Тенсинг
Човекът от Еверест (Автобиография на Тенсинг)

1
Пътят бе дълъг

Често си спомням онова утро в лагер IX. Прекарахме нощта с Хилари в малката палатка на почти 8500 м. — най-високото място, където въобще някога е спал човек. Беше мразовита нощ. Обущата на Хилари са замръзнали, а и ние също почти сме се вледенили. Но когато в бледата светлина изпълзяваме от палатката, почти няма вятър. Небето е ясно и спокойно. А това е хубаво.

Поглеждаме нагоре. Седмица след седмица, месец след месец това бе всичко, което правехме. Поглеждаме нагоре. Ето там е Еверест. Но сега той е различен — толкова близък, толкова достъпен — само на малко повече от триста метра. Той не е вече мечта, извисила се в небесата, а нещо реално, осезаемо — скала и сняг, по които човек може да се катери. Приготвяме се. Ще го изкачим. Този път с божа помощ ще стигнем целта.

Поглеждам надолу. Целият останал свят е под нас. На запад — Нуптсе, на юг — Лотсе, на изток — Макалу, величествени планински върхове, а зад тях — стотици други и всички под нас. Право надолу по хребета на шестстотин метра е Южното седло, където ни чакат нашите приятели — сахибите Лоу и Грегори и младият шерпа Анг Нуима, които вчера ни помогнаха до лагер IX. По-надолу е бялата стена на Лотсе, а в основата й — Западният циркус, където в горния базов лагер чакат останалите ни приятели. Под циркуса е ледопадът, под ледопада — ледникът Кумбу. Забелязвам, че Хилари също гледа нататък и му показвам с ръка. Под ледника на 4800 м. под нас едва се вижда в бледата светлина старият манастир Тиянгбоче.

За Хилари може би той не значи много. За човек от Запада той е само далечно, непознато място в далечна, непозната страна. Но за мене той е родина. Зад Тиянгбоче са долините и селата на Соло Кумбу. Там аз съм роден и там израснах. По стръмните склонове над тях се катерех като момче, когато пасях яковете на моя баща. Родното ми място е близко сега. Сякаш, ако протегна ръка, ще го докосна. Но ако то е близко, също така е и далеко. Много по-далече от 4800 метра. Докато притягаме на гърба си кислородните апарати, мисля за момчето, толкова близко и толкова далечно, което никога не бе чувало за кислород, но все пак устремяваше поглед нагоре към планината и мечтаеше.

След това с Хилари се обръщаме към върха. Започваме изкачването. Много километри изминах и много години изтекоха, докато се озова тук.

 

 

Аз съм щастлив човек. Имах една мечта и тя се сбъдна, а това не се случва често на хората. Да изкача Еверест, който моят народ нарича Чомолунгма, бе най-съкровеното желание в живота ми. Седем пъти опитвах. Връщах се и опитвах отново — не с гордост и сила, не като войник срещу врага, а с любов, както детето се покатерва на скута на своята майка. Най-после бях увенчан с успех и аз съм благодарен. „Туджи чей“ — както казват шерпите — признателен съм. Затова посветих моя разказ на Чомолунгма, който ми даде всичко. На кого друг да направя посвещението си?

Много ми беше дадено, но и от много съм лишен и колкото повече опознавам света, толкова повече разбирам това. Аз съм необразован човек. Силно е желанието ми да уча и да се науча на много неща, но когато сте на четиридесет години, твърде е късно и не е лесно. За двете ми дъщери ще бъде по-добре. Те ходят на училище и ще получат подходящо образование за съвременния свят. А на себе си казвам: „Е добре, ти не можеш да имаш всичко. Нали можеш поне да подписваш името си.“ Мисля, че след изкачването ми на Еверест съм подписвал името си толкова пъти, колкото повечето от хората пишат думи през целия си живот.

Може би изглежда странно, но аз имам много книги. Като момче не бях виждал книги, освен, и то твърде рядко, в някой манастир. Но откакто възмъжах и тръгнах с експедициите, слушах и научих много за тях. Много хора, с които съм се изкачвал и пътешествувал, са писали книги. Те ми ги изпращаха и въпреки че аз самият не мога да чета, разбирам за какво се говори в тях и ги ценя. А от какво голямо значение е да имам своя собствена книга. Книгата според мене е това, което човек е бил и е направил в живота си. Пред вас е моята книга. Ето моят разказ. Ето, това съм аз.

Преди всичко трябва да разясня някои неща. Езикът на шерпите, моят роден език, няма писменост и затова у нас няма никакви официални записвания. Също така в нашата родина отмервахме времето по тибетския календар и поради това фактите и датите от ранните години на моя живот са понякога неточни. За съжаление като планинар не можех да водя дневник и не съм винаги сигурен как да пиша имената на приятелите си, с които участвувах в различни експедиции, за които книга не е написана. Съжалявам и се надявам, че те ще ме извинят, ако съм допуснал грешки. Към тях и към всичките ми другари в изкачванията отправям благодарности и сърдечни поздрави.

Дори със собственото ми име са ставали промени, а често и конфузии. Когато съм се родил, не са ме нарекли Тенсинг. За това ще разкажа по-нататък. Преди името ми на западните езици се пишеше ту със „s“, ту със „z“, а понякога „g“ на края. Второто ми име беше Кумджунг (по името на едно село в моята родина), Ботиа (което значи тибетец) и Норкей или Норкий, Норгиа или Норгей (всички означават „богат“ или „щастлив“ и много пъти през живота ми са ме карали да се усмихвам). Дори и мене това ме объркваше твърде много, но как може да бъде иначе, когато езикът ни няма писменост.

В действителност фамилното ми име или името на моя род е Ганг Ла, което на шерпски език значи „снежен проход“, но ние обикновено не си служим с презимена и единствената полза, която извлякох от своето е, че назовах така новата си къща в Дарджилинг. Различни лами — учените на нашето племе — ми казваха, че най-правилно е да се пише името ми Тенсинг Норгей и по този начин сега аз го пиша. В официални случаи често прибавям на края думата Шерпа, както, за да стане по-ясно за кого става дума, така и за да отдам почит на моя народ. Обаче у дома и за моите приятели аз съм само Тенсинг и надявам се, че и така ще бъде, а не да се събудя някоя сутрин и да ми кажат, че аз съм някой друг.

Много имена — много езици. Това е типично за тази част на света, където живея, и както е добре известно, въпросът да се намери общ език за многобройните народи на Индия, които я населяват, е една от най-трудните задачи на тази страна. Днес човек едва ли може да се придвижи от някой малък район до друг, без да чуе различен говор, а тъй като аз много съм пътувал, то, макар и неграмотен до голяма степен, станах лингвист. Шерпски, родният ми език, произхожда от тибетски, който аз зная от детинство — както северните, така и южните му диалекти. Аз също зная непалски, което е естествено, тъй като Соло Кумбу е в Непал, а Дарджилинг, където живея от много години, е твърде близко до него. Класически хинди не съм учил, но мога да се справя с хиндустани, който е смесица от хинди и урду и не се различава много от непалския език. Освен това съм отчасти запознат и с няколко други езика, като гархвали, пунджабски и сиккимски, ялмо (говори се в Непал), пасту (в Афганистан), читрали (в Северозападните погранични области) и дори зная по малко думи от многото езици на Южна Индия. Но с всички тези езици се ползувам само по време на пътешествия. У дома с близките си, естествено, и досега говоря шерпски, а в Дарджилинг говоря предимно непалски.

След това, разбира се, идват западните езици. В продължение на много години изкачвах планините с английски експедиции и познавах англичани, които живеят в Индия, и сега говоря английски дотолкова добре, че можах да разкажа по-голямата част от своя живот без помощта на преводач. Пътешествувал съм и с хора от други националности и невинаги бях ням. Френски? — „Ça va bien, mes braves“! Немски? — „Es geht gut!“ Италиански „Molto bene“! Може би е добре, че никога не съм участвувал в полска или японска експедиция, иначе досега щях малко да се побъркам.

Пътешествувал съм много. Да пътешествувам, да се движа, да отида, да видя и да науча — това е било винаги в кръвта ми. Веднъж, когато бях малко момче в Соло Кумбу, избягах от къщи в Катманду, столицата на Непал. По-късно избягах отново, но в Дарджилинг. А от Дарджилинг в продължение на повече от двадесет години отивах с експедиции до всички части на Хималаите — много пъти до близкия Сикким и обратно в Непал, често до Гархвал, Пунджаб и Кашмир. Понякога отивах и по-далеч — до границите на Афганистан и Русия и през планините в Тибет до Лхаса и по-нататък. След изкачването на Еверест случи ми се да бъда и по-далеч. Пропътувах почти цяла Индия — както Южна, така и Северна. Бях в Англия, два пъти в Швейцария, прекарах няколко дни в Рим. По времето, когато разказвам моята история, все още не съм видял останалата част от Европа и Америка, но се надявам, че скоро ще ми се удаде възможност за това. Да пътувам, да изследвам и изучавам — това значи да живея. Светът е обширен и не можете да го видите цял дори от Еверест.

Казах, че съм щастлив човек. Болестите и нещастните случаи сякаш ме избягваха, а това невинаги е така с моите сънародници, тъй като много шерпи намериха смъртта си в планините. Разбира се, понякога боледувах, но не особено сериозно. Никога не съм падал в планината и никога не съм премръзвал. Тези, които много се потят, лесно премръзват, но аз, когато се изкачвам, никога не се потя. Дори в лагерите, където трябва да почиваме, аз съм в постоянно движение, за да поддържам тялото си топло. Когато седите и не правите нищо, тъкмо тогава измръзвате. Три пъти попадах в лавини, ала те не бяха опасни. Веднъж в снега загубих очилата си и очите ми се измъчиха от ослепителното слънце и оттогава винаги нося два чифта черни очила. Друг път си счупих четири ребра и навехнах коленете си, но това не бе при изкачване, а на ски излет. Единственият случай, когато претърпях нещастие при изкачване, бе, когато се опитвах да хвана и задържа един другар, който падаше, и си счупих пръст.

Понякога говорят, че имам „три бели дроба“, тъй като не се затруднявам, особено на големи височини. На това аз се смея с „двете“ си уста. Но мисля, че може би е вярно, че съм по-пригоден за височините, отколкото повечето от хората, че съм роден не само във, но и за планините. По време на изкачване се движа с равномерен, естествен за мене ритъм. Дори и в топло време ръцете ми обикновено са студени — според лекарите сърцето ми пулсира твърде бавно. Висините са моят дом. На тях аз принадлежа. При една неотдавнашна обиколка из Индия поради горещината и навалицата се почувствувах много по-зле, отколкото когато и да било през моя живот в планината.

Да, планините бяха добри към мене. Щастлив се чувствувах там. Бях щастлив също и с хората, с които ходех в планините, с другарите, с които се борехме и побеждавахме, с които изживявахме несполуки и успехи. Там бяха моите другари шерпи, на които се гордея да се нарека брат. Там имаше индийци и непалци и хора от много краища на Азия. Там бяха и хората от Запада — англичани, французи, швейцарци, германци, австрийци, италианци, канадци, американци, новозеландци. Да ги срещна и опозная и да бъда техен приятел — това бе голяма радост в живота ми. Не само хората, които си приличат, могат да бъдат приятели. Раймон Ламбер, с когото през 1952 година едва не изкачихме Еверест, е швейцарец и говори френски. Ние можехме да разговаряме само с няколко английски думи и с много жестикулации, но ние сме толкова близки, сякаш сме израсли в едно и също село.

Никой от нас не е съвършен. Ние не сме богове, а обикновени хора и понякога в експедициите възникват затруднения. И по време на последната английска експедиция от 1953 година имаше известни неприятности и аз не отричам това. Но понеже тя се увенча с такава слава, неприятностите бяха много преувеличени. Те преднамерено бяха изопачавани от външни хора. В своята книга аз не ще преувелича или изопача, а само ще разкажа нещата правдиво, както ги видях, без оплаквания и възмущения. Еверест е твърде голям за това. Изкачването на Еверест е твърде скъпо за всички ни. Ще кажа само истината, а истината е, че разногласията, които възникнаха между англичаните и азиатците, не бяха нищо в сравнение с връзката, която ни сплотяваше. Това бе връзката на общата цел, на общата любов и преданост, връзката на всички планинари в света, която ги прави братя.

Твърде много се шуми с понятието политика и националност, но не в планината. Там животът е твърде непосредствен и смъртта доста близка, за да има подобни неща и човекът там е човек — обикновено човешко същество и това е всичко. Но по-късно започва — политика и пак политика, спорове и лоши чувства. Едва слязох от Еверест и тя ме повлече и мене. Тридесет и осем години от моя живот никой не се интересуваше от националността ми. Индиец, непалец или тибетец дори — какво значение имаше това? Аз бях шерпа, обикновен човек от хълмовете, човек от планините, от великите Хималаи. Обаче сега всичко напираше и теглеше, като че аз не бях вече човек, а някаква кукла, закачена на конец. Необходимо бе аз да съм първият, който е изкачил върха с един ярд, с един фут, с един инч пред Хилари. За някои трябваше да бъда индиец, за други непалец. Истината нямаше значение, Еверест нямаше значение — само политиката имаше значение. Аз се срамувах.

