Кристин Римър
Предизвикателството (6)

Глава пета

— Астрид ти каза, че ще се свърже с теб в десет часа и това е всичко, така ли?

— В писмото пишеше, че ще ме търси при Бъки О’Нийл или с други думи под неговата статуя.

Седнаха на пейката близо до паметника. Оставаха пет минути до десет часа.

— Не мога да разбера какво става, Лорна? Би ли ми обяснила.

Тя го погледна объркано.

— Адам, и аз не знам.

Това беше самата истина. Нямаше представа какво си бе наумила Астрид. Като че ли някакъв дявол се бе вселил в нея и предишната Лорна нямаше представа, какво ще направи сегашната.

— Свързано е с тази ваша група, нали? Те ви манипулират и вие сте дали клетва за вярност.

— Адам, за солиден мъж като теб, наистина имаш развинтено въображение.

— Тревожа се за майка си. — Той срещна погледа й. — И Господ да ми е на помощ, защото започвам да се тревожа и за теб.

Тя го погледна палаво.

— Недей, моля те! Мога да се погрижа и сама за себе си.

Той поклати глава.

— Водиш толкова безсмислен живот. Погледни се. Живееш ден за ден, не знаеш къде ще спиш следващата нощ. Какво става с работата ти? Не работиш ли? С какво изобщо се занимаваш?

— Работя, Адам.

— Шефът ти няма ли да те уволни, като се мотаеш насам-натам?

— В отпуска съм. И освен това — имам си собствен бизнес.

— Какъв бизнес?

Тя се замисли за книжарницата си, за рафтовете книги, подредени тематично — фантастика, художествена, исторически, психологически, изкуство, градинарство… Той нямаше да повярва, ако му разкаже, че тази лоша Лорна Смит, която той познаваше, притежава книжарница в Уестууд, че обикновено косата й е скромно прибрана отзад, че обича да гледа предавания на социални и културни теми по телевизията.

— Бъди спокоен, всичко е наред.

— Лорна…

Тя не му даде да продължи.

— Виж какво, Адам! Нали искаше да се свържеш с Астрид. Вместо да се замислиш какво ще й кажеш, ако се появи, ти се занимаваш с мен.

— Добре, Лорна — съгласи се той със спокоен глас, и тя почувства, че променената Лорна взима надмощие. Долови ускореното му неравномерно дишане, когато той се обърна към нея. — Добре, знам колко лоша можеш да бъдеш — засмя се Адам. — Да сменим темата.

— Благодаря ти!

И двамата замълчаха.

— Вече е десет и десет минути.

Лорна вдигна рамене, мислейки за своята кола.

— Трябва да ти кажа, че не съм сигурна дали това е мястото на срещата.

Точно в този момент в една от телефонните кабини иззвъня телефонът. Те се спогледаха. Адам скочи и пресече бързо тревната площ. Лорна го последва.

— Какво, за Бога, става? — чу тя настоятелния глас на Адам, когато се приближи. — Кажи ми къде си? — Лорна се отдръпна, за да остави Адам да поговори насаме с майка си. Той повиши глас. — Астрид, бъди разумна! Тревожа се за теб. Кажи къде си? Нека да ти помогна… — Изведнъж той млъкна. — Добре, но не затваряй. — Гласът му прозвуча примирено.

— Иска да говори с теб — поясни той.

Лорна пое слушалката.

— Здравей, сестричке! — чу се нисък дрезгав глас. — Моля те да ме изслушаш! — Лорна се съгласи тихо. — Господи, скъпа! Съжалявам за всичко, повярвай ми! Бих ти казала, ако можех да предположа, че Адам ще тръгне да ме търси. Малко се притеснявам да ти кажа истината, нуждая се от време. Между другото, твоят мерцедес е чудесен. Какво стана с моята кола?

— Едва не се запали в пустинята — произнесе Лорна с равен глас.

— О, не! Но ти се справи въпреки всичко, нали?

— Защото бях с Адам.

— Чудесно! — чу се възклицание от другата страна.

Лорна закри устата си с ръка, така че Адам да не чува и прошепна:

— А сега какво, Астрид?

— Имам нужда от малко време за размисъл.

— Можеш ли да мислиш по-бързо?

— Добре, Лорна! Утре сутрин ще се свържа с теб в седем сутринта. Бъди в кафене „Бока Гранд“, в Уинслоу. Зная, че би ме удушила, но само ако знаеш… — Астрид замлъкна, като че ли не знаеше как да продължи.

Лорна проумя, че Астрид наистина е в затруднение.

— Хайде, говори! — настоя Лорна.

