Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (47)

47

Изведнъж отекна рязка команда и юмрукът на Глас замръзна във въздуха, преди да бе нанесъл удара. Бен издиша въздуха от дробовете си и мускулите му се отпуснаха.

Глас свали ръка и се обърна назад точно в момента, когато някакъв дребен мъж на видима възраст между шейсет и седемдесет години влезе в хангара. Бен го проследи с поглед, докато се приближаваше, заобиколен от петима бодигардове с автомати MP-5. Старецът беше гладко избръснат, облечен в безупречен черен костюм, със строга вратовръзка и дълго палто от туид. Черните му лачени обувки потракваха равномерно върху бетонения под. Лицето му беше издължено и бледо, с орлов нос и немигащи очи, които му придаваха вид на хищна птица.

— Има промяна в плана — каза сухо той на Джак Глас. — Доведете го в офиса ми. — Макар и с немски акцент, английският му беше перфектен.

Видимо разочарован, Глас излая навъсено съответните заповеди към гардовете, докато сваляше бокса от ръката си. Двама мъже пристъпиха към Бен и го откачиха от веригата. Той нямаше никакво намерение да пада на пода, не желаеше да им достави това удоволствие. Остана на крака, леко олюлявайки се, като се опитваше да фокусира вниманието си.

Дуло на пистолет го сръга в гърба и гардовете го поведоха през хангара към една стоманена врата, след която започваше дълъг коридор. Глас вървеше напред и отвори друга врата към някакъв офис, спартански обзаведен с едно голо бюро, върху което имаше само компютър с два монитора, обърнати в различни посоки.

Гардовете стовариха Бен върху тръбен стол, с лице към бюрото. Той се бореше с умората и гаденето, като мигаше често, за да проясни мозъка си.

Строго облеченият старец заобиколи бюрото, седна на въртящия се стол срещу Бен и заговори бавно, като натъртваше всяка дума:

— Казвам се Вернер Крол — каза той.

Бен знаеше кой е той. Сегашният граф Фон Адлер.

Около минута Крол наблюдава съсредоточено Бен. Погледът му беше остър и интелигентен; Бен можеше само да се досеща какво си мисли. Сбръчканото му лице изразяваше безстрастно любопитство, в очите му проблясваше игриво пламъче, сякаш случващото се донякъде го забавляваше. С небрежен жест той освободи гардовете, които реагираха като добре обучени кучета и се изнизаха, без да кажат дума. Не бяха толкова непредпазливи, че да оспорват дадената им от Крол команда.

Глас извади от джоба си кутийката с диска и я подаде на Крол.

— Намерихме го в него, сър.

Старецът пое диска и го превъртя в ръцете си. Пръстите му бяха дълги и тънки. Той постави диска в четящото устройство. Докато се зареждаше, в стаята се възцари пълна тишина. Старецът се облегна назад и изгледа замислено видеоклипа, без да каже дума. Бен виждаше сменящите се образи на екрана, отразени в лещите на очилата му.

След като клипът свърши, Крол спокойно извади диска от компютъра. Превъртя го още веднъж в ръцете си, после погледна хладно Бен и го пречупи на две.

— Благодаря, че ми донесохте това — каза той и хвърли парчетата от диска върху бюрото си.

После взе картонената тръба, в която беше писмото на Моцарт. Бръкна с пръст и извади навитата на руло хартия.

— Интересно — каза той, докато погледът му пробягваше по редовете. — Много интересно. Започвам да разбирам за какво става дума. Проучването на мистър Луелин.

Той въздъхна и прегъна писмото на две. После на четири. Както държеше пожълтялата хартия с издължените си изящни пръсти, изведнъж я скъса на две. После на четири. Продължи да къса, докато от съкровището на Ричард Луелин остана купчина дребни парченца. Пресегна се, вдигна кошчето за боклук и старателно смете с длан парченцата в него. Бен седеше неподвижно, без да продума.

Глас стоеше зад стола на Крол, скръстил ръце на гърба си. На лицето му се появи крива усмивка. С какво нетърпение бе чакал да убие Бен Хоуп! Може би още имаше шанс да го направи, стига старецът да му разрешеше. Какво като Хоуп беше от Специалните части! Та той, Джак Глас, такива ги ядеше на закуска!

Крол бръкна в някакво куфарче и невъзмутимо извади от него тънка папка.

— Струва ми се, господа, че вие се познавате доста отдавна — каза небрежно той. — Сигурно ви е приятно да подновите старото си познанство след толкова години.

