обаждала и бе говорила с нея няколко пъти след тяхната среща. Тя искрено вярваше, че между Ками и Тай съществува някаква нереализирана любов, която просто чака да си спомнят за нея. Ха! Ками може и да се чувстваше така, но Тайлър със сигурност не. Нанет бе сигурна — и Ками по никакъв начин не можеше да я убеди в противното — че Тайлър таи някаква дълбока, неувяхваща любов към нея и че само чака тя да го потърси.

Ками знаеше, че Нанет не е права, но сякаш не можеше да я убеди каква е истината, колкото и да се опитваше. Всъщност, колкото повече възразяваше тя, толкова повече се убеждаваше Нанет в това, в което вярваше. Това караше Ками вътрешно да потреперва при мисълта какво може да каже на Тай, когато и ако го намери.

Но засега трябваше да изгони от главата си тези смущаващи мисли. Утре възнамеряваше да се свърже с няколко от актьорите и техническите помощници, които бяха работили върху „Бягство от рая“. Въпреки че бе малко вероятно, тя се надяваше, че може би някой от тях ще има представа къде е отишъл Тай. Ако не, оставаше й да чака помощ от Нанет.

Докато гледаше залеза от задния си прозорец и прелистваше вестника, телефонът иззвъня. Тя неохотно вдигна слушалката.

— Камила, продуцентите искат утре да дойдеш на снимачната площадка. Трябва да се повторят някои от сцените за последния епизод — съобщи й Пол. — Пак променят края. Имаш ли някакви успехи в търсенето на Тайлър Стовал? — попита, без да си поеме дъх.

— Не.

— Какво не?

— Не, нямам никакви успехи в търсенето на Тай. А утре ще дойда свежа и бодра да довърша Дона Дженкинс. — Бе й приятно, че може да изпрати героинята, чиято роля бе играла през последните три години. Липсваше й работата в шоуто. — И как ще умре тя?

— Новата версия е, че някой ще я заключи в една стая и ще я задуши с газ.

— Хубаво — отбеляза Ками с гримаса.

— Това е пълна тайна. Ние всички подписваме договори, че няма да развалим изненадата.

— Гроб съм.

— Доктор Моран я намира, така че остава отворена вратичката да възкръсне.

Доктор Моран, на сценичната площадка наричан с любов „доктор Морон“, бе най-егоистичният герой в шоуто. Ролята му се изпълняваше от британски актьор с комедийна дарба и само като си помисли, че се разделя с всичко, с което толкова бе свикнала, я обля вълна на носталгия.

Ками затвори възможно най-бързо. Нямаше желание да говори с бившия си съпруг по-дълго, отколкото бе необходимо. Едва се разположи в люлеещия се стол, и на вратата се позвъни. Мърморейки под носа си, отиде да отвори и надзърна през шпионката.

Отвън нетърпеливо стоеше Самюъл Стовал.

Ками не се сдържа и сподавено ахна. „О, не — помисли си тя. — Какво иска?“

Неохотно отвори вратата. Бившият й пастрок никога не я бе посещавал, така че сигурно имаше нещо общо или с Тай, или със „Скалисто дъно“, или и с двете. Каквото и да бе, нямаше да е приятно. Сърцето й отиде в петите.

— Здравей, Самюъл — поздрави го тя, проявявайки точно колкото трябва изненада.

— Здравей, Камила. — Той наклони глава.

Тя изведнъж си спомни, че Сам винаги се бе обръщал към нея с пълното й име — име, което тя ненавиждаше. Майка й я бе кръстила на цветето камелия, но на нея винаги й звучеше надуто и старомодно. Пол, самият той малко надут и старомоден, бе единственият друг човек, който не искаше да я нарича Ками.

— Какво те води насам? — попита тя весело и отстъпи назад, с което негласно го покани да влезе.

Сам прекрачи прага и пренебрежително огледа малкия й уютен хол и кухнята. Ками проследи погледа му. Съвсем не беше внушително, обаче си беше нейно и тя се ядоса на мълчаливото му неодобрение.

— Чудех се докъде си стигнала с Тайлър — обади се Самюъл.

— Всички се чудят — съгласи се тя и като го видя, че се намръщи, добави: — Пол току-що ми се обади да ме пита за същото. Надявам се, че филмът не виси на моя успех, защото аз нямам и най-малка представа откъде да започна да го търся. Опитвал ли си да наемеш частен детектив?

— Да — призна той изненадващо.

Ками го зяпна.

— Наистина ли?

— Ами да, разбира се. Той ми е син!

Нахалството му никога не бе преставало да я изненадва.

— Но той е голям човек. Ако искаше хората да знаят къде е, щеше да им каже.

— Значи това е твоята позиция?

— Какво имаш предвид?

— Ти не го търсиш активно?

— О… Не… Не знам. Поразпитах тук-там, но изглежда никой нищо не знае.

— И аз поразпитах — съобщи й Самюъл. Той стоеше с разкрачени крака, предизвикателно, сякаш щеше да се бори с нея. Ками го погледна и неохотно призна, че все още е много хубав мъж. Косата му бе посребрена, но изглеждаше гъста и буйна, както на младини, а очите му — тези фантастични сиви очи, които бе предал на сина си, още бяха най-красивото в него. Бе висок и жилав и макар според Ками да наближаваше шестдесетте, лесно можеше да мине за четиридесет и пет годишен.

— Е, тогава трябва да знаеш колко е трудно да го намериш.

— Знам — съгласи се той и изненадващо нервно потърка брадичката си, сякаш разговорът го измъчваше не по-малко, отколкото и нея. После погледна към Ками, приковавайки я с тези прекрасни очи. — Знам, защото от много време го търся. Аз знам къде е той, Камила. И искам да го намериш вместо мен!