Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (22)

21

Мери Джейн си състави бюджет. В продължение на следващите три месеца на ден й се падаха по деветстотин калории и по девет долара. Първите два дни от режима си тя прекара в леглото, повечето време спеше, но след като престана да се чувства изтощена, разбра, че така няма да стане нищо. Всъщност тя ядеше най-много у дома в леглото. Трябваше да излиза. Имаше нужда от движение, за да свали тлъстините. А се налагаше да отслабне, преди да си назначи нова среща с доктор Мур. Трябваше да покаже някакво постижение.

И тъй, в сряда, две седмици след погребението на баба си, тя навлече сиво-кафявото си мъхнато палто и тромаво излезе навън, след като бе изяла на закуска едно твърдо сварено яйце и две препечени филийки с малка чашка доматен сок. Беше студен мартенски ден, но поне не духаше режещ вятър. Мери Джейн се запъти в източна посока. Петдесет и четвърта улица не бе привлекателна по никое време на деня, но в ранната утрин бе особено противна. По Единайсето авеню все още течаха потоци камиони, тук-там се мяркаше мръсен сняг, покрит с плътен слой сажди и изпъстрен с кучешки лайна, което затрудняваше маршрутите на пешеходците. Тя стигна до Десето авеню покрай влажните евтини жилищни блокове, после до Девето, с магазинчетата за хранителни стоки и алкохолни напитки, премина покрай купища боклуци, изхвърлени от ресторантите, и стигна до Осмо авеню, а после до Бродуей. Боже мой, тук е дори по-лошо, помисли си тя. Млади мъже в строги костюми профучаваха покрай нея, притиснали дипломатически куфарчета, с мрачни лица и с очи, които не се спираха върху крещящите афиши на денонощно работещите киносалони и на книжарниците за порнографски издания. Мери Джейн не можеше да определи кои й действат по-потискащо — пришълците чиновници, движещи се по установените си маршрути, или отрепките, които вече се тълпяха около вратите в очакване на сутрешната си доза секс. Боже господи, може ли човек да си представи публиката на порнофилм, който започва в девет часа сутринта! Какви бяха тия хора? Тя потръпна и забърза на юг, защото не й се искаше да търси отговора на този въпрос.

Беше й станало студено, затова се спря на ъгъла на Седмо авеню и Трийсет и осма улица — сърцето на модата — за да пие чаша кафе, за което похарчи един долар от скъпоценния си бюджет. Поне нямаше калории. На бара се търкаляше забравен вестник и тя го прелисти. Обичайните убийства с хладно и огнестрелно оръжие, изнасилвания на деца. Обърна на клюкарските страници. Типичната смесица от клюки за нюйоркски театрали, светски личности и холивудски знаменитости. Шърли Маклейн пишеше нова книга за още една от версиите на живота си, докато брат й се възползваше колкото се може по-добре от ситуацията, за да спи с нова старлетка.

И тогава го забеляза:

Кристал Плинъм толкова харесва ролята си, че репетира дори вкъщи. Започна снимането на новия филм „Джак, Джил и компромисът“, една много свежа творба. Очевидно и режисьорът на филма Сам Шийлдс гледа по същия начин на работата. Кристал и Шийлдс са били забелязани в няколко модни заведения — „Мистър Чоу“ и „Спаго“, а на закуска в „Поло Лаундж“ са изглеждали толкова мили и естествени.

Усети как се изчервява, после й стана студено. За миг се изплаши, че ще се срути от столчето пред бара. Чувстваше се замаяна, сякаш се бе въртяла дълго на столчето, както правеше като дете. Колко е странно всичко това, помисли си тя, хвърли върху тезгяха долара и бакшиш от дребни монети и с несигурна крачка излезе на улицата. Той бе част от живота ми в продължение на три години, а сега го няма. Погледна часовника си. Вероятно точно в този момент Сам спеше в леглото до Кристал Плинъм, която бе получила нейната роля. Не можеше да определи от кое я болеше повече — дали от това, че тази жена играе нейната скъпоценна роля на Джил, или от това, че притежава Сам.

