Еди Маринов
Сън с маска съблечена

Отново бленува по някакъв свят —

изчистен, без грим и притворство,

заспива наяве, в душата му глад

за чувства, борба, непокорство.

 

Отваря очи — познатият град

бучи, незаспиващ, несвъшващ,

върви си по улиците, още е млад,

но малко по малко загиващ.

 

Все търси покой, все търси мечти,

оставащи все тъй далече,

дали ще ги стигне, когато заспи

или пък с тях е свършено вече?

 

В ръката му нож, сърцето кърви,

ранено отдавна, обречено,

така свършва всичко. Къде ще върви

в такъв сън — с маска съблечена.