Серия
Войната на братовчедите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Princess, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Дворецът Шийн, Ричмънд
Февруари 1492 г.

Преместваме се в Шийн да посрещнем пролетта, но този сезон е още далече и вятърът сякаш вие по долината на Темза, носейки напомнящ за зимата дъжд, а понякога и твърди късчета градушка. Кокичетата са цъфнали в градината, но градушката ги смазва и ги стъпква в замръзналата пръст, с опръскани с кал бели личица. Поръчвам да стъкнат големи огньове в покоите ми и обличам новата си коледна рокля от червено кадифе. Нейна светлост майката на краля идва да поседи при мен, поглежда високата купчина от горящи дърва в огнището и казва: „Чудно ми е, че можете да си позволите толкова дърва в покоите си“, сякаш не тя е тази, която определя отпусканата ми от краля издръжка, сякаш не знае, че ми се изплаща далеч по-малко, отколкото даваха на майка ми, когато беше кралица на Англия, сякаш не е известно на всички, че не мога да си позволя големи огньове в покоите си, а ще трябва да се лишавам и да пестя за този лукс, когато дойде лятото.

Твърде горда съм, за да се оплаквам. Казвам: „Добре дошла сте да идвате и да се топлите тук, когато пожелаете, Ваша светлост“, и се усмихвам вътрешно, че съм превърнала оплакването й от моята разточителност в проява на щедрост. И не падам толкова ниско, че да кажа нещо за годините, когато тя мръзнеше в Уелс, далече от разточителния двор на баща ми, далече от нашите прекрасни покои, и никога не се топлеше на хубав огън.

Тя поглежда буйните пламъци, а после и робата ми.

— Изненадана съм, че Хенри не ви нарежда да излизате на езда — казва. — Едва ли е здравословно да сте затворена вътре. Хенри излиза на езда всеки ден, а аз винаги се разхождам, каквото и да е времето.

Обръщам се към дебелите стъкла на прозорците, по които дъждът се стича на сиви капки.

— Точно обратното, той иска да си почивам — казвам.

Тя веднага застава нащрек, а погледът й се насочва към корема ми.

— Дете ли очаквате? — прошепва.

Усмихвам се и кимвам.

— Той не ми каза.

— Помолих го да не го прави, докато не съм сигурна — казвам.

Явно тя очаква от него да й казва всичко, независимо дали аз искам да споделя новината, или не.

— Е, ще получавате толкова дърва за горене, колкото са ви нужни — казва тя с внезапен изблик на щедрост. — Ще ви изпращам пънове от собствените си гори. Ще имате ябълково дърво от овощните ми градини, уханието е толкова приятно — усмихва се. — Нищо не може да е достатъчно добро за майката на следващия ми внук.

Или внучка, помислям си, но не изричам думите гласно.

Братовчедка ми Маги също очаква дете, ние сравняваме растящите си кореми и предявяваме претенции за необичайни храни, тормозейки готвачите, като казваме, че искаме въглища с марципан, и овнешко, и конфитюр.

А после пристига новина, която прави щастлив и краля. Корабът, който отвел момчето в Корк, е пленен, когато се завръщал празен, от кораб от флота на Хенри, който постоянно кръстосвал около Ирландия. Собственикът на кораба, търговецът на коприна, е разпитан, и макар да се кълне, че няма представа къде е момчето сега, го принуждават да си признае всичко останало.

Хенри идва в стаята ми, като носи голяма чаша греян ейл с подправки и билков чай за мен.

— Почитаемата ми майка каза, че трябва да изпиеш това — казва, подушвайки го. — Не знам дали ще ти хареса.

— Мога да те уверя, че няма — обаждам се лениво от леглото. — Вчера вечерта ми го даде, и беше толкова противно на вкус, че го излях през прозореца. Дори Маргарет отказа да го пие, а тя е толкова смирена, сякаш е слугиня на майка ти.

Той развеселено маха резето и отваря прозореца.

Gardez l’eau![1] — провиква се весело, и изсипва чая в дъждовната нощ.

— Изглеждаш щастлив — казвам. Смъквам се от леглото и отивам да седна при него до огнището.

Той се усмихва широко:

— Имам план, който искам да споделя с теб. Искам да изпратя Артур в Уелс, за да организира собствения си двор в замъка Лъдлоу.

Изведнъж се поколебавам.

— О, Хенри! Той е толкова малък.

— Не, не е. Тази година става на шест. Той е Уелски принц. Трябва да управлява владението си.

Колебая се. Брат ми Едуард замина за Уелс, да живее там като принц на онези земи, и беше пленен по пътя, докато се връщаше у дома за погребението на баща си. Не мога да не се ужасявам от мисълта Артур също да тръгне натам там, от пътя, простиращ се на изток от Уелс през Стоуни Стратфорд, селото, където заловиха нашия вуйчо Антъни и ние не го видяхме никога повече.