За достигането на върха ще разкажа по-нататък. Относно националността и политиката мога да повторя само това, което казах тогава.

Някои хора ме наричат непалец, други индиец. Аз съм роден в Непал, но сега живея в Индия заедно със съпругата си, дъщерите си и майка си. За мене индиец и непалец са едно и също. Аз съм шерпа и непалец, но се смятам също и индиец. Би трябвало всички да бъдем едно — Хилари, аз, индиецът, непалецът, всички.

 

 

Да. Пътят е дълъг — от подножието на Еверест до върха, от планинските пасища на Соло Кумбу до дома на Пандит Неру и Бъкингамския дворец, от планинското кули, носач на товари до носител на ордени, който пътува със самолети и се тревожи за данъка върху дохода. Понякога като всички пътища той бе труден и мъчителен, но в по-голямата си част бе добър, защото той бе велик път, планински път.

Където и да ме отвеждаше, той винаги ме връщаше към планините, защото на тях принадлежа. И това узнах и почувствувах с цялото си същество в онази синя майска утрин през 1953 година, когато се изкачихме с Хилари на върха на света. Моят живот подобно на будисткото колело на живота бе направил своята велика обиколка. Аз бях отново с Еверест, с Чомолунгма, откъдето тръгнах с мечтите на момче, което поглеждаше нагоре над стадата якове.

Но сега мечтата стана действителност.

2
Птица не може да го прехвръкне

Има нещо странно около името шерпа. Светът го чува само във връзка с планини и експедиции и много хора мислят, че това е дума, означаваща „носач“ или „водач“. Но това съвсем не е така. Шерпите са народ, племе и според сведущите хора около сто хиляди мои сънародници населяват планинските области на Източните Хималаи.

Шерпа значи „човек от изтока“. Всичко, което се знае днес за нашето минало, е, че сме от монголски произход и че много отдавна прадедите ни са се преселили от Тибет. В много отношения ние и до днес приличаме повече на тибетците, отколкото на която и да било друга народност. Езикът ни е сходен (макар че ние нямаме писменост), а също така облеклото, храната и много обичаи. И това особено проличава всред тези шерпи, които са имали малко допир с външния свят. Твърде тясно ни свързва религията, тъй като подобно на тибетците ние сме будисти. Въпреки че в Тибет няма вече села, населени с шерпи, много от нашите сънародници посещават прочутия манастир Ронгбук, разположен от другата страна на Еверест, и между него и нашия манастир Тиянгбоче има постоянно движение.

Между нас сноват и много търговски кервани. А това, мисля, е забележително за днешно време, тъй като Тибет сега е комунистически, докато Непал не е, и тук е едно от малкото места в света, където се търгува свободно и се пътува без паспорти. Докато всичко друго се променя, животът във високите хималайски проходи тече тъй, както е текъл хиляди години.

Преди много години през тези проходи нашите прадеди са дошли на юг и са се заселили там, където днес е нашата родина — Соло Кумбу, в Североизточен Непал. Обикновено казваме Соло Кумбу, като че ли това е една дума и едно място, а в действителност има област Соло и друга Кумбу. Първата е по на юг и по-ниско и там обработването на земята и начинът на живот са сходни с тези на непалците. Втората е твърде високо, близо до големите планини, и много напомня на Тибет. Както аз, така и повечето планинари шерпи произхождаме от северната област — Кумбу.

Събирайки много притоци от високите снегове около Еверест през Соло Кумбу тече Дуд Кози, което значи „Млечна река“. Дълбоките долини и дефилетата на тази река са главният път към юг и дори и днес са единственият начин да се стигне до останалата част на Непал по стръмните пътеки и по нейните тесни, висящи мостчета. През студените зими и големите дъждове на летните мусони пътуването е страшно трудно. Дори и през добрите сезони — пролетта и есента, за да отидете до Катманду, в центъра на Непал, или да се върнете обратно, са необходими около две седмици. Тъй като самият Катманду е почти откъснат от останалия свят, може да се разбере колко отдалечен и примитивен е Соло Кумбу.

През последните няколко години Непал започна да става достъпен за външния свят и големи усилия се правят, за да се модернизира. Днес има само два начина да стигнете от Индия до Катманду — пешком или по въздух. Сега през планинските възвишения, които ги разделят, се строи шосе и скоро ще бъде възможно за първи път да се пътува с автомобил. Съществуват и планове за построяване на огромен язовир по южното протежение на река Кози, който макар и на територията на Индия ще има голямо значение за непалското земеделие. Подобно на останалия свят най-после Непал започна да се променя. Но Соло Кумбу е далече и мисля, че са нужни много години, преди да се промени или хората да пътуват до него на гумени колела.

Моята родина е сурова и камениста. Суров е и климатът и все пак ние имаме както земеделие, така и скотовъдство. Пшеница вирее между 2500 и 3000 метра височина (главно в Соло), а ечемик и картофи до 4300 метра. Картофите заемат първо място в нашето земеделие и са основната ни храна също както оризът за индийците и китайците. Част от земята е обща, но има и частна собственост. Много семейства притежават земя в различни райони и според сезоните се придвижват от високите към ниските участъци за сеитба и жътва. Придвижват се също и стадата, които се състоят от овце, кози и якове. Най-голямо значение имат яковете. От тях получаваме вълна за облекло, кожи за обуща, тор за гориво, мляко, масло и сирене за храна, а понякога и месо, макар че може би не трябваше да споменавам това, защото по-строгите будисти ще се разсърдят. За шерпите, както и за всички жители на високите Хималаи, якът е мощният крепител на живота. От него човек може да получи почти всичко, от което се нуждае, за да се нахрани и да се запази от студа.

Соло Кумбу произвежда достатъчно, за да се изхрани, така че не се нуждае от много неща отвън, но все пак съществува търговия по горските пътеки на юг и по високите планински проходи на север. Най-големият от тези проходи е Нангпа Ла, който пресича билото на Хималаите на 5800 метра височина — няколко километра западно от Еверест, и е един от най-известните търговски пътища в историята. Дори и днес, както споменах, керваните непрекъснато се движат нагоре и надолу. За Тибет отиват платове, подправки и дребни индустриални стоки от Индия и Непал, а оттам идва сол, вълна и от време на време стада якове. От преминаващите търговци жителите на Соло Кумбу купуват дребни неща, от които се нуждаят. Но там няма постоянни магазини или пазари.

В Соло Кумбу няма и градове, нито дори големи села. Най-голямото село в Кумбу е Намче Базар, което се прослави с последните експедиции за Еверест, а в долините около него се намират други села, като Кумджунг, Пангбоче, Дамданг, Шаксум, Шимбунг и Тами. Къщите в селата са от камък, обикновено с покрив от греди, дървени врати и рамки на прозорците и, разбира се, без стъкла. Повечето са на два етажа. Долният е за животните и за склад, а горният, до който се стига по вътрешна стълба, е за семейството. Той е с дневни и спални помещения, кухня и отходно място. Така е и сега. Така беше, когато бях момче и когато всички мои прадеди са били момчета.

Често казват, че съм роден в село Тами, но това не е вярно. Семейството ми живееше в Тами и аз израснах там, но съм роден в едно селище, наречено Тца-чу, близо до голямата планина Макалу, само на един ден път от Еверест. Тца-чу значи „горещи извори“ и е свято място, за което се разказва в много приказки и легенди. Майка ми е била там на поклонение в манастира Ганг Ла (нашето родово или фамилно име е също Ганг Ла). Близо до него има голяма скала, наподобяваща главата на бога Буда. От нея според преданията избликва вода, ако праведен човек я докосне и се помоли. Но ако лош и безбожен човек направи това, тя остава суха. В този край растат много билки, за които се смята, че имат голяма целебна сила. Наоколо има много езера. Най-голямото от тях се нарича Тсония или „рибно езеро“, а има друго — по-малко, водата на което напомня цвета на чая. Разказват, че Буда обичал да се разхожда, потънал в съзерцание, покрай бреговете му и когато искал да се освежи, спирал се и пиел вода от езерото — и за него това било действително чай.

Има още много други легенди за Тца-чу и Ганг Ла. В едно предание се казва, че някога тук е станало голямо сражение между две армии — на гиалбо (цар) Ванг и гиалбо Кунг. Според традицията прадедите ми са се сражавали на страната на гиалбо Кунг, който е победил, и са му служили така предано, че той им подарил земя в тази местност. Тъй като тя се наричала Ганг Ла, те възприели името като свое собствено и оттогава то се предава на техните потомци. Така или иначе аз съм роден там и родителите ми, а също и ламите смятали това за щастлив случай. Според думите на родителите ми светите хора им казали, че най-малко три години трябва да ме пазят особено много, тъй като ако остана жив след тази възраст, щял съм да стана велик човек.

Но кога съм роден, съвсем не е така лесно да се установи. В Соло Кумбу времето се измерва по тибетския календар, който няма числа за годините, а само имена, като годината на коня, тигъра, вола, птицата, змията. Има дванадесет такива години — всички с имена на животни, от които шест мъжки и шест женски. Когато те отминат, цикълът започва отново. През по-голямата част от живота си не знаех собствената си възраст, а само че съм роден в годината на Йоа (заека), но неотдавна, когато се запознах както с тибетския, така и със западния календар, можах да пресметна и да открия, че годината на раждането ми трябва да е била 1914. Разбира се, според дванадесетгодишните цикли и простата аритметика това събитие може да е станало през 1902 или 1926 година. Но мисля, че не съм толкова стар както в първия случай, а и страхувам се, че не съм толкова млад както във втория. Тридесет и девет години ми звучат подходящо за възрастта, на която бях, когато изкачих Еверест. И аз съм сигурен, че това е така.

Годишното време, през което съм роден, не бе трудно да се установи. Съдейки от времето и посевите, то е било към края на май. Това винаги ми се е струвало добър признак, тъй като към края на май са се случвали най-важните събития през живота ми — преди всичко — моето раждане. Тогава ставаха големите експедиции и е най-хубавото време в планината. На 28 май почти изкачих Еверест с Ламбер, а една година и един ден по-късно — на 29 май, достигнахме върха заедно с Хилари. Тъй като нямаме точни записвания, шерпите не празнуват рождени дни. Но годишнината от изкачването на Еверест ще празнувам до края на живота си.

Името на майка ми е Кинзом. Баща ми се казваше Ганг Ла Мингма. (Както казах вече, децата на шерпите обикновено не носят фамилното име на родителите си). Бяхме тринадесет деца — седем момчета и шест момичета — аз бях единадесетото дете. Но тъй като животът в Соло Кумбу е бил винаги тежък, а смъртта близка, от всички останахме живи само аз и три сестри. Две от тях заедно с мъжете и децата си живеят в Дарджилинг, а третата, най-младата — в Соло Кумбу. Нито баща ми, нито майка ми са видели някога външния свят. Най-далечните места, които те въобще са посетили, са Катманду и Ронгбук в Тибет, където някога братът на майка ми е бил главен лама. Баща ми почина в 1949 година. Майка ми, която сега е доста стара, бе до 1955 година все още в Тами и по време на експедициите до Еверест през 1952 и 1953 година бях щастлив да я видя отново в Тами след дълга раздяла.

Сега трябва отново да говоря за своето име. Когато съм се родил, родителите ми не са ме нарекли Тенсинг, а Намгиал Вангди. Но един ден ме отнесли при виден лама в Ронгбук. Той разгърнал свещените книги и казал, че съм бил превъплъщение на много богат човек, починал неотдавна в Соло Кумбу, и затова името ми трябвало да се промени. Той предложил да ме назоват Тенсинг Норгей или Норкей, или Норкий, както често се пише това име. Той изтъкнал като причина за това, подобно на ламите от Тца-чу, че ми предстоят велики дела. Норгей, както казах, значи „богат“ или „щастлив“. Тенсинг означава „привърженик на религията“ и много лами са носели същото име, в това число и този лама, който ми бе дал името. Във всеки случай „богат — щастлив — привърженик на религията“ се сторило на родителите ми напълно подходящо име, с което да премина живота си, и те ме преименували, надявайки се, че то ще ми донесе щастие.

По-късно, когато поотраснах, бе решено, че трябва да стана лама. Изпратиха ме в манастир, обръснаха ми главата и ми облякоха дрехи на послушник. Наскоро след това един от ламите (които невинаги са святи) се ядоса от мене и ме удари с дъска по голата глава. Аз избягах у дома и казах, че не желая да се върна. Родителите ми, които винаги се отнасяха с любов към мене, не ме изпратиха обратно в манастира и понякога се замислям какво щеше да стане, ако бях се върнал. Може би днес щях да бъда лама. Кой знае? Когато разказвам тази история, приятелите ми казват:

— А, значи ударили те по главата и затова си се побъркал по планините!

