Габи Шустер
Принцеса Сиси (27)

Раждането

Доктор Зеебургер едва съумяваше да запази спокойствие. Императрицата, която досега се оплакваше непрестанно, изведнъж по някакъв чудодеен начин се излекува от всичките си страдания. Тя престана да го вика в покоите си, а когато отиваше да я прегледа, отказваше да го приеме.

— Не е нужно да пия укрепващото питие, което сте ми предписали — заяви с неочаквана енергия тя, когато той поиска да й остави шишенце с лекарство.

— Но ерцхерцогинята каза…

— Мога да си представя, че моята мила свекърва казва най-различни неща — прекъсна го неучтиво младата императрица. — Но съм убедена, че аз знам най-добре как се чувствам. Не са ми нужни укрепващи лекарства.

Доктор Зеебургер, който принадлежеше към най-тесния приятелски и съветнически кръг на ерцхерцогинята, загуби ума и дума от изненада. Сиси веднага заподозря, че думите й незабавно щяха да бъдат предадени където трябва. Само че тя нямаше никакво желание да гълта горчивите му лекове, освен това се чувстваше по-добре от всякога.

— Въпреки това би трябвало… — Докторът направи нов опит да я убеди, но Сиси вече му беше обърнала гръб и махна величествено на графиня Белегарде.

— Мисля, че добрият доктор желае да ни напусне!

Изхвърлиха го! Наистина го изхвърлиха! Почервенял от справедливо възмущение, личният императорски лекар направи поклон и изскочи навън. Краката му го понесоха с неподозирана бързина към покоите на ерцхерцогинята.

— Ще почна да мисля, че не аз, а тя ще роди детето — промърмори Сиси и графиня Белегарде веднага разбра кой се криеше зад подчертаното „тя“.

Конфликтът между Сиси и свекърва й се изостри отново, когато трябваше да определят къде ще бъде бъдещата детска стая. Още месеци преди раждането Софи беше заповядала да обзаведат детска стая в близост до собствените й помещения, отдалечена на мили от апартаментите на императора и толкова близо до личното й жилище, че родителите не можеха да посетят детето си, без да минат покрай бдителните й очи.

Тя беше назначила вече и бавачката, без изобщо да се допита до Сиси. Някоя си баронеса Велден, вдовица на началник–щаба на армията, крайно непопулярна личност в Унгария, след като беше проявил особена бруталност в потушаването на въстанието от 1848–1849 година. Сиси научи историята му и се ужаси. Освен това узна, че дамата нямаше свои деца и това я правеше още по-неподходяща за бавачка на бъдещия император. Всяка проста слугиня щеше да бъде по-добра от нея. Дори ратаите в обора, защото те знаеха как да се отнасят с новородените кончета.

— Ти не разбираш от тези неща! — Императорът реагира с любимото си изречение на възмущението на жена си. — Това е политическо решение. При такива случаи сме длъжни да мислим и политически. Не можем да вземем кого да е. Баронесата трябва да получи награда за заслугите на мъжа си.

— Заслуги ли? Какви заслуги? Че е застрелял стотици унгарци? — изфуча Сиси, която знаеше от граф Майлат много повече за унгарското въстание, отколкото беше приятно на Франц Йосиф.

— Моля ти се, Сиси! — Императорът буквално се разтрепери. — Ти наистина не разбираш нищо от тези неща. Радвай се, че мама е взела това решение вместо теб. Нали сама ми каза, че в момента всичко те уморява ужасно. Почивай си и остави мама да действа. Тя знае какво прави.

Разбира се, че знаеше. Сиси не се усъмни нито за миг в това. Отново се почувства като в стоманен корсет, а ерцхерцогинята стоеше зад гърба й и постоянно стягаше шнуровете. Железните шнурове се наричаха „дълг“, „дисциплина“, „послушание“, „раждай деца“ и „дръж си устата“.

А съпругът й намираше всичко това за напълно естествено! Дружелюбният, безгрижен и темпераментен младеж, който някога играеше с братята и сестрите й в Поси, беше системно дресиран и дисциплиниран от майка си, за да се превърне в трезв, съзнаващ дълга си, послушен император. Бедният Франц Йосиф! Нищо чудно, че и на двадесет и пет години трепваше уплашено, щом майка му си отвореше устата. Сиси реши да не вдига скандал заради бавачката, но се закле, че няма да позволи на баронесата да й се налага. В крайна сметка майката беше тя! Заради малкото същество, чийто движения все по-често усещаше като пърхане на пеперудени крилца в корема си, за него си заслужаваше да се бори и тя нямаше да отстъпи. Детето принадлежеше на нея и на Франц Йосиф, а не на властната баба, която се месеше навсякъде.

— Не е нужно да преуморяваме бедната Луизе с дългото пътуване до Виена — каза например Софи, когато Сиси предложи да поканят майка й за раждането. Ерцхерцогинята беше единствената в семейството, която упорито продължаваше да нарича Лудовика с френското име, дадено й при кръщаването, и се правеше, че не знае другото й име.

