Серия
Войната на братовчедите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Princess, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Дворецът Шийн, Ричмънд
Март 1496 г.

Оттеглям се в уединение преди раждането със свито сърце. Все още тъгувам за малкото си момиченце Елизабет, и това раждане се оказва дълго и тежко. Сестра ми Ан се смее и казва, че ще гледа и ще се учи как се прави, защото очаква дете, но това, което вижда, я изплашва. След няколко часа ми дават силен родилен ейл, а на мен ми се иска майка ми да беше с мен, за да ме успокоява с хладния си сив поглед и да ми шепне за реката и покоя, и да ми помага да преодолея болката. Около полунощ усещам настойчивостта на бебето, прикляквам като селянка и напъвам, а после чувам тихичкия слаб плач и също заплаквам, от радост, че съм родила още едно дете, от чисто изтощение, и откривам, че ридая, сякаш сломена от скръб, скърбяща за брата, когото се боя, че никога няма да видя, за съпругата му, с която никога няма да се запозная, и тяхното бебе, братовчед на това дете, което никога няма да си играе с него.

Дори с новороденото момиченце в ръцете ми, завита добре в голямото си легло, заобиколена от дамите си, които възхваляват смелостта ми и ми носят затоплен ейл и захаросани плодове, аз се чувствам обгърната от самота.

Маги е единствената, която вижда сълзите ми и ги избърсва от лицето ми с ленена кърпа.

— Какво има?

— Чувствам се като последната от рода си, чувствам се, сякаш съм съвсем сама…

Тя не започва да ме утешава, дори не ми възразява и не посочва към сестрите ми, които възклицават над бебето, докато го повиват, пристягат и го слагат на гърдите на дойката. Изглежда мрачна, уморена също като мен от будуването през цялата нощ, бузите й са мокри от сълзи също като моите. Не ми възразява. Наглася удобно възглавниците зад мен, а после проговаря.

— Ние сме последните — казва тихо. — Не мога да ви говоря лъжливи думи на утеха. Ние сме последните от рода Йорк. След вас, след сестрите ви, след мен и брат ми, Англия навярно няма никога вече да види бялата роза.

— Имаш ли някаква вест от Теди? — питам.

Тя поклаща глава.

— Пиша, но той не отговаря. Не ми позволяват да го посещавам. Той е изгубен за мен.

* * *

Кръщаваме новото бебе Мери, в чест на Светата Дева. Тя е изящно, красиво момиченце, с очи в най-тъмния син цвят и смолисточерна коса. Храни се добре и заяква, и макар да не забравям нейната бледа, златокоса сестра, откривам, че намирам утеха в това ново бебе в люлката, тази нова дъщеря на Тюдорите за Англия.

Когато излизам от уединението си, откривам, че страната се готви за война. Хенри идва в детската стая да види новороденото бебе, но само й хвърля един поглед, докато я държа в обятията си. Дори не я взема да я подържи.

— Няма съмнение, че кралят на Шотландия ще нападне, а начело на неговата армия ще бъде момчето — казва Хенри горчиво. — Трябва да събера войска на север, а половината войници казват, че макар да са готови да се бият срещу шотландците, ще сложат оръжие, ако видят бялата роза. Ще се отбраняват срещу шотландците, но ще се присъединят към един син на Йорк. Това кралство е пълно с предатели.

Държа Мери в ръце, и имам чувството, че я принасям като жертвен дар за потушаване на гнева му. В Шотландия може и да живее един син на Йорк, който въоръжава и подготвя войниците си, но тук, в любимия ни дворец Шийн, аз дарих Хенри с принцеса за Тюдорите, а той дори не иска да я погледне.

— Нищо ли не можем да направим, за да убедим крал Джеймс да не се съюзява с… с момчето?

Хенри ме стрелва с потайния си поглед.

— Предложих му съюз — признава той. — Няма значение, ако това не ти се нрави. Съмнявам се, че съюзът ще изтрае дълго. Вероятно никога няма да се наложи да я изпратим.

— Да изпратим коя?

Той придобива смутено изражение.

— Маргарет. Дъщеря ни Маргарет.

Поглеждам го, сякаш е луд.

