Кристин Римър
Предизвикателството (10)

Глава девета

Адам смъкна копринена й пижама и Лорна веднага почувства ласката на нощния въздух по гърдите й.

— Знаеш ли, Лорна, ти си много красива!

— Наистина ли? — погледна тя гърдите си.

Те блестяха като алабастър в слабо осветената стая, зърната им постепенно се втвърдяваха с нарастването на възбудата й.

Той се усмихна.

— Да, така е.

Тя го погледна и срещна очите му. Бяха унесени, изпълнени с обещание и желание. Адам наведе кестенявата си глава и зацелува голите й гърди. Сърцето й забави ритъм и по вените й се разля наслада.

Тя зарови пръсти в косата му. Усещането, когато го галеше, бе чудесно. Адам продължаваше да целува гърдите й, и постепенно достигна до едно от зърната. Кръвта й запрепуска лудо и тя извика, когато той засмука зърното отначало леко, а след това по-силно, докато не почувства настойчивите му устни да предизвикват горещи вълни по цялото й тяло.

За момент Адам вдигна глава, но тя го притисна към себе си. В отговор на сладострастния повик устата му се насочи към другата й гърда и той по същия възбуждащ начин повтори всичко отначало. Удоволствието й ескалира. Лорна простена високо. Адам се отдръпна.

Лорна продължаваше да гали главата му, като го гледаше в очите. Устните му бяха подпухнали и овлажнени от целувките.

— Харесва ли ти по този начин? — попита с кадифен глас.

— Да — отвърна тя, галейки раменете му. Никога досега в живота си не бе се чувствала така свободна, отвръщайки на ласките на мъж, водена единствено от желанието на тялото и сърцето. Бе се случило, защото тя бе толкова различна от предишната Лорна. Осъзна, че притежава нещо ново, магическо, което съвпадаше изцяло с нейната дълбоко стаена чувственост. Беше жена, която знае как да дарява и да получава удоволствие, без каквото и да е колебание и чувство за вина.

Лорна въздъхна дълбоко. Насладата леко опъна нервите й. Тя поотпусна ръце, за да си почине. Изтегна се между възглавниците и изви тяло като ленива котка.

— Целуни ме отново, Адам!

— Ненаситна си! — измърмори той.

— Да, наистина съм ненаситна.

Адам се излегна до нея и я погледна открито в очите. Лорна играеше с разпиляната си по възглавниците коса и люлееше глава.

— Моля те, целуни ме, Адам!

— Ей сега, имай търпение.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, но първо… — Гласът му затрепери.

— Да. Кажи, Адам, каквото пожелаеш.

Погледът му гладно се плъзна по нея от косата до босите крака.

— Пижамата ти е прекрасна, но скрива тялото ти.

Без да се притеснява ни най-малко, тя повдигна бедра.

— Тогава я свали докрай.

Белите му зъби проблеснаха в тъмнината, когато постави ръце на кръста й, за да свали дрехата. Лорна изстена от удоволствие, когато почувства топлината и твърдостта на дланите му по голата си кожа. Коприната се плъзна надолу по краката й.

— Така по-добре ли е?

— Да, разбира се. — Погледът му погали краката й. Кожата на бедрата й тръпнеше в очакване на удоволствието.

Лицето му бе така близо, че тя почувства дъха му във врата си. Отметна коса и се обърна към него. Следващите мигове я зашеметиха с неповторимото си очарование.

Първо я целуна. Тя посрещна устните му, учудвайки се, че й бяха така познати и близки.

Непрестанно зовеше името й, поемайки си дъх. Продължи да я целува съвсем леко, смесвайки дъха си с нейния и едновременно сваляйки бельото й. Накрая го пусна на пода.

Прикова я с дълбока целувка, притискайки се в нея с такава наслада, че мъхът на гърдите му погъделичка меките й гърди. Тя изви глава назад, откъсвайки се от прекрасната целувка, но той веднага се насочи към шията й, към деликатната нежна ключица и отново към гърдите й. Лорна извика и му подаде устни, извивайки се в ръцете му.

