Ървин Уелш
Щастието винаги ни се изплъзва (Фармацевтичен розов роман)

Пролог

Щолдорф беше много красиво селце, притежаващо хубостта на типичните пощенски картички от Бавария. Намираше се на около осемдесет мили североизточно от Мюнхен, сгушено в полите на Байришевалд сред пищната растителност на баварската гора. Сегашното село, всъщност бе по-късният Щолдорф. Средновековните руини на първото селище се намираха на малко повече от миля надолу по пътя, където преди много време придошлите води на Дунав бяха помели част от него. За да избегнат водната стихия, обитателите преместили селото по-далеч от реката, точно под гористите хълмове на издигащата се към чешката граница планина.

Гюнтер Емерих, който имаше роднини в областта, бе избрал да създаде свой дом в това идилично, девствено място. Местната аптека бе останала без собственик и преди шест години Емерих се бе решил да я вземе, отказвайки се от работата си в корпорацията и съпътстващия я стрес.

Това се оказа добър ход. Гюнтер Емерих се беше превърнал в един удовлетворен от живота мъж, комуто не липсваше нищо, освен това, той се изпълваше с дяволито задоволство от факта, че хората наоколо го възприемаха като възрастен съпруг на млада жена, баща на прекрасно бебе, човек, притежаващ богатство и здраве. Авторитетът на местен аптекар му придаваше тежест, а роднинските връзки допринасяха за бързото му приемане в местното общество. По природа Емерих бе скромен човек и не навираше в носа на другите собственото си благосъстояние, затова и никой не изпитваше завист към него. Това му качество бе недостатък в предишната му работа за корпорацията. По-малко талантливите, но по-настъпателни служители го изпреварваха в кариерата. Тук, в Щолдорф, скромността му бе предимство. Местните хора почитаха този тих, внимателен и трудолюбив мъж възхищаваха се на прекрасната му съпруга и се радваха на детето. Макар че Гюнтер Емерих имаше всички причини да се чувства доволен, той непрекъснато изпитваше леко безпокойство на фаталист, който знае, че всичко, което днес притежава, някой ден би могло да бъде и вероятно ще бъде отнето. Гюнтер Емерих познаваше крехкостта на живота.

Бригите Емерих може би бе дори по-наясно с това от съпруга си. Преживяла юношество, изпълнено с наркотици и лични проблеми, тя считаше брака с възрастния аптекар за най-добрия ход в живота си. Често се сещаше за онези дни в мюнхенския квартал Нойперлах, когато продаваше и вземаше амфетамини. Каква ирония само, че се бе омъжила за фармацевт! Тя си даваше сметка, че тази връзка не е породена от любов, но за четирите години съвместен живот се бе създала силна привързаност, заздравена от раждането на детето.

Макар Щолдорф да изглеждаше едно към едно като пощенска картичка, този му вид бе напълно измамен. Подобно на много други места, селцето имаше скрита история. Щолдорф бе разположен в един от най-недостъпните доскоро райони на Европа — залепен до желязната завеса между Изтока и Запада. Нощем гората заплашително се надвесваше над селцето като зла поличба, съживявайки старите легенди за чудовища, обитаващи дълбините й. Гюнтер Емерих бе религиозен, но и човек на науката. Той не вярваше, че из гората броди чудовище, което незабелязано дебне жителите на селцето, макар понякога да чувстваше, че е набелязан от някой, които го следи и не престава да го наблюдава. Гюнтер познаваше много по-добре огромните злини, причинени от хората, а не от някакви таласъми. Точно тук, в Бавария се бе зародил и процъфтял нацизмът. Голяма част от по-възрастното население имаше своите добре пазени тайни и никой не задаваше твърде много въпроси за миналото. Тази местна черта особено допадаше на Гюнтер Емерих. Той бе човек вещ в тайните.

 

 

Една студена декемврийска утрин Бригите замина с малкия им син Дитер в Мюнхен на коледен пазар. Като християнин Гюнтер Емерих бе против комерсиализацията на коледните празници, но се радваше на семейното тържество и размяната на подаръци. Тъй като малкият се роди точно преди последната Коледа, това щеше да бъде първият им истински празник заедно. След раждането на детето Бригите бе изпаднала в депресия. Гюнтер се опитваше да я окуражава и насочва към молитви. Молитвите бяха спасителното убежище в техния живот. Съдбоносната им среща бе станала в една християнска мисия в Мюнхен, където и двамата работеха като доброволци. След известно време Бригите напълно се възстанови и с удоволствие си спомняше този хубав период.

Само няколко минути бяха нужни, за да се преобърне всичко.

За няколко минути тя остави детето пред магазин за подаръци в оживената пешеходна зона на Мюнхен, само за да надзърне вътре и да купи една игла за вратовръзка, която бе харесала за Гюнтер. Когато излезе, количката и детето ги нямаше. Ужасяващ вакуум бе заел тяхното място. Болезнено студен ужас избухна в основата на гръбнака й и започна да се катери нагоре, сякаш разрушаваше след себе си всеки прешлен. Тя се отърси от парализиралият я стрес и се заоглежда отчаяно — наоколо нямаше и следа от детето, само безкрайна върволица хора, тръгнали на коледен пазар. Забеляза няколко колички с бебета, но не и своята, не и собственото си дете. Кошмарният шок бе разбил всяка опора, която я задържаше в изправено положение и надавайки безумно стенание, тя се сви и изведнъж се свлече до витрината на магазина.

— Was ist los? Bist du krank? — попита я една възрастна жена.

Бригите продължи да пищи. Лицата на коледната тълпа се втренчиха в нея.

Полицията нямаше почти нищо, от което да тръгне. Млада двойка била забелязана да се отдалечава с количка в близост до магазина, където бе изчезнал синът на Бригите. Никой обаче не си спомняше как точно са изглеждали евентуалните похитители. Никой не беше обърнал внимание — просто още една двойка с дете. Свидетелите все пак отбелязваха, че е имало нещо странно около двамата. Нещо, което трудно би могло да се определи с думи. Нещо в начина им на придвижване.

 

 

Осем дни по-късно покрусеното семейство получи анонимен пакет от Берлин. В него се съдържаха две увити в полиетилен малки, сини, подпухнали, пълнички ръчички. И двамата веднага разбраха какво е това и какво означава, но само Гюнтер разбираше причината.

Полицейските лекари изказаха мнение, че няма никакъв начин детето да е оцеляло при подобна ампутация, извършена с толкова груб инструмент, нещо като трион. Над лактите имаше следи от менгеме. Ако шокът не бе убил малкият Дитер Емерих, то детето бе загинало за минути от огромната загуба на кръв.

Гюнтер Емерих разбра, че собственото му минало го връхлита, за да получи разплата. Той влезе в гаража и се застреля в устата с пушка, за чието съществуване жена му дори не подозираше. Бригите Емерих бе открита силно дрогирана от съседите, лежаща в локва кръв и с прерязани вени. Тя бе откарана в клиника за душевно болни в покрайнините на Мюнхен, където прекара последните шест години в пълно вцепенение.

Усложнения

Ако трябва да съм искрен, хич не ми беше до подобни тъпи усложнения. Същата вечер бяхме планували един удар. Да де, ама нещата сами се подредиха по такъв начин. Тук, при нас, не се идва така, с цяла банда. Поне на наша територия тия номера не вървят.

— Дошли сме да се разберем, значи — вика онова нагло копеле от Илфорд.

Обърнах се към Бал, после пак погледнах тоя отворен боклук от Илфорд.

— Ами да се разберем тогава. Но вънка.

Копелето веднага сви платната. Отворкото и приятелчето му, дето се пишеше голямо тарикатче, хич, ама като ти казвам, хич не бяха щастливи от поканата.

Лес от Илфорд, той не е кофти пич, се намеси:

— Хайде момчета, не ни трябват усложнения. Зарежи, Дейв.

Как да стане тая работа, а? Ще ми идват на приказки. Тия не ми ги пробутвай. Без да му обръщам внимание, кимнах на Бал и се запътихме към вратата.

— Ей, вие — посочи Бал оня, отворения и приятелчето му, — айде навън, копелета!

Тръгнаха след нас, но явно не им стискаше. Няколко копеленца от Илфорд взеха да се надигат след тях, но Рикси им извика:

— Сядайте на шибаните си задници и си пийте бирата. Те ще се оправят.

И така, аз и Бал сгащихме двамата илфордски юнаци. Нямаше накъде да мърдат като агънца на заколение. Изведнъж гледам, единият кретен вади нож. Другият като видя, живна и тръгна да посяга, вместо кротко да си отнесе пердаха. Той ми отпери няколко яки, но беше забравил, че съм тежка категория, а той лека и че нямам нищо против да отнеса две-три крошета, само за да се докопам по-близо до него. Така и стана. След това всичко свърши със скоростта на светлината. Праснах го право в челюстта и му теглих няколко шута. Копелето гушна асфалта на паркинга.

— Гледай ти, нашият бил същински Рембранд! Не можеш го отлепи от платното! — изкрещях на ошашавения смотаняк, който неизвестно защо вече не беше толкова нагъл. Сложих кубинката си на врата му и яко го притиснах. Нашият започна да пищи и да се задушава. Наритах го още няколко пъти. Много жалко значи. Моят вече не можеше да отлепи, така че се хвърлих да помагам на Бал.

Отначало не го видях никъде, но след малко той се появи втрещен и с изцъклени очи, а от ръката му течеше кръв. Изглеждаше доста зле. Шибаното му, безочливо лайно го беше рязнало и после духнало.

— Намушка ме в ръката мръсното копеле! Извади нож точно като бях на милиметри от него! Тоя е вече труп! Казвам ти, майка му студен ще го целува! — разкрещя се Бал. В този момент той видя оня смотаняк, когото бях помлял и в очите му проблесна пламъче. Нашият още лежеше и пъшкаше на асфалта.

— КОПЕЛЕТА! МРЪСНИ ИЛФОРДСКИ ЧЕКИДЖИИ! — изпадна в бяс Бал и започна с неистова сила да рита нещастника, който се бе свил на топка, за да предпази пършивата си мутра.

— Чакай, Бал, ще ти го отворя — казах аз и заритах копелдака в основата на гръбнака. Той започна да се гърчи, откривайки меките си части за шутовете на Бал.

— СЕГА ЩЕ ВИ СТАНЕ ЯСНО КАК СЕ ВАДИ НОЖ! СКАПАНИ ИЛФОРДСКИ ЛАЙНА!

Оставихме Илфордския чекиджия да лежи на паркинга. Щеше да му се стъжни и още, ако не беше един от нашите хора. Не от Майл Енд, а от Фирмата. Те сами се наричат Фирмата, но не са истинската Фирма. Тази вечер го доказахме. Нещастни кашици. Мислят се за нещо повече.

Както и да е, оставихме копелето вън и тръгнахме да влизаме в Трейпс, за да си довършим питиетата. Бал си свали тениската и я омота около ранената ръка. Същински Тарзан. Ръката му бе много зле и имаше спешна нужда от зашиване в близката лондонска болница, но това щеше да почака. Ставаше дума за шоу, за слава.

Егати кефа. Влязохме нахилени като два чеширски котарака. Нашите извикаха от радост. Още щом ни видяха, няколко от илфордските копелета фъснаха за секунди през вратата. Лес от тяхната банда дойде при нас.

— Е, момчета, стана както го искахте — честно и по правилата — каза Лес.

Не е лошо копеле този Лес, свестен пич е, ако се сещате какво искам да кажа.

Бал, обаче хич не беше на кеф. И нищо чудно с тая накълцана ръка.

— Кви правила, бе, смотаняк. Някои беше дал нож на оня изрод Хипо! — вика Бал.

Лес само повдигна рамене, за да покаже, че не е знаел нищо. Може и така да е било. Лес не е лош по принцип.

— Не съм забелязал нищо, Бал. Къде са ония двамата, Грийни и Хипо?

— Оня дето се отваряше много, Грийни ли беше? За последно го видях разглобен на малки парченца да лежи на паркинга. А Хипо, другото копеле духна към метрото. Сигурно е отпрашил към източен Лондон, от другата страна на шибаната река. Голям бегач ще излезе от него!

— Хайде, Бал, всички тук сме от Уест Хям. Никой не се съмнява в това — каза Лес. Лес беше свестен, но нещо в него ме дразнеше. Отдръпнах се леко назад и му набих една главичка право в носа. Чух как костта изпука и той се запрепъва назад, опитвайки се да спре шурналата кръв с ръка.

— Мамка му. Таралеж… ние сме от една и съща страна на барикадата… не трябва да се бием помежду си… — започна да реди той, едвам поемайки си дъх, докато кръвта се лееше по пода.

Шуртеше като водопад. Добър удар. Твърде много кръв, обаче. Трябваше да си държи главата вдигната нагоре, смотанякът му неден. Някой трябваше да му подаде поне носна кърпа.

— Това да ви е за урок, илфордски скапаняци — изкрещя Бал, кимвайки към мене. После погледна към Шортхенд и Рикси. — Хайде, момчета, дайте по едно за Лес и ония пичове. Все пак сме една фирма!

— Ей! — изцепих се към илфордските копелета. — Някой да донесе на Лес кърпичка или вземете пешкира от кенефа! Направете нещо или искате да му изтече цялата кръв?

Те веднага скочиха, шибаняците му.

Погледнах към Крис, собственикът, който миеше някакви чаши. Изглеждаше ядосан.

— Извинявай, Крис — провикнах се аз. — Просто светнах един пич за някои неща. Никакви проблеми.

Той кимна. Стабилно копеле е този Крис.

На ония от Илфорд хич не им беше до веселби и един по един, в индианска нишка, постепенно се измъкнаха, измисляйки си всякакви предлози. Бал не искаше да си тръгва, докато и последният не се пръждоса. Копелето се надуваше заради ръката. Не му се искаше оня, Хипо, да ходи да се скука, че кофти е нарязал не друг, а Бари Лийч.

Като не остана никой от тях, Рикси ми каза:

— Тъпо беше, Таралеж. Не трябваше да трошиш Лес така. Той е готино копеле. Всичките сме от едната страна на шибаната барикада.

Да бе, клетият нещастник си е достатъчно потрошен от екстази. Не ми се занимаваше да обяснявам.

— Глупости — каза Бал. — Таралежът е прав. Ти ме изпревари, Дейв. Вярно, ние имаме нужда от тези копелета, но не чак толкова, колкото те си мислят.

— Просто нещо не ми хареса поведението му — казах им аз. — Не се отнасяше с необходимото уважение, нали разбирате?

Рикси поклати глава, явно ядосан и така нататък. Той не остана още дълго, което беше много добре, защото след като закарахме Бал да го зашият, аз, той и Шортхенд, се забихме веднага у тях, за да съставим план за довечера. Всъщност, трябваше да го направим много преди това, ако тъпите илфордски чекиджии не ни се бяха изпречили насреща.

У Рикси всички бяхме доволни от себе си. Е, предполагам на Бал не му беше чак толкова весело, заради ръката. Огледах се в цял ръст в голямото огледало на Рикси. Здраво копеле, мамка му. Помпах всеки ден здраво във фитнеса. Само някои дребни детайли, като че ли трябваше да се изпипат.

Погледнах приятелите си. Понякога и те са големи издънки, но по-добри от тези нямаше къде да намеря.

Бал е с една глава по-нисък от мен, но и той е тежка категория, както си трябва. Шортхенд си пада малко слабак, но той пък е майтапчията в групата. Рикси вече не е с нас както преди. Бяхме винаги четиримата, а сега всъщност сме само тримата. Копелето и сега е постоянно с нас, но не се забърква, не е един от нас, ако разбирате какво искам да кажа.

— Рикси — започна да го майтапи Бал, — напоследък си нещо като шибания бял гълъб на мира, а?

Направо скъсахме копелето от бъзик.

Лондон, 1961

Брус Стърджис пристигна както обичайно, петнадесет минути по-рано в съвещателната зала. Пусна диапроектора и провери един по един диапозитивите за яркост и яснота на изображението от всяко място в облицованата с дърво, миришеща на застояло зала. Доволен, Стърджис се приближи до прозореца и се вгледа в строящата се насреща нова административна сграда. Работите по основата продължаваха безкрайно, но веднъж щом приключеха, сградата много бързо щеше да се извиси в небето, променяйки градския хоризонт поне за няколко поколения. Ето, те поне оставят нещо зад себе си, помисли си той.

