Фридрих Незнански
Опасно хоби (15)

13.

Вадим караше бързо, но внимателно. Ако се пристрои до някого и задържи колоната, веднага ще го засекат. Още по-лошо, ако се разбърза и започне да сменя лентите. Но все пак професионализмът си казва думата, не е от вчера на кормилото. А „сумичката“ в куфарчето на дясната задна седалка правеше пътуването някак празнично, макар настроението му да си оставаше все така потиснато. Ужасно. Противно. Отвратително. По много причини. Но Вадим се принуждаваше да не мисли и да не си спомня станалото през последното денонощие. Настрои се за бъдещето.

Предстояха му доста неща и най-главното, най-сложната част от замисъла зависеше изключително от неговите умения и способности, от настроението, упоритостта и обаянието му, изобщо само от него. В крайна сметка каквото направи, това и ще получи.

Предстоеше му да се срещне с една дама не в първа младост, едра и осъзнаваща важността си като чиновник, а всъщност тъпачка с повишени претенции и луничава остроноса физиономия. Трябваше да я накара да повярва, че тя е единствена и неподражаема, като Врубелова принцеса. А когато най-накрая мадам схване това и повярва в собствената си изключителност, той трябва да я употреби, по-точно да я използва тъкмо за онова, за което е ценена толкова много в родното Министерство на културата. Разполага с изключително малко време, до изгрев, понеже самолетът му ще хвръкне в синьото небе в шест и нещо сутринта. Значи и тази нощ ще мине без сън. Лошо, но няма друг изход.

Името й беше прекалено дълго, като суховатото й и нервно тяло: Алевтина Филимоновна. Чуваш само „але-или“… Не изглеждаше чак толкова остаряла и нескопосана, но съвсем честно, не притежаваше и някакво обаяние. Някога, когато завършила историческия факултет на Московския университет, започнала като изкуствовед и музеен работник, ходела из ателиетата на художниците. Казват, че влязла в положението на един-двама и позирала с мерак, правела се на Ида Рубинщайн на прочутия Валентин Серов. Позирала, както е прието, „неглиже“, по модерния израз на отделни творчески личности. Възможно е тогава някой да я е харесвал, а тя да е разчитала на нещо. Но времето си вървяло, хората използвали нейната все още девическа беззащитност и доверчивост, а постепенно всичко свършило — и младостта, и веселите компании на художниците. А когато животът в страната и особено в изкуството се объркаха, на Алевтина й остана само службата. Сега най-сетне намериха приложение неизползваните й преди способности. И възможности. Отдел „Международни изложби“ се оказа истинско златно дъно. Беше постъпила в него в средата на седемдесетте, а през осемдесетте дори го оглави. Самата Алевтина Филимоновна много скоро разбра на какво място работи.

Какво бяха без нея, поначало дребната чиновничка, художниците, които завинаги заминаваха на Запад! Например коя митница ще позволи да се изнесе онова, което Алевтина може лесно да забрани? Но главното е друго. Главното е, че нито една изложба не може да напусне страната без нейната виза. А подготовката на една изложба за чужбина най-често става в тайните музейни фондове. Едва сега, във времето на лудешко тържество на измамната демокрация, тези фондове започват полека да отварят вратите си и многогодишните си тайни. До ден-днешен там всичко е неописано и непреброено. А неизвестното за масата е удобно за преобладаващото малцинство — това е стар закон за лицата, които се отнасят с особена почит към себе си. Но мигар някой се е отнасял почтително поне веднъж към Алевтина? Просто така, без да има нужда и без да се подмазва? Едва ли…

Вадим знаеше това. Той обмисли всичко и остави съвсем малка възможност за някаква решителна импровизация.

Влезе в старата сграда на „Китайски проезд“, взе асансьора до нужния етаж и тръгна по коридора, за да стигне в дъното. Там, под невзрачната табелка „Началник-отдел“, бе кабинетът на всесилната кандидатка на изкуствознанието А. Ф. Кисота. Вадим застана пред вратата, почука предпазливо, но не дочака отговор и влезе в голяма стая. Тук нагъсто седяха към десетина мъже и жени, които старателно се правеха, че наистина работят с камарите документи по бюрата им.

Вадим се поклони на всички на всички едновременно и мълчаливо попита: Тук ли е?

Една дама, която седеше наблизо, огледа с неприкрито любопитство едрата му спортна фигура и кимна милостиво към вратата в другия край на стаята, сякаш му разрешаваше да влезе. Ново предпазливо почукване и същото безразличие към посетителя. Може ли? Да. Вадим пое дълбоко дъх и прекрачи прага, като затвори внимателно след себе си.

Алевтина Филимоновна само за миг вдигна глава от също такава камара с документи, както пред чиновниците в другата стая. Кимна му да седне. Дописа бързо нещо, сетне го прочете и сбърчи нос с недоволно кокетство. Накрая свали модерните си очила-хамелеони и очите й изгубиха привлекателността си, станаха малки и неизразителни.

— Е? — проточи неопределено. — Този път какво носим?

Вадим веднага вдигна вежди със смаяно огорчение: мигар е забравила всичко? Или продължава да играе ролята на голям шеф? Играй, играй. Щом искаш, използвай женските номера, какво ме засяга? Аз ще помогна, нищо няма да ми стане.

— Принуден съм да се обърна към ваша милост… — започна посетителят с тон, който можеше да бъде изтълкуван двояко: и като чисто подмазване, и като пресметнато нахалство. Има избор.