Плака през целия път до Двайсет и четвърта улица. Там престана да плаче, но продължи да върви. Най-после си даде почивка, която бе достатъчно дълга, за да влезе в тоалетната на хотел „Челси“ и да си измие лицето. Този евтин и стилен посвоему хотел, в който актьори и писатели бяха отсядали в продължение на десетилетия, бе мрачен както обикновено. Е, помисли си тя, докато се взираше в старото напукано огледало над мивката, ако доктор Мур не се залови с мен или ако нищо не излезе, винаги мога да дойда тук, в хотела с хлебарките. Прекрасно място за успешно самоубийство. Нямаше да е първата. Това беше единствената мисъл, която я утешаваше.

По Седмо авеню достигна Осма улица, влезе в антикварна книжарница и около час рови разсеяно из книгите. После изяде половин пъпеш в гръцко ресторантче (без сирене, само четирийсет калории, но с убийствената цена три и половина долара) и се запъти към Хюстън стрийт. Там я привлече рекламата върху „Филм Форум“. Беше филм в две серии с Май фон Трилинг — и двете ги бе гледала безброй пъти. И все пак тя обичаше немските филми от трийсетте години, а Май положително бе една от най-красивите актриси на всички времена. Мери Джейн се нареди на опашката заедно с другите неудачници, които съставляват публиката на ранните следобедни прожекции във всички кина. И все пак, за шест долара ще си купи шест часа забрава, ще види истинска професионална игра, после ще се върне пеша до вкъщи, ще хапне малко салата и ще се пъхне в леглото. И няма да мисли за Сам.

И тъй, програмата й бе ясна. В девет часа излизаше от къщи, ходеше по осем часа на ден, за да си почине ходеше на кино и пиеше по чаша кафе, без мляко или сметана, и то само когато почувстваше абсолютна необходимост. Не се обаждаше на никого, не отговаряше на телефонни обаждания, дори и на Моли. След седмица изключи телефонния си секретар. Намери две момичета, на които преотстъпи апартамента под наем, разпродаде всичко и си намери евтин хотел на Деветнайсета улица. Там обаче не приемаха котката. Затова посети за последен път Моли, прехвърлила през едната си ръка кашмиреното сако, а в другата стиснала кашона с Негрита, която гръмогласно мяучеше. Може и да бе странно, но раздялата с Негрита изживя най-болезнено и се почувства истински самотна.

Мери Джейн кръстосваше гладна Манхатън, без да има кураж да се претегли или отново да хване вестник в ръка. Стаята й беше мрачна. Неуютно място, което не би привлякло никого. Избягваше огледала, често ходеше в библиотеки, книжарници и магазини, в които се продаваха театрални и киноафиши, снимки на актьори и други подобни вещи. Наруши бюджета, но си купи няколко евтини черно-бели гланцови снимки на лицата от екрана, които бе обичала. Мога ли да имам уста като Жана Моро? Брадичката на Гарбо? Носът на Май фон Трилинг? Скулите на една от двете Хепбърн — Катрин или Одри? Нямаше много ясна идея. Но основното й занимание бе ходенето. А когато бе прекалено изморена да продължи, си почиваше на Сентрал Стейшън или на Пен Стейшън, или във фоайето на някой по-непретенциозен хотел — временните убежища на бездомниците в Манхатън.

Докато крачеше, я нападаха спомени. Спомени за баба й, за Скъдърстаун, за сестринското училище. Но най-често се сещаше за Сам. Спомняше си цели разговори, които бяха водили. Нощта, когато останаха на улицата пред нейния апартамент, защото нямаха ключ. Денят, в който й повери ролята на Джил. Празненството за рождения му ден, с което го бе изненадала. Начинът, по който се любеха. Понякога, докато вървеше, по бузите й се стичаха сълзи. За щастие това бе Ню Йорк и никой изобщо не я забелязваше.

После направи откритие: ако човек има само една цел, постигането й не представлява особена трудност. Когато се наложи да пристегне джинсите си, като затегне колана си с три дупки, реши да се обади на вещицата Хенеси. Тази стара клюкарка щеше да измери теглото й. Но беше ли свалила достатъчно? Щеше ли доктор Мур да я приеме сериозно?

По телефона мис Хенеси бе хладна, но й определи час за след седмица без никакви уговорки.

Шест дни Мери Джейн направо гладува. Ако тя докажеше, че е проявила достатъчно воля и решимост, щеше ли да я приеме доктор Мур? Отиде в болницата един час по-рано и се заразхожда из фоайето. Най-сетне набра сили да се качи на асансьора.