Единствените хора в Соло Кумбу, които можеха да четат и пишат, бяха няколко лами — не на шерпски, разбира се, защото той няма писменост, а на класически тибетски — езикът на северния будизъм. Когато избягах от манастира, аз загубих единствената възможност да получа образование. Днес в Намче Базар има малко светско училище — немного добро, но все пак училище, а когато бях млад, въобще нямаше, така че аз играех и работех като другите момчета на моята възраст. Има, разбира се, много неща от това време, които съм забравил, но някои си спомням добре. Едно от тях е язденето върху гърба на един от по-старите ми братя, който отдавна почина. Друго — натъпканите в долния етаж на къщата добичета през зимата, и как те изпущаха пара и душеха, прибирайки се вътре от студа. Но и ние самите също така се притеснявахме на горния етаж — врява, миризма и пушек от готвенето, но бяхме щастливи и доволни, защото не знаехме, че има и друг начин на живот.

Някои бащи шерпи бяха строги и груби към своите деца. Но такъв не беше моят баща. Аз бях много привързан към него и обичах да му нося каквото и да било и изпълнявах неговите поръчки дори тогава, когато не ме молеше за това. Също така имах привичката често да сядам до любимата си по-голяма сестра, докато тя доеше яковете. Тя ми даваше да пия от топлото, прясно мляко.

Нейното име е Ламу Кипа и тя ми беше като втора майка. По-късно тя стана ане ла (монахиня) в манастира Тиянгбоче, където остана седем години. Като не забравях колко добра бе тя към мене, когато бях съвсем малък, аз често й носех храна. В манастира тя срещна един монах — лама Нуанг Ла — и в края на краищата те напуснаха заедно манастира и се ожениха. Според нашата религия не е позорно, ако монах и монахиня встъпят в брак, но те не могат да останат след това в манастира. И оттогава зет ми стана нещо като „семеен лама“. Той и Ламу Кипа живяха дълги години в Соло Кумбу. По-късно, след експедицията на Еверест през 1953 година, те дойдоха с мене в Дарджилинг, където живеят и сега с децата си. В същата година техният син Гомбу беше с мене на Еверест и се изкачи два пъти до Южното седло и макар че сега е само на двадесет години, той вече е един от най-добрите от младите шерпи планинари.

Но аз разказвам сега за време отдавна, преди да се бе родил Гомбу и когато още не бях чул името Еверест. Разбира се, като дете много пъти съм го виждал на север, извисен високо в небесата над върховете на съседните планини. Ала тогава той не бе Еверест, а Чомолунгма. Казват, че Чомолунгма значи „богиня — майка на света“, а понякога „богиня — майка на вятъра“. Но когато бях момче в Соло Кумбу, това име не означаваше нито едното, нито другото, а само „високата планина, над която птица не може да прехвръкне“. Така разказваха всичките шерпски майки на децата си, така ми разказваше и моята майка — и това е името, което и досега ми харесва най-много за тази планина, която обичам.

За мене както за всяко дете светът беше твърде малък. Съществуваха баща ми и майка ми, моите братя и сестри, нашата къща, селото ни, нивите, пасищата и яковете. На север се извисяваха големите планини, на изток и запад други планини, на юг в горите се губеше Дуд Кози. Какво имаше зад тях, аз не знаех. Като станах по-голям, разбира се, започнах да чувам все повече за външния свят. Първото нещо, което научих, бе за Тибет и неговия свещен град Лхаса, за който както родителите ми, така и ламите говореха много често. Като добри будисти баща ми и майка ми имаха много силно желание да отидат на поклонение в Лхаса, но това бе твърде дълго и скъпо пътешествие и те никога не отидоха там.

Като възрастен човек разбрах, че в някои отношения се различавам от повечето от моите сънародници. И мисля, че още по това време различието бе започнало вече да се проявява. Спомням си, че бях много свенлив и обичах да оставам сам, а когато другите момчета се гонеха и играеха разни игри с кал и камъни, аз седях сам и мечтаех за далечни места и дълги пътешествия. Представях си, че пиша писмо до важен човек в Лхаса, който ще дойде и ще ме вземе, или пък че предвождам войска натам. Понякога разсмивах баща си, като го молех за кон, за да замина. Винаги — като дете, като момче, като мъж — исках да пътешествувам, да се движа, да отида и видя, да отида и намеря. И мисля, че до голяма степен този стремеж е причина за това, което се случи в живота ми.

Когато бях много млад, мечтаех за Лхаса. По-късно започнах да слушам и мисля за други неща. В продължение на много години шерпите от Соло Кумбу са ходели през планини и гори в Дарджилинг да работят на чайните плантации като носачи или кули, а понякога се връщаха и разказваха за видяното. След това започнали да стават още по-интересни неща. Един англичанин на име д-р Келас, известен изследовател и алпинист, наел шерпи от Дарджилинг, за да отидат с него в планините. Малко по-късно генерал Брюс от индийската армия също наел няколко души за своите експедиции и скоро повечето от шерпите в Дарджилинг започнали да работят постоянно като носачи и помощници в експедициите за високите Хималаи. Макар по това време да не го знаех, тогава именно нашите хора спечелили славата на най-добрите планинари, която успяхме да запазим с гордост и досега.

През 1921, 1922 и 1924 година първите три прочути експедиции се отправиха към Еверест и много шерпи от Дарджилинг и Соло Кумбу тръгнаха с тях. Те се върнаха и разказваха най-различни истории за чилина-нга (така наричахме хората от далечни места) и за изкачване едва ли не до небесата. Много от тях носеха големи обуща и странни дрехи, каквито не бяхме виждали преди това. Аз бях така очарован, че веднъж платих само за да обуя такива обуща, но те бяха толкова големи и тежки за мене, че въобще не можах да пристъпя. „Еверест, Еверест“ — всички говореха за Еверест. Тогава за пръв път чух тази дума. „Какво е Еверест?“ — питах аз. „Това е Чомолунгма“ — отговаряха ми те — „само че ние бяхме от другата му страна, в Тибет. И чилина-нга казват, че той е най-високият връх в света.“

По време на експедицията през 1922 година загинаха от огромна лавина седем шерпи и нашият народ тежко понесе това нещастие. Но през 1924 година в планината отидоха повече шерпи от когато и да било. Това бе годината, през която алпинистите Малори и Ирвин загинаха близо до върха. Когато след това шерпите от Соло Кумбу се върнаха, аз чух техните имена и никога не ги забравих. Двадесет и девет години по-късно, когато Хилари и аз стояхме на върха, огледахме всичко наоколо, за да видим дали няма някаква следа, че те също са стигнали върха преди своята гибел. Не можахме да открием нищо.

Никой от моето семейство не е участвувал в тези първи експедиции. Аз бях готов да дам всичко, за да отида, но бях твърде млад. За известно време след това нямаше никакви експедиции и животът в Соло Кумбу си вървеше постарому. Аз бях вече достатъчно голям, за да работя заедно с баща си и по-старите си братя, а работа винаги имаше много. Отглеждахме картофи, също ечемик и малко тцампа (вид царевица), грижехме се за овцете и яковете, от които добивахме мляко, масло и вълна за облекло. Единствените неща, които купувахме, бяха сол и от време на време сушено месо от Тибет. Клането на животни не е позволено в Непал, където по-голямата част от населението са индуисти, а и повечето от будистите имат същата забрана, така че ние не колехме яковете. Все пак често пускахме кръв от врата на яка, без да го убиваме, след това я съсирвахме и примесвахме с другата храна. Чувствувахме, че ни укрепва, както преливането на кръв, което се извършва в болниците. Спомням си, че правехме това най-вече през есента и не само за наше добро, а също и за яковете. След като се бяха хранили добре през цялото лято, те често ставаха прекалено буйни и започваха да се бият или бягат, а пускането на кръв ги успокояваше.

В началото семейството ми е било твърде бедно. Но казват, че съм бил щастливо дете, защото след моето раждане нещата се подобрили. През същата година стадото ни се увеличило с още сто млади якове и след това имахме по 300–400 якове. Както вече казах, къщата ни беше малка и претъпкана. Ядяхме най-обикновена храна, но от нея винаги имаше в достатъчно количество — не помня някога да сме гладували. От вълната и кожите на яковете — кожите използувахме, когато яковете умираха от естествена смърт — правехме дрехи, за да ни топлят през дългите студени зими. За разлика от другите народи от Изтока, които живеят в по-топъл климат, в Соло Кумбу носят обуща — най-вече плъстени и кожени ботуши от този вид, който носят в Тибет. Не помня някога през целия си живот да съм ходил бос. И макар че непалците и индийците спокойно ходят боси, днес бих изпитал толкова трудност, колкото човек от Запада, ако тръгнех без обуща през неравна местност.

Като момче най-много обичах да излизам с яковете и да се скитам свободен и сам по планинските склонове. През зимата не можеше да се отиде много високо, защото беше страшно студено и снегът дълбок, но през другите сезони имаше прекрасна трева — съща такава, каквато видях години след това в Швейцария — и ние я косяхме за фураж през зимата. Намче Базар е на 3000 метра височина, Тами — на около 3600 метра, а аз извеждах яковете на паша до 5500 метра. Това бе височината, до която растеше трева, близо до ледниците в подножието на големите планини.

Тези местности са родината на йети, известен в целия свят като „страшния снежен човек“. Аз съм слушал за йети още като дете, тъй като в Соло Кумбу разказваха много легенди за него, а преди да се родя, баща ми се е срещал лице с лице с него. Аз самият никога, не съм виждал снежен човек и едва когато прехвърлих тридесетте години, видях неговите следи. Като момче горе на скалистите склонове и ледници понякога откривах остатъците от странно животно, в които имаше следи от плъхове и червеи, и бях уверен, че това може да бъде само тора на йети.

Разбира се, аз се страхувах малко от йети, но любопитството ми беше по-силно от страха. Същото чувство изпитвах и по отношение на големите мълчаливи планини, които се извисяваха около мене. Ламите разказваха много истории за ужаса на снеговете — за богове и демони и за същества, много по-зли от йети, които пазят върховете и обричат на гибел всеки човек, който би дръзнал да отиде там. Но аз знаех, че хора, и между тях мои сънародници, са се изкачвали високо от другата страна на Чомолунгма и макар че някои от тях са загинали, повечето се бяха върнали живи. Ала аз исках да видя сам, да се убедя. Това бе мечтата, която лелеех, откакто се помня. Ето там, над мене, се извисяват те, величествените върхове Макалу, Лотсе, Нуптсе, Ама Даблам, Гауризанкар, Чо Оиу и стотици други. А над всички тях Чомолунгма — Еверест. „Над него птица не може да прехвръкне“, казва легендата. Но какво може да направи човек — човек окрилен от мечта?…

Светът бе толкова голям, а Соло Кумбу толкова малък. Когато пораснах, разбрах, че трябва да се простя с родното място. Но когато за пръв път се разделих с него, не се отправих към планините, нито дори към Дарджилинг, а за Катманду — столицата на Непал. Тогава бях едва на тринадесет години и не можех да тръгна открито, затова избягах и се почувствувах много виновен. Знаех от сестра си Ламу Кипа, че винаги съм бил любимото дете на родителите ни, а и аз ги обичах много и не исках да ги огорча. Но желанието ми бе много голямо, много силно. До Катманду отидох по околен път, покрай Макалу, отначало сам, а след това с други пътници, които срещнах по пътя; необходими бяха малко повече от две седмици, докато стигна. Това бе първият град, който виждах, и той бе твърде странен и неразбираем, особено защото изхождах от будистко племе, а хората в Катманду бяха в по-голямата си част индуисти. Все пак скоро намерих един будистки манастир, който приемаше странници. Там останах.

В продължение на две седмици обходих целия град и гледах тълпите от хора, пазарищата, големите сгради, храмовете и всевъзможни неща, които не бях виждал преди това. Непалците имат добра войска, съставена предимно от прочутите гурки, които произхождат от Централен и Западен Непал. Особено много обичах да гледам как те маршируват и да слушам тяхната музика. С голям интерес наблюдавах хората не от монголски, а от индуски произход, чиито лица, облекло и нрави се отличаваха от всичко, което бях виждал дотогава. Но заедно с любопитството изпитвах и тъга по дома и като срещнах някои познати от Соло Кумбу, които се готвеха да се връщат, реших да тръгна с тях. Сега минахме по по-пряк път, по същия път, по който години след това щях да мина с швейцарците и англичаните за Еверест. След шестседмично отсъствие се завърнах в Тами и родителите ми толкова много се зарадваха, че ме прегърнаха.

След като свършиха с прегръдките, ме набиха.