— Както виждате, моя стара и тайна любов, коленича пред скъпоценните ви нозе с надежда да ме разберете и отвърнете с взаимност…

Той неволно изкопира гадния и омразен стил, в който говореше неговият тъст с нужните му хора. Но при него минаваше за старческа чудатост. Интересно как ли ще го възприеме тази рижокоса жаба?

Алевтина изведнъж се усмихна. И то без никаква насмешка. Улучи ли в целта?

— Почтеният посетител се осмели да каже „тайна“? Правилно ли чух, Вадим Борисович? — Алевтина дори кокетно зачупи късите си вежди и се изчерви леко, та луничките й станаха по-забележими.

— А защо мълчахте толкова дълго? Съвсем изтормозихте сърцето на горката си възлюбена… Не е хубаво това, младежо. Сигурно сте истински донжуан и женкар и ме плашите. Как да ви повярвам?

Тя прие играта. Значи началото е сложено. Права е за измамата: точно затова идва. Но отговори съвсем друго:

— Ако лъжа с думи или помисли, нека Всевишният ме накаже на мига! — изтърси той и за всеки случай направи пауза, като погледна очаквателно тавана, откъдето трябваше да се стовари съкрушителният удар. — Не, не реагира. — Вадим сякаш съжаляваше. — Тогава излиза, че от моите уста право във вашите златни ушета се излива самата истина, вълшебнице моя.

Алевтина Филимоновна също погледна съсредоточено към тавана и като се убеди, че Господ не наказа на мига лъжеца и нечестивеца, решил да измами честното момиче, се съгласи с него. Да, вълшебница е — може много неща, непосилни за други, а що се отнася до възлюбената, засега това са думи и ще си останат думи, ако нямат конкретно потвърждение.

Обещанието за мъжка ласка е голяма работа. Алевтина сигурно иска окончателно да се убеди. Тогава да помогнем на горкото момиче. Дяволът си няма работа! А според някои рижите били най-страстните! Ако отгоре на всичко е и гладна, то… Ах, Господи, на какво ли не е способен човек, като види зор!

Вадим не пристъпи към главното, заради което бе дошъл при най-важната началничка в министерството — всяко нещо с времето си. Той заобсъжда с Алевтина нещо, разбиращо се от само себе си: къде да прекарат достойно вечерта.

— Алевтина Филимоновна, ще си послужа с думите на известния ви Остап Бендер: нека днес бъдат ваши само идеите, а на мен оставете грижата за бензина. Изберете само посоката, не се грижете за разстоянието. Трябва поне веднъж да преодолеем бариерата на официалността, нали?

Тя се разсмя и стана съвсем друга. Честна дума. Може би тъкмо заради тази усмивка са я обичали художниците? Навремето.

— Младежо, не се ли изсилвате много?

— Но нали знаете защо отивам в Будапеща! Ще се върна натоварен с палитри и четки за рисуване, а джобовете ми ще са издути от дефицитни бои! Тогава пак ще започна да пестя… може би дори от любимата, какво да се прави. — Вадим въздъхна трогателно и искрено.

Нямаше нужда да й разказва с каква цел отива в Будапеща, лично тя му бе изготвила командировъчното и визите. Преди това, без особени усилия от страна на младия бизнесмен, Алевтина му издейства много сериозно министерско писмо гаранция пред правителството и Централната банка. Направи го по молба на Виталик Бай, един от предишните й познати. Оказа се, че той също се интересува от Вадим.

Като жена с прагматичен ум, преди време Алевтина Филимоновна оцени трезво стойността на услугата и назова точно определена сума. Връчи й я лично президентът на фирма „Доверие“ Вадим Борисович в плик голям формат. Естествено, предаването на хонорара за „услугата“, а по-точно на подкупа, не предизвика у двамата никакви морални неудобства: работата си е работа.

Затова трябваше да бъде платен и поредният важен документ, който изискваше известни усилия от страна на Алевтина Филимоновна. Засега тя не каза колко, този път сигурно разчиташе на нещо повече от плик с банкноти. Вадим също не се безпокоеше: ето куфарчето, на пода, до стола. Но неизвестно защо тя протакаше отговора си и Вадим все повече се убеждаваше, че има втори план. Той разчиташе точно на него, докато се кипреше и заиграваше пред хилавата рижокоса мърморана, готова вероятно да „падне ниско“.

Докато гледаше как Алевтина се извива неспокойно на стола си, той мислено донарисува скритата част от фигурата й: тесните бедра, ръбестите колене, сухите прасци и огромни стъпала, напъхани в ужасни лакирани обувки-половинки, навярно носи четирийсети номер. В същото време му се струваше, че ако наистина нещо стане между тях, най-неочаквано може да има и необикновена ситуация. Изобщо грозноватите най̀ се натискат за любов. При това Алевтина не е вече млада и той си спомни един стар и мъдър виц. Опитният донжуан винаги избира възрастна дама, за да се утеши: тя се държи така, сякаш за последен път го прави!

В следващия момент той почувства, че мислите им вървят изключително в една посока. Но все пак Алевтина първа хвана бика за рогата. С лека тъга, дори с известна носталгия въздъхна и съобщи, че сигурно е започнала да остарява за бурния светски живот. Когато Вадим горещо запротестира против подобно несправедливо самоунижаване, тя буквално затули с тясната си прохладна длан устата му, а после предложи да пият за успеха в по-непретенциозна домашна обстановка.

