Барбара Делински
Люляково утро (10)

Десета глава

След час оставиха градското стълпотворение зад гърба си и поеха на север.

— Кога взе новата кола? — попита Ан, търсейки разговор с Мич, тъй като Рейчъл бе коленичила на задната седалка и се взирайте в бягащата линия на хоризонта.

— Преди около седмица. Това е първото й изпитание. Хондата щеше да бъде малка за трима. — Имаше нещо лукаво във въпросителното повдигане на веждата по посока на Ан и тя отново се учуди на неговата самонадеяност. Ако „трима“ включваше нея, то той бе платил цяло състояние за едно пътуване.

Рейчъл пъхна златистата си главичка между луксозните седалки и потърка бузка в мекия велур.

— Харесвам тази кола. Татко казва, че цветът отива на очите ми.

— Така е — отвърна Ан с топла усмивка. Кой можеше да устои на такова дете? Помоли се през седмицата да има цупения, прищевки и сърдити сцени. В противен случай щеше да си създаде голям проблем.

Нямаше никакви цупения, глезотии или сърдити пози и Ан усещаше как все повече и повече се привързва към детето. Макар да знаеше, че Мич го бе предвидил, това не намаляваше удоволствието, което намираше в простите ежедневни грижи, като да я изкъпе, да разреше дългите руси къдрици, да й помогне да завърже отново връзките на обувките, които все й се изплъзваха. Имаше и други неща, които много харесваха на Ан: печенето на курабийки, разходките в гората и четенето на приказки вечер пред камината.

И ако това, което Ан изпитваше, бе любов, същото се отнасяше и за Рейчъл. Тази невинност, искреност и свободно изразяване на чувствата бяха най-ценните неща на света.

Проблем беше да остане безразлична към Мич, но направи всичко възможно, а на него му правеше чест, че не я притесняваше. Тя спеше горе, а той — долу с Рейчъл, в спален чувал на пода на стаята. Макар че в сряда сутринта Ан имаше усещането, че върви по опънато въже, разкъсвана от противоречиви чувства, Мич съсредоточено я наблюдаваше.

Спомените се натрапваха. Припомни си приятните мигове, прекарани тук с Мич, времето на копнежи и любов. В Ню Йорк можеше да ги забрави, но тук те бяха много по-реални и това трудно й се удаваше.

И все пак опита.

— Отивам да се разходя — обяви тя след кратък размисъл, като привършиха със закуската.

— Хубава идея — отвърна Мич без ирония, но неговата вежливост бе част от мъчението. — Не бързай. Мисля, че мога да се оправя с Рейчъл и сам за няколко часа.

Въпреки протеста на момиченцето, Ан излезе. За първи път оставаше сама, откакто бяха пристигнали, и изпитваше огромна нужда от това. Чувстваше се разядена от наново разранените си рани. Но имаше още два дни до края на седмицата и тя трябваше да намери сили да оцелее.

Пролетта царуваше навсякъде. Гората, влажна и сива преди месец, сега тръпнеше в свежата си зелена премяна. Сладък аромат се носеше от буйния килим на новата трева нагоре през липовите листа, които покриваха до неотдавна голите клони на дърветата. Звуците бяха опияняващи — чуруликането на птичките в гнездата, разнообразните шумове на горските обитатели в отново оживелия шубрак. Водата заливаше скалите, спускайки се със силата на топящия се високо в планините сняг. Пасището грееше в жълто от глухарчетата и в розово от цветовете на дивата ябълка. Пейзажът преливаше от жизненост и веселие.

Но не и сърцето на Ан. Контрастът с тържествуващия живот наоколо правеше тъгата й още по-мъчителна. Тя вяло пристъпваше по пътеката и подритваше камъчетата пред себе си. Когато най-накрая спря и покри лице с шепите си, сълзите потекоха бързо и силно като потока до нея. Но докато той си проправяше път, буен и независим, при Ан бе точно обратното. Тя беше в емоционален затвор. Любовта й към Мич бе причината за това.

По някое време коленичи върху камъните и наплиска лицето си. Водата беше толкова студена, че дъхът й секна, но облекчи страданието й. Освобождаването бе добре дошло. Бавно тръгна обратно към къщата, криволичейки по горските пътечки.

Под топлината на високото обедно слънце тя пристигна в къщата, която бе необичайно тиха. Помисли си, че баща и дъщеря бяха навън в гората. Мина през кухнята към дневната, но само след малко се спря, виждайки Мич, висок и строен, застанал до прозореца. Ръцете му изпълваха джобовете на джинсите в поза, която бе по-бездейна, отколкото можеше да се очаква в присъствието на едно жизнено шестгодишно дете.

— Къде е Рейчъл? — попита Ан.

