Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (36)

36

Кински паркира мерцедеса на една странична уличка в центъра на Виена и двамата отидоха пеша до хотел „Сахер“ на Филхармоникерщрасе, срещу внушителната сграда на Виенската опера. Бен искаше разговорът с детектива да се състои на оживено публично място, а в този град нямаше по-оживено и по-публично място от кафенето на „Сахер“. Дори да забележеха Лай, едва ли щяха да я наобиколят за автографи. Оперните знаменитости не бяха такава рядкост във Виена.

Кафенето на „Сахер“ беше претъркано с хора, които си почиваха от коледното пазаруване пред чаша кафе и парче от прочутата торта. Бен посочи една маса в ъгъла.

— Къде е тя? — попита Кински, докато сядаше; явно бе очаквал да завари Лай там. По дяволите тия снобски заведения, помисли си той. Как ги ненавиждаше само!

— Ти седни тук и се постарай да убиеш един час — отвърна Бен. — А аз отивам да я доведа.

— Е, страхотно, няма що — изръмжа Кински.

— Поставил съм хора да те наблюдават — излъга Бен. — Ако започнеш да звъниш по телефона или се опиташ да извикаш някого, веднага ще разбера и няма да ме видиш повече, докато не дойда да те убия. Това ясно ли ти е?

— Да, напълно. Благодаря много.

Бен се усмихна.

— Нищо лично, Маркус.

Останал сам, Кински мрачно разгърна менюто. Когато навъсеният келнер дойде на масата му, той си поръча достатъчни количества черно кафе и маслена торта, за да му стигнат за един час. След това се облегна на стола си и зачака, като мислеше трескаво за мъжа, с когото току-що се бе срещнал.

 

 

Бен пресече оживената Филхармоникерщрасе и продължи към двореца „Албертина“. Видя знак за трамвайна спирка, изчака трамвай и се качи. Лай го очакваше в евтината хотелска стая от другата страна на канала.

Кински допиваше четвъртото си кафе, когато — след малко повече от час — Бен и Лай влязоха заедно в кафенето. Когато Лай се приближи до масата, той стана и учтиво я поздрави. После се обърна към Бен.

— Започнах да си мисля, че няма да дойдете.

— Още едно кафе?

— Дума да не става! — отвърна Кински.

Лай свали тъмните очила и ги остави на масата. Косата й беше вързана на опашка. Носеше вълнена шапка. Бен седна до нея.

Тя огледа внимателно Кински.

— Разбирам, че разполагате с информация за моя брат.

— Кажи й каквото разправи на мен — подкани го Бен.

Кински й разказа всичко, което знаеше по случая, като й обясняваше и най-малките подробности. Докато говореше, Лай слушаше внимателно. Разказа й как случайно се е натъкнал на Мадлен Лоран, която после се оказала Ерика Ман, но и това едва ли било истинското й име. Цялата история с Лоран била за прикриване на случилото се. После Кински извади от джоба си найлоновото пликче с 9-милиметрови гилзи и го сложи на ленената покривка пред Лай.

— Открих ги на брега на езерото — каза простичко той.

Тя ги разгледа внимателно; знаеше какво представляват.

— Не разбирам — каза накрая тя. — Брат ми се е удавил. Не е бил застрелян.

— Не са стреляли по него — обади се Бен, — а по леда в краката му.

Тя притвори очи. Той я погали по ръката и леко стисна китката й.

Кински продължаваше да говори. Разправи им как се бе опитал да върне случая с Оливър за доразследване. Как неизвестни лица бяха отвлекли Клара от училище и я бяха използвали, за да му затворят устата; как шефът му бе отстранен без предупреждение, а заедно с него и всичките му шансове да разследва повторно случая.

Лай го погледна загрижено.

— А къде е сега Клара?

— На сигурно място. Добре е.

— Кажи й за мъжа с ухото — подсказа Бен и пипна висулката на ухото си.