Ето нещо ново! Вадим трескаво започна да обмисля съвсем неподходящия за него вариант. Би могъл да откара тази глупачка в офиса си в Чертаново, на края на света. Втора година държи едностайно жилище с телефон на първия етаж в една кооперация и го нарича седалище на фирмата си „Доверие“. Но на практика никой не знае за този офис. Не го е афиширал, необходим му е за оформяне на деловите документи, нали върху тях задължително се поставят реквизитите на фирмата. Алевтина не бива да очаква нищо изтънчено в тези спартански условия…

Но Алевтина Филимоновна се оказа по-изобретателна, отколкото той очакваше. Предложи да вечерят у тях. Живеела сама… Имала много място — две големи стаи. „А защо са ни две?“ — мислено се пошегува Вадим. Ясно и без думи. Вярно, самотна е жената…

Това бе ясно без продължение. Той стана, за да се заеме веднага с осигуряването на всичко: от цветята и шампанското до рибно-хайверните глезотийки. Колко лесно се урежда всичко. Уточниха се, че ще дойде за нея довечера не по-рано от седем. Първо, няма да е свършила работа, второ, нека си отидат хората от министерството. Засега няма нужда… О! — забеляза Вадим. — Вече казваме „засега“.

Тръгна си, но се върна от вратата, наведе се и както някога, когато всеки миг бе откровение, залепи една мощна целувка на устните й, та дъхът й спря. Така ти се пада, като си пъхаш ръчицата под носа ми. Сега преживявай до седем вечерта новото чувство!

Направи всичко, което трябваше. Долетя като ракета вкъщи, където го чакаше подготвения за дълъг път куфар — едно много хитро изобретение. Вместо куфарчето взе удобна обемиста чанта. Преоблече се, почисти любимите си велурени обувки, после машинално, като в добрите стари времена поседна за миг. А когато излезе, хлопна след себе си вратата. Сложи всичко в багажника и го заключи с втория ключ, секретния. Тръгна към валутния супермаркет, където мислеше да купи всичко необходимо за вечеринката. Или за нощувката? Не го вълнуваше как ще се получи? Вечната Ларкина ненаситност караше Вадим да е постоянно нащрек, както казват военните, да бъде в готовност номер едно.

Когато намери всичко необходимо, тръгна безцелно из Москва. Вече не размишляваше за тази нощ, а за утрешния ден, който щеше да стане преломен в биографията му. За деня, от който ще започне новият му живот според неговите сметки…

Както гледаше в страничното огледало, Вадим изведнъж забеляза същата жигула петица, като своята, тя направо караше по петите му. Какво има? Изведнъж го обля пот. Само това липсваше! „Стоп, спокойно, без паника!“ — заповяда си той и реши да провери подозренията си. Часовникът показваше към пет. Има цели два часа. Хайде да те видим колко си бърз!

Той изскочи на „Садовое колцо“ и се засили към Минско шосе, уж към вилата си. Твърде добре познаваше родните места, знаеше всяко ъгълче в своето и в съседното село, там нямаше да се даде и на най-опитния следотърсач.

Опашката не изоставаше. Вадим натисна педала на газта, отдели се малко и се размисли кой ли може да бъде. Нима Вай му разиграва някаква своя партия? Не би трябвало. Макар че кой го знае този охранен търгаш. Така чак до Баковка Вадим се измъкваше с временен успех със съвсем новата си жигула. Дръж се сега, който и да си, започва ралито!

Когато след около половин час зави в столичния квартал „Солнцево“, нямаше и помен от преследвача.

Вадим влезе в един от дворовете, мушна се между колите, изключи мотора и се замисли, отметнал назад глава. Какво толкова се случи, че изведнъж му стана така тъпо на душата.

Първо, този Бай. Макар горе-долу да е ясен. Сякаш няма смисъл отсега да подлага динена кора на Вадим. Той още нищо не знае. Дори когато самолетът излети, ще научи със закъснение. Така. По-нататък. Откъде се взе опашката? И такъв досаден! По идея никой нищо не биваше да разбере. Но… може Ларкините похитители да са решили за всеки случай да се презастраховат? Този техен бос е суров мъж и пак е глупак, като всички други престъпници, които само се мислят за умни, а останалите за тях са дребосъци, цаца… Е, лепнали се, и какво? Ще си получат парите от дядката. Не могат да имат никакви сведения за личните му работи. Значи и този вариант може да отхвърли като нереален. В края на краищата самият старец би могъл да му лепне по своя глупава инициатива някой милиционерски куйрук. Нали всички там са му приятели от едно време! Влиза му в положението — не става дума за копейки, а за милиони долари. Наистина може да се очаква от него…

А тате Георгий сигурно е мръднал. Ту крещи и го гони от къщи, ту отново го вика. Той да не е играчка: тази ми дай, онази недей! Канеше се лично да занесе картините на Бай, но изведнъж се отметна и нареди на Вадим. Защо? Пълно недоумение. После пък Бай звъни и твърди, че утре сам ще занесе парите, след което му нарежда да се яви при тъста си. Дяволска работа! Не могат да се разберат помежду си и сащисват и другите. Ами ако взаимно се баламосват? И после стоварят всичко върху него…

Дали да не позвъни? Или да не бърза, а просто да прати стария по дяволите.

Колко време има? Близо час и половина, не повече. Константиниди ще онемее от подобна наглост!… Или все пак да се отбие?… Но защо галеристът не говори със стареца в негово присъствие? Подозрително е някак си, мирише на измама. И Бай настояваше кой знае защо да отиде, непременно да отиде… Да не му готвят клопка?

