Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

9. Босото момиче

Аз обаче трябва да продължа нататък.

Историята на Мила е красива и трагична, но имам и други послания, които чакат да бъдат предадени. Следващото е „Маседони стрийт“ 6. Едва 5:30 сутринта е. За миг се замислям дали да не се върна на „Едгар стрийт“, но още съм твърде уплашен от чутото и видяното там. Отивам още веднъж, за да се уверя, че нищо не се е променило. Същото си е.

Пристигам на „Маседони стрийт“ по изгрев-слънце. Средата на октомври е. Тази пролет[1] като цяло е необичайно гореща и когато се изкачвам по улицата на хълма, вече е доста топло и приятно. Горе на върха се вижда двуетажна къща. Точно в пет и половина една самотна фигура се появява откъм къщата. Прилича ми на момиче, но не мога да съм сигурен, защото е с качулка на главата. Облечена е в червени спортни гащета и сиво горнище с качулка, но без обувки. Висока е около метър и осемдесет. Сядам между две спрели коли и я чакам да се върне.

Вече почти съм се отказал и решавам да вървя на работа, когато я виждам (определено е момиче) да се появява тичешком иззад ъгъла.

Горнището е свалено и е завързано на кръста й и вече мога да видя лицето и косата й.

Тя ме изненадва, защото стигаме едновременно до ъгъла, но от различни посоки.

И двамата се заковаваме за миг.

Погледът й спира върху мен за секунда.

 

 

Вързаната й на опашка коса е с цвят на слънчеви лъчи, а очите й са бистри като вода. Най-нежното синьо, което съм виждал някога.

В леката извивка на меките й устни улавям интерес.

После отново хуква.

Гледам я как навежда глава и се извръща. Краката й са обръснати, което трябваше от самото начало да ми подскаже, че е момиче. Те са дълги и хубави. Вижда се, че е от онези момичета, които, макар и слаби, си имат всичко. Малки, но добре оформени гърди, изправен гръб, стройни бедра и изваяни прасци. Босите й ходила не са нито големи, нито малки и докосват леко земята. Красива е.

Тя е красива, а аз съм засрамен.

Момичето едва ли има повече от петнайсет години. Замаян съм. Раздиран вътрешно. Любовта и похотта се борят в мен. Не мога да устоя на това момиче, което тича босо в пет и половина сутринта. Безсилен съм.

Тръгвам си към къщи и се питам от какво ли се нуждае тя. Кое е онова, което трябва да й дам? Тръгвам по метода на изключването. Щом живее на хълма, значи не са й нужни пари. Не мисля, че й трябва и приятел, но кой знае?

Тя бяга.

Трябва да е нещо свързано с това. Не може да е друго. Всяка сутрин аз съм там, макар че се крия и съм почти сигурен, че не ме вижда.

Един ден решавам да внеса напредък в отношенията ни и я следвам. Пак съм с джинсите и ботушите си и стара бяла тениска. Тя е пред мен и сякаш не тича, а се разхожда.

А на мен ми излиза душата.

Когато тръгнах, се чувствах като на финалната права на олимпийски турнир. А сега изглеждам точно така, както се очаква — един таксиметров шофьор, който не се движи достатъчно.

Чувствам се жалък.

Тромав.

Краката ми с мъка се откъсват от земята и ме влачат напред. Ходилата ми сякаш орат пръстта и затъват в нея. Дишам колкото мога по-дълбоко, но нещо е запречило гърлото ми. Дробовете ми изнемогват. Усещам как вътре в мен въздухът сякаш изкачва стена, за да се спусне надолу, но пак не ми стига. Въпреки това продължавам да тичам. Трябва.

Тя се насочва към игрището в покрайнините на града, където е спортната площадка. То е разположено на дъното на малка долина и аз си отдъхвам с облекчение, защото ще тичаме надолу. Само връщането ме притеснява.

Когато стигаме площадката, тя прескача оградата и окача горнището си на нея. А аз се затътрям до едно дърво и се стоварвам в сянката му.

Момичето започва да прави обиколки и се върти в кръг на стадиона.

А на мен ми се върти главата.

Гади ми се и изпитвам нужда да повърна. Умирам от жажда, но ме мързи да отида до чешмата, затова оставам проснат под дървото и подгизнал от пот.

Господи, Ед — ругая се мислено. — Ти си едно инфантилно копеле! Даже повече, отколкото съм допускал.

Знам, отговарям си.

Това на нищо не прилича.

Знам.

Знам и това, че не бива да лежа като торба под дървото, но вече нямам никакво желание да се крия от момичето. Ако ме вижда, значи ме вижда, и толкова. Не мога да мръдна, камо ли да се крия, а утре ще съм напълно схванат.

Тя спира за малко и прави упражнения за разтягане, а в това време аз най-сетне успявам да си поема дъх като хората.

Десният й крак е на оградата. Дълъг и красив.

Не мисли за това. Не мисли за това, казвам си.

