Барбара Делински
Люляково утро (7)

Седма глава

Слисана, Ан седеше мълчаливо, неспособна да помръдне, да мисли и чувства. Накрая хладният въздух я накара да се пъхне под юргана, но дори и тогава продължи да трепери. Имаше само едно обяснение за поведението на Мич и то бе свързано със „задълженията“, които веднъж бе споменал. Той не беше свободен.

Тя отново се зачуди. Да си тръгне или да остане? И отново стигна до същото решение. Самоунищожително или не, щеше да остане. Трябваше да бъде близо до Мич.

Но нямаше да позволи отново да я унижават. Нямаше да моли за любов, ако преди това не и бъде щедро предложена.

Изпитвайки необходимост да направи изявление в този смисъл, Ан се измъкна от леглото, отиде до тоалетната масичка и облече панталон от рипсено кадифе и пуловер с висока яка. После слезе на долния етаж с високо вдигната глава.

Но нейната показна самонадеяност се оказа напълно излишна. Мич не се виждаше никъде. Беше ял. Тя видя чиниите в мивката. А синята хонда беше паркирана отвън. Разочарована, предположи, че е някъде в гората.

Примирена, че щеше да прекара следобеда сама, Ан накладе буен огън и се настани пред него. Имаше кратко есе за превод. Освен това за четене си бе донесла нов роман от типа „бестселъри“. Залови се за него.

Късният следобед премина в ранна вечер без никакъв знак от Мич. Повече обезпокоена, отколкото отегчена, по-скоро загрижена, отколкото ядосана, тя отиде в кухнята. Но не й се приготвяше вечеря, затова се върна при камината.

Не след дълго задната врата се отвори и затвори. Тежки ботуши прекосиха кухненския под. Появи се фигура, облечена в шлифер.

Без да каже дума, той се приближи и събличайки шлифера по пътя си, го метна върху стола. После клекна до Ан и прибави дърво в огъня. Когато започна да пращи и дими, Мич се обърна с лице към нея.

— Ядосана ли си? — Огънят зад гърба му създаваше ореол около главата, но лицето оставаше в сянка. Неспособна да определи дали той проявяваше разбиране, или се подиграваше, тя каза истината:

— Не. Нямам право да се сърдя.

— Имах нужда да се разходя. Макар и влажно, беше приятно. Трябваше да размисля.

За нея? За другите си „задължения“?

— Звучиш така, като че ли носиш на гърба си бремето на света — подкачи го тя.

— Понякога сякаш наистина е така. — Гласът му беше по-мек, по-унил. — Седмицата беше тежка.

— Работа? — предпазливо попита Ан.

— Не. Работата върви чудесно. Имам добри помощници там. Те движат нещата, когато изчезна.

Тя стоеше безмълвно, очаквайки да каже нещо повече. Ако проблемът му не беше в работата, то трябваше да е личен. Изведнъж разбра, че не й се иска да знае.

Ан рязко стана.

— Ще приготвя вечеря.

Мич я хвана за китката. Внезапно разнежен, каза:

— Мой ред е. Ти беше снощи. Този път аз ще готвя за теб.

Неговата нежност, както и умолителният израз на очите му, я сломи. Не бе точно извинението, което искаше, но все пак беше нещо.

Като се опитваше да изглежда равнодушна, колкото можеше, тя потъна обратно в креслото и вдигна ръце.

— Това е твоята къща.

Той се засмя, бе в значително по-добро настроение. С бързо движение се изправи на крака и се приближи до нея. Положи целувка на бузата й, преди Ан да успее да се отдръпне.

— Защо беше това? — запита тя.

— Защото си светица — отвърна той и излезе.

На вечеря разговаряха толкова много, че в яркото слънчево утро на вторника Ан не беше изненадана да види Мич, станал рано, за да закусят заедно.

— Идеалното утро за поставяне на чучури — каза той, бършейки чиниите, които тя миеше.

— Чучури?

— Имаме студени нощи и топли дни. Сокът ще тече като вода.

Ан се засмя от удоволствие.

