Еди Маринов
Тук-там

Докато виждах как дърветата

покриваха се с цвета на деня,

докато небето редеше дантели

и сипеше нежност и живот,

ти беше там — до мен,

а всъщност толкова далеч…

 

Галеше вятъра с косите си,

спираше дъха на времето,

гонеше се с облаците на ума

и караше слънцето да го е срам,

аз те гледах — отдалеч,

а всъщност толкова отблизо…

 

В пролетта на близостта умираме,

а в есента на разстояния се раждаме,

прегърнати — все стоиме разделени,

а невидяни — вечно се обичаме,

ту тук — далеч,

ту там — наблизо…