Том Кланси, Даян Дуейн
Компютърна полиция (5)

4

Накрая те пак отидоха в „Овнешкия врат“. Когато пристигнаха, кръчмата беше затворена и там беше само младият пазач на портала. Малката вратичка се отвори.

— Покажи му това, което ти дадох — каза джуджето.

Мегън показа на човека рубинения знак и видя как присвитите му очи се разшириха. Вратичката се затвори и голямата врата беше отворена. Когато влязоха вътре, младежът погледна Мегън изумен.

— Вие?

— Не, не. Той — отвърна Мегън и посочи джуджето.

Но то вече не беше джудже. Изведнъж пред тях застана висок човек в джинси, риза с къси ръкави и поизносени маратонки. Беше едър мъж, наближаващ средна възраст, с буйна, къдрава коса, къдрава брада и кафяви очи, най-кротките, които Мегън беше виждала някога.

— Виж какво — обърна се Родригес към младия човек, — знам, че искаш да си поговориш с мен, но трябва да разговарям веднага с тези хора, защото е спешно. Може ли да дойда тук идната седмица, за да се видим? Това устройва ли те?

— Разбира се, чудесно — отвърна младежът. — Само затворете вратата, когато излизате.

— Не се безпокой.

Младежът излезе от предната врата и я затвори след себе си. Крис остана за миг неподвижен, след това сложи резето и отиде при най-далечната маса, където бяха седял и с Уейленд. Лийф, който продължаваше да гледа изумен Родригес, все още не можеше да повярва на очите си.

— Ама това наистина ли сте вие? — попита той.

— Разбира се, че съм аз. Няма измама. — Крис леко побутна знака, който беше сложен върху масата. — Винаги съм си мислил, че ще дойде момент, когато ще трябва да разкрия присъствието си. Затова се погрижих да намеря начин, чрез който играчите да разбират, че съм аз, начин, който не може да бъде фалшифициран.

Мегън кимна.

— И защо ни следите? — попита тя.

— Защото вие имате нещо общо с тези „натирвания“.

Тя и Лийф погледнаха Родригес, напълно шокирани.

— Не, не искам да кажа, че сте замесени в това — успокои ги Родригес. — Но вие се въртите около хора, които може би са замесени. Една от тях бе Елън, т.е. Елбай.

— Да, бяхме при нея миналата нощ.

— Така е. Установих го от дневниците на играта. Описанието, което ми даде за вас нейната племенница, беше доста точно. — Родригес се облегна назад. — Затова реших да ви видя с очите си… Обърнете внимание, това стана преди Елбай. После ви проследих дотук. Бях настроил системата така, че да ме предупреди, когато влезете отново в играта.

— Трябва да ви кажа — обади се Лийф, — че не го правим само за забавление. Ние сме изследователи сътрудници на Компютърната полиция.

— Да, Компютърната полиция — каза Родригес, подпря се на масата и прекара пръсти през косата си — Днес изпратих някои от техните хора тук. Естествено те трябваше да вземат отношение по случая Елбай и аз съм доволен, че дойдоха. Но не знам какво биха могли да направят. Не съм сигурен, че някой от нас въобще би могъл да направи нещо.

— В гласа му прозвуча нотка на отчаяние.

— Който и да го прави, не би могъл да не остави следи — обади се Мегън. — Според мен той вече е оставил някои улики след себе си. Само въпрос на време е, докато ние или старшите детективи от Компютърната полиция стигнат до…

Родригес вдигна глава.

— Време — каза той. — С колко време разполагаме, преди този човек да „натири“ някой друг? И дали ще прибегне до насилие? Дори първите „натирвания“, в които имаше само повреда на техниката, бяха лоша работа. Но опит за убийство — това вече не бих искал да се случва в играта ми.

— Разбираме — каза Лийф. — Ние също мислим така. Затова дойдохме и започнахме разследването, за да видим какво ще открием.

— Аз съм тук със същата цел — каза Родригес, — но не очаквах, че ще бъда запратен в стената.

— Съжалявам — каза Мегън и се изчерви до уши. — Мислех, че сте…

— Някакво джудже — каза Родригес и се засмя. — Е, да, Гобо е моят любимец.

— Той ваш герой ли е? — попита Лийф.

— Един от двайсетте — отвърна Родригес. — Някои от тях са доста кротки, други са буйни. Те ми дават възможност да се скитам насам-натам и да общувам по различен начин с хората, за да следя дали играят коректно играта. — Той леко се усмихна. — Това е едно от удоволствията да играеш ролята на Господ или на Род — усмивката му стана по-иронична. — Но през последните няколко месеца моите скитания са свързани повече с това да открия кой извършва тези „натирвания“. Причината не е само в желанието творението ми да не се използва по такъв начин. А аз наистина не искам. Сарксос винаги се е ползвал с репутацията на сигурно място, такова, където Играта се играе честно. Не е от онези игри, в които босът променя правилата без предупреждение. Това, разбира се, е само игра. Нейната цел е потреблението. Трябва да се отнасяш добре с клиентите си. Ако се разчуе, че стават такива неща, ако имаме дори само още един случай на нападение, като този с Елбай, това ще навреди страшно много на играта. Могат да я закрият. Можете да си представите какви неприятности от юридическо естество биха последвали. Онези момчета от компанията майка никак няма да ми се зарадват, ама никак.

Лийф гледаше масата с най-невъзмутим вид.

— Вижте какво — каза малко по-натъртено Родригес, — аз съм мултимилионер и вече не си броя парите нощем, когато ми се спи. Имам голямата привилегия да правя каквото си поискам, за да си изкарвам прехраната. Няма по-хубаво нещо от това. Но има и по-важни неща от моето удоволствие. Те са много по-важни от парите. Ако няма друг начин да се спре това, ще се погрижа играта да бъде закрита. По-добре е много хора да бъдат разочаровани, отколкото няколко души да бъдат убити. А ако питате мен, нещата въртят натам. Моля се на Бога да греша, но аз съм си песимист по природа. Затова съм и толкова добър дизайнер. — Той въздъхна. — Както и да е, казах на тези от Компютърната полиция, че ще окажа всякакво съдействие, което е по силите ми. Компанията няма да ми позволи да им дам направо игровите дневници. (Позовават се на неприкосновеността на информацията, но мога да им прочета извадки от тях.) Между другото поискаха ми сведения и за вас.

Мегън кимна:

— Знаем. Скоро трябва да пристигне имейл, ако вече не е пристигнал, с данните за мен.

— О’кей. И за теб ли? — Родригес погледна към Лийф. — Да, добре.

— Ами сведенията за вашето участие в Играта? — попита Лийф изведнъж.

Родригес го изгледа. Мегън се почувства така, сякаш искаше земята да се разтвори и да я погълне.

— Какво искаш да кажеш?

— От Компютърната полиция може да предположат, че вие също може да сте замесен в тези „натирвания“ — каза Лийф с много равен, почти любезен тон.

— И защо би трябвало да правя такова нещо? — попита Родригес и се загледа в Лийф.

— Нямам представа — отвърна той. — И аз не го вярвам, но… — Лийф сви рамене.

— Е, що се отнася до това, сървърите на играта следят всяко мое действие, както и на всички останали. Човек нищо не знае. Може да откача и да се опитам да променя кода. — Лицето му придоби ироничното изражение, което се появяваше на всеки две минути и с което като че ли искаше да каже, че за подобна вероятност няма никакви изгледи. — Дневниците на сървъра ще потвърдят кога съм бил тук, а честно казано, в това отива по-голямата част от работното ми време. Ако не съм зает с отстраняването на технически дефекти, които противно на общото мнение непрекъснато се появяват, тогава участвам в играта, скитам насам-натам, за да видя кой е непослушен. За щастие този вид информация не може да бъде фалшифицирана.

Мегън погледна към Лийф, а той отвърна на погледа й. И двамата се питаха колко истина има в това твърдение. После насочиха вниманието си върху непосредствената задача.

— Вижте — обади се Мегън, — ние говорим за по-систематизиран метод при извършването на нашето разследване. — В няколко минути тя му обясни следвания от тях индиректен метод. — Тук има някакви възможности — добави тя. — Дневниците.

Лийф я погледна.

— Имам предвид дневниците за развитието на играта, които се пазят в сървъра — поясни Мегън. — Те следят дейността на всеки участник. Натирванията, т.е. физическите посегателства върху апаратурата, както и тези срещу хора, какъвто е случаят с Елбай, са ставали, когато извършилият ги играч фактически не е участвал в играта. Ако направим проверка в компютъра…

Родригес я погледна малко тъжно.

— Знаете ли колко стотици хиляди, понякога и милиони хора могат да не участват в играта в даден момент? Ще трябва да намерите някакъв друг критерий за класификация, за да намалите бройката на възможните заподозрени.

— Имаме и някои други критерии — намеси се Лийф. — Всъщност изготвили сме списък на шестима души, за които много бих искал да направя справка в дневниците на сървъра.

— Кои са те?

— Ориета, Хунсал, Балк Бурмата…

Родригес поклати глава.

— Ама че имена, откъде ли са ги взели?

— Рутин, Уолс и Лейтърън.

— Ха! — възкликна Родригес. — Та всичките са генерали или пълководци. Кое ви накара да се заинтересувате тъкмо от тях?

Лийф му обясни.

— Е, за шестимата със сигурност можем да направим справка.

— Известно ли ви е времето, когато са били извършени тези нападения? — попита Мегън.

— Да, сигурен съм в това. — Родригес преплете пръсти и подпря брадата си на тях. — Интервенция.

— Слушам.

— Обажда се босът.

— Проверено.

— Искам достъп до времето в реалния свят, в което са били извършени нападенията срещу натирените играчи.

— Достъпът осигурен. На ваше разположение е.

— Искам достъп до записите в сървъра за участието в играта на следните играчи: Хунсал, Рутин, Ориета, Уолс, Балк Бурмата и Лейтърън.

— Достъпът осигурен. На ваше разположение е.

— Сравни.

— Да сравня. По какъв критерий?

— Провери кои играчи са били извън играта по време на нападенията.

Лийф и Мегън затаиха дъх.

— Уолс е бил извън нея при нападение номер едно и нападение номер три. Ориета извън при нападение номер пет. Балк Бурмата извън при нападение номер седем. Всички останали са били в играта при всички атаки.

Мегън и Лийф се спогледаха. Лийф се намръщи.

— Не стана… Надявах се на нещо по-безспорно. Всички други са били в играта.

— Така казва компютърът.

— Каква е вероятността да е допуснал грешка? — попита Лийф. — Или пък да има някаква намеса в програмирането на дневниците му?

Родригес тихо се засмя.

— Като предположение не е лошо, но нямаш представа колко строг е контролът на системата ни и колко невъзможен е достъпът до нея. Компютърът сам изписва кода. Не поверяваме вече тази работа на хора програмисти. Машината се справя отлично сама. Освен това тук става дума за милиарди кодове. С никакъв брой хора, маймуни или други примати не може да се свърши работата толкова бързо, колкото го изисква системата, дори да ги завържем с вериги за клавиатурите. Просто казвам на машината какво е необходимо и тя го прави. Никой друг няма достъп до кода или до дневниците в сървъра, освен двама души в компанията майка. Няма начин те да са замесени в тази работа. Боравят с дневниците само когато го изискват архивите. Освен това всичко е засекретено, като личните кодове на играчите и т.н.

— Значи няма начин да бъдат манипулирани.

— Абсолютно никакъв, повярвайте ми. Има много други страни, които проявяват интерес в използването на Сарксос, кодовете му и структурата му, за да правят изпитания с друг вид симулации, които не са обществено достояние. Точно поради тази причина при нас мерките за сигурност са изключително строги.

— А има ли начин да се знае къде са били тези хора, които не са участвали в играта по време на нападенията? — попита Мегън.

— Да, до известна степен — отвърна Родригес. — Защото може да се направи справка в дневниците и да се разбере след колко време са се включили отново. Интервенция.

— Слушам.

— Прегледай дневниците, за които ти споменах. Отбележи дали някой от тези играчи е бил извън играта за повече от… един час.

— Уолс. Отсъствал е четири часа и тридесет минути.

— И пак се е включил в играта?

— Да.

— Има само един проблем — каза Родригес с леко разфокусиран поглед, което подсказа на Мегън, че гледа в някакъв екран във въздуха, който той виждаше, а те не. — Първата атака беше в Остин, щата Тексас, а Уолс живее в Улан Батор. Дори с транспорта за околното космическо пространство не можете да отидете за четири часа от Вътрешна Монголия до Тексас, защото няма директни полети. Я си помислете колко прехвърляния ще трябва да направите. — Той поклати глава. — Не, така няма да стане. — Той се облегна назад и скръсти ръце. — Вероятно вашата линия на разсъждение е непригодна за случая.

— Това е всичко, с което разполагаме — обади се Мегън.

— Вижте, не се опитвам да ви разубедя — продължи Родригес. — Самият аз не разполагам с нещо по-добро. Обработих данните по всички възможни начини и не стигнах доникъде. Много се надявам вашите хора от Компютърната полиция да направят нещо, защото нищо не мога да измисля. Но ви уверявам, че когато хванем виновника, който и да е той…

— Кога? — прекъсна го с лека усмивка Мегън. Неговата увереност й хареса, обаче въпреки това беше тъжна. Продължаваше да мисли за Елбай.