— Тръгна си.

— Тръгна си? — Но Мич не беше разстроен. — Какво означава това?

— Родителите ми се отбиха да я вземат. Отиват в Монреал за няколко дни.

— Искаш да кажеш, че си е заминала? — Смисълът бавно проникваше в съзнанието й.

— Да. — Очите му се задържаха върху нейните.

— Плакала си.

— Не. — Не се чувстваше в правото си да излъже. Отново я бе изиграл!

— Очите ти са зачервени — леко я предизвика той.

— Имам алергия — грубо отвърна тя, усещайки надигащия се гняв. — Ти си планирал това, нали? Уредил си го с твоите родители. Използва Рейчъл като претекст да ме доведеш тук. После тя изведнъж изчезва. Удобно, нали? — Всяко мускулче от тялото й бе напрегнато.

— Да — призна си Мич, но не предложи никакво извинение.

Очите на Ан заискриха.

— И наистина ли си мислиш, че ще остана сега, когато тя си е тръгнала? По дяволите, Рейчъл беше единствената причина, поради която се съгласих да дойда тук!

Той започна да се приближава към нея.

— Така ли беше, Ан? Наистина ли? Бъди честна към себе си.

Изведнъж тя се уплаши.

— Аз съм! Заради това дойдох тук. — Вдигна ръка, за да го отблъсне, и отстъпи крачка назад. — Не се приближавай. Не смей да ме докоснеш или…

— Или какво? Не сме ли минавали вече през това? Връщаме се точно в началото, Ани. Погледни. Никакви деца. Никакви разпити. Никакви други претенции. Само ти и аз.

— Не е толкова просто! — извика Ан и отстъпи още една крачка назад. Мич беше прекалено привлекателен и прекалено близо. — Не мога да забравя всички онези неща. Те са между нас дори и ако се опиташ да ги отречеш и нищо не може да промени факта, че не желая да те виждам и не искам да имам нищо общо с теб!

Но тялото й трепереше. То го помнеше и реагираше на неговата близост.

Мич продължи да напредва, докато тя не опря гръб в стената.

— Не ти вярвам — спокойно заяви той. — Мисля, че искаш точно обратното.

Ан поклати глава в знак на отрицание.

— Недей, Мич. Махни се от мен. — Но предупреждението й беше шепот, който заглъхна. Беше между Мич и стената, между скала и здрава преграда. Чудеше се къде да иде, когато той опря ръце на стената встрани от раменете й.

— Това продължи достатъчно дълго. Сега възнамерявам да говоря и ти ще ме изслушаш. Търпението ми се изчерпва.

— Търпението ти? — извика тя и повдигна очи към него. — А какво ще кажеш за моето? За чувствата ми? Но теб никога не те е интересувало какво ще стане с мен, след като получи това, което искаше! Ти си най-егоистичният, арогантен, безмилостен…

Списъкът с унищожителни епитети щеше да продължи, ако Мич не го бе прекъснал с устни. Ан се опитваше да се дръпне назад, да извърти глава встрани, да го отблъсне. Но той беше по-силен и упорит.

Мич я отдели от стената и я придърпа в прегръдката си, целувайки я така страстно, че дъхът й спря. В момента, в който щеше да припадне, той разхлаби хватката си, като дишаше на пресекулки, после отново улови устните й.

Този път беше различно. Сега устата му бе по-убедителна, движейки се с нежна и чувствена увереност. Ан можеше да устои на сила, но нежната целувка беше нещо друго. Тялото й бе безсилно, а мислите — объркани. Докато ръцете й продължаваха да оказват символичен натиск върху гърдите му, то устните й я предадоха. Те постепенно омекнаха, после се разтвориха и започнаха отчаяно да пият целувката му.

Когато най-накрая Мич вдигна глава, тя сведе своята и потъна в безпомощни сълзи.

— Не плачи, Ани. Моля те! — Звучеше измъчено. Притисна я по-близо към себе си, докато Ан постепенно се успокои. — Няма да те нараня. Моля те, повярвай ми, скъпа! Никога не съм искал да те нараня. Искам само да чуеш това, което трябва да ти кажа.

— Имам ли избор? — най-накрая прошепна тя.

Усмихна й се.

— Не.

Тя остана смирена, докато я заведе до креслото пред студената камина. Същите облегалки, които неведнъж се бяха възправяли между нея и тъмнината навън, сега скриваха всичко друго освен Мич.

Той прокара ръка през косата си.

— Мога да предположа какво си мислиш за мен, но грешиш. Не е честно от твоя страна да ме обвиняваш за това, което се случи с Джеф.