— Дъщеря ни е на шест години — изтъквам очевидното. — Нима мислиш да я омъжиш за краля на Шотландия, който е — на колко? — повече от двайсет?

— Смятам да я предложа за негова съпруга — казва той. — Когато тя стане на възраст за женене, той ще е едва някъде към трийсетте, това не е лош брак.

— Но, милорд — това означава да избереш съпрузи и съпруги за всичките ни деца, воден единствено от мисълта за онова момче. Нали вече обеща Артур на Испания, ако те пленят момчето?

— Няма да отиде. Прекалено прозорлив е.

— И следователно си готов да дадеш малката ни дъщеря на своя враг, за да се добереш до момчето?

— Нима би предпочела да се разхожда на свобода? — процежда той.

— Не, разбира се, че не! Но…

Вече съм казала твърде много и съм пробудила страховете на Хенри.

— Ще я предложа като съпруга за краля на Шотландия, а в замяна той ще ми предаде момчето в окови — казва Хенри безцеремонно. — И независимо дали, когато казвате, че не искате такъв брак, целта ви е да пощадите малкото ни момиче или момчето, това не променя нищо. Тя е принцеса от рода на Тюдорите, трябва да бъде омъжена там, където може да служи на интересите ни. Тя трябва да изпълнява дълга си, както аз трябва да изпълнявам моя — всеки ден. Както трябва да прави всеки от нас.

Стисвам по-здраво бебето.

— Също и това дете ли? Почти не си я погледнал. Нима всяко от децата ни има стойност единствено като карта, която да изиграеш? Точно в тази игра? В тази единствена, неспирна, неравностойна война срещу едно момче?

Той дори не е ядосан, изражението му е горчиво, сякаш дългът му тежи, сякаш той е по-тежък от всичко, с което би обременил някой друг.

— Разбира се — казва той направо. — И ако Маргарет е цената за смъртта на момчето, тогава за мен това е добра сделка.

* * *

Това лято на лицето на Хенри се появяват две нови дълбоки бръчки, които се спускат от носа към устата му и подчертават привичната му гримаса с извърнати надолу ъгълчета на устните. Обичайното му смръщване оставя следите си по лицето му, когато до него един след друг пристигат доклади за подготовката на шотландците за война и несигурността на укрепленията в северна Англия. Половината от дребните поземлени аристократи на север вече са прекосили границата на Шотландия, за да бъдат с момчето, а близките, които са оставили, не проявяват готовност да тръгнат на бой в подкрепа на Хенри срещу родствениците си.

Всяка вечер след вечеря Хенри отива в покоите на майка си и двамата броят, отново и отново, имената на онези, на които могат да се доверят в Северна Англия. Нейна светлост е съставила списък на хората, в които могат да бъдат сигурни, и на онези, в които се съмняват. Виждам и двата списъка, когато влизам в покоите й да й пожелая лека нощ. Свитъкът с имената на онези, на които имат доверие и които смятат за способни, е притиснат с една мастилница, с перо до нея, сякаш се надяват да запишат още имена, да добавят предани хора. Разгънатият свитък с имената на онези, на които нямат доверие, виси над ръба на масата и се спуска към пода. Едно след друго са написани имена с въпросителен знак до тях. Нищо не би могло да покаже по-ясно, че кралят и майка му се страхуват от собствените си сънародници и сънароднички, че кралят и майка му броят приятелите си и намират списъка за твърде кратък, че кралят и майка му броят враговете си и виждат как броят им расте с всеки изминал ден.

— Какво искаш? — изсъсква ми Хенри.

Повдигам вежди пред тази грубост, проявена пред майка му, но й правя реверанс, като казвам много тихо:

— Идвам да ви пожелая лека нощ, почитаема майко.

— Лека нощ — казва тя. Почти не вдига поглед, угрижена е също като сина си.

— Днес на път за параклиса ме спря една жена и ме попита дали дългът й към краля може да бъде опростен, или може да й бъде отпуснат по-дълъг срок, за да плати — казвам. — Доколкото разбирам, съпругът й се е провинил в дребно нарушение, но не му позволили да си избере наказанието. Трябва да плати глоба, много тежка глоба. Тя казва, че ще изгубят къщата и земята си и ще бъдат разорени. Казва, че той би предпочел да излежи определено време в затвора, отколкото да види съсипано всичко, за което е работил. Казва се Джордж Уайтхаус.