— Кленов сок? Можем ли сами да го направим? Възнамерявах да посетя местна ферма и да видя.

Мич се захили доволно.

— Защо да ходиш другаде, когато тук имаме всичко необходимо?

— Знаеш ли какво да правиш?

— Дали знам какво да правя? Откога започна да поставяш под въпрос моята компетентност?

Тя изхъмка. Ставаше направо трогателен, когато беше в добро настроение.

— Явно напълно си се освободил от скромността.

Мич се засмя:

— Никой не е идеален.

Според пристрастното мнение на Ан, през този и следващите няколко дни Мич беше съвсем близо до това, поне според собствената й представа. Макар че се разхождаха, четяха и почиваха, вниманието им беше насочено главно към кленовия сироп, за който той наистина знаеше почти всичко.

— Най-добри са големите, четиридесетгодишните и по-стари дървета — обясни Мич, когато напуснаха къщата, бутайки количка с инструментите, които той бе извадил от навеса. — Използваме метални чучури. Това е старомоден метод за правене на нарез в дървото, но на мен ми върши работа.

— Правил ли си го преди?

— Много пъти.

На първото кленово дърво, което отговаряше на изискванията, Мич издълба малка дупка и постави метален чучур, който се подаваше няколко сантиметра от кората. Направи същото на всяко избрано дърво.

— Обикновено сокът изтича между средата на март и средата на април. Правя го винаги, когато съм тук по това време. — Със замах той втъкна един чучур на мястото му, после постави друг на задната страна на същото дърво.

— Повече от един на дърво?

— С три от тази големина ще има достатъчно сок за двама. Ето, постави този, а аз ще донеса още кофи.

Докато той се върне, Ан бе направила това, за което я бе помолил. Мич нагласи кофата под чучура.

— Плъзгащ се капак? — запита тя, като я разглеждаше. — Никога не съм виждала капаци върху кофите за сироп.

Усмивка докосна ъгълчетата на устните му.

— Тогава никога не си виждала заблуден кон или полска мишка да пият сок, докато той се събира.

Тя се засмя:

— Не, не съм.

— Капакът невинаги ги възпира. Упоритото животно получава това, което иска. Но помага.

Събраха инструментите и се преместиха при следващото дърво.

— Колко сок ще съберем? — попита Ан, но вниманието й бе погълнато от Мич, който обмисляше къде да дълбае. Изглеждаше направо грамаден и по-рошав от всякога, облечен в палто от овчи кожи с висока яка и избелели джинси.

Той коленичи пред дървото и заби свредела.

— При хубав ден кофата се пълни и прелива. При лош се събират само няколко пръста — изсумтя Мич, като набута парчето навътре в дървото. — Ако продължаваме така през целия сезон, можем да получим от четиридесет до осемдесет литра от всяко дърво.

Ан беше изненадана.

— Толкова много? Чакай. Какво ще правим с всичкия този сок?

Той проби дупката, изправи се и й посочи с пръст да постави чучура. Този път Ан го направи умело с помощта на един чук.

— Всичкият този сок — каза Мич — се сгъстява и остава много малко. За да получиш четиридесет литра сироп, трябва да сгъстиш някъде от сто и двадесет до сто и петдесет литра сок.

— О! Това обяснява защо оригиналният кленов сироп е толкова скъп.

Той поде наново урока си, докато продължаваше да работи:

— Ню Йорк и Върмонт произвеждат най-много сироп в този район, въпреки че Квебек дава повече от двата щата, взети заедно. Днес голяма част от широко използваните сиропи всъщност е комбинация от кленов сок, сироп от захарна тръстика и жито. Макар че — ако питаш мен — не може да има никакъв спор. Оригиналният, истинският сироп бие всички останали.

Тя не можеше да оспорва това.

Известно време продължиха в мълчание, но това беше приятелска, интимна тишина. Ан забеляза, че той предпочиташе дясната си ръка, въртейки свредела с нея, докато с другата придържаше оста към мястото. Когато тя предложи да се сменят, Мич се съгласи и се наслаждаваше на борбата й със самодоволна усмивка. Накрая Ан се отказа и му върна инструмента, а той отбеляза:

— Не беше зле, Ани. Аз например никога не бих могъл да изчистя къщата така, както ти го направи този път.