— Дръж Адам около себе си, докато реша какво да правя, но не допускай утре сутрин да дойде с теб в кафенето. Зная колко е упорит. Мислиш ли, че ще се справиш?

Адам я наблюдаваше подозрително.

— Имай ми доверие — прошепна Лорна в слушалката.

— Благодаря ти, скъпа. До утре. — И разговорът прекъсна.

— Къде е тя? — попита Адам мрачно, като че ли беше задължен да го направи, макар да знаеше, че няма да получи отговор.

— Не ми каза. — Лорна вече се мразеше, че не може да му каже онова, което очаква да чуе. — Тръгвам.

— Къде?

— Аз…

— Зная, не можеш да ми кажеш.

— Трябва да наема кола — рече тя, като че ли говореше на себе си.

— Не, аз ще те закарам — увери я той.

Тя поклати глава, знаейки, че не трябва така бързо да се съгласява. Докъде ли ще се стигне, както го бе подкарала? Трябваше сутринта да се измъкне, и слава богу, че той нямаше представа, къде ще ходи. Щеше да издебне подходящ момент и да избяга. Но мълчанието й засилваше подозрението му, че двете с майка му са свързани с някаква мистериозна секта.

— Наистина не мога да ти кажа нищо. Но можеш да ме придружиш дотам, където ще ти кажа. — Той се съгласи. — Означава ли това, че ще престанеш да ме разпитваш?

— Да, ще те откарам, докъдето ми кажеш. Няма да ти задавам излишни въпроси. Обещавам. Аз държа на думата си. Ненавиждам лъжите.

Заболя я. Истинската Лорна Смит се гордееше със своята честност. Но променената не можеше да се похвали с това.

— Значи ненавиждаш лъжите? А това означава и мен, защото смяташ, че лъжа.

— Зная, че лъжеш, но не те ненавиждам за това, Лорна.

— Забрави за мен! Ще си намеря транспорт — рече гневно тя и стана от пейката.

Ала той я настигна с три крачки и я хвана за рамото.

— Добре, наистина ти обещавам да не задавам въпроси.

Тя отблъсна ръката му.

— Не става! Знаеш много добре. Няма да се откажеш, докато не те заведа при Астрид.

Той измърмори и се засмя.

— Ти наистина се нуждаеш от транспорт тази нощ и единствено аз съм на твое разположение.

Развеселена отново от чара и хумора му, които се долавяха зад фасадата на пуританския му вид, тя въздъхна:

— Добре, отивам да си взема багажа.

Два пътя водеха до Уинслоу. Лорна избра шосе номер осемдесет и девет, което й се видя по-късо. Пътят минаваше през планините и се спускаше към пустинята.

Когато излязоха от планината, Лорна затаи дъх пред нощната красота на пустинята. Луната огряваше в мека светлина всичко наоколо и сухият въздух сякаш бе застинал. Започнаха отново да се изкачват. Посред нощ спряха във Флагстаф.

— Трябва да бъда в Ню Мексико утре следобед.

— Къде по-точно?

Тя поклати глава.

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

Той извади картата от колата и огледа района.

— До границата с Ню Мексико остават по-малко от двеста километра. Защо не преспим тук, във Флагстаф? Можем да тръгнем рано сутринта и…

— Знаеш, че не бива да закъснявам. — Направи се, че не забелязва иронията в погледа му и настоя да продължат.

Така и направиха. Преминаха през няколко града. Въпреки че в този нощен час би трябвало да й се спи, Лорна се чувстваше превъзбудена от неизвестността. Накрая пристигнаха в Уинслоу. Решиха да потърсят място за спане.

Двете главни улици бяха успоредни, така че Адам се огледа за паркинг, докато тя потърси хотел. В действителност Лорна търсеше кафенето „Бока Гранд“, което бе някъде наблизо.

Избра един мотел недалече от кафенето. Сутринта можеше да стигне и пеша до него. Мотелът не беше нищо особено — четиридесет стаи на два етажа, всяка от които гледаше към двор с гаражи.

Когато влязоха и спряха пред регистратурата, Адам попита:

— Една стая е достатъчна, нали?

Господи! Да вземат една стая за двамата бе доста опасно, едва ли щеше да успее да се измъкне. Но след това разсъди. Променената Лорна не би изпуснала такава възможност. Можеше да сподели стаята с мъж, когото харесва. Ако откажеше, щеше да й бъде още по-трудно да се измъкне, защото той щеше да се усъмни.

Тя се засмя закачливо.

— Хм… Една стая? Интересно предложение!