През следващите пет години останах у дома. По това време нямаше експедиции за Еверест, в противен случай изкушението да отида и аз вероятно щеше да бъде твърде силно. И все пак знаех, че не мога вечно да остана в Соло Кумбу, че не съм създаден за земеделец или за говедар. Към края на 1932 година, когато бях на осемнадесет години, тръгнах отново, но този път не за Катманду, а за Дарджилинг. И макар още веднъж да изглеждаше, че обръщам гръб на Чомолунгма, чувствувах, че в същност се отправям към него, защото по това време се пръсна слух за нова експедиция през 1933 година. Аз реших да отида с нея, ако това е възможно.

И този път тръгнах, без да се обадя на родителите си. Тежко ми бе, тъй като те бяха добри с мене и аз ги обичах. Те бяха прости и набожни хора, особено майка ми, която през целия си живот не бе носила хубави дрехи или яла добра храна, защото когато ги имаше, ги раздаваше на ламите и монахините в манастирите. Винаги тя е била истинска майка, моята ама ла. И аз зная, че нейната преданост, нейната вяра, нейните благословии и молитви са допринесли много за успеха, който постигнах.

3
В нов свят

Аз имах три живота: първият — като дете в Соло Кумбу; вторият, продължил двадесет години — като носач и планинар — бе съсредоточен главно в Дарджилинг; третият започна в деня, когато слязох от Еверест, и къде ще ме изведе, не зная.

Към края на 1932 година, когато бях на осемнадесет години, започна вторият ми живот.

Дванадесет момчета и момичета решихме да напуснем родното място. Ние подготвяхме това цял месец, правехме тайни заседания, събирахме храна и разни вещи. Аз успях да взема само едно одеяло, което измъкнах от къщи. Нямах никакви пари, а и другите нямаха. В същност повечето от нас тръгваха по тази причина — да спечелят пари, а също да видят света.

Един от моите другари бе Дава Тондуп, който по-късно стана прочут шерпа. Той бе по-възрастен от мене и при все че никога не бе ходил в Дарджилинг, знаеше много за него и говореше за новата експедиция, която скоро щеше да тръгне оттам за Еверест, и че сигурно щяхме да намерим работа там. Неговите думи така ме развълнуваха, че ми се искаше да тичам из целия път. Но невъзможно е да се тича през дивите местности на Източен Непал. По едва забележими пътеки се катерехме бавно нагоре по стръмни скатове, промъквахме се през долини, обрасли с джунгли, пресичахме буйни реки. През по-голямата част на дългото пътешествие вървяхме заедно, но по-късно, когато приближихме границата на Непал и Индия, се скарахме и другите продължиха без мене, отнасяйки всичката храна. Все пак имах щастие. В един близък град, наречен Симана, срещнах заможен човек на име Ринга Лама, който ме прибра у дома си. По това време не знаех непалски, а само родния си език, но и тук имах щастие, защото Ринга Лама знаеше малко шерпски. Неговото семейство ме обикна и се отнасяше твърде добре към мене, хранеха ме и ми дадоха нови непалски дрехи. В отплата аз помагах в къщата и събирах дърва за огрев от джунглите. Но далеч от близките си се чувствувах самотен и тъжен и често, когато бях сам в джунглите, сядах под някое дърво и плачех. Започвах да разбирам, че мечти и действителност не са едно и също нещо.

След като прекарах известно време в Симана, разказах на Ринга Лама за голямото ми желание да отида в Дарджилинг и за моя радост той отвърна:

— Добре, аз също отивам там по работа и ще те взема със себе си.

Пътувахме с автомобил. За първи път виждах автомобил. А когато стигнахме в Дарджилинг, оказа се, че там има най-различни неща, които не бях виждал преди. Дарджилинг не беше голям като Катманду, но много по-съвременен. Имаше дори и железопътна линия. Из улиците се срещаха много чилина-нга — главно англичани. Дотогава не бях виждал европейци.

Отначало не останах в Дарджилинг, а в едно съседно село, наречено Алубари, което значи „място, където растат картофи“. Ринга Лама ме заведе там и ме настани да живея при негов братовчед на име Поури. Поури имаше петнадесет крави и аз трябваше да се грижа за тях и да върша общата работа в неговия дом. Тук започнах да изучавам непалски език, който е много разпространен в Дарджилинг, а също и местния език — ялмо. Най-добрият от учителите ми се оказа Манбахадур Таманг, който косеше заедно с мене трева за кравите, и аз му бях много признателен. Ние и досега сме добри приятели и неотдавна той работи като зидар на новата ми къща. Често си приказваме за онези дни, припомняйки си това или онова и особено как един ден, когато събирахме дърва за огрев в забранена зона, дойде горският пазач, завърза ни за едно дърво и ни наби.

Когато работех при Поури, от време на време ме пращаха в Дарджилинг да продавам мляко. Това бяха най-хубавите дни за мене, защото там именно исках да бъда. Градът е разположен върху склона на стръмен хълм с изглед към север, а на около осемдесет километра от него отвъд дълбоките долини на Сикким започва главната източна верига на Хималаите с Кангченджунга в центъра. Често обръщах поглед към него, изправил се величествен и бял в небесата, и се чувствувах добре, защото знаех, че дори в този чужд и нов свят не бях много далеч от планините, които обичах. А и самият Дарджилинг бе приказно място за едно момче от село. В подножието на големия хълм се намираше старата част на града със своите пазари, храмове и тесни, претъпкани улички, които ми напомняха донякъде на Катманду. По-горе, в новата част, всичко беше съвсем различно и необикновено. Тук бяха къщите на англичаните и по-богатите индуси, красивите магазини, чайните и кинотеатърът, резиденцията на губернатора, дворецът на махараджата и хотелът, подобен на замък. Всичко бе така интересно, че обръщах много по-малко внимание на гюмовете с мляко, отколкото на тези чудеса около мене.

Обаче скоро мислите ми изцяло погълна още по-вълнуващо събитие — организирането на експедицията за Еверест през 1933 година. В началото на годината алпинистите пристигнаха от Англия и целият град бе обърнат с главата надолу. Сахиб Хю Рътледж, ръководителят на експедицията, седеше на верандата на „Плантърс клъб“ и едва ли не всички шерпи в Дарджилинг го посетиха, за да търсят работа. Вече не се интересувах от млякото. Всичко, което мислех, бе: и аз също трябва да отида, и че трябва да вземат и мене. В първия момент се страхувах да отида сам до „Плантърс клъб“ и помолих моя приятел Дава Тондуп, който вече бе приет, да говори за мене. Но той отказа, защото съм бил много млад. „Аз съм вече възрастен и не по-слаб от другите“ — отвърнах аз. Обаче той и другите шерпи продължаваха да твърдят: „Не, ти си много млад.“ Те не желаеха да направят нищо за мене. Никога през живота си не съм бил по-ядосан.

Тогава опитах сам да се наредя, ала всичко се обърка. Когато дойдох в Дарджилинг, имах дълга сплетена коса както всички мъже в Соло Кумбу, но хората ми се смееха и ме наричаха момиче, затова я отрязах. Носех непалско облекло, което Ринга Лама ми беше дал. Това беше добре за Дарджилинг, но лошо за експедицията, тъй като ме помислиха за непалец, а искаха само шерпи. Нямах документи или удостоверение, че съм участвувал в предишна експедиция. Предполагам, че същото се случва и с много млади хора, които за първи път търсят работа. Питат ви: „Работили ли сте по-рано това?“ Отговаряте: „Не“. „Търсим само опитни хора“ — отвръщат те. И вие си отивате с чувството, че през целия си живот няма да намерите работа само защото досега не сте работили.

И така през 1933 година не пожелаха да ме вземат. Когато експедицията тръгна от Дарджилинг, аз останах и се чувствувах много нещастен.

Още много месеци се грижех за кравите на Поури и продавах мляко. Сред моите клиенти имаше една млада жена на име Анг Ламу, шерпанка, родена в Дарджилинг, която работеше там като айа или домашна помощничка. Никога не говорех с нея на родния език, а само непалски и тя дори не знаеше, че съм шерпа. През цялото време, когато се пазаряхме, между нас изникваха препирни: „Ако купя от тебе, трябва да ми дадеш повече“ — казваше тя. „Не, не мога“ — отвръщах. „Ти си лош и стиснат“ — продължаваше тя. „А ти си досадна купувачка“ — възразявах аз. Тази история не би била интересна и аз вероятно не бих си я спомнил, ако Анг Ламу не е сега моя жена.

След като прекарах в Дарджилинг почти година, научих от хора, идващи от Соло Кумбу, че родителите ми ме смятат за умрял. Реших, че трябва да се върна и да ги видя, но Поури не ме пускаше да замина, докато не си намеря заместник. Аз отидох в града, срещнах един човек на улицата и го заведох. След това тръгнах набързо, преди Поури да направи някакви нови възражения.

Когато стигнах у дома, разбрах, че пътниците са били прави — родителите ми извършваха обреди за мене като за умрял. Щом ме зърнаха, те започнаха да плачат, но след като се наплакаха, почувствуваха се много щастливи. Този път нямаше бой. През моето отсъствие в Соло Кумбу станало земетресение. Част от къщата ни се бе срутила и първото нещо, което направих, бе да помогна за възстановяването й. След това започнах същата работа като по-рано — посевите и яковете, а на следващото лято за първи път отидох в Тибет, за да набавя сол, която винаги не достига в родното ми място. Минах през големия проход Нангпа Ла (на тибетски „ла“значи „проход“) и стигнах до селището Тингри Гангар близо до Ронгбук, от другата страна на Еверест. По това време имах щастието да видя прочутия Ронгбукски манастир, който е много по-голям от манастира Тиянгбоче — с повече от петстотин монахини и монаси. Тук наблизо всички английски експедиции за Еверест устройваха базовите си лагери, но през тази година — 1934 — нямаше изкачване. В противен случай солта щеше да почака известно време, преди да потегли за Соло Кумбу.

Изминаха няколко месеца и баща ми ме помоли да отида отново в Тибет със същата цел. Аз бях вече напълно уверен, че никога няма да бъда щастлив тук и че трябва да се върна към външния свят и затова вместо да отида за Тибет през есента тръгнах отново за Дарджилинг. Въпреки че баща ми никога не посети Дарджилинг, аз го видях на два пъти през следващите няколко години, когато той самият дойде през Нангпа Ла, за да се срещне с участниците в експедициите за изкачването на Еверест, организирани през 1935 и 1938 година. Но майка си видях едва през 1952 година, когато участвувах в първата швейцарска експедиция от южната страна.

Попаднал отново в Дарджилинг, аз не се върнах в Алубари към кравите и картофените ниви, а се установих в самия град. Повечето от шерпите живееха в два района, наречени Тоонг Соонг Бусти и Бутиа Бусти (бусти значи „село“), и аз се настаних в Тоонг Соонг, където живях дълго след това. За щастие станах наемател на Ангтаркей, който бе вече опитен планинар, а днес е един от най-известните шерпи. Скоро престанах да се чувствувам като чужденец. Наблизо живееше старият ми приятел Дава Тондуп, сега също ветеран, а наоколо имаше други шерпи, спечелили слава на Еверест и другаде.

През есента на 1934 година се говореше само за германската експедиция от миналото лято на Нанга Парбат в далечния Кашмир. Разговорите не бяха весели, защото бе станало голямо нещастие. Много шерпи участвуваха в експедицията — повечето за първи път отиваха толкова далеч от родното място. В силна буря високо в планината шестима от тях заедно с четирима германци загубиха живота си. В много домове в Тоонг Соонг Бусти цареше скръб, но също и известна гордост от това, което нашите другари бяха понесли и постигнали. Дава Тондуп и Анг Тшеринг, които участвуваха в експедицията и оцеляха, ми разказаха с подробности за подвизите на техния приятел Гиали, известен под името Гейлей. В най-голямата стихия на бурята Гейлей е бил високо в планината заедно с водача на експедицията Вили Меркл. Той се чувствувал добре и вероятно би могъл да стигне до по-ниските лагери, но като си пробивали път при слизането, Меркл отслабвал все повече и повече, докато на края не бил в състояние да продължи и вместо да го остави сам, Гейлей останал и загинал с него. Макар че аз все още не бях участвувал в изкачвания, този разказ ме изпълваше с гордост, че съм шерпа.

По това време на годината, естествено, експедиции нямаше и аз трябваше да се въоръжа с търпение. Както в Соло Кумбу, така и в Дарджилинг неотдавна бе имало земетресение и известно време работих по възстановяването на параклиса в училището св. Павел. За тази работа ми плащаха по дванадесет анна на ден^[1] и макар че това може да изглежда малко, на времето се смяташе добра надница. Малко шерпи можеха да изкарат повече през мъртвия сезон. Като се изключат шепа търговци и занаятчии, ние всички бяхме твърде бедни. В Тоонг Соонг Бусти живеехме в дървени колиби с тенекиени покриви, обикновено цяло семейство в една стая. Хранехме се с ориз и картофи. Дори и когато работехме, доходите ни бяха твърде ниски и щастие бе, че и потребностите ни бяха също малки.