Никога не го беше обвинявала за катастрофата. Но преди да успее да му го каже, Мич продължи:

— Не и преди февруари, когато ти беше болна и сънува онзи кошмар за катастрофата. Тогава спомена за делото и аз започнах да се чудя дали има някаква връзка. Въпреки това не хукнах веднага към Ню Йорк, за да проверя. — Той се извърна и се приближи до камината. С ръка на полицата и крак върху поръсената с пепел решетка, остана безмълвен няколко минути. — Чувството ми на вина за инцидента бе достатъчно силно, за да мога да понасям и презрението ти.

Но той пропускаше най-същественото! Тя не го обвиняваше за инцидента! Не това беше проблемът!

Мич продължи, без да се обръща:

— Беше ми трудно да дойда отново тук през март. Знаех, че трябва да бъда с теб, но знаех също така, че след това още повече ще ме намразиш. — Той прокара ръка през косата си. — Беше длъжна да научиш истината рано или късно. Исках сам да ти я кажа. Но просто… не можах.

Бавно се обърна към нея. Очите му издаваха безмерна скръб.

— Когато се любихме, Ан, беше великолепно. Може да се караме за дребни неща, но онзи ден, когато бяхме заедно, бе божествено. Непрекъснато си мислех, че ако знаеше колко много те обичам, щеше да ми простиш. Ако можех да предотвратя инцидента — каза той сломено, — щях да го направя. Повярвай ми, щях.

— Никога не съм те обвинявала за катастрофата!

— Вината беше непоносима — отвърна Мич, сякаш не я чу. — Това е неоправдано и несправедливо, но е реално. Нямаш представа. Между самолета и колата… — Той поклати глава.

Ан пропускаше нещо. Тихичко попита:

— Каква кола?

Мич се извъртя, ужасено пое дъх и смирено се изправи.

— Съпругата ми беше убита в автомобилна злополука три седмици преди самолетната катастрофа. Беше късно през нощта. Пътищата бяха заледени. Колата беше ударена челно от човек, пил прекалено много. — Той погледна назад през рамо. — Аз бях на волана.

Онемяла, Ан се втренчи в него и изведнъж почувства как я залива огромна жалост. Не беше питала Мич как е загубил съпругата си, защото не беше по правилата. Но би трябвало да знае, че смъртта на млада жена винаги е трагична, без значение как се е случило.

— Грешката не е била твоя — заключи тя.

Очите му заблестяха.

— Аз шофирах! Само ако бях карал малко по-бавно или по-бързо, или бях тръгнал по друг маршрут… — Той сведе глава. Когато отново я вдигна, яростта му бе преминала. — Помниш ли кошмара, който имаше? Моят не бе сън. Успях да измъкна Бев от колата само за да видя как умира в ръцете ми. Не можех да направя нищо. Смачканата ръка беше най-малкото ми наказание. Самолетната катастрофа изглеждаше като продължение. Тогава… — Той стисна устни и кимна. — … те открих.

Ан преглътна трудно. Мич обикаляше безцелно из стаята, сякаш бе в безизходица. Никога не го бе виждала в такова състояние, никога не бе чувала гласа му така изпълнен с болка и тъжен.

— Влюбих се в теб много преди да направя връзката между смъртта на Джеф и авиокомпанията. По странен начин усещах, че си единственият ми шанс да бъда щастлив, да изградя отново живота си. Страхувах се да не те загубя. Нямах представа какво ще стане, когато ти кажех това, което знаех. Исках да вярвам, че ще ме разбереш, но залогът бе прекалено висок.

Той се обърна с лице към нея. Беше искрен.

— Никога не съм те лъгал за катастрофата, Ан. Просто не ти казах цялата истина. Това ме измъчваше месеци наред. Но колкото по-дълго продължаваше измамата, толкова по-тежко ставаше провинението ми и по-голям рискът да излезе наяве. Опасявах се, че когато узнаеш истината, ще ме презреш. — Мич се втренчи в нея в продължение на сякаш безкраен сърцераздирателен миг. След това тихо изруга: — Ах, каква е ползата! Това се случи и аз го заслужавам. Бях прекалено заслепен от собствените си чувства, за да разбера твоите. — Задъха се. — Само се чудя кога ще свърши наказанието. — Завъртя се на пети и излезе от стаята, оставяйки Ан сама в шок.

Затръшването на външната врата я стресна, но дори и тогава измина минута, преди да се размърда. Скачайки, тя се втурна навън след него, спъна се на прага, подпря се и продължи да тича. Сърцето й блъскаше лудо и тя едва си поемаше дъх, но не спря.

Мич бързо изчезваше в гората. Обезумяла, Ан го следваше, провирайки се през ниските храсти, докато стигна до сечището. Видя го, бе седнал сред глухарчетата с гръб към нея. Слънцето блестеше в сребристорусата му коса, но фигурата му бе мрачно прегърбена.