Кински обясни как Клара е описала похитителя си. Лай се извърна и погледна Бен с разширени от ужас очи.

— Ухото! — прошепна тя. — Мъжът от видеоклипа на Оливър, и той беше с откъсната висулка!

— Какъв видеоклип? — попита Кински.

— Трябва ни усамотено място с компютър — каза Бен.

— Няма проблем — отвърна Кински. Стана, отиде до бара и поиска да говори с управителя. Показа служебната си карта и след по-малко от пет минути бяха настанени в малка конферентна зала в задната част на хотела. Седнаха край продълговатата маса и Бен постави диска в компютъра.

Кински изгледа клипа, без да отрони дума. Към края челото му се бе смръщило, но той не отдели очи от екрана дори когато езикът на жертвата бе изтръгнат, а коремът разпран. Лай бе отишла до прозореца и съсредоточено наблюдаваше преминаващите коли.

Когато всичко свърши, Кински се облегна назад и изпусна въздуха от дробовете си.

— И вие смятате, че това се е случило тук, във Виена?

— Виж датата и часа — отвърна Бен. — Филмът е заснет малко преди смъртта на Оливър. Трябва да е било някъде наоколо. Прилича на голямо старо имение, а част от него е превърната в нещо като крипта.

— Лицето на жертвата ми изглежда познато — промърмори Кински сякаш на себе си. — Виждал съм го някъде, но не се сещам къде.

— А този на преден план, с ухото?

Кински кимна.

— От това, което ми разправи Клара, може да е похитителят.

— Още един въпрос — каза Бен. — Адлер говори ли ти нещо?

— Много разпространено име. Какво имаш предвид?

— Всъщност не знам. Няма значение.

— Нещо друго има ли на диска? — попита Кински.

— Само някакви снимки.

— Я да ги видя!

Бен затвори файла с видеоклипа и зареди снимките. При вида на всяка Кински поклащаше глава, докато изведнъж каза:

— Един момент! Спри, върни малко. Май видях нещо.

На екрана се появи Оливър, който изпълняваше дует за пиано на някакво празненство. Едрият детектив присви очи. Месестият му показалец посочи втория пианист, седнал до Оливър.

— Познавам го — обяви той. — Казва се Фред Майер.

Кински го бе виждал само веднъж — като труп, увиснал на въже. Но беше същият човек, нямаше съмнение.

— Разкажи ми — подкани го Бен.

— Майер беше студент по музика — отвърна Кински. — Не знаех, че е бил приятел на Оливър.

— Може ли да говорим с него? — попита Бен.

— Зависи — каза Кински. — Ако си падате по окултизма…

— Мъртъв? — попита Бен.

Кински кимна.

— Но не това е най-интересното. Датата на смъртта му е девети януари.

— Като на Оливър — прошепна Лай и се отпусна тежко на един стол.

Кински видя болката в очите й, но продължи да разказва. Тя трябваше да знае всичко.

— Да допуснем, че е било самоубийство — каза той. — Макар че аз лично никога не съм го вярвал. Нещата не се връзваха, всичко беше много подозрително.

— В какъв смисъл подозрително? — попита Бен.

— Виждал съм много самоубийства — каза Кински. — Винаги има причина, за да посегнеш на живота си. А при Фред Майер нямаше, поне аз не я видях. Имаше толкова много неща, заради които да живее. Освен това не обичам съвпаденията. Двама музиканти умират в една и съща вечер, практически по едно и също време, на няколко километра един от друг. Единият загива при озадачаващ нещастен случай, другият се самоубива без каквато и да е видима причина. Не е ли повече от странно?

— А сега се оказва, че Оливър и младежът са се познавали — добави Бен.

Кински кимна.

— Което прави историята още по-подозрителна. Има и друга връзка. Майер е имал билети за опера. — Той кимна към Лай. — За премиерата на „Макбет“ през януари тук, във Виена.

— Едно мое планирано участие, което отмених — каза тя. — Тъкмо се канех да дойда за репетициите, когато чух за смъртта на Оливър.