В началото на 1935 година се ожених. Жена ми се наричаше Дава Пхути, а „пхути“ означава „щастлива жена, която ражда деца“, което скоро се оправда. Тя също бе родена в Соло Кумбу, където съм я срещал понякога, но не я познавах добре, преди да се видим в Дарджилинг. Ние си намерихме малка стая в Тоонг Соонг Бусти и бяхме много щастливи, ала преживяхме заедно съвсем кратко време, защото сега, след много надежди и очакване, най-после започваше моят живот в планините.

4
Два пъти на Еверест

Казват, че трябва да се започва с малките неща, а след това да се върви към големите, но с мене не се случи така. Моята първа експедиция през 1935 година бе до Еверест. Това бе петата от големите английски експедиции, която се устремяваше към върха.

Първата група — през 1921 година — не е имала за цел да изкачи върха, а само да направи проучване и тогава именно е бил намерен път през Тибет към северната страна на Еверест. На шерпите, които познаваха пътя от Дарджилинг до Соло Кумбу, изглеждаше странно да се заобикаля толкова далеч, за да се стигне до Чомолунгма. Причината беше, че англичаните имаха разрешение да влизат в Тибет, докато по това време, а и само до преди няколко години хората от Запада не можеха по никакъв начин да влизат в Непал.

В околностите на Ронгбукския манастир, северно от Еверест, изследователите от 1921 година направили много проучвания на ледниците и на високите проходи, търсейки път към върха. На края решили, че най-удобният път минава по Източния Ронгбукски ледник, а след това по стръмна стена от сняг и лед към седловина на повече от 6600 метра височина, която нарекли Северно седло. Известният алпинист Джордж Ли Малори достигнал заедно с няколко другари това седло и макар че те не били подготвени да продължат по-нататък, решили, че са открили подходящ път към върха. По-късно те потърсили и други пътища и изкачили един превал близо до Лхо Ла, откъдето се открива поглед към югозападната страна на Еверест, почти до Соло Кумбу. Обаче Малори смятал, че тази страна не е подходяща за изкачване, а освен това тя се намирала в Непал, където нямали достъп. Трябваше да изминат тридесет години, преди някой да се опита да изкачи върха от югозапад.

През 1922 година била организирана първата истинска експедиция за изкачването на върха, в която участвували много англичани и шерпи. Те установили лагери на ледника, на Северното седло и на стръмния хребет над седлото. Оттам най-добрите алпинисти продължили до 8200 метра височина — само на шестстотин метра от върха. Така те успели да се изкачат по-високо от когото и да било преди тях. Но след това по стръмните склонове на Северното седло връхлетяла огромна лавина и цял океан от сняг се изсипал върху свързаните с въже носачи. Тогава загинали седем шерпи и това е най-голямото нещастие, станало въобще на Еверест.

И все пак през 1924 година както англичаните, така и шерпите се върнали отново. Това бе знаменитата експедиция, по време на която Малори и Андрю Ирвин изчезнали при опит да изкачат върха. Този път над Северното седло имало не един, а два лагера и материалите за по-високия — на 8174 метра височина, били изнесени от трима шерпи — Лакпа Чеди, Норбу Йшей и Семчумби. Оттук, преди да изчезнат Малори и Ирвин, полковник Е. Ф. Нортон и д-р Т. Х. Сомервел направили смел опит да изкачат върха и Нортон достигнал около 8600 метра височина. Това постижение остана световен рекорд, докато Раймон Ламбер и аз не се изкачихме малко по-високо от другата страна на планината по време на първата швейцарска експедиция през 1952 година.

Четвъртият опит за изкачването на Еверест бе извършен едва през 1933 година, когато направих толкова много усилия да бъда включен в експедицията, но не ме приеха. Резултатите бяха почти същите както през 1924 година с тази разлика, че този път никой не загина и няколко алпинисти — Уин Харис и Л. Р. Уеджър, а също Франк Смайт (неговият другар Ерик Шиптън, останал по-ниско) — успели да достигнат почти същото място като Нортон. И отново съоръженията за най-високия лагер — шестия — бяха изнесени от шерпите. Този път се отличили Ангтаркей, Пасанг, Ринцинг, Олло, Дава, Тшеринг и Кипа. Англичаните ги нарекли „тигри“. Едва през 1938 година това почетно звание стана официално и носачите, които се изкачваха най-високо, бяха награждавани с медала „Тигър“. Обаче още през двадесетте и в началото на тридесетте години това звание е съществувало и нашите хора са го носили с гордост.

И така дойде 1935 година, а с нея и първият ми шанс.

В началото на годината се говореше много за новата експедиция, но и сега имаше трудности с разрешението да се влезе в Тибет. Отмина доста време преди Ерик Шиптън, сега ръководител на експедицията, да пристигне в Дарджилинг. По тези причини бе решено, че няма да се прави опит за изкачване на върха, а само разузнаване както през 1921 година, тъй като мусонът, който започва да духа през юни от юг, несъмнено ще ни застигне при изкачването, а във високата планина поради бури и лавини това означава сигурна смърт. Все пак разузнаването нямаше да е загуба на време, защото англичаните се надяваха, да намерят по-добър път за следващата година, отколкото обикновения през Северното седло.

Аз едва не останах пак както през 1933 година. Сердар на експедицията (човек, който отговаря за носачите) бе Карма Паул, търговец от Дарджилинг. Той не ме познаваше, а и аз нямах документ за предишна служба. Мистър Шиптън и тогавашният секретар на Хималайския клуб мистър У. Дж. Кид разпитваха шерпите, но избираха само тези, които се бяха изкачвали преди или бяха препоръчани от Карма Паул. Чувствувах се много нещастен. По-късно англичаните обявиха, че имат нужда от още двама носачи. Явиха се повече от двадесет кандидати и аз се вмъкнах в редицата, облечен в нова куртка — какѝ цвят и къси панталони. Надявах се, че имам вид на професионален алпинист. Мистър Шиптън и мистър Кид проверяваха кандидатите един след друг и когато дойде моят ред, отново ме попитаха за документ. Това бе ужасно и аз исках да докажа и обясня, но по това време, когато бях само на двадесет години, още не знаех нито английски, нито индуски и единственото нещо, което можах да направя, бе да покажа с жест, че нямам документ. Двамата сахиби поговориха помежду си и след това ми казаха да изляза от редицата. Помислих, че всичко е свършено. Но когато си тръгнах, те ме извикаха обратно. Двамата избрани бяхме аз и друг млад шерпа — Анг Тшеринг, който по-късно загина на Нанга Парбат.^[2]

Някои от по-старите недоволствуваха, че избраха мене, новака. Но аз бях толкова щастлив, че дори и да бяха ме набили, нямаше да обърна внимание. Надницата в експедицията беше дванадесет анна на ден и над снежната линия щеше да се повиши до едно рупи, така че при добра работа можех да спечеля повече пари, отколкото съм имал, когато и да било. Все пак парите не бяха главното. По-важно бе, че най-после станах планинар и отивах на Чомолунгма! Когато срещнах Ерик Шиптън на един прием в Лондон през 1953 година, аз му припомних, че именно той преди осемнадесет години ми бе създал първата възможност за успех.

Подобно на предшествуващите експедиции ние се отправихме от Дарджилинг на север — отначало нагоре и надолу, нагоре и надолу, пресичайки дълбоките долини на Сикким, а след това високо през големите проходи в Тибет. По права линия разстоянието от Дарджилинг е само около сто и шестдесет километра, но ние трябваше да изминем почти петстотин, като се движехме по околен път на север, а след това на запад. Това бе дълъг поход из диви, безплодни земи, сред силни ветрове и прах. Но едно от преимуществата на стария, северен маршрут бе, че съоръженията можеха да се пренасят с мулета почти до подножието на планината, докато по новия път през Непал има толкова много реки и висящи мостове, че всичко трябва да се носи на гръб.

В експедицията през 1935 година участвуваха само дванадесет шерпи, но имаше много повече носачи, главно тибетци, които не участвуваха в изкачването, а се грижеха за мулетата и помагаха при разтоварването в базовия лагер.

По пътя през Тибет се движехме бавно, като правехме много проучвания. Когато стигнахме Ронгбук, не се отправихме веднага към Еверест, а изкачихме няколко по-малки върхове и превали наоколо. Но по-добър подстъп към върха от стария път през Северното седло не бе намерен и на края се отправихме към Източния Ронгбукски ледник, където предишните експедиции бяха устроили ниските си лагери. Тук аз имах неочакван и желан гост — моят баща, който бе чул за експедицията и прекосил Нангпа Ла от Соло Кумбу, за да ни навести. Той не взе участие в изкачването, но прекара доста време в лагерите на ледника. Тук именно той за втори път през живота си се срещнал с йети, за което ще разкажа по-нататък.

Близо до лагер III под Северното седло — направихме интересно, но печално откритие. Година преди това англичанинът Морис Уилсън, придружен само от трима тибетци, се бе отправил тайно към Еверест с надеждата да го изкачи сам и не се бе върнал. Открихме неговия труп. Той се намираше в стара, изпокъсана от вятъра палатка — един скелет с остатъци от суха, измръзнала кожа, превил се в странно положение, сякаш Уилсън е умрял в момента, когато се е мъчил да събуе обущата си. В същност едната обувка беше дори събута и той държеше в костеливата си ръка връзките на другата. Предполагам, че Уилсън се е върнал в палатката си след опит да се изкачи на Северното седло, не е намерил никой там и е умрял от студ или изтощение. Погребахме го под камъните на една морена близо до ледника.

Уилсън бе наел тримата тибетци от Дарджилинг, където по-късно се срещнах с тях. Те се наричат Теванг Ботиа, Ринцинг Ботиа и Тшеринг Ботиа. Попитах ги за случилото се и те ми разказаха, че са следвали обикновения маршрут на всички експедиции, но трябвало да бъдат много внимателни, за да не се натъкнат на патрули и чиновници, тъй като Уилсън не е имал разрешение да влезе в Тибет. Като стигнали манастира Ронгбук, отпочинали там петнадесет дни, а след това продължили по-нататък, за да устроят три лагера на Ронгбукския и на Източния Ронгбукски ледник. След лагер III тибетците не искали да продължат и се завързал спор. На края Уилсън казал: „Добре, аз ще се изкача сам на Северното седло. Чакайте ме тук три дни.“ И отишъл. Тибетците, според думите им, чакали три дни и след това си тръгнали. Дали са чакали толкова или не, не се знае, но очевидно е, че те не са направили нищо, за да му помогнат. Аз се възмутих и се срамувах, защото в Дарджилинг видях много пари у тях, които вероятно са принадлежали на Уилсън. А освен това трябвало е или да отидат да го потърсят, или поне още малко да почакат връщането му.

През 1935 година аз за първи път се изкачвах на голямата планина и преживях много вълнения, още повече че това не бе коя и да е планина, а самият Еверест — великата Чомолунгма. Ето ни тук, на ледника, по-високо от което и да е живо същество, а право пред нас, право над нас е кулата от скала и лед, извисяваща се в небесата на още три-четири километра. Странно е за мене дори да помисля, че родното ми място е само на няколко километра оттук, че това е същата планина, под сянката на която израснах и пасях яковете на моя баща. От северната страна, естествено, тя е съвсем различна. Нямаше нищо, по което да я позная, и трудно ми бе да повярвам, че това е наистина тя. Все пак повярвах и не затова че другите го казваха, но защото го почувствувах със сърцето си и знаех, че друга планина, освен Чомолунгма не може да бъде така висока и огромна.

Работата бе тежка. Между ниските лагери ние пренасяхме на гръб от двадесет и седем до четиридесет килограма, а на по-високо — около двадесет и пет. И това не бе само един път нагоре и толкова, а нагоре и надолу, нагоре и надолу с дни и седмици, докато всичките палатки, храна и съоръжения не бъдат пренесени. Това съвсем не ме тревожеше, защото като всички шерпи бях навикнал да нося тежки товари. Мислех си: „Ето първият случай да осъществя мечтата си“.

Тъй като това бе първата ми експедиция, имаше, разбира се, много неща съвсем нови за мене. Раздадоха ни специални дрехи, обуща и очила. Ядяхме странна храна от тенекиени кутии. Употребявахме примуси, спални чували и всевъзможни други неща, които не бях виждал дотогава. А и относно изкачването ми предстоеше много да науча. Снегът и ледниците не представляваха сами по себе си нищо ново за момчето, израснало в Соло Кумбу, но сега за първи път аз се запознах с истинската техника на придвижването — използуване на въже, копаене на стъпки с ледокоп, устройване и разваляне на лагери, избиране на маршрут, който е не само кратък, но и сигурен. Като носач новак не ми се възлагаха отговорни задачи. Но аз работех упорито, стараех се да бъда полезен и мисля, че сахибите бяха доволни от мене. Височината понасях леко, въпреки че никога преди това не се бях изкачвал толкова високо. Заедно с други шерпи носех товар и до Северното седло на височина повече от 6600 метра.