Скоро тя напипа ластика на пижамата му и я смъкна. С малко усилие и ненаситна настойчивост, губейки се в усещанията от устата му върху гърдите си, но с намерение да открие и други места за наслада, тя го примами да застане на колене пред нея. В полутъмната стая се чуваше само задавен шепот. Най-накрая и той остана гол. Лорна го изгледа отгоре до долу, отчитайки, че всяка една част от тялото му е прекрасна.

Той тихичко се засмя.

— Какво има?

Тя го погледна с премрежени от страст очи.

— Всичко у теб е красиво. — Докосна го лекичко. Беше толкова естествено. — Всяка твоя част, ти, целият… — След това го прегърна.

Адам изпъшка от удоволствие и изви назад глава. Лорна започва бавно да изучава всяка част от него.

— Така харесва ли ти? — попита тя.

Адам не отговори, а и нямаше намерение. Но отговорът се съдържаше в начина, по който реагира на докосването й. Беше изцяло под нейна власт.

— Адам?

Той промърмори нещо неразбрано.

— Помниш ли вечерта в мотела, в Уинслоу. Тогава аз бях отгоре. Мислиш ли, че и сега можем да го направим така? — За момент тя престана да докосва гладката му кожа и се загледа в лицето му. Безмълвно, Адам я пое в ръцете си и я премести отгоре, изпълнявайки желанието й.

На Лорна й хареса новото положение отгоре, но за секунда той я спря. Очите му излъчваха онази твърдост и дълбочина, които тя добре беше запомнила от вечерта, прекарана в планината на открито, когато той задържа ръцете й, и я възпря да го докосва, докато навън плющеше дъждът. Но в този момент всичко бе различно. Сега отново я бе възпрял да го докосва, но защото силно искаше той да започне.

Адам започна да я милва, задържайки погледа й. Влагаше толкова нежност и плам.

Зад леките завеси градът светеше, приличащ на тайно скривалище за скъпоценности, скътани в джоба на мошеник. Но вътре, в тази тъмна стая, бяха само една жена и един мъж.

Адам почувства нейната искреност и готовност, и започна леко да я направлява. Лорна се отпусна върху него, поемайки го целия вътре в себе си. Възгласите, които той издаде при пълното им сливане, бяха продължение на нейните.

Тя се изправи, когато той започна диво да се движи, следвайки ритъма му. Адам заговори, устните му зашепнаха безумни неща в косите й, докато тя обезумяла го целуваше. Бяха като подивели от страст. И двамата. Бяха постигнали свободата, която твърде дълго бяха търсили. Извиваха тела в първичен любовен танц и стенеха. Този танц нюансираше в хиляди разновидности от усещания. Той преливаше, променяше се и отзвучаваше, така че накрая никой не знаеше кой води и кой следва. Отначало тя бе отгоре, но след време се размениха и вече отгоре, той я притегли плътно към себе си, налагайки бърз и твърд ритъм.

Тя поемаше всяка частица от него, издавайки безразсъдни звуци на безпаметно удоволствие, призовавайки го да не спира, притискайки дръзко гърди до сърцето му.

Финалът от удоволствието дойде постепенно, издигна ги и те го приеха, вперили очи един в друг. Ритъмът им затихна от само себе си, като бавно спускаща се откъм планините дъждовна пелена върху дълго чакалата жадна земя.

Лорна не преставаше да зове името му, докато той отдръпваше тяло от нейното. Тя го прегърна поривисто, учудена как бе живяла досега без прегръдките на Адам Гантри.

Приятно изморени, те се отпуснаха на леглото един срещу друг. Лорна се усмихна в тъмнината. Постепенно дишането на Адам се успокои и той заспа.

Оттук нататък те не се притесняваха от двете самостоятелни спални. Когато пожелаеха, можеха да си принадлежат, независимо къде. Малко по-късно и Лорна заспа.

На няколко пъти се събуждаше и усещаше топлината на тялото му. Постоянно мислеше за случилото се. Това бе любов и тя бе благодарна на Бога.

— Адам? — прошепна колебливо.

— Спи, спи! — И той я прегърна още по-здраво, дарявайки я с целувка по разрошената коса.

Вътрешно се обвини за страха си. Ръцете му я държаха крепко и нищо не бе по-хубаво от това да чувства дъха му в косата си. Най-накрая Лорна се предаде, сгуши се в него и затвори очи. Когато настъпеше денят, тяхното диво приключение щеше да продължи, но на колела.

