Сандра К. Роудс
В бурята на страстта (9)

Девета глава

На следващия ден, когато отиваше на работа, Шарлот спря за миг пред входа на хотела и внимателно огледа фоайето. Беше доста пълно за този час на деня, но напоследък — по-точно откакто Харис пое управлението — имаха много повече клиенти. Той е добър ръководител, помисли си тя с гордост. Не се задоволи да промени само външния облик на хотела, но се погрижи и за всички дреболии, които създадоха нова атмосфера. Беше наел друга фирма за почистване и целият комплекс блестеше от чистота. Имаше свежи цветя навсякъде, а пейзажи от местни художници бяха превърнали фоайето в малка галерия. Милата Анабел — голата жена от картината в ресторанта — беше свалена и сложена в склада, докато намереха нещо по-подходящо.

Имаше и други, пряко засягащи персонала, промени. Новите по-практични униформи за сервитьорките на бара бяха само началото. При предишното ръководство никой не можеше да си вземе и един ден отпуск по болест, без да загуби от това. Но когато Ан — жената на Тони — роди, Харис повика бармана и му даде три седмици отпуск, за да може да свикне с новия член от семейството.

Някои от по-старите служители на хотела бяха шокирани от либералната политика на Харис. Според тях новият собственик беше твърде мекушав и щеше да доведе „Футхилс“ до фалит. Но младите хора одобряваха неговото отношение. „Футхилс“ вече се славеше като идеалното място за работа и служителите изпълняваха задълженията си с ентусиазъм и гордост.

Но за съжаление приятелската атмосфера не беше спряла клюките. Когато Шарлот стигна бара, Линда се втурна към нея — явно изгаряше от нетърпение да я „нагости“ с последната пикантна новина.

— Трябва да чуеш за господин Джордан — възторжено каза младото момиче.

Шарлот демонстративно взе таблата. Харис беше най-добрият ръководител, който хотелът някога бе имал. Досадно беше, че неблагодарните служители все се ровеха в личния му живот. Ако някой е видял, че снощи я е целунал и Линда започне да й разказва за това, сигурно ще я убие!

— Иска ми се аз да съм била в трапезарията на обяд. Рейчъл е чула само част от разговора, но…

Слава на Бога, никой не ги е видял снощи! Единственият, който знаеше, че с Харис се срещат след работа, беше Тони. На него можеше да се разчита, че ще запази тайната за себе си, но останалите! Много бе неприятно да знаеш, че всяко твое движение се подлага на дисекция от банда любопитни безделници.

Макар да не беше включена в днешните заглавия, Шарлот укори Линда:

— Не мислиш ли, че е доста невъзпитано и подло да подслушваш чужди разговори и след това да разказваш из целия хотел?

— Не е бил толкова личен! — нацупи се Линда. — Рейчъл каза, че са си крещели.

— Но това не означава, че Рейчъл е имала право да слухти за всяка тяхна дума! — Шарлот искаше да предупреди младото момиче да се занимава със своята работа и да остави Харис на мира, ала Линда я прекъсна.

— Но всички се интересуваме какво се е случило между него и годеницата му.

Думите заседнаха като буца на гърлото на Шарлот. Харис беше навлязъл твърде много в живота, в сърцето й. Не можеше да остане безразлична. По природа беше любопитна, но никога не се занимаваше с празни клюки.

— Той се е скарал с Джанис? — попита тя. Постара се да скрие любопитството си, като небрежно побутваше монетите на таблата. Ненавиждаше се за това, но трябваше да разбере. Отношенията между Харис и годеницата му бяха от голямо значение за нея. Това беше болезнен проблем, който седмици наред я измъчваше.

— Не ми казвай, че това те интересува, госпожо Морал!

— Може и да ме интересува — призна Шарлот.

— Питах се какво става между вас двамата — многозначително я погледна Линда. — Чух, че няколко дни след като шефът те закара до болницата, си ходила в неговия апартамент.

Трябваше да се досети, че новината за това посещение рано или късно ще се разчуе. Но Шарлот нямаше да й разкаже за тази среща, за да я накара да й съобщи днешните новини.

— Кажи ми какво се е случило днес следобед — нареди тя.