— Чули ли сте нещо за Елбай, т.е. Елън? — попита тя.

— Излязла е от операционната — каза Родригес, — но още е в безсъзнание. Непрекъснато мисля за нея. — Той въздъхна. — Все пак трябва да ви благодаря за желанието да помогнете, за това, че се опитахте да промените нещата. Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

— Засега не — отвърна Мегън и поклати глава.

— Би било добре, ако имахме малко повече точки за транзитно преминаване. Изразходвах много от моите за тази работа — обади се изведнъж Лийф.

Родригес се засмя.

— Искате да продължите да работите по проблема, така ли?

Те кимнаха.

— Е, тогава считайте, че имате открити сметки за транзитно преминаване, докато работата не се разнищи. Интервенция.

— Слушам.

— Босът е. Погрижи се игралните герои Кафявата Мег и Лийф, Магьосникът от плетищата, да имат открити сметки за транзит от този момент до второ нареждане от моя страна.

— Изпълнено.

— Така поне ще имате една грижа по-малко.

Той въздъхна, погледна скръстените си ръце и отново вдигна очи.

— Обичам това място. Трябваше да го видите в началото. Малък, нарисуван нескопосно, мизерен, пригоден само за видео свят, за който ви е достатъчен само един персонален компютър. — Той се засмя. — После нещата започнаха да стават неуправляеми. Този свят започна да излиза от контрола на своя създател. Сега имам около четири милиона клиенти… Това са обитателите на един нов свят. Наистина вярват, че той е нещо съвсем различно. — Родригес отново се засмя. — Преди няколко месеца получих писмо по имейла от едни хора, в което ни съветват да поискаме от правителството да им разреши да трансформират Марс така, че да прилича на Земята и да преместим там Сарксос. Получавам много писма от хора, които искат да се преместят. Тук нещата са направени много добре и изглеждат съвсем като истински. Можеш да се храниш, да пиеш, да спиш, да се биеш… да правиш какво ли не. Но не можеш да останеш. Хората започнаха да говорят, че искат да останат тук… да живеят постоянно.

Той поклати глава.

— Единственото нещо, което не предвидих е, че в реалния свят те ще почнат да се отнасят така един към друг в зависимост от това, какво са направили или не са направили тук. Това никога не е било едно спокойно място. Не е създадено с такава цел. Това е игра на война! Тук мирните договори непрекъснато се нарушават. Винаги ме е изненадвало, че хората искат да живеят тук, а не само да водят военните си кампании и да се сражават на бойното поле. Обаче сега… като че ли змията влезе в Рая. Не ми харесва тази змия. Искам да смачкам грозната й глава.

— Ние също — каза Мегън.

— Знам. Тъкмо затова водим този разговор.

— Възнамеряваме да продължим, докато не открием змията и не й смачкаме главата — заяви Лийф.

— Направете го. Ако този вид посегателства зачестят и не бъдат спрени веднага, ще взривят този свят. Не искам да стане така. — Той огледа пропуканите стени наоколо, разпокъсания сламен покрив, облите камъни по пода, осеян с боклуци. — Не искам всичко това да изчезне. Това тук и планините, в които гнездят базиликсите, океаните с морските чудовища, лунната светлина, звездите и хората, които идват в моя свят, за да играят… Не искам всичко това да се срути и да бъде прибрано в някоя кутия на тавана. Искам този свят да ме надживее. Това ще бъде един вид безсмъртие. Свят, който да продължи да съществува, след като създателят му си отиде или се укрие… — Той леко се усмихна. — Ще стане нещо като това, което е сега във външния, физически свят.

Родригес ги погледна изпитателно.

— Направете каквото можете… но бъдете предпазливи. Не мога да бъда отговорен за действията ви. Преди влизането ви във виртуалния свят вие сте подписали декларация, че го правите доброволно.

— Не се безпокойте, разбираме нашата отговорност — успокои го Мегън. — Ще се справим…

— Добре. Ето, вземете това. — Той бръкна в джоба си и извади един знак с издълбана буквата „S“ върху него. Не беше рубинен, но от чисто злато или поне така изглеждаше. Ще работите заедно, затова го вземете със себе си. Ако ви е нужно нещо от системата… информация за други играчи, естествено в рамките на разумното, или пък някои допълнителни умения… Ти например си магьосник, знаеш как стават тези работи, обърни се към системата. Тя ще ти ги предостави. Може да ми оставяте съобщения по имейла или пък да говорите с мен, ако съм в играта.

— Благодарим. Това наистина е…

— Не ми благодарете. Аз трябва да ви благодаря за това, което правите. Има още няколко души като вас, които извършват тайно разследване. Мисля, че ако тези, които разследваме случая, сме повече, толкова по-добре. Но междувременно бъдете внимателни.

— Ще внимаваме — обеща Лийф.

Родригес се изправи.

— Е, добре… Там, където живея, е вече късно. Трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря.

Те му кимнаха за довиждане. Родригес им махна, след това се чу едно „пук“ от изместения въздух и той изчезна.

Лийф и Мегън се спогледаха.

— Не е Лейтърън, мамка му — изруга Лийф.

— Отново сме там, откъдето започнахме — каза Мегън.

Те станаха, излязоха от „Овнешкия врат“ и внимателно затвориха вратата след себе си.

Сутринта Уейленд ги чакаше на пазарния площад, събрал багажа си и готов за път. Беше си сложил „пътната шапка“, която Лийф помнеше. Беше голяма и доста смачкана, с мушнато в нея проскубано перо. Приличаше на нещо средно между изпаднал мускетар и безработен норвежки бог.

— Днес още не съм ходил във Високата къща — каза той, като ги водеше към следващия вътрешен кръг на града. — Мисля обаче, че няма да бъде трудно да намерим стария Талд, иконома. Той ще ви заведе при лорда. Фетик не от тези, които държат на официалностите. По тези места те не са на почит. Хората не биха ги спазвали.

— Мислех, че тук обичат церемониите — обади се Лийф. Имат своя Зимен фестивал, когато изгарят сламено чучело, а и празник на Пролетната лудост, когато в продължение на три дни всички са пияни.

— Вероятно старият Талд няма да държи много на протокола — каза Уейленд, когато минаха през портата, водеща към следващия кръг. Той махна за поздрав на някакви познати, покрай които минаваха. — Той е свестен човек, няма да имате неприятности с него.

Мегън погледна към Уейленд, малко озадачена от това внезапно безразличие. Но в това време той мина през една друга порта, която се изпречи пред тях, следван от Лийф. Тя сви рамене и тръгна след тях.

Най-вътрешната крепостна стена на Еринт беше самият стар замък, изграден от големи скали от глетчера, нарязани на правоъгълни блокове, сякаш са били от сирене.

— Как тогавашните хора са успели да го сторят все още е загадка — каза Уейленд, като погледна стените. — Днес никой не може да направи подобна магия.

— Може да са го направили с лазер — обади се Мегън, като гледаше гладките ръбове на блоковете и повърхността им, която изглеждаше като полирана, без да са били подложени на специална обработка. Когато влязоха вътре, тя се възхити на таланта на човека, който беше отделил толкова много време за детайлите в целия създаден от него свят. Това не беше само една сложна и необикновено майсторски свършена работа. Беше мистерия, една загадка. Тук човек би могъл да прекара часове от свободното си време, опитвайки се да разбере дали Род е разхвърлял безразборно детайлите, или е искал да им предаде някакво скрито значение. Същевременно съществуваше и възможността да не е имал намерение да им придава каквото и да било значение, а това да е било просто една шега, която според Мегън беше напълно в стила на Създателя.

— Едно е сигурно — че е много красиво — каза Уейленд и ги поведе нагоре към вратите на замъка, които бяха отворени. Отвън, в предния му двор, хората бяха прострели пране да се суши на слънце, а един едър, червендалест човек, облечен в тъмносини дрехи, се разхождаше с явно началнически вид, като размахваше ръце и даваше заповеди. Когато тримата се приближиха, той веднага се обърна строго към Уейленд:

— Няма свободни места, ковачо, тук не можем да ти предложим работа!

— Господарю Талд — каза Уейленд, — престани да крещиш. Тези хора са дошли по работа!

— По каква работа?

— По-добре попитай тях.

Лийф любезно се поклони на иконома и каза:

— Сър, ако е възможно, бихме искали да се видим с лорд Фетик по един въпрос, който не търпи отлагане.

— Сега ли? Не знам дали би могло да се уреди, млади човече, днес той е много зает.

— Мислиш ли, че са използвали магия за разрязването на тези блокове? — попита Мегън внезапно Уейленд и посочи към най-близката стена. Той се обърна натам, а в този момент Лийф извади знака от джоба си и бързо го показа на Талд. Той широко отвори очи.

— Сега още е рано, струва ми се, че до първата аудиенция има още малко време. Заповядайте, госпожице, и вие, млади господине.

— Трудно е да се каже — отговори Уейленд, а Лийф скри знака в джоба си. — По онова време…

— Предполагам — съгласи се Мегън. — Виж какво, Уейленд, ние може да се забавим.

— Тогава аз ще съм на пазара, а може и да ме няма. — Той им махна с ръка и тръгна към портата.

Лийф изгледа въпросително Мегън, когато последваха иконома през вратата на замъка и тръгнаха нагоре по криволичещите стълби, които се виеха около стените на централната кръгла кула. Мегън поклати глава и сви рамене.

Вторият етаж беше една голяма, просторна зала, подобна на тази във вътрешната крепост в Минсар. Разликата беше, че сега, през лятото, гоблените бяха свалени. Не беше проблем, защото по това време на годината беше топло и приятно.

Икономът ги заведе до средата на залата, където имаше маса и стол, на който седеше мъж.

— Лорд Фетик — каза Талд, — тези пътници са дошли по спешна работа и носят знака на Род.

Мъжът в стола вдигна глава малко изненадан, след това стана и ги поздрави със старомодна вежливост, на която Лийф и Мегън отговориха с поклон.

— Така ли? Тогава донеси им два стола, моля те, за да се настанят удобно. И им се извини.

Талд се разшета, донесе два леки плетени стола, постави ги до далечния край на масата и излезе. Мъжът ги покани да седнат.

На Мегън й мина през ум, че никога досега не беше срещала някой да носи розови слънчеви очила, а и малцина бяха познатите й, които изобщо носеха очила при този напредък на лазерната хирургия. Но ето че Фетик носеше. Беше висок, строен, с малко замислено изражение мъж, облечен в дълга широка дреха, както е било модно през 14-и век, но в очите на Мегън тя приличаше на нещо средно между монашеско расо и хавлия за баня. „Вероятно обаче е много удобна“, помисли си тя.

Ако това беше тронната зала, не беше кой знае колко украсена. Тронът всъщност беше един удобен стол с малко по-дебела тапицерия. Беше поставен до една маса, която вероятно се използваше за официални вечери, но сега служеше за бюро. Нейната красиво полирана, гладка повърхност беше почти цялата затрупана с най-различни книжа, пергаменти, свитъци и книги с шита подвързия, пачи пера, писалки, стила и плочки за писане. Човек имаше чувството, че в старинна библиотека беше станала някаква експлозия.

— Сър — каза Лийф, — благодарим ви, че отделихте от времето си, за да ни приемете.

— Вие сте добре дошли, но бъдете кратки. Сигурно разбирате, че тази сутрин съм много зает и не разполагам с време. — Той посочи към бюрото.

— Напълно ви разбираме — отговори Лийф. — Сър, познавате ли този знак? — Той му подаде златната монета, която Родригес им беше дал.

Фетик я изгледа малко скептично.

— Интервенция — каза той тихо. После прошепна нещо на компютъра, а той му отговори също шепнешком.

Вдигна вежди и пак зашепна нещо. След това каза: — Всемогъщият Род е бил тук?

— Да, сър, видяхме го снощи. Изпраща ви много поздрави — каза Лийф, което не беше самата истина, но си помисли, че Род вероятно би казал така.

— Какво иска той?

— Поиска да разговаряте с нас по един въпрос, който ви засяга… Затова дойдохме да се срещнем с вас — отвърна Лийф.

— Сър — обади се Мегън, — немного отдавна вашите войски се сражаваха с тези на крал Аргат от Орксен.

— Да — каза Фетик и седна, а върху лицето му се изписа злорадство. Изведнъж той вече не изглеждаше толкова безобиден. — Да, ние спечелихме.

— Така беше. Сега проблемът е, че всеки, който се е сражавал с Аргат и го е побеждавал, има опасност да бъде — извинете ме, че трябва да употребя тази неделикатна дума — „натирен“. За миг Фетик я погледна учуден.

— Наистина е неделикатна. — После пак погледна към джоба, в който Лийф беше прибрал знака. — Вие обаче притежавате това… Така че бихме могли да разговаряме за неща от външния свят. Да не искате да кажете, че госпожата, която беше „натирена“ онзи ден, е била…

— Тя се канеше да се сражава с Аргат и щеше да го победи. Беше „натирена“ малко преди да започне битката. Други също са били „натирвани“, обикновено след сражението. Но сега тези неща започват да изпреварват събитието.