Всеки път, когато се срещнем, тоя се опитва да ме убие, помисли си Бен. Това му се стори толкова забавно, че едва не се усмихна.

— Не знам за какво говорите. Казвам се… — започна той.

— Пол Конърс — прекъсна го Крол. — Така пише в документите ви. Поздравления на онзи, който ги е подправил. Изглеждат много убедително. Питам се обаче защо този път не се представяте като Харис или Палмър както обикновено?

— Бъркате ме с някого. Аз съм журналист.

Върху сбръчканото чело на Крол се появи вертикална бразда.

— Игрички, а? Налага ли се? Много добре ви знаем кой сте. Няма смисъл да се правите на друг. — Той вдигна парчетата от диска. — Заем и защо точно сте тук. — Старецът отвори папката. — Вие сте Бенедикт Хоуп — каза тихо той. — Имате интересен живот. Частни учители вместо редовна гимназия. Следвали сте в Крайстчърч Колидж, Оксфорд, специалност теология. — Той повдигна въпросително вежди. — Интересен избор. Оказало се е обаче, че Църквата не е истинското ви призвание. Прекъснали сте след две години, за да постъпите в Британската армия. Можели сте да станете офицер, но сте се записали като прост редник. Показали сте завидни умения и бързо сте израснали нагоре. Минали сте успешно подбора за 22-ри полк, Специални десантни части. Имали сте репутация на бунтар, на човек, който не спазва чинопочитанието, а в здравното ви досие се посочва хроничен алкохолизъм. Но, както изглежда, кариерата ви не е пострадала особено от това. Имате Орден за храброст от Втората война в Залива, уволнили сте се с чин майор.

Бен не каза нищо. Погледът му беше прикован в стареца.

Крол се усмихна.

— Няма полза от излишна скромност. Впечатляващата ви кариера е единствената причина да не позволя на вашия приятел да постъпи с вас както намери за добре. — Той се зачете отново в папката. — Виждам, че през последните няколко години сте минали на свободна практика като „консултант по кризисни ситуации“. Доста евфемистично описание на онова, което вършите в действителност, не ви ли се струва?

Бен реши, че няма смисъл да се преструва повече.

— Какво искате от мен? — попита тихо той.

— Току-що възникна възможност да се изявите. Имам една задача за вас.

— Каква задача?

— Такава, каквато сте обучен да изпълнявате.

— Аз съм пенсионер.

— Е, хайде, хайде, майоре! — каза Крол. — Аз знам всичко, ама всичко за вас, така че си спестете усилието да ме лъжете. Мога да ви кажа дори името на клиента, който ви беше наел за турската мисия, от която се връщахте, преди да отидете да се срещнете с Лай Луелин. Придружихте я до Лангтън Хол в Оксфордшър, където успяхте да повредите мои ценни притежания. Оттогава непрекъснато ми създавате неприятности. А сега… нека ви покажа как постъпвам с хората, които ми създават неприятности.

— Мисля, че вече имам представа — каза Бен.

— И все пак направете ми това удоволствие. — Крол посегна към дистанционното устройство и натисна един бутон с дългия си изящен пръст. На двата екрана се появи образ. — Този репортаж е бил излъчен по-рано днес по местната телевизия — каза той.

Репортерката беше облечена в дебело палто; докато говореше, около лицето й прехвръкваха снежинки. Зад нея се виждаха димящите развалини на сивкава каменна постройка. Между голите стени се въргаляха овъглени греди; тук-там догаряха огнени езици. По разкаляния терен с мъка се движеха автомобили на спасителните служби със запалени светлини; над развалините кръжеше хеликоптер.

Сградата беше така съсипана, че отначало Бен не можа да я познае.

Крол видя ужаса, изписан на лицето му, и се усмихна. Костеливата му ръка натисна друг бутон на дистанционното и усили звука.

… катастрофа. Смята се, че пожарът, в който са загинали поне двайсет и пет доминикански монахини, може да е бил предизвикан от искра от открито огнище. Тази трагедия незабавно предизвика настоявания за приемане на нови, по-строги правила за безопасни и здравословни условия на…

— Какво си направил с Лай и детето?

Крол натисна копчето на дистанционното и екранът угасна.

— Тъкмо се готвех да ти кажа. Имам лоши новини за теб. Боя се, че красивата мис Луелин не е преживяла инцидента.

Зад гърба му Глас едва се сдържа да не се изкиска.

