Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (7) (Фармацевтичен розов роман)

Торонто, 1967

Боб погледна новороденото в ръцете на жена си. За секунда се сети за една друга държава, друга жена и друго дете… не. Той отклони тези спомени и погали розовата, топла бузка на бебето. Онова беше някога, в друго време и на друго място. Онова беше Боб Уортингтън от Улвърхямптън. Този Боб Уортингтън имаше нов живот в Торонто.

Той остана в болницата няколко часа и после изтощен, но щастлив след дългата нощ там, потегли с кола по дългия път за дома си, който се намираше в покрайнините. На неговата улица къщите бяха различни една от друга, а не като безличните, масови тухлени постройки, от които бе дошъл. Все пак, и тук цареше някакво странно излъчване на еднотипност. Той паркира колата на тясното пътче пред гаража.

Боб погледна баскетболния обръч, поставен точно на обичайните десет фута над вратата на гаража и си представи как израства синът му. Дори го видя като млад мъж, които с гъвкав отскок забива топката право в коша. Това дете трябваше да има всички възможности, които обстоятелствата не бяха предоставили на него. Той щеше да се погрижи за това. Утре трябваше да отиде пак на работа. Когато работиш за себе си, просто няма друг начин. Но точно сега, беше просто скапан. Докато си лягаше, Боб се молеше за дълбок сън, изпъстрен с прекрасните събития от деня. Надяваше се, че кошмарите няма да се появят.

Молеше се за това повече от всичко друго на света.