Минутите вече не течаха, а летяха. Или толкова се е замислил, че е изгубил представа за времето… Ще се отбия, реши твърдо Вадим. Но само за три минути, нито секунда повече. Ще му кажа сам да се оправя с рекетьорите, а за капак за първи път ще го напсувам така, че до края на дните си ще има да се чуди…

Вадим остави колата зад ъгъла и влезе бавно в двора, огледа се като скучаещ човек. Не забеляза нищо подозрително или необичайно за окото, шмугна се във входа и се заизкачва бързо нагоре. Чак когато отмина третия етаж, си помисли, че не използва асансьора, и се учуди от собствената си странна конспирация. По навик позвъни на вратата на Константиниди: веднъж продължително и веднъж — кратко, сякаш слагаше удивителен знак. И зачака. По правило тъстът му четири-пет минути разглеждаше човека на площадката през тъпия си перископ, измислен неизвестно от кого. Гледаше дали е познат, нужен ли му е и чак тогава питаше кой звъни, кого търси, макар чудесно да виждаше всичко. Идиотски навик. И се пише чекист! А генерал Богданов не му харесва! Пък някога беше готов да му оближе ботушите…

Какво има? Зад вратата бе все така тихо. Вече сърдит, зетят позвъни отново и отново зачака. После посегна напълно машинално, както е правил неведнъж вкъщи, защото тази бясна кучка Ларка понякога забравяше не само да заключи, а и да притвори след себе си вратата… Странно, измина повече от половин ден, а той нито веднъж не си спомни за нея, сякаш всичко й е наред и не очаква откупа във вилата на ония арменчета… но какво е това? Вратата безшумно се отвори за най-голяма изненада на Вадим…

Вече не разбираше нищо и неизвестно защо влезе в антрето на пръсти и дръпна вратата след себе си. Бравата щракна. Стоп! Значи вратата е била само притворена? Но дядото не би допуснал никога такова нещо за нищо на света.

Вадим усещаше неясна, но бързо приближаваща го опасност. Щеше да изскочи от жилището, но остана и се ослуша. Беше много тихо.

Пак мина на пръсти из антрето и направо онемя, като огледа стените на съседните стаи: навсякъде висяха само празни рамки. Малката стая, голямата, кабинетът — навсякъде едно и също: пустош!

Вадим тръгна към писалището и почувства, по-точно чу как нещо изпука под краката му, а звукът му се стори оглушителен.

Погледна килима: пенснето, да опустее дано! Но къде е самият старец? И отново ахна: ето го, в ъгъла… проснат по гръб върху счупените стъкълца, а до него лежи преобърнат и счупен огромният масивен дъбов часовник.

Първата мисъл дойде автоматично: да телефонира в милицията. Убийство! Веднага след нея дойде и втората мисъл: а кой ще докаже, че не си ти? Че това не е твое дело? Да бяга ли? Ами ако е жив?

Приближи много внимателно стареца, като се стараеше нищо да не пипа, надвеси се над него и страхливо докосна с пръсти челото му. Почувства някакъв необикновен хлад, не жив, а точно мъртъв, бездушен лед. Или така му се стори от страх…

Кой го е направил? И пред очите си изведнъж видя съвсем ясно усмихващия се Бай. Но с каква цел? Тоест как с каква цел? Ето, стените са голи! Кога успя?…

Пред очите му пак потекоха минутите в Переделкино: Бай упорито го кара да пийне… задава напълно ненужни й глупави въпроси… казва, че е звънил на Константиниди, а го нямаше поне петнайсет минути… влиза, излиза, сякаш печелеше време. Най-накрая съобщава, че тъстът му го вика незабавно при себе си…

Излиза, че вратата е била отворена. За кого? Господи, не бива да е такъв идиот! За него, за Вадим, естествено! Ето за кого разиграваха целия този спектакъл с незаключената врата. Трагична развръзка…

Но тогава защо не е предупредил милицията, че най-вероятно престъпникът е в жилището? Тогава картината щеше да е пълна, така да се каже. А кой казва, че не е предупредил? Може точно в този миг оперативните работници да се изкачват по стълбите…

Вадим веднага се спусна към вратата и се залепи за шпионката, ослуша се, но на стълбите нямаше никой.

Да, има разписка… а къде е милионът? Димка го е откраднал! Ясно като Божи ден. Сега тази разписка става собственото му обвинение. Защото Бай ще посочи точно толкова свидетели на предаването на парите, колкото му трябват.

Вадим издиша тежко застоялия в дробовете си въздух и изведнъж помисли, че може напразно да стоварва вината върху Бай?… Но кой тогава? Да не би онези тъпаци рекетьорите? А защо не? Но вратата, вратата! Те щяха да я затворят, да заключат всички брави, да не може веднага да се отвори.

Прекара ръка по челото си и забеляза, че е мокра, сякаш е била под чешмата. Край! Каквото и да е ставало, сега във всички случаи той е излишен. Няма го тук, никога не го е имало. Дойде сутринта, взе картините, даде ги на Бай, взе разписката, но не е вземал пари. А онези в чантата, в колата, са нещо друго, ако трябва да каже — това е картина на жена му. И нищо повече!

Вадим се върна в кабинета, като гледаше в краката си. Извади носната си кърпа от джоба и я метна на пръстите си, както правят ченгетата по филмите, за да не оставят следи. Опита да отвори вратичките на писалището — заключено. Значи не са бъркали в този сейф. Веднъж Ларка се изпусна. Няма смисъл да търси ключовете у стареца, той е заобиколен със секрети… Макар че не! Ларка беше казала… да, баща й има стар платнен куфар. На секцията!