— Билетите бяха за ложа — продължи Кински. — Струваха цяло състояние, много повече, отколкото би могъл да си позволи един студент. Проверих изрично. Майер едва е свързвал двата края и билети за ложа в операта въобще не са били по джоба му. Нито пък семейството му е разполагало с излишни пари. Едва ли някой му ги е подарил. Така че въпросът е: откъде ги е взел?

— Оливър лесно е можел да се сдобие с тях — каза Лай. — Той имаше право на безплатни билети за всичките ми представления. Няма никаква мистерия.

— Ако Оливър е умрял, защото е знаел нещо — каза Бен, — защо е трябвало да умре и Майер?

— Може двамата едновременно да са видели убийството — подхвърли Лай.

Бен поклати глава.

— Нямам съмнение, че клипът е заснет от един човек. Оливър е бил сам в имението. Ако бяха двама, щяхме да ги чуем да разговарят. А и Майер щеше да попадне в кадър, докато Оливър е бягал по коридорите.

— И така, какво е знаел Фред Майер и как го е научил? — попита Лай. — Дали Оливър не му е разказал за видяното, дали не му е показал видеоклипа?

— Не знам — каза Бен. — Според мен не е имал време да му покаже клипа. Но може да му се е обадил.

— Или пък двамата заедно да са планирали нещо.

Бен помисли малко.

— Трябва да научим повече по въпроса. Трябва да говорим със семейство Майер.

— Няма да кажат нищо повече от онова, което са разказали на полицията — рече Кински.

— И все пак бих желал да говоря с тях — настоя Бен, като помисли. — А сега, кажи ми къде си скрил дъщеря си Клара.

Кински се усмихна.

— Какво, вече си имаме доверие, така ли?

— Ако ти нямах доверие, нямаше да те доведа тук. Щеше сега да си мъртъв в колата си.

— Много съм ти задължен — изръмжа Кински. — Е, добре. Тя е в един манастир, където игуменката е стара моя приятелка.

— Наблизо ли се намира?

— Не, извън страната е. В Словения. На пет-шест часа път с кола. В планините.

— Мястото сигурно ли е?

— Абсолютно. Никой не може да я открие там, никой не знае за манастира, дори малкото колеги, на които още вярвам.

Бен погледна Кински в очите.

— А дали може и Лай да отиде там?

— Какво?! — възмути се Лай.

Кински помисли малко и кимна.

— Да, бих могъл да го уредя.

— Много добре — каза Бен и после се обърна към Лай. — Мисля, че става твърде опасно за теб. Искам да те скрия на сигурно място, докато всичко приключи.

— Това вече го обсъждахме — отвърна разгорещено тя. — Никъде не отивам!

Бен я изгледа намръщено.

— Настоявах да отидеш в Ирландия — каза той. — Ти отказа, аз отстъпих и виж какво стана.

— Не можеш просто да ме отстраниш — сопна се тя. — Искам да участвам, не да се крия в миша дупка и да чакам да се обадиш.

— Избирай — каза Бен. — Или ще ме оставиш да свърша нещата както аз си знам, или още сега си тръгвам. Намери си други натъпкани със стероиди говеда да се грижат за теб. До една седмица те виждам мъртва.

Кински го погледна. Бен играеше твърдо, но тактиката му успя. Лай наведе глава и зарови пръсти в косата си. Въздъхна дълбоко.

— Ще полудея — каза тя. — Няма и за миг да престана да се тревожа.

— Но ще бъдеш в безопасност — отвърна Бен. — А ако съм сигурен в това, и аз ще мога да си върша по-добре работата.

— Прав е — обади се Кински.

Лай въздъхна още веднъж.

— Е, добре — каза с неохота тя. — Печелиш.

Бен кимна и се обърна към Кински.

— А сега ми кажи как се стига до мястото.

Кински се усмихна.

— Мога и повече да направя за теб — каза той.