— Не се притеснявай. — Гласът му прозвуча равнодушно. — Ще поискам с отделни легла.

Тя се засмя нервно, докато обмисляше отговора си.

— Хъркаш ли?

— Не — отвърна той с безизразно лице.

Лорна въздъхна и постави ръка върху рамото му.

— Адам, нека да изясним нещата. Имам предвид, че и двамата сме замесени в една и съща история, и трябва да постъпим по най-разумния начин.

— Да, права си — отвърна той и отиде да резервира стая.

Стаята имаше две легла покрити с червени драпирани покривки. Телевизорът бе качен на поставка на стената, а откъм банята се чуваше капенето на вода.

— Чудесно! Обичам драпериите. Имаш ли нещо против първа да ползвам банята? — изчурулика тя.

— Не.

Когато чу шума на водата, Адам се подсмихна. Удаваше му се възможност да разкрие самоличността на мистериозната Лорна Смит. Беше взела част от багажа си в банята, но беше оставила до вратата бялата си дамска чанта.

Адам гледаше да не срещне погледа си в огледалото, докато тършуваше из чантата й. Ровенето в чужда вещи противоречеше на възпитанието му, но в този случай просто нямаше как.

Преодоля неудобството си, когато извади документите й.

Откри, че има известна сума в травъл чекове и няколко кредитни карти.

От шофьорската й книжка разбра, че е на трийсет години. Снимката й го накара да се замисли за секунда. Беше бледо копие на жената, която познаваше. Като че ли беше измила лицето си и опънала назад косата си. Той се засмя. Изглеждаше толкова уязвима. В едно от отделенията в портфейла й имаше няколко снимки на бебета и на малко момиче. Имаше още три моментални снимки — една на двойка възрастни хора, а останалите на две красиви млади жени. По интуиция той реши, че това са родителите на Лорна, а жените са сестрите или братовчедките й. Всички много си приличаха, с привлекателния си вид и дружелюбните усмивки. Предположи, че Лорна вероятно е черната овца в семейството.

Известно време той гледа снимките, мислейки за детството й. Водата в банята спря да шурти. Лорна щеше да излезе всеки момент. Той отвори бизнес картата й. Пишеше, че е собственик на книжарница, специализирана за редки издания.

Беше му казала, че има собствен бизнес. Дали беше истина, или държеше тези фалшиви документи да поддържа легендата. Но сега не беше време да размишлява по този въпрос.

Адам внимателно прибра картата в портфейла й и преписа адреса й от шофьорската книжка. Постави нещата в чантата и я остави на предишното й място.

Помисли дали да не се обади на един познат детектив, но се отказа. Лорна щеше да излезе всеки момент.

Заинтригуван от това, което бе разбрал, той се излегна на леглото и се опита да се отпусне. Знаеше, че така ще му е трудно да релаксира. Беше свикнал да редува умствената работа с физически упражнения. Имаше си дори личен треньор, който го посещаваше вкъщи. Страдаше от безсъние и често не можеше да заспи. А тази вечер пък съвсем не се очертаваше да заспи — не заради неравното легло, а защото тревогата за Астрид не му даваше покой, както и мисълта каква ще е следващата стъпка на Лорна Смит.

В банята Лорна облече една от годежните си нощници, дълга до глезените, но иначе доста сексапилна. Халатът, който си наметна отгоре, подчертаваше тялото й загадъчно и примамващо.

Тя се погледна в огледалото и остана доволна. Бедният Адам щеше да си помисли, че има намерение да го прелъстява. Бързо се съблече и потърси нещо по-безлично. Намери една фланелка с изрисуван отпред жираф, която й бе подарък от осемгодишната й племенница и я облече. Фланелката й стигаше почти до коленете.

Когато се появи в стаята, Адам лежеше на едно от леглата и четеше някакво списание.

— Твой ред е — каза Лорна.

Адам скочи на крака, извади си несесера от чантата и обяви, че отива да си вземе душ — един продължителен горещ душ.

Той изчезна зад вратата на банята, предвидливо вземайки със себе си ключовете от колата. След малко тя чу шума на водата.

Нави часовника за пет часа сутринта, разсъждавайки, че два часа ще са й достатъчни, за да избяга от Адам. Дръпна покривката от леглото, оправи възглавниците, легна, изгаси нощната лампа и помисли да включи телевизора. Беше доста изморена и леглото й се стори удобно. Преди да усети това, очите й се бяха затворили.

Лорна нямаше представа какво я бе събудило. Надигна се в тъмнината и погледна часовника — показваше три след полунощ. Взря се по посока на Адам. Стаята тънеше в тъмнина. През завесите отвън проникваше слаба светлина и Лорна успя да различи фигурата му. Адам се бе подпрял на таблата на леглото. Гръдният му кош беше гол, завивката го покриваше само до кръста.