Мислите му бяха прекъснати от пристигането на другите. Първи влезе Майк Хоторн, следван от пълния с енергия Барни Дрисдейл, с когото бяха изкарали много приятно предишната вечер, пийвайки и заговорничейки в „Белия дом“, близо до Трафалгар. В малкия, претъпкан бар, посещаван главно от служителите на близкото южноафриканско посолство, те посветиха доста време на предстоящата среща. Бари тайно му намигна и започна да пуска весели закачки към началниците на отдели, заемащи един след друг местата си около голямата, полирана дъбова маса. Както обикновено, Сър Алфред Уудкок пристигна последен и тромаво зае председателското място. През главата на Брус Стърджис премина една мисъл, която винаги го навестяваше, докато Сър Алфред сядаше там: ИСКАМ ДА СЪМ НА ТВОЕТО МЯСТО.

Шумът от разговорите моментално секна. Известно време след това гласът на Барни продължи да боботи сам в тишината.

— О… извинете, Сър Алфред — изрече високо той.

Усмивката на Сър Алфред издаваше нетърпение, но едновременно с това излъчваше някакво бащинско чувство на опрощение, което само Барни бе способен да предизвика у него.

— Добро утро, джентълмени… днес сме се събрали главно, за да обсъдим предложения нов бъдещ пазарен хит „Теназадрин“… всъщност, очакваме Брус да ни обясни, защо точно този продукт трябва да бъде новия хит. Брус — кимна към него Сър Алфред.

Стърджис стана, усещайки силен вътрешен импулс. С показна самоувереност, напук на студената, намръщена физиономия на Майк Хортън, той включи диапроектора. Скапаният Хортън се занимаваше с промоцията на някакво лекарство за язвички в устната кухина. „Теназадринът“ просто щеше да помете такива дребни глупости. Брус Стърджис вярваше в своя продукт, дори повече от това — Брус Стърджис вярваше в Брус Стърджис.

— Благодаря ви, Сър Алфред. Джентълмени, ще се опитам да обясня, защо ако не заложим на този продукт, компанията ще изпусне шанс във фармацевтичния бизнес, който се явява вероятно само два-три пъти за един човешки живот.

След което, Брус Стърджис стори именно това. Хортън усети как хладната сдържаност в стаята започна да се топи. После забеляза разбиращите кимания и надигащото се одобрение, и почувства, че устата му пресъхва. Прииска му се да обърне един гълток от прехваленото си лекарство за язвички в устата — един продукт, който явно щеше да продължи да чака своя ред още много, много дълго време.

Краен квартал

Много е горещо с тия шибани скиорски очила. По принцип това им е кофтито. Направо не ми се мисли. Точно тия обаче се оказаха най-скапаните, на които съм попадал. Бяхме проучили много добре мястото, а също и навиците на всеки от семейството. Няма как да не му го призная на Шортхенд — винаги провежда наблюденията много точно. Макар тия копелета от покрайнините да не са най-трудния обект за разучаване. Те са хора на навика и никога не се отклоняват от него. Дано нещата си останат така още дълго време, защото това е положително за бизнеса. Какво беше казала Маги Тачър по въпроса — „Каквото е добро за бизнеса е добро за Великобритания“. Май беше нещо подобно.

Кофтито в цялата работа беше, че точно скапаната женска отвори вратата. Аз играех ударната група, така че я праснах право в лицето и тя излетя навътре в къщата, падна тежко и започна да се гърчи в кървища. Тя дори не издаде звук, нещо да изпищи или каквото и да е друго. Влязох и затворих вратата. Тя продължаваше да лежи просната там. Изглеждаше толкова жалка. Това направо ме вбеси, нали разбирате? Бал се наведе и сложи бръснач на гърлото й. Тя постепенно дойде на фокус и започна да схваща какво се е случило. Очите й направо щяха да изхвърчат от окървавената й мутра. Тя придърпа полата под коленете си. Това още повече ме вбеси. Сякаш бяхме дошли заради нещастната й путка или бяхме някакви извратеняци.

Бал започна да й реди нежно с престорения си буги-вуги акцент, все едно е от Ямайка:

— Затваряш уста и живееш. Ебаваш нас и ти скъсваме белия задник, жено.

Як професионал е тоя Бал, трябва да му се признае. Гаджето се бе вторачило в него, а зениците й мязаха на паници, сякаш я бяхме натъпкали с екстази до козирката.

След малко оня тип, съпругът й се появи.

— Джеки… за Бога…

— ЗАТВАРЯЙ МРЪСНИЯ СИ ПЛЮВАЛНИК, ТАПИР ТАКЪВ! — изкрещявам му с шотландски акцент. — АКО СИ ИСКАШ ЖЕНАТА ЦЯЛА, ЩЕ СИ ДЪРЖИШ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ! ЯСНО?

Той кимва свивайки се и казва:

— Моля ви, вземете всичко, само не…

Приближих се до него и заудрях главата му в стената. Направих го три пъти. Първият път, заради интересите на бизнеса, вторият път за кеф — много мразя копелета като него, и третият път, просто за да ни носи късмет. После го изритах с коляно в слабините. Той се свлече по стената с охкане, жалката му, мазна твар.

— Казах ти да мълчиш, да ти го начукам! Ще мълчиш и ще правиш каквото ти кажем и никой няма да пострада, нали?

Той кимна, яко отряскан и продължи да се гърчи до стената. Нещастен чекиджия.

— Само да си ни създал неприятности, клетата ти женица няма да става и за донор на органи! Ясно?

Той кимна. Още малко и щеше да се подмокри.

Смешното е, че когато бях малък, разни типове като тоя лайнар разправяха на баща ми, който е шотландец, че изобщо не могат да го разберат заради акцента. Големият ташак е, че когато се е случвало да го използвам по работа, на копелетата моментално им е ставало ясно какво се иска от тях и никога не са ставали грешки.

— Браво, така ви искаме — каза Шортхенд, звучейки като същински ирландец. — Сега сър, ще ви бъда благодарен, ако донесете всички пари и бижута, които имате вкъщи. Веднага. Ще ги пъхаш в тази чантичка, разбрано? Ако си кротък и послушен, разбира се, може дори да не се наложи да будим дечицата на горния етаж, ясно? Хайде, бързо.

Акцентите, с които говорим, са голям номер. Така можеш да си напълно спокоен. Шотландският ми е от майка и татко. Ирландският на Шортхенд е добър, но понякога преиграва, а ямайският на Бал просто е ненадминат, мамка му.

Клетото мъжле и Шортхенд започнаха тараша, докато Бал продължаваше да държи здраво мадам с бръснач на гърлото. Ако питате мен, може би прекалено здраво, мръсникът му с мръсник. Аз се захванах да направя по чаша чай за групата, което не е лесно с тези ми ти ръкавици и цялото оборудване.

— Имаш ли някакви бисквити, скъпа? — питам я, но нещастницата и дума не може да обели. Сочи ми към едно от чекмеджетата. Отидох и проверих.

— Мамка му, пакет „Кити Кет“! Между другото, тия бисквити си нямат равни на себе си.

Господи, направо щях да се сваря в тия скиорски очила.

— Седни на дивана, скъпа — казах й. Тя не се помръдна. — Сложи я да си седне на задника, Боби — казвам на Бал. Той я отведе на дивана, обгръщайки я с ръка, все едно че и е някакво приятелче, да го вземат мътните.

Сложих пред нея чаша чай.

— Не си и помисляй да хвърлиш чая в нечие лице, миличка — рекох. — Не забравяй мъниците на горния етаж. Ще ги схрускаме като бонбончета!

— Аз не… — заекна тя. Клетата женица. Седиш си вкъщи, гледаш си телевизор и всичко това ти се случва. Направо да не повярваш.

Бал сякаш не беше съвсем доволен:

— Пий си шибания чай, жено! Кво си мислиш, да не сме ти роби или какво? Бяла кучка!

— Ей, по-полека, мой човек. Сладураната не иска чай. Щом не иска — няма да пие — казах на Бал или по-точно Боби в този момент.

Като правехме подобни удари си сменяхме имената на Хърсти, Боби и Мартин. Бяхме се нарекли на Боби Муур, Джоф Хърст и Мартин Питърс, онези от „Хамърс“, които спечелиха Световната Купа през 1966-а. Бари беше Боби — водачът, аз бях Хърсти — център-нападателят. Шортхенд виждаше себе си като Мартин Питърс, стратегът — човек, който е изпреварил времето си с десет години и е над всякакви глупости.

Разбира се, не открихме много в брой. Някъде около двеста. И грош нямат по тия нещастни места. Всъщност, продължавахме да го правим, защото беше лесно и създаваше емоция. Освен това поддържа форма. Планирането, другите неща, все си искат практика… Не може човек да се остави да ръждясва ей така. Е, затова сме Фирма номер едно — доброто планиране ни прави такива. Всеки мухльо може да нахлуе вътре, но именно планирането и организацията са тези неща, които отличават професионалистите от тълпата. Както и да е, след малко Шортхенд взе номера на кредитните карти на смотания съпружец и излезе да понаобиколи няколко автомата. Върна се с шестстотин лири. Тия скапани машини и ограниченията, които им поставиха. Най-добре е да изчакаш полунощ и тогава в 11.56 дърпаш двеста и после още двеста в 12.01. Беше още 11.25 и нямахме толкова време на разположение. Винаги трябва да се оставя малко повече време в случай на съпротива. Случаят обаче се оказа твърде лесен.

Завързахме ги и Бал преряза телефонните кабели. Шортхенд сложи ръка на рамото на пича:

— Сега да не вземе съобщи на полицай, чува? Има две хубав дечица, спи горе, казва се Анди и Джесика, така нали?

Те кимват в пълен шок.

— Не иска връща се ние за тях скоро, да?

Те се бяха втренчили ужасени в него, нещастните му посерковци. Аз казах:

— Знаем и в кое даскало ходят малките, в кой скаутски отряд са записани и с кого си играят. Знаем всичко. Вие ни забравяте и ние забравяме за всичко, става ли? Имате късмет!

— Така, разбрано, нищо полицаи — каза внимателно Бал, прокарвайки тъпата страна на ножа по лицето на жената.

Едната й страна беше яко подута. Почувствах се кофти. Не обичам да се удрят жени. Не съм като бащата. И той вече не удря мама, поне не след като го предупредих да не го прави. Никога не удрям жени. Тази вечер не се брои, защото беше по работа и толкова. Когато си център-нападател, не можеш да оставиш просто така нещата. Отнася го, които първи отвори вратата, няма мъж или жена, просто го прасваш с все сила. А аз съм си доста як. Цялата работа зависи от теб и не можеш да си позволиш глезотии. Трябва да сме професионалисти, нали. Както казах, това си е бизнес, а което е добро за бизнеса е добро за Британия, така че искам да дам скроената си лепта за националния флаг. Просто забравяш всякакви лични пристрастия, те не влизат в сметката. Да удрям жени, хич не ми е по вкуса, ако става дума за собственото ми мнение. Не искам да кажа, че е напълно погрешно, защото познавам толкова гаджета дето си просят един як пердах, просто казвам, че от такова нещо не можеш да получиш удовлетворение.

— Тъй. Беше ни приятно да правим бизнес с такива мили хора като вас — казва Шортхенд и изфирясваме, оставяйки ги сами. Чувстваме се презаредени от добрия стар адреналин. За едно нещо особено се радвам — че не се наложи да будим хлапетата. Аз самият имам един такъв син и само като си помисля, че някое копеле може да направи нещо подобно… Макар да съм сигурен, че на никой няма да му стиска. Въпреки това, тази мисъл ме разтревожи и ми напомни да мина и да мярна малкия. Реших да го направя на другата сутрин. Стори ми се, че няма да е зле.

Улвърхямптън, 1963

Спайк се засмя и вдигна халбата „Бенкс битер“, задържайки я точно пред устните си.

— Наздраве, Боб — ухили се той и очите му потънаха сякаш в някакъв дълбок отвор, подобен на уста. — Нека всички проблеми бягат от теб.

Боб примигна и отпи. Той се усмихна на колегите си край масата. Изпитваше добри чувства към всички тях, дори към Спайк. Спайк не беше толкова лош. Като не иска да се издига, то си е негова работа. Сигурно ще се чувства по-добре, забит някъде из Шотландия до края на живота си, с единствената амбиция да харчи заплатата си за все повече алкохол и безкрайни залози на конни надбягвания. Боб усети бездната помежду им след внезапното преместване на Спайки. Проблемът, обаче не беше само в това, че заживя далеч от него във Форд Естейт. Спомни си думите му: „Не ви се иска да пръскате тези щури мангизи за някаква си къща, когато Съветът ви дава много по-евтина под наем. Да де, ама веднъж се живее!“.

Такива бяха представите на Спайк за живота — да затъва в банкови кредити до гуша. След залаганията — право в Молино Норт Банк. Такъв живот живееше той и все още се справяше. Боб произхождаше от работническата класа, имаше чудесна подготовка и се гордееше с това. Искаше семейството му да има най-доброто.

Неговото семейство. Семейството преди всичко. Тази мисъл и ромът в чашата му го стоплиха.

— Още една чашка, Боб? — подкани го Спайк.

— Не знам. Трябва да ходя в болницата тази вечер. Може да се случи всеки момент — каза той.

— Хайде, стига глупости! При първото раждане винаги има закъснение, всеки го знае! — избоботи Спайк, а Тони и Клем затропаха окуражително с празните си чаши по масата.

Боб обаче стана и потегли. Той знаеше, че ще приказват зад гърба му, дори знаеше какво щяха да говорят — че е станал мекушав, че разваля добрия повод за напиване и така нататък, но всичко това не го интересуваше. Единственото нещо, което искаше, бе да види Мери.

Навън валеше. По-скоро пръскаше мрачно и упорито. Макар че още беше следобед, ранният зимен здрач бе започнал да се спуска. Боб вдигна яката си, за да се предпази от шибащия го вятър. Зададе се един от червените автобуси, типични за Мидландс. Започна да приближава, стигна до него и без да спира даде газ, профучавайки точно покрай вдигнатата му ръка. Автобусът беше полупразен, той бе застанал точно на спирката, но независимо от това, шофьорът не спря. Нелепата несправедливост го обърка и ядоса.

— Скапано копеле! — изкрещя той след дразнещо поклащащия се гръб на автобуса. Продължи да върви с усилие напред.

Когато пристигна в болницата, усети, че нещо не е наред. Беше просто проблясък, някакво моментно усещане за беда. Сигурно, всеки бъдещ баща изпитва такова чувство, помисли си той. Изведнъж отново почувства същото притеснение.

Нещо лошо се беше случило. Но какво можеше да е то? Вече е двайсети век. Такива неща не се случват в наши дни. А освен това, помисли си той, тук е Великобритания.

Дъхът на Боб почти секна, когато видя жена си на леглото. Независимо, че очевидно бе силно упоена, тя продължаваше да вие. Изглеждаше ужасно.

— Боб… — изви тя.

— Мери… какво става… спокойно… всичко е наред… къде е бебето!

— Имате малко момиченце, здраво малко момиченце — каза сестрата неубедено и без ентусиазъм.

— Не ми дават да го видя, Боб, не дават да прегърна бебето си — скимтеше Мери.

— Какво става тук! — изкрещя Боб.

Друга сестра се появи зад гърба му. Тя имаше продълговато, измъчено лице. Приличаше на човек, видял нещо ужасно и необяснимо. Поведението на професионалист, което се опитваше да разиграе, й стоеше толкова убедително, колкото лъскав фрак на изпаднал скитник.

— Има някои отклонения… — каза тя бавно.

Кофти навик

Още не е сменила скапаната ключалка. Просто много добре знае какво ще й се случи, ако го направи. След като се чупих, запазих връзката с ключове от вонящата й дупка. Казах, че се нуждая от собствена квартира. Така беше най-добре. Все пак, запазих ключа, за да мога да наглеждам малкия от време на време. Няма нищо по-естествено от това. Явно беше чула да отключвам и като влязох, ме изгледа с онзи неин шантав поглед. Малкият, слава Богу, е тук и се измъкна иззад нея.

Тя продължава да пуши пред него. Поне четиридесет ги изгаря на ден. Кофти навик. Много мразя някоя фуста да пафка. При пичовете изглежда някак различно, но на жените им стои вулгарно, особено на младите. Не говоря точно за бившата. Тя и без това няма много на какво да се радва в този живот, така че не бих й забранил удоволствието. Младите гаджета с цигара обаче ми изглеждат твърде курвенски. Освен това, има и здравна страна на проблема. Точно така й казах последния път, като се видяхме. Предупредих я да не пуши пред дребния. Трябва да се мисли и за здравето, по дяволите, така й казах. Все едно нищо.

— Малкият има нужда от нови обувки, Дейв.

— А? Ще му купя тогава — казвам й. Вече престанах да й давам пари. Ще му купи от най-евтините, а останалите ще похарчи за цигари. Не съм толкова будала.

Малкият ме зяпа.

— Как е малкият ми мъж, а? — викам.

— Добре — отговаря той.

— Добре? — продължавам аз. — Какво точно значи това? Целувчица за татко?

Той се приближава и ме млясва сладко по бузата.