— Забелязал си?

— Как можех да не забележа — закачи я той с възнаграждаваща усмивка. — Бях почти заслепен от блясъка.

Ан познаваше чувството. Сега тя бе почти заслепена от блясъка в очите му. Когато мушна два чучура в ръката й, тя, изглежда, беше загубила ориентация временно.

— В дървото — подсказа й Мич с лека усмивка и я остави да се окопити, а той отиде за още кофи.

Този първи ден правиха дупки, поставяха чучури и окачаха кофи на най-големите кленови дървета в близост до къщата. През следващите дни събираха сока, който изтичаше. Пренасянето на тежките кофи от дървото до къщата и обратно беше немалък подвиг.

— Ако разполагахме с най-съвременното оборудване — подкачи я той, докато тя масажираше схванатите мускули на раменете си, — щяхме да използваме пластмасови чучури с прикрепени към тях пластмасови тръби, които отвеждат сока директно от дървото в килера. Това е много по-ефективно от гледна точка на време и труд.

— И така е добре — отвърна Ан. — Качила съм някой и друг килограм. Упражнението ще ми бъде от полза.

Мич я огледа от главата до петите.

— Да, вече не си кльощава, но… чак пък риск от затлъстяване? Никакъв шанс!

— Много мило от твоя страна да го кажеш. Ти свърши почти всичката работа тази седмица. — И така беше. Той готвеше почти всеки ден в допълнение към лъвския дял в работата по сиропа.

Мич преметна ръка през раменете й и я придърпа към себе си.

— Задължен съм ти за това, че бях такъв негодник, когато за първи път дойдох тук. Повечето жени щяха да си съберат багажа и да заминат.

Тя успя да си придаде сърдит вид.

— Тази мисъл ми мина през ума.

— Радвам се, че остана — церемониално отвърна той.

Имаше блясък в неговите лешникови очи, мекота в усмивката, нежност в ръката върху рамото й и кадифени нотки в гласа му. Беше изпълнен с нежна топлина момент. Ан го запомни.

До петък сутрин в кацата имаше достатъчно сок, за да пристъпят към процеса на варене.

— Обикновено използват продълговати плитки тави, наречени кондензатори — обясни Мич. — Тази, която ще използваме, е малко по-дълбока от необходимото, но ще свърши работа. Когато всичката вода се изпари, ще получим чист кленов сироп.

Независимо че го бе правил и преди, ентусиазмът и искреното му удоволствие от ритуала по никакъв начин не бяха намалели.

Колкото до Ан, тя бе очарована да наблюдава как рядката безцветна течност клокочи и се сгъстява до плътно жълто-кафяво. Инстинктивно плъзна ръка около кръста му. В този миг бе по-щастлива от всякога. Без значение какво носеше бъдещето, тя щеше скъпернически да запази спомена.

Той й се усмихна.

— Какво?

Ан изрази удоволствието си с въздишка.

— Седмицата беше чудесна. Това е прекрасен завършек. — Заминаваше си на следващата сутрин. Беше останала един ден повече, отколкото бе планирала, но Мич я бе помолил за това.

— Бих предпочел малко по-личен финал — отвърна той. — Още по-добре би било, ако изобщо нямаше край.

Тя се радваше на нежността в думите и изражението му. Обичаше го и жадуваше да му го каже. Но нямаше да позволи да бъде отхвърлена отново. В този миг сокът буйно заклокочи.

— Няма да отнеме много време — каза Мич, надигайки огромната дървена лъжица, за да разбърка разтвора и да провери гъстотата. — Ще имаме ли палачинки или пържени филии за вечеря?

— За вечеря?

— Не знам за теб, но аз не бих издържал да чакам до закуска.

Ан прокара пръст по ръба на изстиналата дървена лъжица и облиза сладкия сироп.

— Ммм. Може би си прав. — Помълча. — Пържени филии.