И двамата ме поглеждат, сякаш говоря на гръцки. И двамата изобщо не разбират.

— Той е верен поданик — казвам. — Просто се замесил в кавга. Тежко е да изгуби семейния си дом заради една кръчмарска свада, защото глобата е по-голяма, отколкото може да плати. Никога преди паричните наказания не са били толкова тежки.

— Нищо ли не разбирате? — запитва настойчиво Нейна светлост, и тонът й е изпълнен със сдържана ярост. — Нима не проумявате, че ни трябва всяко пени, всеки грош, който можем да вземем от всеки човек в кралството, за да съберем войска и да платим за нея? Мислите ли, че бихме опростили глобата на някакъв развейпрах, пиянстващ по кръчмите, когато тя ще ни откупи един войник? Дори ако може да ни откупи само една стрела?

Хенри разглежда съсредоточено списъка си, без дори да вдига поглед, но съм сигурна, че слуша.

— Но този човек е верен поданик — протестирам. — Ако изгуби къщата и семейството си, ако бъде разорен, защото хората на краля продадат дома му против волята му, за да приберат една невъзможно тежка глоба, тогава губим обичта и верността му. Тогава ще сме изгубили един войник. Безопасността на трона се крепи върху онези, които ни обичат — само върху онези, които ни обичат. Ние управляваме със съгласието на управляваните — трябва да се погрижим онези, които са ни верни, да продължат да бъдат такива. Този списък… — посочвам имената на онези, чиято вярност е под съмнение. — Този списък ще нарасне, ако разорявате почтени хора чрез глобите, които им налагате.

— Много ви е лесно да кажете такова нещо — вие, която сте обичана, която винаги сте била обичана! — внезапно избухва Нейна светлост майката на краля. — Вие, родена в семейство, което се гордееше, че е толкова безкрайно, толкова показно… — ужасена, чакам да чуя какво ще каже — … толкова безкрайно обичано! — изсъсква тя, все едно това е най-големият възможен недостатък. — Обичано! Знаете ли какво говорят за момчето?

Поклащам глава.

— Говори се, че навсякъде, където и да отиде, завързва приятелства! — тя крещи с пламнало и поруменяло лице, гневът й е напълно излязъл от контрол дори само при споменаването на момчето и неговия типичен за Йорк чар. — Казват, че самият император, кралят на Франция, кралят на Шотландия, всички те просто се влюбили в него. И ето че виждаме как сключва съюзи: с императора, с краля на Франция, с краля на Шотландия, лесни съюзи, които не му костват нищо. Нищо! А ние трябва да обещаваме мир, или да даваме в брак децата си, или цяло състояние в злато, за да спечелим тяхното приятелство! А сега научаваме, че ирландците отново събират войска за него. Макар да не получават нищо за това. Със сигурност не и пари — защото ние им плащаме цяло състояние, за да останат верни — но на него служат от обич. Тичат да застанат под знамето му, защото го обичат!

Поглеждам покрай нея към съпруга си, който държи главата си извърната.

— Можеш да бъдеш обичан — казвам му.

За пръв път той вдига поглед и среща очите ми:

— Не като момчето — казва горчиво. — Очевидно не притежавам умение за това. Никой не е обичан като него.

* * *

Жената, която ме спря на път за параклиса и ме помоли да кажа на съпруга ми, краля, че поданиците му не могат да си плащат глобите, не могат да си плащат данъците, е наистина една от мнозина. Отново и отново хората ме молят да се застъпя за тях, за да им бъде опростен някой дълг, и отново и отново се налага да им казвам, че не мога. Всички трябва да си плащат глобите, всички трябва да си плащат данъците, а бирниците вече ходят въоръжени и яздят с охрана. Когато това лято тръгваме на обиколка на запад, и яздим през зелените хълмове на равнината край Солсбъри, вземаме със себе си личните ковчежници на Хенри, и където и да отидем, те правят нови оценки на имотите, земите и приходите от различните занятия, и представят нов отчет за данъците.

