Кристин Римър
Предизвикателството (2)

Глава първа

Лорна Смит се излежаваше в леглото, облечена в сватбена нощница, когато долови боязливо почукване на вратата. Тя придърпа самодоволно сатенения чаршаф и лениво се обърна. Кожата й бе като коприна, доста продължително бе лежала във ваната, пълна с благоуханни соли с аромат на ягоди. Астрид й беше подарила и сапун със същото ухание. Лорна продължаваше да мисли за Астрид. Както и да се обърнеше животът на Лорна, златното пиленце бе кацнало на рамото й, когато Астрид я призна за своя, макар и незаконородена, сестра.

Астрид бе шофирала през целия път до Палм Спрингс, стискайки кожената козметична чантичка под мишница. Бързаше да се види с Лорна. Пристигна в хотела преди осем. Когато се появи, бе наметната с мъжко спортно сако от туид и стискаше бутилка.

— Минах през бара, за да взема шампанско — заяви старата дама и хвърли сакото на дивана. Стаята се изпълни с мускусния аромат на парфюма, който тя предпочиташе. — В бара бе студено. Защо ли винаги в тези хотели поддържат температурата под нулата? По една щастлива случайност срещнах най-сладкия червенокос мъж на света, който ми преотстъпи сакото си. Рицарите, въпреки че са на изчезване, все пак ги има, скъпа. А сега позвъни и поръчай чаши за шампанско и да вдигнем тост за сестринството и за свободата.

И ето, че сега, сутринта, Лорна лежеше лениво и се усмихваше със затворени очи. Астрид беше казала, че животът е такъв, какъвто искаш да бъде. Така че Лорна можеше да мисли за себе си като за нещастно омъжена и изоставена жена, или като за волна птичка. Можеше да избира. Тя въздъхна и избра второто. Почувства се щастлива. Очакваше денят да е хубав, защото сама щеше да го направи такъв. След всичко, което й се бе случило напоследък, сега щеше да си вземе един дълъг горещ душ и пей сърце! След това ще закуси богато в най-добрия ресторант на хотела, а не в кафенето. О, не! Ще закуси обилно в чайната отсреща. И след това ще обиколи всички бутици в Палм Спрингс. Ще си купи много дрехи и сред тях нито една в бежово, каквито обикновено обличаше.

Лорна беше млада жена, не биеща с нищо на очи, собственичка на книжарница в Уестууд, но това не означаваше, че не може да се облича в ярки и пъстри цветове.

— Ако искаш да бъдеш различна, трябва силно да желаеш промяната — бе я уверила Астрид предната вечер. И Лорна бе приела безрезервно съвета й.

Отново се почука. Тя стана от огромното легло и се протегна мързеливо и продължително. Огледа се в огледалото. Светлокафявата й коса падаше на вълни по раменете. Астрид я бе подстригала леко така, че да изпъкват естествените й къдрици. Беше напръскала косата й с малко лак и тя още блестеше. Гримът от снощи бе леко размазан, но Лорна не обърна внимание. Сините й очи я наблюдаваха дяволито и обещаващо. Изглеждаше чудесно, като истинска прелъстителка в халата си с цвят на праскова. Под него нямаше нищо.

Когато Лорна отвори широко вратата, мъжът пред нея се стъписа от вида й. Лорна го поздрави с лъчезарна усмивка и той нервно започна да обяснява:

— Миналата вечер преотстъпих сакото си на госпожата в отсрещната стая, но разбрах, че вече е напуснала хотела… — Гласът му леко потрепери. Лорна се загърна небрежно в халата. Веднага пролича, че господинът я намира за много сексапилна. Беше впечатлен от вида й и леката дреха, която бе наметнала.

— Бих си заложила мерцедеса, за да изглеждам като теб — бе казала Лорна на Астрид предната вечер.

— Не! Бъди просто каквато си! Но по-освободена — беше отговорила със загадъчна усмивка Астрид. — Освен това ти предстои да преоткриеш красотата си.

Сега, когато червенокосият господин пристъпи към нея със зяпнала уста, тя почувства, че новият й вид оказва върху другите зашеметяващ ефект. Лицето на бедния човек бе почервеняло от смущение като косата му. Предната вечер Астрид й бе казала, че у всяка жена дреме една сирена. Трябва само да умеем да я разбудим и светът е наш. Разбира се, че Лорна нямаше намерение да се отдава безразборно на удоволствия, но силно желаеше да вкуси от тях. Тя се усмихна още по-чаровно, обхваната от чувството, че е неотразима, дива и неустоимо красива. Беше леко възбудена от авантюрата, която й предстоеше.