— Така, момчето ми — казвам аз, разрошвайки косата му. Май скоро ще трябва да престана с тези целувчици. Вече доста е пораснал за такива неща. Тия глезотии могат да го направят мекушав или още по-лошо — да обърне някой ден резбата. Не е естествено някак. Обръщам се към нея:

— Оня шибан педал, да не би още да се върти край училището?

— Не, не мисля.

— Ами, ако чуеш нещо, веднага да ми кажеш. Няма да позволя някакви перверзни откачалки да се моткат край сина ми, нали моето момче? Нали разбра какво трябва да правиш, ако някой те закачи в училище?

— Да го ритна в ташаците! — отговаря той. Аз се засмивам и го разигравам малко на бокс. Тежичка ръка вади за такъв дребосък. Същински бащичко ще стане, само оная да го гледа добре и да се грижи, така да се каже.

Мамка й. Доста апетитно изглежда днес. Гримирана, курдисана.

— Среща ли имаш с някой, а? — питам.

— Не точно сега — надува се тя.

— Тогава сваляй шибаните си бикини.

— Дейв! Не говори така. Не пред Гари — казва тя и сочи малкия.

— Да, хубаво. Виж какво, Гари, вземи тези парички и иди си купи малко бонбони. Ето ти и ключовете от колата, с този се отваря вратата. Седни вътре и ме чакай. Няма да се бавя. Трябва да кажа някои работи на майка ти. Това е само за възрастни.

Малкият пич, клатушкайки се се измъква с мангизите и тя започва да ми прави номера.

— Не искам — казва тя.

— Хич не ме интересува какво искаш и какво — не — казвам й аз. Никакво уважение не проявява тая жена. Това й е проблемът, нещо като дефект на характера. Тя прави онази шибана нейна физиономия, но сваля бикините си и се отправя към спалнята. Свалям я на леглото и започвам да я целувам. Пъхвам езика си в този гаден пепелник, устата и. Разтварям краката и лесно се намествам между тях. Кучката се е подмокрила като гъба отдолу. Започвам да клатя. Просто ми се иска да се изпразня и да се махам оттам, да сляза долу в шибаната кола. Проблемът е, че всеки път като й го вкарам, не мога да свърша… и пак ми се случва за пореден път. Да бях помислил преди това. Тя направо се разтапя. Тя дето не искаше да го прави, просто полудява, а аз, аз не мога да свърша.

МРАЗЯ Я ТАЗИ ПУТКА. МРАЗЯ СКАПАНАТА КРАВА И НЕ МОГА НИКОГА ДА СВЪРША. МАМКА МУ.

Искам да разкъсам шибаната й смърдяща путка, да я накарам да я заболи, но колкото по-яко блъскам, толкова по-лесно го поема тя, кефейки се на всяка секунда, шибаната мръсна, изчанчена, зла кучка… не трябва да става така… сещам се за него — Лионси от Милуол, задържам образа му в главата си. Опитвам се да чукам него вместо нея. Онова сбиване в тунела Родърхайт. Аз влязох първи и цапардосах това огромно копеле три пъти. А той просто стоеше и поемаше ударите. После ме изгледа, сякаш бях просто някакъв шибан малчуган.

После ме удари.

— Д-Е-Е-Е-Е-Й-В-И-И-И-И! Д-Е-Е-Й-В! — крещи безумно тя. — ОСТАНИ, ОСТАНИ ЗАВИНАГИ, МОЖЕ ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНОВО, О, ДЕЙВ… ОХ, Д-Е-Е-Й-В-И-И-И-И!

Мръсницата продължава да се мята като див жребец. Под себе си усещам цялата й сила, дълбочината й. Отвътре съм сякаш напълно безчувствен, когато тя свършва. Измъквам се от нея, а съм твърд като дърво. Искам да се пръждосам веднага, защото не мога да отговарям за последствията, ако остана още малко.

Обличам се, а тя се е ухилила и бръщолеви как никой не можел ме замени. Преди като го казваше, се чувствах обичан, няма и съмнение, но сега сякаш съм едно голямо тъпо водорасло, на което всички се присмиват.

— Да — отговарям аз и изхвърчам право надолу и в колата, но вече съм загубил желание да бавя хлапето. Не сега. Не и когато тая мръсница развали всичко. Хвърлих малкия при сестра ми. Там щеше да изкара добре. Щеше да си поиграе с нейните хлапета. В интерес на истината, не си падам много по хлапетата.

Връщам се в квартирата и вадя броя на „Плейбой“, онзи с Опал Ронсън. Разкачил съм страниците, така че да го прикрепвам с магнит върху хладилника. Аз обикновено не си вземам мръсни списания, освен когато някоя звезда си показва прелестите. Готино е да виждаш голи звездите, сякаш става дума за някого, с когото се познавате. Така се разпръсква цялата шибана мистика, прави ги някак по-достъпни, така да се каже.

В хладилника си имам един пъпеш, в който съм направил три дупка отговарящи на дебелината и дължината на ерекцията ми. Две от едната страна и една от другата — съответно путката, ануса и устата на Опал. Слагам малко червило, където е устата. Намазвам другите отвори с малко крем за ръце и започваме… къде го искаш, а, гадже… в лицето, задника или вътре в путката… Концентрирам се върху образа на Опал, която сякаш се накланя към мен, гърбът й описва дъга, но не мога да разбера какво ми казва. Отзад или отпред го иска. Нещо в тъмните й очи ми подсказва, че може би тя не е от онези момичета, дето при първата среща още… Мисля си за нея в „Прелъстяването“… не-е-е… по-добре в „Параноя“, определено, после решавам, че май кучката му с кучка има нужда да получи добър урок и ето как… оууу, това ще те разцепи на две, ще те разчекне, момичето ми… уууууххх… ЪЪЪЪААААУУУ!!! Главата ми избухва, а курът ми помпа ли помпа здраво в шибания пъпеш. Няколко въображаеми секунди в оная работа на Опал ме оправят. Бог да те благослови, моето момиче.

После дремвам за малко на кушетката и като се събуждам се опитвам да погледам малко телевизия, но не ме свърта. Правя малко помпи с гирите и оглеждам гръдните мускули. Вече се очертават добре, но са малко мекички като на ония обратните в клуба. Имам нужда от свинско за по-силен удар. След малко слизам в „Слепият просяк“. Няма никой и се отбивам в „Трейв Мориц“. Всички са там. Бал, Рикси, Шортхенд, Рой, Джон, всички. Вземам си едно тъмно и отивам при тях. Става готин лаф и тъкмо започвам да отпускам, когато от бара се чува мощно:

— ХЕЕЕЕЙЙЙЙЙЙ!

Обръщам се и го виждам. Нещастното дърто копеле, скапаният ми баща. Каква гледка само. Само ходи, кряска, безпокои хората. Жалка отрепка, това е той, и винаги е бил това. Паразитът му с паразит ни е забелязал и ето ти го, идва. Бал, Рикси и Шортхенд яко се кефят, като ме гледат как се потя, значи.

— Как е момчето ми! Ще вземеш ли на своя старец едно пиене, а? А! — вика той. Копелето е яко наквасено.

— Опитвам се да водя някакъв разговор, ако не си забелязал — отвръщам.

Той повдига вежди и ме изглежда сякаш съм някакъв пълен задник. Слага ръце на хълбока си и изтърсва:

— О, разговор, значи…

— Няма проблеми Мистър Т. Ей сега ще взема пиене — казва Бали се отправя към бара. След малко се връща с чаша бира и един голям скоч за стария глупак.

— Това е мъж — сочи той към Бал. — Младият Бари… Бари Лийч… това му викам аз, истински мъж! — усмихва се той, вдигайки чаша към Бари, който му отвръща със същото. Изведнъж се усеща, че съм го фиксирал. — Ей, кво ти става на физиономията бе, момче?

Направо побеснявам.

— Каааквооо не еее наааред… — продължава той.

Това уродливо, бирено шотландско лице, задъхващ се провинциален говор, който не можеш да спреш и за секунда. Изгарям от желание да му запуша устата.

— Нищо — срязвам го аз. Старият изведнъж ме прегръща с една ръка и се обръща към Бал и Рикси. Ще го прасна право в тъпата мутра, заклевам се…

— Това е моето момче. Но той е пълен задник! ШИИИ-БАН ЗАААДНИК! Но все пак, си остава моето синче — казва той и добавя: — Е, синко, ще услужиш ли на стария си баща с някоя и друга пара? Очаквам чека от осигуровката, сине. Днес трябваше вече да е пристигнал и затова снощи профуках и последните мангизи, разчитайки, че ще се оправя на сутринта… нали разбираш, Дейвид… а, сине?

Извадих няколко десетачки. Само и само да се отърва от стария глупак.

— Свястно момче си ти, синко! Славно!

Той се огледа наоколо и нави ръкава си.

— Кръв от кръвта ми — каза той на Рикси. — Кръвта вода не става, ей!

— Разбира се. Мистър Т., в тия неща грешки не стават — вика Рикси и Бал, Шортхенд, Рой и Джони започват да се смеят здраво. Аз също се засмивам, но Рикси попрекали с тая шегичка. Тъпак или не, това е моят старец. Трябва да се проявява съответното уважение, по дяволите.

— Така е сине, няма грешка! — вика старият клоун. После, слава Богу, се оглежда и вижда един друг дърт скапаняк да влиза в бара.

— Напускам ви с огромно съжаление, момчета. Длъжен съм да ви известя, че на бара е пристигнал мой много добър приятел… хайде, и умната. И на мача! На вас се надявам да им го втъкнете. Обаче ви липсва запалянковски жар… голямата, шибана Фирма… глупости! Бандата Били Бойз… ние можехме да ви научим на едно-друго… това бяха истински корави момчета… Били Бойз от Бриктин, говоря за истинските Били Бойз! На война като на война, всички под ножа. Запалянковско настървение, това е!

— Точно така, Мистър Т. — казва Бал.

Старото копеле се понася с голямо клатушкане към другия мизерен дъртак на бара.

— ЗАПАЛЯНКОВСКО НАСТЪРВЕНИЕ! — обръща се и изкрещява той.

Направо ще се пръсна от яд. В такова състояние можеш да идеш само на едно място.

— Какво ще кажете за една разходчица от другата страна на реката. Автобус до Лондон Бридж и приятна разходка надолу по Тулий Стрийт, след това по Джамейка Роуд и връщане с метрото от Родърхайт. Само шестимата.

Бал се усмихна.

— Навит. Нека им вземем малко страха на копелетата.

Рикси вдигна рамене, после Шортхенд и другите. Никой не се отказа, но всъщност много не им стискаше.

Аз нямах проблеми. Обърнах халбата на една глътка, разтворих до край гърлото си и усетих рева на газовете, докато бирата изпълваше корема ми.

Беше време да местим купона.

Торонто, 1967

Боб погледна новороденото в ръцете на жена си. За секунда се сети за една друга държава, друга жена и друго дете… не. Той отклони тези спомени и погали розовата, топла бузка на бебето. Онова беше някога, в друго време и на друго място. Онова беше Боб Уортингтън от Улвърхямптън. Този Боб Уортингтън имаше нов живот в Торонто.

Той остана в болницата няколко часа и после изтощен, но щастлив след дългата нощ там, потегли с кола по дългия път за дома си, който се намираше в покрайнините. На неговата улица къщите бяха различни една от друга, а не като безличните, масови тухлени постройки, от които бе дошъл. Все пак, и тук цареше някакво странно излъчване на еднотипност. Той паркира колата на тясното пътче пред гаража.

Боб погледна баскетболния обръч, поставен точно на обичайните десет фута над вратата на гаража и си представи как израства синът му. Дори го видя като млад мъж, които с гъвкав отскок забива топката право в коша. Това дете трябваше да има всички възможности, които обстоятелствата не бяха предоставили на него. Той щеше да се погрижи за това. Утре трябваше да отиде пак на работа. Когато работиш за себе си, просто няма друг начин. Но точно сега, беше просто скапан. Докато си лягаше, Боб се молеше за дълбок сън, изпъстрен с прекрасните събития от деня. Надяваше се, че кошмарите няма да се появят.

Молеше се за това повече от всичко друго на света.

Прилично момиче

Ей ни, седим си отзад в буса на паркинга. Никой обаче не се интересува от стоката. Просто си губим времето. Ами, смятам, че ако нещата не потръгнат съвсем скоро, просто гълтам едно яко екстази и се озовавам в центъра на купона. Бал е в другата кола с някакви копелета, но няма намерение да влиза. Да прави каквото си ще. Повече не ми се виси. Вътре е фрашкано с готини гаджета.

— Голямо меле стана оная седмица в кръчмата, значи — вика Шортхенд.

— Да бе, хубаво, че ги разкарах ония копелета от теб — внасям яснота аз. Ако не бях го сторил, с копелето щеше да е свършено. — Жив щяха да те одерат.

— Да. По едно време доста я бях закършил. Ама като докопах чашите, тогава ги поразхвърлях… ляво, дясно, право.

— Онова копеле зад бара — казва Джони, — си го биваше.

— Ъхъ — подмятам аз. — Докато не му строших главата с един от металните високи столове на бара.

Това наистина беше блестящо. Много добре си спомням как веждата му се сцепи точно на две.

Забелязах Шортхенд да ровичка в плика за бира.

— Ей, Шортхенд! Дай едно тенеке, копеле — извиквам аз. Подава ми светло. Макюънс.

— Шибана шотландска пикня — казва той и се сепва — Съжалявам, братче, забравих.

— Не се притеснявай за това.

— Искам да кажа, че ти не си истински шотландец, нали. Моят старец е ирландец, а майка ми е полякиня, значи. Това не ме прави поляк, нали така?

Просто повдигам рамене:

— Всичките сме скапани помияри, приятел.

— Да — включва се Шортхенд, — но всички сме бели мъже, нали? Чиста раса.

— Ъхъ, мисля, че имаш известно право — казвам аз.

— Виж, не искам да кажа, че Хитлер обезателно е бил прав. Грешката му е, че не се е родил англичанин.

— Стига бе, Хитлер е просто един чекиджия — обяснявам аз. — Две световни войни и една световна купа, приятелче. Спечелени от Короната.

Шортхенд започва да си тананика. Никога не го спирам като започне някое класическо Уест Хям парче.

— Не знае-е-е покруса-а-а нашия флаг, нагоре в пр-о-о-о-слава издига се пак…

Във фургона влезе Рикси. Бал стои зад него с оня пич Роджър.

— Айде вътре, копелета! — казва Рикси. — Там се вихри як купон. От тия звуци направо ти настръхват космите!

— Знаеш ли от какво пък настръхвам аз? — питам.

— От гайди — ебава се Шортхенд.

— Не. Някакво копеле си търгува там вътре и дори не е от Фирмата — казвам на Рикси.

— Така е, Таралеж — съгласява се Бал. — Трябваше отдавна да сме му строшили шибаната мутра.

Това затваря устата на Рикси. Голямо мекотело е, тъпото копеле. Оставя се ония безгръбначни отрепки, дето влачат торби с хапове да го минават. Няма нищо чудно, че не можем да шитнем нашите боклуци.

— Не, не е това проблемът. Кофтито е, че още преди да дойдат, копелетата са се надрусали и насмукали — казва Рикси и подава на Бал хапче екстази — Хайде, вземи си едно.

— Еби си майката — изпръхтява Бал. Той още не ги е научил. Майната му, гълтам едно екстази и с Ликси влизаме вътре. Шортхенд и той мушва едно и тръгва след нас.

Вътре оглеждам групата гаджета, които са се наредили до стената. Не мога да откъсна поглед от една от тях. Усещам някакво стягане на мускулите и разбирам, че дрогата и музиката са започнали да ми действат.

— Какво си ме зяпнал, а? — дойде тя право при мен и ми го каза в лицето. Аз никога не събличам гаджетата с поглед. Искам да кажа, че за мен това е лош стил. Затова пък Шортхенд направо ги побърква. Вперва маниашки поглед в жените и те започват да си мислят, че кой знае какво ще им се случи, че сигурно ще ги изнасилят или нещо друго. Предупредил съм го за това. Казах му — да не си посмял да гледаш по подобен начин гаджетата. Ако искаш да си пробваш погледите, иди на Олд Кент Роуд и позяпай така някой от ония копелета от Милуол. Трябва да се отнасяш с уважение към жените — казвам му аз. Кво ще кажеш, ако някоя горила или мутра почне да зяпа така сестра ти?

Но гледай какво става, не мога да отлепя погледа си от това момиче. И не защото е толкова хубава, макар че е дяволски красива. Просто съм надрусан с екстази и зяпам това гадже, което няма ръце.

— Не съм ли те виждал по телевизията?

Това е всичко, което се сещам да кажа.