Вадим мина из стаите с празните стени и отиде в кухнята. Стъпваше по килима предпазливо, опазил го Господ да счупи още нещо, стига толкова, бездруго ще трябва някъде да изхвърли любимите си мокасини, сигурно стъклата са оставили следи по подметките. Премести табуретката до надстройката. Сложи отгоре един вестник и стъпи. Вътре бе толкова прашно, че ще не ще, ще остави следи. Огледа внимателно боклука от чанта, куфари, чували и пакети и най-накрая забеляза в ъгъла нещо невзрачно на вид и карирано — навит на руло платнен куфар. Измъкна го внимателно, нали природата не го бе лишила от ръст, затвори вратичката, сложи на място табуретката, а върху вестника разгъна свитъка.

Ето го! Майчице! Ах, ти, дядо! Кой ще се сети да търси Малевич, Кандински, Шагал в този мръсен чувал сред парцалаците… Всичко най-най, което толкова страстно търсеше Бай, подлецът.

Да, това вече му стига и накрай света…

Прибра внимателно всичко, уви го с вестника, отвори предпазливо вратата и се огледа още веднъж, този път наистина за последно. Поиска мислено прошка от тъста си и внимателно, почти безшумно щракна след себе си входната врата. След което избърса бравата с кърпичката си…

Той разбра, че именно сега трябва да е крайно предпазлив и внимателен, нито за секунда да не губи бдителността си. И така трябва да бъде до последните секунди в този град, по-точно — в тази страна.

Позвъни на Кисота от уличен автомат на „Садовое колцо“. Тя се обади веднага, сякаш е очаквала с нетърпение позвъняването му — гласът й бе приятно мелодичен и мъничко загадъчен. А неговото явно задъхване прие за естествено вълнение в навечерието на предстоящата среща. Предстартово вълнение.

Вадим я попита за настроението и служебните й задължения, които трябва вече да приключва, и предложи да изменят малко уговорката за срещата. Това сигурно накара Алевтина Филимоновна да застане нащрек. Но той не искаше да терзае душата на самотната и гладна жена и каза, че ще я чака около седем и половина на „Солянка“, до института с колоните, как му беше името, май нещо медицинско. Трябва да направи само две крачки, за да не виси пред входа на своето министерство. Алевтина веднага се съгласи.

 

 

Тя живееше на удобно място във Фили, в кооперация с розови тухли, комитетски, както ги наричаха доскоро — в такива живееха големците от ЦК. А какъв беше двустайният й апартамент! Вадим се разходи из стаите и оцени напълно вкуса на стопанката. Не пропусна веднага да го съобщи и получи за награда искрена благодарна усмивка, а след нея — малко плаха бегла целувка по бузата, до върха на мустаците, но впечатляваща като начало. Отлично!

Домакинята пожела да вземе душ след работа. Вадим бе послушен като дете. Но изтръгна от контактите и двата шнура на телефона, докато шуртеше водата. Алевтина излезе свежа, ухаеше приятно и бе със същия тежък брокатов халат като Ларкиния. Дявол да го вземе, не можеш да избягаш от аналогиите, тия жени да не са луднали по царските одежди? Вадим мърмореше на себе си, но всъщност харесваше този Ларкин халат — корав като от дърво. А как се отваря в очакване на ласка! Не, нищо. Възбужда. А сега това му трябва.

— Никакви кухни! — заяви решително Алевтина. — Кухнята е за прозата на живота. А празникът на душата може да стане само там, където почива тялото.

Вадим пак усети разсъжденията на жена си: нейните наистина звучаха по-грубо и конкретно. Тя знаеше къде се намира собствената й душа и често го съобщаваше на Вадим, пъхтейки от пресита. Господи, кога най-после ще се отърси от това видение! За каквото и да помисли, тя веднага застава пред вътрешния му поглед, застава в такъв вид и поза, че… а!

Лятното слънце още не мислеше да отива да почива. Милата двойка — за тях друга дума вече ще е грях — бе готова след леката, но вкусна вечеря с хубаво шампанско за дамата и джин с тоник за кавалера да се отдаде на по-изискани ласки. В угода не на безсмъртната душа, а именно на тялото, на тялото и още веднъж на тялото.

„А нея си я бивало — одобрително мислеше Вадим и усещаше разливащата се по вените му топлина. — Това, което му трябва сега. И кожата й е много добра, като велурена, ръката топла и ласкаеща.“

Той я галеше и постепенно я докарваше до лудост, но спираше всеки път, щом я видеше готова да затвори очи. Още е рано, приятелко, потрай, усети всички мъки на ненаситното желание. Всяко нещо с времето си. Не чакай бурните наслади, стигащи докрай, направо тук, на този диван с персийски килим, това ще стане в собственото ти легло, в другата стая. Нужно е преди всичко за теб, да го запомниш добре и да не ти изглежда като случайна връзка, предизвикана от всекидневна потребност. А сега търпи и втасвай…

После времето неочаквано се разбърза и наближи полунощ. Вадим реши, че плодовете са узрели и трябва да прибира реколтата. Доста безцеремонно извади дамата от брокатената й черупка, вдигна я пъргаво на ръце и я понесе в спалнята, където снежнобелите колосани чаршафи, сякаш специално приготвени, очакваха да приемат любовниците в скърцащото си лоно.

