Джанел Тейлър
Холивудски тайни (16)

Шестнадесета глава

Горещи струи биеха в лицето на Тай. Той вдигна предизвикателно глава към горещата вода. Не го интересуваше, не чувстваше нищо и отчаяно се нуждаеше от нещо, което да го събуди от този кошмар.

Защото наистина бе кошмар. Бездна. Черна дупка на предателството.

Не можеше да мисли за това. Не можеше да мисли за нищо друго.

Когато баща му произнесе онези ужасни думи, съзнанието му отказваше да приеме смисъла им. Ками — изпълнителка на другата главна роля? За момент го обзе радост. Идеята, все още не напълно обмислена, докосна някакво скрито желание в него.

Почти се бе обърнал към Ками. За какво? За да я прегърне? Да й каже, че е размислил, че този шанс е всичко, което е искал? Този шанс с нея?!

Един поглед към лицето й, и надеждата увехна и умря. Върху любимото лице бяха ясно изписани шок, нещастие и вина — първо и преди всичко вина. Тя бе виновна за всичко, в което Самюъл я обвиняваше. Във всичко това и още повече.

И тогава видя с болезнена яснота размера на нейното предателство и дълбочината на собственото си лековерие. Всяко докосване. Всеки жест. Всяка прошепната дума за любов бе лъжа.

Лъжа. Жестока лъжа. Всичко.

Тя тогава бе казала нещо. Нещо, в смисъл че го обича, че е отхвърлила предложението. Но Самюъл веднага я опроверга:

— Отхвърлила ролята? — изрева той от вратата. — Как пък не! Ние всички я чакахме само да те доведе да подпишеш. Ако не успее, излита от ролята. Глупости.

Тай не можеше да мисли. Едва дишаше. Смътно си спомняше как затръшна вратата в лицето на баща си, после се вторачи в непознатите листи в ръцете си. Ръкописът „Скалисто дъно“. Доста добро определение за начина, по който се чувстваше точно в този момент.

Каза на Ками да напусне къщата. Не й го изкрещя, както на баща си, а го изрече с тих, убийствен тон, който дори на него му прозвуча заплашително.

— Трябва да ти обясня… — заекна тя.

— Имаше седмици. Махай се от очите ми! Никога, никога повече не искам да те виждам.

Обърна се, мина през къщата и излезе през задната врата. Усети топлата нощ с блещукащи звезди и жълта луна, с въздух, изпълнен с познатите миризми от залива. Тежко слезе по стълбите, грабна брадвата и замахна към дървото на дръвника. Около него се разхвърчаха трески. Сложи второ парче дърво и също толкова бързо го насече на парчета. Не можеше да си спомни колко дърва нацепи, нито колко време вилня под лунната светлина, преди умората да го надвие.

В един момент усети, че тя стои до прозореца, но не я погледна. Когато най-после свърши, задъхан, изтощен и облян в пот, вдигна поглед и видя, че прозорците са празни. Избърса потта от челото си, олюлявайки се, изкачи стълбите, отвори вратата и се свлече вътре. Бе сам.

Сега стоеше под душа, който бе едновременно наказание и пречистване. Искаше му се да умре. Искаше му се да реве като диво животно. Искаше му се да плаче.

Бойлерът свърши. Топлината премина постепенно в разхлаждащ поток, после изведнъж в лицето му се заби студена струя. Завъртя крановете, облегна се на плочките и отпусна глава. По тялото му се стичаше вода, а ръцете му трепереха. Чувстваше се безкрайно стар, изхабен и толкова объркан.

Десет минути по-късно се просна по лице гол на леглото.

Ароматът на Ками бе навсякъде около него. Слепешката вдигна глава да я потърси и осъзна, че ароматът се разнася от чаршафите, на които тя бе лежала.

Не можеше да спи тук. И бездруго не искаше — толкова спомени се блъскаха в главата му и му причиняваха болка, много по-силна от онази след предателството и смъртта на Гейл.

Запрепъва се по стълбите към кабинета си и се наметна с одеяло. Последната му съзнателна мисъл бе, че за пръв път намира забвение без помощта на алкохола.

 

 

Небето зад прозореца в хотела бе покрито с пелена от розови облаци. Ками се взираше невиждащо в красивия пейзаж, гледаше как изгревът прогаря облаците, как те избледняват и краищата им се обагрят в златисто. Тази сутрин Бейрок бе великолепен. Водата блестеше, чайките се рееха и крещяха жаловито, мачтите на лодките се издигаха в небето, което с всеки миг ставаше все по-синьо.