— Мич?

Тя внимателно се приближи.

— Мич, съжалявам, толкова съжалявам! — Опита се да го докосне, но се отдръпна назад, когато той трепна. Ан приседна до него и каза: — Сгреших. Моля те, прости ми! Беше жестоко от моя страна да не те изслушам, дори да не попитам, но ме заболя, когато разбрах, че има толкова много неща, които не знам, след всичко, което преживяхме. Начинът, по който трябваше да узная кой си, бе ужасен. Опитай се да разбереш.

Този път, когато докосна рамото му, не й попречи.

— Винаги съм била наивна — обясни тя не за да се извинява, а за да може да я опознае по-добре. — Животът ми бе лесен, щастлив и пълен с обещания за бъдещето. Чувствах се като имунизирана срещу нещастието. Не го познавах до катастрофата и тогава не можех да повярвам, че Джеф го няма. Не можеше да се случи на мен.

Ан се приближи.

— Тогава те открих. Обичам те, Мич! Дълго време се борих с това. Страхувах се да не изживея отново болката след загубата на Джеф. Когато те видях в онази адвокатска кантора, двата свята се сляха. Трябваше да ти се доверя. Трябваше да знам, че има някакво обяснение. Трябваше да те оставя да ми помогнеш. Но аз се страхувах да те изслушам. Може би се чувствах виновна, че намерих щастието с теб. — Гласът й заглъхна.

Очите му срещнаха нейните. Бяха изпълнени със същата уязвимост, която чувстваше самата тя. Това й даде сили да продължи:

— За бога, Мич, не сме ли изстрадали достатъчно? Не е ли време да сложим край на наказанието? Обичам те!

— Наистина ли, Ан? — попита той неуверено, дрезгаво и с надежда. — Обичаш ли ме достатъчно, за да се събуждаш всеки ден в прегръдката ми, като знаеш, че правя грешки?

— Нима това не е човешка слабост?

От гърлото му излезе звук — не, от дъното на душата му, толкова дълбок беше той. Мич я дръпна и я притисна в обятията си.

— Обичам те, Ани — прошепна той, връхлетян от чувства. — Никога, никога не ме прогонвай отново! Не ме оставяй сам! Не бих го преживял.

Мич я целуна, после се отдръпна и облиза устните си.

— Сол?

Ан се усмихна през сълзи.

— От щастие. Ще трябва да ме търпиш.

— Мисля, че мога да се справя — отвърна той с изключителна нежност и изтри сълзите от бузите й. — Наистина те обичам.

И още там, на моравата, той я съблече, възхищавайки се на прекрасната й голота, и я люби направо върху мекия килим от млада трева и нежния пух на глухарчетата. Беше по-горещо, по-силно, по-сладко от всеки друг път, изпълвайки ги с вяра, че така ще бъде и след двадесет или тридесет години.

По-късно, когато лежаха спокойно, оставили майското слънце да гали голите им тела, тя сгуши глава във врата му.

— Божествено е.

Мич я потупа по дупето.

— Да се надяваме, че наоколо няма отровен бръшлян. — Ан се изправи със скок и той избухна в смях.

— Има ли? — попита тя.

Мич я дръпна обратно към гърдите си.

— Никакъв отровен бръшлян. Освен мен.

— Ще се обрина ли от теб?

Той отново се засмя.

— Надявам се на един много специален сърбеж от време на време, но обрив в никакъв случай.

Ан се разположи върху него, доволна, че отново го чува да се смее, защото знаеше, че тя е причината.

— Не можеш да си представиш колко те обичам.

— Не толкова, колкото аз.

— Не? Искаш ли да се обзаложим?

— Ти си отгоре — отвърна той и се претърколи върху нея, за да разрешат въпроса.

Без да спират да опитват, на следващата сутрин бяха далеч от разрешението. Събуждайки се щастлива в блясъка на утрото, Ан тихо се измъкна от леглото му, облече неговата риза и отиде до входната врата. Щом я отвори, веднага усети сладкия мирис на люляците. Покрай вълненията си през седмицата не ги бе забелязала досега. Усмихна се, очарована от красивите лилаво-розови цветове и от опияняващия аромат.

Откъсна малко клонче, върна се при леглото, съблече ризата и безшумно се плъзна между чаршафите. Лежеше по корем и наблюдаваше спящия Мич. По лицето му виждаше същото спокойствие, което я изпълваше.

Едно сънено лешниково око се отвори. Той лениво й се усмихна.

Ан поднесе светлолилавата клонка към носа му.

— Люляците са цъфнали. Пролетта е тук. — Когато нейният любим я придърпа, за да я целуне за „добро утро“, тя знаеше, че наистина е добро.