— Но аз искам мама да е при мен, когато се роди детето — възрази Сиси. — Обичайно е майката…

— Обичайно? — строгото лице под украсеното с волани боне се набръчка още повече. — Ти си императрица, за теб обичайното не важи. Луизе само ще се развълнува ненужно. Трябва да признаеш, че аз познавам милата си малка сестра доста по-дълго и по-добре от теб…

Тази вечер Сиси плака, докато заспа. През деня тя си даваше кураж и успяваше да скрие копнежа си за малко внимание и за поне едно мило, познато лице, но нощем й ставаше все по-трудно да се сдържа. Особено когато оставаше сама, защото Франц Йосиф трябваше да работи. Тогава имаше чувството, че богато резбованите греди на тавана всеки момент ще се срутят отгоре й и ще я задушат.

Франц Йосиф почти нямаше време да се погрижи за жена си. Отбранителният съюз, който Австрия беше сключила с Русия, се превърна в основен политически въпрос. Мобилизирането на армията предизвика безпокойство сред народа, а държавните финанси бяха пред срив. Императорът се съветваше часове наред с министрите си, с майка си, с посланиците. За Сиси почти не му оставаше време.

Тя се опита да се утешава с кучетата и папагала си и отново си навлече гнева на ерцхерцогинята. Нима не й беше заповядала да не се доближава до животните? Всяка забрана, която Сиси заобикаляше, възрастната жена възприемаше като лично обявяване на война. Все още не можеше да проумее, че насреща й се изправяше една желязна, непоколебима воля. Сиси беше една от малкото, които се осмеляваха да й възразяват и отказваха да й се подчиняват сляпо. Според нея вината беше на бащата, защото омразата й към него беше също така силна като неговата към нея. Мъж, който не се грижеше за семейството си и месеци наред скиташе по света, не можеше да упражнява добро влияние върху децата си. Луизе беше твърде слаба, за да неутрализира злокобното му наследство. Въпреки това Софи беше изпълнена с надежда. Щом родеше престолонаследника на Австрия, Сиси щеше да забрави капризите си.

Младата императрица беше наясно, че през тези първи мартенски дни на 1855 година светът беше затаил дъх в очакване на голямото събитие. Всички дебнеха дали най-сетне няма да „започне“! С изострената си чувствителност тя си казваше, че всеки ден, в който ставаше и си лягаше, без „онова“ да е станало, се оценяваше от света като личен неин провал. Защо ги караше да чакат?

— Ужасно е — довери се тя на Франц Йосиф. — Иска ми се да се скрия в някоя далечна пещера и да изляза едва когато детето навърши годинка.

— Ти да не си полудяла? — Франц Йосиф закрилнически взе в прегръдката си уплашената си съпруга. — Аз не бих могъл да живея без теб, нали знаеш! Щях да дойда с теб в пещерата и представяш ли си каква бъркотия щеше да настане в империята! Поданиците ни имат нужда и от двама ни!

Сиси се усмихна. Въпреки всичко, което беше преживяла през първата година на брака си, въпреки всички разбити мечти и фалшиви илюзии, двамата бяха станали семейство. Не романтичната приказна двойка от Ишл, а двама млади хора, открили у другия своята най-голяма опора.

Макар да беше разбрала, че любовните стихове нямаха нищо общо с ежедневието, Сиси знаеше и че чувствата й към императора са единственото сигурно и постоянно нещо в живота й. Че малкото щастливи часове, в които забравяше грижите си, беше прекарала и щеше да прекара именно с него.

Така се чувстваше и Франц Йосиф и в нощта срещу 5 март 1855 той настоя да остане до жена си. Направи всичко възможно да я успокои и да я приспи поне за малко, макар че тя се мяташе неспокойно в голямото легло и отново и отново скачаше уплашено. Макар че самият той имаше голяма нужда от ободрителен сън, нещо го възпираше да потъне в дълбока дрямка. Затова и когато на разсъмване Сиси го сграбчи за ръката, веднага се разсъни.

— Какво има?

— И аз не знам — пошепна страхливо тя и се опита да се изправи. — Имаше нещо. Изведнъж ме заболя много силно, но сега болката отмина…

Франц Йосиф се опита да я успокои. Сигурно беше сънувала лош сън — в последно време това й се случваше често. Едва успя да я убеди да се отпусне, когато тя изпъшка и цялото й тяло се скова.

— Започва! — произнесе дрезгаво тя.

Никога не беше изпитвала такава режеща болка.

— Какво ще правим сега? — изохка тя.

— Отивам да извикам мама!

— Не! Аз…

Ала Франц Йосиф вече беше изскочил от стаята, фактът, че императорът тичаше като луд през коридорите на Хофбург, облечен само по халат, беше достатъчно необичаен, но че лично затропа на спалнята на ерцхерцогинята и я събуди, беше първото събитие от този род в историята.