През последните няколко седмици бе свикнала с това градче. Знаеше, че скоро ще трябва да си замине, непрестанно бе мислила и говорила за това. Ала сега денят бе дошъл и тя се чувстваше толкова нещастна и потисната, че не можеше да се помръдне. Не можеше да си отиде. Не можеше да тръгне без Тай. Просто… не можеше.

Но сега той нямаше да замине с нея. В това бе сигурна. И макар да бе предвиждала, че това е единственият възможен завършек, мечтателката в нея бе правила планове, без да се съобразява с реалността. Бе си позволила да вярва, че те двамата имат шанс. Сега вече бе убедена, че нямат.

Е, това беше положението. Бе време да тръгва. Време да се върне към живота, който бе оставила на заден план.

С натежало сърце се отвърна от утринното великолепие и се съсредоточи върху непосредствената си задача. Снощи бе събрала багажа си като автомат. Знаеше само, че яростта на Тай няма да стихне, че той няма да й прости.

Сега огледа малкото си дрехи и за последен път ги надипли в пътната чанта, която бе нейна спътница през всичките тези седмици. Погледна към чантата и я заля мъка, която отнесе последните й сили и Ками се хвърли на леглото. Снощи стоеше до вратата в къщата на Тай и се бореше с желанието да се втурне и отчаяно да го моли за прошка. Мълчаливо се бе надявала на помощ, на някаква намеса на небесата, но напразно. Съдбата бе против нея.

„Ако Господ беше жена, нямаше да съм в това положение.“

— Ха! — възкликна Ками. Сама бе направила своя избор.

Завъртя се и с премрежени очи огледа уютната стая. Прехвалените стаи на „Гъши пух“, с нежни тапети на рози и пухкави легла се опитваха да докажат, че хотелът отговаря на името си. Антични мебели, реставрирани до първоначалния си блясък, разчупени тавани. Бе пищно, топло и прекрасно, а Ками никога не бе спала по-лошо. Бе се мятала в леглото, бе прехвърляла събитията, довели я до това положение и отново, и отново бе стигала до същия извод: сама си беше виновна.

И бе време да си тръгва.

С натежали ръце и крака се зае да се приготвя за заминаване: взе бърз душ, изми си зъбите, сложи си лек грим. Навлече джинсите и прокара пръсти през влажната си коса. Бялата й риза бе още на закачалката. Тя оправи яката й и долови меката и свежа миризма на праха от последното пране в къщата на Тай…

Въздъхна измъчено и се застави да не мисли. Мисленето бе лошо нещо. Мисленето болеше…

Едва пъхна ръце в ръкавите. Още по-мъчително бе да срещне отражението си в огледалото. То изразяваше нещастие. С усилие разтегна устни в усмивка, ала тя изглеждаше насилена.

„Какво ще правя? — запита се отчаяно. — Какво ще правя?“

Почукването на вратата я накара да се извърне рязко. Прониза я лъч на радост.

Тай!

Сграбчи бравата, отвори и застина пред своето възмездие. Самюъл Стовал.

— Очакваше някой друг — забеляза той беззлобно.

— Ами, да, надявах се — призна тя.

— Няма ли да ме поканиш? Съседи сме. — Той наклони глава. — Аз съм в следващата стая.

— Колко хубаво.

— Не бъди гадна, Камила. Очевидно Тай е разочарован от теб не по-малко, отколкото от мен, иначе нямаше да се радваш на гостоприемството на това прекрасно място.

— Разочарован? Меко казано, предвид това, което Тай мисли за нас.

Самюъл не й обърна внимание.

— Ако обединим усилията си, можем да стигнем до взаимноизгодно решение.

— Не! Не, не, не! Не ми говори нищо повече за Тай! Изобщо не трябваше да те слушам. Не трябваше да идвам тук. Това само направи всичко хиляда пъти по-ужасно.

— О, не изпадай в истерия! — намръщи се той. — Това не е краят.

— За мен е краят. Би трябвало да е и за теб. Тай не иска никого от нас в живота си. Ние се погрижихме за това веднъж и завинаги.

Самюъл вдигна вежди:

— Изненадан съм, че поемаш част от вината.

— Знам си грешката — отвърна тя с горчивина. — Повярвай ми.