— Адам?

— Спи.

— Какво става?

— Няма нищо. Спи.

— А ти, защо не спиш?

Тя седна в леглото и запали лампата, примижавайки.

Разтърка очи и се обърна към него. Той все така си седеше в същото положение. Изразът му бе мрачен. Къси руси косъмчета покриваха гърдите му.

— Изгаси лампата и заспивай!

— Адам, зная, че не си мигнал и миналата нощ. Нуждаеш се от малко сън.

— Добре съм и така.

— Казваш го просто така! Не може да не си изморен!

— Не мога да те изпусна от поглед.

— Но се нуждаеш от сън.

— Да, но не ти си причината — натърти той и думите му я възпряха да отхвърли завивките и да отиде при него.

— Какво тогава? — попита предпазливо.

Той й каза, че страда от безсъние.

— Страдаш от безсъние?!

— Да.

— Но няма ли лечение за това?

Адам й обясни, че неведнъж е ходил на терапевт, но в неговия случай, било въпрос на самоконтрол.

Нещо трепна в Лорна. Нежност? Този голям, силен и властен мъж беше уязвим и се страхуваше да потъне в блажен, отморяващ нощен сън.

— Откога не си спал?

— Скоро спах — отвърна той, сякаш се оправдаваше като момче.

— Отговори ми на въпроса, Адам!

— Спах пет часа в сряда.

— Значи не си спал през последните две денонощия?! Изобщо?

— Мога да издържам и така. Повярвай ми!

— Сигурно се чувстваш ужасно!

— Лорна, никой не е умрял от безсъние. Помисли добре. Когато се измориш достатъчно, заспиваш.

— Но колко дълго издържаш така?

— Веднъж ми се случи цяла седмица.

— Господи! — Изведнъж тя проумя на какво се дължи мрачното му настроение. Адам знаеше, че идва време за сън, а той ще трябва да прекара нощта с отворени очи.

— Загаси светлината и заспивай. Никой не ти пречи — рече той след малко.

Лорна отхвърли завивките и стана.

— Обърни се по корем — нареди му тя. Той огледа голите й крака, след това фланелката и се спря върху лицето й. — Хайде! Ще ти направя масаж.

— Не съм в настроение за игри, Лорна.

— Нито пък аз. Нуждаеш се от отпускане. Не мисли дали ще заспиш или не. Масажът ще те отпусне. Адам, Моля те, искам да ти помогна!

— Няма да успея да заспя, така че само си губиш времето. Може би искаш да офейкаш, докато спя.

— Стига, Адам! Не съм твоя заложница и ти добре го знаеш. Мога да изляза по всяко време.

— Но ако заспя, няма да мога да те проследя.

— Добре, а ако обещая, че няма да бягам? Или ако изляза, ще е за малко — добави тя тихо. Той я погледна скептично. — Няма да наруша обещанието си, Адам. Без значение е какво си мислиш за мен. — Тя посегна към тоалетната си чантичка, чувствайки дъха му зад гърба си и извади крем за масаж. Когато се обърна, той седеше на същото място, все така мрачен. Застана пред него, опитвайки се да изглежда сериозна като физиотерапевт, на който му предстои работа с труден пациент.

— Искаш само да ми помогнеш, нали? — попита той дрезгаво.

Босите й крака замръзваха на пода. Лорна си помисли, че мотивите й всъщност бяха неясни. Премести поглед върху картината на стената. Наистина искаше да му помогне, но същевременно желаеше той да спи, когато отиде при Астрид. И още нещо, много важно… Изпитваше желание да го докосва.

— Можеш да ми отговориш, когато пожелаеш — прошепна той.

Лорна не можеше да откъсне поглед от него. Той беше много красив — силен, едър, с ярко очертани мускули. Златистият мъх на гърдите му я предизвикваше да го докосне. Очевидно полагаше големи грижи за тялото си, като имаше предвид работата му. Толкова й допадаха дисциплинираните и упоритите мъже като Адам. Предишната Лорна обожаваше тези качества, макар новата Лорна да правеше всичко възможно да се пребори с тях, поне тази вечер. Тя преглътна.

— Прав си. Отивам да спя — обърна се и тръгна към леглото.

Адам протегна ръка и я притегли към себе си.

— Не ми отговори на въпроса.

— Няма и да ти отговоря.

Той я пусна и покорно легна по корем.

— Обожавам масажа! Права си, ще ме облекчи.