— Не, не съм се появявала по телевизията и не са ме давали в някое шоу за сакати.

— Аз не…

— Айде, чупката — отсича тя и ми обръща гръб. Приятелката й я прегръща през врата. Оставам втрещен на мястото си като някой шибан зеленчук. Всъщност, никой не обича устати гаджета, това е повече от сигурно, но как да се разправяш с някоя, която няма ръце?

— Ей, Дейв, как позволяваш на някаква саката женска да ти говори така, а? — ухилва се Шортхенд, показвайки развалените си зъби.

Зъби, които никак не е трудно да му извадя на момента.

— Затваряй си смрадливата уста, шибан чекиджия такъв или ще се наложи аз да ти я затворя.

Без съмнение, това направо ме скапва — готино гадже, което няма ръце. Страшно кофти, откъдето и да го погледнеш. Приятелката й идва при мен, още един „наблюдател“ — зениците й са огромни от екстазито.

— Извинявай. Не й обръщай внимание. Кофти й действа дрогата.

— Какво е станало с ръцете й? — питам.

Всъщност, май не трябваше да задавам такъв въпрос, но понякога нещата се изплъзват от контрол. Какво пък, често е най-добре да казваш каквото ти е на езика.

— Теназадрин.

Шортхенд пак започва да си пъха носа, където не му е мястото:

— Това не беше ли най-малката кръчма на света, чакай как се казваше, а, „Теназадринови ръчички“.

— Затваряй си плювалника! — срязвам нещастния чекиджия. Той добре познава този ми поглед и е наясно какво ще последва. Приятел или не, копелето е тръгнал в насрещното и е на път яко да го отнесе. Обръщам се към гаджето.

— Кажи на приятелката си, че не съм искал да я обидя.

Тя ми се усмихна:

— Ела и сам й го кажи.

Това ме заварва неподготвен. Обикновено съм малко срамежлив с момичета, които харесвам. Не говоря за разните му курветини, тях ги карам на парче. Всичко обаче се променя, когато наистина си падна по някоя. Екстазито, слава Богу, ми дава кураж и отивам при нея.

— Ей, извинявай, че те бях зяпнал така.

— Свикнала съм — отвръща тя.

Щастието винаги…

— Обикновено не го правя…

— Значи го правиш, когато някой няма ръце.

— Не е заради ръцете… а защото екстазито бушува в мен и се чувствам толкова добре… а ти… ти си толкова красива — изтървавам се аз. — Казвам се Дейв, между другото.

— Саманта. Никога не ме нарича Сам. Никога. Името ми е Саманта — казва тя с полуусмивка.

Тази полуусмивка е повече от достатъчна за мен.

— Саманта — повтарям аз. — Ами, значи никога не ми викай Дейвид. Просто Дейв.

Тогава тя се усмихва и нещо в мен се преобръща. Това момиче е като бял сън. Сякаш съм погълнал повече екстази, отколкото за целия си досегашен живот.

Лондон, 1979

В едно от веригата заведения за бързо хранене на Оксфорд Стрийт тя пиеше шоколадов шейк, смучейки през сламка сладката течност. Днес бе решила да слезе в центъра и да не се застоява в Хамърсмит. Не можеше да издържа повече в квартирата си, където наскоро се бяха настанили група шотландски момчета. Те по цял ден се моткаха наоколо, пиеха бира и водеха ожесточени, безсмислени спорове за групите, в които свиреха. Уест Енд определено изглеждаше по-добрият избор за този жегав ден. Главата й сякаш бе изпразнена от съдържание и вътре цареше мътилка от опиум, сред която от време на време нахлуваше неканена старата шантава мисъл. Искаше нова работа, нова банда, ново лице, ново чукане, ново механично, безчувствено чукане. Тя стегна мускулите на вагината си и остави тръпката да премине през тялото й. Почувства надигаща се вълна себененавист и се опита да отклони вниманието си, наблюдавайки ежедневната тълпа купувачи, които нахлуваха един през друг в претъпканата закусвалня.

Точно в този момент усети погледа му върху себе си.

Тя не знаеше колко дълго я бе наблюдавал. Първо забеляза усмивката му, но бе твърдо решена да не му обръща внимание. Още един нещастен инвалид. Точно тия, дето я заговаряха за недъга й, бяха от най-лошия тип. Един дори се представи като свещеник. Не искаше повече глупости от този сорт.

Когато се приближи и седна до нея, тя почувства лек шок от нещо познато. Още един пънкар. Косата му беше розова, носеше кожено яке, закопчано без особено въображение с безопасни игли. Имаше нещо стерилно във вида му — твърде чист, твърде нагласен. Пластмасова кукла.

— Мога ли да седна? — попита той. Акцентът му беше чуждестранен, вероятно немски. Тя забеляза това, забеляза и дрехата. Тъй като якето покриваше раменете му, малко бавно се досети, че той е досущ като нея.

— Аз съм Андреас. Щях да ти подам ръка — засмя се той, — но ми се струва, че няма да е подходящо.

Той отметна якето си и отдолу се показаха две шини, точно като нейните, закрепени към раменете му.

— Вместо това — усмихна се той, — да се целунем, а?

Саманта почувства как челюстите й агресивно се стягат, но скоро разбра, че у нея се надига и друго усещане — унесено, замаяно и объркано чувство на привличане.

— Нямам такива намерения — сряза го тя, разигравайки пънкарски клишета. Прозвуча толкова фалшиво, колкото и протезата на Андреас.

— Натъжаваш ме — каза Андреас и наистина изглеждаше тъжен. — Усещам, че си един много гневен човек, а?

— И какво? — попита тя истински разстроена, но и заинтригувана от натрапеното й присъствие.

— Така си и мислех. Това е хубаво. Гневът е хубаво нещо. Но когато го задържиш прекалено дълго, може да се превърне в нещо лошо, нали? Да, злото в теб. Знам всичко за това. Но както се казва — не се ядосвай, а си го върни. Знаеш ли го тоя лаф?

— Ъхъ.

Саманта и друг път бе срещала пострадали от „Теназадрин“. Всеки път изпитваш огромно притеснение. В очите ти се набива винаги обичайната тема — уродството. Нито да го подминеш, нито да не го подминеш. То като черен облак хвърля сянката си дори и върху най-обикновения разговор. Още по-лошо — част от нея ги мразеше. Тяхното съществуване й напомняше как изглежда самата тя, как я възприемат останалите. Като някои, комуто липсва нещо — липсват му ръце. Веднъж, започнат ли хората да гледат на теб като на инвалид в една област, го прехвърлят върху всичко останало — интелект, късмет, надежди. Андреас обаче не предизвикваше нито едно от тези усещания — тягостност или омраза. Човек нямаше усещане за недъг, независимо от физическия му вид. Напротив, той излъчваше усещане за излишък — тя усещаше силната увереност, която лъхаше от него. Докато тя криеше страховете си с подигравки, той очевидно бе човек, който се отнася към света по съвсем свой си начин.

— Ще ходиш ли във „Вортекс“ тази вечер?

— Може би — чу се тя да казва. Не обичаше това място заради тарапаната. Дори не знаеше кой ще свири.

— „999“ забиват. Доста слаба банда, но като си на кока и бира, всички са еднакви, нали?

— Да, така е.

— Казвам се Андреас.

— Да — рязко отвърна тя и после добави, отстъпвайки пред повдигнатите му вежди. — Сам. Не Саманта, а Сам? Ясно?

— Саманта звучи по-добре. Сам е мъжко име, а не име за красиво момиче. Не им позволявай да те орязват така, Саманта. Повече не им разрешавай.

Тя почувства как у нея се надига изблик на бяс. Кой си мисли, че е тоя? Беше тръгнала да реагира, когато той каза:

— Саманта… много си красива. Трябва да се срещнем в „Кораба“ на Уордър Стрийт в шест. Става ли?

— Да, може би — каза Саманта, вътрешно убедена, че ще бъде там. Тя го погледна в очите. Видя в тях нещо силно и топло. После се замисли, че те изглеждат абсурдно сини на фона на розовата му коса.

— Да не си нападнал зоологическата, а? Какво прави тази перушина от фламинго по главата ти?

Той я изгледа с присмех. Саманта сякаш видя как по лицето на Андреас за секунди пробягна неудържим гняв. После изражението му отново възвърна спокойствието си — толкова пълно, че не беше сигурна дали не й се е привидяло.

— Разбирам… фламинго. Саманта се шегува, така ли?

— Нямаш ли чувство за хумор, човече?

— Ти си много млада, Саманта, много млада — отбеляза Андреас.

— Какво искаш да кажеш? Ние сме на една възраст. Разликата ни да е най-много няколко седмици.

— Аз също съм много млад. Важното обаче е същността.

Тя бе на път да избухне отново, но Андреас стана от стола си.

— Сега тръгвам. Но първо, една целувка?

Саманта не помръдна, докато той се наведе и я целуна по устните. Беше нежна целувка. Той задържа устните си за малко, а тя се усети как неуверено му отвръща. После той се отдалечи.

— Шест е добре, нали?

— Да — отвърна тя и той изчезна. Саманта остана сама. Почувства се някак болезнено самотна. Знаеше какво си мислят всички наоколо. Двама „танзадринести“ се целуват.

Е, поне мога да съм сигурна, че не го прави заради парите от компенсацията, каза си тя.

Скоро пое безцелно по Чаринг Крос Роуд, после се шмугна към Сохо Скуеър, където спря да се наслади на слънцето заедно с наизлезлите от канторите хора. След това тръгна из улиците на Сохо, преброди два пъти Карнаби Стрийт, докато не се отегчи и не се метна на метрото към квартирата си на Шепърдс Буш, която споделяше с други млади пънкари, чиито състав непрекъснато се менеше.

В кухнята, Марк, болезнено кльощав, червенокос шотландски пънкар, целият покрит с кофти петна, ядеше бекон с яйца и грах направо от тигана.

— Как е, Саманта? — усмихна се той. — Имаш ли малко кока в себе си?

— Не — рязко отговори тя.

— Мати и Спъд отидоха в града. Тая сутрин не можах изобщо да отлепя. Снощи се отцепих яко. Сега реших да похапна. Гладна ли си? — кимна той към лоясалата храна.

— Не… благодаря, Марк — опита се да се усмихне Саманта. Тя почувства как петната му сякаш започват да покриват и нейното лице, просто заради близостта й до тигана на Марк. Шотландчетата бяха едва на шестнадесет, но бяха същинска напаст — нечистоплътни, кресливи и наивни, особено що се отнася до музика. Все пак, бяха доста дружелюбни. Вървяха зад нея като предани малки кученца. Тя отиде в стаята си, която делеше с две други момичета, Джули и Линда. Включи черно-белия телевизор и се зазяпа, докато отново не стана време за излизане.

Пристигна в „Кораба“ с десет минути закъснение. Той беше там, седнал в ъгъла. Тя мина през бара и си взе бира. После тръгна към него. Пътят й се стори безкраен, защото имаше чувството, че всички я зяпат. Отвърна на усмивката му и се огледа нервно. С изненада установи, че никой не им обръща внимание. Те здраво наблегнаха на пиенето и дръпнаха малкото кока, която тя бе опазила от Марк.

Късно вечерта в клуба бандата заби здраво. Андреас и Саманта се кефеха максимално. Саманта се чувстваше толкова свободна и без никакви задръжки, колкото никога през живота си. Алкохолът и коката имаха много малко общо с това й състояние. Беше заради Андреас, неговата освобождаваща, заразителна увереност и ентусиазъм.

Тя знаеше, че ще се прибере с него. Не искаше да свършва.

По пътя за вкъщи Саманта почувства как раят й рухва, когато пред тях се изпречиха трима скинове, много наточени и пияни.

— Глей, ебати инвалидната групичка! — изкрещя единият.

— Остави ги на мира — каза друг. — Кофти е. Няма да ти хареса.

— Тя обаче вади готини цици! Дай да ги попипам, скъпа! — тръгна първият към Саманта.

— Изчезвай! — изкрещя му тя. За секунда Андреас беше застанал пред нея, преграждайки пътя на скина.

Скинът прие подигравателно изражение и по лицето му пробягна колебание. Изведнъж разбра, че нещата може да се окажат по-различни от очакванията и желанието му.

— Разкарай се от пътя ми, сакато нещастие такова! — изсъска той към Андреас.

— Махай се — намеси се Саманта. — Не искам някой да се бие заради мен!

Андреас обаче не помръдна. Той изгледа втренчено право в очите бъдещия си мъчител. Бавно и небрежно размърда челюстите си. Изглеждаше невероятно спокоен. Сякаш се наслаждаваше на небрежната си разсеяност. Не бързаше да говори. Най-сетне гласът му прозвуча бавно и съвършено монотонно:

— Ако не ни оставиш на мира, ще изям лицето ти. Разбираш ли? Просто ще останеш без лице.

Андреас задържа погледа си. Очите на гологлавия младок започнаха да сълзят и после запримига. Той започна да крещи, без дори да осъзнава, че едновременно с това отстъпва назад.

— Айде, Тони, заеби тоя келяв шваба, да се махаме, докато не са ни лепнали нещо — каза приятелят му.

Те продължиха да крещят всякакви обиди, докато се отдалечаваха, но с настървението и бясното отчаяние на победените и унижените.

Саманта беше впечатлена. Тя се опитваше да не се поддава така лесно, но все повече и повече се впечатляваше от този германец.

— Бива си те.

Адреас наклони глава настрани и един от изкуствените му пръсти я докосна.

— Аз не съм боец. Просто нямам обсег — усмихна се той, — и затова трябва да използвам главата си. С нея губя и печеля битките си. Понякога успявам, друг път… не съвсем.

Той поклати глава и пусна една усмивка c’est la vie.

— Да, ама направо психира тия копелета — каза Саманта.

Тя разбра, че скиновете не бяха единствените психясали тази вечер.

Почувства, че е влюбена в Андреас.

Приказливи копелета

Говорехме с часове, само говорехме, по дяволите. Никога не съм дрънкал толкова много. Не и с някоя жена, във всеки случай. Работата беше, че дори не чувствах неудобство. Не съм човек, дето ще си приказва с някое гадже, гадже в смисъла, който аз влагам в тая дума. Разказвах за себе си, за Бал и работилницата, майка ми и стария глупак, бившата и малкия, но най-много за Фирмата, ударите, които сме правили или плануваме и за това как оня, Лионси от Милуол ще пострада като го срещна. Ще го направя за негово добро.

През цялото време не можех да отлепя поглед от нея. Приказвах безспир, все едно съм някой обратен.

— Мога ли да докосна лицето ти — попитах.

— Да — отвърна тя.

Не можех да спра да галя лицето й. Не исках нищо друго, освен може би, да я прегърна за малко. Без никакви други намерения, а просто така, за да съм близо до нея. Държах се като последна откачалка. Всъщност, не. Искам да кажа, сигурно е било нещо като… любов ли, що ли?

Когато музиката спря, помолих я да дойде в града с мен. Тя се интересуваше от всичко, което й разказвах, интересуваше се от мен. Дори като й разправях за сбиванията и тия работи, тя изобщо не губеше интерес.

Взех назаем кола от един пич от охраната, когото познавах и отидохме в Борнмаут, където изкарахме заедно деня. Никога преди не се бях чувствал така. Все едно не бях аз, а някой друг.

После отидохме в едно кафене и продължихме с безкрайните приказки. Като излязохме, насреща гледам три копелета седят и се подхилкват на Саманта. Моята Саманта.

— Кво сте зяпнали такива, а? — викам аз. Единият се предаде веднага:

— Нищо.

— Хайде, Дейв — каза Саманта. — Няма нищо.

— Ей, да не би да имаш проблем, а? — вика най-отвореният от групата.

Да пукна, ако мога да понеса нещо подобно.

Като попадна в такава ситуация, се сещам за стария Брус Лий. Тия филмчета с кунгфу са пълни глупости, но в един от тях Брус Лий казва една реплика, която никога не забравям. Един много полезен съвет дава той: — „Никога не трябва просто да удряш, трябва да пробиваш дупки с ударите си“. Погледнах отвореняка в лицето и видях само една оранжева тухла пред себе си. Ударът ми се стовари върху тухлата и тя се пръсна на дребни парчета.

В следващия момент вече бях с лице към другото копеле:

— И така, кой е следващият?

Те просто стояха като вцепенени, гледайки нещастното си приятелче да лежи на земята в ужасно състояние. Някакви от паркинга започнаха да си пъхат носа и реших, че е най-добре да се изнасяме към кварталите Саманта живееше в Арлингтън, съвсем близо до мен, което особено ме радваше. Тая история обаче доста ни развали деня.

— Защо направи това? — попита ме тя в колата, като излязохме на шосето.

