Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (6)

Шеста глава

Шарлот се събуди с мъка. Отхвърли завивките и отиде до прозореца, но чу приближаващи стъпки и се хвърли обратно в леглото, като се зави до брадичката. На вратата се почука.

Джуд влезе, остави чаша чай до нея и се приближи до прозореца, за да дръпне тежките завеси. Беше облечен във вчерашните дрехи. Черният пуловер подчертаваше широките му рамене, а тесните джинси — стройните бедра.

Внезапно в паметта й изникна отдавна забравена сцена. Един горещ летен ден, когато близнаците бяха на седемнадесет, тя ги срещна до стария басейн в имението им. Прикри се зад рододендроновия храст, обзета от непонятно смущение при вида на голите им бронзови тела. Джуд й се струваше толкова красив… Като антична скулптура на бог. Наблюдаваше го, изпълнена с някакво ново, тревожно усещане. Изневиделица се появи госпожа Рентън и бързо я отведе да види дали са узрели черешите в градината…

— Трябва да се върна в Стратфорд днес сутринта — каза през рамо Джуд. — Така че би ли се поразмърдала, когато си изпиеш чая? Банята е на твое разположение.

Шарлот бе благодарна заради резкия му тон, който не предполагаше отговор. Тя бързо изпи чая, без дори да усети вкуса му, и стана. Очевидно Джуд бързаше много. Носеше се аромат на печени филийки. Шарлот изпита неудържимо желание да се махне оттук. Вероятно защото този мъж будеше толкова противоречиви чувства у нея — дори страх… „Само след няколко часа ще бъда отново при спокойния, уравновесен Стюарт“ — помисли тя.

— Обичам Стюарт — заяви на образа си в огледалото — и ще се омъжа за него.

Шарлот облече джинсите и тениската и влезе в кухнята, където Джуд вече я чакаше. Наля й студен портокалов сок и й подаде препечена филийка.

— Кафе или чай?

— Може и кафе.

— Ако искаш чай, защо не кажеш, за Бога?!

Той бутна стола си назад и отиде да сложи чайника на печката. Шарлот отпи от портокаловия сок. Очевидно бе приготвен току-що. Макар да бързаше, Джуд не се отказваше от дребните удоволствия…

— Извинявай, че те вдигнах рано, но наистина трябва да се връщам.

— О, не се безпокой, и без това бях будна. Доста работа ме чака в офиса.

— Хм. — Погледна я замислено и продължи: — Имаме проблеми с трагедията „Кориолан“ Диалогът между Кориолан и Овидий не е изгладен. Аз играя Овидий, а моят колега Род — Кориолан. Трябва да репетираме сцената допълнително.

— Мислех, че репетирате „Антоний и Клеопатра“.

— Да, но премиерата на „Антоний и Клеопатра“ предстои и дотогава има време, макар ролята на Антоний да е доста голяма. Докато „Кориолан“ вече се играе.

Като ученичка Шарлот бе страшно запалена по театъра. До този сезон, когато всички усилия на Стюарт да я заведе на представление се оказаха напразни. Не я склони нито неговият аргумент „да види и да бъде видян“, нито двете специални покани за агенцията им. И той взе Деби със себе си.

— А как е глезенът ти?

— Благодаря, добре. — Опита да се усмихне, но гласът й бе скован.

Бе толкова странно и в същото време напълно естествено да седи срещу Джуд и да го наблюдава през бурканчето с мармалад, почти като…

Ръката й трепна и тя разля мъничко чай. Но какво си мислеше тя? Би трябвало да избута мислите за него в най-отдалеченото кътче на съзнанието си, а не да фантазира като отнесен тийнейджър…

Стана рязко и засъбира чашите в мивката, но той нетърпеливо я спря:

— Не се занимавай с това. Икономката ми госпожа Коули ще дойде по-късно и ще оправи всичко. Трябва да тръгваме.

Щом се качиха в колата, той стана необщителен и мълчалив. Лицето му беше набраздено от сурови бръчки. Очевидно всякакви разговори бяха нежелателни. Затова Шарлот остана доволна, когато той извади една касета и я пусна. Горчиво замечтана мелодия изпълни колата. Непоносима тъга се загнезди в гърлото й и Шарлот се разплака. Обърната настрани, дълго наблюдава как улици и дървета се изнизват и остават назад…

Разстоянието до Стратфорд намаляваше и Шарлот мислеше все повече за ангажиментите си. Очевидно и двамата се чувстваха добре, без да говорят, всеки потънали в мислите си. Джуд се откъсваше от шофирането само когато сменяше касетата.

Той не отговори на молбата й да я остави в края на улицата и спря колата пред апартамента й. Шарлот сграбчи чантата и якето и се измъкна, без дори да се сбогува. Сякаш и двамата искаха да се отърват от присъствието на другия час по-скоро…

Апартаментът й изглеждаше така, сякаш току-що е излязла, а на нея й се струваше, че е отсъствала месеци. Проклет да е Джуд! Той бе виновен за всичко. Само той притежаваше способността да я разстрои и да я остави да се дави в морето от чувства. Трябваше да се махне оттук!