— Камила, всичко ще се оправи. — Гласът му бе изненадващо нежен. — На Тай му трябва само малко време да се успокои и да премисли нещата. Сценарият сега е у него. Той ще го прочете.

Ками зяпна.

— Думи нямам.

— Ще го прочете — настоя Самюъл. — Ако не от друго, от любопитство. Ще престане да ти се сърди. — Махна с ръка на страховете й, сякаш бяха някаква глупост.

— Ти не разбираш колко обиден се чувства той. Колко предаден. — Струваше й голямо усилие да изрича думите. Всяко вдишване бе като нож в сърцето й. — Той никога няма да повярва, че не ме интересува ролята в „Скалисто дъно“. На негово място и ти не би повярвал.

— Няма значение какво мисли той — възрази Самюъл. — Накрая ще стигне там, въпреки всичко.

— Къде ще стигне?

— Където му е мястото. На работа. В своя дом. Тай не може да остане вечно тук. Ти знаеш това и той го знае. Той имаше нужда от този подтик. Няма да те обвинява.

— Ти нищо не разбираш!

Самюъл многозначително поклати глава:

— По-рано може и да съм се съгласявал с теб, но сега не.

— Какво имаш предвид?

Тя почти не го слушаше. Това бе последната сцена от лош филм и единственото, което й се искаше, бе да свърши по-скоро. Искаше й се да затвори вратата в лицето на Сам и да си плати сметките. Да освободи помещението.

— Тай те обича — заяви той простичко. — Това беше ясно. Той ще преодолее този детински гняв, защото така трябва. Остави го да си изкара яда. После ще дойде да те търси.

— Боже мой, толкова се лъжеш.

— Просто съм реалист.

— Е, ще трябва да ме намери в Лос Анджелис, защото аз отивам там. Аз развалих всичко, Самюъл, каквото и да си мислиш. Ако искаш да висиш тук и да се опитваш да промениш мнението му, твоя си работа. Но това не се случи десет години, така че не вярвам.

— Камила, ти не можеш да си заминеш!

Нахалството му никога не преставаше да я изненадва.

— Мога и още как.

— Аз имам нужда от твоята помощ!

Ками се опита да затвори вратата, ала той я бе подпрял с крак. Тя изруга сподавено, вдигна безпомощно ръце и се обърна към вещите си, разпилени върху изпомачканото легло.

Самюъл влезе след нея.

— Той досега може да е успял да прочете „Скалисто дъно“. Всичко, което трябва да направим, е да отидем при него. Той няма да признае колко е добро, но ще го знае. Прекалено голям професионалист е, за да не го разбере. Камила… — Сграбчи я за ръката, опитвайки се да й попречи.

Ками замръзна и го изгледа смразяващо.

— Ти обичаш ли сина ми, или не? — смени тактиката Самюъл.

— Обичам го достатъчно, за да уважавам неговия избор.

— Пфу! — Той изкриви устни. — Нека тогава те попитам друго. Мислиш ли, че му е приятно да живее като отшелник в тази канадска пустош?

— Не може да се нарече пустош — измърмори Ками, наблъска нещата в чантата и дръпна ципа.

— Щастлив ли е? — настоя Сам.

— Трябва да питаш него.

— Питам теб.

Тя го изгледа с най-студения си поглед. Самюъл Стовал бе най-нетърпимото човешко същество, на което бе имала нещастието да налети. И въпреки това човек не можеше постоянно да му се ядосва. Той се държеше прекалено хлапашки, като ученик, и й се искаше просто да запищи и да започне да си скубе косите.

Ала въпреки това беше и безмилостен и, Ками знаеше от опит, на моменти безсърдечен.

— Стой далеч от мен! — предупреди го тя. — Не ми харесва как се отнасяш към Тай и не ми харесва как се отнесе към майка ми.

— Ако не отидеш при Тай заради мен или заради него, иди заради себе си. — Самюъл бе напълно сериозен. — Ти не си длъжна да ме харесваш, Камила, но трябва да признаеш, че в това, което ти казах, има истина. Той те обича и ти го обичаш. Любовта на Тайлър е… ъъъ… по-истинска от моята. — Ками вдигна вежди, изненадана от това признание. Отстъплението не бе в стила на Самюъл. — Не можеш да обърнеш гръб на такава любов. От теб зависи, защото гордостта на Тай няма да му позволи да дойде при теб, след като си заминала. Направи го, Камила. Направи го днес, преди да е твърде късно.