По-нататък експедицията не продължи. Тъй като имаше проучвателна цел, тя не разполагаше нито с необходимите съоръжения, нито с достатъчно хора, за да се изкачи по-високо. Тук именно на седлото, преди да тръгнем обратно, аз разбрах за пръв път, че някак си се различавам от другите шерпи. Те се радваха, че се връщат. Те бяха дошли като на работа, за заплата, тях не ги влечеше по-далече, отколкото бяха задължени. А аз бях много разочарован. Исках да се изкача по-високо в планината. Дори и тогава изпитах същото чувство, каквото изпитвах през целия си живот след това. Когато съм на Еверест, не мога да мисля за нищо друго. Искам само да вървя по-нататък и по-нататък. То е мечта, потребност, неудържимо влечение. Но този път, разбира се, не можех нищо да направя. Ние слязохме от седлото и скоро след това се простихме с планината.

„Е, добре — си казах аз — ти си само на двадесет и една година. Ще има други експедиции. И скоро, скоро ще станеш истински Тигър…“

 

 

Като се върнах в Дарджилинг, останах известно време вкъщи с жена си Дава Пхути. Роди ни се син и го нарекохме Нима Дордже. Той бе много красиво момченце, дори по-късно получи първа награда на един конкурс за деца и голяма скръб бе в живота ми, когато през 1939 година умря на четири години.

През есента на 1935 година потеглих за втори път с експедиция, но участието ми в нея бе твърде незначително. Този път целта беше връх Кабру около 7300 метра висок в Северен Сикким, недалеко от Кангченджунга. При ясно време той се вижда от Дарджилинг. В изказването участвуваха алпинистите инженер Кук от индийското министерство на пощите и телеграфите и един негов приятел германец. Освен мене бяха и шерпите Анг Тшеринг, Пасанг Пхутар и Пасанг Кикули. Пасанг Пхутар е един от най-старите ми приятели и неотдавна той ми помогна при строежа на новия ми дом. Още по това време Пасанг Кикули беше един от най-прочутите шерпи. Четири години по-късно той загина като герой при една американска експедиция до K2.

Тъй като бях най-младият в групата за Кабру, носех най-тежкия товар — тридесет и шест килограма ориз, но все пак стигнах пръв в базовия лагер. Бях нает само до базата и след това се върнах в Дарджилинг. През ноември мистър Кук и другарят му се изкачиха успешно на връх Кабру, но с тях за съжаление нямаше шерпи.

 

 

През зимата както повечето шерпи аз почивах и вършех случайна работа в района на Дарджилинг. Това ми даде възможност да бъда заедно с жена си и детето си, които обичах, и бях щастлив с тях. Но бях млад и неспокоен и разбрах вече след първите ми преживелици, че истинският живот за мене е в планината. В ранна пролет през 1936 година отново настана оживление и през същата година участвувах в две експедиции.

Първата експедиция беше пак до Еверест. Този път не срещнах никакви затруднения, тъй като англичаните поканиха почти всички, които взеха участие предната година. Ерик Шиптън отново участвуваше, а също и Франк Смайт и много други прославени английски алпинисти. Ръководител бе Хю Рътледж, който възглавяваше и експедицията през 1933 година. Възрастта не позволяваше на мистър Рътледж да се изкачва на големи височини, но той бе прекрасен човек, благороден и сърдечен и всички шерпи с радост работеха при него. Тази експедиция беше твърде голяма. В нея участвуваха повече сахиби откогато и да било преди това, а шерпите бяха шестдесет — пет пъти повече, отколкото през 1935 година. Заедно с допълнителните носачи, които се грижеха за мулетата и помагаха с товарите, ние изглеждахме като отряд, отиващ на война.

Този път не тръгнахме от Дарджилинг, а от Калимпонг, разположен на около четиридесет и осем километра по-далеко, на прекия търговски път за Тибет. Цялото съоръжение бе превозено дотам по въжена линия. Оттам нататък следвахме стария път за Еверест. Ние бяхме толкова много, че се движехме в две групи с разлика от няколко дни. Това бе замислено добре, тъй като, ако вървяхме всички заедно, половината от деня щеше да отиде при подготовката на колоната за тръгване сутрин, а втората половина при подреждането за нощуване. През този поход аз бях определен да помагам на лекаря на експедицията и от него научих много неща за болестите, нараняванията и за първата помощ, което ми бе от голяма полза през следващите години.

Англичаните възлагаха големи надежди на тази експедиция. Тя беше не само най-голямата досега, но и най-добре организираната и екипираната и всички бяха уверени, че ще изкачим Еверест. Но щастието не беше с нас. От началото до края времето бе ужасно и докато бяхме в планината, сякаш се намирахме в разгара на мусона. Устроихме лагерите I, II и III на ледниците, а снегът постоянно валеше и когато започнахме да се катерим по стръмните склонове към Северното седло, попаднахме в преспи до гърдите. Това не само много затрудняваше работата, но беше и рисковано, тъй като новият сняг скриваше много дълбоки пукнатини, в които можехме да пропаднем всеки момент. А най-много ни безпокоеше опасността от лавини. Невъзможно беше да прогоним мислите за ужасното нещастие, станало тук през 1922 година.

В края на краищата няколко души, между които и аз, се добрахме до седлото. Но времето там бе такова, каквото не бях виждал въобще. Така гъсто валеше сняг, че на разстояние един метър не можеше да се различи човек, а когато снегът спираше, духаше такъв силен вятър, че почти ни отнасяше от планината. Наистина ние бяхме щастливи, че успяхме да се дотътрим отново до ледника. В ниските лагери чакахме да се подобри времето, но това не стана. Валеше сняг, след това духаше вятър и отново валеше сняг. Мисля, че независимо от всичко някои бяха готови да продължат изкачването, но Рътледж каза: „Не, ние не ще допуснем да стане нещастие или да загине някой. Еверест ще бъде там винаги.“ И така след много безрадостни седмици потеглихме обратно. Дори не можахме да се изкачим по-високо от разузнавателната експедиция предната година.

Поне никой не загина в планината. Но по обратния път при една местност, наречена Гадонг Пага, се случи нещастие. Тук течеше голяма, бърза река, двата й бряга бяха съединени с въже (пага значи именно въже) и единственият начин да се прехвърли човек беше да се завърже във въжена мрежа като товар и след това да се изтегли с макара. Всички преминахме реката по този начин, освен един шерпа, който заяви, че не му трябва мрежа и че можел сам да се прехвърли по въжето. И така той опита, но когато беше насред път, ръцете му се изплъзнаха и той падна в реката. Някои от сахибите, които можеха да плуват, се съблякоха и се хвърлиха във водата, но силното течение не им позволи да го достигнат. Той носеше косата си на плитка по стария обичай на шерпите и последното, което видяхме от него, беше ярката панделка на края на плитката, плаваща на няколкостотин метра надолу по реката.

Върнахме се в Калимпонг разочаровани от експедицията. Аз изпитвах мъка особено за Рътледж. Прекрасен човек и ръководител той вече влизаше във възраст и вероятно тази щеше да бъде последната му експедиция до Еверест. Аз отново се видях с него по-късно в Лондон след изкачването на върха. Тогава той ми сграбчи ръката и каза: „Синко, вие свършихте чудесна работа. Аз съм вече стар. Аз опитах и не успях, но това няма значение, защото сега вие успяхте. Когато се върнете в Индия, прегърнете вместо мене всички мои синове — шерпи.“

Той можеше да ни нарече синове, защото се отнасяше към нас като истински баща.

5
Създаването на „Тигъра“

След експедицията до Еверест през 1936 година не останах дълго в Дарджилинг. Ерик Шиптън отиваше до Гархвал в Централните Хималаи, северно от Делхи, и ме взе със себе си. Както преди четири години, когато напуснах Соло Кумбу, и сега бе време за много „първи неща“ за мене: за първи път слизах в равнината, за първи път пътувах с железница, за първи път виждах големи градове като Калкута и Делхи, за първи път изпитвах истинска горещина.

В Раникхет в Гархвал Шиптън ме представи на майора от пионерните войски Осмастън, който бе един от ръководителите на индийската топографска служба. Той отиваше по работа в околностите на големия връх Нанда Деви и аз трябваше да го придружа. В продължение на много години майор Осмастън бе нанесъл на картата почти всички места от планините на Гархвал и аз неведнъж го придружавах.

През същата година бе покорен Нанда Деви (7816 метра), най-високият връх, изкачен дотогава, и това постижение остана до 1950 година, когато французите изкачиха Анапурна в Непал. Нанда Деви значи „Благословената богиня“. Както индуистите, така и будистите я считат свещена планина. Нейната история е особено интересна, тъй като до преди две години нито един човек не бе успял да стигне дори до подножието й и се е смятало, че това въобще е невъзможно. Но през 1934 година Шиптън и приятелят му Х. У. Тилман, също известен английски алпинист, намерили път. Като следвали реката Риши, те си пробили път нагоре покрай теснини и пропасти и на края стигнали до висок, изключително красив водоем, скрит в подножието на върха, който нарекли Санкчуъри^[3]. Те нямали достатъчно хора и припаси, за да продължат по-нататък, но за една година това не бе малко. А през 1936 година, когато Шиптън бе отново на Еверест, Тилман се отправи към Нанда Деви начело на голяма експедиция.

И сега, когато майор Осмастън и нашата група навлизаше в планината, срещнахме връщащата се експедиция и от нея научихме за успеха й. Тилман и Н. Е. Одел (през 1924 година той е бил на Еверест и стигнал сам до 8230 метра, търсейки Малори и Ирвин) изкачили заедно Нанда Деви. Третият алпинист — младият американец д-р Чарлз Хустън, почти стигнал върха, но в най-високия лагер получил отравяне от някаква храна и трябвало да се върне. По това време той бе вече добре и всички се връщаха много щастливи след забележителната си победа.

Наскоро след това дойде моят ред да се разболея. Никога не съм боледувал така тежко в планината. Възможно е това да се дължеше на горещините в равнината по пътя от Дарджилинг, а може би причината беше в непрекъснатия дъжд, или защото бях все още изморен от похода до Еверест. Във всеки случай отслабнах много. Имах толкова висока температура, че от време на време майор Осмастън и другите трябваше да ме носят на гръб. Майор Осмастън се грижеше така сърдечно за мене, както никой досега и аз си обещах, че някой ден ще бъда на услугите му, както сега той ми помагаше. Казаха ми, че имам жълтеница и местните жители ми препоръчаха да ям особен вид мъх, който растеше по камъните. Опитах. Сварих малко мъх и изпих отварата. След това повръщах много и ми се струваше, че ще изхвърля навън всичките си вътрешности. Но температурата спадна. Бях слаб, но вече здрав и можех да продължа по-нататък.

Подобно на експедицията на Тилман ние се отправихме към Нанда Деви през големия пролом на Риши, наречен Риши Ганга, и устроихме лагера си на Санкчуъри. Това бе действително красиво място с ливади от диви цветя наоколо, а над тях се извисяваше величественият снежен връх. Обаче ние не бяхме дошли да изкачваме върха, а само за топографски измервания и в продължение на няколко седмици това бе работата на майор Осмастън и другите. Аз все още нямах достатъчно сили, за да върша много, и стоях повече в базовия лагер, но от ден на ден се подобрявах. Недалеко от лагера се намираше гробът на един шерпа от експедицията на Тилман, починал от болест. Помислих си: „Във всеки случай аз съм по-щастлив от него“.

Най-после напуснахме планината и се върнахме в Раникхет, а оттам аз продължих за Дарджилинг. По това време се оправих напълно, но съвсем не бях доволен от себе си, защото от мене имаха малко полза. „Някой ден — си казах — ще се върна на Нанда Деви и ще се проявя по-добре.“ Така и направих.

 

 

Когато не е зает в експедиция, шерпа може да припечели няколко рупии, като развежда туристи до забележителни места в околностите на Дарджилинг. Това често правех и аз през следващата есен и зима. Понякога отивахме само до Хълма на тигъра над града, откъдето при изгрев-слънце можеше да се види връх Еверест на сто и шестдесет километра отвъд планинските вериги на Непал. Понякога туристите отиваха по-далече — по пътеките на север до Сандакпху и Пхалут, откъдето при ясно време Еверест се виждаше още по-добре. Някак си и това ме задоволяваше — да виждам, че той е все още там и ме очаква. Но бях също и недоволен, защото можех само да го гледам, а не да отида там. През следващата година нямаше да има експедиция и трябваше да чакам до 1938 година, за да се опитам пак.

