Джийни Муун
Тази Коледа (5)

Глава четвърта

Бри не знаеше какво ще излезе от разговора й с Чарли, но имаше някакво облекчение от това, че й беше признала истината. Детето постоянно я удивяваше. През повечето време беше твърде зряла за годините си, но Сабрина никога не го бе оценявала повече, отколкото в този миг. Пътят, по който щяха да минат, нямаше да е лесен и не се съмняваше, че момиченцето й щеше да има много въпроси, но щяха да го преодолеят. Това беше сигурно.

Когато влезе в кухнята, майка й разсипваше храната в чинии, баща й пълнеше стъклена гарафа с вода, а Джейд се бе ухилила така, сякаш имаше тайна.

— Ето ти телефона — невинно каза тя. — Бръмчеше като полудял.

— Какво? Защо?

Приятелката й се ухили.

— Много, много съобщения.

Това можеше да значи само едно нещо. Кара, Елена и Кас бяха научили за случилото се днес и по начина, по който се усмихваше Джейд, ставаше ясно, че тя бе отговорна.

— Дай ми това.

Бри въведе паролата си и… Естествено! Приятелките й, сестри всъщност, я бяха нападнали. Искаха детайли, а Джейд не даваше информация.

— Защо просто не им каза какво се случи? — тросна се Сабрина.

— О, не. Това далеч нямаше да е толкова забавно, колкото да те гледам как се оправяш с това.

Джейд обикновено бе толкова спокойна, толкова любезна, толкова грижовна, но имаше моменти, в които наистина се наслаждаваше на това да гледа как хората се гърчат. Това бе един от тези моменти. Тя продължаваше да пише, вдигайки поглед от време на време, за да се усмихне сладко.

Бри скролна през съобщенията, които бяха групови съобщения, и реакциите варираха от идеи как да се скрие тялото на Джейк, през загриженост за Чарли и до планирането на някаква въображаема сватба. Мили боже! Най-накрая изпрати съобщение всички да млъкнат.

Всичко беше много смешно, а в същото време и тъжно, понеже не знаеше как щеше да се отрази на дъщеря й. Това, което знаеше, бе, закачките настрана, че всяка една от лелите на Чарли щеше да бъде там, за да й помогне. Бри спря да скролва, когато във входящата й кутия се появи съобщение от непознат номер.

Тя тупна с палец по екрана и замръзна.

О, не. О, не.

„Джейк е. Излез отвън.“

— Това не може да се случва.

Този път, когато Джейд вдигна поглед, лицето й моментално стана сериозно.

— Какво не е наред?

Бри й показа съобщението и веждите на Джейд се стрелнаха нагоре, докато обмисляше новия развой на събитията.

— Той не си играе, нали?

— Не и за това.

— Какво има? Какво става? — попита майка й.

— Нищо. Трябва ми въздух.

— Въздух? — Майка й блокира вратата, държейки като оръжие дълъг черпак от неръждаема стомана. Винченца Джървейз може и да беше високо уважаван семеен адвокат в работата си, но у дома тя бе италианска майка, която щеше да защити семейството си без колебание. — Защо ти трябва въздух?

— Мамо…

— Сабрина, какво става? — Майка й махна на баща й. — Ед, отиди с нея…

Сграбчвайки дръжката на вратата, Бри, която бе облякла зимното си палто, се обърна и целуна Чарли по главата. Горкото й бебче беше толкова объркано.

— Ще се върна след минутка, сладурче. Стой тук, става ли? — Тя изгледа строго родителите си. — Всички да останат.

Излизайки през задната врата, Сабрина си пое дъх от студения, солен въздух. Крайбрежието беше различно през зимата. По очевидни причини ги нямаше обичайните шумове и суетене както през лятото, но не беше само до времето. Зимата беше по-мрачна — изолираща — почти сякаш около града бе дръпната завеса, криеща го от останалия свят. Може би затова имаше толкова много лампички по празниците — хората жадуваха за светлина, нуждаеха се от нея, за да се почувстват по-малко самотни. Бог знаеше, че с нея бе така.

Обръщайки се към алеята за коли, видя голямо „Тахо“, паркирано до джипа й, но Джейк не беше там.

„Излез отвън“, беше написал.

Беше същото съобщение, което получаваше отново и отново преди десет лета. Онова, което чакаше, седнала на седалката пред прозореца й. Онова, което, също както и сега, караше сърцето й да бие толкова бързо, че дъхът й засядаше в гърдите.

„Излез отвън.“

По онова време, когато излизаше от стаята си и се промъкваше през тъмната къща, Сабрина щеше да се срещне с него при групата дървета до дока. Сега имаше останало само едно дърво, всички останали бяха паднали в жертва на една или друга буря, но единственото останало не се предаваше. За да почете куража му, всяка от изминалите години баща й бе отделял часове, за да покрие изцяло клоните му с бели лампички. Това бе начинът на баща й да отпразнува живота. Да отпразнува силата пред лицето на съкрушителните събития. И изправен до него на мястото, на което й бе казал, че винаги ще я обича, стоеше Джейк. Беше осветен от всички страни, почти като в пашкул от светлина, докато мракът от плажа стоеше като фон.

Взираше се в далечината към обширния тъмен залив и с приближаването си Сабрина не знаеше какво ще му каже. След като си бе тръгнал, Бри помнеше дълбоката болка в гърдите, която не искаше да я остави. Чувството, че бе плакала до изнемога, само за да заплаче отново. Неудобствата от бременността не можеха да се сравняват с болката от разбитото сърце. Единственият начин да го превъзмогне бе като го блокира. Да остане фокусирана върху училището, а после и върху Чарли. Джейд, Кас, Кара и Елена й бяха попречили да се удави в мъката си. Като се замислеше, те все още го правеха.