На другия ден закусиха бързо и продължиха пътуването.

В четвъртък, преди да стигнат град Амарило, тя накара Адам да спре и го завлече в полето. Няколко крави край пътя любопитно ги изгледаха.

Отначало Адам протестираше, че правят нарушение, навлизайки в чужд имот, но настроението му бързо се промени и той отново изпадна в благоговение пред нея.

По пътя видяха две дузини кадилаци един до друг, полуизгорели, забили предници в изровената земя. По-късно щяха да научат, че това са коли на милионера Стенли Марш Трети. Но за Лорна гледката от полупотъналите коли бе като магическа абсурдност и това я очарова. Тя си представи как тези, вече безнадеждно остарели и изгнили коли, бяха забили носове в калта и бяха останали тук завинаги. Гледката й напомни за колата на Астрид, която бе останала някъде в пустинята между Палм Спрингс и Прескот.

— О, Адам, не е ли чудесно! — възкликна Лорна.

— Можеш да видиш подобно нещо само в Америка. — Той я придърпа в прегръдките си, нашепвайки й, че е луда, и я зацелува пред влажните големи очи на кравите.

— Адам! Какво ти става? — задъхано извика Лорна.

— Изпитвам някакво диво очарование, луд съм по теб!

Следващата нощ прекараха в Амарило. На следния ден тя импровизира телефонно обаждане и обяви, че поемат към Тексас.

В сряда и четвъртък пътуваха през Лувок и Абилене, като преминаха през центъра на Далас — „Форт Уърт“ и обратно през Уихитра. Пренощуваха там. Лорна беше тази, която в ранните часове на деня пожела да се любят, чувствайки леко съжаление, че шестте дни, които им оставаха, са много малко време. Всичко сякаш току-що бе започнало, а краят наближаваше.

След като се нахраниха добре продължиха към Оклахома и в петък следобед бяха в града.

— Предлагам да продължим — меко подхвърли Лорна. Предната вечер беше осъзнала, че времето на истината настъпва и едва сдържаше сълзите си, гледайки картата и проследявайки пътя до Хот Спрингс в Арканзас — последната им цел.

Адам й хвърли бърз поглед и се усмихна.

— Накъде? — попита той. Прозорецът му беше отворен и златистата му коса се развяваше. Беше загорял и отпочинал. Беше във форма както винаги, но без да е напрегнат. Ако целта на Лорна бе той да си почине, можеше да приеме, че е свършила добра работа.

Но тя се чувстваше някак неспокойна.

— Лорна… — погледна я загрижено той. — Нещо лошо ли се е случило?

— Няма нищо Адам — каза тя, погледна картата и насочи поглед към пътя. — Хенриета.

— Какво?

— Оклахома, Хенриета! Тази вечер ще спим там.

— Свикнах да не задавам въпроси. — Адам се усмихна отново, с онази открита усмивка, която не го напускаше от вълшебната нощ, която бяха прекарали в Албъркуерк. Вероятно тя нямаше да я види повече, когато се срещнат с Астрид и истината излезе наяве. Тази вечер бе последната, която щяха да бъдат заедно. Внезапно този момент и всеки следващ, прекарани заедно, започнаха да й се струват безкрайно скъпи.

Лорна се помъчи да запомни всеки момент, всеки трепет, за годините, които й предстояха да живее сама. Впери празен поглед през прозореца. Преминаваха през земите на Оклахома, ширналите се житни поля. Вятърът галеше косите й и милваше лицето й, с влажната ласка на многобройните реки, пресичащи щата. Беше доста различен от този в югозападните пустини в Тексас, които останаха зад гърба им преди три дни.

— Красиво е, нали? — сподели възторга й той.

— Мечтая това пътуване никога да не свършва! — прошепна Лорна.

Адам замълча. Погледнаха се, очите му бяха празни. Шофираше леко съсредоточен, подал лакът през отворения прозорец.

— Всичко хубаво един ден свършва. Щастието е толкова мимолетно — добави тя, осъзнавайки, че не трябва да го казва.

— А ти си представяше, че не е така, нали?

— Не искам да мисля за това.

— Да, познато ми е.

— Как успяваш да приемаш всичко толкова спокойно?

— Нали точно това искаше? — Гласът му бе вбесяващо равен и мек.