По някое време, докато разсъждавам така, тя ме забелязва, но тутакси отмества поглед. Навежда глава и забива очи в земята. Също като първата сутрин. Само за секунда. Виждам, че тя никога няма да дойде при мен. Разбирам го, докато сваля крака си от оградата и качва другия. Ще трябва аз да отида при нея.

Когато свършва с разтягането и посяга за горнището си, аз се изправям и тръгвам към нея.

Тя се затичва, но спира.

Разбирам, че знае.

Усеща, че съм тук заради нея. Делят ни шест-седем метра. Аз гледам в нея, а тя гледа в земята на няколко сантиметра от десния ми глезен.

— Здравей — казвам.

Толкова тъпо прозвучава, че няма накъде повече. Следва пауза и вдишване.

— Здрасти — най-сетне отговаря тя.

Погледът й все така е прикован в земята пред мен. Правя крачка. Само една.

— Аз съм Ед.

— Знам — казва тя. — Ед Кенеди.

Гласът й е висок, но толкова мек, че можеш да потънеш в него. Напомня ми за Мелани Грифит. Нали се сещате колко е мек гласът й? Същият е и на това момиче.

— Откъде знаеш кой съм — питам.

— Видях снимката ти, когато баща ми четеше вестника. За обира в банката, нали се сещаш.

Правя крачка напред.

— Сещам се.

Отново пауза и тя най-сетне ме поглежда.

— Защо ме следиш?

— Още не съм сигурен — отговарям уморено.

— Нали не си някой извратеняк?

— Не!

Не гледай краката й, казвам си. Не гледай краката й!

Сега тя ме поглежда съвсем открито и в погледа й се мярка същият интерес, който улових първия ден.

— Добре, радвам се. Виждам те почти всеки ден.

Гласът й е толкова сладък, че чак не е за вярване. От него лъха на ягодова есенция.

— Извинявай, ако съм те уплашил.

Тя си позволява да се усмихне плахо.

— Няма нищо. Просто… Не ме бива много да говоря с хората. — И отново отмества поглед с обичайната си свенливост. — Мислиш ли, че ще е нередно, ако не си говорим? — Сега думите прииждат забързано, за да не ме засегнат. — Нямам нищо против сутрин да си тук с мен, но не мога да говоря, разбираш ли? Чувствам се неловко.

Кимвам. Надявам се да ме вижда.

— Няма проблем.

— Благодаря.

Тя поглежда за последен път в земята, посяга за горнището си и пита:

— Не си много по тичането, нали?

За миг се наслаждавам на гласа й. Вкусът му е като ягоди върху устните ми. Може би го чувам за последен път.

— Не съм.

Още няколко секунди продължава мълчаливото ни сближаване, после тя отново хуква. Аз я следя с поглед и слушам как босите й ходила докосват земята. Харесвам този звук. Той ми напомня за гласа й.

Ходя на площадката всяка сутрин, преди да отида на работа, и тя е там. Всеки ден без изключение. Една сутрин вали силен дъжд, но тя пак е там.

Една сряда си вземам почивка (като си казвам, че човек трябва да прави жертви, когато го зове по-висш дълг). Заедно с Портиер се запътвам към училището. Около три часът е. Тя излиза с няколко приятелки. Това ме радва, защото съм се надявал да не е сама. Свенливостта й донякъде ме притеснява.

Забавно е да гледаш някого отдалеч, без да чуваш гласа му. Това напомня за ням филм. Гадаеш какво си говорят хората. Гледаш движението на устните им и си представяш звука от стъпките им. Чудиш се какво ли си казват, дори нещо повече, какво си мислят.

Забелязвам нещо странно — когато към момичетата се приближава някое момче и тръгва с тях, бягащото момиче отново забива поглед в земята. Когато момчето си тръгва, тя отново се оживява.

Размишлявам известно време за това и стигам до извода, че може би й липсва самочувствие. Като на мен.

Може би се чувства твърде висока и непохватна и не си дава сметка колко е красива в очите на другите. Мисля си, че ако е само това, скоро всичко ще се оправи.

Клатя глава сам на себе си.

Чуй се само, щяла да се оправи! Откъде можеш да знаеш, по дяволите? Да не би ти самият вече да си добре, Ед? Много се съмнявам и съм абсолютно прав. Не ми е работа да кроя планове и да предричам каквото и да било във връзка с това момиче. Трябва да правя само онова, което се очаква от мен, и да се надявам, че е достатъчно.

Няколко пъти наблюдавам къщата й през нощта.

Нищо не се случва.

Никога.

Докато стоя там и мисля за момичето, за старата Мила и за ужаса на „Едгар стрийт“, осъзнавам, че дори не знам името на това момиче. Кой знае защо съм решил, че трябва да е нещо от рода на Алисън, но обикновено мисля за нея като за бягащото момиче.

Отивам на едно от лекоатлетическите състезания, които се провеждат в края на всяка седмица през лятото. Виждам я там с останалите членове на семейството й. Има още едно момиче, по-малко от нея, и съвсем малко момченце. Всички са с черни шорти и светлосини фланелки с пришити на гърба номера. Нейният е 176 и е точно под надписа: „Мило — вашата напитка“.