Но сега болката се бе завърнала, заедно с желанието, както и куп въпроси, които не бе сигурна дали иска да зададе. Истината невинаги освобождаваше, понякога дяволски нараняваше.

— Не му се давай. Единственият човек, който има значение във всичко това, е Чарли — каза си тя. — Остани концентрирана. Не плачи.

Бе плакала за него твърде много, и макар Бри да приемаше отговорността си за всичко това, тя не можеше да поеме цялата вина. Беше я изоставил и това нямаше как да се избегне.

Тя тръгна към него, чудейки се дали трябва да каже нещо, или ще бъде най-добре да го хване неподготвен. Може би това щеше да й даде предимство. Замисли се и установи, че щеше да има предимството за около дванадесет секунди и половина.

— Само дишай — прошепна си тя.

— Няма да те ухапя — каза твърдо той, карайки я да спре рязко. Дотук с това да го хване неподготвен.

— Може би не, но вече съм отвикнала да ме призовават.

Той се запъна, несигурен какво иска да каже, което беше непривично за Джейк. Той притежаваше толкова голяма личност и можеше да въвлече всекиго в разговор. За Сабрина, която бе болезнено срамежлива около момчета, той беше чудо. Беше я накарал да се почувства жива и комфортно за първи път в живота си.

— Къде е фарът? — Той кимна към плажа, но всъщност гледаше далеч отвъд. Фарът на Холи Пойнт беше съкровището на града. Светлината му по един или друг начин бе направлявала лодките почти два века. Но също като много други малки фарове, вече не бе нужен. Бе създадена фондация за спасяването на фара, който се бе поддал на разрухата през последното десетилетие, но не бяха успели да съберат достатъчно пари.

— Светлината угасна точно след като си тръгна. Поддръжката е скъпа.

— Уау! Наистина ли? Помня, че го виждах от леглото си в апартамента. Винаги съм чувствал, че той ме доведе тук. — Сините му очи проблеснаха, отразявайки примигващите светлини от дървото. Срещнаха нейните и значението на думите му не се изгуби. Бяха кухи, но разбра, че той се опитваше да открие нещо общо помежду им. Много жалко, че не вършеше работа.

Но въпреки всичките й противоречащи емоции, думите му привлякоха вниманието й, защото тя също помнеше гледката от леглото му. Дълги, красиви нощи, в които лежаха заедно, след като бяха правили любов, понякога унасяйки се в обятията на другия, загледани в далечната светлина. Помнеше случаите, в които говореха пламенно за бъдещето — бъдеще, което така и не дойде. Тя често бе ходила при него през онова лято, без никой да заподозре за случващото се между тях.

Сабрина бе дала всичко на Джейк. Бе изгубила сърцето си и никога не бе успяла да го даде на друг.

По някакъв начин, когато фарът угасна, светлинката на Бри също угасна.

Тишина се настани между двама им, единственият звук идваше от малките камбанки, които баща й бе закачил на дървото.

Въздухът помръдна нежно около тях и Бри бе успокоена от музиката и бриза.

— Искам да знам защо не ми каза.

Дотук с блуждаенето на ума й.

Гласът на Джейк бе нисък и равен, но не звучеше ядосан и това я изненада. Очакваше да бъде бесен.

— Всъщност е много просто. Ти си тръгна. Имаше избор. Направи го. Край на играта.

— Това е доста студено. Искам да кажа… — Джейк се обърна и направи само една крачка. — Искам да кажа, че съм неин баща. Тази игра никога не свършва.

— Вярно е, но не исках да те притискам с нищо.

— Да ме притискаш… Ненормална ли си? — Сега беше ядосан. — Тя е моя дъщеря. Няма притискане. Трябваше да ми кажеш.

Нравът на Джейк не пламваше често, но когато се почувстваше притиснат в ъгъла, се отприщваше. Този беше един от тези случаи. Тя го разбираше, наистина.

Но той дори не мислеше за своята роля в ситуацията. Хубаво казваше, че Бри трябваше да му каже, но после какво?

— Какво искаш да направя? — Тя се протегна и докосна един клон, чувайки едно от звънчетата да иззвънява в отговор.

— Щях да се радвам, ако ми беше казала за детето ми. — Той прокара ръце през късата си коса. — Имам предвид, знам, че беше наранена. Мразя това, че те нараних, но беше ли това някакъв начин да ми го върнеш?

— Какво? Да ти го върна?

— Да. Толкова ли ме мразеше?

„Никога не бих могла да те мразя.“ Думите се завъртяха в главата й, превръщайки се в ясно напомняне, че Бри все още имаше чувства към него. Но казаното от него, че би наранила Чарли, за да му го върне, бе жестоко и тя се забори с напиращите сълзи в очите й. Последното, което можеше да направи, бе да изгуби контрол.

— Това няма нищо общо. Взех решение.

— Да ми изключиш от живота на дъщеря ми? Не е най-доброто ти решение.

— О, а да хукнеш да се жениш за жената, която ти е изневерила, е? — Ако го беше шамаросала, той нямаше да изглежда толкова шокиран.

— Мислех, че върша правилното нещо. Предполагам знаеш, че не се получи? — Той крачеше. Не трябваше да си мозъчен хирург, за да видиш, че бе развълнуван.

— Чух, че си приключил с брака доста бързо, да.

— Да. Така беше. — Стоеше на края на дока и погледна назад към нея през рамо.

Копелето. Не схващаше. Бри вдигна ръце във въздуха, обърна се и тръгна към къщата.

— Знаеш ли какво? Обади ми се, когато поискаш да видиш Чарли. Лека вечер.