Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (3) (Есид Хаус розов роман)

2. Лойд

Главата ми е пълна боза. Главно, защото глътнах няколко хапчета, за да се успокоя. Глупост и гадост, ето това е. Мърляви прозорци. Аз Виждам света през мърляви прозорци. Телефонът до леглото иззвънява. Нюкс е от другата страна.

— Лойд… аз съм.

— Нюкс! Как е? Оправили се от миналата нощ? То май си беше направо сутрин, а? Аз не мога да отлепя, човече. Взех няколко от ония скапани хапове, за да се успокоя…

— На мен ли ми го казваш. Идваш ли на мача?

— Не-е… пийва ми се бира.

— Аз пък искам да видя каква е гледката от новите трибуни.

— Заеби трибуните, бе пич. Абе, на вид го докарват, не е като нещастното стадионче на ония от Джамбо.

— Вярно, онова пък е кошмар. Някаква гадна евтина пластмаса. Разправят, че Гари Маккий наебал трибуните като нямало мач.

— Не знам, не ме свърта на едно място за деветдесет минути…

— Хубаво, става пич, както дойде…

— Бива.

— Хайде да се видим в Уиндзор след половин час. Дай да не се обаждаме на Али. Ще ме побърка, ако пак започне с тия глупости колко е бил добър Джон Дигуийд миналата седмица или колко е жестоко в Тенерифе и направо ще го метна под някой автобус.

— Вярно… обаче на мен наглото парче ми разду, че Дигуийд за нищо не ставал.

— Идиотът разправя същото и за Тони Хъмфриз. Винаги в началото на вечерта започва с това колко е кофти всичко. После го чуваш как разправя, че не е било толкова зле на някое копеле, и в края на нощта вече тръби, че всичко е било супер.

Вземам си един душ и се опитвам да отлепя. Никога повече скапани хапчета за успокояване.

Измъквам се по Уок. Скоро сме седнали и наблягаме на халбите с пикня. Вземаме по няколко хапчета от чиста спестовност. Аргументите на Нюкс са железни:

— С няколко хапчета и четири бири се постига същия ефект като от четиридесет бири. Защо да си даваме парите на производителите на бира и да губим ценно време?

Следобедът постепенно се разтваря в лепкава вечер.

— Скапан съм, пич — казвам на Нюкс.

Постепенно се отнасям в Града-на-Скапаняците, Гъпундерландия. Барманът ме приземява на планетата Лий. Казва нещо, но не мога да разбера какво. Затаралянквам се към външната врата. Чувам Нюкс да пее песнички от агитката на Хибс, но не го виждам. Не знам къде съм, май някъде в центъра. Чувам минувачите да ми се присмиват, някакви такива нагли гласове. После се качвам в такси и съм в друга кръчма в Лий. Чувам някакво копеле да се провиква към мен:

— Ей го това копеле, дето чукало сестра си.

Опитвам да кажа нещо, но съм много пиян. Чувам някакъв друг глас:

— Не. Тоя е Лойд Бъст, брат на Вогън Бъст, приятелче. Бъркаш го с другия Лойд, Лойд Бийти!

— Не ми казвай само, че в Лий има двама с фамилия Лойд — чуди се трети.

Следващото нещо, което си спомням, е как си говоря с моя приятел Уудси, дето не го бях виждал от сто години, и че той раздува нещо за Бога, пиенето и екстазито. После ме откарва у тях и аз рухвам.