Серия
Войната на братовчедите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Princess, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Дворецът Гринич, Лондон
Юни 1491 г.

Минават две години, преди да зачена отново, и тогава най-после се ражда момчето, от което имаше нужда съпругът ми. Той го посреща с пламенна радост, сякаш това момче е цяло състояние. Хенри започва да придобива репутацията на крал, който обича да има злато в хазната си; това момче е като току-що изсечен златен суверен[1], още едно творение на Тюдорите.

— Ще го наречем Хенри — заявява той, щом слагат момчето в ръцете му, когато идва при мен, седмица след раждането.

— Хенри, на теб? — питам го, усмихвайки се от леглото.

— Хенри, на благочестивия крал — казва той строго, напомняйки ми, че точно когато си мисля, че сме най-щастливи и най-спокойни, той пак ще започне да се озърта през рамо, защитавайки короната си. Премества поглед от мен към братовчедка ми Маргарет, сякаш ние сме отговорни за затворничеството на стария крал в Тауър, а после — за смъртта му. С Маргарет си разменяме виновен поглед. Вероятно именно бащите ни, в съучастничество с нашия чичо Ричард, са притиснали с възглавница спящото лице на клетия невинен крал. Във всеки случай, ние сме достатъчно близо до убийството, за да изпитваме вина, когато Хенри нарича стария крал „светец“ и кръщава новородения си син на него.

— Както желаеш — казвам небрежно. — Но той наистина прилича толкова много на вас. С медночервена коса, истински Тюдор.

Той се засмива, когато чува това.

— Червенокос като чичо ми Джаспър — казва доволно. — Дано Бог го дари с късмета на чичо ми.

Усмихва се, но аз забелязвам напрежението в очите му, изражението, от което съм се научила да се ужасявам, сякаш е преследван от призраци. Така гледа, когато избухва във внезапен ропот и недоволство. Това е изражението, което сигурно е носил през всичките онези години, когато е бил в изгнание и не е можел да се довери никому и се е боял от всички, и всяка вест, която е получавал от дома си, го е предупреждавала за баща ми, а всеки пратеник, който я е носел, е можело да се окаже убиец.

Кимвам на Маги, която е също толкова чувствителна, колкото и аз, към непостоянния нрав на Хенри, и тя взема бебето, връчва го на дойката му, а после сяда до двамата, сякаш иска да изчезне зад топлото, едро тяло на жената.

— Случило ли се е нещо? — питам тихо.

Той ме поглежда гневно за миг, сякаш аз съм предизвикала проблема, а после го виждам как омеква и поклаща глава.

— Откъслечни новини — казва. — Лоши новини.

— От Фландрия ли? — питам тихо. Винаги леля ми е тази, която предизвиква тази дълбока линия между веждите му. Година след година тя продължава да изпраща шпиони в Англия, пари на бунтовниците, говори против Хенри и семейството ни, обвинява ме в нелоялност към нашия род.

— Не и този път — казва той. — Може би има нещо по-лошо от херцогинята… ако можеш да си представиш нещо по-лошо от нея.

Чакам.

— Майка ти казала ли ти е нещо? — пита той. — Това е важно, Елизабет. Трябва да ми съобщиш, ако е казала нещо.

— Не, нищо — казвам. Съвестта ми е чиста. Този път тя не дойде с мен в уединение, каза, че не е добре и се опасява да не донесе болестта със себе си. Тогава бях разочарована, но сега ме сграбчва тревога, боя се, че е останала навън, за да крои предателски заговори. — Не съм я виждала. Не ми е писала нищо. Болна е.

— Нищо ли не е казала на сестрите ти? — пита той. Накланя глава към Маги, която седи до кърмачката, галейки малките крачета на сина ми, докато той спи. — Тя не е ли казала нищо? Твоята братовчедка Уорик? Маргарет? Нищо за брат си?

— Пита ме дали той може да бъде освободен — отбелязвам. — А аз те моля за това, разбира се. Той не прави нищо лошо…

— Не прави нищо лошо в Тауър, защото е безсилен да направи нещо като мой пленник — казва Хенри рязко. — Ако беше свободен, Бог знае къде щеше да се озове. В Ирландия, предполагам.

— Защо Ирландия?

— Защото Шарл Френски е изпратил нашественическа войска в Ирландия — говори с потиснат, гневен шепот. — Половин дузина кораби, двеста души, под знаме с кръста на свети Георги, сякаш са английска армия. Въоръжил е и е екипирал армия, която марширува под знамето на свети Георги! Френска армия в Ирландия! Защо според теб би го сторил?

Поклащам глава.

— Не знам — забелязвам, че шепна като него, сякаш сме съзаклятници, готвещи се да нарушим мира в една страна, сякаш ние сме тези, които нямат права, които не би трябвало да са тук.

— Мислиш ли, че очаква нещо?

Поклащам глава. Наистина съм озадачена.

— Хенри, наистина не знам. Какво би очаквал кралят на Франция да излезе от Ирландия?

— Нов призрак?

Усещам как по гръбнака ми бавно пропълзява тръпка като студен вятър, макар че е летен ден, и загръщам раменете си с шала.

— Какъв призрак?

Произнасяйки тази единствена, силна дума, съм снишила глас като него, и двамата говорим така, сякаш призоваваме духове, когато той се навежда към мен и казва:

— Има едно момче.