— Лично аз бих предпочел да ми я бяха доставили жива — продължи Крол. — Нямах търпение да се запозная с нея, от плът и кръв, както се казва. Но за нейно нещастие се оказа, че някой междувременно я бил научил да борави с огнестрелно оръжие. — Той се усмихна. — Тя си позволила да открие огън по хората ми, вследствие от което те били принудени да я обезвредят.

Бен усети как го полазват ледени тръпки, но успя да каже:

— Ти си лъжец!

Крол бръкна в куфарчето си и извади нещо, което изтрака върху бюрото.

— Това познато ли ти е? — попита той.

Златният медальон бе изгубил блясъка си под кафеникави петна от съсирена кръв.

Раменете на Глас се затресоха от безмълвен смях. Лицето му беше разтегнато в злорада усмивка. Крол бутна медальона през бюрото.

— Виж го отблизо.

Бен го вдигна и го превъртя между пръстите си. Ръцете му трепереха. На гърба майсторска ръка бе гравирала инициалите Л. Л.

— Отвори го — каза Крол.

Бен натисна с палец малката заключалка и мидичката се разтвори. Сърцето му биеше до пръсване, а когато видя какво има вътре, загуби всякаква надежда и затвори очи. Миниатюрните снимки се гледаха взаимно: от едната страна Оливър, от другата — Маргарет и Ричард Луелин.

За последен път Бен бе видял този медальон на шията на Лай.

Той бавно затвори златната мида и я остави да падне между пръстите му върху бюрото.

Преглътна. Устата му беше пресъхнала.

— Това не е доказателство.

— Е, добре. Исках да ти спестя това, но ти упорстваш. — Крол натисна още един бутон и внезапно Лай се появи на екрана.

Лежеше, просната по гръб, в някакви заснежени шубраци.

Очите й гледаха със стъклен поглед. Очи на мъртвец. Имаше кръв по лицето и гърдите.

Няколко мига Бен седя неподвижно. Това не беше истина! Ала очите му казваха друго. Очите му крещяха. Лай беше мъртва. Нямаше я. Беше изчезнала от живота му като дим.

Усети пристъп на слабост, сякаш пропадаше в някаква тъмна пропаст. Залюля се на стола си. Затвори очи.

— Красива дори в смъртта си — продължи Крол, загледан в екрана. — Но няма да остане за дълго такава, особено след като дивите животни я надушат. Може вече и да са го направили.

Бен бе загубил способност да говори. И тогава от дълбините на опустошената му душа изригна дива ярост. Очите му се отвориха като на робот. Първото нещо, което видя, беше Крол — седнал насреща му с безразлично изражение на лицето, като някакъв вглъбен учен, който дистанцирано наблюдава предсмъртните гърчове на лабораторно животно и си води бележки.

Бен се хвърли през бюрото. Ударът, прицелен в шията на стареца, щеше да смачка гръкляна му. После онези можеха да правят с него каквото си искат, но поне щеше да си достави удоволствието да види предсмъртната паника в очите на Крол, петнайсетсекундната му мъчителна агония.

Ала Глас беше бърз и дръжката на 9-милиметровия му пистолет се стовари върху черепа на Бен, преди ръката му да бе достигнала стареца. В същото време Крол се оттласна назад с лачените си обувки и въртящият се директорски стол излезе извън обсега му. Вратата се отвори с трясък и гардовете нахълтаха вътре. Смъкнаха Бен от бюрото и го тръшнаха обратно на стола му. Този път ръцете му бяха грубо извити зад гърба и закопчани с белезници, като веригата бе прокарана между металните тръби на стола.

Крол приближи стола си към бюрото и оправи вратовръзката си.

— Очевидно на теб не може да се има доверие да се държиш възпитано — каза той.

Бен разтърси глава, за да махне кръвта, която се бе стекла в окото му.

— Ти си мъртъв, Крол.

— Съмнявам се — отвърна Крол. — Още не сме свършили. Има един оцелял от инцидента в Словения. — Той отново натисна някакво копче и на екрана се появи пореден образ.

Раменете на Бен провиснаха надолу. Клара Кински. Бяха я взели за заложница.

Килията й изглеждаше тясна и усойна. Беше просната върху гол дюшек, детските й китки и глезени бяха вързани с широко тиксо за ъглите на металния креват. Имаше превръзка на очите и се съпротивляваше едва-едва, сякаш силите я бяха напуснали.

— Това е картина на живо от компютърна камера — обясни Крол. — За да ти докажа, мога още сега да изпратя мейл с указания да отрежат един от пръстите на ръката й, докато гледаш. Искаш ли да видиш това?

