Кристин Римър
Предизвикателството (5)

Глава четвърта

Колата беше прегряла. Лорна се страхуваше да продължи. Погледна през рамо и изруга. Моторът отзад димеше.

Видя, че крайслерът спира зад нея и Адам изскача от колата. Когато стигна до нея, провря ръка през отворения прозорец и рязко завъртя ключа.

— Тъкмо мислех сама да го направя. Ще погледнеш ли какво става?

— Може би искаш да получиш трета степен изгаряния! — изкрещя Адам. — Колата трябва да изстине! Мисля, че скоро няма да можеш да продължиш.

— Във възторг съм от констатацията ти!

Той й хвърли една съблазнителна усмивка.

— До Прескот остават около стотина километра. Шосето е доста безлюдно. С тази кола едва ли би…

— Не си много любезен.

Адам веднага й предложи да се качи при него. Лорна първоначално отказа. Надяваше се някой да мине.

— Дано да имаш късмет.

След малко той свали сакото си, преметна го през рамо и нави ръкавите на ризата си. Ръцете му бяха покрити със златисти косъмчета. Силни ръце. Лорна реши, че той вероятно играе тенис или нещо подобно в някой от скъпите клубове на Лос Анжелис. Поне три пъти седмично.

Адам провери мотора. Беше още горещ. Косата на Лорна беше залепнала по врата й от пот.

— Обичам топлината като котките — измърка тя.

— Повтори го след един-два часа, когато устните ти ще се напукват от жажда.

С вбесяващо самодоволство той развърза вратовръзката си. Попита я за куфарите й. Лорна мълчеше, макар да бе ясно, че няма друг изход. Той бързо прехвърли багажа й в своята кола и внимателно положи вратовръзката и сакото си на задната седалка. Подкани я да се качи. Тя постоя още един миг пред димящия кадилак.

— Престани да се правиш на великодушен! Действаш ми на нервите!

Той я хвана за ръка и я дръпна настрани.

— Научи се да извличаш ползата и от една неприятна ситуация.

— Искаш да кажеш да позлорадствам малко, нали?

Той се засмя в отговор и я поведе към своята кола. Вътре бе хладно. Лорна се отпусна на кожената седалка и примижа блажено. Адам зае своето място и подкара колата. Климатичната инсталация работеше безупречно и Лорна почувства хладния полъх.

— Затегнете коланите, моля! — чу се глас на запис.

Лорна въздъхна. Дори и тук й заповядваха.

Колата сякаш плуваше в маранята по напеченото от слънцето шосе. Лорна се извърна назад и гледа своята кола, докато не се смали до розова точица и след малко изчезна.

Адам набра телефона на пътната служба и погледна жената до себе си. Тя мълчеше, докато той даваше поръчка да закарат обратно колата в Лос Анжелис, където Астрид можеше да я даде на ремонт. След това и той се умълча. Чувстваше, че владее положението. Пътуваха през жарката пустиня, затворени в хладното малко пространство.

Няколко пъти Лорна крадешком погледна към него, към добре очертания му профил. Вероятно бе доста изморен. Следвайки неуловимата Астрид, той не бе имал време да се наспи през последните двайсет и четири часа. Но все още се държеше.

— Искаш ли аз да покарам? — наруши тя мълчанието. — Можеш да дремнеш малко.

— Не, благодаря. Добре съм.

— Сигурно не ми вярваш?

— Може и така да е.

— Най-после си откровен.

— За разлика от някои хора.

— Нямам намерение да ти отговарям.

— Приятно ми е да го чуя. Ако искаш, поспи малко. Имаме повече от час път до Прескот.

— Може би ще го направя.

Лорна се облегна назад и затвори очи. Чуваше свистенето на колелата и лекия шум на климатика. След малко усети, че завоите зачестяват и се изкачват по нанагорнище. Сви се и задряма. Когато отново отвори очи, видя, че преминават през гора от ели. Бяха излезли от пустинята и пътуваха през местния национален парк. Часовникът показваше шест и половина. Адам обясни, че са се забавили на границата с Аризона.