— Пържени филии. Това е. — Следвайки примера й, той опита сиропа, после прокара пръст по лъжицата и го поднесе към устните й. Сиропът беше толкова прекрасен и сладък, както самият момент. Ан си помисли, че не можеше да бъде по-хубаво.

Изведнъж някакъв далечен блясък се появи в очите му. Неговият глас бе изпълнен с нежност.

— Миналата година на Рейчъл също много й хареса етапът на опитване на вкуса.

Ан замръзна. Рейчъл? „Задължението“ му? Тя се намръщи. След това изправи гръб и се отдръпна от ръката на раменете й. Рейчъл? С онзи далечен блясък и такава нежност? О, да, той обичаше Рейчъл. Не се поколеба и за минута.

Мич правеше начумерени физиономии.

— Какво има?

— Как можа?

— Как можах какво?

Неговата наивност я подразни.

— Как можа да ми причиниш това? Как можа да споменеш името й в подобен момент? — Чувстваше се осакатена — сякаш той бе станал част от нея, която жестоко бяха отсекли.

— Нейното име? — Сега Мич осъзна какво беше направил и леко се намръщи. — Споменах Рейчъл, нали?

Нежността в гласа му, когато изговаряше името, я потресе.

— Как можа? — повтори тя. Бликнаха сълзи. Когато посегна към нея, Ан трепна и отстъпи крачка назад.

— Ани, чуй ме…

Тя отстъпи още една крачка, после още една.

— Не искам да слушам за любовния ти живот.

— Грешиш…

— Да, греша! Греша, че продължавам да стоя тук с теб, когато трябваше да съм се върнала в Ню Йорк и да се опитам да си създам нов живот. Греша, като си мисля, че наистина ме искаш тук, когато в един безгрижен миг ти се разчувстваш заради някаква друга жена. Как можа, Мич? Не виждаш ли, че те обичам?

Ан се завъртя и избяга от кухнята. Вземайки стъпалата с безразсъдна бързина, спря чак когато вратата на спалнята се затръшна и подпря гърба й. Треперещите ръце покриха очите и се намокриха от сълзи. Биенето на сърцето й заглуши шума от стъпките по стълбите.

Мич почука на вратата.

— Отвори, Ан.

— Не. — Тя се чувстваше унизена от това, което бе казала, и паднала духом, защото се бе стигнало дотам.

— Има нещо, което трябва да ти обясня, Ани. Отвори вратата!

Плачейки, тя само поклати глава.

— Ан…

— Махай се! — помоли го. Не можеше да застане лице в лице с него. Всичко, което той казваше, беше без значение.

— Обичам те, Ан! — Гласът му прозвуча нежно и чувствено през старото дърво на вратата и внезапно отново придоби значение, огромно значение. Ако това беше жестока лъжа, никога нямаше да му прости.

Обърна се и долепи мократа си буза на вратата. Страхуваше се. Не знаеше дали иска да слуша или не. Чакаше.

— Чуваш ли ме, Ани? — Отново кадифеният глас, твърде скъп, за да бъде пропъден, прекалено реален, за да бъде отречен. — Обичам те!

Пулсът й се учести. Искаше да повярва, че е истина, искаше да го повярва повече от всичко друго на света. Но имаше един съдбоносен въпрос, който трябваше да получи отговор.

Ан бавно натисна дръжката и открехна вратата. Уплашена, повдигна очи към неговите, й наистина видя любов, освен ако не го желаеше толкова силно, че да си въобразява.

— И Рейчъл ли обичаш? — колебливо попита тя, шепнейки.

Когато Мич посегна към ръцете й, тя не се възпротиви. Но не се и разтопи, както вероятно очакваше, а запази дистанция, очаквайки неговия отговор.

Усмивката му беше тъжна, но нежна.

— Да, обичам Рейчъл. — Стисна по-здраво ръцете й, щом се опита да ги освободи. — Но я обичам по друг начин, много по-различни от чувствата, които изпитвам към теб, Ани. Рейчъл е моя дъщеря.

Ан беше шокирана. Негова дъщеря? Ревнувала го е от дъщеря му?

