Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (9)

9

Лангтън Хол, Оксфордшър

Бен прекара една неспокойна нощ на течение в коридора пред спалнята на Лай Луелин. Тя се бе опитала да го убеди да спи в една от осемте празни спални на Лангтън Хол, но той държеше да е близо до нея, а нямаше къде по-близо да се настани, освен в нейната спалня.

Докато седеше на пода, подпрян неудобно с гръб на стената, мислите му кръжаха все около Лай. Чувстваше се някак особено, съзнавайки, че ги дели само една стена. Навремето бяха толкова близки, че сега му беше неописуемо тежко да бъде хем до нея, хем така далеч.

Наближаваше шест сутринта и Бен бе успял да остане буден, палейки една след друга лютиви турски цигари. Когато през прашния прозорец в коридора проникнаха първите лъчи на зората, той си мислеше за телефонното позвъняване от полицията предишната вечер. Прехвърли в съзнанието си всички подробности. Апартаментът на Лай в Ковънт Гардън можеше да е разбит и претършуван във всеки един момент през последните пет дни. Съседите се върнали от почивка и като забелязали, че вратата е открехната, надникнали вътре, видели пораженията и позвънили в полицията.

Оказало се обаче, че не става въпрос за обикновен грабеж. Нападателите били изкъртили дъските от пода, разбили цялата мебелировка, разрязали дори възглавниците на леглата и канапетата, но… не взели нищо. Полицаите открили перлената й огърлица заедно със златния часовник и диамантените обици на нощното й шкафче, точно както ги била оставила. Бен не виждаше в това никаква логика.

Той се изправи на крака и се протегна, сгъна спалния чувал и слезе долу. Вече правеше кафе в кухнята, когато Лай се появи, трепереща от студ, с разрошена коса. Изпиха по чаша горещо кафе, докато наблюдаваха изгрева от кухненския прозорец. Лай държеше чашата си с две ръце, за да ги стопли. По бледото й лице Бен отгатна, че не е спала много повече от него.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита го тя. — Ще останеш ли наоколо, или ще се обадиш по телефона, както спомена?

— Бих се чувствал по-добре, ако знаех, че имаш надеждна охрана — отвърна той. — Не мога да бъда денонощно до теб, да те следвам навсякъде, да пазя гърба ти всяка секунда. — Той помълча и добави: — Същевременно искам да знам какво се случва около теб.

— Значи оставаш?

Той кимна.

— Поне за малко.

Тя сложи чашата си на плота.

— А, добре тогава. Ако ще стоя известно време в тази къща, по-добре да започна с разопаковането. В кашоните има пуловери, а тук е страшен студ.

Бен донесе дърва от навеса. Лай го наблюдаваше, докато бързо разчисти изстиналата камина в кабинета и стъкна огъня. Скоро в камината забумтяха оранжеви пламъци. Докато работеше, Бен усети движение зад гърба си и рязко се извърна.

— Какво правиш, за бога? — запита я той.

Тя спря да подскача на място и се засмя.

— Едно време в Уелс, като ни свършеха парите за отопление, татко ни караше да скачаме и да тичаме из къщата, за да се сгреем. Или пък ни извеждаше на дълги разходки и когато се върнехме премръзнали и със зачервени бузи, вкъщи ни се струваше топло и уютно.

Бен постави няколко едри цепеници върху подпалките.

— Звучи ми като във войската — подхвърли той. — Само че там му викат „каляване на характера“.

Лай се загледа през прозореца. Слънцето вече се подаваше над върховете на дърветата.

— Да ти кажа честно, нямам нищо против една разходка. Вече дни наред съм като затворник. Какво ще кажеш да поизлезем на въздух?

— Разбира се, тъкмо да ми покажеш имението си.

Тя заключи тежката задна врата и пъхна ключа в джоба на бежовото си велурено яке. Вдигна лице към слънцето, затвори очи и тъжно се усмихна.

Известно време вървяха мълчаливо. Теренът около къщата се спускаше под лек наклон, през ливади и покрай декоративно езерце, към някаква гора. Поеха по една пътечка, осеяна с клечки и жълти листа, размекнати от дъждовете, и преминаха през тунел от преплетени лаврови клони. През дупките между листата над главите им проблясваха лъчите на студеното зимно слънце.

— Сега ще видиш любимото ми местенце — каза тя, сочейки напред. Тунелът от сочни вечнозелени листа правеше остър завой и пред очите им изведнъж се разкри дивна гледка към ливадите и проблясващата в далечината река. На отсрещния бряг пасеше стадо коне.

— Преди да дойде лятото, ще поръчам за тук няколко пейки — каза Лай. — Толкова е красиво!