Когато навлязоха в Прескот той спря на една бензиностанция, за да заредят. В момента, когато плащаше на работещия там човек, Лорна отвори вратата.

— Къде отиваш?

— Дори и фаталните жени понякога ползват някои места — отговори тя подигравателно. — Имаш ли нещо против?

— Само не прави глупости. Ще те следвам, докато не откриеш Астрид.

Лорна спокойно затвори вратата пред лицето му. Трябваше да отиде до магазина и да вземе ключа от тоалетната. Адам излезе от колата и застана пред прозореца, за да я наблюдава.

Лорна се чудеше как ще се отърве от него, за да се добере до мистериозния Бъки О’Нийл в десет часа. Вече се стъмваше, когато върна ключа.

Адам я попита накъде да продължат.

— Нека да пообиколим малко града.

— Къде и в колко часа е срещата ти с Астрид?

— Ти си самият дявол!

— Къде и кога?

Лорна се замисли за това, което беше успяла да запомни от бележката на Астрид, преди да я изяде. Трябваше да намери Бъки О’Нийл в десет часа вечерта, но нямаше обяснения как и къде. Дали бе популярна личност в Прескот? Може би притежава някакво кафене?

В този момент продавачката от магазина се появи и Лорна изскочи бързо от колата, за да я попита. Адам тутакси я последва.

— Забравих си червилото — подхвърли тя през рамо и се промуши през тежката метална врата в момента, когато жената затваряше.

Вратата хлопна и Лорна се оказа лице в лице с нея. Продавачката се изплаши.

— Не се страхувайте! Само искам да ви попитам нещо.

— Махайте се!

— Не е това, което си мислите — успокои я Лорна.

Адам чукаше на вратата и крещеше:

— Лорна, безсмислено е! Не можеш да се измъкнеш оттук без мен.

Лорна заобяснява на продавачката, че нищо особено не се е случило, че не е направила нищо лошо, само иска да се отърве от този мъж, който издирва майка си и е решил, че тя знае къде е.

Адам задърпа дръжката на вратата.

— Защо не му кажете? — попита я жената.

— Но майка му не иска да бъде открита.

Жената се обърна към вратата и извика:

— Спрете, млади човече! Тя ще излезе след малко.

Тропането по вратата престана. Лорна и жената се спогледаха.

— Благодаря ви! — тихо каза Лорна. — Вече се е овладял. Напомнихте му, че се държи глупаво на обществено място. Адам Гантри не бива да си позволява това.

— Познавате ли го добре?

— Срещнахме се тази сутрин.

— Вероятно любов от пръв поглед?

— Не, той не е мой тип.

Жената подозрително измърмори:

— А сега какъв е въпросът?

Лорна попита дали името Бъки О’Нийл й говори нещо.

Жената възкликна:

— Не съм учила в колеж, но добре познавам историята на моя край.

— Историята ли? — учудено повтори Лорна.

— Капитан Уилям Бъки О’Нийл е участвал във войната срещу Испания.

— Но това е било в началото на века! Това означава, че Бъки О’Нийл е…

— Мъртъв. Загинал е във войната. Той е герой.

Лорна въздъхна дълбоко. А сега какво? Да посети Бъки О’Нийл? Шегуваше ли се Астрид? Ако е така, Лорна нямаше да се хване на думите й.

Жената продължи да обяснява, че в града имало статуя в негова чест. Намирала се на площад „Гарли“.

Лорна се заслуша. Шегата придобиваше някакъв смисъл. Жената запристъпва от крак на крак.

— Статуя? Къде се намира?

— Продължете направо по пътя, по който карате, до центъра на града. Потърсете съдебната палата, където се пресичат площад „Гарли“ и улица „Марина“. Не можете да я подминете. А сега, ако обичате, да излезете!

— О, разбира се! Съжалявам! Благодаря ви! — Лорна отвори вратата и я задържа, докато жената излезе.

Когато подаде глава през открехнатата врата, Адам я сграбчи за ръката като малко момиченце и я повлече към колата.