— Аргат ли го е извършил, или някой от неговите хора? Или пък…

— Никой не знае. Само забелязахме тази връзка. Затова предупреждаваме хората, които са побеждавали Аргат напоследък, да вземат мерки за своята сигурност. Както тук, така и навсякъде другаде.

— И какви мерки трябва да вземат? — попита Фетик.

Лийф и Мегън се спогледаха.

— Ами… — не знаеше какво да отговори Мегън.

— Бъдете по-внимателен от обикновено при влизане и излизане — обади се Лийф. Беше запознат с изискванията от дипломатическите връзки на баща си. — Ако следвате някакъв определен маршрут при пътуване или във външния свят, трябва да го промените. Ако сте запланували някакви визити, които не са наложителни, отменете ги. Проверете жилището си, за да се уверите дали няма някои предмети, които не сте поставял там и са ви непознати.

— Да си стоя вкъщи? — попита Фетик. — Да затъмня прозорците? Да заключа вратите?

Лийф го погледна и си каза, че може би ще е по-разумно да не отговори веднага.

Фетик седна отново в стола и мушна пръсти в робата.

— Млади господине — каза той, — знаете ли с какво си изкарвам прехраната „отвън“?

Лийф поклати глава. Не беше се запознал толкова подробно с досието на Фетик.

— Събирам боклук — каза лорд Фетик — в Дълът, щата Минесота. Работата ми изисква да следвам стриктно и трите маршрута два пъти в седмицата. Всяка промяна на маршрутите за събиране на боклука би била повод за сериозно недоволство от страна на моите шефове. — Той въздъхна. — Да, знам как е била „натирена“ онази госпожа миналата вечер. Много жалко. Имате ли сведения как е тя?

— Все още е в болницата — отговори Лийф. — Нямаме новини дали е дошла в съзнание.

— Да, добре — каза Фетик. — Мисля, че е отивала към магазина, когато някой изблъскал колата й от пътя. Работя в средно и много натоварено движение през целия ден и ако някой иска да ме убие или да ме осакати, няма да му е трудно да го направи. Най-много се безпокоя, че могат да сбъркат и да убият някого от моите колеги. От това, което ми казвате, ми се струва, че в момента нищо не може да бъде направено за цялостното решаване на проблема. Тези от нас, които са определени за мишени, вече са извършили деянието, което е причина да станат такива. Не можем с нищо да променим нещата.

— Вероятно не — съгласи се Лийф.

— В такъв случай — каза лорд Фетик — аз ще трябва оттук нататък да живея в постоянен страх, докато се появи тази личност, опитвайки се да се защитя от неизвестно нападение, което може да дойде от най-различна посока. Другата възможност е да си живея както досега и да не се поддавам на страха. Нали така се постъпва с терористите?

— От етична гледна точка това е една достойна позиция каза тихо Мегън. — Но от практическа тя малко би повлияла на терористите, които разчитат точно на такова нещо при гордите и смели хора. Лошото е, че те не се отказват от плановете си и в крайна сметка ви ликвидират.

— Нека да дойдат — каза Фетик. — Готов съм да ги посрещна и ще продължавам да си гледам работата и тук, и там.

Високият, строен мъж стана, заобиколи бюрото и се приближи до тях.

— Ще ви призная нещо — каза той. — Писна ми. Прахосах две нощи от моето игрално време, което ще ми се отрази на заплатата, за да забавлявам мизерния лакей на Аргат Херцога, който беше тук и се веселеше с гадното си малко джудже, ухажваше дъщеря ми, ядеше от запасите ми, изпи всичкото ми най-добро вино и се опитваше да ме убеди, че една женитба е добра идея. Отвратително, супернахално същество! Остана тук две нощи и положи всички усилия, за да ме изнудва. Нещо по-лошо — да ме сплаши. Опита се да ме накара да сключа един съюз, който не ме интересува и за който биха ме осъдили всички от единия край на Североизтока до другия. Съюз с човек, нападал моята страна, нападнал и мен само преди осем месеца! Това е най-евтиният и отвратителен вид рекет. Трябваше да седя тук, да си говорим глупости и да правя политика. Не мислете, че не разбирам от държавническо изкуство. Дойде ми до гуша да ме подлагат на натиск! Не ми трябва такъв живот. Не си струва. — Той се облегна назад и въздъхна, за момент загледан в пода.

— Ще взема мерки в рамките на разумното — каза Фетик, — но нищо повече. Който и да стои зад това, отказвам да му позволя да контролира живота ми. Но все пак ви благодаря, че сте си дали труда да ме предупредите. Предполагам, че ще се отбиете и при други по пътя си.

— Да — каза Мегън, — при херцогиня Морн.

Фетик избухна в смях.

— Ще й кажете това, което съобщихте на мен?

— В общи линии — отвърна Мегън.

— Имате ли брони?

Тя и Лийф се спогледаха.

— Ще ни трябват ли?

— Ако й кажете, че трябва да промени ежедневния си маршрут, ще ви трябва поне дървен щит — каза Фетик. — Е, желая ви късмет. Разбирам, че го правите само от добри намерения… и ако, както разбирам, сте свързани по някакъв начин с усилието да откриете кой „натирва“ хората, пожелавам ви най-голям успех. Сега трябва да се занимая с моите работи. Не искате ли да останете за закуска?

— О, не, не, сър — каза Лийф, — въпреки че ви благодарим. Трябва да се отправим веднага към херцогиня Морн.

— Не искате ли да премислите за броните?

Лийф леко се усмихна.

— Мисля, че ще се справим някак.

Те се поклониха на Фетик и излязоха. Огледаха се из пазара, преди да предприемат транзитното пътуване, но видяха, че Уейленд вече си беше тръгнал. Никой не знаеше точно кога.

— Е, както и да е — каза Лийф, — той ще ни потърси. Готова ли си за транзита?

— Същия обхват ли ще има?

— Същия.

— Готови. Запуши си ушите заради промяната във височината.

Всичко стана в черно и бяло и се изпълни с фосфор, а Мегън запреглъща, за да изравни налягането в ушите си. Най-после успя и огледа пейзажа наоколо, който беше толкова различен от този на Еринт, колкото денят от нощта.

Наоколо всичко представляваше равна, блатиста, извита като подкова речна делта, в която безброй езерца и вади искряха на утринното слънце. Навсякъде растяха тръстики, а върху тях се поклащаха и пееха червенокрили косове и скорци. В средата на всичко това имаше голяма платформа, изградена от масивни блокове, потопени във водата, а върху нея се издигаше огромна дървена къща с кулички и кули като замък. Към нея през водната пустош водеше път от дървени трупи, който завършваше с подвижен мост и стръмен лъкатушещ насип, издигащ се до самата платформа.

Двамата тръгнаха по дървения път към замъка на херцогинята. Докато вървяха, Мегън плесна един нахален комар и каза:

— Обърна ли внимание на Уейленд тази сутрин?

— Какво? Не особено.

— Може би на мен така ми се е сторило — продължи Мегън — но в него имаше нещо, не знам… Като че ли не беше много на себе си тази сутрин. Видя ми се някак разсеян.

— Забелязах, че най-вече ти го разсейваше. Защо го направи?

— Мина ми през ум, че може би не е нужно всеки да знае за знака — обясни Мегън. — От една страна, това е предпоставка да бъде лесно откраднат. Между другото, я ми го дай за малко.

— Заповядай. — Лийф й го подаде.

— От друга… — продължи колебливо Мегън, — забеляза ли как отговаряше той на въпросите?

— Не. Защо?

Мегън сви рамене.

— Ами, продължаваше да ми отговаря някак повърхностно или… Абе не знам… Просто отговаряше неадекватно на това, което го питат…

— Може да не е добре със слуха — предположи Лийф.

— Я не се занасяй.

— Не бе, сериозно. Ако проблемът със слуха се дължи на увреден нерв, дори виртуалността не може да помогне много. Може би не ни е чувал добре. Виждал съм подобни случаи.

— Хъм — Мегън се замисли върху казаното. — Предполагам, че ако не е чул добре, би могъл да попита отново.

— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?

Мегън го изгледа и потърка очи. Усещаше някакво глождене, може би от транзитните пътувания.

— О, не знам… може и да си прав. А може да е бил просто разсеян. Бог ми е свидетел, че и аз съм така в момента. Всичко е възможно. — Тя въздъхна.

Обаче малко по-късно, докато продължаваха да вървят, Мегън се замисли какво беше казала и отговорите, които беше получила. Накрая си каза: „Не, не, не си въобразявам. Той наистина не беше на себе си. Не можеше да се концентрира… Предполагам, че на всеки може да се случи, дори и когато е в играта. Въпреки че парите, които хората плащат, за да играят, би трябвало да ги накарат да се отърват от подобна разсеяност още преди да са почнали да ги пилеят“.

Тя помисли още известно време, а после тихо каза:

— Интервенция.

— Слушам.

— Виждаш ли този знак на господаря си?

— Да виждам го. С какво мога да ви помогна?

— Играчът на име Уейленд съществува ли реално, или е измислен?

— Искате да кажете дали е човек?

— Да.

— Да, играчът е човек.

— Хъм. Край на връзката — каза Мегън и мушна знака в джоба си. „Мразя, когато компютърът ми казва неща, които не искам да чуя“.

— Виждам, че стражите горе на стените са ни забелязали — обади се Лийф. — Виж тези арбалети.

— Може би затова са ни били нужни броните — отбеляза Мегън, когато стигнаха до началото на подвижния мост и застанаха в сянката, хвърлена от помещенията на стражата.

— Много е късно за връщане назад — отвърна Лийф прекалено безгрижно за човек, срещу когото са насочени толкова много оръжия.

— Не знам — обади се тихо Мегън, когато още войници наизскачаха от караулките и застанаха от другата страна на моста. — Струва ми се, че една късна закуска би ми се отразила добре.

 

 

Мегън се прехвърли от Сарксос в собственото си виртуално пространство и откри, че я чака куп електронна поща. Трябваше да свърши много неща, но в момента не й се занимаваше с тях. Прекалено много разочарования, прекалено много вълнения, прекалено много неща не станаха както искаше.

Излезе от персоналното си виртуално пространство, чувстваше се крайно изтощена… и така, сякаш я бяха били по цялото тяло с бейзболна бухалка. „Стрес“, каза си тя, стана от креслото и погледна часовника. Беше 5 и 16 минути сутринта. „Охо, не може да е чак толкова късно… не може, ама може“.

Мегън излезе от кабинета и отиде в кухнята, като охкаше на всяка крачка. Някой предвидливо беше сложил всичко, необходимо за приготвяне на чай, а също и един банан на масата.

Сигурно е татко, помисли си тя и леко се усмихна. „Бананите са добри за онези, които остават будни през цялата нощ“, обичаше да казва той. „Калият помага на мозъка да работи по-добре“. Сигурно беше наясно по въпроса, защото и той често работеше през цялата нощ.

Последиците от това, че беше пренебрегнала една „семейна нощ“, бяха по-малко, отколкото беше очаквала. Баща й очевидно беше разбрал, че става нещо важно. Явно беше говорил с майка й за него, не беше задавал въпроси на Мегън, което беше мило и типично за него. Но днес въпросите със сигурност нямаше да й се разминат. Щеше да се наложи да обясни какво става и това я изпълваше със страх. Знаете, че баща й сам щеше да се досети за това, което не беше казала на Уинтърс, и щеше да я накара да забрави за натирванията в Сарксос и да остави тази работа на Компютърната полиция. Ако й кажеше това, тя трябваше да се съобрази с него. Поне дотолкова Мегън зачиташе мнението му.

„И все пак“.

Тя сложи чайника на печката и включи нагревателя, обели банана, седна до кухненската маса и започна да яде замислена. Вече за десети път прехвърляше в главата си нишките в разследването, които следваха с Лийф. Но й беше трудно да мисли. Чувстваше се наистина уморена, а образът на смеещата се гръмогласно херцогиня Морн не слизаше от очите й.

На двамата с Лийф не им потрябваха чак брони при разговора с нея. Може би тук Фетик беше попрекалил малко в предупрежденията си. Но презрението, с което Морн се отнесе към идеята, че някой може да я натири, не се различаваше по нищо от това на Фетик. Тя беше на около седемдесет, дребна, слаба и жилава като кожата на стар ботуш, но същевременно изключително забавна. „Упорита е“, помисли си Мегън. Усети, че би искала, когато стане на седемдесет, да прилича на нея.

— Нека само се опитат — с тези думи Морн беше изразила отношението си по случая. Тя беше доволна, че компютърът й е на сигурно място, че животът й е добре защитен. Но дори и да не беше така, помисли си Мегън, Морн притежаваше безстрашието на човек, който считаше, че е изживял добре по-голямата част от живота си и не се страхува да излезе от играта в даден момент, ако така беше предопределила съдбата.

Мегън и Лийф си тръгнаха от Дървената къща, а в ушите им още кънтяха насмешливите упреци на старата госпожа срещу онези, които са имали дързостта да си пъхат носа в личните й работи. След това и двамата трябваше да излязат от Сарксос, защото им предстоеше да отидат на училище. И двамата бяха уморени до смърт, въпреки че не искаха да си го признаят.

— Имах дълъг ден — каза Мегън на Лийф, — но по-късно мога пак да се върна тук. — Нека знакът на Крис остане в мен. Става ли?