Отново в съзнанието й изплуваха думите на Астрид:

— Какво толкова, че си изоставена от годеника си! Забрави този негодник. Скоро ще се появи друг, помни това! Питай мен, с моя опит в любовните игри. Да започнеш промяната от проваления си меден месец, е гениално хрумване. Ще провалиш живота си, ако заседнеш в хотела и се отдадеш на терзания. Побързай! Няма време за губене. — Зелените очи на Астрид пламтяха, докато размахваше ножиците, които проблясваха на светлината. Астрид я увери, че ако има нужда от нещо, то това е едно истинско страстно приключение. Промяната трябваше да започне от прическата. Косата на Лорна бе като на Мариана — символа на Франция от картината на Делакроа. След това трябваше прецизно да подчертае с лек грим чертите си. — Започваме да променяме вида ти, скъпа, още сега и ти ще го забележиш след малко в огледалото.

Червенокосият мъж чакаше за палтото, преглъщайки с пресъхнало гърло. Лорна продължи да се усмихва. Астрид бе възхитителна. Тя бе по-възрастната сестра, която винаги бе искала да има, не, любящата майка, вярната приятелка за цял живот! Изведнъж осъзна думите на младия мъж и попита:

— Извинете, не споменахте ли, че Астрид вече е напуснала хотела?

— Така ми казаха на рецепцията.

Лорна се почуди. Мислеше, че ще обиколят заедно магазините днес. За момент отново се почувства измамена и изоставена, но след малко надеждата и вълнението, за които й бе говорила Астрид, надделяха. Астрид бе сътворила чудото и бе изчезнала. Сякаш я бе докоснала с магическа пръчица, като истинска магьосница, и бе изчезнала в небитието. Лорна вярваше, че скоро ще се срещнат в Лос Анжелис.

— Съжалявам! Вие си търсите сакото? О, мисля, че мога да ви помогна! Как се казвате? — попита Лорна и покани господина да влезе.

— Теди — отговори младият мъж, като се усмихна и Лорна забеляза раздалечените му предни зъби и червенината на бузите, което й се стори очарователно.

Тя бързо му подаде сакото и той й благодари, като гледаше втренчено бутилката шампанско в кофичката с отдавна разтопен лед и двете чаши върху масичката за кафе.

— Дано не съм ви обезпокоил.

— Аз съм на сватбено пътешествие — каза усмихнато Лорна.

— О, съжалявам… Дано съпругът ви…

Те спряха до вратата, която бе останала широко отворена. Лорна се приближи, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Не се притеснявай за него — каза тя. — Той спи дълбоко, и с топ не можеш го събуди.

Теди поруменя още повече и запремигва смутено, поглеждайки към открехнатата врата на спалнята.

— О, госпожо…

— Казвам се Лорна.

— Аз наистина трябва да тръгвам. Моля ви, не говорете така… — изрече нещастния човек и изтича надолу, не смеейки да се обърне назад.

Лорна бръкна в джобовете на халата си и загледа босите си крака и маникюра, който Астрид й бе направила. Усмихна се и реши, че попрекали. Теди наистина й бе харесал, но бе нелепо да говори така за несъществуващия си съпруг. Поприбра немирните кичури коса, с цвят на бронз, зад ушите си и прокара пръст по устните си. Реши, че новата Лорна трябва да бъде малко дива и предизвикателна, но не прекалено.

Някой сподавено се прокашля зад Лорна и тя се извърна. До вратата на апартамента на Астрид стоеше някакъв мъж. Бе доста висок, около метър и деветдесет. Заинтригувана, тя го измери с поглед от глава до пети. Беше облечен в бежов копринен костюм и бяла риза. Впечатлена, тя огледа скъпите му обувки от кордованска кожа, копринената връзка в тъмнокафяво и кърпичката в същия цвят, затъкната в горното джобче на сакото. Кестенявата му коса бе грижливо сресана назад и откриваше красиво овално лице.

Изумително наситените му зелени очи я изгледаха студено. Въпреки че изглеждаше доста изморен, с малко омачкани дрехи, целият му вид демонстрираше успех, сигурност и благосъстояние. Бе от този тип мъже, за които предишната Лорна никога не би посмяла и да мечтае. Бе толкова идеален, че би й се сторил нереален. Щеше да се чувства заслепена и зашеметена, но новата Лорна реши, че трябва да направи опит да извади този мъж от самодоволството му, макар да не бе неин тип. Лустрото му не биваше да й попречи. Непознатият вероятно бе видял как тя палаво целува другия мъж на прага и лукаво го погледна. Знаеше, че изглежда чудесно в лекия копринен халат, обгърната в ароматен ягодов облак.

— Съжалявам, ако съм ви… обезпокоил — каза той със спокоен, добре овладян глас. Неговото колебание, преди да произнесе думата „обезпокоил“ й подсказа, че той нямаше нищо против предизвикателното й поведение. Вероятно си мислеше, че тя изпраща един любовник, преди да дойде следващия.

Лорна реши, че не го харесва. Щом я бе взел за непокорна прелъстителка, така да е! Обърна се към вратата, но се изкуши да го попита:

— От колко време стоите тук? — Любопитна бе да узнае какво точно е видял.

— Достатъчно дълго.