— Поне можеш да кажеш, че ще ти липсвам, когато всичко свърши! — изрече тя с тон на капризно дете и моментално се намрази за тези думи.

— Не ставай досадна, Лорна! И престани да ме предизвикваш!

— Не те предизвиквам!

Адам я погледна отново. Само толкова. Тя осъзна, че се държи неразумно и притихна. След малко добави:

— Тази вечер ще се разделим, Адам.

— Уплаши се, че ти предстои още една дива нощ в Хенриета?

— Точно така. Тази нощ трябва наистина да получа важно послание.

— Добре — прозвуча спокойно. А как иначе? Вече седмица той бе в очакване и най-накрая щеше да научи истината. Бе готов да почака още малко. Обхваната от необяснимо безразсъдство, Лорна додаде:

— Това ще бъде нашата последна нощ, Адам!

— Не вярвам!

— Така е, за съжаление. Но аз ще направя всичко възможно, никога да не я забравиш.

Мястото, което Лорна търсеше, се оказа на няколко крачки от мотела, в който се настаниха. Намери го, след като поразпита келнерката в ресторанта за нощния живот тук.

— Търсите нощен клуб вероятно? — уточни келнерката с типичен за жителите на Оклахома акцент.

Лорна я убеди, че търси точно това и тя я упъти.

Пред клуба имаше множество паркирани коли. Сградата отвън не бе нищо особено, дори изглеждаше някак сива и неприветлива.

— Не ми изглежда толкова лошо — каза Адам, след като плати входните билети и я поведе към една маса близо до стената.

Лорна замълча. Осъзнаваше, че настроението й е взривоопасно и той вероятно го усещаше. Адам изгледа одобрително двамата яки мъже, застанали до вратата. Лорна беше убедена, че той очаква нещо да се случи в Оклахома, но едва ли в този бар.

Келнерката се появи и двамата си поръчаха бира. Донесоха им изстудени бутилки. Адам отпи и се заслуша в изпълнението на цигуларя от оркестъра. Лорна огледа мястото без ентусиазъм. Дали щеше да успее да се измъкне за малко за поредното послание? Салонът бе във вид на подкова. Бар, в центъра дансинг и оркестър. Те седнаха в единия край. До тях имаше билярдни маси. Лорна се оглеждаше наоколо, но същевременно не изпускаше от поглед и Адам. Беше облякъл каубойски костюм, който бяха купили във Форт Уърт. Ризата беше с платка с множество седефени капси. Шапката също бе каубойска, филцова. Спомни си как я бяха избрали, спорейки за цвета. Буца заседна в гърлото й.

Адам забеляза, че тя го гледа.

— Харесваш ме с тази шапка, нали? — долови тя думите му въпреки музиката. Той я свали и я сложи на главата й, очаквайки тя да вдигне очи и да се усмихне.

Лорна стисна клепачи в усилие да не заплаче. Усети, че бързо трябва да се измъкне навън, за да се овладее.

Стана бързо от стола и остави шапката на масата.

— Скоро ще се върна.

— Лорна! — извика той след нея с глас, пълен със страх и мрачни предчувствия. Но тя продължи към вратата, промъквайки се между танцуващите двойки. Очите й бяха пълни със сълзи, които се опитваше да преглътне. Със замъглен поглед тя се блъсна в сто и десет килограмовия играч на билярд, който в момента се бе навел, за да направи печелившия удар. Уплашена от внезапно настъпилата тишина, Лорна бързо се извини и понечи да се отдалечи, но играчът я хвана за рамо.

— О, скъпа, постой за минутка!

Лорна се взря в леденостудените му сини очи.

— Аз… Съжалявам много! — промърмори тя.

— Ти току-що провали играта ми!

Тя усети, че непознатият е пиян. Той посегна и я прегърна през рамото.

— Виждаш ли тази топка, скъпа?

— Имате предвид осмата?

— Да, точно така. — Той подбираше внимателно всяка дума, като че ли разговаряше с не особено схватлив човек. — Бях готов да я вкарам и сега онзи мъж спечели. — Той посочи към хилещия се висок мъж отсреща през масата, подпрян на щеката си. Лорна кимна.

— Това е Лестър. Сега е негов ред. Лестър не е така добър като мен, но все пак е достатъчно добър — изпелтечи дебелакът.