— Глупаво беше, Лорна!

Лорна спря и го помоли да я пусне. За нейно учудване той го направи. Тя го изтълкува като малка победа.

— Оценявам това, че ме докара дотук, Адам, и ти благодаря. Но сега вече мога и сама да продължа. Ще си взема куфарите от багажника ти.

— Лорна, не се дръж детински!

— Отдавна не съм дете, Адам Гантри. И имам правото да ходя където, когато и с когото си искам. Не желая да продължавам с теб. Ясно ли ти е? Сега ми извади нещата от колата!

— Няма да те оставя! — заяви твърдо той.

— Ще видим. А сега отвори багажника!

Нямаше смисъл да упражнява сила. Извади багажа й и го остави близо до телефонната будка, както бе пожелала. Влезе в колата и запали. Лорна не вярваше, че се е предал толкова лесно. Той паркира близо до куфарите, очаквайки тя да си поръча такси.

Таксито дойде скоро и Лорна поръча на шофьора да я откара до хотел, близо до Съдебната палата.

— Мадам, някакъв мъж ни следва — каза шофьорът, когато се включиха в движението.

Лорна се обърна, макар да знаеше, че това е колата на Адам.

— За съжаление, сте прав. Не обръщайте внимание.

Лорна сви рамене и се загледа през прозореца. След минути колата я остави пред хотел „Хасаямпа“, който веднага привличаше вниманието с интересната си архитектура в испански стил. Медни сенници предпазваха прозорците и вратите от слънцето. Отвътре дотича портиер и взе куфарите й.

— Трябва да се благодарите, че сме още месец май — каза шофьорът. — През юни и юли е много трудно да се намерят свободни стаи в този град. Малко по-надолу е площадът, който търсите.

Лорна му плати и влезе в хотела. Регистрира се на рецепцията, качи се до стаята си на втория етаж, за да остави куфарите си и след малко отново се появи във фоайето. Адам я следваше по петите.

Тя тръгна към улица „Марина“, мислейки как да избяга от досадника, но той все още не знаеше какво търси тя и къде ще я чака Астрид.

Площадът пред Съдебната палата бе слънчев, с добре поддържани озеленени площи. Статуята на Бъки О’Нийл, възседнал буен кон, се издигаше в дъното на площада, обградена от монументални барелефи, изобразяващи исторически сцени. Лорна изчете внимателно всички имена, които бяха гравирани върху плочите. Накрая застана пред статуята и прочете надписа отпред. Конникът бе великолепен, целият излят от бронз.

Лорна се огледа внимателно наоколо. Храсти, цветя, алеи, пейки, шадраван и сградата на съда, която величествено се извисяваше в другия край. Отдясно беше площад „Гарли“, няколко пощенски кутии и телефонни кабини. Тя силно се надяваше, че това е мястото. Ако не беше, щеше да разбере довечера в десет часа.

А сега трябваше да се измъкне от Адам, който седеше на близката пейка. Тя реши, че ще е най-добре да го заблуди, че се е отказала. Така щеше да приспи бдителността му и да се измъкне. Обърна се и бавно тръгна към него. Адам я наблюдаваше предпазливо.

— Нямаш намерение да се откажеш, нали? — попита тя, когато застана пред него.

— Не. — Той впери поглед в залязващото на запад слънце, зад покритите с ели хълмове.

— Гладна съм, хайде да похапнем нещо — подаде му тя ръка.

Той поклати глава, усмихна се неловко, но пое ръката й. Тя почувства отново топлината от докосването и отговори на усмивката му. За първи път усети удоволствие от близостта на мъж, който я караше да бъде така безразсъдно смела.

Адам примижа срещу слънцето и я погледна.

— Няма да ти позволя да избягаш отново! — изрече той, сякаш я предизвикваше да реагира точно така.

— От хотела ми казаха, че наоколо е пълно със заведения и барове, в които свирят чудесна музика. Отивам да похапна, Адам, и да се повеселя. Мога и да потанцувам. Ако искаш, заповядай с мен.

