Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (14) (Есид Хаус розов роман)

13. Хедър

Той се кани да каже нещо. Брайън Кейс се кани да каже нещо. Нещо, което казва сутрин през ден. Кани се да каже нещо мазно. Мистър Кейс. Какво смятам да направя? Ще се усмихна както всяка сутрин. Все едно че са ми натикали лъжица в устата. Усмихвай се, усмихвай се, макар да чувстваш как те разсъблича с поглед, изложена на показ, обект на присмех. Стига. Преигравам. Трябва да поема отговорност за поведението си. Трябва да се науча да не реагирам така осезателно, да не изпитвам подобен физически гърч. Да не го правя. Вината е моя. Трябва да се контролирам.

— Как е светлината на моите очи? — обичайният въпрос на Кейс. Приготвям се да изрецитирам обичайния си отговор, добре, но нещо се случва.

— Защо си въобразяваш, че съм светлина за очите ти?

Мамка му. Какво говоря? Не може така… защо да не може?

Може. Всъщност мога да говоря каквото си искам. Когато някой прави странни, неуместни забележки, бих могла да поискам обяснение какво по дяволите е имал предвид. Какво всъщност иска да каже?

— Ами, това, че те виждам всеки ден, определено прави живота ми по-радостен.

Макар да се опитвам, не мога да накарам лошата Хедър да млъкне. Преди тя само разсъждаваше. Сега е започнала и да говори. Явно ме тресе шизофрения, а лошата Хедър се е докопала до микрофона…

— Странно, наистина. Искам да кажа, че има голямо несъответствие. Това, че те виждам всеки ден, не ми оказва абсолютно никакво положително влияние.

Най-ключовият момент — нещото, което не съм можела да кажа преди, се превръща в нещо, което не трябва да казвам в момента. Веднага бунтът се пренася отвътре във външния свят. Да! Не! Да! Карай.

— О — казва той засегнато, само че този път е наистина засегнат, — така ли?

— Нямам представа — отвръщам, — но явно това е, което чувствам и мисля.

— Виж — казва той с дискретно съпричастен тон, — ако нещо не е наред, винаги можеш да го споделиш с мен. Не е необходимо да ме нападаш така. Не съм чак толкова черен.

— Това дали си черен или не, не е моя работа. Запази го за себе си. Освен това, всичко е съвсем наред. По-добре от това, здраве му кажи.

— Държиш се много особено…

Запазвам пълно спокойствие:

— Знаеш ли, поведението ти към мен е погрешно основано на собственото ти предположение, че ме е грижа какво мислиш за външния ми вид. Това няма нищо общо с истината. Ти си ми мениджър в тази организация, организация, чиято цел е да свърши някаква работа и слабо се интересува от естетика или каквато и да е сексуалност. Не ме интересува и нямам намерение да го правя на въпрос, но ако видът ми радва очите ти, аз смятам сериозно да се замисля дали нещо не съм се объркала.

— Е, благодаря ти, че ме постави на място — мръщи се той. — Всъщност просто се опитвах да се държа сърдечно.

— Не, аз съм тази, която трябва да се извини. Ти нямаш нищо общо. Примирявайки се с детинското ти, досадно поведение, аз съм създала погрешната представа, че го одобрявам, това си е изцяло моя грешка. Съжалявам, наистина съжалявам.

Той кимва. Изглежда слисан, но успява плахо да се усмихне:

— Добре… ще го преживея.

Каква плаха усмивка. Мистър Кейс. Боже Господи! Сядам отново пред компютъра си в еуфорично настроение. В обедната почивка отивам до „Ийст Порт Бар“ и си вземам за награда джин с тоник. Седя сама, но не се чувствам самотна.

Следобедът се чувствам така, сякаш са ми пораснали криле. Когато се връщам вкъщи откривам, че Хю ми е оставил съобщение на телефонния секретар:

„Скъпа, ще закъснея малко тази вечер. Налага се да поработим с Джени за следващото представяне.“