— Нямам нищо против — отвърна Лийф. Той й даде знака и изчезна.

Мегън виждаше, че е толкова уморен, колкото и тя, видът му беше съвсем измъчен.

Сега знакът стоеше на „бюрото“ във виртуалното й работно място. Точно приключваше с банана, когато чайникът започна да свири. Мегън бързо стана, дръпна го от печката и пак се замисли за знака. „Значи не е Лейтърън“. Все още не можеше да се примири с този факт. Просто нещата не се връзваха. Припомни си мисълта на Шерлок Холмс: „Елиминирай невъзможното и онова, което остане, е истина“. Или поне е възможно.

„Пет и половина. Не мога да повярвам, че съм била там цяла нощ, но…“ Тя повдигна вежди, въздъхна, наля си вряла вода в чашата с чая, а после отиде в малката баня до кухнята, намокри една кърпа за лице със студена вода и я сложи върху очите си. Студенината й подейства като шок, но й стана приятно.

Мегън задържа кърпата още известно време и се загледа в слабите светлинки, които играеха под клепачите й — доказателство за това колко уморени бяха очите й. После махна кърпата, остави я до мивката и отиде да си вземе чая. Седна, отпи внимателно и още веднъж започна да обмисля всичко отначало. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснала нещо, свързано с дневниците на сървъра. Според Лийф те бяха опитали всички възможности за проучване на този вид информация, а тя се прекланяше пред неговия опит в тази сфера. „Трябва да има нещо друго“, помисли си тя. „Нещо, което сме пропуснали…“ Но подсъзнателно мисълта за дневниците на сървъра не я напущаше. „Това е просто мозъчна преумора“, каза си след малко Мегън, отново отпи от чая и пак се изгори. „Приличам на плъх, когото пущат отново и отново в експериментална тръба, в която няма сирене“.

Така постъпваше и майка й, а тя й се присмиваше, когато оставяше ключовете си на едно място, а ги търсеше на съвсем друго и повтаряше това безброй пъти, макар да й беше съвсем ясно, че те не са там. „И аз съм като нея“.

Чаят изстина достатъчно, за да може да се пие. Мегън отпи още една глътка. „Гроги съм. Какво ще облека днес за училище? От дни не съм проверявала как стои въпросът с прането“. После тихо изруга, стана и се върна в кабинета. Отиде при бюрото и отмести встрани новата купчина книги. „Наръчникът за Лондон, 1875“ на Бедикър, „Гъбите по света“, „Вкусовете на Изтока“. „Сигурно тази вечер ще прави къри. Може да му сложи и гъби“. Тя седна в креслото и премина във виртуалното пространство. Пред нея се простираше жълто-кафявата повърхност на Рея, цялата покрита с току-що паднал синкав сняг от метан, а Сатурн висеше обагрен в златисто и безмълвен в студения мрак на Космоса.

„Какво ще правя с цялата тази електронна поща?“, запита се Мегън.

— Компютър, стол, моля. — Столът се появи. — Покажи ми пощата.

Във въздуха пред нея се появиха резюметата на петнайсет съобщения. Някои бяха неподвижни, други бавно се обръщаха, а трети вибрираха нагоре-надолу, което показваше, че са спешни. Повечето бяха точно такива, макар че като ги прочете, Мегън пак установи, че представите на другите хора за това, кое е спешно и кое не, не се покриват с нейните. Имаше още две съобщения от Кери Хендерсън, която наистина, ама наистина искаше от нея да направи нещо, което Мегън дори не си даде труд да изслуша докрай. Следваше още едно ненужно предупреждение за предстоящите й тестове САТ. Друг пък се опитваше да привлече абонати за новата виртуална информационна служба и в един ъгъл на пространството пред нея започна шумна реклама на това, което те съдържаха. Тя видя изпълнено с дим пространство, трасирано от лъчите на бойни лазери, след това борба с пожари в някакъв затънтен край на Африка. Прииска й се да удари изпращача с чук по главата. Вместо това Мегън просто каза на компютъра да прекъсне рекламата и продължи да преглежда купчината съобщения. Имаше няколко неосъществени опита за директен разговор. По принцип тя отказваше да разговаря, докато беше в Сарксос. „Дж. Симпсън? Кой пък е този?“ Мегън поклати глава. Човек понякога получава поръчки за разговор от хора, които никога не е виждал и не е чувал. Сигурно ще е някой, когото беше срещнала в играта. Отвори файла, за да види дали обаждащият се не беше оставил някакво съобщение, но там пишеше само, че съобщение не е оставено и че разговорът е отказан. „Е, добре“, помисли си Мегън. Както обичаше да казва майка й, ако е важно, ще ти се обадят пак, ако не е, няма да те потърсят.

„Може обаждащият се да е оставил съобщение в Сарксос“, помисли си тя.

— Компютър, имаме ли връзка със Сарксос?

Нейното собствено виртуално пространство не изчезна, но стана малко по-тъмно, а знакът на Сарксос се появи пред нея във въздуха, обагрен в огненочервено, до него се видяха точките и времетраенето на последното й участие в играта.

— Искате да прегледате предишните си точки или само последните? — попита компютърът.

— Не, искам друго.

— Формулирайте го, моля.

— Виждаш ли този знак? — тя извади златния знак на Родригес и го подхвърли в ръката си.

— Да, виждам го. С какво мога да ви помогна?

„Пак навлизаме в същата експериментална тръба“, помисли си Мегън и въздъхна.

— Разбери дали е имало опит за разговор с мен в периода между 18:30 местно време миналата нощ до 5:15 днес.

Последва кратко мълчание.

— Няма такива опити от Сарксос.

— Добре, Дж. Симпсън. — Тя тръсна глава. — Има ли някаква електронна поща за мен?

— Не, няма електронна поща.

— Значи Уейленд не е открил нищо ново. Искам достъп до дневниците на сървъра — каза Мегън.

— Вашият знак ви позволява такъв достъп. Кои дневници искате да видите?

— На играчите Рутин, Уолс, Хунсал, Ориета, Балк Бурмата и Лейтърън.

— В какъв вид? Аудио, текст или графично?

— Графично, моля — каза Мегън. Очите й бяха много уморени, за да чете текст.

— И за какъв период от време?

— За последните — Мегън махна с ръка и каза, без да се замисли — четири месеца.

— Готово.

Във въздуха пред Мегън се появиха шест отделни колони с данни. Приличаха на дълга, подробна диаграма на котировките на борсовия индекс Дау Джоунс за последните четири месеца. Всяка вертикална колона беше за период от 24 часа, а в нея с поредица от ярки, наредени една под друга черти върху по-тъмен фон беше посочен броят на часовете, които дадено лице беше играло в Сарксос.

Шестимата бяха сериозни играчи. Нямаше нито един, играл по-малко от четири часа на ден през тези четири месеца. Някои бяха играли редовно по шест или по осем часа. На други в дадени периоди игралното време беше приблизително едно и също, особено през уикендите и около празници, когато продължителността на участието им в играта скачаше рязко до четиринадесет и повече часа на ден. „Чудя се откъде ли си получават програмите за масаж по време на сеансите, запита се Мегън и се протегна, защото цялото тяло я болеше. Господи, мислех, че минавам за сравнително сериозен играч, но тези хора са направо маниаци“.

Реши да се позабавлява и нареди на компютъра:

— Съпостави ги с игралното време, отбелязано в дневника на сървъра за Кафявата Мег.

Съпоставката веднага се появи пред нея и тя тъжно се усмихна. Обаче през последните няколко дни времетраенето на участието й в играта, което по принцип беше несравнимо по-кратко, бе станало също толкова маниакално, колкото и тяхното. „Татко сигурно ще поиска да си поговорим по въпроса. А мама… в момента дори не ми се мисли за това“.

— Покажи съпоставката с игралното време на Лийф Магьосник от плетищата — нареди Мегън.

Под нейната колонка се появи друга. През последните няколко дни времетраенето на участието му много приличаше на нейното. „И той не е по-добре“, помисли си тя.

Но експерименталната тръба си оставаше без сирене. Тя направи кисела физиономия и каза:

— Е, продължавай, покажи ми справка за игралното време на Лейтърън.

Тя се появи. И в неговия случай нещата не бяха по-добри. Напротив, бяха по-лоши. „Ето още един луд. Непрекъснато е влизал и излизал от играта“.

— А сега ми покажи това на Аргат.

Колкото и да беше странно, участието на Аргат не беше толкова продължително, колкото Мегън предполагаше. В действителност през последните няколко месеца то приличаше повече на нейното, въпреки че през последните няколко дни влизанията му в играта бяха по-чести и по-продължителни. Това не беше напълно нормално… Но какво ли пък трябва да се счита за нормално участие в Сарксос? Изобщо може ли да се говори за такова нещо? Вероятно не.

Мегън повдигна вежди при тази мисъл и нареди на компютъра:

— Покажи ми справка за участието на… Уейленд…

Справката за него се нареди под тази за Аргат. Мегън отпи от чая, който беше донесла със себе си във виртуалното пространство, и се загледа с леко замъглени очи в колоните, които стояха пред нея като запалени. „Трябва да изляза и да повторя номера с мократа студена кърпа“, помисли тя и примигна.

В този миг Мегън се сепна и отново загледа колоните. Не както го правеше обикновено, а с малко присвити очи.

Графиката на Лейтърън приличаше твърде много на тази на Уейленд.

Приликата беше в общата схема и в начина, по който бяха разположени тиретата и празните места… Имаше много повече тирета, следваше времето на участие, а след това празни места. Графиката на Лейтърън накара Мегън да се замисли още повече, когато се вгледа поотделно във всеки 24-часов период и разбра колко от него беше преминават в игрово време. По-голямата част. Направо всичките 24 часа. При сравняване на края на един период с началото на следващия времето в единия и в другия случай се покриваше напълно. „Ами, да. Това е полунощ. В края на краищата тогава беше най-активното игрово време“, каза си тя.

Но й направи впечатление друго нещо. Понякога беше играл по цели двадесет и четири часа. Друг път по четиринадесет и шестнадесет. В целия четиримесечен период имаше някаква цикличност. В края часовете с участие започваха да намаляват. Шест часа игра — двадесет минути навън. Осем часа игра, един час навън. Два часа игра — един час навън. Пет часа игра…

Схемата определено се повтаряше. Участието на Лейтърън беше повече от маниакално. Това беше направо патологичен случай. „Кога спи той?“, зачуди се Мегън. „А кога работи?“ Дори и да работи вкъщи, пак ще е трудно да спази подобен график, без да го изгонят от работа…

— Компютър.

— Слушам.

— Искам справка за Лейтърън като играч.

— Притежаваният от вас знак не ви дава право на достъп до този вид информация. Моля, консултирайте се с Крис Родригес за допълнителни сведения.

— Колко е часът сега за Крис Родригес? — попита Мегън.

— 02:42.

„Той е някъде по западното крайбрежие. Няма да го будя в три без петнадесет сутринта. Освен…“

— Крис в играта ли е в момента?

— Не.

„Ще трябва да изчакам“. Тя пак погледна данните за Лейтърън в сървъра. „Ако този човек работи, трябва да прави това вкъщи. Но дори и да е така, сигурно ще е само на почасова работа… Не може да е редовна при такова участие в играта. А той не е дете“. Заради насилието възрастовото ограничение за участие в Сарксос беше шестнадесет години. „Така че Лейтърън или е ученик, или работи някаква работа, която…“ Тя разтърси глава. Не, игралното му време направо не се подава на никакво логично обяснение.

Мегън погледна данните на Уейленд. Те наистина приличаха много на участието на Лейтърън. Шест часа в играта, два часа навън… Осем часа в играта, два часа навън, седем часа в… Тези периоди се повтаряха и намаляваха бавно към края на периода. „Не са напълно в синхрон. Не са съвсем еднакви, но…“ Тя пак разтърси глава.

Странните отговори на Уейленд от тази сутрин не й излизаха от ума. В нея започна да се прокрадва особено подозрение. Разбира се, това беше невъзможно, защото дневниците в сървъра за участието на Уейленд и Лейтърън показваха, че те често са били в играта по едно и също време, а не беше възможно да се играят две роли едновременно.

„Би ли могло?“

— Компютър! — каза Мегън.

— Слушам.

— Какъв е максималният брой на ролите, които някой абонат е играл в Сарксос?

— Тридесет и две.

— И как му е името?

— С вашия знак нямате достъп до такава информация. Моля, консултирайте се с Крис Родригес за допълнителни сведения.

— Да, добре. Извади досието на играча Лейтърън.

— Извадено е. На ваше разположение е.

— Колко други роли е играл Лейтърън?

— Пет.

— Една от тях Уейленд ли е?

Настъпи кратко мълчание, след което последва отговорът:

— Да.

При това потвърждение Мегън я обляха ту студени, ту топли вълни.

— Виж какво — каза тя, като си представи купчина ужасяващи възможности, произтичащи от това. Сега трябваше да започне да ги елиминира. — С този знак мога ли да имам достъп до файла на Крис Родригес за направените успешни опити за натирване на някои играчи от Сарксос?

— Такъв достъп е разрешен.

— Извади този файл и го дръж в готовност.

— Направено е.

— Покажи в отделна графа времето, когато са били извършвани тези натирвания, и сложи в началото на всяко по една звездичка.