Линда не отговори веднага, мълчеше и по този начин разпалваше любопитството й и я измъчваше.

— Господин Джордан и годеницата му обядвали заедно. Рейчъл не чула за какво говорили в началото, но мисли, че е било за Гари, този, с който Джанис излиза. По-късно започнали да се карат. Изглежда Джанис искала да развали годежа, но господин Джордан не се съгласявал. Тя дори свалила годежния си пръстен и се опитала да му го върне, но той не го взел. Рейчъл казва, че дори го грабнал и отново го сложил на пръста й. — Линда замълча да си поеме дъх. — Сигурно е полудяла! Този каубой, с когото се мотае, никога няма да й купи такъв пръстен с изумруд, какъвто й е подарил господин Джордан. Представяш ли си? Мисля, че тя трябва да му се извини, преди той да се е обидил, въпреки че изглежда готов да я приеме отново, дори ако е извършила убийство. — Линда внезапно млъкна и се втренчи в Шарлот. — Добре ли си? — попита тя.

— Да… разбира се.

Всъщност беше огорчена и нещастна. Дълбоко в сърцето си, там, където са надеждите и мечтите, тя вярваше, че Харис е скъсал с Джанис, щом разбра, че двамата са се скарали. Ако наистина изпитваше нещо към Шарлот, той нямаше да остане сгоден за друга жена. Но изглежда не беше така. Напротив, Джанис искаше да развали годежа, а той не се съгласяваше.

— Добре съм… Сигурно от осветлението изглеждам така. — Взе таблата и пое към масите.

Работата й помогна да се съвземе, но колкото пъти погледнеше към бара, виждаше, че Линда я наблюдава. Защо не каза, че не се чувства добре? Сега Линда вероятно се чудеше дали нещо от това, което е казала, не е…

Шарлот с нежелание се върна на бара.

— Може ли един пакет от онези освежители за уста? — каза тя на бармана, като изпревари въпросите на Линда. — Мисля, че си права. Сигурно съм настинала. Гърлото малко ме боли — излъга Шарлот. Барманът й подаде пакетчето и тя го отвори. Не обичаше вкуса на мента, но това беше най-безболезненото нещо, което можеше да направи, за да разсее съмненията на Линда.

 

 

По-късно вечерта Харис дойде в бара. За щастие, Линда си беше тръгнала. Всъщност вече беше доста късно и Кевин — барманът — беше обявил, че това са последните поръчки. Имаше само няколко души, довършващи питиетата си. Шарлот събираше мръсните чаши, когато Харис влезе и седна на бара.

Младата жена видя как барманът приближи до него и го попита дали ще желае нещо, но Харис отказа и се обърна да я погледне. Таблата й беше препълнена с чаши и пълни пепелници, тъй че Шарлот беше принудена да отиде на бара. Не искаше да го вижда тази вечер. Ядосваше се дори от това, че е дошъл. Откакто за първи път излязоха заедно, не беше идвал при нея в бара. Винаги я чакаше в стаята на служителите. По това време нямаше много хора и само Тони ги беше виждал заедно.

Ако това е последната вечер, когато ще я изпрати, естествено, нямаше защо да се интересува за клюките. Слуховете сами щяха да изчезнат, като няма какво да ги подхранва.

Щом Шарлот сложи таблата на плота, Харис стана и приближи. С крайчеца на окото си тя го наблюдаваше. Не искаше да го поздрави, а само да се наслади на присъствието му. Походката му беше спокойно самоуверена, държеше главата си гордо изправена. Беше облечен в тъмносиня риза и джинси, изглеждаше властен и мъжествен. Беше толкова сексапилен, че дъхът й секна.

— Изглежда нямаш повече работа. Защо не оставиш Кевин да довърши, а ние да тръгваме?

Шарлот стоеше втренчена в ръцете си, после сплете пръсти. Искаше да приближи, да го погали, да усети силата на тялото му.

Но тази вечер той щеше да й каже, че всичко е свършило. Беше се сдобрил с годеницата си и в живота му нямаше място за Шарлот.

— Тази вечер не мога — дрезгаво рече тя. Страхуваше да го погледне, за да не прочете мъката в очите й.