През 1937 година се отправих отново към Гархвал, но този път, за изкачване планините заедно с мистър Дж. Т. М. Гибсън и мистър Дж. А. К. Мартин, учители от Дун Скул в Дехра Дън, най-известното английско мъжко училище в Индия. Експедицията бе малка, в нея участвуваха само двамата сахиби, аз, още един шерпа от Дарджилинг на име Ринцинг и десет носачи от Гархвал. Трябваше да изкачим върха Бандар Пунч, което значи „маймунска опашка“, и това бе първият от трите похода, които направих с тази цел заедно с мистър Гибсън. Бандар Пунч е висок 6315 метра — съвсем малък в сравнение с Еверест и дори с Нанда Деви. Дотогава никой не бе се опитвал да го изкачи, а и не беше лесно. При първия опит бяхме спрени от дълбок сняг на височина 5200 метра.

След това не правихме повече опити, а прекарахме много седмици в изследване на местността и преживяхме доста приключения. Веднъж, след като устроихме лагера си на брега на голяма река, се разделихме на две групи и отидохме на разузнаване. Мистър Гибсън и Ринцинг бяха на едната страна на реката, мистър Мартин и аз на другата и се уговорихме да се срещнем вечерта. Спусна се гъста мъгла, след това заваля дъжд и ние не можахме да се срещнем, а не намерихме дори и лагера. Мистър Мартин и аз нямахме нито палатка, нито други съоръжения, а и храната ни беше твърде малко. Скитахме се наоколо и викахме, но в мъглата не виждахме къде отиваме, а от силния дъжд не можехме да чуем собствените си гласове. Открихме голяма пещера и трябваше да прекараме два дни в нея. На края времето се проясни и намерихме пътя към лагера.

По-късно предприехме дълъг поход до едно село на границата с Тибет. На връщане от високите места попаднахме в гъста джунгла и се загубихме. След известно време храната ни се привърши, но имаше много ягоди и къпини, така че не умряхме от глад. И все пак бяхме гладни. По едно време се натъкнахме на няколко души от близко село, които се бяха спрели край пътя, за да похапнат. Забелязахме, че имат много храна и ги помолихме да ни продадат малко, но те се отнесоха недружелюбно и ни отказаха. Изведнъж ми хрумна една идея. Знаех, че всред тези хора има поверие — допре ли се чужденец до храната им, тя става нечиста. Предложих на мистър Гибсън да посочи разните неща за ядене, да ги докосне и попита: „Какво е това? Какво е онова?“ Той направи това и настана голямо вълнение. Докосна всичко толкова бързо, че селяните не успяха да го спрат, като казваше: „Какво е това? Какво е онова? А това? А онова?“. Както и предполагах, след това селяните не се допряха до храната и ни я оставиха. Все пак сахибите искаха да заплатят и им предложиха двадесет рупии, но те не ги приеха и избягаха, заявявайки, че ще доложат за всичко на селския старейшина. Ала нищо не се случи, тъй като ние продължихме пътя си и се отдалечихме от тяхното село. Затова пък се наядохме до насита.

На тази експедиция имахме постоянно затруднения с храната. Веднъж в продължение на три седмици не бяхме яли нищо прясно и когато на края стигнахме до едно село, купихме една коза и веднага я заклахме. Бяхме така изгладнели, че се натъпкахме добре, като я изядохме цялата още същата вечер. На следващата сутрин всички бяхме болни. Чувствувахме се толкова зле, че останахме три дни в селото и си купихме арак — едно доста силно питие. Може би лекар не би предписал такова лекарство, но, изглежда, че то ни помогна.

Всичко това се случи след опита ни да изкачим Бандар Пунч. Нашето пътешествие ни доведе до прочутите места за поклонение — Ганготри и Гомукхи, а след това минахме близо до големите върхове Бадринат и Камет и прекосихме превала Бирни на височина 5500 метра — по-високо, отколкото се бяхме изкачили на Бандар Пунч. Превалът носи името на капитан Е. Бирни от индийската армия, първият, който го е преминал като участник в експедицията до Камет през 1932 година. Но той се е движил от юг към север, а ние първи го прекосихме в обратна посока. По това време много малко от местните носачи останаха с нас и почти всичко трябваше да носим сами и трудностите се увеличиха толкова много, сякаш изкачвахме огромна планина.

 

 

И така за две години аз направих два похода до Гархвал и те бяха твърде интересни. Все пак Еверест беше нещо друго. Аз продължавах да мечтая за Еверест. Като се върнах в Дарджилинг, чаках там с нетърпение. През пролетта на 1938 година се организира нова експедиция и, разбира се, аз се включих в нея. Това бе седмата експедиция за върха, а за мене трета.

Този път ръководител беше Х. У. Тилман и групата бе значително по-малка в сравнение с тази през 1936 година. Освен Тилман в нея участвуваха Ерик Шиптън и Франк Смайт, с които се бях изкачвал преди, Н. Е. Одел, с който се срещнах предната година около Нанда Деви, а също Питър Лойд и капитан Оливер, които отиваха за първи път. Тилман беше много добър, спокоен човек и всички шерпи го обичаха. Космат, с големи вежди, ние го нарекохме Балу — Мечката. Именно той въведе реда, според който шерпите не носят тежки товари, докато не навлязат в самата планина и докато останалите носачи за по-ниските места не се върнат. Той също създаде официалната система за получаване званието тигър и медала „Тигър“, утвърдила се напълно в хималайските експедиции.

Пътят за Еверест бе същият и в началото на април устроихме базовия си лагер над Ронгбукския манастир. Тук за втори път срещнах баща си. Той пак бе научил за експедицията и бе дошъл през Нангпа Ла, за да ме види. Това беше последната ни среща, тъй като той почина в Соло Кумбу през 1949 година, преди аз да отида там. Той беше винаги добър баща към мене и аз благославям неговата памет.

От ледниците не тръгнахме направо за Северното седло, а както в 1935 година изследвахме наоколо, търсейки друг — по-подходящ път. Тилман, аз и двама шерпи (Анг Тшеринг и Джингмей) се изкачихме на високия превал Лхо Ла близо до мястото, където бе ходил Малори. За мене това бе величествен миг. Най-после от едната страна на Еверест виждах другата — право надолу на югозапад почти до родното ми място — Тами. Още по-надолу, на склоновете до ледника Кумбу, виждах якове, а до тях човек. Чудех се кой ли може да бъде. Тилман се надяваше, че можем да отидем през превала на другата страна и да изследваме местността, но сега разбрахме, че склонът е страшно стръмен и целият покрит с лед. Може би щяхме да успеем да се спуснем по него, но почти сигурно бе, че не ще можем да се изкачим отново. Докато бяхме на Лхо Ла, имаше много облаци и мъгла и не можахме да видим ясно огромния снежен басейн над ледника Кумбу, който Малори назова с уелското име Western Cwm (Западен циркус). Така ние не можахме да определим условията за изкачване от тази страна и аз, естествено, не подозирах тогава, че петнадесет години по-късно оттам ще мине пътят за върха.

След като се върнахме в базовия лагер, ние се отправихме за Северното седло. Този път стигнахме до него от две посоки — по стария път от Източния Ронгбукски ледник и по нов път от главния Ронгбукски ледник. Но се убедихме, че новият път е твърде стръмен и дори по-малко сигурен от стария, който и без това бе достатъчно опасен. По покритите със сняг и лед склонове под седлото, както вече споменах, се свличат често огромни лавини и сега за пръв път аз попаднах в една от тях. Изкачвахме се шестима — по трима в свръзка: капитан Оливер, аз и шерпът Вангди Норбу, а след нас Тилман и двама други шерпи. Мястото бе стръмно, а снегът дълбок до кръста и ние се придвижвахме бавно и с мъка. Изведнъж около нас се чу някакъв трясък и снегът започна да се движи. Следващият миг всички се плъзнахме надолу заедно със снега. Аз паднах и се претърколих. Главата ми бе под снега и наоколо бе тъмно. Спомних си, разбира се, какво се бе случило тук през 1922 година и си помислих: „Същото нещо. Това е краят“. В същия момент започнах да се боря. Замахнах с ледокопа нагоре през рамо и се опитах да се задържа и изровя. За щастие лавината спря и се оказа, че не съм толкова дълбоко. Ледокопът ми се закачи о твърд сняг и това ми помогна да се изправя. Огледах се наоколо в ярката светлина… бях жив.

Всички имахме късмет. Снегът прекрати своя хлъзгав ход и никой не се оказа много дълбоко. Но само на три метра под нас зееше огромна бездна и ако бяхме попаднали в нея, никой нямаше да излезе. Само едно нещо липсваше — вълнената шапка на капитан Оливер.

Устроихме лагер IV на Северното седло, където идвах за трети път. Най-после щях да се изкача по-високо. Преди да продължим нататък, ние се разделихме на две групи. Аз бях в първата, възглавявана от сахибите Смайт и Шиптън, заедно с други шестима шерпи — Ринцинг, Лобсанг, Вангди Норбу, Лакпа Тенсинг, Да Тшеринг и Олло Ботиа. Движейки се по североизточния хребет — пътя на предшествуващите експедиции, ние изнесохме товарите на височина около 7800 метра и там устроихме лагер V. Макар че за пръв път стигах такава височина, не почувствувах никакво смущение. Обаче времето не беше хубаво и дълбок сняг се разстилаше върху скалите, така че почти трябваше да си пробиваме път през него. Сахибите вече клатеха глави и казваха, че е малка надеждата да се стигне върхът.

В лагер V отпочинахме и се приготвихме да продължим по-нататък, за да устроим най-високия лагер — VI. Но двамата шерпи, които носеха палатки и гориво от седлото, не успяха да стигнат до лагер V и това внесе безпокойство, тъй като без тези неща не можехме да продължим. Обсъдихме положението. Шерпите от лагер V заявиха, че ако ги изпратят долу, ще останат там. Аз казах, че ще отида и ще донеса товара. И така отидох сам. Намерих палатките и горивото на половината път от седлото, където ги бяха оставили двамата шерпи, преди да се върнат обратно. Метнах ги на гърба и тръгнах нагоре. И тук едва не паднах — никога в планината не съм бил толкова близо до тази опасност. За разлика от днешните експедиции тогава не носехме котки по стръмните снежни и ледени склонове. Внезапно се подхлъзнах. Това бе лошо подхлъзване на опасно място и едва успях да се заловя и задържа с ледокопа си. Ако това не беше станало, щях да се озова чак на Ронгбукския ледник — на повече от хиляда и петстотин метра надолу. За щастие всичко мина благополучно. Продължих и стигнах лагер V, малко преди да се стъмни. Смайт и Шиптън ме поздравиха. По-късно, когато експедицията свърши, получих специална награда от двадесет рупии.

На следващия ден продължихме изкачването и установихме лагер VI на 8290 метра височина — най-високата точка, достигната от мене до участието ми в швейцарската експедиция от другата страна на Еверест през 1952 година. Смайт и Шиптън останаха там, а шерпите, в това число и аз, същия следобед слязохме в лагер V. Тук срещнахме втората група — Тилман, Лойд и придружаващите ги шерпи, които след това се отправиха към лагер VI, а ние се спуснахме към седлото. Тук останахме да чакаме. Но това не продължи много, тъй като скоро и другите започнаха да слизат. И двете групи сахиби се бяха опитали да атакуват върха от най-високия лагер, но както предполагаха, нямаше изгледи за успех. Не бе много студено, нито вятърът бе силен, но навсякъде, където през 1924 и 1933 година стърчаха голи скали, сега имаше дълбок сняг. Това нямаше да бъде беда, ако снегът беше твърд, а не мек и пухкав. На всяка крачка те потъвали почти до мишниците и през цялото време се сипел нов сняг. Мусонът започваше рано и погребваше всяка надежда за изкачването на върха.

На тази експедиция аз за първи път видях кислородни апарати. Тилман имаше отрицателно отношение към тях. Той смяташе, че Еверест трябва и може да бъде изкачен без кислородни апарати, а и повечето от сахибите не си служеха с тях. Но Лойд носеше кислороден апарат през цялото време над Северното седло и направи много опити с него. „Що за странна вещ?“ — чудех се аз, когато го видях за първи път, а другите шерпи се смееха и го наричаха „английски въздух“. Апаратът бе грамаден, тежък и по нищо не приличаше на тези, с които си служехме на Еверест години след това. Явно бе, че създаваше повече затруднения, отколкото полза. По-късно в Ронгбукския манастир един от големите цилиндри бе употребен за съвсем друга цел. Когато отново отидох там през 1947 година, той висеше на връв в големия двор и всяка вечер, когато настъпваше часа монасите и монахините да се приберат в килиите си, използуваха го за гонг.

Поради лошото време решихме да се връщаме, но дори и това се оказа трудно. Снеговалежът не преставаше и имаше опасност от нови лавини. Към това се прибави и неочаквана беда. Една сутрин в лагер IV на седлото, като разнасях по палатките чай за сахибите и шерпите, намерих Пасанг Ботиа в безсъзнание. Разтърсих го, но нищо не излезе, изглеждаше полупарализиран. Ерик Шиптън, който отговаряше за този лагер, прегледа Пасанг, но също нищо не можа да направи. По това време Тилман все още се намираше в един от високите лагери и когато по-късно се върна, той с голяма мъка свали Пасанг долу на ледника по стръмните заледени склонове. Никой не можа да разбере какво се бе случило с Пасанг, но той остана частично парализиран дори и след свършването на експедицията. И това бе единственото ни нещастие, като се изключи неуспеха ни да стигнем върха.