— Момче ли?

— Друго момче. Още едно момче, което се опитва да се представи за твоя мъртъв брат.

— Едуард?

— Ричард.

Старата болка, когато чувам името на мъжа, когото обичах, дадено на брата, когото изгубих, почуква по сърцето ми като близък приятел. Отново пристягам шала си и откривам, че се прегръщам сама, сякаш за утеха.

— Момче, претендиращо, че е Ричард? Кой е той? Още едно подставено лице, още един самозванец?

— Не мога да го проследя — казва Хенри, с потъмнели от страх очи. — Не мога да разбера кой го подкрепя, не мога да открия откъде идва. Казват, че говори няколко езика, осанката му е като на принц. Казват, че е убедителен — е, Симнъл беше също убедителен, те са обучени да бъдат такива.

— Те?

— Всички тези момчета. Всички тези призраци.

Замълчавам за миг, мислейки си за съпруга си, обкръжен в мислите си от много момчета, безименни момчета, призрачни момчета. Затварям очи.

— Уморена си, не биваше да те тревожа с това.

— Не. Не съм уморена. Само обезпокоена от мисълта за нов претендент.

— Да — казва той, внезапно обзет от съчувствие. — Точно такъв е. Права си да го назоваваш така. Още един претендент. Още един лъжец, още едно вероломно момче. Ще трябва да го заловя, да разбера кой е и откъде идва, да оспоря разказа му, да нацепя лъжите му на трески, да опозоря поддръжниците му, и да унищожа него и тях заедно.

Изричам най-ужасното нещо, което бих могла да кажа.

— Какво искаш да кажеш — че аз съм тази, която го нарича претендент? Какъв би могъл да бъде той, ако не претендент?

Той се изправя веднага и свежда поглед към мен, сякаш сме новобрачни и все още ме мрази.

— Именно. Какъв би бил той, ако не претендент? Понякога, Елизабет, намирам глупостта ти за наистина блестяща.

Той излиза от стаята, пребледнял от възмущение, а Маги ми хвърля поглед през стаята и изглежда изплашена.

* * *

Когато излизам от уединението си, откривам, че навън е горещо и слънцето грее ослепително ярко, а двора заварвам обзет от смут и тревога, въпреки раждането на втория ни син. Всеки ден пристига нова вест от Ирландия, а най-лошото от всичко е, че никой не смее да говори за това. Потни коне стоят в двора на конюшнята, мъже, покрити със спечена прах, биват отвеждани направо вътре, за да се срещнат с краля, лордовете седят с него, за да изслушват докладите, но никой не коментира чутото. Сякаш сме във война, но никой не иска да каже нищо; намираме се под безмълвна обсада.

За мен е ясно, че кралят на Франция ни отмъщава за дългата ни, упорита подкрепа на Бретан срещу него. Вуйчо ми загина, за да запази Бретан независим от Франция; Хенри никога не забравя, че откри сигурно убежище в малкото херцогство. Честта му го задължава да подкрепи бившите си домакини. Имаме всички основания да гледаме на Франция като на наш враг. Но по някаква причина, въпреки че тайният съвет е на практика военен съвет, никой не говори открито против Франция. Не казват нищо, сякаш се срамуват. Франция е разположила армия в нашето кралство Ирландия, и въпреки това никой не се гневи срещу французите. Сякаш лордовете смятат, че вината е у нас, в неумението на Хенри да бъде убедителен крал, че това е истинският проблем, и че френското нашествие е просто още един знак за това.

— Французите не ги е грижа за мен — казва ми троснато Хенри. — Франция е враг на краля на Англия, който и да е той, какъвто и да е цветът на дрехата му. Те искат Бретан за себе си, и искат да причиняват неприятности за Англия. Позорът, който ми навличат, два бунта за четири години, не означава нищо за тях. Ако династията Йорк беше на трона, тогава щяха да заговорничат срещу вас.

Стоим в двора на конюшнята, а около нас се носи обичайната глъчка на разговорите, конярите извеждат конете от отделенията им, помагат на дамите да се качат на седлата, благородниците стоят до стремената им, подават чаша вино, държат някоя ръкавица, говорят, ухажват, наслаждават се на слънчевата светлина. Би трябвало да сме щастливи, с три деца в детската стая и предани придворни около нас.

— Разбира се, Франция винаги е наш враг — отвръщам успокояващо. — Както казваш. И ние винаги сме оказвали съпротива на нашествията, и винаги сме побеждавали. Може би, понеже си бил в Бретан толкова дълго, си навикнал да се боиш от тях твърде много? Защото виж — имаш шпиони и хора, които да ти докладват, постове, които ти изпращат новини, и лордовете, които са готови да се въоръжат в миг. Ние сигурно сме по-голямата сила. Между нас и тях е Тясното море. Дори ако има войски в Ирландия, те не могат да бъдат сериозна заплаха за нас. Сега можете да се чувствате в безопасност, нали, милорд?

— Не питай мен, питай майка си! — възкликва той, обладан от един от внезапните си изблици на ярост. — Питай майка си дали сега мога да се чувствам в безопасност. И ми предай какво казва.

Бележки

[1] Златна монета на стойност една лира стерлинга, сечена за първи път по време на управлението на Хенри VII, през 1489 г. — Б.р.