Бен обаче усещаше, че съзнанието й е заето с тревожни мисли.

— Знам, че не ти се иска да се връщаме за пореден път на тази тема — подхвърли той, — но е редно да знаем какво всъщност се случва.

Тя заби поглед в краката си.

— Не разбирам.

— Убедена ли си, че не търсят нещо в апартамента ти?

Лай въздъхна.

— Казах ти, този апартамент ми беше само база в близост до Операта. Не държах нищо в него и почти не се свъртах там.

— И си абсолютно сигурна, че е бил празен, когато си се нанесла? Че нищо не е забравено от предишните наематели?

Тя поклати глава.

— Както ти казах, наех го празен. Не, търсят нещо мое. Нещо, свързано с мен, но какво ли?

Бен не отговори. Протегна ръка и леко я стисна за рамото. Мускулите й бяха напрегнати. Тя се дръпна крачка встрани и ръката му увисна във въздуха.

Той вдигна поглед към небето. Всеки момент щеше да завали. Разхождаха се от близо час.

— Да се връщаме — каза Бен.

Докато извървяха обратния път към къщата, оловни облаци бяха закрили слънцето. Вятърът се засилваше и вече запръска. Лай отключи задната врата и Бен тръгна по коридора към кухнята, където бе оставил раницата си. Посегна към телефона, и изведнъж замръзна. Очите му се присвиха.

Лай забеляза това.

— Какво има?

Той я погледна повелително и притисна показалец към устните си. Тя направи жест, сякаш искаше да каже: „Нищо не разбирам“.

Той се пресегна мълчаливо, хвана я над лакътя и я дръпна след себе си към другия край на стаята. Отвори рязко вратата на килера и я побутна вътре.

— Бен… — Очите й бяха широко разтворени от страх и объркване.

— Не мърдай, не издавай звук! — прошепна той и затвори вратата след нея.

Огледа се и грабна тежкия чугунен тиган от готварската печка. Излезе през открехнатата врата на кухнята и с безшумни стъпки се запромъква по облицования с ламперия коридор.

Откри ги в кабинета й. Бяха двама, с гръб към него. Маскирани и въоръжени. С еднакви военни куртки и автоматични пистолети в кобури, препасани през гърдите.

Не си губеха времето. Около тях се въргаляха преобърнати кашони, а съдържанието им беше изсипано върху голите дъски. Навред бяха разпръснати партитури, писма, книжа. Мъжът отляво ровеше в куфар, мятайки дрехи по пода. Този отдясно бе коленичил пред камината и с двуостър боен нож разрязваше голям кашон, облепен с тиксо.

И двамата не забелязаха, когато Бен пристъпи в стаята.

Кашонът се отвори и от него изпаднаха книги и папки с документи. Мъжът бръкна вътре и извади тънък класьор. Разгледа го и махна с ръка на другия.

Мъжът отляво тъкмо извръщаше лице към него, когато ръбът на тигана се вряза в черепа му като острие на брадва. Той се строполи безжизнен на пода.

Другият захвърли папката и посегна към пистолета си. Бен се оказа по-бърз и му нанесе премерен удар в гърлото, предназначен по-скоро да го зашемети, отколкото да го убие. После, преди да бе паднал на пода, го стисна като менгеме за врата.

— За кого работиш? — попита тихо той, докато със свободната си ръка измъкваше пистолета от треперещите му пръсти. Беше голям и тежък — колт 45-и калибър от неръждаема стомана, пълнител с голяма вместимост, патрон в цевта, с вдигнат ударник и поставен на предпазител. Беше лъскав и миришеше на прясна смазка.

Бен беше привърженик на простото и ефективно водене на разпит. Той свали предпазителя на пистолета и притисна дулото в слепоочието на мъжа.

— Казвай бързо или си мъртъв — натърти той.

Мъжът започна да подбелва очи през процепите на маската. Бен охлаби хватката върху гръкляна му. Погледна надолу, към захвърления на пода тънък класьор. Напряко върху предната му корица с маркер пишеше „Писмото на Моцарт“.

Бен натисна по-силно дулото към черепа му.

— Какво става тук? — запита той.

Вратата се отвори с трясък. В стаята влетя трети мъж и още от прага започна да стреля. Въздухът се изпълни с миризма на барут. Бен нямаше къде да се скрие. Покрай главата му профуча куршум; той усети с кожата си ударната вълна.

Сграбчи пленника си за яката, вдигна го от пода и го завъртя пред себе си, за да го използва вместо щит. Мъжът изпищя от болка, когато няколко куршума се забиха с глух удар в гърба му. Зарита конвулсивно, единият му крак закачи класьора, капакът се отвори и отвътре се посипаха документи; някои от тях полетяха към камината.