— Не можеш?! — учудено попита той. — Защо?

— Късно е. Трябва да се прибирам — сви рамене Шарлот.

— Винаги е късно, когато излизаме след като свършиш работа — напомни й той. — Какво по-различно има тази вечер?

— Нищо… Просто искам да се прибера. Всъщност обичам след работа веднага да си отида вкъщи.

— И какво точно означава това?

Той изглеждаше учуден… Огорчен? Не, не е огорчен! Просто тя първа нанасяше удара. Тя го изоставяше, преди той да го стори.

— Не искам повече да излизам с теб след работа. — Не обичаше клюките, но изведнъж дискретността на срещите им я подразни. Какво значение имаше за него, че ще го обсъждат! Освен ако не се страхуваше, че слуховете ще стигнат до ушите на Джанис? — Не искам да излизам с теб и по никое друго време… Не че си ме канил. — Горчивината в гласа й пролича, въпреки че се постара да я прикрие. Пред втренчения му и учуден поглед тя грабна една табла и тръгна да почисти другите маси. Като се върне, той сигурно ще си е заминал.

Но той, естествено, не си беше тръгнал.

Ядосана, тя стовари таблата на плота и чашите звъннаха. Кевин беше в стаята зад бара, а единственият клиент току-що си беше тръгнал. Двамата бяха сами.

— Защо не си тръгваш? — избухна тя. — Трябва да затваряме.

— За да си отидеш право вкъщи ли?

— Да, право вкъщи.

— Това ли искаш наистина? — предпазливо попита той.

— Нали това обяснявах досега — отсече тя. Мъжът стоеше прекалено близо до нея и Шарлот твърде осезателно усещаше присъствието му. Разделяха ги едва няколко сантиметра. Трябваше само да протегне ръка, за да го докосне.

Младата жена припряно заобиколи бара. Взе мръсните чаши, които беше донесла, и започна да ги подрежда в миялната машина, като умишлено вдигаше шум.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен… или може би някой друг не желае да идваш с мен? — попита Харис сред звъна на чашите.

Шарлот се усмихна язвително. Не разбираше какво цели мъжът, но бе сигурна, че Джанис няма да бъде възхитена от среднощните им срещи.

— Какво има, Шарлот? Да не би този, с когото живееш, да е започнал да се чуди защо се прибираш толкова късно? Подозира ли нещо?

Тя дори не се беше сетила за Джими. Той вече не помнеше почти нищо и дори не разбираше по кое време се прибира Шарлот. Не беше сигурна дали изобщо съзнава, че тя не е вкъщи. Но Харис не знаеше за проблемите на Джими и младата жена се вкопчи в подхвърленото извинение.

— Нещо подобно.

— Шарлот — започна той, като я накара да го погледне, преди да продължи, — не смяташ ли, че трябва да се замислиш за тази връзка? Не можеш ли да скъсаш с него? Едва ли си щастлива с този Джими. Ако беше щастлива, въобще нямаше да излизаш с мен. Двамата с теб… — Той рязко замълча.

Тя усещаше как сърцето й бие бясно, почти до задушаване, и затаи дъх в очакване мъжът да продължи. Линда може да не е разбрала правилно какво се е случило в ресторанта. Не за първи път се случваше истината да е точно обратната на слуха. Богатият арабски петролен магнат се оказваше продавач на прахосмукачки от Омаха, а филмовата звезда — домакиня от Топека.

— Положението ти не изглежда много приятно — вяло продължи той. — Трябва да се измъкнеш и да го напуснеш.

Надеждите й рухнаха. Настъпи неловко мълчание и тя усети как в нея се надига гняв.

— Защо трябва да го напусна? За да мога да излизам с теб след работа? — язвително попита Шарлот.

— Много добре знаеш, че нямам това предвид. Мисля, че този Джими не ти подхожда.

— Така ли мислиш? Но аз го обичам! — Тя задуши чувствата си към Харис и се насили да се държи твърдо. Предполагаше, че мъжът иска тя да остане с него. Целувката снощи го потвърждаваше. Но защо му бе нужна — за краткотрайна авантюра, която няма да навреди на годежа му? — Отказът ми да изляза с теб няма нищо общо с Джими. Джими е старец… На осемдесет и пет години е. Между мен и него няма нищо. Както няма да има нищо между мен и теб.