Компютърът изпълни нареждането.

Всяко време на натирване, което започваше с една ярка звезда, беше наложено върху по-тъмната прозрачна повърхност на съответната колона по-горе.

— Сега извади графиките за Лейтърън и Уейленд и ги наложи върху диаграмата с натирванията.

Компютърът изпълни послушно и това нареждане. Всички случаи на натирване, включително и последното на Елбай, попаднаха в графите на времето, когато Уейленд и Лейтърън са били в играта.

„Но това е невъзможно“, помисли си Мегън, усещайки, че в нея се надигат едновременно и ужас, и тържество. „Това е невъзможно. Данните в дневниците за Уейленд и Лейтърън не можеха да бъдат верни. Те не биха могли да бъдат там по едно и също време. Но ако един от тях беше…“

— Компютър!

— Слушам.

— Възможно ли е един играч да играе две роли едновременно по едно и също време?

— Само в последователен ред. Създателят е изключил възможността за едновременна игра на няколко роли. В системата това се смята за незаконно.

„Те са един и същи играч. И двамата са били в играта по едно и също време. Това не може да бъде. Компютърът не го е забелязал, защото не е програмиран да го забележи. Някой е намерил начин да симулира присъствие в системата“.

— Това е много важно — прошепна Мегън. — Компютър, трябва да разговарям веднага с Крис Родригес. Спешно е.

Настъпи кратко мълчание, след което компютърът отговори:

— Пейджърът на Крис не отговаря. Моля, опитайте по-късно.

— Случаят е спешен — каза Мегън. — Не разбираш ли?

— Системата разбира какво е спешност — отвърна компютърът, — но знакът, който притежавате, не ви дава право да се свързвате с него по това време. Моля, опитайте пак по-късно.

„Той е“, каза си тя. „Натирвачът. Той е. По дяволите!“

— Искате ли да оставите съобщение за Крие Родригес?

Мегън отвори уста, за да каже нещо, и я затвори, след като й дойде друга мисъл.

— Не — отвърна тя.

— Имате ли някакви други поръчки?

Мегън остана загледана в колоните пред нея.

— Покажи ми данните в сървъра и на другите — каза тя. — Покажи ми за същия период и данните за другите роли, които е играл играчът, изпълняващ ролите на Уейленд и Лейтърън.

— Един момент.

Появиха се още три графики. Първата и третата приличаха твърде много на тези за Уейленд и Лейтърън. Имаше някои дребни различия във времето и схемите бяха малко по-сложни, но пак участието за тези роли в играта беше прекалено дълго, за да бъде реално. За четиримесечния период и тук имаше някаква цикличност.

„Става автоматично, помисли си Мегън. Това е очевидно“.

В средата на периода графиката беше по-реална — три часа в игра — двадесет часа извън. Четири часа във, тридесет и пет часа навън… Едно твърде нередовно участие. Не беше като на някой начинаещ, но не беше и на прекалено запален играч.

Мегън затвори за малко очи и пак ги отвори. Това беше добър начин да се увери, че не се заблуждава. Сходствата във въпросните графики бяха твърде очебийни, за да бъдат само съвпадение.

— Запази ги в архива — нареди Мегън.

— Под какъв файл?

— „Мегън и Лийф 1“. Може ли да ми направиш копие от този файл за изпращане по имейла?

— Да.

— Изпрати го на Лийф, Магьосника от плетищата.

— Готово. Чака да го отворят.

— Изпрати му и едно копие извън системата.

— Съобщението изпратено в мрежата в 5:54 часа местно време.

„А сега какво да правя?“

Мегън преглътна. Наложи се да го направи още веднъж. Устата й беше пресъхнала.

„Лейтърън. Бяхме прави. Знам, че бяхме прави. Новоиздигналият се млад генерал“. Тя се усмихна малко тъжно. „Бива си го като анализатор. Опасен при това, ако се съди по постъпките му досега. Всеки, който би могъл да намери начин да фалшифицира система за виртуална реалност, за да си мислят хората, че той е в нея, когато всъщност не е“…

„По-важното е защо ще пилее толкова технически умения в Сарксос? Та това е само една игра, помисли си Мегън. Вярно е, че както беше казал Крис, има хора, за които Сарксос е въпрос на живот и смърт, които прекарват всичките си часове, когато са будни, в играта, живеят там, спят, ядат и пият. Искат да останат там завинаги. Но това… Мегън тръсна глава. Това сигурно е някой, който иска да създаде технология, чиято основна цел е да се възползва от присъствие във виртуалната среда“.

Мегън винаги беше вярвала, че „пръстовият отпечатък“, който човек оставя в мрежата с присъствието си посредством имплантирано устройство, е незаличим и не може да се подправя. Това беше едно от основните положения, на които се крепеше безопасното използване на мрежата — че вие сте този, който вашето имплантиращо устройство казва, че сте, че сте били там, където твърдите, че сте бил. Имплантиращото устройство, което е прикрепено към вас физически, би трябвало да гарантира автентичността на вашите действия в мрежата без следа от съмнение. Но някой — Уейленд? Лейтърън? — който и да е този човек в действителност, беше намерил начин да бъде „там“, когато не е бил там. Когато истинската му, физическа същност е била някъде другаде и се е занимавала с нещо друго. Например да влезе с взлом в нечия къща и да строши нечий компютър или пък да изблъска една възрастна жена от пътя, за да се удари в някой стълб.

И после какво? И всичко това само заради една игра?

А дали това беше единствената причина? Последиците от една такава технология можеха да бъдат ужасяващи. Мегън потръпна, отново преглътна, но устата й продължаваше да е суха. Все още няма доказателства. Всичко това са косвени доказателства. Но въпреки това те бяха доста добри и щяха да повдигнат куп въпроси. А сега какво?

— Запамети всички графики и ги махни от работното ми виртуално пространство. Направи копие на файла и го изпрати на Джеймс Уинтърс от Компютърната полиция.

— Готово.

Мегън остана загледана през прозореца в Сатурн.

„Разбира се, той ще е наясно. Ние му казахме направо какво разследваме и какви са подозренията ни. Дори и за Лейтърън. Знае, че сме по петите му. Не трябва да се безпокоим за Фетик и Морн, а за себе си. Освен това никак не е трудно да ни открият“, помисли си Мегън. „Изобщо не ни пука за графика, който следваме, адресите са ни известни“. Тя се усмихна малко накриво. „Трябва веднага да намеря Уинтърс. Но…“.

После тя се сепна. Представи си как Уейленд или Лейтърън или който и да стои зад тях идва тук заради нея или започва да преследва Лийф. Беше съвсем лесно да открие адресите и телефонните номера, както и да получи всякакъв друг вид „лична“ информация от мрежата. Но същевременно…

„Защо пък трябва да се безпокоя?“, помисли си Мегън. Устата й вече не беше толкова суха. „Тук имам на разположение всякакви огнестрелни оръжия за самозащита и знам как се борави с всичките. Ако някой ме пресрещне на улицата и се опита да ме нападне, тя мрачно се усмихна, не, ще се справя сама. Добре ще е да поднесем целия случай на Уинтърс на тепсия… Е, не мога да го направя. Трябва да играя по правилата. Но това не означава, че ще стоя тук и ще чакам Уейленд да ме нападне“.

Тя отново прегледа замислена поръчките за лични разговори. „Дж. Симпсън, къде си ти, Дж. Симпсън?“

— Компютър — Сарксос, благодаря, изключи се.

— Винаги на ваше разположение, Кафява Мег Приятен ден.

Фирменият знак на компютъра проблесна и изчезна.

— Компютър — нареди Мегън, — открий в електронната поща адреса на Дж. Симпсън. Отвори нов имейл.

Лийф влезе в работното си помещение в паянтовата си къща и седна на модерното датско канапе, разтърквайки очите си.

— Пощата — нареди той на компютъра.

— Има цели купища, господарю мой. Как я искате? Първо най-важните съобщения ли, или отначало тъпите? А може би по реда на получаване?

— Последното — каза Лийф и отново започна да си търка очите. Чувстваше се уморен до смърт.

Когато миналата нощ излезе от Сарксос, мислеше, че ще спи като пън. Вместо това непрекъснато се въртеше ту на една, ту на друга страна и не можеше да си намери място. Нещо го притесняваше, нещо, което не можеше да определи, нещо, което беше пропуснал.

„Не е Лейтърън, кучият му син“. Тази мисъл не му излизаше от главата. Мислеше и за Уейленд. Какво беше казала Мегън. Че отговорите му звучат така, като че ли са предварително записани на касетофон.

В момента вървеше запис на едно съобщение по имейла, в което майка му искаше той да присъства на някакво събиране.

— Слушай — каза Лийф на машината, — остави го за по-късно.

Лийф си припомни за другите си срещи с Уейленд, включително и за първата. Човекът беше малко странен, но понякога в Сарксос се срещаха такива хора. Но колкото повече мислеше за техните разговори, толкова повече започваше да му се струва, че това, което беше казала Мегън, може да е вярно. Един играч можеше да провери записите на предишни свои преживявания, ако си е дал труда да ги запази в архива.

Лийф мрачно се усмихна. Той си падаше малко вехтошар и пазеше в архива всичко, докато баща му не започна да се оплаква, че в компютъра не е останало място за файлове, свързани с бизнеса.

— Извади моите архиви от Сарксос — нареди Лийф на машината.

— Техният компютър е в мрежата, господарю — уведоми го персоналният му компютър. — Не искам да повтарям какви неща ми наговори за вас. За това колко много място заемате от архива им и…

— Че нали си плащам. Както и да е. Виж сега, искам да прослушам записите на всички разговори, които съм имал с Уейленд.

— Те са на ваше разположение.

Той се заслуша. При прослушването на третия разговор вече беше започнал да отделя някои повтарящи се фрази. Не само защото му бяха познати, но и защото всеки път бяха произнасяни с абсолютно еднаква интонация. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Ето една такава фраза: „Да, това е много интересно“. В разговор, състоял се два месеца по-късно, пак същата фраза: „Да, това е много интересно“. Абсолютно същата интонация. В трети запис фразата се повтаряше без никаква промяна в интонацията.

След това обаче той пусна записа от разговора с Уейленд, когато бяха двамата с Мегън. „Да, това е много интересно“. Сега фразата беше произнесена с друга интонация. Звучеше много по-весело и определено по-енергично.

Той преглътна и погледна към нещо, което вибрираше във въздуха малко встрани от него. Беше едно от съобщенията по имейла и на него се виждаше адресът на Мегън.

— По дяволите. Отвори го! — нареди той на компютъра.

Машината веднага изпълни заповедта. Лийф видя пред себе си поредица от графики, наредени в колонки. Бяха данни за някои хора от дневниците в сървъра, сравнени в зависимост от игралното време. Те бяха…

Когато погледа графиките в дъното на поредицата, Лийф остана с отворена уста. Бяха две и бяха наложени една върху друга. Със звездички бяха отбелязани времената на извършените натирвания през последните няколко месеца.

Нещо като че ли го стисна за гърлото. Дори не можа да изругае. Не му идваха наум достатъчно пиперливи думи за това, което видя.

„Бяхме прави. Лейтърън е. Освен това Лейтърън и Уейленд са роли на едно и също лице. Репликите на Уейленд са записани предварително по някакъв начин. Чували сме препрограмирани фрази…“

С изключение на разговора ни от миналата нощ. „Да, това с много интересно…“ А и начинът, по който той се усмихваше.

„Но къде е Мегън?“

В съобщението нямаше запис на гласа й. Никога не записваха гласовете си, защото нямаше нужда. Всичките им контакти се осъществяваха посредством Мрежата.

— Компютър! Искам директен разговор с Мегън.

— Няма я, господарю.

— Провери в Сарксос, да не би да е там.

Секундите, през които чакаше машината да се свърже с компютъра на Сарксос, му се сториха непоносими. След малко отговорът дойде:

— Няма я там, господарю.

Не можеше да разбере и кога е влизала в Сарксос, защото знакът не беше у него. Беше го дал на нея.

Информацията, която стоеше пред него, данните, с които тя разполагаше, споменът за снощната им среща с Уейленд и това, че сега той знае за тях, както и факта, че Лийф не можеше да я открие — всичко това, взето заедно, си дойде на място. Изведнъж той разбра какво се беше случило. Ако имаше късмет, то се случваше в този момент.

Чак сега Лийф започна да ругае, първо Мегън, после Уейленд. Изричаше на руски такива неща, които със сигурност биха накарали майка му да се покатери по стената, ако ги чуеше. Усети абсолютната безпомощност на човек, който присъства на действието виртуално, докато в този момент отчаяно искаше да бъде на самото място. Точно сега искаше да бъде във Вашингтон, а той си стоеше в Ню Йорк.

Лийф изкрещя на компютъра:

— Джеймс Уинтърс! Компютърна полиция — спешно! Искам незабавна връзка!

Един леко сънен глас каза:

— Уинтърс…

Лийф едва си пое дъх и изкрещя:

— ПОМОЩ!