Тя продължаваше до последния момент да се отнася към него като към свой каприз и нищо повече: симпатичен мъжага, чист и гледан, ухае на скъп дезодорант, мъжкарят в него знае мярка и по собствена инициатива не отива прекалено далеч. Друго е, ако му позволиш… А защо не? Защо да не се отпусне с него — леко и неусетно?… Отначало той прие послушно условията й, а после така обърка всичко, че Алевтина Филимоновна, трезва във всички отношения жена (поне така мислеше за себе си), дори започна да се притеснява: дали не се е заблуждавала за него? Някак изведнъж решителността му парализира и волята, и тялото й. Вече можеше да прави с нея всичко, каквото пожелае, защото тя нямаше сили да откаже. Едва сега най-сетне разбра, че открай време изобщо не е познавала истинската любовна страст. А всичко, което той правеше с нея, естествено надхвърляше рамките на онова, което Алевтина пуритански би нарекла любов.

В един момент дори се опита да изпълзи, като безуспешно се спасяваше от ужасната му настойчивост, искаше да се скрие сред множеството възглавници, но не успя дори да си поеме дъх. Напротив, след последвалата бърза серия ожесточени атаки, съзнанието й не понесе толкова мощния емоционален взрив и се изключи благоразумно. Напълно достатъчен й беше само един кратък миг по-късно, за да оцени високо способностите на партньора.

Колкото и да е странно, но тъкмо тази оценка я накара да погледне неволно под друг ъгъл възникналата между тях връзка. От време на време Алевтина Филимоновна изгубваше всякакво усещане за реалността и като всяка жена, закопняла за силна мъжка ласка, се стараеше да не пропусне нито едно от несвързаните възклицания на Вадим. Чутото я задоволяваше напълно: той бе съвсем искрен в емоциите си. Май се беше влюбил в нея или тя не разбираше изобщо от хора… А когато един мъж е покорен до такава степен, тоест напълно, можеш до го въртиш на пръста си.

Въпреки че имаше по-малко физически достойнства от други жени, но тя умееше да използва без остатък подареното й от Бога. Само опитните и мъдри в любовта мъже бяха способни да оценят тази нейна дарба. Някога ги имаше, както имаше и буйна младост, а сега се налага само да благодари на Всевишния — това е истински късмет, рядък подарък от съдбата.

Едно събитие в края на тази вълшебна и възхитителна нощ постави последната точка в съмненията й, ако беше останало нещо подобно сред нейните разпокъсани мисли, лишени от всякаква логика. Когато за неизвестно кой път цялата се обви в пламък и само един неуловим миг я делеше от поредния взрив, Вадим спря рязко. Той накара Алевтина да се свие моментално от усещането за нещо ужасно и неотвратимо, което ще се сгромоляса върху нея. В мъртвата тишина тя чу как сърцето му ехти на пресекулки. Той самият се дръпна рязко, седна накриво върху кревата и залюля насам-натам глава, стиснал с разперени пръсти слепоочията си.

Какво се е случило?… Алевтина се протегна към него, сякаш искаше да го обвие с тялото си и се безпокоеше само за едно: как безследно и горчиво я напуска бушувалият допреди малко огън.

— Лошо ли ти е? — неизвестно защо попита шепнешком.

— Много… — Вадим се намръщи болезнено. — Толкова ми е зле, колкото не можеш да си представиш… Както и на теб. — Думите му се изтръгваха от гърлото като възпирани ридания. — Не искам, не искам, чуваш ли? Но съм принуден да те оставя, моя любима…

Ах, как го каза! С каква безумна и неподправена мъка!

— Но защо? — Алевтина се смая от подобна безмерна сила.

— Защото е три часът. А в четири трябва да съм на летището. Нали знаеш, поне два часа отиват по тия проклети митници. А самолетът е в шест. Ако продължа да те любя, изобщо няма да мога да спра… И никъде няма да отлетя…

И той се хвърли с целувки отгоре й, като започна да покрива с тези жадни и горещи печати на страстната любов лицето й, гърдите, корема.

— Господи! — Тя се засмя тихо от щастие и се отпусна напълно в ръцете му. — А аз си помислих Бог знае какво… Успокой се, глупачето ми…

Но изведнъж си спомни позвъняването на Виталий и странната му, но настоятелна молба, приличаща на заповед: да го накара да отпътува не днес, а в краен случай утре. Защо? Ако зададе сега този въпрос на Вадим — край, веднага ще развали буквално всичко, и то със собствените си ръце… Но все пак трябва някак да опита…

— Мили, а не можеш ли поне за един ден да удължиш моето блаженство? Остави раздялата за следващия ден, а после съм готова да те заведа за ръчичка на летището…

Алевтина изрече това с такъв проникновен и ангелски глас, от който се разтопяват дори айсбергите. Не е възможно да не се подчини.

Но той тръсна глава в пълно отчаяние и тревога:

— Билетът… Ах, как ми се иска да изпратя всичко по дяволите! Но тогава всичко ще се отложи не с ден или два, а може и за повече от седмица… Не, невъзможно. Там, в Будапеща, специално заради мен свикват разширено съвещание в събота, в свещения си почивен ден. Представяш ли си: те са там, а мен ме няма! Какъв позор!

