Кристин Римър
Предизвикателството (7)

Глава шеста

Лорна преглътна отново и се замисли откъде да започне. Прекрачи и възседна внимателно гърба му.

— Не съм ли много тежка?

— Чудесна си! — Той избута възглавниците на пода, отпусна се и изтегли напред ръце, успоредно на главата.

Тя изпита известно притеснение. Гърлото й бе стегнато. Намаза ръцете си с крем и го размаза по врата му. Адам издаде тих звук на отпускане и удоволствие, когато тя замасажира раменете му. Бавно и силно, тя продължи да ги масажира. Съсредоточено прокара ръце по мускулите му и почувства как се отпускат. Усети и силното му тяло под нея да се отпуска. Спусна ръце надолу. Адам въздъхна със задоволство и Лорна се усмихна, осъзнавайки, че буцата в гърлото й е изчезнала. „Какво ли ще се случи между тях, ако…“ Затвори очи. В момента съществуваха само меката му кожа и мускулите му. Изтегли внимателно бедра надолу и леко докосна тялото му.

— Ти си вълшебница! — Дълбокият му искрен глас я изненада. Не беше го чувала да говори така меко.

Лорна се засмя леко. Беше успяла, въпреки колебанието си. Под нежните й ръце Адам Гантри бе успял да се отпусне. Тя се наведе над него и отново постави ръце на раменете му.

— Чувстваш се по-добре, нали?

— Да, доста по-добре. — Топлият му дъх я парна.

В този момент той й се стори толкова близък, както никой друг мъж досега. И неочаквано и за самата нея, тя се наведе и косата й погали бузата и врата му. Той измърка тихо и Лорна реши, че произнася името й. Мускулите му се отпуснаха — това беше знак, че копнее за нежност.

Лорна забрави за решението си да не прелъстява Адам. У нея затрептя странното желание да запали у него огъня на удоволствието. Той бе всичко, за което бе мечтала предишната Лорна — силен, красив и честен. За променената Лорна бе символ на силата и твърдостта, но и обещание за едно необуздано приключение. Тя се наведе и докосна с устни косите му. След това се спусна по-надолу. Кожата му бе мека. Целуна го леко и продължи с език.

Той я призова да продължи. Тялото му потрепери. Инстинктивно тя се притисна към него и продължи да целува врата му, докато той едва чуто продължи да нашепва името й.

Обърна се по гръб и я сграбчи. Ръцете му поеха лицето й. Целуна я жадно и агресивно. Тя отвори уста и езикът му се плъзна навътре сладостно. Целуваха се продължително, изпълнени с желание. Лорна го галеше смело. В този момент това бе тъй важно за нея.

Коленете й опираха тялото му встрани, а стомахът й докосваше гърдите му. Единствената преграда между пламналите им тела беше фланелката й. Бедрата й чувстваха твърдостта на гърдите му. Завивките бяха паднали на земята и Лорна усети голотата му. Изпита желание и тя да се освободи от фланелката си. Целуваше го все по-горещо и обещаващо. Постави ръце на раменете му и притисна тялото му с бедра. Адам простена от удоволствие.

В смел порив Лорна захвърли фланелката си.

Той потръпна, възбудата изостри чертите му. Адам простена пламенно:

— Трябва да спрем!

Чак сега тя си даде сметка какво прави. Беше почти гола, възседнала сина на Астрид Гантри в един отвратителен мотел в Уинслоу, Аризона. Засрамена, тя покри гърдите си с фланелката. Адам посегна и нежно премести кичур коса зад ухото й.

— Красива си — прошепна дрезгаво. — Нека оставим природата да говори вместо нас.

— Но…

— Мисля, че съм готов да стана поредния мъж в списъка ти.

Буцата се появи отново в гърлото й. Тя бавно се отмести и навлече фланелката. Той отвори очи и промърмори:

— Дай ми малко време.