— Защо не ми каза? — извика тя, изпитвайки желание да го удари, но вместо това обви ръце около врата му.

Мич силно я притисна.

— Много пъти исках да го направя. Но никога не ми се струваше подходящо. В началото една част от мен искаше — Господ да ми прости! — да забрави за нейното съществуване, докато бях тук. Бащинството има своите достойнства, но бе най-голямото ми предизвикателство след смъртта на Бев.

Той имаше дъщеря. Ан едва започваше да свиква с тази мисъл и трудно можеше да си представи предизвикателството да се справиш сам.

— Можех да помогна.

— Ти имаше достатъчно проблеми, с които трябваше да се пребориш, и без да те натоварвам с грижата за едно дете.

— На колко години е?

— Миналата седмица навърши шест. След рождения си ден се разболя от варицела. За първи път беше болна. Наистина болна — след смъртта на майка й.

Ан разбра.

— Затова ли закъсня с идването си миналия уикенд?

Мич кимна.

— Родителите ми са чудесни, често я взимат за дълго време. Понякога изглеждат по-жизнени от мен. — Той погледна към Ан. — Но не можех да ги оставя с болно дете, което се мята в треска и търси майка си. — При последните думи гласът му пресекна.

— Защо не я доведе тук с теб? — смъмри го Ан.

Мич я погледна изпитателно.

— Не бях сигурен как ще го приемеш. Никога не сме говорили за това. Знаех само, че нямаш собствени деца.

— Неправилен избор, Мич, неправилен избор.

— Но да ти натрапя болно дете? Как можех да го направя?

Тя чистосърдечно отговори:

— Бих се радвала да се запозная с твоята дъщеря. Би ми било приятно да ти помагам да се грижиш за нея. Тя е твоя дъщеря. — Гласът й стана тих. — Обичам те.

Той я притисна в обятията си. Със силата на тази прегръдка изразяваше всичко, което не й каза с думи. Ако Ан досега не бе разбрала посланието му, в този момент му повярва напълно. Мич я целуваше и сега това беше и клетва, и обещание.

— Обичам те… обичам те… обичам те — прошепна тя при първата възможност. Обичаше го и най-после бе в състояние да го каже.

Когато ръцете му обхванаха лицето й и го повдигнаха, погледите им се срещнаха и Ан усети пълното му отдаване. Очите му питаха — нейните отговаряха. След това той я вдигна на ръце и я свали долу по тясната стълба в стаята с голямото легло, неговото легло.

Този път, щом я остави и посегна да свали пуловера си, хвана ръцете му и ги задържа.

— Нека аз — каза тя. — Искам да те опозная.

За секунда Мич се взря в очите й. После безмълвно седна на леглото и я остави да го съблече. Когато силното му тяло остана голо, Ан можеше единствено да се възхищава на неговата красота и на красотата на чувството, което изпитваше. Тя изследва всяко мускулче, като го докосваше с почуда от раменете до бедрата, плъзгаше се по гладките повърхности, проследяваше мъжествените възвишения и се наслаждаваше на неговата възбуда.

Щом търпението му се изчерпа, той издаде гърлен звук.

— Това е, скъпа. Това е. — Със скоростта на куршум се хвърли към Ан и свали всяко парче плат по нея.

После, обърнати с лице един към друг, легнаха голи върху хладните чаршафи. Задъхваха се от желание, но Мич я задържа на разстояние през тези няколко последни, безкрайно мъчителни секунди. Очите му още веднъж пробягаха по цялото й тяло, преди да се взре в очите й, прониквайки до дъното на душата й.

— Сигурна ли си? — нежно попита той.

— Обичам те — отговори тя.

— Но за жената е различно, нали?

— Не и когато е влюбена.

— Тогава ще бъдеш ли моя?

Ан се засмя:

— Ако ме накараш още да чакам, може аз да те нападна.

Чакането свърши. Мич я облада в светлопурпурното сияние на залеза. И беше прекрасно от самото начало. Хубаво… по-хубаво… всепоглъщащо… изтощаващо… абсолютно, несъмнено възбуждащо.