 

 

Тя изпрати имейла и зачака… Нищо не се случи. „В седем сутринта нормалните хора спят, каза си Мегън. Защо да не спят?“

Накрая се отказа да чака повече. Ставаше късно. Отиде горе, взе душ и се облече, като се стараеше да вдига колкото може по-малко шум, защото баща й явно беше стоял буден до късно през нощта, за да работи в друга стая до кабинета, и сега спеше. Както често се случваше, майка й вече беше излязла. Миналата нощ братята й не бяха останали да спят вкъщи — единият беше казал, че има лекции рано сутринта, а другият се оплакваше от някакъв предстоящ изпит за напреднали. И двамата се бяха измъкнали след вечеря.

Тя пак слезе долу. Помисли дали да не изпие още една чаша чай, но се отказа. Днес в училище нямаше да има нищо важно, но това не беше основателна причина, за да не ходи. Всичките й домашни бяха подготвени. Портативният й компютър беше зареден, а всички касети с нужните текстове бяха в чантата й. Навън се чу клаксонът на колата, която беше дошла да я вземе.

Мегън грабна чантата и лаптопа, мушна ключовете в джоба си, бутна секрета на външната врата, за да се затвори отвътре, и излезе, а след това провери дали вратата се е заключила и се обърна…

… Тогава го видя. Стоеше отпред и протягаше ръка с нещо черно в нея.

Спаси я само рефлексът. Тя отскочи встрани в момента, когато той посегна към нея, и хвърли чантата си към него. Мъжът политна леко назад. Мегън чу съскащия звук на струята, изстреляна от електронния пистолет. Едно малко докосване беше достатъчно, за да накара биоелектричеството в тялото й в миг да пощурее и да я повали на място в безсъзнание. Обсегът на това оръжие беше около четири метра. Мегън падна на земята, претърколи се и се изправи на крака. След това побягна с танцуваща стъпка през поляната пред къщата, като се стараеше да бъде достатъчно далеч от нападателя. Той отново се хвърли напред и Мегън пак успя да избегне струята, въпреки че това започна да й писва.

Тя се чувстваше наполовина ужасно изплашена, а другата й половина бе заета с това да отскача ту вляво, ту вдясно. „Не го допускай наблизо, дръж го на безопасно разстояние, си казваше тя, а подсъзнателно се мъчеше да си обясни нещо друго. Чух клаксона на колата, къде е тя, това не е колата, която идва да ме взема, въпреки че е същият модел, може би дори същата година на производство, как е успял да…“

„От колко време подозира, че тя и Лийф са по следите му? От каква близост ги е наблюдавал? Лийф, помисли си тя, защо не можах да…“

Мъжът отново се хвърли срещу нея, без да каже дума. Почти искаше той да крещи, да каже нещо. Друга част на мозъка й преценяваше: „Висок е към метър и седемдесет, необичайно спокоен, среден на ръст, сива вълнена риза, джинси, черни обувки, бели чорапи… Бели чорапи? Господи, какъв голям нос. Мустаци. Очите… очите…“ От разстоянието, на което се намираше, не можеше да определи цвета на очите, но не се решаваше да се приближи, за да разбере. „Големи ръце, много големи ръце. Лицето е изненадващо спокойно при всичкото това танцуване из поляната в седем и четиридесет и пет сутринта“. „И защо никой не забелязва нищо, къде са съседите?!“ Мегън отвори уста, за да изкрещи колкото й глас държи…

В този миг видя, че той хвърли електронния пистолет и държи нещо друго в ръка, с което се цели в нея.

Тя не усети удара на ултразвука. В следващия миг се намери на земята, без да може да помръдне дори мускулче от тялото си. Това беше истинска подигравка с всичките тренировки и полезни съвети, които й беше дал инструкторът по самозащита. Вратата на къщата беше заключена отвътре, нямаше накъде да бяга, нямаше време да се измъкне, нямаше време…

Мъжът се надвеси над нея. Лицето му беше съвсем безизразно. Четеше се само лека досада от съпротивата, която беше оказала. Той започна да я вдига, явно се готвеше да я занесе до колата, да я сложи в нея и да потегли. „Никога не позволявай на нападателя да те води, където и да било“, беше казал един от инструкторите й по самозащита с такъв настоятелен тон, какъвто никога не си спомняше да беше използвал преди. „Единствените причини, за които някой иска да те отведе някъде, е да те направи заложница, да те изнасили или да те убие на скришно място. По-добре го накарай да го направи на публично място, ако има такива намерения. Може и да е ужасно, но е за предпочитане, отколкото да си мъртва…“

„Направете нещо — нареди тя на гърлото и дробовете си. Крещете! Поемете дълбоко въздух и викайте!“ Но не можеше да поеме въздух и вместо писък се чу само „Ъх, ъх“. Писъкът беше само мисловен, а това я накара да изпита едновременно необуздан гняв и страх, но за кратко. Странно. Чу писък някъде във въздуха над главата си.

Стреснат, мъжът също погледна нагоре към тъмната сянка, която се спускаше към него като камък от небето. Той отново се загледа в Мегън, очите му леко се присвиха, ръката помръдна…

… След това мъжът се строполи на една страна. Стовари се с все сила до нея и върху част от нея. Тя чу как главата му се удари с ужасен тъп звук в земята, а тя беше суха, тревата беше почти прегоряла и беше твърда.

Мегън падна назад, загледана право нагоре. Не можеше да си обърне главата, не чуваше бученето на двигателите, нито кънтенето в ушите си. След това за малко да се разплаче, и то не от страх, разбира се, че не, а от облекчение, когато чу многобройните стъпки около себе си и с крайчеца на окото си видя как красивият черен хеликоптер на Компютърната полиция със златната лента по средата се приземи, а зад него се приземи и хеликоптерът на градската полиция.

Изведнъж видя над себе си фигурата на Джеймс Уинтърс, който казваше на хората от медицинския екип:

— Тя е добре, слава богу. Просто е засегната малко от ултразвука. Хайде, помогнете й да се изправи. Що се отнася до него…

Той погледна встрани от Мегън, но тя не беше в състояние да види точно къде.

— Ето го и нашия натирвач — каза Уинтърс. В гласа му се чувстваше едновременно и гняв, и задоволство. — Сложете му белезниците.

 

 

Минаха няколко дни, докато всички се успокоят. Два от тях Мегън прекара в болницата. Ултразвукът не беше нещо съвсем безобидно, за да можеше да си тръгне веднага. Третият ден мина в разговори с градските полицаи и хората от Компютърната полиция, които дойдоха да я видят. Сред тях бяха Уинтърс и Лийф, който пристигна от Ню Йорк.

Всички бяха много внимателни с нея, като че ли тя беше нещо чупливо. Първия ден тя не беше толкова против това. На втория се дразнеше само от време на време. Но на третия това започна да й лази по нервите и го каза съвсем директно на няколко души. Накрая го каза и на Уинтърс.

— Тя ще се оправи — чу го Мегън да казва на сестрата отвън пред вратата на стаята й, когато си тръгваше. Той се обърна и посочи към нея. — Но в деня, когато излезеш оттук, ти и той — Уинтърс посочи към Лийф, — да сте в офиса ми, в десет часа.

— Аз ще бъда в Ню Йорк — каза с надежда в гласа Лийф.

— Какво, да не би компютърът ти да е развален? В десет часа.

Той си тръгна.

Мегън се облегна назад в удобното кресло в ъгъла — вече й бяха разрешили да става от леглото, и каза на Лийф:

— Идваха ли при теб хората от Компютърната полиция тази сутрин?

— Ами, да.

— Съобщиха ли ти повече технически подробности как според тях господин Симпсън, или Уолс, или Дювалие — оказа се, че той ползвал няколко различни имена — е успял да заблуди системата да си мисли, че е в нея, когато не е бил?

Лийф поклати глава.

— Трябва да си призная, че не съм много силен в техническата страна на въпроса. Явно е имал още едно имплантирано устройство, което е пригодил по някакъв начин така, че да имитира контакт с тялото му. Не ме питай как го е направил… Те очевидно много се интересуват от това. Чрез него той е изпълнявал една експертна познавателна програма.

Лийф се наведе през перваза на прозореца.

— Стара работа. Чувала ли си някога за програмата „Разказ“? Един от чичовците ми познаваше човека, който я е създал.

Мегън поклати глава.

— Името идва от глагола „разказвам“ — каза Лийф. — Тя е по-усъвършенстван вариант на онези стари програми за извършване на тестове, с които се имитира човек дотолкова, колкото да може да води разговор. „Разказ“ е била предназначена да създава у теб впечатлението, че разговаряш с някого; естествено този разговор е твърде елементарен.

Симпсън, или каквото и да е името му, е създал пригодена за Сарксос подобна програма — такава, чрез която може да се води сравнително приличен разговор от първо лице… а през това време да не си там. Нищо чудно, че е действала успешно. Когато е в Сарксос, човек инстинктивно приема, че с когото и да разговаря, той или е реален играч, или е измислен герой от самата игра, а понякога героите, създадени от играта, се държат малко изкуствено. В крайна сметка дори и в Сарксос има технически несъвършенства. Както изглежда, нашият човек е имал четири такива действащи програми, които понякога са работели едновременно. Петата, „личната“, е била за самия него, за да може да се появява ту тук, ту там и да се представя за различни личности, за да е сигурен, че хората ги мислят за тези, които твърдят, че са… а през това време той се е занимавал с другата си работа: играл е ролята на Лейтърън и се е отървавал от хора, които според него са се изпречвали на пътя му.

— Имат ли от Компютърната полиция представа защо се е освободил от Елбай по такъв драстичен начин?

Лийф поклати глава.

— Полицейските психиатри разговаряха с него, но според мен общото впечатление е, че Елбай го е подложила на прекалено силен натиск. Просто е превъртял. Сигурно ще мине известно време, докато се оправи. И Шел го е подлагал на доста силен натиск, но не толкова, колкото Елбай. Дошло му е прекалено много. Той обаче е бил извънредно предпазлив и изобретателен. Успявал е дълго време да прикрива следите си… очевидно доста по-дълго от четири месеца. — Лийф се замисли. — Според мен обаче каквото и да измислят психиатрите, то едва ли ще му помогне, когато се стигне до съдебен процес. Нападения, причиняване на телесна повреда, различни влизания с взлом и унищожаване на имущество, а както е в твоя случай, и опит за убийство. Съмнявам се, че ще можем да го видим скоро в Сарксос или някъде другаде.

Лийф я погледна, скръсти ръце на гърдите си и се отдръпна от прозореца.

— Радвам се, че си добре — каза той.

— Е, да, обаче ако не беше ти, можеше и да не съм толкова добре.

— Изпитах ужас, че може да съм закъснял.

— Аз също си помислих, че съм закъсняла — каза Мегън, — не точно в обикновения смисъл на думата. Както и да е, да забравим за това. Сега трябва да се безпокоим за по-важни неща.

— Така ли?

— Вдругиден — припомни му Мегън, — в десет часа.

 

 

Когато часът дойде, Мегън и Лийф седяха виртуално в кабинета на Джеймс Уинтърс. Това, че не бяха там физически, в никакъв случай, не правеше положението им по-добро.

Бюрото му беше подредено. Пред него имаше две спретнати купчини с компютърни разпечатки, а от едната му страна бяха сложени две дискети. Уинтърс вдигна глава от книжата и хладно ги изгледа.

— Трябва да си поговоря с вас — каза той, — за отговорността.

Те продължиха да мълчат. Моментът не беше подходящ за спорове.

— Разговарях по този проблем и с двама ви. Спомняте ли си какво си говорихме?

— Ами… да — каза Мегън.

— Да — повтори след нея Лийф.

Уинтърс се вгледа по-втренчено в Мегън.

— Сигурна ли си, че сега си спомняш добре разговора ни? Защото оттогава действията ти бяха на човек, сполетян може би от дълбока амнезия. Много се изкушавам да предложа на родителите ти да те заведат в Националния патологичен център във Вашингтон, за да ти проверят главата, както се изразяваше някога баща ми. Ако покажеш някакви физически отклонения, които биха оправдали начина, по който си действала, това би ме улеснило значително.

Лицето на Мегън почервеня от смущение.

— Няма такова нещо, нали? Опасявах се, че е така. Защо не направи това, което ти казах? — попита Уинтърс. — Вярно, че то не беше заповед, ти не си ми подчинена, но обикновено когато някой висш представител на Компютърната полиция помоли някой неин сътрудник изследовател за нещо, то би трябвало да има значение за него.

Мегън се загледа в пода и преглътна.

— Помислих си, че ситуацията не е толкова, опасна, колкото я представихте — каза накрая тя и вдигна очи. — Предположих, че двамата с Лийф ще се справим.

— И не ти мина през ум мисълта, че искаш да ни покажеш колко те бива, така ли?

— Мина ми, мина ми.

— А ти? — обърна се Уинтърс към Лийф.

— Да — отвърна той. — Помислих, че можем да се справим сами. Казах си, че ще е много добре, ако разрешим случая, преди старшите сътрудници на Компютърната полиция да се намесят.

— Така — каза Уинтърс и ги изгледа. — Не сте мислили да ни предпазите от някакви опасности или неприятности, нали?

— Не.

— Може би да спестим малко от времето ви — обади се Мегън.

— И може би и от признанието? — каза по-меко Уинтърс.

— Съвсем малко — отвърна Лийф.

Уинтърс се облегна назад.