— Не мога.

— Трябва — заяви той просто. — Иначе цял живот няма да си го простиш.

Тя не искаше да го слуша. Не искаше той да е прав. Ала в думите му имаше истина, която не можеше да се отрече и сега, два часа и десет чаши кафе по-късно, Камила стоеше до взетата под наем кола, която отново бе паркирана пред дома на Тай. Сърцето й биеше силно. Бе се стоплило и тя се чувстваше сгорещена и трескава, изпълнена със страхове.

Изненадваше се, че бе послушала точно Самюъл Стовал, но понякога истината излиза от устните на тези, от които най-малко я очакваме. И все пак, имаше нещо странно в отношението на Самюъл. Нещо, което я тревожеше. И това не бе само фактът, че той бе заложил много на нейния успех с Тай. Бе нещо друго.

Но не можеше да мисли за това сега. Изобщо не можеше да мисли. Устата й бе пресъхнала, виеше й се свят от страх. Трябваше да преживее следващите няколко минути, по един или друг начин.

Събра малкото смелост, която й бе останала, бодро мина през портата и почука на вратата на Тай. Той можеше да не си е вкъщи. Можеше да не поиска да й отвори. Мили боже. Той можеше да направи много неща, които тя не можеше да понесе и самоувереността й бе толкова крехка, че се страхуваше да не се разбие на милион парчета, само ако той й се намръщи. Но трябваше да рискува! В това Самюъл Стовал бе сто процента прав.

Вратата изведнъж се разтвори. Ками отстъпи назад и рязко пое дъх.

Тай стоеше на прага. Изражението му бе студено и твърдо като камък, в присвитите му очи се четеше отвращение, че я вижда.

— Аз… не можех да си замина… без да поговоря с теб — заекна Ками. — Знам, че няма обяснения, няма извинения. Но аз те обичам. Обичам те! Наистина те обичам и не ме интересува нищо, освен теб и никога не ме е интересувало. Недей… моля те, недей… да ме отблъскваш. О, Тай, толкова те обичам!

Ками се сви вътрешно и погледна към мъжа, който държеше щастието й в ръцете си. Сините й очи се замъглиха от чувства. Ръцете на Тай висяха от двете му страни и тя със закъснение видя, че в едната той държи „Скалисто дъно“. Погледът му проследи нейния към ябълката на техния раздор. Той бавно вдигна ръкописа, сякаш щеше да го чете.

— Ти да не си… — започна Ками.

— Да — прекъсна я той.

Ками затаи дъх. И без това нямаше какво повече да каже. Тай бе прочел ръкописа. Тя чакаше неговата оценка.

— Баща ми беше прав. Добър е.

Звучеше толкова отвратен от това развитие на събитията, че бе почти комично. В нея се надигна надежда. Тя кимна към ръкописа:

— Не заради това дойдох.

— Така каза.

— Може ли… да вляза? — попита нерешително.

Тай се поколеба за един напрегнат момент, после се отмести от вратата. Ками прекрачи прага и влезе в познатата вече къща. У дома, помисли тя и гърлото й се сви. Само че това не бе нейният дом и никога нямаше да бъде.

Сплете ръце и застана сковано пред камината. Красотата на пролетния ден нахлуваше през прозореца, който гледаше към залива. Загледана в яхтите, изпъстрили развълнуваното море, Ками каза:

— Не можех просто да си тръгна. Знам, че ми заповяда да изчезна, но аз трябваше да се опитам… да обясня.

— Няма нищо за обясняване.

— Има.

— Аз разбирам.

— Не, не разбираш — настоя тя.

— Ками… — Гласът му бе натежал от сдържани емоции.

Тя изненадано вдигна очи към него с изгряваща надежда.

— Ти си ми простил?

— Не.

— Не? — задави се тя.

— Искам да кажа, няма нищо за прощаване. Все едно, не ме интересува какво те е накарало да дойдеш в Бейрок и да ме намериш. Просто се радвам, че си „възстановихме отношенията“, както ти казваш. И цяла сутрин се страхувах, че вече си заминала. Не бих те обвинявал — добави припряно, когато Ками се опита да го прекъсне. — Снощи бях истинско копеле.

— Не, не беше.