— Не — отвърна Бен. — Не искам. Но сигурно знаеш какво бих желал да видя.

Някаква особена, безумна искра в очите на пленника му разтревожи за миг Крол, но той прикри с усмивка тревогата си.

— Не си в положение да се държиш предизвикателно, майоре — каза той. — А сега смятам да ти направя едно предложение и настоявам да го обмислиш най-внимателно. От твоето решение зависи дали детето ще живее, или ще умре. Толкова е просто!

Бен затвори очи и остана така известно време. Представяше си, че Лай го гледа отнякъде. Усмихна му се. Той отвори очи, като се опитваше да овладее дишането и бясно биещото си сърце.

— Слушам те — каза той след дълга пауза.

— Кажи ми дали познаваш този човек. — Клара изчезна от екрана и на нейно място се появи снимка на красив мъж, може би малко над четирийсетгодишен. Беше облечен небрежно-елегантно, сякаш снимката бе направена на някакъв прием за важни гости.

— Не знам кой е — промърмори Бен. Това си беше самата истина.

Крол го наблюдаваше внимателно, сякаш преценяваше дали да му вярва. Накрая кимна.

— Би било добре да следиш политическите събития, майоре. Този човек е Филип Арагон. Кандидат за заместникпредседателското място на Европейската комисия. Той е твоят обект.

— Аз не съм наемен убиец.

— Напротив, точно такъв си. При това обичаш да се поддържаш във форма. Не беше толкова отдавна, когато застреля хладнокръвно петима души при последната си спасителна мисия в Турция. — Крол махна с ръка, сякаш това нямаше особено значение за него. — Както и да е, не съм казал, че го искам убит. Искам да ни го доставиш тук жив. Ние ще се погрижим по-нататък.

— Представям си — каза Бен. — Виждал съм какви извращения прави с хората Орденът на Ра.

— Орденът на Ра! — На сбръчканото лице на Крол се появи крива усмивка. Той изви шия и се ухили на Глас с жълтеникавите си зъби. Глас се подсмихна доволно.

Крол избърса устни с ръка и усмивката му се стопи.

— Много отдавна не бях чувал някой да ни нарича с това смешно остаряло име. Орденът на Ра принадлежи на историята, млади приятелю. Също такава отживелица, каквато е моят прапрапрадядо Виктор Крол.

— Виждам обаче, че си запазил част от семейната традиция — отбеляза Бен. — Какво, куршум в главата ти се струва прекалено модерно ли?

— Някои хора не струват и един куршум — каза Крол. — Но за такива като Филип Арагон сме запазили особен вид екзекуция.

— Нещо като ритуал, така ли? — попита Бен.

Крол вдигна рамене.

— Някои традиции си струва да се пазят.

— И какво смятате да направите с него, да му отрежете езика и да го изкормите, както постъпихте с другия, който и да е бил той?

Крол не отговори. Известно време гледа замислено Бен, сякаш претегляше думите му. После отново го удостои с ледената си усмивка.

— Наказанието съответства на престъплението — каза той. — Тези, които не могат да си държат езика зад зъбите, заслужават да им бъде отрязан. В случая с Арагон обаче имаме нещо друго предвид. Това ще се случи точно след два дни, след като ти си го заловил и доставил на предварително указано място на моите сътрудници. — Крол посегна и натисна още едно копче. Образът на Арагон на екрана се замени със снимка на някаква къща.

Бен огледа странната постройка. Беше с авангарден дизайн, цялата от стъкло и заоблени метални конструкции, наполовина вкопана в стръмен склон. Мястото беше тихо и усамотено. Небето беше синьо, тревата зелена, наоколо се виждаха хълмове.

Прикован с белезници за стола, с окървавено лице, загубил завинаги Лай, Бен не желаеше нищо повече от това да се озове на това спокойно, закътано местенце. Или където и да било другаде, само не тук.

Пръстите на Крол затракаха нервно по клавиатурата; на екрана се заредиха снимки на къщата от различни гледни точки, отпред, отстрани и отгоре; на някои се виждаха близките хълмове и езера. Показаха се и архитектурни чертежи и план-скици на имота. Бен внимателно попиваше всичко, докато Крол не спираше да говори:

— Къщата се намира в Белгия, недалеч от Брюксел. Преди час моят източник ме информира, че Арагон ще е сам в нея цели три дни, считано от утре, докато жена му и децата ще са на сватба в Америка. Арагон е възнамерявал да пътува с тях, но поради служебни ангажименти се е отказал. Това предоставя идеална възможност за мъж с твоите умения и в положението, в което се намираш понастоящем. И е единствената причина, поради която реших да ти пощадя живота. Може би следва да добавя: засега.