Преоблече се набързо, грабна чантата си и излезе.

Когато се появи в офиса, там беше само Деби, а в сините й очи се четеше нескрито любопитство.

— Здравей, всичко наред ли е? Къде е Стюарт? — изпревари я с въпросите Шарлот.

— Здравей. Стюарт има среща. Каза да ти предам, че колата ти е в задния двор. А, търсиха те от полицията.

Колата й! Беше я забравила.

— О, Боже, по-добре веднага да отида, а после да…

— Стюарт каза още да не забравиш, че на обяд пристига групата учители от Австралия. Ще можеш ли да ги посрещнеш на гарата?

— Да, добре, ще ги взема. Всъщност, ако тръгна веднага, по пътя ще успея да позвъня в полицията. Кажи на Стюарт, че… Не, недей, аз ще му се обадя.

Шарлот беше вече на вратата, когато Деби попита:

— Ти познаваш Джуд Рентън, нали?

Шарлот замръзна на място.

— Да… Всъщност… — Какво ли бе наговорил Стюарт, зачуди се тя, а момичето продължи:

— Гледа ли го в шоуто на Ейдриън Хадли миналата вечер?

— Не, не съм. Как беше?

— Страхотно! Едва не се скараха!

Да се скарат! Шарлот замръзна на място от изумление.

— И за какво?

— Ами, беше доста смешно. Всъщност нищо особено. Хадли все се опитваше да научи нещо за личния му живот — знаеш, че с всеки го прави. А Джуд направо го заби: „Ако всички любовни авантюри, които ми приписват, бяха верни, нямаше да съм тук сега.“ Но когато Хадли го попита дали слуховете за него и Клаудия Уексфорд са верни, той страшно се стегна: „Какво имате предвид?“ „Ами че връзката ви е приключила, а тя през цялото време е ходила и с друг…“. Тогава Джуд пребледня, едва не скъса микрофона и си излезе. Не разбирам защо избухна — стотици жени с удоволствие биха заели мястото на Клаудия. Наистина не разбирам…

Шарлот погледна часовника си:

— Трябва да тръгвам, Деби, иначе ще закъснея…

 

 

През следващите няколко седмици Шарлот беше страшно заета, защото сезонът бе в своя разгар. Всеки път, когато развеждаше туристи из града, внимаваше да не минава покрай театъра. Но когато това бе невъзможно, вървеше едва ли не на пръсти, прикрита сред туристите. За щастие, Джуд не се появи нито веднъж. Вероятно прекарваше времето си в безкрайни репетиции на „Антоний и Клеопатра“. Това бе основната му роля за сезона и пресата вече му бе направила сериозна предварителна реклама.

Тя често мислеше за онова, което й каза Деби.

Като си припомняше отново и отново завръщането му след онова злополучно телевизионно шоу, Шарлот си даде сметка, че всъщност гневът му е бил насочен единствено към него самия. И нищо чудно! Поведението му никак не съответства на представата, създадена за него от популярните вестници и списания. Ха! Да покаже, че се е трогнал от предполагаемия край на една любовна връзка! Вероятно слуховете бяха верни и историята с Клаудия Уексфорд наистина бе приключила. А може би пък тя се беше изморила от него. Но не, нито една жена не би могла да се измори от Джуд Рентън!

 

 

В едно имение, на няколко километра от Стратфорд, се организираше благотворителен рецитал под названието „Поезия и музика в лятната вечер“. Щяха да участват трима не особено известни актьори. Шарлот настоя да отидат.

— Надявам се да ми хареса — рече Стюарт. — Не обичам поезията, а може и да завали.

— Но, Стю, там е толкова красиво! А времето се задържа хубаво. Освен това съм купила билетите. Но ако не искаш…

— Добре, ще дойда — прекъсна я той. — Надявам се, ще мога да се поосвежа през антракта, за да издържа и втората част… — пошегува се.

— Стига, Стю! — скара му се тя. — Това изобщо не е смешно!

Когато Шарлот се върна от Лондон, той я посрещна хладно. Но след един тежък разговор й повярва, че е била подведена, и отношенията им се нормализираха.

Ранната юнска вечер бе топла — първата истинска лятна вечер. Тя се изкъпа и застана нерешително пред гардероба — какво да облече за случая? Като че ли нямаше нищо подходящо — нито красивите копринени рокли, нито лекият жарсен костюм, нито новата жълта поплинена пола…

Погледът й падна върху найлоновия плик, пълен с дрехи, които бе приготвила за благотворителни цели, и измъкна оттам една излязла вече от мода рокля.

Точно това й трябваше! Беше идеална за вечерта — дълга до глезена, в стил Джейн Остин, от фин синьо-зелен лен, с изрязано деколте и бяла памучна дантела на три четвъртите ръкави. Стюарт винаги я харесваше в нея.