— Вие нямаше да постигнете нищо, ако не бяхте получили от нас известна предварителна информация по случая. Е, аз се запознах с прегледаните от вас дневници в сървъра. Безспорно е, че сте проявили упоритост. Както се казва, впили сте зъби в случая.

— И не ми се искаше да го изпускам — обади се Мегън.

— Започнахме една работа — каза тихо Лийф. — Когато говорихте с нас, още не бяхме я свършили и затова поискахме да я довършим.

Уинтърс не каза нищо и се загледа в книжата на бюрото си. Запрелиства една от купчините с разпечатки.

— От по-висшето началство имаше известен натиск да ви заличим от списъците на сътрудниците ни. Проявеното безразсъдство и незачитане на висшестоящите, което показахте с действията си от последните няколко дни, не бе прието като добър пример за подражание за другите изследователи сътрудници. Новината за това, което се е случило, ще се разчуе, няма начин това да не стане, а има съмнения, че и други млади и неопитни изследователи ще започнат да си мислят, че подобно поведение е достойно за подражание. Успяхме да вземем известни мерки, с които да намалим този отрицателен ефект върху работата им. — Той вдигна очи. — Тази малка сценка на поляната пред къщата ти не ни помогна много в това отношение, Мегън. Подробностите за това, което се случи, и твоето участие в него, несъмнено ще станат по-широко достояние. Надявам се това да не доведе до някои последици от правен характер. Когато вършите неща, които сме ви предложили да направите, имаме известна възможност да ви защитим. Но когато ги вършите на своя глава… — Уинтърс погледна към тавана, като че ли се молеше безмълвно на някого за помощ, но след това поклати глава. — Междувременно трябва да реша какво да правя с вас, защото натискът върху нас идва от различни източници. В тази организация има хора, които са на мнение, че анализите, довели до вашите заключения, са добър пример за абстрактно мислене и те биха искали да работят с вас в бъдеще. Ако сега ви изгоня, реализирането на тази възможност ще стане доста трудно. Други обаче клатят глави и казват: „Я ги прати да вървят по дяволите?“ Как трябва да постъпя? Да имате някакви предложения?

Той ги погледна. Лийф отвори уста, за да каже нещо, и пак я затвори.

— Кажете, де — подкани ги Уинтърс. — Не виждам как положението ви би могло да стане по-лошо, отколкото вече е.

— Продължете сътрудничеството с нас — обади се Лийф, — но за пробен период.

— И в какво ще се изрази според теб този пробен период?

— Не мога да кажа със сигурност.

— А ти? — Уинтърс погледна към Мегън. — Да имаш някакви идеи?

— Имам въпрос — отвърна тя и преглътна. — Как се постъпва с професионалистите от Компютърната полиция, когато направят подобно нещо?

— В повечето случаи биват уволнявани — отвърна строго Уинтърс. — Само някои изключително смекчаващи вината обстоятелства понякога могат да ги спасят. Можете ли да посочите такива във вашия случай?

— Това, че разкрихме може би една от най-опасните тенденции през последните тридесет години във виртуалната практика — обади се със съвсем невинен глас Лийф.

Уинтърс го погледна крадешком и на лицето му за миг се появи лека усмивка. Лийф обаче я забеляза и веднага разбра, че той е на тяхна страна и всичко ще се оправи. Е, нямаше да мине съвсем гладко, но все пак щеше да им се размине.

— За ваш късмет това е вярно — каза Уинтърс. — До този момент цялата виртуална система се основаваше на презумпцията, че всички трансакции, извършени посредством дистанционно имплантирано устройство, са абсолютно автентични. Сега изведнъж тази основа се разклати. Почти няма сектор в мрежата, който да не е засегнат от това. Всички протоколи в нея трябва да бъдат проверени за автентичност и да бъдат гарантирани срещу фалшификации, каквито успя да измисли вашият приятел от Сарксос. Не сме сигурни с чия помощ го е направил, но случаят се разследва. Сарксос е опитно поле за изпитание на някои технологии, от които се интересуват различни държави. Когато някой започва да се намесва в хода на играта, това е сигнал за тревога. И тази тревога дълго няма да бъде отменена.

Но нека за момент да оставим това настрана. Инцидентът беше предупреждение за много хора, които досега бяха сигурни в надеждността на системите си. Сарксос има извънредно модерна и надеждна охранителна система. Откритието, че тя е била манипулирана така, че в нея са били влагани фалшиви данни, и никой не е подозирал нещо в продължение на месеци, може би на много месеци, беше направо шок. Ако системата на Сарксос може да бъде манипулирана по такъв начин, това може да се случи и с други системи в Мрежата. Например банкови, охранителни, „интелигентни“ системи, отнасящи се до различни аспекти на националната сигурност на държавите по света. Системите за контрол на оръжията… и т.н.

Не можете да си представите каква огромна работа по реконструкцията на тези системи трябва да бъде извършена, като изключим обстоятелството, че благодарение на вас сега започва поне да се мисли по въпроса. В момента има толкова много мениджъри, аналитици на системи, софтуерни и хардуерни специалисти, които проклинат имената ви, колкото не можете да си представите. Едновременно обаче тези хора ви благославят. Ако сега се случи така, че умрете, не знам в коя посока ще поемете, към ада или към рая.

Той се облегна назад.

— Що се отнася до самата Сарксос — той погледна една от компютърните разпечатки пред себе си и я бутна настрана, — тя току-що оцеля като компания благодарение на извършеното от вас. Тя е важен източник на печалби за компанията майка, а нападението срещу онази жена, както и неспособността да бъде заловен нападателят й, беше започнало да се отразява зле на положението на компанията на борсата. Законът на борсовия пазар гласи: „Винаги трябва да знаеш кога са лакоми, но винаги трябва да си наясно и кога са уплашени“. Акционерите на Сарксос се изплашиха и пазарът започна да губи доверие в компанията. На световните борси беше отбелязано рязко спадане на цените на акциите им.

Създателят на играта, който не е без известно политическо влияние благодарение на факта, че е богат поне като половин Крез, ни помоли да вземем всички обстоятелства под внимание, когато решаваме как да постъпим с вас. Босът на компанията майка също застана на ваша страна, което е нещо абсолютно необичайно за човек, за когото е широко известно, че не му пука, ако Големият лош вълк изяде баба му, освен ако точно по това време тя не му носи торба с нови възможности за покачване цената на акциите.

Полицията в Блумингтън е много доволна от вас, защото показанията на заподозрения от вас човек ги заведоха право до взетата под наем кола, използвана при нападението на госпожата. От ФБР също са доволни, защото същият човек е признал за извършени от него нарушения на закона в още няколко щата. По този начин той се опитва да се спазари, за да изкопчи някои смекчаващи вината му обстоятелства, но аз лично не съм сигурен доколко ще му помогне това. Има още няколко организации, за които нито аз, нито вие би трябвало да знаем нещо, те също са доволни поради причини, които или не искат да ми кажат, или аз нямам право да обсъждам с вас. Струва ми се, че в момента из цялата планета се надига вълна от доброжелателство във ваша полза.

Странно — продължи с абсолютно безпристрастен тон той. — Хора, които обикновено не дават и пет пари за съдбата на другите, ни молят да бъдем снизходителни към вас. — Уинтърс се облегна назад и ги погледна. — Откровено казано, мисля, че те не си дават ясна сметка какво сте направили в случая и защо сте го направили, но въпреки това някои от тях имат своите основания.

Лийф погледна крадешком към Мегън. Тя беше абсолютно притихнала.

— Като вземам всички тези обстоятелства предвид, аз се съмнявам, че някой би имал полза, ако ви принесем в жертва пред олтара на сляпото подчинение. По-скоро бих оставил открита възможността някой ден вие да можете да работите заедно с… каква фраза чух да използвате? Порасналите, така ли беше?

Мегън започна да се върти неспокойно на стола си. Същото направи и Лийф.

— Можете ли да четете мислите на хората? — попита изведнъж тя.

Уинтърс я погледна и повдигна вежди, а след това каза:

— Обикновено не. Заболява ме глава. Лицата са ми достатъчни. Що се отнася до останалото… — Уинтърс ги изгледа, отдръпна назад стола си и бутна встрани доклада пред себе си. — Ако един ден започнете да работите с „порасналите“, естествено, когато стигнете до това така желано от вас състояние, трябва да разберете едно нещо. То е, че вашата работа е част от работата на един екип, в който не е необходимо непременно да си „прав“, и че между „прав“ и „справедлив“ има съвсем тънка граница. Последното обаче може да бъде фатално. Тази тънка граница е достатъчна, за да бъдеш убит, или пък да убият партньора ти или някой невинен човек. — Той погледна към Мегън. — Ами ако по време на нападението преди няколко дни баща ти беше слязъл на двора? Какво щеше да стане, ако някой от братята ти се беше появил точно в този момент?

Мегън гледаше в пода, изчервена до уши.

— Добре. Няма да се впускам повече в такива разсъждения. Изглежда, че все пак смътно си даваш някаква сметка за възможните последици. Това обаче се отнася и за теб. — Той се обърна към Лийф. — Ти беше следващият в списъка. Имал е адреса на училището ти и сигурно е щял да те намери там. Щеше или да се опита да те отвлече и вероятно щеше да успее, а в такъв случай щяхме да те открием захвърлен в някой трап или в някоя река, или щеше да се опита да се справи с теб на място. Имал е няколко възможности да го направи, а също и вероятността по случайност да убие някои от твоите съученици. И върху кого щеше да падне отговорността?

Лийф също прояви необикновен интерес към шарките на килима.

— Някой ден може би ще го разбереш — продължи Уинтърс. — В момента мога само да ти кажа как се чувства човек в подобни случаи с целия срам, с чувството за вина и със страха, който е изпитал. Мога само да ти кажа също, че все пак всичко това е повече за предпочитане, отколкото чувството, когато заради това, че не си се подчинил на една заповед, някой от колегите ти загине при изпълнение на дълга си. Това ще бъде една безсмислена смърт, дори нещо по-лошо.

В стаята настъпи пълна тишина.

— Като говорим за тези неща — каза Уинтърс и пак седна на стола си, — вашата приятелка Елбай…

— Елбай! Как е тя? — попита Мегън.

— Тази сутрин дойде в съзнание. Разказаха й какво се е случило. Очевидно е настоявала да узнае. Казват, че ще се оправи. Обаче явно много я е яд за някаква битка, която пропуснала с този — той се наведе напред и погледна друг лист от купчината — с този Аргат. Между другото се оказа, че той няма нищо общо с тази работа.

— Ние също си го помислихме — обади се Лийф.

— Да, помислили сте си го, а това е интересно, като се има предвид с колко малко сигурни факти сте разполагали. Обаче предчувствието има също място в нашата работа, както и сигурните факти. Усетът към подобни неща си е дарба, която ние бихме могли да използваме.

— И защо го е направил? — попита Мегън.

— Кой? А, имаш предвид Симпсън, онзи с многото имена? — Уинтърс се облегна назад.

Без никакво предупреждение в един ъгъл на кабинета се появи човек, седнал на стол. Беше облечен в затворнически дрехи. Носеше бледосин гащеризон, а лицето му беше все така безизразно, каквото беше, когато Мегън го видя да насочва оръжието срещу нея. Тя положи усилие да не се разтрепери.

— Никога не печеля — каза мъжът с равен глас, който подхождаше на израза на лицето му.

Изведнъж Мегън се почувства доволна, че не беше я заговорил по време на нападението. Приличаше на робот.

— Искам да кажа, никога не печелех. Но сега, в Сарксос… Печеля през цялото време. Никой не е по-изобретателен от мен. Никой не разбира от военна стратегия, колкото мен.

— Особено след като сте играл всичките тези различни роли — чу се глас, който дойде някъде отвън. Вероятно беше на психиатъра или на психиатричната програма, помисли си Мегън.

— Как по друг начин можех да бъда всичките тези хора едновременно? Как по друг начин те биха могли да печелят? Не става въпрос само за мен — продължи Симпсън. — Аз може да съм главното действащо лице, но най-важна е самата победа. Баща ми обичаше да казва: „Не е важно как играеш, а дали печелиш, или губиш“. После той почина. — Само в този миг лицето му изрази някакво чувство. Беше неподправен гняв, толкова необуздан и неповлиян нито от годините, нито от натрупания жизнен опит. Човек би казал, че това е гняв на тригодишно дете, готово да се хвърли на земята в истерия и да реве до посиняване, а човекът беше на около четиридесет. — Печелих много пъти — каза поуспокоил се гласът, а лицето отново стана абсолютно безизразно — и щях да продължа да печеля. В мен са въплътени всичките роли, които играех в играта. Някой ден пак ще спечеля, въпреки че сега съм извън играта. Пак ще спечеля…

Образът изчезна, оставяйки Мегън и Лийф да се гледат изпълнени едновременно със съжаление, страх и отвращение.

— Вече не използваме фразата „луд за трима“ — обади се Уинтърс, — но ако я използвахме, този напълно заслужава такова определение. На психиатрите ще им трябва доста време, докато стигнат до основната причина за проблемите му. Раздвояването на личността не е нещо необичайно за медицината особено когато случаят е усложнен от неспособност да се прави разлика между игра и реалност, или когато не се разбира, че играта се играе заради самата нея.

В стаята отново настъпи мълчание. Уинтърс изпусна дълбока въздишка.