— Вижте, искрено съжалявам!

— Оставете я — със спокоен равен глас произнесе Адам, който незабелязано се бе приближил.

Огромният мъж погледна над главата на Лорна.

— Твоя ли е? — попита играчът, като че ли Лорна беше нещо, изпаднало от джоба на Адам. — Доста е хубавичка, но ще трябва да се научи да внимава.

Лорна потърси с поглед Адам. Лицето му бе сдържано. Той се огледа за охраната. Единият бе до вратата, но гледаше в обратна посока, а другият никакъв не се виждаше.

Адам пристъпи към гиганта. Лорна се оказа между двамата. Оркестърът бе спрял да свири и танцуващите, намиращи се в непосредствена близост, наблюдаваха разпрата със затаен дъх.

Играчът на билярд и Адам се изгледаха яростно.

Лорна уплашено местеше поглед от единия към другия.

— Моля ви! Аз съм виновна. Няма ли някакъв начин да оправим нещата?

Играчът я погледна, след това извърна глава към Адам и изведнъж лицето му се разтегна в усмивка.

— Ама, разбира се, че има! Хайде да танцуваме.

— Оставете! — процеди Адам. — Свалете ръцете си от нея.

— Не! — Лорна бързо се намеси. — Адам, всичко е наред.

Тя се освободи от ръцете на гиганта, който помирително потупа Адам по рамото.

— Всичко е наред, приятел.

Лорна погледна към Адам. Лицето му беше безизразно. Защо не я оставеше сама да се справи със ситуацията?

Накрая и Адам отстъпи. Всички наоколо въздъхнаха, но тя почувства, че схватката все още не е приключила.

— Хайде, скъпа, да потанцуваме.

Лорна покорно тръгна пред играча на билярд, мислейки, че няма да е кой знае какво да изтанцува един танц с него.

— Между другото, да се представя, Дал Диърборн.

Тя изви глава нагоре, за да види грубоватото му лице. Акцентът му й подсказа да се държи на разстояние.

— Имаш предвид Дал като Далберт, е, и какво от това? — сладко измърка тя.

Веждите му се извиха нагоре.

— Този път ти прощавам, малката, но те предупреждавам. Никой не нарича старото момче така. — Той рязко я притисна към себе си и измърмори някаква заплаха в ухото й. Лорна отново усети колко бе пиян.

— За бога! Какво прави такова невинно създание като теб с този каубой?

Лорна бе готова да забие пръсти в малките му кръгли очи. Но вместо това измърмори още по-сладко.

— Не е такъв, за какъвто го мислиш. Аз съм негова заложница.

— Какво? — Далберт за секунда се отдръпна и я изгледа намръщено.

— Аз съм негова заложница. Той е по следите на Астрид Гантри и аз съм тази, която мога да го заведа при нея.

— Кой е Астрид Гантри?

— Но ти никога не си чувал за Астрид Гантри, нали? — подигра му се тя.

— Да, не съм чувал — измърмори Дал. — Имам телевизор, но… — Той я придърпа към себе си. — Но не ти вярвам, малка госпожице. Шегуваш се със старото момче. — Огромната му ръка се плъзна по гърба й.

Лорна едва се сдържа, когато огромните му лапи се спуснаха по прилепналите и джинси и изговори провлачено:

— Един сантиметър по-надолу и ще останеш без една ръка, Дал!

Той снизходително отдръпна ръце.

— Какво ще кажеш двамката да организираме нещо весело и да се измъкнем от твоя кавалер?

Танцът свърши.

— Не, благодаря! — изрече тя и се измъкна от прегръдката му, но веднага попадна в обятията на Адам, който я чакаше накрая на дансинга.

Танцуваха мълчаливо известно време. Лорна се притисна към него, развълнувана от силното му тяло. Чувстваше, че той не е достатъчно щастлив, но му бе благодарна за прегръдката.

Един или два пъти тя вдигна глава с надежда. Но под шапката, лицето му бе сдържано. Беше готова да се обзаложи, че иска час по-скоро да напуснат клуба и да се върнат в мотела, но някой потупа Адам по рамото.

Дал Диърборн не беше се отказал.

— Ще имаш ли нещо против да ви разделя? — изрече дебелакът с нахакана подигравателна изисканост.