Не изглеждаше ядосана, а по-скоро любопитна. Толкова беше хубава, направо непоносимо хубава. Едвам успявах да се съсредоточа в пътя. Всяка минута, в която не гледах лицето й, имах чувството, че си губя времето.

— Сами се набутаха, не показаха никакво уважение към теб.

— Тогава значи, за теб е важно хората да не ми досаждат, да не ми причиняват болка, нали?

— По-важно е от всичко на света — казах й аз. — Никога не съм изпитвал подобно усещане.

Тя ме погледна замислено, но не каза нищо. Аз пък попрекалих с приказките. Сигурно беше от разните му хапове, но всичко това бе вътре в мен и не ми пукаше.

Отидохме у тях. Почувствах се особено като видях снимката й с оня пич. Беше правена, когато са били по-млади. Той беше като нея. Без ръце.

— Това гаджето ти ли е? — попитах. Просто не можах да се сдържа.

Тя се засмя.

— Капо няма ръце, значи трябва да ми е гадже, така ли?

— Не, нямах предвид това…

— Едно момче от Германия — обясни тя.

Шваба нещастен. Две световни войни и една световна купа, а копеле?

— Така ли? Гадже ли ти е?

— Не. Просто много добър приятел и толкова.

Поех си дълбоко въздух и дори швабата ми се стори симпатичен. Искам да кажа, че да си в неговото положение, без ръце, едва ли е толкова готино.

Продължихме да говорим и Саманта ми разказа някои неща. Някои неща от миналото й, които направо накараха кръвта ми да кипне.

Ню Йорк Сити, 1982

За човек, който се намира точно където бе искал да бъде — във високопоставен офис над центъра на Манхатън, Брус Стърджис имаше прекалено много тревожни и натрапчиви мисли. Той хвърли поглед през прозореца, обърнат на север към чудесната гледка, която откриваше пред него Сентръл Парк Величествените небостъргачи на Крайслер и Емпаиър Стейт Билдинг се издигаха над високия му офис, гледайки го пренебрежително като бодигардове в нощен клуб. Колкото и високо да се издигнеш, все има някой, който да те гледа от по-високо, помисли си той с тъжна усмивка. Невероятни сгради, особено тази на Крайслер, издържана в артдеко. Сети се за Франк Синатра и Джийн Кели, които в „Нощ над града“ си играят с небостъргачите като с купчина пръчици. Свобода. Ето какво символизираше Ню Йорк за него. Да, беше тривиално, но все пак, чистата истина. Гледката обаче не можеше да заличи стряскащите образи на уродствата, които изгаряха жестоко съзнанието му. Най-лошият пристъп, който бе получавал досега. Уплахата го накара да набере телефонния номер на Барни Дрисдейл в Лондон. Имаше нещо в гласа на Барни, в неговия спокоен, плътен глас, звучащ винаги позитивно. Когато Брус усетеше отчаяние, този глас му действаше успокоително.

Барни Дрисдейл стягаше багаж в апартамента си на Холанд Парк и съвсем не бе зарадван от звъненето на телефона.

— Кой да го…? — изпъшка раздразнено той. Барни се готвеше за един дълъг уикенд, който щеше да прекара във вилата си в Уелс. Трябваше да подготви голямото, почти окончателно преместване на семейството си там през следващия месец.

— Ало…

— Стари мошенико! — каза Брус, звучейки почти закачливо.

— Брус! — засмя се Барни и настроението му се оправи, като чу гласа на дългогодишния си приятел. — Стари дяволе! Как е там, грижат ли се за теб проклетите янки?

Стърджис се задоволи с най-обикновени тривиалности. Да, хубаво беше човек да чуе гласа на Барни. Почувства известен хлад в гласа му, когато старият му приятел спомена Филипа и момчетата. Барни не се спогаждаше с нея. Момчетата се бяха устроили добре в Лонг Айлънд, но тя мразеше Америка. Безкрайното й пазаруване в Блумингсдейлз и Месиз не успяваше да спре нарастващото й недоволство Стърджис, все пак обичаше Ню Йорк. Харесваше анонимността на този град. Живееше като човек, който няма още никакви контакти. Обожаваше клубовете. Помисли си за момчето, което чука в тоалетната миналата нощ. Онзи чудесен мръснишки клуб в Ийст Вилидж…

— Хващаш ме в лош момент, стари дяволе — обясни Барни. — Този уикенд трябва да ходя на вилата.

Такива ми ти работи, мило момче, отнесе се Стърджис, потривайки слабините си и зяпайки през прозореца на манхатънския небостъргач.

— Чудесно — каза той.

Чудесно, помисли си той. Но в главата му ставаше нещо нередно. Уродства и вманиачаване по млади момченца. Трябва да се пази. Ужасяваше се да не захвърли толкова лесно всичко, за което бе работил. Хубаво бе да чуеш гласа на Барни. Беше благодарен на Бога, че е създал Барни.

Неправда

Виждам се със Саманта все по-често. Работата е в това, че между нас не се е случило нищо. Иска ми се все пак да знам какъв играя за нея. Излиза, че се притеснявам от недъга й. Не спираме да говорим, но напоследък не ми харесва насоката на тези разговори. Тя продължава да приказва за ръцете си и за онези копелета, които са продавали лекарството. Въобще не ми се слуша вече. Просто искам да я гледам.

Лошото е, че не мога да я спра, защото всъщност не ме интересува нищо друго, освен да бъда с нея.

— Гледаш ме непрекъснато. Искаш да спиш с мен. Искаш да ме чукаш — обръща се тя внезапно към мен. Винаги казва нещата изненадващо.

— Добре де, какво от това? Няма закон, дето да го забранява, нали? Няма закон срещу това да харесваш някой — отвръщам.

В следващия момент изтръпвам, защото сме вкъщи, а тя със сигурност е отваряла хладилника. Надявам се да не е видяла омазания пъпеш. Слава Богу, че свалих плаката с Опал.

— Не знаеш какво е това за мен. Аз съм урод, непълноценна жена. Те ми отнеха нещо. Аз не съм цяла и искам разплата. Не няколко гроша в банката. Искам справедливост. Искам Брус Стърджис, свинята, която е разпространявала лекарството. Той ни осакати.

— Искаш да ти помогна да оправиш тоя Стърджис ли? Добре, така да бъде.

— Не разбираш! Не искам просто да го отупаш. Той не е някои чекиджия, който ходи на мач и пие в кръчмата зад ъгъла. Искам копелето да изпита истински ужас! Искам ръцете му! Искам отсечените му крайници. Искам да разбере как се чувства човек така!

— Не можеш да направиш това… ще те арестуват…

— Какво става с теб? Нали си железният пич от Фирмата? Къде ти изчезна куража? — започва да ме дразни тя. Лицето й не е същото. Сякаш не е тя.

— Не, не съм…

— Ще го докопам това копеле, с теб или без теб. Искам да му покажа какво е да си урод. Той промени живота ми. Аз искам да променя неговия. Разбираш ли? Не искам скапаните им пари. Искам да им взема това, което те ми отнеха и да им стане ясно какво значение имат тогава парите в банката. Искам да разберат усещането, когато някои непознат ти нанесе такъв удар. Какво е, когато те променят така… когато ти откажат място под слънцето. Копелетата като него го правят непрекъснато — отнемат работа, къщи, животи. Вземайки решенията си, те не виждат разрушенията, които причиняват. Никога не им се налага да плащат за това. Искам той да го разбере, да го почувства. Нека усети какво значи да си урод.

— Ти не си урод! Ти си красива! Обичам те!

Лицето й се разтвори пред мен както никога преди, сякаш изпитваше същото.

— Някога правили ли са ти чекия с крак? — попита тя.

Пемброкшър, 1982

Всеки път, когато отпускаше и натискаше газта на стария ленд роувър нагоре по стръмния път към вилата си, Барни Дрисдейл се изпълваше от задоволство. Той слезе от колата, погледна старата каменна постройка и пое дълбоко от чистия въздух, оглеждайки пейзажа край своята къща. Наоколо нямаше нищо друго, освен хълмове, поточета, няколко малки селски къщици и овце. Чудесно.

Утре вече щеше да има и компания — Бет и Джилиан щяха да пристигнат от Лондон. Такъв беше семейният ритуал. Барни винаги пристигаше пръв, за да „запали огъня“. Той обичаше да огледа мястото в пълно усамотение и да се наслади на това, което бе постигнал при реставрацията на къщата. Всъщност, заслугата беше на работниците, които превърнаха една изоставена купчина от камъни в приказен дом. Барни излизаше да помага, имитирайки активност. С пъшкане и сумтене се опитваше да бъде част от момчетата, но така или иначе никога не успя да ги спечели съвсем — дори когато им носеше бира или настояваше да свършат по-рано и да идат в селската кръчма. Мислеше си, че „тия местни хора“ явно са срамежливи и притеснителни. Барни не забелязваше, че те се притесняват именно от него. В кръчмата всеки си намираше някакво извинение и те си тръгваха един по един. После се обаждаха по телефона на бармана, за да проверят дали Барни си е тръгнал, за да продължат без него.

Цялата къща бе просмукана от студ и влага и Барни се накани да спретне огън с въглищата. За краткото време, в което той се бе разсеял, се беше стъмнило. Барни се запъти към навеса отвънка, но до него не достигаха светлините на къщата и тъмнината беше непрогледна. Той се чувстваше прекрасно, докато пристъпваше в мрака, усещайки по кожата си свежия нощен студ.

Внимателните му стъпки издаваха хрускащ звук по пътеката и на Барни му се стори, че някой се прокашля. Спазъм на ужас сви гърдите му, но след секунда се отпусна и се присмя на собствената си плашливост. Взе цепеници и въглища и тръгна обратно.

За свое учудване Барни забеляза, че са свършили подпалките.

— Голяма работа — каза той.

Натрупа топки от вестници най-отдолу и постепенно пламъците обхванаха дървото, а след това и по-малките въглени. Беше бавна работа и изискваше търпение, но той беше доволен, че е наклал задоволителен огън.

Постоя малко срещу пламъците и после нетърпеливо се отправи с колата към селската кръчма. Необезпокояван от никого, обърна няколко питиета и прегледа отгоре-отгоре броя си на „Телеграф“. Беше малко разочарован, че не познава никого. Нито от местните бачкатори, нито някой от притежателите на вили. Скоро след това в него се всели онази меланхолия, която само самотата може да предизвика и той си тръгна.

В къщата Барни се настани в един стол срещу огъня. Отпиваше портвайн и замезваше със синьото сирене, което си бе донесъл. Той разсеяно разпускаше, вперил поглед в телевизора. Огънят вече бе затоплил къщата и Барни постепенно се одряма. Скоро стана и отиде да си легне.

На долния етаж обаче имаше някой.

Фигурата се придвижваше много умело и потайно в мрака. От рамото на силуета, точно там, където би трябвало да започва ръка, висше голяма тенекиена кутия. Съдържанието й бе използвано, за да се напоят завесите и килима с парафин.

Навън друга фигура държеше четка със зъбите си. С невероятна ловкост и бързина, главата се местеше напред-назад, изписвайки лозунги на уелски по стената:

УЕЛС ЗА УЕЛСЧАНИ

ЧУЖДЕНЦИТЕ ВЪН

Свещени крави

Вдигнахме се с камиона до Рамфорд. Оня тъпак държеше стария си „Астън Мартин“ пред външната си врата.

— Петдесет лири и е твой, приятел — казва той, откаченякът му с откаченяк. — Не ми се занимава повече. Много неща съм направил по тая кола. Няма да ви е трудно да я оправите. Просто ми е писнало.

Махам покривалото и започвам да я оглеждам. Не е никак зле. Бал и той хвърля един поглед и ми намигва.

— Не-е-е… твърде е скапана. Ще я вземем за десетачка.

— Не става. Изръсих се много за тази кола. Сума ти мангизи глътна — казва копелето.

— Да-а, ама ще ти трябват поне още двеста, за да оправиш тази барака. Най-малкото скоростната кутия е много зле. Ще имаш още доста харчове по нея, вярвай ми.

— Какво ще кажете за четиридесет? — пита той.

— Ние сме бизнесмени, копеле. С това си изкарваме хляба — вдига рамене Бал.

Копелето се мръщи, но прибира десетарката. Никакъв проблем не ми е да стегна тази хубавица за път. Взимаме колата и я завличаме в работилницата.

Чувствам се потиснат в тоя зандан. Особено в горещ летен ден като този. Проблемът е, че и лъч слънце не огрява това място, заради високите постройки наоколо. Вътре няма никакво естествено осветление, а само тия шибани стари лампи. Някой ден ще се хвана и ще пробия дупка в покрива — поне да влиза малко светлина отвън. Понякога направо ми призлява от мириса на парафин в печката и вонята на масло по разхвърляните наоколо чаркове.

Като постоя известно време тук, направо полудявам. Навсякъде по пода и на голямата маса са разхвърляни части. На всичкото отгоре и шибаната врата вече няма брава. Заключваме я с катинар. Някои сутрини издивявам, докато я отворя.

Бал обаче си пада по това място. Тук са всичките му проклети инструменти, дори онази резачка, която миналата зима използва за рязане на дърва в Епинг Форест. После ги продаваше за огрев пускайки обяви в „Едвъртайзър“.

Да, голяма жега е днес, за да се затворя тук.

— Всяка минута слиза по кола от конвейера, а? — смее се Бал, потупвайки покривалото на колата.

— Точно така, щурак такъв. Да ме вземат мътните, тук изобщо не се седи. Кво ще кажеш за бира?

— Става. Ще дойда в „Трейв Морис“. Искам първо да се побъзикам с нея — отвръща той, галейки покривалото, все едно гали задника или циците на някое гадже. Нека си поиграе сам пичът, нямам нищо против. Аз пък повече си падам по циците и задника на Саманта. Оууу! Тая жега ме надървя яко. Може би има нещо вярно в тия приказки, че се дължи на жегата. Но според мен, причината е в гаджетата, които ходят по улиците с такива дрехи, че по-добре да бяха тръгнали голи. Както и да е. Нямам търпение да го направя с нея, но междувременно една хубава, хладна бирица би свършила работа. Оставям пича сам.

Кварталната шибана полиция. Още не съм отпил и две глътки, когато оня скапаняк Незбит от полицейското влиза в бара с такава походка, все едно е собственик на тази дупка.

— Как е, Таралеж?

— Ди. Си. Незбит? Каква приятна изненада.

— На мен пък ми е неприятно да срещам разни криминални отрепки.

— Разбирам те напълно, Джон. Аз също ги избягвам като чумата. Но с твоята работа, едва ли е възможно. Май нямаш голям избор, а? Що не си смениш бачкането? Мислил ли си някога да почнеш бизнес, примерно с коли, а?

Въпреки ебавките, пичът дори не помръдва и гледа така, сякаш съм длъжен да се извиня. Били и новото момиче зад бара направо ще се пръснат от хилеж. Вдигам халбата си към мръсното ченге и викам:

— Наздраве!

— Къде е приятелчето ти Лийч?

— Бари Лийч… известно време не сме се виждали — казвам. — Извън работата, искам да кажа. Напоследък много не движим заедно, извън общия ни бизнес. Просто сме в различни кръгове, ако ме разбираш.

— Какъв е неговият кръг тогава?

— Ще трябва да се обърнеш лично към Бари. Напоследък бичим здраво и не ни остава време за празни приказки кой къде ходи.

— Следващата седмица сте планували сбиване в Милтън — вика той.

— Прощавай?

— Не се ебавай с мен, Таралеж. „Милуол“ срещу „Уест Хям“. По време на мача от Първа Дивизия на Енслий Иншурънс Лийг. Следващата седмица.

— Съжалявам, но много не следя мачовете напоследък. Откакто Бонзо стана треньор, загубих интерес. Голяма работа е на терена, но като треньор не върви. Жалко, но факт.

— Радвам се да чуя това, защото ако видя скапания ти задник в неделя от другата страна на реката, по какъвто и да е повод, в каквато и да е форма, ще те арестувам за подбудителство на безредици. Дори да те гепя в магазините по Крачдън с пазарски чанти, пълни с играчки за бедните сираци в квартала, пак ще те окошаря. Да не си стъпил в Южен Лондон.

— Никакъв проблем, Мистър Н. Никога не съм харесвал тези места, нямам какво да правя там.

Никога не съм си падал по ченгетата. Не само заради работата, която вършат, но просто като хора, така да се каже. Не всеки става за такава служба. Обикновено шапкари стават сополанковците и шубетата, които отнасят пердаха в даскало. Слагат униформа и се чувстват защитени. Основният проблем с ченгетата обаче е, че си пъхат постоянно носа навсякъде. Тоя педераст, Незбит, например, като се вкопчи в теб, не можеш да се откачиш. Пълно е с разни извратени типове, дето се навъртат край спортните площадки и пускат ръце на хлапетата. Що полицията не се занимава с тия отрепки, а се пречка на хората, дето с мъка си изкарват прехраната.