Сега съжалявам, че разказах на Хенри как баща ми имаше навика да гледа над главите на хората, които четяха приветствията на местните жители, и да пресмята колко могат да платят. Системата от заеми, замени и глоби на баща ми се превърна в омразната данъчна система на Хенри и където и да отидем, сме следвани от писари, които броят остъклените прозорци на къщите, или стадата овце в ливадите, или реколтата в нивите, и представят на хората, които идват да ни видят, нареждане за плащане.

Вместо да бъдем посрещани от хора, които ликуват по улиците, тълпят се да помахат на кралските деца и да ми изпратят въздушни целувки, хората се крият далече от погледа ни, трупат вещите си в складове, измъкват тайно сметководните си книги, отричат благоденствието си. Нашите домакини ни поднасят най-оскъдна храна и крият най-хубавите си гоблени и сребърни прибори. Никой не се осмелява да окаже на краля щедро гостоприемство, защото или той, или майка му ще обявят това за доказателство, че тези хора са по-богати, отколкото си дават вид, и ще ги обвинят, че не са обявили богатството си. Пътуваме от едно имение или абатство до друго като алчни скитници, които идват само да крадат, и аз се ужасявам от тревожните лица, които ни посрещат, и облекчените изражения, с които ни изпращат.

И навсякъде, където отиваме, при всяко спиране, има мъже с качулки, които ни следват като фигурата на самата Смърт, яхнали препъващи се от умора коне, мъже, които разговарят тайно със съпруга ми, преспиват, а после, на следващия ден, продължават, възседнали най-добрите коне от конюшните. Отправят се на запад, където корнуолците — земевладелци, миньори, моряци и рибари — заявяват, че няма да платят дори едно пени повече данък на Тюдорите, или потеглят на изток, където крайбрежието се е ширнало, опасно открито за нашествие, или потеглят на север към Шотландия, където научаваме, че кралят организира армия и лее оръдия, каквито не са виждани никога преди, за обичния си братовчед: момчето, което ще бъде крал на Англия.

* * *

— Най-сетне той е в ръцете ми — Хенри влиза в стаята ми, без да обръща внимание на дамите ми, които скачат на крака и се снишават в реверанси; не обръща внимание на музикантите, които рязко спират да свирят и чакат заповед. — Залових го. Погледнете това.

Покорно поглеждам листа, който ми показва. Виждам бъркотия от числа и символи, които са напълно неразбираеми за мен.

— Не мога да прочета това — казвам му тихо. — Това е езикът, който използвате вие; езикът на шпионите.

Той цъква нетърпеливо с език и издърпва друг лист хартия изпод първия. Това е превод на кодираното съобщение от португалския пратеник, подпечатано лично от краля на Франция за удостоверяване на истинността му. Така нареченият херцог на Йорк е син на бръснар от Турне, открих родителите му и мога да ви ги изпратя…

— Какво мислите за това? — пита ме настоятелно Хенри. — Мога да докажа, че момчето е самозванец. Мога да доведа майка му и баща му в Англия и те могат да заявят, че той е син на бръснар от Турне. Какво ще кажете?

Усещам как Маргарет, братовчедка ми, пристъпва няколко крачки по-близо до мен, сякаш иска да ме защити, доловила как Хенри повишава тон. Колкото по-несигурен е той, толкова повече се гневи. Изправям се на крака и вземам ръката му в своята.

— Мисля, че това доказва изцяло твърдението ви — казвам, точно както бих успокоила сина си Хари, ако спореше с брат си, почти просълзен от безсилно раздразнение. — Сигурна съм, че това ще докаже напълно твърдението ви.

— Доказва го! — потвърждава той яростно. — Така е, както казах — той е бедно момче с нисш произход.

— Точно така е, както казахте — повтарям. Вдигам поглед към поруменялото му гневно лице и не чувствам нищо, освен жалост към него. — Това доказва, че сте напълно прав.

Лека тръпка разтърсва тялото му.

— Ще изпратя да ги доведат тогава — казва той. — Тези родители с нисше потекло. Ще ги доведа в Англия и всички могат да се убедят в нисшия произход на този измамник.