— Да, имам нещо против! — каза Адам и продължиха да танцуват.

— Попитах те доста учтиво. — Ръката на Дал стисна рамото на Адам.

— Предлагам ти да си махнеш ръката! — предупреди го Адам и спря да танцува. Повечето двойки наоколо направиха същото.

— Откъде си? — попита играчът на билярд. — Откъде е тази шапка? — Той сграбчи шапката, която Лорна така много харесваше.

— Далберт! — изкрещя Лорна. — Върни я веднага!

— Как ме нарече? — обърна се гигантът към Лорна.

— Стой настрана, Лорна! — нареди й Адам.

— Но той е грубиян. Няма да допусна да ти отмъкне шапката.

— Предупредих те да не ме наричаш така, скъпа!

Оркестърът засвири отново, но повечето танцьори стояха и ги наблюдаваха.

Лорна отпусна безпомощно ръце.

— Далберт! — настоя тя. — Върни му шапката веднага!

— По-добре му я дай, Дал — посъветва го един от танцуващите. — Госпожицата изглежда сериозна.

Далберт пусна шапката на земята и я смачка с крак. Лорна почервеня като рак. Втурна се към натрапника, но Адам я изпревари и заби юмрук в челюстта му.

След това настана хаос. Неколцина здравеняци измъкнаха Далберт от дансинга. В бъркотията всеки нанасяше удари. Мъжете наскачаха да защитават дамите си, мислейки, че самотните негодници на бара ще се възползват от суматохата и ще ги отвлекат, беше доста комично. Дори охраната се оказа безсилна през развилнелите се примитивни страсти.

Лорна държеше на всяка цена да намери шапката, която заедно бяха избирали. Бе я купил заради нея. Не можеше да допусне Адам да я загуби. Тя не я изпускаше от поглед, докато биещите се мъже я подритваха насам-натам и я тъпчеха.

— Лорна, да вървим! Остави! — мъчеше се да я изтегли от дансинга Адам.

Но тя се отскубна от него и се втурна да вземе шапката. Едва успя да хване периферията, когато Адам се приближи и я издърпа рязко, точно в момента, когато един ботуш я ритна в рамото. Успя да я изведе от центъра на битката, навеждайки се дод летящи столове и хаотични удари, избутвайки я пред себе си в посока на тоалетните.

Тя хвърли още един последен поглед назад. Далберт Диърборн едва се крепеше между двамата яки мъже от охраната — с насинено око и кървящ нос. Той гледаше пиянски унило — бе се навоювал за тази нощ.

Адам я поведе към аварийния изход. Излязоха на чист въздух. Наоколо бе пълно с паркирани коли, все крайслери. Адам отвори вратата на колата си и настани Лорна вътре. След това зае своето място зад волана. Като по чудо успя да изтегли колата от препълнения паркинг без никакъв инцидент. Лорна мълчеше през цялото време. И други шофьори, които бързаха да се измъкнат от битката в бара, трескаво маневрираха с колите си. За Лорна всичко, което се случваше в този момент на паркинга, бе като истинско състезание от Формула Едно. Сърцето й замря от уплаха сред ревящите мотори и свистящи гуми. Скоро излязоха на магистралата към мотела. Когато пристигнаха, Адам угаси мотора и всичко потъна в тишината.

— Трябва да сме благодарни, че не ни тикнаха в местния затвор! — промълви той след минута.

— Така е. — Лорна се загледа в шапката, която все още стискаше. Беше смачкана и покрита с отпечатъци от ботуши. Сълзите й напираха.

— Вероятно ще ми съобщиш, че си получила посланието по време на скандала? — подхвърли невъзмутимо Адам.

Тя се насили да го погледне.

— Не, Адам. Няма да кажа това.

— Следователно ти предстои да звъниш по телефона?

— Не.

Той я изгледа внимателно и попита:

— Да не би най-накрая да си решила да ми кажеш нещо?

Лорна запази самообладание.

— Да. Истината е, че не получавам никакви инструкции.

Последва тишина, изпълнена с напрежение.

— Какво имаш предвид?

Лорна си пое мъчително дъх и призна:

— Всичко измислих аз. След като Астрид ми се обади в „Кафе Бока“ в Уинслоу сутринта миналата неделя.