След това стана и се отправи към банята. Лорна мимоходом забеляза, че той взе ключовете от колата.

Тя с ирония си помисли, че той няма за какво да се притеснява. В момента беше зашеметена от това, което се случваше, особено от собствените си действия. Остана да седи неподвижно.

Адам излезе и я повика.

Тя мълчеше. Отстъпи към леглото си. Никога не бе се чувствала така унизена, самотна и нежелана. Дори когато Джефри я изостави.

— Лорна, ела тук!

Тя понечи да се скрие в собственото си легло, но Адам я хвана за ръката.

— Моля те, остави ме!

— Не искам. — Адам отново се беше облегнал на леглото. — Масажът ми помогна.

— Замръзнах, може ли да си легна?

Той се мушна под завивката и я придърпа до себе си.

— Харесва ми да си до мен. Отпуска ме — прошепна той, прегръщайки я през кръста и притискайки се към нея.

Тя почувства силното тяло. Зави я внимателно и изгаси лампата. Тя сви измръзналите си крака и потърси топлината на неговите.

— Хайде да спим! — нареди той.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Откъм улицата долиташе шум на кола, а в банята капеше вода. Лорна изпита угризение, че бе подвела този беден мъж, макар че толкова харесваше топлината и прегръдките му. Беше истински добър мъж, който се грижеше за тези, които обича. Освен това я желаеше. Бе разбрала веднага.

Но беше убеден, че не бива да я люби, след като се познават толкова отскоро. Затова трябваше да спре, но вече беше късно. Лежаха прегърнати, сгрети от топлината си.

Скоро Лорна трябваше да се измъкне. Обхвана я тежко чувство за вина. Мислите й трескаво препускаха. Може би трябваше да му каже истината, без да предава Астрид. Но тогава той едва ли щеше да продължи да я харесва. Беше убедена, че една истинска връзка започва с откровение.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя.

Адам мълчеше. Лорна се обърна към него. Той издаде някакъв звук и я прегърна още по-плътно. Беше заспал.

Лорна се усмихна и реши да отложи разговора за по-късно. Затвори очи. Скоро звънът на будилника я събуди. Тя се измъкна от прегръдките му и затисна бутона. Навън беше все още тъмно и тихо. Погледна към мъжа до нея. Той похъркваше леко. Беше време да се измъкне. Щеше да излезе малко по-рано и да почака някъде, докато отворят кафенето, където щеше да се срещне с Астрид. Стана, нахлузи тесните джинси и ботушите, облече бялата риза и якето. Написа бележка и я остави под ключовете, така че да я намери, когато се събуди.

В мига, в който вратата хлопна, Адам се събуди. Скочи от леглото и трескаво започна да се облича. Прочете бележката, закопчавайки ръкавите си, и се успокои като разбра, че отива за понички и веднага се връща. Щом не бе взела ключовете, срещата с Астрид бе някъде наблизо.

Адам се почувства освежен и отпочинал. Бе спал повече от час, прегърнал Лорна, чувствайки тялото й до своето. Беше сладък сън, какъвто рядко му се случваше. Почувства сили да се заеме с майка си и с Лорна едновременно.

Тихо напусна хотела. Лорна Смит беше някъде наоколо. Не беше се отдалечила много. Той усмихнато закрачи по улицата, като се оглеждаше.

В това време Лорна откри кафенето, но то още бе затворено. Поразходи се около половин час до отварянето му.

Сервитьорката, младо момиче, й донесе кафето и се оттегли.

До масата имаше музикален апарат и тя си пусна няколко балади. Телефонът иззвъня и сервитьорката я повика по име.

— Успя ли да се освободиш от Адам? — попита я направо Астрид.

— Да, спи като бебе в този миг.

— Чудесно!

— Астрид, какво става? Адам каза, че си избягала малко преди годежа си. Годеникът ти се е заключил в стаята си и не излиза.

— Максуел ще се оправи, иначе не бих го обичала! — възкликна Астрид.