В тона му имаше толкова искрено огорчение, че нямаше как да не му повярва. Пък и целият бе като пребит, объркан и неспокоен въпреки лудешката си страст и внезапна нежност. До този момент тя си обясняваше състоянието му с нейните изневиделица разкрили се женски таланти, за които не беше подозирала. Излиза, че не може да спре, за да я огорчи с раздялата… Боже, какъв забележителен мъж! Бай да си гледа работата със заповедите си! Съвсем се е забравил, изглежда, смята, че всичко му е позволено. Да, ама няма да стане…

— Добре, мили — рече Алевтина, след като превъзмогна възмущението. — Не искам да провалям плановете ти. Нещо повече, заради теб ще улесня всички формалности. Реших да те изпратя. Няма да има никакви митници, ясно ли е? Хайде, ела при мен, имаме още цял час и половина. Имаме време… Защо толкова рязко спря? Може ли до такава степен да не щадиш сърцето си, не говоря за моето…

Устните му се впиха в ухото й:

— Извинявай, помислих, че ако и двамата се строполим отново в несвяст, когато ти се опомниш, моментално ще ме забравиш. А така — той се усмихна очарователно — ще трябва да ме помниш поне две седмици и да ме чакаш, за да довършим. Не съм ли хитър?

— Ох, много си хитър. — Тя застена от възторг и се разтвори под него като пъргава вълна, поемаща безстрашен плувец…

 

 

Не закъсняха за летището, естествено. Това вече изобщо не влизаше в плановете на Алевтина Филимоновна. Вадим паркира доста трудно на площадката пред входа, подхвърли ключовете, улови Алевтина за ръка, отвори дланта й и тупна връзката отгоре.

— Нали каза, че имаш книжка. Вози се със здраве. — Той извади от джоба си изящно портмоне от крокодилска кожа. — Тук са всички документи, техническият паспорт и прочие. Дръж.

Тя се усмихна: не беше мислила за такова нещо. Но така е добре — още една гаранция.

Влязоха в залата, където Алевтина го остави, отиде някъде и скоро се върна с млад митничар с яркозелени пагони, който се ръкува мълчаливо с Вадим и кимна да го последва. Той взе куфара си, станал двойно по-хитър, метна на рамо черната кожена чанта и тръгна към дъното на залата, където нямаше никакви опашки.

Алевтина стоеше до Вадим и мачкаше в ръце тънка цигара „Вог“. Гледаше с почти неуловимо нетърпение как митничарят проверява командировъчното му, набързо попълнената декларация, в която естествено не бе посочено нищо ценно, паспорта и билета. Сетне неизвестно защо митничарят я погледна въпросително и тя кимна едва забележимо. Като свърши проверката си, върна документите и билета на Вадим все така мълчаливо, залепи на куфара и ръчния багаж стикерчета, после кимна на двамата, хвана куфара и влезе в една от многото странични врати. Вадим погледна тревожно Алевтина, но тя го успокои:

— Всичко е наред — и се изкашля нервно. — Отива на паспортния контрол, а аз ще те чакам горе.

След десетина минути Вадим пресече така наречената граница, изкачи се на втория етаж и намери Алевтина до стъклената стена, зад която се откриваше гледка към летището. Той заоглежда дамата придирчиво. Чудна работа, вчера му изглеждаше като истинска стара мърморана, а днес… Да, в тази жена има такава страст, такъв скрит чар, само да умееш да ги разкриеш, да ги отключиш. Изобщо не е костелива. Просто има тънък кокал. Но як.

Алевтина пушеше, и то за първи път, откакто са заедно. Тя също го оглеждаше. Защо ли?

Когато се приготвяше за летището, Вадим нарочно отвори куфара си, за да извади чиста риза. Намачка вчерашната и я запрати демонстративно в кофата с боклук. Така Алевтина получи възможност да се поинтересува ненатрапчиво от съдържанието на куфара. Малко се озадачи от двете дузини чисти ризи. Но Вадим й обясни с усмивка, че е свикнал да сменя ризите си по възможност два пъти дневно. Другите неща — пижама, носни кърпи, връзки, чорапи, изтритите дънки и тъмният вечерен костюм в специален найлонов пакет — не криеха никаква загадка.

Алевтина се поколеба малко, сякаш не можеше да предприеме някаква важна стъпка, и внезапно попита дали ще има нещо против, ако предаде по него малко пакетче. Ще го потърсят едни хора, ще дойдат да си го вземат, а името е написано на гърба. Няма нищо криминално, просто любезност към господин Феликс Линер, отдел „Международни изложби“, постоянно контактува с него при организирането на европейските пътуващи изложби. Той живее във Виена, но това е съвсем близо. В Европа всичко е наблизо.

Тя донесе навито рулце, дълго почти метър, тъкмо като куфара му, беше увито с восъчна хартия, а отгоре със скоч бе залепено името. Вадим не я попита нищо, веднага пъхна тръбичката на дъното на куфара, а отгоре нареди внимателно бельото си.

— Много разчитам на теб — рече ласкаво Алевтина и като котка отърка бузата си о рамото му.

— Не се вълнувай, мила, всичко ще е тип-топ. Само че трябва да ме търси в хотел „Панония“, бил съм и друг път там, обслужването е добро. Освен това не е много скъпо.

Той я прегърна силно и целуна върха на нослето й, което дори не беше толкова щръкнало.

— Разбираш ли — тя сякаш се оправдаваше, — не се знае кога ще дойде в Москва, а се боя, че скоро няма да имам такъв сгоден случай, като този. Направи го лично за мен, любими… — почти измяука тя.

Въздъхвайки конвулсивно, ръката му се плъзна по кръшната й и дълга талия, от което тя веднага направи извод, че ако не го спре, той веднага ще я замъкне в леглото и тогава наистина никъде няма да замине.