— Мисля, че започва! — извика възбудено той, треперейки от страх.

— Добре, но това не е причина да изпадаш в паника — отговори съвсем спокойно майката. — Добро утро, Франци!

Ерцхерцогинята отново доказа генералския си талант. Само за минути организира всичко необходимо и седна на пост пред императорската спалня. Снабдена с ръкоделие, за да не си губи ненужно времето, тя продължи собственоръчно да дърпа конците на важното събитие.

Императорът й беше безкрайно благодарен за това поведение. Той тичаше непрекъснато от леглото на Сиси до майчината си командна централа, за да информира високопоставената дама за хода на раждането. Сиси не настояваше да разбере защо мъжът й непрекъснато изчезваше. Беше изцяло заета с необикновените неща, които ставаха в тялото й.

В началото болките идваха на по-големи интервали, но необичайните мъки и вълнението я изтощиха бързо. В този момент би дала всичко, ако някой можеше да доведе майка й до леглото й. Лудовика беше дала живот на осем здрави деца и със сигурност знаеше как ставаха тези работи. Ала Лудовика беше в Поси. Божичко, как копнееше за нея!

— Мамо!

Потиснатият вик на Сиси стигна до ушите на ерцхерцогинята. Тя незабавно захвърли ръкоделието си и изтича до леглото, където лежеше снаха й. Прекрасните коси бяха мокри от пот, в огромните кафяви очи се четеше паника и болка.

— Ш–ш–шт!

Ерцхерцогинята се наведе нежно над нея и изтри челото й с влажна кърпа. После улови другата ръка на Сиси. Първата стискаше десницата на съпруга й, който не се отделяше от леглото.

— Не бива да се страхуваш, детенцето ми — заговори с необичайна мекота свекървата. — Всичко ще мине добре. Ще видиш, много скоро болките ще свършат. Всички сме при теб, няма да те оставим сама…

В първия момент Сиси изобщо не позна утешителния, пълен с обич глас. Извърна глава и погледна свекърва си в очите. Добре познатото овално лице, заобиколено от рюшовете на бонето. Обаче ободрителната усмивка и топлината в тъмните очи й бяха напълно непознати.

— Престани да мислиш за болките, остави ги просто да отминат, това е съвсем естествен процес. Колкото по-малко се отбраняваш, толкова по-леко ще мине…

— Много боли… — прошепна безпомощно Сиси.

— Скоро ще свърши — обеща Софи и стисна малката й ръка.

Родилката бе връхлетяна от нов пристъп на болка и не можа да отговори. Как ли щеше да издържи? Сигурно щяха да минат няколко часа, преди да се роди детето. Поне това знаеше. Имаше достатъчно малки братя и сестри и не си правеше илюзии относно продължителността на раждането.

Предобедът отмина, но никой в Хофбург не можа да се съсредоточи върху обичайната си работа. Новината веднага премина през стените и се разпространи в града. До обед цяла Виена знаеше, че императрицата ражда.

Простите хора по улиците се кръстеха набожно. В катедралата „Свети Стефан“ и в другите виенски църкви запалиха стотици свещи за принцесата от Бавария, която щеше да ги дари с наследник на трона. Аристократите не проявиха чак такова съчувствие. Единствената им грижа беше да ги уведомят веднага за голямото събитие. Нали трябваше да разберат дали се е родил така желаният наследник!

Беше ранен следобед, почти три часът, когато Сиси най-сетне роди първото си дете. Раждането мина без усложнения, бебето се разплака силно веднага щом пое първите глътки въздух.

— Роди се! — извика тържествуващо императорската акушерка, а Сиси се отпусна с дълбока въздишка върху смачканите възглавници. Непоносимите болки бяха отстъпили място на глухо туптене. Гласовете около нея идваха някъде много отдалеч. Франц Йосиф, ерцхерцогинята, доктор Зеебургер, акушерката. Бъркотия, чиито подробности не се различаваха. Много й се искаше моментално да заспи, но имаше още нещо. Нещо много важно, което незабавно трябваше да узнае.

Тя отвори очи и погледна право в неочаквано дружелюбното лице на императорската майка. Ерцхерцогинята беше дълбоко трогната. Очите й бяха пълни със сълзи, устата й се усмихваше на изтощената снаха.

— Какво е?

— Момиченце, Сиси! Прекрасно, здраво момиченце!

— Момиче… — Сиси очакваше усмивката да изчезне от лицето на Софи. Свекърва й непременно беше разочарована, че не се е родило момче.

— Първото ми внуче! — Софи се наведе над императрицата и я целуна по челото. — Благодаря ти, Сиси. Не можеш да си представиш колко съм щастлива, че си имам внуче!

Сиси чу всяка дума. Усети целувката, но не повярва нито в едното, нито в другото. Това не можеше да бъде истина. Сигурно беше умряла при раждането и вече се намираше в рая.

Очите й се затвориха…