— Значи го обичаш?

— Да, много! Дори се страхувам от толкова обич.

— Тогава защо го напусна?

Астрид замълча за минута.

— Бракът е сериозна крачка. Никога не съм била омъжена и сега трябва да съм абсолютно сигурна.

— Но какво правиш? Къде си?

Астрид не отговори веднага. Изведнъж попита:

— Какво мислиш за сина ми?

— Това надменно наперено нищожество, което има амбициите да контролира всеки и всичко ли?

— О, ти се шегуваш! Той е чудесен! Тъкмо мъж за теб — самодоволно изрече Астрид. — Мислих за това и реших, че двамата сте си лика-прилика.

Лорна притихна.

— Астрид, дотук се забавлявах, но вече взе да става прекалено сериозно.

— Кажи, че не го харесваш.

— Астрид…

— Само кажи и ще изоставя целия план.

— Какъв план?

— Значи го харесваш.

Лорна замълча. Споменът от миналата нощ изплува в съзнанието й. Видя се, възседнала Адам Гантри, почувства ръцете му, галещи косата й, устните му…

— Добре, Астрид! Харесвам го. И какво от това?

— Ха! Най-сетне!

— Но всичко е загубено. Той мисли, че съм лека жена, която се стреми да те откъсне от годеника ти и да ти отмъкне фризьорския салон. Мисли, че членуваме в някаква секта или нещо подобно.

— Скъпа, имам няколко стари приятели, с които трябва да се видя. Имаш ли още време?

— Но защо?

— Казах ти, че трябва да съм сигурна.

— Адам каза, че си целувала някакъв мъж пред съпругата му в магазин за замразени зеленчуци.

— Беше Арти. Много е сладък! Някога го обичах, но сега, когато го целунах, ми стана мъчно за Максуел.

— Значи ли, че обикаляш из страната, за да целунеш за последно старите си приятели.

— И да, и не. Разбираш ли, трябва да съм сигурна? Ако някой прекалено много ме развълнува, трябва да кажа на Макс, че не съм подходяща съпруга за него.

— Но къде отиваш сега?

— Откъдето започнах. В Хот Спрингс, Арканзас, където съм се родила и израснала. Ще се срещнем там след шест дни — това се пада на двадесети. Само не казвай на Адам, къде отивам.

— Астрид, това е невъзможно!

— Надявам се да постъпиш така, както те съветва сърцето.

— Да продължа да лъжа?!

— Не е нужно, но не казвай цялата истина.

— Астрид, не може така! Вкарваш ме в грях!

— Знаеш ли, той никога не си е почивал? Беше работливо момче, после стана работлив мъж. Работеше на две места едновременно, докато създаде кантората. Наел си е треньор, с който усилено тренира вкъщи, докато се измори и заспи. Спи най-много няколко часа. Казах ли ти, че страда от безсъние?

— Не, но сама го разбрах. Престани да се държиш така тайнствено с мен! Не понасям подобно отношение!

— Трябва да приемеш нещата. Да си мислила навреме, преди да ме избереш за своя довереница. Но знаеш как се чувствах. Ти ме поддържаше и аз…

— Мисля, че сгрешихме. А вярвахме, че ще си бъдем полезни. Когато дойдох в Палм Спрингс, разбрах, че е наложително да преоценя собствения си досегашен живот. Трябваше да постъпя така, както правя сега и да разбера, дали Макс е подходящ за мен. Ти се раздели с Джефри, защото съдбата пожела да срещнеш друг. Всичко е точно. Адам ме проследи, ти откри новата си същност и помогна на моя син да осъзнае, че в живота, освен работа и самоконтрол, съществуват и много други неща. Не е ли чудесно?

— Това наистина е съдба — повтори Лорна.

— Това е животът — поправи я Астрид. — Той е чудесен и омайващ.

В този момент Лорна съзря русата глава на Адам да надниква в кафенето и изохка съкрушено.