Розалия Бикс
Не вярвай на тази книга читателю!

Всичко в нея е „на ужким“. И операта, и войната, и „музикалното приключение“…

Не прави исторически справки! Инак първото, което ще те смути, е неточността — да речем в това, че българската оперна дружба е наречена „първи оперен театър у нас“ вместо „начало на Софийската народна опера“ (т.е. на днешния Национален академичен театър за опера и балет). С други думи в тази книга раждането на националното ни оперно дело е преместено осемнайсет години по-късно от действителната му дата — защото оперното отделение към Драматично-оперната трупа от 1890 година е изнесло не две-три представления, а единайсет постановки на цели опери в по няколко представления (между тях „Кармен“, „Ернани“, „Аида“ и пр.) и дванайсет вечери с откъси из опери, повторени също по няколко пъти…

И защото това отделение е съществувало не няколко месеца, а почти две години и последните представления са били на български език, с хор, оркестър, декор и костюми. (Е, да, на малко смешен български, но ако и днес идете на постановка със стар превод… да не говорим за преводите от онова време…)

Пък и „оперна война“, дискусии в печата е имало и през 1890–1892 година. Била е почти същата, като през 1907–1908, макар да не са я нарекли така. И хората, дето са спорили, са били от подобна величина: проф. Иван Шишманов — Константин Величков, д-р Кръстев — Пенчо Славейков и т.н.

Та, чети си този роман като роман, драги читателю. И не търси в него асоциации, не очаквай да се осведомиш точно и буквално за факти от действителната ни история. Инак може и да се объркаш: едно ще е истинска истина, друго ще е не съвсем истина, трето — премълчана истина… Щом обичаш приключенията, т.е. ужким да си тук, в осемдесетте години, ужким да си там, в началото на века ни — пътувай!…