Веднага позвънявам на Бал в работилницата, след като мръсното копеле Нес си омита парцалите.

— Отлагаме акцията в Милуол. Незбит е научил. Току-що беше тук и вдигна пара до Бога.

— Не го слушай, прави се на голяма клечка, просто няма достатъчно хора, за да се оправи. Съкращения, братче. Пише го по вестниците. Ако имаше възможност, щеше да си трае и да се опита да ни гепи в движение. Както знаем, ченгетата много се кефят като стане голям въргал. После ходят и дуднат на политиците, че нещата са извън контрол и крънкат още пари.

— Така е. Освен това, милуолските скапаняци ще си помислят, че са победили Ийст Лондон.

— Дори и така — продължава Бал, — остава ни ударът срещу Нюкасъл след няколко седмици.

— Вярно. Да съберем Фирмата за тоя екшън. Милуол е твърде близо, а и в Лондон е пълно с всякакви събития, така че никой няма да го отрази по вестниците, дори в скапания „Стандарт“. Малко повече разкарване ще падне, но на едно здраво мазало в Нюкасъл и националните вестници ще клъвнат. Майната му на Милуол.

Нюкасъл ми допада повече. Лионси още е на топло. Яко блъскам в салона и се подготвям за срещата си с него. Не ми се занимава с Милуол, когато големият Лионси не е там. Явно идеята за Нюкасъл много бе развълнувала Бал и той дохвърча на минутата, замъквайки ме в задния салон. Няколко се опитаха да влязат след нас, но копелето така ги изгледа, че моментално им мина меракът.

— Виж какво — каза той. — Притеснен съм за Рикси и въобще за всички. В главата им е само екстази и всякакви глупости от типа „Любов и мир“.

— Да, вярно е — казах аз, мислейки си за Саманта. Тази вечер имаме среща у тях, в Арлингтън. Само като се сетя за всички неща, които е способна да прави с краката си. Миналия път постави кура ми между пръстите на двете си стъпала и толкова нежно започна да ги движи, че още преди да разбера какво става, започнах да изригвам като вулкан.

— Направо ме вбесяват — казва Бал. — Просто съм се побъркал, Дейв.

— О, знам — отвръщам.

Саманта. Божичко. Сигурно скоро ще го направим както трябва. Но това копеле Бал чете мислите ми като разтворена книга.

— Виж какво, приятел — започва той. — Обещай ми, че няма да позволиш на някоя фуста да преебе нещата. Нещата между нас, бизнеса, Фирмата и всичко друго, а?

— Разбира се, че не — заричам се аз. — Между мен и Саманта нещата са различни. Тя няма нищо против насилието. Дори мисля, че я възбужда.

Наистина мисля така.

— А? — усмихва се той, но аз не казвам нищо повече. Нито дума повече за Саманта. Казах вече предостатъчно за това, което го засяга. Бал започва да нарежда:

— Напоследък се безпокоя за основните ни хора. Вземи Рикси и Шортхенд, например. Те вече за нищо не стават. Пълно разложение. Нещо като в древния Рим, преди да го превземат. Безкрайни оргии. Нищо чудно, че илфордските скапаняци надигат глава. Кои ли ще са следващите? Отворковците от Базилдън? Или Ийст Хям? Бандата на Грей?

— Стига! — изпръхтях аз. — Които и да са, ще ги размажем!

Той се усмихна и вдигнахме чаши. Аз и Бал сме по-близки и от братя. Между нас има някаква духовна връзка. Винаги е имало.

Но сега се появи и Саманта… това ми напомня онова парче на „ABC“, в което се пее, че миналото е проклета свещена крава и трябва да се променяме.

Това му е лошото на Бал, опитва се да превърне миналото в свещена крава. Мисля, че и Маги Тачър беше казала нещо от сорта как трябва да се променяме, за да посрещнем новите предизвикателства. Ако не го направиш, ще свършиш като клетите копелета на север, дето ронят сълзи над бирите си заради някоя затворена фабрика или мина.

Не можеш да превръщаш миналото си в проклета свещена крава. Настоящето сме аз и тя. Саманта. Не мога повече да седя и да слушам Бал. Трябва да се подготвя за срещата с нея. Може тази нощ да е нощта.

Като се връщам вкъщи, на телефонния секретар има едно съобщение. Гласът на бившата. Дори не го изслушвам. Кара ме да се чувствам ужасно, защото тъкмо мислех за Саманта, а кучката се опитва да се набърка в живота ми, с който вече няма нищо общо.

Желая само Саманта.

Приготвям се и пристигам у тях със страшна скорост. Отново съм в превъзходно настроение, мисля само за нея. По пътя един скапаняк ме блъсва, но вместо да го разкъсам на парчета и да му строша тъпата мутра, само се усмихвам, вдигайки ръка. Денят е толкова прекрасен, че не си струва да се занимаваш с подобни глупости.

Лицето й придоби онова изражение. Определено не си губеше времето.

— Съблечи се и легни на леглото — каза тя.

Ами, хубаво, така и правя. Свалям джинсите, ризата, обувките. Свалям чорапите и слиповете. Докато се излягам на леглото усещам как се надървям.

— Винаги съм харесвала чепове — каза тя, измъквайки се като змия от сутиена си. Тя винаги се движи така, точно като змия. — Намирам за красиви и всички крайници. Ти имаш пет, а аз само два. Значи можеш да ми дадеш един от твоите, нали?

— Да-а-а… — казах, а главата ми се замая и гласът ми прегракна.

Тя си свали чорапите, използвайки краката си — първо единия, после другия. Тези нейни крака бяха по-добри и от ръце. Колкото повече я наблюдавах в движение, толкова повече не можех да повярвам на очите си.

За първи път я виждах гола. Досега само си представях как изглежда. Дни наред нямах мира. Странно, след това винаги чувствах някакво угризение. Не защото няма ръце, а защото става дума за някой, който не ти е безразличен. Адски откачено, но нищо не мога да направя. Просто съм такъв и това е вътре в мен. Тя е застанала срещу мен. Краката й са толкова дълги и добре оформени, има прекрасно плоско коремче, чудесен задник, велики цици и отгоре на всичко това невероятно лице. Лицето, лицето й е направо ангелско. После поглеждам там, където би трябвало да са ръцете й и усещам… тъга.

Тъга и бяс.

— Обичам да се чукам — казва тя. — Не беше нужно да се уча. Идеше ми отвътре. Първият, с когото го направих, беше на двадесет и осем, а аз бях на дванадесет. Направо го побърках. Цялата работа е в бедрата, а никой не може да ги използва като мен. Никой не може да използва така добре устата си. Много мъже си падат по това. О, разбира се и перверзното усещане, че чукаш урод…

— Не, не си урод. Престани да говориш за себе си така…

Тя просто ми се усмихна.

— Най-важното е, че винаги имаш достъп. Просто няма ръце, които да те отблъскват. На мъжете им харесва да си мислят, че не бих могла да се съпротивлявам, че няма никакви ръце, които да им се пречкат, за да правят каквото си поискат. И на теб ти харесва, нали? Всичко е достъпно. Гърдите, путката, задника. Всичко, което си пожелаеш. Само да бях и без крака, а? Кукла за ебане. Можеш да ме сложиш в някоя мрежа и да ме имаш, когато си поискаш, по всяко време. Усещането е, че съм беззащитна, разтворена за горещия ти пенис.

Мамка му, не е честно да говори така. Не е. Направо се побърквам. Сигурно е намерила онзи пъпеш тогава… сигурно.

— Ако става дума за пъпеша…

— Какво искаш да кажеш? — пита тя.

Не, не е това, слава Богу. Обръщам се пак към нея:

— Защо говориш такива неща? А? Аз те обичам. Обичам те, по дяволите!

— Което ще рече, че искаш да ме чукаш.

— Не, обичам те, просто те обичам.

— Разочароваш ме. Големият пич от Майл Енд. Никой ли не ти е споменавал, че на този свят няма любов? Всичко е власт и пари. Поне за властта знам доста. Израснах, опознавайки я. Властта, с която се сблъскахме, когато се опитахме да получим компенсациите си — справедливостта, както те я виждаха. Те — индустриалците правителството, съдът, цялата клика, която управлява света. Само как се сплотиха като ги нападнахме. Не е ли и твоята Фирма нещо подобно, но много по-малко? Силата да нараняваш. Силата да притежаваш. Да си човек, от когото се страхуват и комуто не смеят са посягат? Никога. Но и това не е решението, защото винаги ще има някои, които ще се осмели.

— Може би беше точно така. Но сега е различно. Чувствам се различно — казвам. Закривам с длан ташаците си. Ерекцията ми изчезва и се чувствам много тъпо с гола жена и бездействайки.

— Много лошо, драги мой. Защото, ако е така, аз нямам нужда от теб. Не ми трябва някой глупак, който постоянно губи. Така сте мъжете, приказвате, приказвате и после бягате. Собственият ми баща избяга така.

— Не съм губещ и ще направя каквото поискаш за теб!

— Добре! Сега ще ти духам, докато не станеш толкова твърд, колкото преди и ще те оставя да решиш сам как го искаш. Вашето въображение е единствената ви преграда, така да се каже.

Такива ми ги наговори и не можех да направя нищо. Обичах я и исках да се погрижа за нея. Имах нужда от любовта й, а не от разни шантави курвенски приказки. Трябва да е чела доста мръсни неща и да си е имала вземане-даване с разни перверзни типове, за да прилепи такъв говор.

И така, не можех да се съпротивлявам и тя го знаеше. Сигурен съм, че още тогава й беше повече от ясно.

Тя си сложи някаква риза на раменете. Изглеждаше толкова хубава, а дрехата така се спускаше надолу, сякаш наистина имаше ръце. Но ако имаше ръце, едва ли би била тук с някой като мен.

— Кога ще се заемеш със Стърджис? — попита тя.

— Не мога. Просто не мога.

— Ако наистина ме обичаш, ще го направиш! Нали ми обеща по дяволите! — започна да крещи тя. После се разплака. Мамка му, просто не мога да издържам, когато плаче.

— Не може така. Аз не го познавам. Това си е чисто убийство.

Тя ме погледна и приседна до мен на леглото.

— Нека ти разкажа една малка историйка.

Тогава изля пред мен всичко.

Когато се родила, старецът й духнал. Не могъл да понесе мисълта, че има дете без ръце. Майка й, ами тя, просто се смахнала, така да се каже. Отгледали я в домовете, сред истински грижи. Правителството и съда взели страната на производителите на лекарството и не искали да й дадат компенсацията. Отказали и на всички други, които се родили без ръце. Нямало изход. Чак когато вестниците се докопали до историята и надули свирката, ония кихнали мангизите. Стърджис бил този, който причинил всичко това, а сега дори имал рицарско звание. Той бил главният виновник, но те го защитавали. Беше причинил всичко това на моето момиче, моята Саманта, а в замяна проклетият изрод получил рицарско звание за заслуги към индустрията. Би трябвало да има някакво възмездие, нали? Само като си помисля, изтръпвам.

Казах й, че ще го направя.

След това легнахме и правихме любов. Беше прекрасно, не като с бившата. Всичко стана както трябва и се почувствах божествено. Докато го правех с нея, непрекъснато виждах само лицето й, а не лицето на оня тъпак, Лионси от Милуол.

Оргрийв, 1984

Определението „терорист“ звучеше доста абсурдно за ушите на Саманта Уърдингтън. Международен терорист звучеше още по-безумно. Саманта Уърдингтън, която бе израснала в една къща извън Улвърхямптън и която бе излизала в чужбина само веднъж, в Германия. Беше пътувала още само до Уелс. Две пътувания, през които опасността да бъде заловена винаги присъстваше. И двата пъти се бе чувствала толкова жива и освободена, както никога до тогава, а също и по-мотивирана за следващото пътуване.

— Не се прави така — обясни й Андреас. — Просто изчезваме за дълго. След това отново се появяваме и удряме. И пак, пак изчезваме.

Част от Саманта не само разбираше опасността да бъде заловена, но някъде в дълбините на мозъка си го беше приела като своя съдба. Нежната история ще се разказва, и макар че някои ще заклеймят действията й, други ще проявят симпатия. Щеше да се появи противостоене, а точно това се целеше. Тя знаеше, че ще я описват или като хладнокръвен психопат, като „червената Сам, международен терорист“ или като глупаво, невинно младо момиче, подмамено от някакви злокобни личности. Зла вещица или невинен ангел — подвеждащ, но неизбежен избор. Кое от двете би избрала самата тя? Фантазиите изпълваха съзнанието й и тя отново и отново се вживяваше в двете си въображаеми роли.

Саманта все пак добре разбираше, че истината за нея е безкрайно по-сложна. Тя се замисли за силата, която я подтикваше — отмъщението и за силата, която я привличаше — любовта. Накрая реши, че просто не би могла да прави нищо друго. Тя бе затворник, но по свое желание. У Андреас имаше нещо леко, нещо, което я навеждаше на мисълта, че той ще спре, щом неправдата бъде заличена. Но това беше просто заблуда и дълбоко в себе си тя го знаеше. Андреас непрестанно говореше как от частните случаи може да се тръгне към принципите, на които е основана държавата. Да, беше заблуда, но докато той я поддържаше, тя щеше да остане с него.

Андреас от своя страна смяташе, че всичко опира до дисциплината. Дисциплина и дискретност. Разликата между тях и хората, които демонстрираха показен радикализъм и революционност бе, че те не изпъкваха. За външния свят бяха просто някакви обикновени граждани, без политически претенции. Само веднъж Саманта наруши това правило. Нейни приятели в Лондон от Комитета за подкрепа на миньорската стачка успяха да я придумат да отиде с тях в Оргрийв. Видът на обкръжените от полицията, съпротивляващи се работници я накара да настръхне. Тя се промъкна в първия ред, където стачниците напираха срещу полицейските кордони, дошли да защитават онези нищожества. Просто беше принудена да действа.

Младият чиновник, примамен от обещания за повишение, които бе тук, за да изпълни нарежданията на правителството, бе страшно изненадан, когато младото момиче без ръце му нанесе жесток ритник в ташаците. С просълзени очи и едвам поемайки си въздух, той видя как тя изчезва сред тълпата.

Една скрита камера, разположена в бял микробус, също стана свидетел на действията и изчезването на Саманта.

Лондон, 1990

Брус Стърджис се беше изтегнал на стол в просторната си градина на брега на Темза в Ричмънд. Беше топъл, свеж летен ден и Стърджис лениво наблюдаваше течението на реката. От преминаващото наблизо корабче се чу изсвирване на сирена. Някакви непознати му махаха от палубата. Тъй като беше без очила, Стърджис не разпозна нито лодката, нито хората, но все пак небрежно вдигна ръка за поздрав към няколкото усмивки и тъмни очила, чувствайки се в съгласие със своя малък свят. После, без да се замисля, бръкна в джоба си и извади някаква хартийка. С колеблив почерк на нея беше изписано:

ОБАДИ СЕ, МОЙ ТАЙНСТВЕН ПРИЯТЕЛЮ. ДЖОНАТАН.

Следваше телефонен номер, а до него X^[1]. Този жалък, малък негодник. Наистина ли си мислеше, че той, Брус Стърджис, Сър Брус Стърджис, ще се задоволи само с едно-единствено момченце от цялата купчина, която предлага плътта си? Наоколо просто гъмжеше от млади педита с невинни лица, точно такива, по каквито си падаше. Не, помисли си Стърджис, има твърде голям избор, за да се ограничава. Въпреки това, все пак имаше нужда от някой, на чиято дискретност може да се разчита. Той смачка парчето хартия в юмрука си, наслаждавайки се на надигащия се в него великолепен гняв. След като вълната на гнева отмина, той бе обзет от паника. Изглади листчето и го мушна обратно в джоба си. Брус Стърджис не можеше да се престраши да го изхвърли. Вместо това, той се облегна назад и се загледа безцелно в леко носещите се по реката кораби.

Стърджис се отдаде на мисли за своето минало, нещо, което често правеше след пенсионирането си. Това обикновено му носеше значително удовлетворение. Удоволствието от благородническата титла още не се бе износило. Приятно бе да го наричат Сър Брус. Не само заради това, че винаги получаваше най-добрата маса по ресторантите, най-добрите стаи в хотелите или всякакви почетни длъжности. Сър Брус просто звучеше добре и галеше ухото, задоволявайки естетическото му чувство.