— Той ще бъде в безопасност — обещава съпругът ми. — Ще бъде в безопасност в Уелс. Ще има свой собствен двор и собствена стража. И — което е още по-хубаво — ще бъде защитен от посегателството на всеки претендент. Със залавянето на търговеца на коприна постигнах малък напредък по този труден въпрос. Но малък напредък е по-добре от абсолютно никакъв.

— Постигнали сте напредък с търговеца на коприна?

— Търговецът на коприна се оказва изключително полезен. Моят съветник го е видял, и е говорил с него. Вразумил го е, и човекът си е променил мнението, страната, която подкрепя, и лоялността си.

Кимвам. Това означава, че шпионинът на Хенри е успял чрез бой, принуда или подкуп да накара търговеца на коприна да каже всичко, което знае за момчето, а сега ще му плати да шпионира за нас, а момчето — което и да е то — ще бъде предадено. Изгубило е приятел, а вероятно дори не го знае.

— Казва ли кое е момчето?

— Никой не може да каже кое е. Той казва името, което момчето предпочита да използва.

— И то твърди, че е брат ми Ричард?

— Да.

— А търговецът на коприна видял ли е някакви доказателства?

— Търговецът Мено срещнал момчето в португалския кралски двор, където младежът бил широко известен като твой брат, популярен сред всички момчета, красиво облечен, добре образован. Разказвал на всички, че бил избягал като по чудо от Тауър.

— Казал ли е как? — питам. Ако съпругът ми научи, че именно майка ми и аз изпратихме в Тауър един малък паж на мястото на брат ми, тогава я очакват обвинение в държавна измяна и екзекуция, а моят живот ще бъде съсипан, защото той няма да ми се довери никога повече.

— Никога не казва как — отвръща раздразнено съпругът ми. — Заявява, че обещал да не казва, докато не бъде възстановен на трона си. Само си представи! Представи си момче, което има дързостта да каже подобно нещо!

Кимвам. Твърде добре мога да си представя такова момче. Той винаги побеждаваше в игра на криеница, защото беше достатъчно търпелив и хитър да се крие по-дълго от всеки друг. Изчакваше, докато ни повикат за вечеря, преди да излезе със смях. И обичаше майка си и никога не би я изложил на риск, дори не и за да докаже твърдението си.

— Сега Прегент Мено казва, че момчето искало да види свят, и по една случайност отплавали за Ирландия. Ако човек му повярва, би си помислил, че момчето се е създало и издигнало само, без поддръжници и без пари. Ако човек му вярва, ще трябва да се приеме, че Ирландия, една страна, пълна с диваци, които се обличат кажи-речи само с животински кожи, е отличен пазар за коприна, и че всеки умен и прозорлив търговец на коприна вероятно ще отиде там, и то най-вероятно за да покаже стоките си, гиздейки лакея си като принц.

— Но в действителност…?

— Но в действителност момчето трябва да има поддръжници, пари и подкрепа. В действителност трябва да е имало план, за да реши Прегент Мено да отплава с него за Ирландия — тъкмо натам от всички възможни места — и за да е било момчето посрещнато като герой на кея и вдигнато на ръце и понесено от половин дузина от най-вероломните ирландски лордове, които до един по случайност били там, чакащи на кея по същото време, а сега да си живее като крал в един от техните замъци, охраняван от армия французи, които също са там просто по една случайност.

— И ще го плениш ли?

— Изпратих Мено обратно при него със сандък, пълен със злато, и уста, пълна с лъжи. Ще го увери в приятелството си, ще качи момчето отново на кораба си, ще му гарантира безопасно плаване до приятелите му във Франция, но ще го доведе право при мен.

Лицето ми остава напълно безизразно. Мога да чуя биенето на сърцето си. Толкова е силно, та си помислям, че съпругът ми ще го чуе в тихата стая, през тихото пропукване на дървата в огъня.

— И какво ще правиш тогава с него, Хенри?

Той покрива дланта ми със своята.

— Съжалявам, Елизабет, но който и да е той в действителност, за когото и да се представя, не мога да допусна да обикаля насам-натам, използвайки името ти. Ще наредя да бъде обесен за държавна измяна.

— Обесен?

Той кимва мрачно.

— Ами ако не е англичанин? — питам. — Ако не можеш да го обвиниш в държавна измяна, защото е от друга народност: португалец, може би, или испанец?

Хенри свива рамене, загледан в пламъците.

— Тогава ще поръчам да го убият тайно — казва безцеремонно. — Точно както се опита да ме убие баща ти. Това е единственият начин да се действа с претендентите за трона. А момчето знае това така добре, както и аз. И ти също го знаеш. Така че недей да гледаш така невинно и толкова шокирано. Не лъжи.

Бележки

[1] Gardez l’eau (фр.) — пазете се от водата! Обичайният възглас, съпровождан през Средновековието изпиването на помията и съдържанието на нощните гърнета през прозорците. — Б.р.