Обявяват старта на състезанието по бягане на 1500 метра за девойки до петнадесет години и тя се изправя, отупвайки сухата трева от шортите си.

— Успех! — казва майка й.

— Стискаме палци, Софи — обажда се и бащата.

Софи.

Харесва ми.

Чувам името в главата си и грижливо го премервам към лицето й. Пасва идеално.

Тя все още отупва тревата от шортите си, когато си спомням за съществуването на другите две деца. Те изчезват нанякъде и мога да съсредоточа вниманието си изцяло върху Софи. Момичето отива да тласка гюле, а момчето се запилява да играе на войници с някакво грозно копеленце на име Кирен.

— Мамо, може ли да си поиграя с Кирен? Моля те!

— Добре, но внимавай да не пропуснеш състезанието. Седемдесетте метра са след малко.

— Добре. Хайде, Кирен.

За миг се чувствам щастлив, че нося простичкото и непретенциозно име Ед. Не Едуард, Едмън, Едуин, а просто Ед. Понякога е хубаво да си банален за разнообразие.

Софи ме вижда, когато се изправя, и по лицето й за миг пробягва задоволство. Изглежда й е приятно да ме види, но това не й пречи веднага да извърне поглед. Тя тръгва към старта с чифт разкривени стари бутонки в ръка (мисля, че при юношите са позволени на по-дългите дистанции), когато чувам гласа на баща й.

— Софи!

Тя се обръща.

— Можеш да победиш, стига да искаш.

— Благодаря, татко.

Тя тръгва бързо към старта, но се обръща още веднъж към мястото, където съм седнал на слънце и дъвча шоколадов кейк. По устните ми са полепнали кокосови стърготини, но вече е твърде късно да ги избърша. Тя така или иначе няма да ги види от такова разстояние. Хвърля ми само един бърз поглед и продължава. Вече знам какво трябва да направя.

 

 

Ако бях някой фукльо, щях да кажа, че това е най-лесната работа. Раз-два, и готово. Да, но не съм такъв.

Не мога да си позволя да го кажа, защото се сещам за „Едгар стрийт“. Разбирам, че всяко едно приятно поръчение ще е последвано от друго, което ще ми извади душата, затова съм благодарен за сегашното. Денят е хубав и това момиче ми харесва. Харесва ми още повече, докато бяга редом с друго високо и слабо момиче, което все пак като че има леко предимство. Те през цялото време са наравно, но накрая другото момиче финишира по-силно. То удължава крачка, а някакъв мъж крещи с все сила:

— Давай, Ани! Давай! Смачкай ги, момичето ми! Разкажи им играта! Мини я, миличка, можеш да я биеш!

Аз по-скоро бих останал втори, отколкото да слушам такива простотии.

Бащата на Софи не е такъв.

Той е слязъл до самата ограда и наблюдава състезанието напрегнато, но не вика. Само гледа.

Усещам напрежението му, докато тласка с волята си дъщеря си напред пред другото момиче. Когато то изпреварва Софи, той поглежда за миг към другия баща, но това е всичко. И когато печели състезанието, му ръкопляска. Ръкопляска и на Софи. А другият баща се е изпъчил така противно, сякаш той самият е останал без дъх от тичане и е спечелил.

Когато Софи се приближава и застава до баща си, той я прегръща през рамо. Разочарованието му ляга тежко върху раменете й.

Бащата на Софи, кой знае защо, ми напомня за моя баща, само дето той никога не ме е прегръщал през рамо. Да не говорим, че беше алкохолик. Приликата е в държанието му, в мълчаливостта му. Баща ми беше тих човек и за никого лоша дума не казваше. Отиваше в кръчмата и стоеше там, докато затвореха. Тръгваше си пеша, за да изтрезнее, но никога не успяваше напълно. Въпреки това на другия ден ставаше и отиваше на работа. Нито веднъж не пропусна. Майка ми вилнееше и беснееше, обсипваше го с обиди, но той никога не реагираше. Нито веднъж не й отговори по същия начин.

Бащата на Софи изглежда точно такъв, ако не смятаме момента с пиенето. С две думи, изглежда джентълмен.

Двамата се запътват заедно към майката и сядат на хълма. Бащата и майката се държат за ръце, а Софи пие някаква енергийна напитка. Едно от онези семейства, в които си казват „Обичам те“ преди лягане, сутрин на ставане и тръгвайки за работа.

Софи е свалила бутонките от краката си. Поглежда ги и казва с въздишка:

— Мислех, че са ми на късмет.

Сигурно са й наследство от майка й или от някой друг успял роднина.

Докато тримата седят на земята, аз издебвам момента да разгледам по-добре обувките. Избеляло синьо и жълто. Стари и съвсем износени.

И не каквито трябва.

Момичето заслужава нещо по-добро.

Бележки

[1] Действието в романа се развива в Австралия. В Южното полукълбо пролетта настъпва на 21 септември. — Б.ред.