Той измърмори нещо под нос. Тя се засмя, дръпна го и го накара да я придружи до хотела.

Бутикът във фоайето бе отворен и Лорна се втурна да си купува дрехите, които си бе обещала — чифт бели ботуши, голяма бяла чанта, тесни червени джинси, копринена блуза без ръкави и яке с ресни. Тя облече дрехите, завъртя се пред огледалото, демонстрирайки новите си придобивки пред Адам.

— Точно в твой стил — прецени той след минута. Гласът му беше равен, но тя долови пламъка в очите му, плъзгайки поглед по впитите й джинси.

Остана облечена с дрехите, които си бе купила. Вечеряха в ресторанта на хотела, в синия салон.

Лорна поръча бутилка шардоне, но Адам отказа да пие. Той я наблюдаваше, доволно говорейки за това-онова по време на вечерята. Макар да се наслаждаваше на вкусната храна, остана нащрек. Беше девет часът, когато привършиха и Лорна заяви, че отиват да танцуват. Излязоха навън и тръгнаха по улицата, следвайки музиката, която гърмеше от някакъв бар по-надолу. Лорна се загледа към осветения площад с паметника. Трябваше да измисли как да се измъкне от Адам и да се притаи до бронзовия конник след около час.

Улицата в събота вечер беше много оживена. Добре облечени двойки се разминаваха и поздравяваха, хлътвайки в множеството барове. Ако шансът бе на нейна страна, след малко щеше да се промъкне през тълпата и да изчезне от погледа на Адам. Тя проследи една група младежи, облечени доста предизвикателно, с ботуши и шапки, и се вмъкна в първото заведение, което съгледа. Адам я последва.

Около бара имаше повече хора, отколкото на широкия дървен дансинг. Оркестърът в дъното свиреше кънтри и пет-шест двойки танцуваха в средата, а няколко души потропваха в такт около дансинга. Навсякъде около бара имаше високи столове, откъдето чудесно се виждаше какво става в заведението. Лорна веднага се настани на един стол. Адам, чувствайки се неудобно със скъпия си костюм, застана зад нея. Целият му вид подсказваше, че приема нещата доста на сериозно.

Появи се сервитьорка, облечена в тесни джинси и обувки на висок ток. Адам не искаше нищо, но Лорна пожела ягодово дайкири, на което той измърмори нещо.

— Какво означава това?

Той сведе глава и учудено попита:

— Какво?

— Онова, което изрече, когато си поръчах дайкирито.

— Нищо! Споменах, че не може да не си поръчаш нещо розово с чадърче в него.

Тя съблече якето си и го хвърли настрани. Няколко мъжки погледа се втренчиха в голите й нежни рамене, които блузата без ръкави откриваше.

— Облечи се! — нареди й Адам. Грабна якето и покри раменете й. — Става течение.

Розовото й питие пристигна. Тя отпи с наслада и се изправи.

— Искам да танцувам. Но ти възпираш кавалерите, сигурно си мислят, че си ми охрана. Така никой няма да ме покани. — Тя предизвикателно свали якето си и отново го метна настрани. — Ще ми кавалерстваш ли или сама да си поканя някой?

Оркестърът свиреше някаква бавна балада. Около тях плавно се носеха двойки, прегърнати интимно. Адам, верен на стила си, я покани, но запази достатъчно разстояние помежду им.

Когато го докосна, пулсът на Лорна се ускори, както обикновено се случваше, щом бе близо до нея. И тя отново почувства това диво и непокорно чувство, което беше така необикновено за нея. Сдържаното поведение на Адам я накара да се овладее. С нежно движение тя обви врата му и се притисна към него.

— Лорна! — прошепна той. Очакваше да й се скара, но вълнението в гласа му я изненада.

Атлетичното му красиво тяло излъчваше сигурност, но бе напрегнато. Тя приближи лицето си до неговото.

— Промених мнението си за твоето име — изрече тя.

Веждите му се вдигнаха въпросително, но замълча.