Екранът угасна. Крол се облегна назад.

— Ако се справиш успешно със задачата, ще върнем момичето на баща й, а теб ще освободим. Можеш да продължиш кариерата си на наемен убиец и спасител на хора в нужда или каквото там оправдание си измислил за това, което вършиш. — Крол млъкна за момент, сплете дългите си пръсти и подпря брадичка върху тях. — Ако ли пък откажеш или ако се опиташ да ме измамиш, най-напред ще видиш как това момиче умира, след което ще умреш на свой ред. Надявам се, че съм максимално ясен. Втори шанс няма да ти се даде.

Бен мълчеше. Крол продължи:

— Виж какво, майор Хоуп, знам прекрасно що за човек си. Давам си сметка, че ако сега те освободим, ще се опиташ да ни отмъстиш. То ти е заложено в природата. Запомни обаче, че можем да открием момичето и баща й по всяко време. Не само това, но можем да съсипем бизнеса ти. Ако доловя и най-малкия признак, че ни въртиш номера, незабавно ще те заловим и ще те закараме в Турция. Нашият контакт там има голямо желание да те поразпита това-онова във връзка със смъртта на онези петимата.

— Не съм убиец — каза тихо Бен. — Аз спасявам хора.

— А, така ли? И ти се струва справедливо да отнемеш пет човешки живота заради свободата на едно дете?

— Две деца — поправи го Бен, — и то напълно невинни. За разлика от онези мъже, които ги използваха за педофилските си цели. И които нямаше да престанат да вършат същото, ако ги бях оставил живи.

— Какво благородно призвание, майоре! Сигурно не си подозирал, че същите тези мъже са полицаи? Корумпирани, наистина, но на турските власти не им харесва, когато някакъв самопровъзгласен борец за справедливост започне да избива хората им.

— Знаех, че са полицаи. Толкова по-голямо основание имах да ги убия.

Крол махна презрително.

— Да речем, че е така. Но не сме се събрали тук, за да си говорим за етика, а за теб. Турските затвори не са никак приятно място. Няма да има процес, никакъв шанс за амнистия. Ще прекараш следващите три десетилетия от живота си в мъки, а ако изобщо излезеш някога на свобода, ще си един грохнал и съсипан старец. Искам да претеглиш внимателно всичко това, преди да вземеш решението си, майоре. Ти си изцяло в наши ръце. Ние решаваме дали ще живееш, или ще умреш. Нямаш никакъв избор ако откажеш да ни сътрудничиш, освен жалка смърт на страхливец, тук и сега.

— Всичко сте пресметнали — каза Бен.

Крол се изсмя гърлено.

— За двеста години поне да смятаме сме се научили.

Бен отпусна стегнатите си мускули и се намести на стола.

— Защо точно аз? — попита уморено той. В устата му се стече кръв от раната на главата.

— Много просто — отвърна Крол. — Арагон има множество бодигардове. И преди сме се опитвали да го спипаме, та е станал ужасно подозрителен. Има надеждна охрана. Трябва ни някой с доказани умения да се прокрадва незабелязано в тежко охранявани помещения. Второ, не бива по никакъв начин да те свържат с нас. Ако бъдеш заловен или убит, във вестниците ще пише, че някакъв самотник, някакъв побъркан неофашист се е опитал да убие този велик човек. — Той се усмихна. — Разбира се, едва ли е нужно да ти напомням, че ако те заловят, трябва да си затваряш устата. Иначе детето умира, а ти получаваш еднопосочен билет за Турция.

— Трябва да отида с него — обади се Джак Глас, който наблюдаваше втренчено Бен иззад стола на Крол. — За да сме сигурни, че няма да ни погоди някой номер.

Крол се усмихна и поклати глава.

— Няма нужда — каза той. — Мисля, че можем да се доверим на нашия откривач на изгубени дечица да се държи прилично. Той много добре знае какво ще се случи с малката ни гостенка, ако не оправдае доверието ни.

С тези думи Крол се отпусна назад на стола, доволен от себе си. Планът беше перфектен, от години чакаше да му се предостави такава възможност. Арагон мъртъв, Хоуп неутрализиран и принуден да им служи, Кински със запушена веднъж завинаги уста. Всичко това — с един удар.

Бен наведе глава. Мозъкът му трескаво обмисляше възможен изход.

Но не намери.