Лорна почувства как поруменява и си каза, че трябва да престане и да започне да се държи нормално.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Мъжът се извърна по посока на шума. Напомни й за някой по начина, по който обърна глава. Зелените му очи я пронизаха отново и Лорна се стегна. Да стои в коридора с този непознат и определено арогантен мъж, не бе по-умно от закачките и шегите с червенокосия Теди. Необходима й бе поне малко предпазливост и благоразумие. Трябваше да си спомни каква бе доскоро. Тя посегна към дръжката на вратата.

— Почакайте за минута, госпожо? — усмихна се любезно непознатият. — Не чух добре името ви?

— Как ще го чуете, като не съм ви го казвала! — рязко отвърна тя, но след това посмекчи тона: — Казвам се Лорна Смит.

Мъжът я погледна иронично и дръзко. Погледът му недвусмислено подсказваше, че жени като нея обикновено носят фамилия Смит. Лорна се обърна и го изгледа предизвикателно.

— Още един въпрос, госпожо Смит…

— Кажете.

— Става дума за жената, която заемаше тази стая… Случайно да знаете къде е отишла?

— Каква жена? — престори се на учудена, водена от чувство на уважение към Астрид. Тя нямаше представа какво иска този мъж от Астрид. Може би старата дама не би желала той да я открие. И още нещо, самата Лорна не знаеше къде е Астрид.

— Блондинка, на около шейсет години, но изглежда по-млада. Със зелени очи. Висока около метър и седемдесет. Имам снимката й. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Не! — поклати глава Лорна. — Много съжалявам, но не мога да ви помогна. — Тя рязко затръшна вратата пред красивото, гладко избръснато, лице на непознатия.

Адам постоя един миг пред вратата, като се двоумеше дали да не почука отново. Тази Лорна се държеше някак странно, може би знаеше нещо. Като адвокат бе свикнал да обръща внимание на всеки нюанс в гласа и да долавя и най-малката следа от истина дори и в най-изкусната лъжа. Той забеляза колебанието, изписано по великолепното лице на Лорна, когато спомена името на Астрид. Малката прелъстителка явно криеше нещо. Адам вдигна ръка и почука силно на вратата.

— Вървете си! — ядосано извика жената зад вратата.

Ала той почука отново.

— Ще извикам охраната — заплаши тя.

Адам продължи да чака. Той бе сигурен, че тя няма да издържи и ще провери дали си е тръгнал. Красивите и предизвикателни жени като Лорна, са като котките — доста любопитни. Но може би се бе излъгал по отношение на Лорна Смит. Минутите течаха, а тя не се появяваше. Възмутен и ядосан, Адам прекоси коридора и се насочи към апартамента, който беше наел. Взе стол и седна до полуоткрехнатата врата. Искаше да е готов, когато единственият човек, който можеше да му даде сведения, излезе.

Времето течеше ужасно бавно. Адам се зае да изучава орнаментите на килима, после огледа гравюрите по стените. По едно време почувства, че е гладен. Не беше ял от вчера следобед. След четиридесет и седем минути търпението му бе възнаградено. Лорна се появи от стаята си лъчезарна и усмихната. Златистата й коса се спускаше на едри къдрици по гърба, които подскочиха, когато се обърна да затвори вратата. Бе учуден от облеклото й — къси панталони, които й стояха възхитително и обикновена бяла риза.

Адам се почувства ужасно глупаво, докато я дебнеше през пролуката на вратата. Поведението му бе скандално, като се познаваше какво представлява. Май се заплиташе в някаква интрига. Но целта му бе на всяка цена да узнае къде е Астрид. Нищо повече. Затова продължи да наблюдава Лорна, докато тя се отдалечаваше по коридора. Ако знаеше нещо за майка му или евентуално за мистериозната й „незаконородена сестра“, Адам трябваше да я принуди да говори.

Странно, но макар и раздразнен, той се почувства привлечен от тази жена с прекрасна коса, с цвят на бронз. Тя очевидно току-що се бе изкъпала и той искрено й завидя, защото също имаше нужда от освежаващ душ, но не можеше да напусне поста си. Отново се почувства като глупак. Той не познаваше тази жена и не бе негова работа какво прави тя. Ядосан на себе си, разгневен на Астрид и отегчен, Адам изскочи в коридора и извика след новата си позната:

— Да закусвате ли отивате?

Лорна се огледа. Така значи, пак онзи зализан нахалник! Явно нямаше никакво намерение да я остави на мира. Вероятно бе я издебнал до вратата на апартамента си. Той я настигна и се изравни с нея. Изглеждаше спокоен и решителен. Лорна не можеше да не се възхити на самообладанието му. Забеляза, че бе пооправил смачканите си дрехи. Стори й се много изискан.

— Да, но нямам нужда от компания — престорено любезно изрече тя. Но Адам вече я бе хванал за рамото. Усетила топлината на ръката му, Лорна несъзнателно забави крачка. — Не разбирате ли от любезен отказ? — повтори тя без особен упрек, докато чакаха асансьора.

— Някои дами са склонни да променят мнението си — отвърна Адам внимателно. Наблягането на думата „дами“ беше толкова явно, че Лорна се почувства обидена и бързо тръгна напред.