Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (55)

55

Бен се дръпна от вратата. Мъжът го гледаше, скръстил ръце на гърдите си, със строго изражение на лицето. Плешивото му теме блестеше на светлината от коридора. От ушите му се подаваха гъсти и твърди като четина косми. Зад него се появи и друг, значително по-дребен, който хвърляше злобни погледи към Бен.

— Извинявам се — каза на немски Бен. — Търсех тоалетната.

— Тази стая е затворена за посетители — каза плешивият. — Какво правехте вътре? — Той надникна зад рамото на Бен, към издайнически отворената врата. — Вие ли я отворихте? — попита строго той, като присви подозрително очи.

Отвън въжето изскърца по парапета. Гардът пристъпи крачка напред към балкона. Посегна към радиостанцията си.

— Исках да си поема глътка въздух — каза Бен. — Прекалих с виното…

— Има тоалетни на долния етаж — сопна се по-дребният от гардовете.

— Ами… сигурно съм се загубил — каза Бен. — В такава голяма къща…

По-дребният гард не изглеждаше убеден. Плешивият пристъпи към вратата.

Бен хвърли поглед към балкона. Черната кука на въжето се очертаваше ясно на фона на белия камък. Плешивият я видя и със замах извади радиостанцията. По-дребният бръкна под сакото си.

Бен беше на половин метър от ръба на билярдната маса. В полумрака ръката му напипа нещо гладко, цилиндрично и кораво.

Плешивият бе отворил уста, за да подаде тревога по радиото, когато Бен строши билярдната щека в главата му. Мъжът изпусна радиостанцията и се строполи на пода.

Дребосъкът посегна към пистолета си. Дори да не улучеше, изстрелът щеше да вдигне под тревога цялата къща. Той беше бърз, но Бен беше още по-бърз. Строшената билярдна щека беше като хладно оръжие в ръцете му. Той я заби с все сили в окото на противника си, острият назъбен край проникна в мозъка му и го уби на място.

Междувременно първият гард бе скочил на крака, устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка, зъбите му проблеснаха за миг на светлината от вратата. Той замахна. Бен се дръпна встрани и усети как юмрукът профуча със страшна сила покрай главата му. Пристъпи напред и преди гардът да бе имал време да замахне повторно, смачка трахеята му със саблен удар. Гардът рухна на пода. Бен настъпи врата му и го прекърши.

С крайчеца на окото си забеляза движение зад вратата. Обърна се тъкмо когато тъмната мъжка сянка прекрачваше парапета на балкона. Беше ирландецът О’Нийл, бившият сержант от Специалните части, когото Бен се бе сетил най-напред да включи в екипа си.

— Радвам се, че дойде, Шейн — каза той.

О’Нийл влезе в стаята. Смъкна черната вълнена шапка и се ухили изпод рошавите си посребрени мустаци. Погледна надолу към двамата охранители.

— Май си почнал без нас — подхвърли той.

Бен вече влачеше труповете към близкия шкаф. Докато двамата с О’Нийл успяха да ги напъхат вътре и да прикрият кървавото петно на пода с едно килимче, останалите трима вече се бяха изкачили по въжето и се събраха в билярдната. Кук, Ламбер и Делма бяха налице, готови за мисия. Останалите шестима членове на екипа се бяха пръснали по двойки из парка на имението и неутрализираха всеки от охраната, който им се изпречеше.

Четиримата облечени в черно мъже прегледаха за последен път снабдените си със заглушители автомати. О’Нийл подаде на Бен деветмилиметров пистолет с голяма вместимост на пълнителя и дълъг заглушител, завит върху дулото.

— Нямаме много време — каза Бен. Той вкара патрон в цевта, постави оръжието на предпазител и го затъкна и колана си.

Коридорът отвън беше чист. Бен излезе пръв, като се оглеждаше внимателно. Останалите го последваха, пристъпвайки безшумно по дебелите килими, стиснали оръжията си в ръце. Вече нямаше никакъв шанс да ги помислят за гости на партито, които са се изгубили, търсейки тоалетната.

Трябваше да действат бързо. Гардие още не бе подал сигнал от долния етаж, но хората на Крол сигурно всеки момент щяха да се задействат. Бен ги поведе напред, като се мъчеше да си възстанови маршрута от видеоклипа на Оливър. Пореден завой на коридора. Поредна врата, поредно разклонение, поредно решение, което да вземе за част от секундата.

Той спря и се загледа в картината на стената. Беше една от онези, запечатани на филма — някаква сцена на мъже с костюми от осемнайсети век, събрани в голяма зала. Масонска символика, колонади. Той вече знаеше какво означава това.

Продължи с ускорена крачка напред, усещайки как го обзема неописуема ярост. Онези бяха близо.

Пред тях внезапно се отвори врата. Всички като един се прилепиха до стената. От стаята, кикотейки се, излязоха мъж на средна възраст и млада жена и поеха прегърнати по коридора, като се натискаха и опипваха похотливо. На отсрещната стена имаше огледало. Момичето се отскубна от ръцете на мъжа и се заклатушка към огледалото на високите си токове, за да огледа грима и прическата си.

— Приличам ли ти на някоя, която току-що са я чукали? — каза през смях тя, заваляйки думите.

— Нищо ти няма, много добре си изглеждаш — отвърна мъжът, като оправяше връзката си. — Да се връщаме на бала.

Момичето подръпна надолу роклята си пред огледалото. Една крачка вляво, и щеше да види отраженията на мъжете зад себе си. Бен чакаше, изпънат като струна.

Момичето се усмихна на себе си в огледалото, издаде устни напред и закуцука след партньора си, като се хвана за протегнатата му ръка. Кикотенето им утихна зад ъгъла.

Бен погледна О’Нийл, който въздъхна. Вдигна длан към устата си и се готвеше да прошепне нещо, когато чу в ухото си гласа на Гардие: „Тук долу има раздвижване!“.

Бен погледна часовника си. 9:12 ч.