Облечена в бяла сестринска престилка и боса, тя стъпи върху кантара. Мис Хенеси се засуети, погледна в картона на Мери Джейн, после отново провери кантара.

— Това възможно ли е? — възкликна тя. — За седем седмици сте отслабнали с близо десет килограма!

— Наистина ли? — попита Мери Джейн. Дали това беше достатъчно?

Когато мис Хенеси я пусна в кабинета на доктор Мур, на нея й се стори, че ще тупне мъртва на пода. Той сигурно бе разучил предварителните рентгенови снимки. Ами ако й каже, че не може да й обещае каквото тя иска? А ако каже, че е възможно, но рисковано? Тя ще рискува ли? А ако той просто заяви, че може да стане? Тогава какво? Искаше й се да пристъпи напред, но като да се бе вкаменила на мястото си.

Доктор Мур стоеше пред подвижен екран и разглеждаше черепна рентгенова снимка. Когато тя влезе, вдигна очи и посочи снимките.

— Лицето има страшно притегателна сила. Когато си избирах област за хирургическа специализация, бях решил да стана сърдечносъдов хирург. Натам се насочваха най-умните и талантливи хирурзи. Но установих, че тази област е пренаситена и вероятно ще завърша кариерата си в Айдахо. Тогава не знаех накъде, защото освен сърцето не виждах област, която и да носи доходи, и да ми е интересна. Докато един ден не разговарях с някакъв специалист по пластична хирургия и той ме запали. — Отново загледа рентгеновите снимки.

— Мои ли са? — попита тя. Той кимна.

— Елате да ги разгледате.

Тя приближи и с изненада установи, че е по-висока от него. Безмълвно се втренчи в тъмните сенки по филма. Нямаше сили да зададе въпроса, да формулира думите, да го моли. Но той сякаш прочете мислите й и без да сваля очи от екрана, рече:

— Да, мисля, че мога да ви направя красива. Данните са благоприятни. Е, ще ви струва време и пари. Гаранции, разбира се, няма и държа да го знаете, да поемете рисковете и натовареността на програмата, която ще изготвя.

Тя кимна, но чувстваше, че дъхът й не стига, за да изрече нещо. Беше му безкрайно благодарна не само за отговора на въпроса й, но и за извърнатото му лице, което й спестяваше смущението. Той бе съвсем близо до нея. Миришеше на сапун за дезинфекция и на още някакъв неуловим парфюм. Аромат на ванилия?

— Предлагам да започнем с префасониране на черепа. Костта на носа трябва да се изпили, скулите се нуждаят от имплантация, брадичката да се дооформи, за да се постигнат по-добри пропорции на лицето. Това ще отнеме между шест месеца и година, зависи колко бързо се възстановявате. После ще се заловим с меките тъкани.

— Какво означава това? — промълви дрезгаво тя.

— Прилепване и спояване на кожата ви с новата черепна конструкция. Блефаропластика, въпреки че предлагам само съвсем малко да повдигнем очите. Нямате торбички, просто уплътняване на клепачите. Необходимо е само да се отървем от мазнината в областта на клепачите. Ще действаме по един мой собствен метод. Тук ще вкараме игла. — Той много леко докосна клепача й, но въпреки това тя примига. После ще я загреем и тя ще разтопи мазнината. Това ще ви придаде изчистена линия на клепачите. Почти без никаква хирургическа намеса и изобщо няма да остави белези. — Той докосна врата й, като леко опипваше с пръсти кожата.

— Тук трябва доста решително да променим контура. Нямам предвид просто обтягане на кожата на лицето. Важно е да постигнем разграничаване между лицето и шията, ето дотук — той придвижи ръката си до гръдната й кост — кожата трябва да се изпъне и излишното трябва да се отстрани. Както и тук, и тук — заопипва той скулите, челото й.

— От това ще останат белези — каза тя.

— Те въобще няма да се виждат. Ще фиксирам кожата над линията на косата, върху черепа, така че благодарение на естествения растеж на косата, почти всички белези ще се скрият.

— Значи ли това, че ще ми обръснете косата? — попита тя ужасена. Гъстата дълга коса бе единственото хубаво нещо, което притежаваше. Сам обичаше косата й.

— Не. Можем успешно да я запазим. Досега не сме имали инфекции на кожата на черепа.

Той отиде до бюрото си и й предложи стол.