Преплели ръце и крака, те потънаха в дълбок и спокоен сън, напълно изтощени и задоволени. Отдавна бяха забравени кленовият сироп върху печката, охлаждащ се до плътно кехлибарено съвършенство, и пържените филии, които трябваше да демонстрират достойнствата му. Останаха забравени и когато сумракът преля в гъстия мрак на планинската нощ.

Известно време по-късно Ан се събуди. Интересуваше се единствено от топлите гърди под главата й и гладкото бедро под дланта й. Нейното първо помръдване предизвика леко притискане от ръката на гърба й и почти благоговейна ласка. Усмихвайки се, тя целуна сплетените косми по гърдите му. После вдигна глава, за да го погледне. Неговата брадичка беше строга, но спокойна, с ъгловата челюст. Косата му падаше на вълни по челото, придавайки му момчешки чар. Но очите — очите търсеха нейните, пълни с любов.

— Как си? — нежно попита той.

Тя прокара пръст по линията на челюстта му.

— Никога не съм била по-добре.

— Обичам те. Сега го знаеш, нали?

Ан кимна. Мич никога не би могъл да се люби по начина, по който го направи, ако то не идваше от сърцето му. С напредването на нощта той повтаряше магическите думи, уверявайки я отново и отново. Ан не познаваше досега такава нощ. Щеше да й прималее, остана без дъх, с отмалели крайници и трепереща от изнемогата на страстта, но само за да открие не след дълго, че Мич имаше нов начин да й покаже любовта си.

Слънцето беше високо в небето на късната утрин, когато най-накрая се събудиха. Лежаха, обърнати лице в лице, изучаващи и възхищаващи се един на друг, усмихнати като деца.

— Как ще шофирам обратно до Ню Йорк днес? — накрая попита тя.

— Няма да пътуваш. По-късно, когато отида да телефонирам, ще направя необходимото и за теб. Сигурен съм, че семейство Огрейдис няма да има нищо против.

— Семейство Огрейдис?

— Нашите съседи на около три километра в източна посока. Преди време се запознахме случайно, но сега са свикнали с мен. Винаги се обаждам на Рейчъл оттам.

Ан се усмихна.

— Рейчъл. Твоята дъщеря. Това е толкова важно, Мич. Радвам се, че поддържаш връзка с нея, когато отсъстваш от дома. Чувствам се виновна, че за да се видиш с мен, си я изоставил, особено когато е била болна.

— Когато тръгнах, тя беше по-добре. Но не тормози хубавата си главица с тези неща. Това, за което трябва да се притесняваш, е дали ще те пусна да излезеш от леглото преди понеделник.

Ан се престори на шокирана:

— Няма да ме държиш толкова дълго!

— Не?

Тя продължи:

— Не можеш.

— Не? — В очите му имаше дяволито пламъче, което се плъзна по нея и й доказа, че греши.

Събота вечер имаха повод за празнуване. Вдигнаха тостове с малкото и фамилното име на всекиго, веселейки се, независимо от факта, че и двамата бяха решили да си заминат на следващия ден. В понеделник сутринта Мич имаше съвещание с борда на директорите. Ан трябваше да предаде ръкописа. Реалният свят чакаше.

Тя се страхуваше от момента на раздялата. Новото чувство, което ги свързваше, бе така крехко и ценно, че не искаше нищо повече, освен да остане в къщата завинаги.

Но с приближаването на раздялата Мич ставаше все по-умислен. Най-накрая предпазливо каза:

— Предстоят ми няколко много натоварени седмици, Ани. Чакат ме неотложни бизнесдела, а и бих искал да прекарам малко повече време с Рейчъл. Нека ти се обадя, щом се освободя. Така добре ли е?

При тяхната нова близост и многобройните уверения, че я обича, Ан може би трябваше да се озадачи от неговата нерешителност, ако самата тя не бе започнала да става угрижена. Съдебното заседание във връзка с нейното дело беше само след седмица и половина.

Примирена, пое дъх и му изпрати обнадеждаваща усмивка.

— Ще чакам!