— Исках да повярвам в най-лошото. Повярвах в най-лошото. И, казвам ти, беше ужасна нощ. Но тази сутрин просто не виждах смисъл. През тези няколко седмици заедно ти не се преструваше, че имаш чувства. Никой не може да бъде толкова добър артист! Ох, Ками… — С три крачки прекоси стаята и я притисна към себе си. — Любов моя — прошепна сподавено.

— О, Тай! — Тя се притисна към него, щастлива и невярваща. — Едва не си тръгнах. Добре че баща ти ме убеди да направя един последен опит. Мислех, че ме мразиш!

— Баща ми?!

— Той дойде при мен тази сутрин. Искаше да те накарам да се върнеш, но аз му казах, че ти никога не би ме послушал. Обаче трябваше да те видя. Трябваше! И той ми каза да не се отказвам от любовта.

— Баща ми ли ти каза това?

— С толкова много думи. Той ме убеди, или може би аз просто исках да бъда убедена.

— Значи е играел. Тези думи са направо от една от неговите роли.

Ками зяпна. Разбира се! Сега, когато Тай й напомни, пред очите й изплува цялата сцена от един от неговите ранни филми.

— Сега разбирам защо ми звучеше толкова познато! Този… този… негодник! — Не можа да намери по-добра дума.

Отдръпнаха се, за да се погледнат. Никой от тях не знаеше какво да мисли. После Тай отметна глава и се разсмя и Ками прихна с облекчение.

— Наистина ме изигра! — заяви тя. — Съвсем!

— Винаги е бил добър актьор — призна неохотно Тай. — Като баща и човек не струва, но успеха във филмите си го е заслужил.

— Ох, Тай.

— Ела тук — каза той грубовато и я целуна силно, докато коленете й се размекнаха. — Сега не искам да мисля за нищо, освен за нас.

— Съгласна съм. — Тя въздъхна щастливо и това бе достатъчно.

 

 

Един час по-късно седяха сгушени на дивана и гледаха как огряната от слънцето вода се превръща в разтопено злато. Лятото идваше.

— Прекарах ужасна нощ — прошепна Тай в топлия й врат. — Всички тези чувства се върнаха: предателство, гняв и безпомощност. Искаше ми се да убия баща си, искаше ми се да те нараня така, както ти ме нарани.

— Обичам те — отвърна тя вместо отговор.

— Господи, Ками… И аз те обичам.

Думите, които толкова дълго не бе искал да произнесе, потресоха и двамата. Но след като веднъж ги бе казал, Тай не искаше да си ги вземе обратно. Той я притисна силно, сякаш се страхуваше да я пусне.

— Струва ми се, че нищо не мога да направя със себе си. И някъде посред нощ го разбрах. После вече нямаше значение. Не ме интересуваше. Вече бях решил, че ще хвана първия самолет до Лос Анджелис и ще те намеря.

— Сериозно ли говориш? — Ками се извъртя и се вгледа в очите му.

Той кимна.

— Не вярвам — измърмори тя учудено. — Не мислех, че някога отново ще ми повярваш.

— Защо не? Първо, има го неопровержимият факт, че ти не си донесла сценария. И дори ако го беше донесла… Е, нещата между нас се промениха твърде бързо, ако разбираш какво искам да кажа.

Тя сдържа усмивката си.

— Искаш да кажеш, братската любов се промени?

— Ъхъ. Много.

Той ненаситно започна да я целува по лицето и шията, докато Ками запищя от удоволствие и се заизвива.

— Гъделичкаш ме!

— Добре.

— Престани, Тай! Ох… по дяволите… ох! — извика тя и в този момент по вратата се заблъска. — Самюъл — измърмори Ками.

Тай изръмжа ядосано и се стовари върху нея.

— Махай се! — изрева той.

И двамата погледнаха очаквателно към вратата и тя естествено се отвори. Самюъл пъхна глава вътре, видя ги заедно на дивана и красивото му изсечено лице се отпусна в усмивка.

— Е, най-накрая — заяви той. — А сега можем да се заемем за работа…

Ако я бяха накарали да опише как ще завърши спорът между Тай, баща му и нея, Ками не би могла да измисли щастлив край. Но сега, докато сменяше филтъра на кафеварката, за да я пусне отново, след като часове наред бяха говорили, тя почти вярваше, че това е възможно.

Гледаше как кафявата течност капе в каната и слушаше как Самюъл тихо нарежда на сина си. О, не че Тай го слушаше внимателно. Тя подозираше, че той още преди часове е изключил. А тя бе правила кафе безброй пъти следобеда и вечерта. Но и двамата с Тай бяха готови да оставят господин Стовал Старши да се изприказва, главно защото това бе единственият начин, който можеха да измислят, за да се отърват от него.