— Е, хайде, хайде — успокои го, като неволно се зарази от ново желание и усети в себе си някаква непозната досега, но безумно сладка власт над мъжа. И погледна като богинята на младостта Хеба, току-що заченала от Херакъл…

Тя пушеше. Вадим дойде и учудено се загледа в пръстите й, стиснали цигарата.

— Защо? Имаш свеж дъх — човек няма напиване.

Тя го погледна внимателно в очите и без да се цели, хвърли цигарата в близкото кошче. Колкото и да е странно — улучи го. Вадим се усмихна.

— Преди малко така ме разглеждаше…

— Аха! — съгласи се охотно той. — Най-сетне си спомних къде те видях за първи път. Помниш ли, преди петнадесет или двадесет години тук бе Метрополитън музей? Там, мисля на втория етаж, точно до входа висеше изумителна картина на Джон Сарджънт. Вече не си спомням името на картината. Една дама — слаба такава, застанала ребром до маса с дълга рокля. Прелест. Ходих няколко пъти на тази изложба, все й се наслаждавах. Само че онази беше шоколадова, а ти си рижа. Но рижите са по-добри. Още Флобер е казал, че те са най-страстните, разбра ли?

— Какво да разбера? — Алевтина се усмихна кокетно и го погледна под вежди.

— За страстта. Днес най-подробно проверих. Както винаги, Флобер се оказа прав. И това обстоятелство много ме радва. А тебе?

— Глупчо… Кой пита жена за такова нещо?

— Аз. Че защо?

— Виж какво, любезни — поде тя решително, — заминавай си в твоята Будапеща, защото мисля, че иначе мога да проваля командировката ти.

Вадим я прегърна, притисна я лекичко до себе си, и очите й станаха големи и тъмни. Подържа я така известно време и бавно я пусна.

— Най-после ти измислих име — рече на изхода. — Ще ти казвам „Але-или“, има нещо арабско и знойно в него.

— Защо така странно?

— Чуй как солидно звучи името ти и ще разбереш.

— Хм! Любопитно. Не съм очаквала такова нещо… Много странен… любовник си. А може и да не си любовник…

Вадим само можеше да се досеща за какво си помисли Алевтина. През нощта, когато си пийваха в почивките между любовните схватки, той се изпусна уж случайно, че се развежда с жена си. Но стига е стърчал тука. Наистина е време за път.

През последните часове не можеше да се освободи от усещането, че някой внимателно го наблюдава. То възникна още вчера, когато се надбягваше с преследвача си. Кой беше, защо го следеше? Нима все пак някой го е засякъл? Но тогава какво се бавят, защо чакат? Разкриват му връзките? Но какви връзки може да има? Освен тази — рижата… Жалко, че тя наистина ще си остане само връзка, макар да не подозира ни най-малко.

Колкото и да се стараеше всячески да изглежда безгрижен и естествен, дълбоко в душата му имаше постоянен страх. Той го караше да трепва неволно ту при вида на случаен милиционер, ту от прекалено внимателния поглед на някой здравеняк, сигурно от тия, „изкуствоведите“. Най-много му се искаше да не протака повече прощалната сцена, а по-скоро да се окаже в самолета, а още по-добре — във въздуха…

— Е, скъпа приятелко… — Той въздъхна дълбоко и направи печална физиономия.

— Да, да, време е. — Тя се разбърза, видимо трудно се въздържа да не направи нещо неразумно. — Дай да те целуна за довиждане и върви. Дано всичко е наред… Але-или? Благодаря ти, мили, никога няма да забравя… А онази жена се казваше мадам Готро. И аз съм ходила стотици пъти в музея „Пушкин“, ах колко исках да приличам на нея!

— Мога да те зарадвам: двете сте като родни сестри! — Вадим смигна и пусна лицето й, обърна се и пое към ръкава за самолета.

След четири-пет крачки се обърна, махна с ръка и допря пръсти до устните си:

— Довиждане! — и добави съвсем тихо: — И сбогом, скъпа ми… мадам Готро…

Той седна на мястото си и реши: да става каквото ще. Затегна колана и притвори очи.

Най-накрая входният люк се затвори, замириса на включен климатик и самолетът се понесе по пистата за излитане.

В салона нямаше много хора. По-рано се виеха смайващи опашки за билети, налагаше се предварително да поръчваш, а сега няма проблеми. Вадим се огледа и явно не откри опасност за себе си. Сред пътниците като че ли нямаше от дебеловратите.

Самолетът започна да се засилва. Вадим пак замижа, облегна се назад и се заслуша в усещанията си. Измисли си гатанка: ако познае кога колелата се отлепят от земята, всичко ще е наред, бедата го е отминала.

Позна. Почувства мига, когато нещо лекичко го дръпна към креслото. Сега вече край. Всички страхове, всички опасности и нелепи ситуации, в които се бе оказал напоследък, всичко остана в миналото, зад мъгливата пелена, която сега го разделяше от вече бившата му родна земя.

Погледна „Ролекса“ си. Подари му го Лариса по времето, когато най̀ им харесваше да правят любов в собствената кола, когато бяха и млади, и наистина щастливи, когато си принадлежаха… Не, сега не го интересуваше времето, а друго: днес е петък, четиринайсети юли. Днес там, в Москва, трябва да намерят трупа на този стар глупак, дето целият си живот бе посветил да става милиардер, най-накрая наистина стана и затова загуби всичко от раз, дори собствения си живот.

Но вече няма да хванат него, Вадим…