Когато пристигнаха, паркингът беше почти пълен. Паркът бе отворен за посетители през лятото, а Шарлот го познаваше от дете. Неведнъж бе водила тук и туристи. Всеки път идваше в добро настроение и с нетърпение очакваше да зърне отново неизброимите красиви места наоколо.

Представлението щеше да бъде на огромна поляна, оградена с жив плет. Повечето хора бяха заели местата си. Имаше страшно много зрители — очевидно привлечени от хубавото време, красивите градини и удоволствието да чуят шекспировите сонети в изпълнение на трима актьори.

Отпред, около маса, на която имаше кана с вода, чаши и ваза с напъпили рози, бяха подредени три стола от тръстика. Публиката пък образуваше полукръг около импровизираната сцена и така се създаваше усещането за пълен контакт между публика и актьори. Двамата със Стюарт откриха два свободни стола до пътеката между редиците, недалеч от сцената.

Миг по-късно един мъж излезе напред и заговори:

— Дами и господа, бих помолил за вниманието ви. Най-напред от името на организаторите искам да ви приветствам с „Добре дошли“ в тази чудесна лятна вечер…

Шарлот се загледа над оградата, опиянена от аромата на рози. В следващия миг долови шепота сред публиката и отново насочи вниманието си към водещия, който казваше:

— … И така, нека изразим нашето съчувствие към господин Брауни за неговото неразположение. Така че той няма да е с нас тази вечер… Много жалко, наистина, защото той изпълняваше този сонет великолепно… Но ние сме изключително благодарни на господин Рентън, че се отзова така бързо.

Не! Не може да е истина! А и не забелязваше Джуд сред няколкото изпълнители, събрани под арката. Вълна на одобрение премина през публиката.

— … Той беше безкрайно любезен да се откаже от хонорара за тази вечер, като единственото му условие бе част от парите да отидат за благотворителни цели по негова преценка…

— Знаеше ли за това? — попита я сърдито Стюарт.

— Разбира се, че не! Бъди разумен, за Бога! Откъде можех да зная?!

„Ако знаех, щях да съм много далеч оттук!“ — мислено добави тя.

Отговорът на Стюарт се загуби в аплодисментите. Тя погледна към него и видя безизразното му лице. Нямаше нито време, нито желание да разсъждава върху неговите чувства! Та нейните бяха не по-малко объркани! Ръцете й сякаш сами заръкопляскаха, когато тримата актьори, последвани от музикантите, пристъпиха напред.

Не искаше дори да погледне към Джуд. Като че ли това щеше да й помогне по някакъв начин. Но едва ли можеше да прекара следващите два часа, като непрестанно се мъчи да не мисли за него. Все пак той не я бе видял, така че тя щеше да е само едно от много непознати лица на публиката.

Когато артистите отново се поклониха в отговор на аплодисментите, Шарлот плъзна поглед по артистите и го прикова в Джуд. Това беше един нов Джуд, напълно непознат за нея. Никога не го бе виждала да играе така — сериозен, уверен актьор до мозъка на костите си. Беше облечен безукорно. Както бе казал: „Почитателите очакват това от мен“.

Шарлот не можеше да откъсне поглед от него. Сега вече напълно признаваше природните му заложби да бъде актьор. Тази вечер той бе напрегнат, макар че бе необходима едва една хилядна от възможностите му, за да се справи със задължението си.

Постепенно под влиянието на музиката, песните и сонетите тя се отпусна. Когато не четеше, очите на Джуд обхождаха публиката и тогава Шарлот потъваше в стола си.

Погледна в програмата — само след още един сонет, изпълняван от Джуд, следваше антракт. Той отпи няколко глътки вода и продължи с „Лицето ти без никакво белило с женския ти чар ме заплени…“

Спря за миг, остави книгата на масата и се изправи. Възцари се тишина и на Шарлот й се стори, че всички чуват ударите на сърцето й. Музикантът също се изправи и двамата тръгнаха към публиката.

Джуд се запъти към млада хубава жена, дошла с родителите си. Спря до нея, коленичи и продължи да рецитира. В края на сонета се изправи, целуна й ръка и отново тръгна. Направи същото и с по-възрастна дама, като я остави пламнала от вълнение.

— Преиграва! Направо преиграва! — измърмори Стюарт и Шарлот опита да се съгласи.

Но тази неуловима магия, която Джуд носеше в себе си, правеше всичко да изглежда очарователно. Той продължи да върви по пътечката между зрителите и тя сведе поглед, за да не вижда как се приближава към нея. Другите хора се обръщаха, усмихваха се, а Стюарт седеше напълно неподвижен.

Стиснала ръце в скута си, Шарлот усещаше, че вече е някъде зад нея.

После стомахът й се сви, а сърцето й спря да бие за миг, защото точно зад себе си чу топлия му глас:

„Че тя е твоя, туй не е беда,

макар да бе на мене много близка;

че ти си неин, тази болка, да,

далече по-жестоко ме потиска…“

Той се наведе, хвана ръката й и леко я стисна, а Шарлот едва се сдържа да не скочи и да не избяга…