— Много се радвам, че така добре сте се справили с отслабването. Това за мен е доказателство не само за гъвкавостта на тъканите ви, но и за силната ви мотивация. — Той я загледа изпитателно.

Тя се помъчи да скрие смущението си, питайки се какъв ли неин дефект преценява. Но същевременно изпитваше благодарност и някакво странно чувство за близост. В крайна сметка той бе единственият мъж, от когото нямаше какво да крие.

Сякаш отново прочел мислите й, той продължи:

— Знаете ли, такава програма предполага един вид интимност. Нещо като взаимно прелъстяване, след което следва брак. Ще работим заедно: до голяма степен всичко зависи от вашите тъкани, от способността ви да формулирате точно какво искате, от волята ви да спазвате определен режим и от скоростта на следоперативното възстановяване. Останалото зависи от мен и от таланта ми. Да бъдеш лицев хирург, означава да имаш дарба. Освен хирургическата техника съществува и умението да имаш поглед върху идеята, да предусетиш възможностите. А за да направя най-доброто, на което съм способен, трябва да се влюбя в целия проект.

— Успяхте ли? — попита тя.

Навън се изливаше пороен дъжд и единственият шум в стаята бе звукът от силната струя, която шуртеше от покрива, примесена с тихия вибриращ ритъм на екрана, върху който бе поставена нейната рентгенова снимка.

— Да — отговори той и тя усети спазъм в гърдите си. — Това е истинско предизвикателство, очарован съм от проекта. — Той се приближи към нея още повече: — Пушили ли сте някога?

— Не.

— Добре. Сега вече ви е забранено да пропушвате. И още: никакво слънце. Абсолютно никакво. Никога. Винаги ще се пазите от слънчевите лъчи.

Тя погледна навън към леденостудения дъжд и смраченото небе.

— По всяко време на деня ли, докторе?

Той се усмихна.

— Е, през нощта няма нужда да се пазите. Има и друго: никакъв алкохол.

— Дори и вино ли?

— Дори и бира! Всъщност нека го формулирам по следния начин: зная, че няма да спазвате това, но все пак бъдете изключително предпазлива. Не е хубаво за кожата ви. Виждам, че сте отслабнали много и че досега слънцето не ви е причинило почти никакви вреди.

— Никога не съм могла да си позволя някаква ваканция, а печенето на огъня на безработицата не ми се струваше особено привлекателно.

— Е, това означава, че сме имали късмет. — Той замълча. Взе ръката й в своята и за миг тя помисли, че ще прояви някакво лично отношение и ще й каже някоя и друга насърчителна дума. Вместо това, той я ощипа по горната част на китката и после се загледа в малкото ръбче на изтеглената от него кожа, което незабавно се прибра.

— Кожата ви е забележително еластична за възрастта. Това ще ни помогне. С какво се храните?

Тя му разправи.

— Хубаво, но искам да ядете повече сурови зеленчуци. И да пиете много вода. Оводняването е от критично значение за кожата. И за да поддържате това донякъде неестествено за вас тегло и всичко, което ще направи хирургията, от днес нататък ще ядете само два пъти дневно. Вие се опитвате да достигнете свръхестествен идеал, идеал, който всяка жена едва ли може да поддържа, след като мине пубертета. Сега, след като към стройната, изключително слаба фигура, която е на мода от години, се добавя изискването за големи гърди, почти нито една жена не отговаря на това изискване като природна даденост.

— Уголемявате ли бюстовете на младите слаби манекенки, ако те искат това? — попита тя.

— Не се занимавам с хирургически операции на тялото. Само с лицева хирургия. И не познавам нито един мъж хирург, който да има добри постижения с гърдите. Ще ви препоръчам жена хирург — Силвия Райт. Логично е, че жена по-добре може да оформя гърди, отколкото мъж. — Той се усмихна. — Но Райт не прави имплантации. Преди девет години в авторитетни научни списания се появиха съобщения за негативните ефекти от силиконовите имплантации. Във всеки случай вие няма да имате нужда от имплантация. Гърдите ви се нуждаят само от преоформяне и повдигане.

Тя сведе очи към увисналите си гърди. Въпреки отслабването й, а може би и точно поради него гърдите й изглеждаха по-зле отпреди. Е, добре, каза си наум тя, не може всичко наведнъж. Важното бе, че доктор Мур се зае с нея. А тя вярваше, че той може да прави чудеса.