— Сър Брус — повтори с мек глас на себе си той. Правеше го често. Всъщност, всички казваха, че ако някой наистина го е заслужил, то това е той, Стърджис. Бе изкачвал неотстъпно корпоративната стълбица. Започна като научен сътрудник и внедрите, постепенно премина в управлението на компанията и достигна до съвещанията на Борда на Юнайтед Фармаколъджи — конгломерат, занимаващ се с лекарствени средства, храни и алкохолни напитки. Теназадринът определено беше петно в биографията му. Заради него изпопадаха не малко глави, но за Брус Стърджис това бе поредното бедствие в корпорацията, от което трябваше да излезе сух. Винаги имаше някой по-нископоставен, по-малко обигран, който да обере пешкира. Хладнокръвните му маневри по този въпрос дори увеличиха престижа му на безупречен мениджър.

Трагедията бе нещо, което той преценяваше изцяло в лири стерлинги, т.е. от гледна точка на загубите за компанията. Стърджис отказваше да обърне внимание на вестникарските приказки за „човешката страна на въпроса“ или на кадрите с уродливи деца, които показваха по телевизията. Уродствата, които бе причинил Теназадрина, сега рядко проникваха в съзнанието му. Имаше и период, по време на престоя му в Ню Йорк, когато не беше така. Изкусителната анонимност на живота в този град му дойде твърде много и той бе принуден да преоткрие някои страни от своята сексуалност, които бе потиснал от времето на ученическите си години. Това го накара да осъзнае какво означава да си различен и ужаса от съпричастието, което изпита, едва не го довърши. Слава Богу, това не продължи дълго.

Спомни си случая, когато за първи път теназадриновата история оказа някакво влияние върху живота му. Беше със синовете си на игрището Ричмънд Комън, за да поиграят голф. Вратичките бяха вече разположени и Стърджис се подготвяше за удар. Внезапно нещо премина пред погледа му. В далечината видя малко момче без крака. Детето се придвижваше на някаква дъска, нещо като скейтборд, като използваше ръцете си. Беше отвратителна, жалка сцена. Стърджис се почувства като Д-р Франкенщайн.

Непрекъснато си повтаряше, че не той е направил лекарството. Просто го бе купил от швабите и го бе продавал. Имаше и някои задкулисни мрънкания, всъщност дори повече от това. Съществуваше доклад, в който се отбелязваше, че тестовете не са достатъчно пълни и че токсичността на лекарството е по-висока от първоначално очакваната. Като бивш химик, можеше да обърне повече внимание на тази страна на нещата. Но тук ставаше дума за Теназадрин — хапчето чудо, най-ефикасното болкоуспокояващо. Този тип продукти никога не бяха създавали проблеми дотогава. От горе на това, имаше и конкуренция за разпространение на лекарството във Великобритания. Те нямаше да си губят времето и Стърджис не искаше да изпусне момента. Подписа договора с онзи странен немец направо във фоайето на летище Хийтроу. Швабата се оказа някакъв шубелия, който не преставаше да мрънка за необходимостта от повече изпитания. Даде му и екземпляр от доклада си.

Твърде много обаче бе инвестирано в това лекарство, за да не се пусне в продажба твърде много време, твърде много пари. На тази карта бяха заложени и няколко кариери в корпорацията, една от които беше неговата. Докладът никога не видя бял свят. Той бе изгорен от Стърджис в накладения пред дома му огън в западен Лондон.

Когато Стърджис видя детето, всичко това премина светкавично през главата му и почувства сковаващ прилив на чувство за вина.

— Продължавайте без мен — кресна той на обърканите си синове и се запрепъва към колата, като дишаше тежко и опитваше да се овладее. Успокои се чак, след като ужасното видение изчезна от погледа му. След това продължи с крикета. Ти се справи, окуражи се той. Типично по английски, Брус бе напълно способен да изолира в някаква част от съзнанието си чувството на болка и вина, заравяйки го там като контейнер с радиоактивни отпадъци в гранитен бункер. Спомни си за Барни Дрисдейл. Барни, който винаги беше до него.

— Чувствам се като преследван от призраци, Барни — каза той на колегата си.

— Стегни се, приятел. Направили сме само една грешка и пресата я разду. Трябва да издържим. Господата от медиите скоро ще си набележат нещо ново и ще слезем от новините. Като си помислиш само, толкова сме направили за развитието на фармацевтичната индустрия, но никой и пет пари не дава за това. В такива моменти трябва да се подкрепяме. Тия нагли журналисти и сълзливи мърльовци не си дават сметка, че прогресът има цена. Определено грешат!

Беше много полезен разговор — сякаш с магическа пръчка обърна посоката на мислите му Барни беше истински стожер. Той го научи да подбира мислите си, да се концентрира върху положителните си качества, да прехвърля вината на чуждестранните им партньори. Да, това означава да сме истински англичани. Барни му липсваше. Преди няколко години той загина при пожар в собствената си вила в Пемброкшър. Обвиниха уелските националисти. Глупости, помисли си Стърджис. Някои споменаваха думата „Възмездие“, но Брус Стърджис не вярваше в това. Беше просто ужасно лош късмет. „Как му беше името на оня шваба?“ — помисли си той, унасяйки се на припек. — „Емерих. Гюнтер Емерих. Страхотно помня имена“ — самодоволно отбеляза той.

Сър Брус се отпусна в лека дрямка под лъчите на слънцето.

Капан

За удара срещу Нюкасъл се събрахме над стотина души от Фирмата. Положението беше напечено. След доклада „Тейлър“ и преустройството на стадионите само със седящи места, това можеше да се окаже и последния сезон за истински битки. Новите разпореждания бяха започнали да влизат в сила на някои места в скапаната държава. Направо убиват играта, тия идиоти.

Знаехме, че шапкарите ще бъдат нащрек и няма да има възможност за истински голям сблъсък. В петък вечерта, в „Трейв Морис“, Бал и аз дадохме строги указания. Първо, никое копеле да не носи оръжие. В наши дни ченгетата могат да те арестуват за нищо и никакво. Цялата операция трябваше да представлява демонстрация на сила, да покаже мощта ни, да напомни на тия нюкасълски лигльовци, че кокни копелетата не са се предали. Имахме намерение да им хвърлим няколко заострени монети от по лира, да им изпеем някои песнички и да им покажем, че копторите, в които живеят, не стават за нищо повече от кенеф. На самия стадион не се предвиждаше нищо. Нищо, което би напълнило килиите с хора от Фирмата. Бал и аз давахме указанията. Никой от Илфорд няма да използва бухалки, за да разбие нечия вежда. Същото важеше и за останалите.

Както и да е, тридесет и трима от нас щяха да вземат влака от Кингс Крос и да се забият в предварително набелязана кръчма. Други тридесетина щяха да се кротнат в едно заведение на около стотина ярда. Трета група, предрешени като запалянковци с шалчета, щеше да пристигне към един със специален автобус. Идеята беше да се разделят на две групи, които да се присъединят към нас в кръчмите. „Запалянковците“ трябваше да послужат и за примамка на нюкасълските скапаняци, които да започнат мелето, а ние да изскочим от двете страни и да ги довършим. Щяхме да имаме и двама разузнавачи, които от обед да ни държат в течение по телефона.

Но както казваше моят старец, и най-добрите планове понякога се провалят. Ситуацията се разви по съвсем друг начин. Нюкасъл ми е особено любим, защото винаги има тръпка. От една страна е доста далече, а от друга е безкрайно различен. Нека направо си го кажем. Копелетата там по-скоро мязат на шотландци, отколкото на истински англичани — някакви такива мърляви и нецивилизовани. Самото място също е някак стряскащо. Всичко е на хълмове с разни отвратително грозни мостове, висящи над мръсната им река. Местните са яки, северни типове, на които не им стига акъла да се приберат до вкъщи, но стигне ли се до меле, съвсем не са за изхвърляне. Общо взето не е лесно да се справиш с някой от тях. Както и да е, това най-малко ме притеснява, защото мен си ме бива, пък и подобни предизвикателства страшно ме зареждат. Точно този ден обаче хич не ми беше до битки. Исках да се върна при нея. Да съм много далеч от това място. В някой шибан клуб, дори на рейв купон или нещо подобно, тъпкан с екстази. Само аз и тя.

Както и да е, пристигнахме на гарата. На Кингс Крос имаше няколко ченгета. Те се качиха на влака, но слязоха в Дъръм. Помислих си, че сигурно ще се свържат с Нюкасъл и се подготвих за евентуален престой в местния участък. Когато слязохме обаче на перона нямаше почти никой.

— Няма ченгета! Къде са шибаните шапкари? — развика се Бал.

— Какво става тука? — попита Рикси.

Аз, обаче дочух нещо. Някакъв далечен шум и после викове. В този момент те изскочиха срещу нас и ни нападнаха. Някой бяха с бухалки.

— ТОВА Е ЗАСАДА! — извиках аз. — КОПЕЛЕТАТА СА СЕ СДУШИЛИ С ЧЕНГЕТАТА! В КАПАН СМЕ!

— НИКОЙ ДА НЕ ОТСТЪПВА! СМАЖЕТЕ ТИЯ СВИНИ! — хвърли се напред Били и ние го последвахме. Получих як удар по гърба, но клатушкайки се продължавах да пробивам към центъра. Чувствах се чудесно. Забравих за всичко останало. Не усещах вече никакво напрежение, само допир. Бях в действие. Именно затова е цялата дандания. Бях забравил колко е хубаво. Изведнъж се свлякох на перона и почувствах здравите ритници върху ми, но дори не се свих, а продължих да удрям, да се въртя, да ритам. Успях да се изправя, защото Рикси бе отворил пространство, нападайки копелетата с едно от подвижните ограждения. Хванах един кльощав пич, който беше наблизо и заудрях с всичка сила. Той изпусна някаква брошура с разписания и разбрах, че е само някакъв клет пътник, попаднал случайно в мелето.

Най-накрая се появиха ченгетата и ние се пръснахме във всички посоки. На улицата онзи с подутото око се приближи към мене.

— Шибано кокни — каза той с нюкасълски акцент, смеейки се.

Аз също започнах да се хиля.

— Много добър удар, копеле — отбеляза пичът.

— Доста добър, не отричам — съгласих се.

— Копеле, много съм тъпкан с екстази, за да се занимавам с глупости точно сега — усмихна се той.

— Хубаво — кимнах аз.

Той ми направи знак с вдигнати палци и каза:

— Ще се срещнем друг път, мой човек.

— Можеш да разчиташ — засмях се аз и всеки пое по пътя си. Тръгнах към кръчмата, откъдето потеглихме. Двама от нюкасълските копелета се изпречиха срещу мен, но не ми се занимаваше. Адреналинът ми беше паднал.

— Ти да не си от Уест Хям?

— Глей си работата, аз съм шотландец — избоботих с бащиния си акцент.

— Добре, добре, приятел. Съжаляваме.

Подминах ги и влязох в кръчмата. Рикси и още няколко копелета бяха там. Потеглихме към стадиона и заехме местата си, които се оказаха обкръжени от шибаните нюкасълци. Тъкмо започвах да се оглеждам, за да разбера какво става, когато Рикси мерна някакво цивилно ченге да ни наблюдава. Останахме само за първото полувреме и умрели от скука се запътихме обратно в кръчмата. Преди да потеглим поотупах няколко копелета при билярдните маси, строшихме няколко чаши и обърнахме с шутове една маса.

След края на мача тръгнахме по улиците и видяхме как основните пичове от нашите ги карат под полицейски ескорт в участъка. Зад тях вървяха и дюдюкаха групичка от местните копелета. Ченгетата държаха положението. Някои бяха на коне, имаше и много полицейски коли. Не можехме да направим нищо и аз се радвах, че най-сетне ще взема влака, за да се върна при Саманта.

Бал се кефеше по пътя за вкъщи.

— Тия копелета вече знаят кои сме! — кряскаше той.

Всички разправят точно така, без значение дали са от Илфорд, Грейс, Уест Хям или някъде другаде.

Взех едно екстази от Рикси и слязох някъде край Донкастър.

Шефилдска стомана

Виждам проклетото копеле. Стърджис. Това е копелето, което трябва да умре. Заради всичко, което е причинил на моята Саманта. Ще ти видя сметката, копеленце майчино.

Той спира колата си на Пикадили Съркъс и вътре скача онова младото момче. Завъртат се по кръга и тръгват направо, а след това по отклонението към Хайд Парк. Аз съм по петите им. Колата спира на Сърпентайн. Много недовиждам в тъмното, но ми е ясно какво прави този перверзен тип.

След около половин час, колата отново потегля. Връщат се към Пикадили Съркъс и младото педи слиза. Надушвам обратните от километри. Правя една обиколка и като се връщам, заварвам копеленцето на същото място. Спирам до нещастния духач.

— Ей, кво ще кажеш за една разходчица? — питам.

— Ами, става — казва той със северняшки акцент, но не точно както говорят пичовете от севера.

— Правиш ли минети, скъпа? — питам го, докато се качва. Омърсен, точно омърсен, ето така се чувствам в негово присъствие. Направо ми призлява.

Той ме поглежда с проклетия си женски поглед и казва:

— Двадесет лири, в Хайд Парк и ме връщаш обратно.

— Става — казвам и паля.

— На абсолютно същото място — измяуква той.

— Добре, нямаш проблеми — казвам му аз. Пускам стереото. ABC — „Любовен лексикон“ — любимият албум на всички времена. Най-силната музика, правена някога.

Влизаме в парка и спираме течно на същото място, където бяха спрели със Стърджис.

— Правил си го и друг път — усмихна се той. — Странно, не ми изглеждаше такъв… много си млад. Ще го направя с кеф — фъфли педалът.

— И аз, приятелче, и аз. Откъде си?

— От Шефилд — вика той.

Докосвам с пръсти белега на брадата си. Това го получих преди две години в Шефилд. Брамъл Леги. Верига от велосипед. Като съм си лекомислен, така ми се пада. Тия копелета от „Юнайтед“ си ги бива. Обаче много има да учат, докато достигнат тия от „Уензди“. Шибани чекиджии.

— Бухал ли си или кинжал?

— Какво? — изфъфли той.

— Говоря за футбол. От кои си? От „Уензди“ или от „Юнайтед“?

— Не си падам по футбола — каза копелето.

— Групата, която слушаме. „АВС“, те са от Шефилд. Оня със златните дрехи. Той пее в момента. Парчето се казва „Покажи ми“.

Оставям го да поработи с оная ми работа. Просто си стоя и гледам темето на късо подстриганата му, обратна глава. Нищо не се случва.

Той спира за малко и ме поглежда.

— Не се безпокой — казва, — случва се понякога.

— Няма страшно приятел — усмихвам се аз и му подавам двадесетачка за усилията. Солистът на „ABC“ продължава да вие „покажиии ми“. Какво ще ми показваш бе, копеле?

— Знаеш ли — казва пичът, — за малко да те взема за ченге.

— Ха, ха, ха… не, приятел, не и аз. Законът е терсене работа. А аз, аз съм нещо, което спокойно можеш да наречеш „ужасната катастрофа в живота си“.

Той ме изглежда с объркан поглед. Опитва се да се усмихне, но ужас е парализирал педерастката му физиономия, преди да го хвана за мършавия врат и да заблъскам перверзното копеле в таблото. Главата му се сцепва и кръвта опръсква цялата кола. Не мога да се спра.

— ТИ МРЪСЕН ПЕДЕРАСТ! ЩЕ ТИ ИЗВАДЯ ВСИЧКИТЕ ЗЪБИ! УСТАТА ТИ ЩЕ СТАНЕ МЕКА И ГЛАДКА, ТОЧНО КАТО ОНАЯ РАБОТА НА ЖЕНИТЕ И ТОГАВА ВЕЧЕ ЩЕ МИ ПРАВИШ СВИРКИ!

Пред очите ми беше лицето на оня скапаняк от Милуол. Лионси. Лионси, Лъвът. Така му викат. Скоро ще го пуснат от панделата. Всеки път, като удрях нещастното педи в таблото, той изпищяваше, а всеки път, като го отделях оттам, започваше да се моли:

— Моля те… не искам да умирам… Не искам.

Бях се надървил вече. Бутнах главата му долу и ръгах, ръгах, докато той се давеше и душеше, а лигата и кръвта му се стичаха по слабините и задника ми…

— ХАЙДЕ, КОПЕЛЕ, ПОКАЖИ МИ!

… много повече кръв, отколкото изтича от бившата, когато съм я чукал в мензис… започвам да се празня и пред очите ми е само Саманта, докато пълня главата на обратното копеле с лепкава мътилка… това е за теб, мила, за теб, повтарям си и изведнъж се сещам, че го правя в устата на това извратено чудовище, това мръсно…

— ОООООООХХХХ ДА ТИ ГО НАЧУКАМ, ПЕРВЕРЗНО ВЛЕЧУГО!

После вдигам главата му и виждам как от разбитото му лице се стича кръв, сперма и слюнка. Ще го убия. Заради това, което ме накара да направя. Ще го убия.