Бен се прицели с пистолета над рамото на мъжа и натисна спусъка. Колтът ритна два пъти, един след друг проехтяха два оглушителни изстрела. Тялото на нападателя се изви във въздуха, удари се с гръб в стената и полека се хлъзна надолу.

Бен пусна на пода трупа на своя доскоро жив щит. Съдържанието на класьора беше разпиляно върху решетката пред камината. Част от документите бяха обхванати от пламъци, които се разпространяваха бързо. Гореше ъгълът на килима. Той умело стъпка огнените езици и изрита почернелите останки хартия по-далеч от камината.

Пресече стаята и клекна до третия мъж, за да го огледа. Беше облечен по същия начин, носеше същата маска и оръжие като другите двама. Първият куршум го бе улучил в гърдите. Вторият бе попаднал по-високо поради ритането на пистолета и бе отнесъл горната половина на черепа му. Бен въздъхна. И тримата неканени пришълци бяха отнесли тайните си в гроба.

Той се ослуша напрегнато. Някъде из къщата се затръшна врата. Лай? Скочи и се затича по широкия коридор. Отвън се чуха викове, рев на форсиран докрай дизелов двигател, бързи стъпки по чакъла пред къщата. Той пробяга на един дъх разстоянието до главния вход на къщата, като за миг се подхлъзна върху полирания паркет. Отвори със замах вратата тъкмо когато четвъртият мъж се хвърляше в чакащия форд транзит, който потегли по алеята, разпръсквайки чакъл изпод гумите си.

Бен вдигна колта и изстреля бърза поредица от шест куршума в задните врати на вана. Прозорците се пръснаха на сол.

Колата занесе на една страна, но продължи стремително да се отдалечава. Бен изстреля още два куршума към гумите, но целта вече се бе смалила в далечината. След миг стигна края на алеята и изчезна от погледа му.

Бен изруга и се върна тичешком в къщата. Пресече кухнята и отвори вратата на килера.

Лай се нахвърли с крясък върху него и замахна с дългото метално електрическо фенерче към главата му. Ако го бе улучила, със сигурност щеше да го изпрати в кома. Той избегна удара и я стисна за китката. Тя дишаше тежко и имаше обезумял поглед. На Бен му се стори, че сякаш не го позна.

Той я разтърси.

— Лай! Това съм аз… Бен!

Тя се опомни и го погледна. Лицето й беше бяло като вар.

— Имахме неканени гости — обясни той. — Вече си в безопасност. Но трябва да се махаме оттук, и то бързо. Скоро може да дойдат и други. — Той се извърна и понечи да излезе.

Тя трепереше цялата.

— Къде отиваш?

— Събери си нещата — каза той. Взе си раницата и я отнесе в кабинета. Затвори вратата след себе си и събра от пода обгорелите хартии. Някои от тях се разпаднаха на пепел в ръцете му. Той въздъхна.

Сред документите имаше подплатен малък плик, лек и тънък. Единият от ъглите му беше леко опърлен от огъня, но иначе му нямаше нищо. Не беше отварян. Отгоре бе надписан до Лай на адреса й в Монте Карло. Пощенското клеймо беше от Виена, ден след смъртта на Оливър.

Бен нахвърля всичко обратно в класьора. Върху надписа „Писмото на Моцарт“ лъщеше капка все още незасъхнала кръв. Той разкопча раницата си и пъхна класьора вътре.

Взе двата колта от убитите, прибра и всички резервни пълнители от паласките им. Тези мъже явно бяха професионалисти. Претърси ги. Не носеха в себе си никакви документи, никакви лични вещи — нищо, по което да бъдат идентифицирани.

Вдигна поглед и видя, че дръжката на вратата се завъртя. Преди да успее да я спре, Лай влезе при него.

Когато очите й обхванаха стаята, тя замръзна. Трима мъртъвци лежаха на пода сред локви кръв с изцъклени през процепите на маските очи и разперени крайници. Кръв имаше и по една от стените, където се бе свлякъл трупът. От черепа на единия стърчеше дръжка на тиган. Тя се олюля и с мъка се задържа на краката си.

— Не исках да видиш всичко това — каза й Бен, като я хвана за лакътя и полека я изведе от стаята.

— Ти ли го направи? — попита тя задавено.

— Виж, нямаме време за разбор. Готова ли си да тръгваме?

Лай кимна едва-едва.

Бен погледна часовника си. От бягството на оцелелите нападатели бяха изминали десет минути.

— Трябва да сечем напряко през ливадите и да потърсим транспорт.

— Аз имам кола — каза Лай. — В гаража отзад.