Харис я погледна изумено.

— Искаш да кажеш, че мъжът, с когото живееш, е… е… — заекна той и Шарлот го погледна насмешливо.

— Той е пенсионер — допълни тя. — Е, какво мислиш за това?

— Защо, ти малка… Ти се подигра с мен, нали? — гневно я обвини той, а подигравателната й усмивка потвърди съмненията му.

Той лъжеше, естествено. Ако го е наранила, оставяйки го в заблуждение, то себе си бе наранила много повече. Така става, когато нараниш някого, когото обичаш, но понякога гордостта изисква жертви.

— Ти ме накара да си помисля, че ти е любовник — гневно продължи Харис.

— Досещах се какво си мислиш — заяви тя. — Не ме интересуваше… Не ме интересува и сега.

— Шарлот, ние можехме…

— Какво можехме да направим? Оргия? Групов секс? — рязко го прекъсна тя. — Кажи ми истината… Сгоден ли си още за Джанис?

Стиснал устни, той се колебаеше. Накрая отговори тихо:

— Да.

Въпреки че знаеше отговора, сякаш нож прониза сърцето й.

— Вярно ли е, че тя е искала да развали годежа днес следобед и ти не си се съгласил?

— Откъде знаеш?

— Всички в проклетия хотел знаят! — избухна тя. — Значи е вярно?

— Шарлот, мога да ти обясня — умоляващо рече той.

— Но е вярно!

— Да, вярно е, но не е това, което си мислиш…

— Не ме принуждавай да ти кажа какво мисля! — гневно предупреди тя. — Махай се оттук! Остави ме… Не искам да те виждам повече!

Лицето му почервеня от гняв.

— Имам право да дам обяснение!

— Да, представям си. Нека отгатна… Джанис не те разбира? — предположи тя с леден тон. — Вече не съм наивното седемнадесетгодишно момиче. Твърде глупаво от моя страна да си помисля, че човек като теб ще се интересува от мен. Единственото, което търсеше, беше момиче за леглото. Това търсиш и сега. Какво има? Да не би твоята скъпоценна годеница да е фригидна?

— Не намесвай Джанис — нареди той. — Изглежда забравяш някои факти. Аз ти направих предложение за женитба, а ти развали годежа!

— А ти не беше ли доволен? Сигурно е било голямо успокоение за теб да свалят пистолета от гърба ти?

— Не е имало никакъв пистолет — отвърна той. — Аз исках да се оженя за теб, независимо дали си бременна, или не.

— Стига лъжи, Харис! — Тя саркастично сви устни. — Още малко и ще кажеш, че си бил влюбен в мен.

Той не отговори веднага, но не откъсна поглед от нея. Думите й увиснаха във въздуха и времето сякаш спря. Шарлот усети как гневът й се изпарява.

— Очевидно няма да ми повярваш, ако ти кажа, че наистина бях влюбен в теб — промълви той накрая.

Устата й пресъхна и младата жена преглътна с мъка. Той лъже, сигурно лъже. Не я е обичал тогава. Тогава беше донжуан и търсеше само мимолетен флирт. Техният годеж… Тя и баща й го бяха принудили. Така беше.

— Не ти вярвам — едва успя да прошепне Шарлот.

— Не мислех, че ще ми повярваш. — В гласа му се прокрадна горчивина. Шарлот не можеше да откъсне очи от мъжа. Стомахът й болезнено се сви, когато в нея се прокрадна съмнение. — Ти молеше за любов тогава, нали? — тихо каза Харис. Шарлот трепна от забележката му за нейната наивност. Беше се унизила, като молеше и той да я обича. — Но ти направи аборт! Ти върна пръстена. Иначе никога нямаше да те пусна да си отидеш. — Той се обърна и тръгна към изхода.

Шарлот го гледаше слисана и се чувстваше така, сякаш я беше ударил през лицето. Абортът беше спонтанен, а Харис я гледаше обвинително, като че ли беше убила детето им. Когато мъжът стигна до изхода, Шарлот извика след него, но той нито спря, нито се обърна. Блъсна вратата и излезе.