— Може би Гантри много ти подхожда. Мисля, че има нещо дълбоко скрито в теб, което таиш като тлеещо въгленче.

— Следващото, което остава да кажеш, е, че ти си призвана да го разпалиш. — Гласът му трепереше и издаваше вълнението, което изпитваше.

Тя го погали по врата, играейки си с косата му.

— Иска ми се да…

— Продължавай!

Тя не посмя да продължи на глас, защото това, което й се искаше да каже, бе, че поне веднъж в живота си искаше да бъде смела и да се впусне в любовно приключение, без да дава възможност на мъжа той да започне пръв.

— Хей, защо стана толкова тъжна? — Той повдигна брадичката й, и тя го погледна в очите.

— О, Адам…

Пръстите му се заровиха в косата й, после обхванаха лицето й, и го повдигнаха. Жестът бе нежен и подканващ.

— Можеш да ми кажеш.

— Не. — Една сълза се отрони по бузата й. Той внимателно и нежно я изтри с палец. — Съжалявам Адам, не мога.

Той, като че ли прие отказа й да му разкрие тайната си. Притисна главата й на рамото си, без да казва нищо. Тя се заслуша в ускорените удари на сърцето си, когато танцът свърши и Адам я отведе до масата. Наметна я с якето и тръгнаха към вратата.

— Къде отиваме? — попита тя, опитвайки се да си облече якето, когато излязоха на осветената, пълна с хора, улица.

— На по-тихо място — подхвърли той и я поведе.

— Не, почакай! Искам още да танцувам. — Той не обърна внимание на протестите й, които му бяха прозвучали неубедително. Приятното настроение от бара я напусна.

— Ще пресечем улицата и ще се усамотим на пейките под статуята.

Лорна за малко не извика. Той възнамеряваше да седнат точно на мястото, за което бе споменала Астрид. Оставаха още двайсет и пет минути.

— Не, Адам! — Тя спря точно, преди да стигнат до ъгъла, и измъкна ръката си от неговата.

— Какво има пък сега?

Наоколо беше пълно с хора, но Адам сякаш не ги виждаше.

— Лорна, бъди честна поне веднъж! Ти си много притеснена от нещо. Открий картите!

Без да каже нищо, тя се обърна и продължи в обратна посока. Зад сградата на ъгъла имаше ниска ограда. Седна и се загледа в носовете на белите си ботуши. Адам я последва и приседна до нея. Помълчаха така минута-две. Отвсякъде долитаха музика, смях, разговори. Лорна не можеше да реши какво да предприеме. Беше се изморила да се бори с този упорит мъж. Бе толкова нежен, толкова разбиращ по време на танца, че тя бе забравила за миг за Астрид. Замисли се за по-възрастната си приятелка. Тя нищо не бе споменала за проблемите си при вчерашната им среща. Не бе я молила да запази тайните й. Миналата вечер тя дори не бе споменала за сина си, за това, че е оставила годеника си часове преди сватбената церемония. Адам не беше някакво чудовище. Той искрено се тревожеше за майка си, за онова, което правеше, за бъдещето й, и затова така упорито се опитваше да я открие.

Стори й се някак по-спокоен и сдържан, седнал до нея на оградата.

— Готова ли си да поговорим?

— През последните два часа не си ме питал, къде и кога ще се срещна с майка ти.

Адам се усмихна.

— Всичките ми въпроси досега останаха без отговор. Затова се отказах. И освен това мисля, че ако решиш да бъдеш откровена с мен, ще бъдеш такава докрай.

„Не съвсем“, помисли си тя. Не можеше да му помогне. Въпреки че толкова й харесваше начинът, по който я гледаше. Точно от това се нуждаеше сега, един мъж да я възприема като истинска жена — опасна и непредсказуема. Искаше да се чувства така, поне още малко.

— Добре, да тръгваме. — Лорна стана.

— Къде отиваме?

— Искаш да говориш с Астрид, нали?

Той мигновено се изправи.

— Да.

— Да вървим тогава.