— Сега ще те науча на една песен — казвам аз, спирайки касетофона. — Става ли? Ако не пееш, мекотело такова, ще ти откъсна ташаците и ще ти ги завра в проклетото гърло, разбра ли ме?

А той кима, долният му педал.

— Все пускам мънички сапунени балончета… ПЕЙ ГАДНО ЖИВОТНО!

Копелето нещо съска през разбитата си уста.

— Прекрасни, леки… те отлитат нависоко, достигат до небето и после като моите мечти изчезват и… ПЕЙ!… ЩАСТИЕТО ВИНАГИ НИ СЕ ИЗПЛЪЗВА, аз го търсих по света, все пускам малките сапунени балончета, прекрасни, леки…

ЗАЕДНО!

Изкрещявам неистово и забивам юмрук в размазаната му физиономия. После отварям вратата и го изблъсквам на земята в парка.

— Разкарай се оттук, жалко перверзно животно! — крещя извън себе си, докато той не помръдва.

Потеглям. После рязко обръщам и заковавам до смотаняка. Едвам се сдържам да не мина през него. Но целта ми не е той.

— Ей, педал, и да кажеш на скапания си дърт приятел, че той е следващия!

Саманта е без ръце, няма майка и баща, отрасла е в дом за сираци и всичко това заради един мръсен, тъпкан с мангизи, дърт педераст. Затова се налага да сложа малко ред в тия неща.

Връщам се в квартирата и виждам, че някой е оставил съобщение на телефонния секретар. Съобщението е от майка ми, която иначе никога не се обажда. Гласът й е наистина тревожен:

— Ела веднага при мен. Нещо ужасно се случи. Звънни ми веднага щом влезеш.

Старата ми майка. През целия си живот не е сторила никому зло и какво е получила в замяна? Нищо, ето какво. От друга страна, тоя дърт педераст и всякакви такива като него са налапали всичко. Чудя се какво се е случило с майка ми и се сещам първо за стария, жалък алкохолик. Само да я е ударил, с пръст дори да е докоснал старата ми майка…

Лондон, 1991

Бяха изминали три години. След три години той пристигаше, за да се види най-сетне с нея. През това време се бяха чували по телефона разбира се, но сега тя щеше да види Андреас на живо. Предишния път изчакаха цели пет години, за да прекарат един уикенд заедно. Един уикенд след Берлин, когато заклаха заедно детето на Емерих. В Германия тя бе напълно превъртяла от саркастичните му подигравки и изпадна в садистичен бяс. Беше готова да направи всичко за него. И го стори. Кръвта на детето, горчивото вино на причастието за тяхната извратена връзка.

Смешното бе, че тя дори си представяше как ще запазят детето. Щяха да живеят в Берлин — семейство сакати с бебе. Щеше да прекарва мързеливите летни месеци като всяка друга майка в зоологическата градина. Но той поиска бебето като жертвоприношение, като доказателство за предаността й към далото.

Когато уби детето, част от нея умря с него. Докато гледаше обезобразеното, безръко трупче, тя усети, че и нейният живот фактически е приключил. Чудеше се, дали някога е започвал. Опита се да си припомни моментите, в които е била истински щастлива. Те изглеждаха така незначително кратки сред ужасното море от мъки и изпитания. Не, щастието беше вече невъзможно. Съществуваше само път към по-нататъшно възмездие. Андреас не преставаше да повтаря, че човек трябва да надскочи личното, да разчупи егото си. Хората, които променят идеите си непрекъснато, не могат да са щастливи.

Саманта беше в шок и по-голямата част от следващите две години преживя в почти пълно вцепенение. Когато излезе от транса си, тя откри, че повече не е влюбена в Андреас. Освен това усещаше, че няма сили за повече любов. Щеше да види Андреас след три дълги години, а единственият човек, който не напускаше мислите и, бе Брус.

Вече бяха открили Стърджис. Той беше неин. Андреас, призна пред себе си тя хладнокръвно, не извикваше никакво чувство у нея. Всичко, което искаше, бе Стърджис. Той беше последният.

Онзи другият, в Уелс, се оказа лесен. Беше напълно незащитен. Срещнаха го в селската кръчма. Помисли си, че сигурно ще изпита страх, когато пролазва през онзи прозорец. Но не. След случилото се в Германия, не изпита нищо.

Андреас влезе и приближи към нея. Тя безпристрастно отбеляза, че косата му е оредяла, но лицето му е запазило младежката си свежест. Носеше очила с метални рамки.

— Саманта — целуна я той по бузата. Тя замръзна.

— Здрасти — отвърна тя.

— Защо си толкова мрачна? — усмихна се той.

— Не съм мрачна — каза тя, — а изморена. После без всякаква горчивина продължи — Знаеш ли, ти си ми отнел повече неща в живота, отколкото ония теназадринови престъпници. Но аз не те мразя за това. Така е трябвало да се случи. Така реагирах на нещата, въпрос на натура. Някой хора могат да забравят болката, но аз не съм от тях. Искам Стърджис. След него вече ще мога да заживея спокойно.

— Не може да има спокоен живот, докато съществува икономическа система, основана на експлоатация…

— Не — прекъсна го тя. — Не мога да поема такава отговорност, Андреас. Няма емоционална обвързаност. Не мога да обвинявам нещо като системата. Аз обвинявам хората. Не мога да мисля толкова абстрактно, че да изкарам гнева си върху някаква система.

— Ето защо, винаги ще останеш роб на същата система.

— Не искам да споря с теб. Знам защо си тук. Не посягай на Стърджис. Той е мой.

— Страхувам се, че не бих могъл да рискувам…

— Искам да съм първа.

— Както желаеш — каза Андреас, завъртайки очи. — Тази вечер ще говорим за любов. Утре ще правим планове, тази вечер — любов, нали?

— Няма любов, Андреас, махай се.

— Толкова тъжно — усмихна се той. — Нищо! Тази вечер ще посветим на пиене на бира. Да вземем да идем в някой клуб, а? Нямах много време да навляза в тия techno и acid house истории… Вземал съм екстази, но само вкъщи, с Марлен, за да се любя… или да бъда любен.

Споменаването на друго име, значението, което то носеше, я вцепени. Той потвърди думите си със снимка на жена и две малки деца, едното съвсем бебе, а другото поотраснало. Всички излъчваха идилично доволство. Саманта се вторачи в снимката, в изражението на любов и гордост, изписани по лицето на Андреас. Помисли си какво ли е било изражението на баща й, когато е видял, че му се е родило бебе без ръце.

— Никакво спокойствие до победата над системата, а — засмя се тя студено. Беше грубоват, далечен смях, който сякаш разклати самоконтрола на Андреас. Никога не го бе виждала толкова беззащитен и се радваше, че тя е причината за това.

— Всички тези малки крайничета… — продължи тя, опиянявайки се от усещането за превъзходство над него.

Куката му изтръгна снимката от нея. Погледна намръщено и каза:

— Тук съм, нали? Нима съм доволен и спокоен? Не. Стърджис е тук и аз съм тук, Саманта. Част от мен е винаги тук, тук, където е и той. Разбираш ли, аз също не мога да забравя болката.

Падаш ли си?

Като пристигам у майка ми, първия човек, когото забелязвам, е бившата.

— Какво търсиш тук? — питам аз.

— Не говори така, Дейвид! За Бога, това е майката на малкото ти момче — казва старата.

— Какво се е случило? Къде е Гал?

— В болницата — казва бившата, с цигара в ръка, изкарвайки проклетия пушек през ноздрите си. — Менингит. Докторът каза, че ще се оправи, нали мамо?

Тази мръсна кучка си позволява да нарича майка ми „мамо“, все едно е част от семейството.

— Да, поизплаши ни малко синът ти, но всичко ще е наред.

— Толкова се притеснихме — додава бившата.

Поглеждам кравешката й мутра.

— Къде точно е той?

— Осмо отделение в Лондонската…

— Ако нещо се случи с него, ти ще си виновна! — срязвам я аз. Скачам към масата и вадя от чантата й пакета цигари. — Ти и тази отрова! Всеки ден ти диша гадния дим!

Смачквам цигарите.

— Ако още веднъж те хвана да димиш пред сина ми, ще направя с теб това, което току-що направих с този скапан пакет фасове! Не ти е мястото тук! Няма какво да правиш у майка ми! Ти нямаш нищо общо с мен, разбираш ли!

Изхвърчам през скапаната врата и зад гърба си чувам гласа на майка ми, която ме вика. Тръгвам право към болницата, а сърцето ми ще се пръсне. Тъпата путка, бившата, трябваше да го поболее със скапаните си фасове, точно когато ме чака работа. Като пристигам, малкият е заспал. Лицето му е като на ангел. Казват ми, че ще се оправи. Трябва да тръгвам. Имам среща.

Когато пристигнах на шибаното място още бях страшно напрегнат. Бях ги наблюдавал. Бях ги виждал да влизат и да излизат, но за първи път трябваше да мина през тази врата.

Направо ми се сгадява. Получавам бързо предложение от някакъв, които върти очи и ми приказва за купон в кенефа. Веднага му казвам къде да си го завре. Има само един, когото искам и той е на бара. Много лесно го откривам, той просто изпъква, защото е най-дъртото копеле тук. Приближавам и сядам до него.

— Голямо бренди — казва той на бармана.

— Имате много изискан акцент — казвам му аз.

Лицето му се обръща към мен — устните са отпуснати, направо като гумени, а очите, тези мъртви, женски очи. Направо ми се повръща, докато той ме опипва с поглед като някакво парче плът.

— Да не говорим за мен. Нека поговорим за теб. Питие?

— Ъ, да. Уиски, моля.

— Предполагам, че трябва да те попитам, дали идваш често тук или нещо почти толкова тъпо — усмихва се той.

Мръсен, противен дъртак.

— За пръв път идвам — отговарям аз. — Честно да си призная и друг път ми се е искало да вляза… прощавай, че ти говоря така, но виждам, така да се каже, по-улегнал, по-възрастен мъж, ъъъ, искам да кажа, че предположих… че бих могъл да разчитам на по-голяма дискретност. Имам жена и дете и не ми се иска да знаят, че съм идвал тук… на такова място изобщо… значи…

Той вдига отвратителната си ръка с маникюр, за да ме накара да замълча.

— Смятам, че нашият случай е това, което моите приятели икономисти наричат „съвпадение на търсенето“.

— Моля?

— И двамата си падаме по забавленията, но тайно, при пълна дискретност.

— Да-а… дискретност. От това имам нужда. Малко забавление. Чудесно…

— Да се махаме от тази проклета дупка — срязва ме той. — Това място ме отвращава.

На езика ми е да кажа, че ако беше вярно, той едва ли щеше да бъде такъв жалък дърт педераст, но се сдържам и излизаме Саманта ни чака в гаража. Предварително съм й дал ключовете!

Само за секунда се усъмних, че тоя стар педал няма да си падне по някакъв гараж в Ийст Енд, но явно мисълта да се повъргаля в мизерията възбуди перверзната му душа. Дотук добре. Скоро ще видим колко възбуждащо ще му подейства.

Качваме се в моята кола. Пътуваме мълчешком, а аз от време на време поглеждам сбръчканата му костенурска физиономия и се сещам за мултфилмчето с костенурката Туше. Сещам се и за това, как Саманта ме използва като пълно мекотело, но няма значение, когато изпитваш нещо такова, каквото изпитвам аз към нея. Затова съм способен да направя и невъзможното, така че ще изпратя това клето нещо на другия шибан свят, по дяволите, и нека скапаните им прогнили мозъци горят в ада…

Работилницата

На стереото в колата звучи „Цялото ми сърце“ на „ABC“. Става ми страшно мъчно, като се замисля за собственото си положение. Доплаква ми се като на жена и изведнъж се усещам, че прекалено много ми личи, защото скапаното педи ме пита:

— Има ли ти нещо?

Влизаме в двора. Спирам мотора.

— Ами… значи… ти си по-опитен. Малко се чувствам притеснен. Само защото ще го направим, нали не означава, че не обичаме семействата си и…

Той слага отвратителната си ръка на рамото ми.

— Не се безпокой. Просто си напрегнат. Хайде — казва той и излиза от колата. — Стигнали сме твърде далеч, за да се връщаме.

Прав е. Излизам и се запътвам към вратата. Отключвам катинара и отварям. После го отвеждам към дъното.

Саманта пуска осветлението и аз увивам ръката си около кльощавото гърло на костенурката Туше. Забивам як удар право в лицето му. „Глазгоуска целувка“, така му викаше бащата. Свалям го на земята и го наритвам в слабините.

Саманта моментално се озовава при нас. Върти се наоколо, танцувайки и малките и протези подскачат, сякаш са палци на флипер машина. Започва да се радва като дете:

— Хвана го, Дейв! Хвана мръсното копеле! Наш е!

Започва да го рита в корема.

— Стърджис! Обвинен си в престъпления с лекарствени средства! Признавате ли се за виновен? Невинен или виновен, копеле? — крещи тя, навеждайки се над него.

— Кои сте вие… Имам много пари… Ще ви дам колкото поискате — пръхти изродът.

Тя го гледа с такъв поглед, сякаш е напълно откачила.

— ПАААРИИИИ — нададе вой тя. — НЕ МИ ТРЯБВАТ ШИБАНИТЕ ТИ ПАРИИИИ… за какво са ми парите ти! Аз искам тебе! За мен ти си по-важен от всичките шибани пари на този свят! Обзалагам се, че не си се и надявал да доживееш някой да ти каже такова нещо, а?

Заключих металната порта откъм двора с катинар и верига. Върнах се обратно, за да пусна резето и на малката врата. Саманта продължаваше да унижава скапания педал, който се молеше за милост като малко момиченце.

Тя ми кима и аз го вдигам, завличали го на масата. По мутрата му са размазани сополи и кръв. Отчаяно хленчи. Дори пред смъртта не можеше да се държи като мъж. Не че съм очаквал нещо различно от някои педал.

Слагам го на масата с лицето надолу. Забелязвам, че физиономията му придобива друго изражение. Явно изродът си мисли, че ще му го сложа отзад… сякаш това бе причината да го домъкна тук. Завързвам ръцете му с електрически жици за краката на масата, докато Саманта седи на краката му. После връзвам и тях.

Пускам електрическата резачка и Стърджис започва да пищи. Дочувам и други звуци. Чувам тропане по вратата. Това са ченгета и изглежда са доста.

— Задръж ги вън, по дяволите, задръж ги — крещи тя и се опитва с крака да нагласи резачката. Стърджис е вече съвсем извън себе си и се бори бясно да се отскубне. Този катинар и веригата няма да издържат дълго. Не мога да измисля нищо и тогава виждам огромния алуминиев улеи на вратата, но нямам щанга, за да я залостя. Напъхвам ръката си вътре, чак до рамото. Чувам, че някакъв шапкар нарежда нещо по високоговорителя, но не разбирам какво казва, в главата ми бумти само песента „Отровна стрела“. Защото тя разби шибаното ми сърце, защото знаеше още от самото начало как ще завърши всичко това.

Чувам и воя на резачката, а болката в ръката ми е непоносима. Вече никога няма да успея да си го върна на Лионси от Милуол, мисля си аз, сякаш това има някакво значение. Обръщам се и изкрещявам към Саманта:

— Довърши копелето, Сам! Хайде, момичето ми! Довърши го!

Звукът от резачката се променя, когато започва да разкъсва плътта на извратения му изрод, точно под рамото. Кръвта плисва и се разлива по пода. Сещам се каква кочина ще намери наоколо клетият, стар Бал. Никак няма да се зарадва. Странно е да си мислиш подобни неща, когато резачката е захапала вече костта на Стърджис. Саманта, седнала с резачката между краката си, отрязва ръката на квичащата жертва… Господи, тя изглежда точно така, сякаш се любим. Чувам още едно изпукване, но този път това е шибаната ми ръка и болката е толкова непоносима, че всяка секунда ще припадна. Усещам погледа й върху себе, докато падам, тя вика нещо, което не мога да чуя, но знам какво е, чета по устните й. Саманта е цялата в неговата кръв, всичко наоколо е потънало в кръв, но тя се усмихва, сякаш е някакво момиченце, което си играе в калта и устните й го казват — обичам те, аз също го казвам и припадам, и не ме интересува, защото, това е най-прекрасното усещане на света… ЩАСТИЕТО ВИНАГИ НИ СЕ ИЗПЛЪЗВА… но аз го намерих, защото я обичам, успях да го намеря…

… АЗ ГО ТЪРСИХ ПО СВЕТА… ченгетата могат да правят каквото си искат, всичко свърши, вече не ме интересува… ВСЕ ПУСКАМ МАЛКИТЕ САПУНЕНИ БАЛОНЧЕТА…

ПРЕКРАСНИ
        ЛЕКИ
                ТЕ ОТЛИТАТ