— Е, добре. Вас няма да ви изключа от списъка на сътрудниците изследователи, защото не искам да хабя такъв ценен суров материал. Подчертавам думата „суров“.

Той погледна и двамата, а те отново се загледаха в килима с пламнали до уши лица. Лийф обаче все пак вдигна очи и каза:

— Благодаря.

— И аз — обади се след него и Мегън.

— Що се отнася до останалото, ако в близко бъдеще се появи работа, подходяща за някой с уникален талант да надушва нещата, да не приема отказа за отговор, да проявява досадно упорство и способност за абстрактно мислене — той се усмихна, — вие ще сте първите, на които ще се обадя. А сега си вървете, за да се успокоите преди пресконференцията. И гледайте да се държите като скромни, млади изследователи сътрудници на Компютърната полиция или Бог ми е свидетел… — Той въздъхна. — Както и да е. Видяхте ли какво ми причинихте. Пропилях си един цял спокоен предобед. Хайде, омитайте се.

Те се изправиха.

— И преди да си тръгнете — продължи Уинтърс, — ще ви кажа само още едно нещо. Няма нищо по-фатално от това да приемеш лъжата за истина. Помислете за всичките фатални лъжи, от които вие току-що спасихте света. Дори и при грешките, които допуснахте… това е нещо, с което бихте могли да се гордеете.

Те се обърнаха и тръгнаха да си вървят, като се усмихнаха за миг един на друг, стараейки се обаче да не ги види Уинтърс.

— А, и още нещо.

Те се спряха на прага и извърнаха назад глави.

Уинтърс клатеше глава.

— Какво, по дяволите, е това име Балк Бурмата?

 

 

На едно друго място в стая без прозорци трима мъже в костюми седяха и се гледаха.

— Не стана — каза мъжът, седнал в началото на масата.

— Напротив, стана — каза друг, като се стараеше в гласа му да няма нотки на отчаяние. — Беше въпрос само на още няколко дни. Първото съобщение, а и разпространената от медиите новина за първото нападение започнаха да се отразяват все по-зле на акциите на компанията. След още няколко часа следващите две нападения и съобщенията за тях щяха да се отразят толкова зле на акциите й, че тя щеше да прекрати дейността си на борсата. Хората щяха да напуснат тази виртуална среда на тумби. Но което е по-важно: технологията се оказа успешна.

— Тя проработи само веднъж — каза мъжът в началото на масата. Сега вече им е известна. Трябваше да проработи, без да я разкрият. Вече с неизползваема. Всеки, който е чул за това, което стана, ще си провери базата данни и ще търси доказателства за имитиране на присъствие сред абонатите си. Това беше една огромна възможност, но вече не е.

В стаята настъпи мълчание.

— Е — каза човекът, който се беше опитал да не изглежда толкова отчаян и не беше успял, — необходимата документация ще е сутринта на бюрото ти.

— Няма защо да чака до сутринта. Да бъде там след час. Да опразни бюрото си и да изчезва. Ако си отиде сега, ще имам някакво оправдание, когато сутринта тук пристигнат от „Токугава“.

Третият мъж стана и излезе много бързо.

— А сега какво? — попита вторият.

Първият сви рамене.

— Ще търсим друг начин — каза той. — Жалко. Този предлагаше добри възможности. Той обаче ни наведе на мисълта за някои други пътища за настъпление.

— И все пак жалко, че не успяхме с този. В парадигма като тази можеха да се водят войни. Истински войни…

— Обаче толкова истински, колкото ги направи да изглеждат софтуерната програма — каза с ледена усмивка първият мъж. — Това, което доказахме е, че сегашната технология не е достатъчна за осъществяването на намеренията ни. Тя не е достатъчно надеждна, за да убеди клиентите ни да я използват вместо по-конвенционалните театри на бойни действия. Не е чак толкова лошо, защото би могло да се предполага, че когато се появи новото поколение технологии, допуснатите слабости ще бъдат взети предвид. Разбира се, няма да има пълна гаранция, защото ние пак ще бъдем там, за да се опитаме да минем през „задната“ врата. Но тогава ще сме в началото на процеса и няма да започнем от средата. Този провал ще ни направи още по-изобретателни. Онези от нас, които не са успели да станат такива, ще трябва да си вървят. — Той погледна към втория човек. — А ти къде ще бъдеш?

— Извинявай — каза вторият мъж и се надигна да си върви, — трябва да се обадя по телефона.

Когато и той си отиде, първият мъж остана замислен на мястото си. „Е, добре. Следващия път… това, което е изобретено от човек, може да бъде фалшифицирано от друг човек. Във всяка игра винаги се намира начин да се излъже, ако човек се постарае да го открие. Следващия път със сигурност“…

 

 

Според легендата в самия край на Сарксос има едно тайно място. То е с много имена, но най-често употребяваното е най-краткото. Домът на Род.

Някои сарксосци, които са се изкачвали по най-високите върхове на североизточните планини от Северния континент и са поглеждали в ясно време на запад, твърдят, че са го виждали оттам. Самотен остров, връх на планина, извисяващ се сред вълните на Морето на залеза. Разказват се най-различни неща затова място, въпреки че малко вероятно е да срещнете някого, който е бил там. Според едни предания там отиват душите на добрите, когато умрат, за да живеят във вечно блаженство с Род. Според други разкази Род отивал там през уикенда, за да наблюдава света, който е създал и който намирал за добър.

Малко са хората, които биха могли да кажат дали това е истина, обаче сега Мегън и Лийф бяха сред тях.

Домът на Род се оказа замък. Това беше почти неизбежно. Обаче приликата с обикновените замъци свършваше дотук, защото сградата като че ли беше строена от архитект, който в някакъв кошмарен сън си беше представил нещо средно между ранен асирийски стил и късен рококо. Наоколо имаше зелени поляни с добре подредени цветни лехи, пълни с асфодел^[1]. Имаше и малък плаж с бял пясък, на който можете да слезете с лодка. Говори се, че змиорките спират на него по пътя си на запад. „Става въпрос за истинския Запад“, обича да се шегува Род. „Това е измисленият Запад. Ако искате да отидете до истинския, трябва да продължите по същия път, да излезете от планетата, да свиете вдясно при втората луна, след това да продължите направо и няма да го пропуснете“.

От главното крило на замъка се издигаше кула с балкон, който гледаше на изток. Всички прозорци на замъка гледаха на изток. Целият Сарксос се намира в тази посока — и покритите с облаци планини, и моретата, и езерата. Виждаше се как лъчите на залязващото слънце се процеждат през облаците в далечината.

— Хубава гледка, нали? — попита един глас зад Мегън.

Тя се обърна и видя Род, който държеше кутия със сода в ръка и гледаше през прозореца. — Тук залезите ни са великолепни, но могат да се видят само от кулата.

— И защо? — попита Мегън.

Род я погледна отегчено.

— Може би е някакво хрумване на архитекта. Това място е проектирано от бившата ми жена. Тя го нарича „характерен елемент“, а за мен е по-скоро досадно. Мисля, че просто е искала да ме накара да се движа повече.

— Много ли стълби има до горе?

— Традиционният брой — триста тридесет и три стъпала — отвърна Род. — Затова монтирах асансьор — добави той и се усмихна.

Мегън също се засмя и се обърна, за да погледа събралите се хора в голямата зала на първия етаж. Никой не отказва покана за такова парти. Наоколо можеха да се видят доста покойници, които бяха починали по време на играта по една или друга причина, а така също и всички, които са били натирвани. Шел Предпазливия стоеше недалеч от бюфета и разговаряше оживено за реконструкцията на Третия свят с Ала. Тук беше и Елбай, която си бъбреше приятно с Аргат, с когото никога не се беше срещала лично. „Аз съм нещо като доайен на покойниците — казваше тя — но, повярвайте ми, нямам нищо против“.

Присъстваха и някои от живите обитатели на Сарксос, които бяха имали щастието да бъдат поканени. Някои от гостите не бяха съвсем наясно защо са тук Мегън и Лийф, но нямаха намерение да любопитстват за причината. Други, които бяха от обслужващия персонал на Сарксос или бяха приятели на Род, знаеха каква е причината или поне се досещаха и затова си държаха езика зад зъбите.

— Не мога много да разгласявам тази работа — беше казал Род на Мегън и Лийф. — Знаете защо. Има хора, които биха се стреснали. Обаче въпреки това исках да ви благодаря.

Мегън се отправи към далечния край на залата, където стояха майка й и баща й с питиета в ръка и водеха приятен разговор с майката и бащата на Лийф. Когато тя се приближи, майка й и се усмихна не толкова хладно, колкото би могло да се очаква след разговора, който бяха водили предишния ден.

— Значи затова била цялата работа, скъпа.

— Може би не съвсем, мамо, обаче… това са хората, на които помогнахме.

— Е, добре — каза майка й, като й разроши косата, жест, с който показваше благоразположението си и който накара Мегън веднага да започне да си оправя прическата. — Справила си се…

— И то много добре — чу се гласът на Елбай, която се появи зад Мегън заедно с племенницата си. И двете й се усмихнаха. — Исках да ви благодаря още веднъж за това, което направихте. Рядко се срещат хора, готови да ти протегнат ръка и да ти помогнат.

— Длъжна бях — отвърна Мегън. — И двамата бяхме длъжни да го направим. — Тя погледна с надежда към Лийф да й помогне в това неловко положение.

Той обаче не се помръдна и само кимна с глава.

— Трябва да се гордеете с дъщеря си — продължи Елбай, а племенницата й каза на Мегън: — Още ме е яд, че постъпих толкова глупаво, като не ви повярвах онази вечер. Ако го бях сторила, щях да спестя толкова неприятности.

— Играехте по правилата — успокои я Мегън. — Няма как, „Правилата се грижат сами за себе си“…

— Съвършено вярно — обади се Елбай. — Опитахте ли от сушито и омлетите? Много са хубави.

— Омлет ли? — заинтересува се бащата на Мегън, хвърли й одобрителен поглед и се отправи към бюфета.

Мегън го последва.

— Татко…

— Хъм.

— Какво пишеш сега?

Той се усмихна.

— Една история, свързана с търговията с подправки. Не се ли досети?

— Не е вярно. Сега го измисли!

— Разбира се, че си го измислих. Искам да ти отмъстя по някакъв начин. — Той се усмихна. — Виж какво, Мегън, доволен съм, че това, което направи в четвъртък вечерта, наистина беше важно. Иначе щяхме да разговаряме по друг начин. Обаче след този случай искам първо да ми казваш за нещата, които са толкова важни, че могат да те застрелят заради тях. Разбрахме ли се? — Той й хвърли поглед, изпълнен едновременно и с яд, и със загриженост, и тя не можеше да му се сърди.

— Ами, да. Добре, татко.

— Отлично. Когато завърша това, което пиша, ще ти дам да го прочетеш. Може би идната седмица. — Той й се усмихна. — Трябва да се научиш да бъдеш търпелива.

— Ще погледна в компютъра ти.

— Опитай се, де — той я погледна дяволито и отиде да се запознае с омлетите.

Мегън се отправи към мястото, където стоеше Лийф и гледаше през един прозорец.

— Искаш ли да се качим на кулата?

— Разбира се, всички вече я разгледаха.

Те се отправиха към асансьора. Когато той спря най-горе, вратата се отвори към малка кръгла стая, над която беше островърхият покрив на кулата. На запад се виждаха последните лъчи на залязващото слънце. На изток, над Сарксос, изгряваше пълната луна. В това време от едната й страна се появи втората луна и се отправи плавно покрай първата, нагоре към небето. В далечината лунната светлина осветяваше снега по североизточните планини, а над тях звездите започнаха да припламват като фойерверки.

Отдолу се чу охкане и ахкане.

— Хей — каза един глас, който идваше откъм стълбите. — Тези звезди са мои. Ако поискам, мога да ги изгася с едно духване, а после пак да ги запаля.

Далеч на изток се извиси някаква крилата сянка. Ставаше все по-голяма и по-голяма. Разрасна се до невероятни размери.

— Какво е това? — попита Мегън.

Лийф поклати глава и продължи да гледа изумен.

Огромната сянка се приближи още повече. Грамадните й черни криле приличаха на буреносни облаци в спускащата се нощ. Точно когато минаваше покрай кулата, тя спря за миг и ги погледна. Имаха чувството, че ги гледат прожекторите на космически кораб. Вятърът, който задуха от преминаването на сянката, приличаше на буря.

Чудовището разпери огромните си криле и ги размаха. Вятърът стана още по-силен, но след това стихна. Царят базилиск кацна върху върха на планината, на който бе построен Домът на Род, и се хвана здраво с нокти за една скала, прибирайки крила. За по-сигурно съществото уви дългата си опашка около скалата и наведе огромната си глава напред, загледано замислено с приличащите си на слънца очи в Мегън и Лийф.

Долу във водата се показа главата на морско чудовище с дълга шия и змиевидно тяло, което изрева заплашително срещу натрапника. От изненада и възхищение Лийф и Мегън не можеха да продумат и дума и само се споглеждаха.

— Добре дошли в моя свят, в който измамниците никога не могат да успеят — чуха те зад себе си гласа на Род.

„Не успяха този път“ — помисли си Мегън, но не каза нищо.