Самюъл се бе разположил в един фотьойл и се държеше така, сякаш между него и Тай не се бе случило нищо лошо. После се бе впуснал в планове за тях тримата и бе върховно изпитание за търпението на Тай да остави баща си да бръщолеви и да го придумва. Ками само можеше да гадае какво всъщност мисли той.

Самюъл логично изложи фактите — как ще бъде направен „Скалисто дъно“, кога и от кого. Той бе далеч по-добър адвокат на проекта, отколкото Ками някога би могла да бъде. Той бе заинтересован, докато тя просто го оставяше да се случва край нея. Бе доволна, че никога повече нямаше да й се наложи наистина да рекламира „Скалисто дъно“.

Тя постави димящата чаша в ръцете на Тай и въпросително погледна към Сам.

— Не, благодаря — отсече той. — Освен ако имаш малко бренди.

— Уиски — напомни му Тай.

— Няма значение.

Ками седна до Тай на дивана и нежно сложи ръка на коляното му. Самюъл дори не ги удостои с поглед. Той си имаше цел и нищо не можеше да го отклони.

— Е, какво мислиш? — попита в настъпилото мълчание и посочи към сценария, който лежеше на масичката между тях. — Стига си увъртал. Какво мислиш, честно?

— Вече казах на Ками. Добър е.

— Имам предвид, за теб — настоя нетърпеливо Самюъл. — Интересува ли те?

— Аз живея в Бейрок.

Самюъл измърмори някакви нечленоразделни думи, които на Ками прозвучаха като полуоформени ругатни.

— Ще се върнеш ли да поемеш ролята? — попита по друг начин и стисна устни, вече на границата на търпението си.

— Ти вчера часове наред ми обяснява как пресата е готова да ме сдъвче. Не мога да се върна, без в медиите да настане цирк.

— И без това няма начин — прекъсна го Самюъл. — Завръщането ти ще бъде новина номер едно по всички канали.

— И това трябва да ме накара да се върна?

— Причината да се върнеш, е „Скалисто дъно“. И Камила — добави той, сякаш току-що се бе сетил. — Ти очевидно имаш дълбоки чувства към нея, а тя не е толкова луда, че да се откаже от кариерата си, за да живее като глупава жена на планинец.

Ками бе прекалено щастлива, за да се обиди, ала успя да възрази:

— Това трудно може да се нарече планинска колиба.

— Имам предвид, че медийната буря все едно ще се разрази. Върни се и направи филма. Той е идеален за теб и аз знам, че го искаш. Аз го искам за теб.

— Не се обиждай, но не вярвам на твоите „бащински“ чувства.

— Това е всичко, което искам, Тай — настоя Самюъл и всеки би повярвал, че наистина го мисли. Но пък той бе ненадминат актьор, както Ками се убеждаваше с всяка измината минута.

Тай изгледа баща си и замислено се обърна към Ками:

— Какво мислиш, че трябва да направя?

— Тай, това изцяло зависи от теб. Ти сериозно ли… се замисляш дали да не се върнеш?

— Направи го! — скочи Самюъл. — Това е най-големият ти шанс в живота, не виждаш ли? Време е да се овладееш. Ти си Норм Франклин — настоя той, говорейки за главния герой на „Скалисто дъно“.

— А темата е изкуплението — довърши Тай с лека усмивка.

— Подигравай се колкото си искаш, синко. В това аз съм прав. Винаги съм прав, когато става дума за избор на филм.

Тай се вгледа в човека, когото толкова години бе мразил. Чувствата му се бореха с разума. Много от нещата, които Самюъл казваше, бяха истина. Много бяха егоистична измислица. Идеше му да каже на баща си къде да върви, но такива детинщини винаги бяха празни и безсъдържателни.

С въздишка и с чувството, че се завръща у дома, Тай реши:

— Добре, ще го направя, но при едно условие.

— Какво е то? — попита с известен страх Самюъл.

— Ками наистина да играе другата главна роля. Никакви „ако“, „и“ и „но“, никакви промени в последния момент.

— Готово! — заяви Самюъл, стана и подаде ръка на сина си да скрепят договора. — Веднага ще се обадя на продуцентите. Добре дошъл, Тайлър! Крайно време беше.