Както вече споменах, званието „Тигър“, макар и да се употребяваше по-рано, бе въведено официално от Тилман за шерпите, които се изкачваха най-високо. На тази експедиция бе поставено началото. Всички шерпи, достигнали през 1938 година лагер VI, бяхме наградени с медала „Тигър“ и званието бе вписано в атестационните ни книжки. Оттогава Хималайският клуб — главната алпийска организация в Индия, удостоява с медали всички шерпи за забележителните им постижения в експедициите. Естествено, аз бях горд и щастлив, че съм между първите „тигри“, и като се върнах в Дарджилинг, помислих си: „Този път се изкачихме високо. Може би на следващия път — през 1939 или 1940 година — ще стигнем върха.“

Аз не знаех тогава какво става по света, какво щеше да се случи скоро. Трябваше да изминат четиринадесет дълги години, преди да имам отново възможност да се отправя към Чомолунгма.

6
Военни години

Мисля, че животът на планинаря шерпа прилича до известна степен на живота на моряка. Когато работите му вървят добре, повечето време той е далеч от дома и рядко със семейството си. И все пак жената на шерпа е в по-благоприятно положение. Тя поне знае, че там, където отива нейният мъж, не трябва да се тревожи, защото няма други жени.

Към края на 1938 година аз се отправих към Гархвал, за да придружа отново майор Осмастън в неговите топографски изследвания. Този път посетихме областта Алмора, там, където северната част на Индия се допира до Тибет и Западен Непал — див край, който рядко се посещава от чужденци. На места пред погледа ни се откриваше Тибет и можехме да видим върха Кайлас. Макар и висок само около 6700 метра, както будистите, така и индуистите го смятат за най-свещен от всички хималайски върхове. Близо до него се намират големите Манасароварски езера, също свещени, и прочут манастир. През всички времена тук са прииждали поклонници от най-отдалечените краища на Азия. Аз също имах желание да посетя тези места, но по-далеч от Алмора никога не отидох.

Майор Осмастън бе добър алпинист, но той не отиваше да изкачва върхове, а само да ги измерва и нанася на картата. Затова и този път не предприехме сериозни изкачвания, а и имахме доста работа. В експедицията участвуваха четиринадесет работници от топографската служба и много носачи и прекарахме в планините повече от два месеца.

След това се върнах в Дарджилинг и прекарах зимата с Дава Пхути. През тази година се роди второто ни дете — дъщеря. Нарекохме я Пем Пем. По това време синът ни Нима Дордже беше навършил три години и както вече казах, той бе красиво дете. Понякога го гледах и си казвах: „Когато ти бъдеш твърде стар, за да се изкачваш, той ще започне и ще заеме мястото ти и ще стане най-добър от всички тигри.“

Дойде 1939 година и през пролетта както през всяка пролет аз потеглих с нова експедиция. Една дама от Канада — мисис Берил Смитън, пристигна в Дарджилинг, за да наеме шерпи чрез Хималайския клуб, но тя не ги търсеше за някоя близка планина, а за големия връх Тирич Мир на другия край на Индия. В същност той не се намира в Хималаите, а отвъд реката Инд в планинската верига Хиндукуш — на границата с Афганистан. Тогава този край ми се струваше така далечен както Европа или Америка. Все пак заедно с няколко шерпи решихме да отидем. По-късно разбрах, че ако не бях направил това, животът ми през следващите шест години щеше да бъде твърде различен.

В началото направихме дълго пътешествие до Лахор в Пунджаб, където се срещнахме със съпруга на мисис Смитън — капитан Смитън, и един техен приятел на име майор Огил^[4]. След това пропътувахме почти още толкова, докато стигнахме най-северозападната част на Индия — сега в Пакистан — наречена Читрал. В град Читрал привършихме последните приготовления и се отправихме за Тирич Мир — голяма и красива планина, висока 7700 метра. Бяхме малка експедиция й върхът се оказа не по силите ни, тъй като нямахме достатъчно хора и съоръжения, а поради вятъра и студа съществуваше опасност от измръзване. Все пак се изкачихме до 7000 метра. Мисис Смитън бе през целия път с нас — прекрасно постижение за жена.

В по-голямата си част Тирич Мир бе покрит със сняг и лед. Рядко се срещаше скала и изкачването не бе особено трудно. Ако бяхме по-добре екипирани, можехме да стигнем до върха. Но ние се изкачвахме за удоволствие, а не с определена цел и затова никой не бе много разочарован. По-късно научих с интерес, че Тирич Мир за пръв път бил изкачен през 1950 година от норвежка експедиция.

На Тирич Мир аз бях отговорник на шерпите и на местните носачи. Макар че задълженията ми бяха големи, това не беше официална длъжност. Едва през 1947 година ме признаха за сердар — началник на всички носачи в експедицията.

Изкачването стана през юни и в началото на юли, а след като приключи, другите шерпи се върнаха в Дарджилинг, а аз останах в Читрал. По пътя за Тирич Мир срещнах някой си майор Уайт, който бе помогнал на семейство Смитън да организира експедицията. Той се отнесе към мене твърде любезно и приятелски. По произход шотландец майор Уайт служеше в един от най-известните полкове на индийската армия — Читралски разузнавачи. Той ми предложи да остана и работя с него. Така и направих. Отначало не мислех да остана задълго, исках да се върна у дома при жена си и семейството си. Но работата ми хареса толкова много, че месеците отлитаха и неусетно дойде краят на годината.

По това време получих лоши новини от Дарджилинг. Синът ми Нима Дордже бе пил замърсена вода и заболял от кървава дизентерия. Той бе само на четири годинки, но вече не беше между живите. „Трябва да се прибера у дома“ — казах на майор Уайт и в началото на 1940 година се върнах. Нима Дордже го нямаше. Но семейството ни не се намали, тъй като ни се роди друго дете, втората ни дъщеря, и ние я нарекохме също Нима. В Дарджилинг не останах задълго. В Читрал се чувствувах добре, а освен това в Европа бушуваше война и ясно бе, че скоро нямаше да има големи експедиции. И така взех жена си и двете си дъщери и потеглихме за Читрал. Изминаха пет години, преди да видя отново Дарджилинг.

Майор Уайт ни посрещна много сърдечно. Няколко месеца работих като негов личен ординарец и помощник, а след това по негово предложение постъпих в офицерския стол на читралските разузнавачи. Там имах възможност да науча много нови неща за хората от Запада, за техните обичаи, храна и станах първокласен готвач. По-късно ме направиха управител на стола и след това неведнъж си мислех: „Ако някога ти се наложи да преустановиш изкачването на планини, винаги можеш да управляваш хотел.“

Ние не се застояхме през цялото време на едно място. Полкът постоянно се местеше по северозападните гранични области и аз го следвах. Майор Уайт се отнасяше към мене като към роден син, даваше ми хубави дрехи и много подаръци и най-главното често ме вземаше със себе си на екскурзии през свободното си време. Не се катерехме по планините, но затова пък ходехме през зимата в Кашмир, където се научих да карам ски. Пързалянето със ски ми хареса много и майор Уайт каза, че това ще ми бъде от полза в планините. Веднъж паднах лошо, счупих си няколко ребра и навехнах коленете си, ала това не ме спря и веднага щом се поправих, излязох на ски. Планините, където се пързаляхме, не приличаха на тези, по които се катерехме. В същност те съвсем не бяха планини, а само хълмове. Но никога през живота си не бях се движил така бързо, дори и с влак и това именно ми хареса. Катеренето бе така бавно, а пързалянето със ски ви увлича с бързината.

В Читрал нямаше други шерпи. През цялото време, докато бях там със семейството си, не срещнахме нито един шерпа или непалец. Естествено понякога това ме караше да се чувствувам самотен, но то си имаше и своите хубави страни, защото научих много нови неща за света. Срещнах англичани, индуси, турци и афганистанци, индуисти и мюсюлмани, християни и евреи. Научих се да говоря хиндустани, читралски, пасту и продължих да усъвършенствувам английски език. Привикнах на отношения с различни хора и да се справям с разнообразни проблеми. С отминаването на времето все по-рядко си спомнях за Дарджилинг. Дори не мислех често и за Чомолунгма. Той бе толкова далеч. Един път майор Уайт ми прочете писмо, в което официално се съобщаваше за удостояването ми със званието „Тигър“ за работата ми на Еверест през 1938 година. Медалът получих едва през 1945 година, когато се върнах в Дарджилинг.

През цялото това време войната бушуваше и разширяваше своя обсег. Някога мислех, че на земята има само една страна, където живеят чилина-нга — Англия, но сега узнах, че има твърде много както в Европа, така и в целия свят. Слушах за тях по радиото, мъчех се да си ги представя и се надявах, че някой ден ще мога да отида и да ги видя. Понякога, когато до мене стигаха новини от войната, си мислех, че може би най-правилно нещо ще бъде да вляза в армията. Но след това си казвах, че аз вече работя за армията, а ако наистина съм в нея, вероятно ще върша същата работа, само че ще ми плащат по-малко и дисциплината ще бъде по-строга. Освен за войната говореше се също много за борбата на Индия за независимост и за образуването на нова държава — Пакистан. По-късно Читрал стана част от Пакистан. По-голямата част от населението на Читрал са мюсюлмани и тъй като не бях индуист, не ми се случиха никакви неприятности. По това време малко разбирах от политика и подобни неща и исках само да живея мирно и да работя според способностите си.

Тогава това не бе трудно. Но аз бих желал хората да не ми пречат да живея така и след изкачването на Еверест.

По-късно разбрах, че съм можел да спечеля доста пари в Читрал. В тази част на страната имаше много скъпоценни камъни — можеха да се видят на всяка крачка. Само че аз не знаех, че са толкова скъпи, а и повечето от местните жители също не знаеха това, защото ги разменяха за няколко пакета чай или нещо друго за ядене. Когато се върнах в Дарджилинг, занесох няколко такива камъка. Като ги видяха търговците, много се развълнуваха и ми казаха, че са скъпоценни. Приятели ме увещаваха да се върна в Читрал и събера много камъни и като ги продам, да забогатея. Обаче аз не отидох. Разбира се, нямах нищо против това да спечеля пари, но бях убеден, че от мене не може да стане добър търговец.

Освен майор Уайт в Читрал имах и друг добър приятел — лекаря д-р Н. Д. Джейкъб, завеждащ гражданските медицински служби в областта. Той бе твърде зает и важен човек, но съвсем лишен от надменност, така присъща на някои англичани в Индия. Отнасяше се винаги много сърдечно към мене и семейството ми, услужваше ни и ни лекуваше, като че бях някой махараджа или генерал. Особено много се зарадвах, когато след години отново го срещнах в Лондон, и бях дълбоко трогнат, като научих, че бе пропътувал осемстотин километра само за да ме види.

Обаче приятелството ни с доктор Джейкъб беше свързано и с тъжни неща. През повечето време, докато живеехме в Читрал, моята жена Дава Пхути не се чувствуваше добре. Климатът не й понасяше и въпреки всичките усилия на доктора тя постепенно отслабваше и през 1944 година почина. Това бе страшен удар за мене, а също и за моите дъщери Пем Пем и Нима, които бяха много малки — едната на пет години, а другата на четири. Сега те оставаха без грижи и аз, обзет от тревога, не знаех какво да правя. По едно време наех айа, за да ги гледа, но някак си работата с нея не вървеше. И така в началото на 1945 година реших, че трябва да се върнем в Дарджилинг.

През тези години бях спестил около хиляда и петстотин рупии, така че от тази страна нещата стояха добре. Но войната все още продължаваше и превозът бе много труден. Първо, наех кон с дисаги и като поставих двете деца в дисагите, поведох коня през планинския проход от Читрал за град Дир. В Дир имаше железница, но тълпи от хора чакаха да пътуват и дни наред аз не можах да се кача на влака. Изпаднах в отчаяние и не знаех какво да предприема. На края ми хрумна една идея. Майор Уайт ми бе дал един от старите си мундири с пагони и като го облякох, изглеждах истински офицер. Върнах се на гарата, дочаках един военен влак и влязох направо в първокласно купе. Никой не възрази и скоро потеглихме. Така с двете момиченца пропътувах почти през цяла Индия, без да заплатя нито една анна.

В Силигури, близо до Дарджилинг, свалих униформата, тъй като скоро щях да бъда всред хора, които ме познаваха, и не исках да ме арестуват за незаконния ми маскарад. Останалата част от пътя изминахме с автобус и най-после след шестгодишно отсъствие отново се озовах у дома. Дори на старите си приятели изглеждах чужденец. Те гледаха учудени странното ми облекло и се смееха на произношението ми. Известно време ме наричаха „патан“, име, с което наричат хората от Северозападна Индия и Афганистан.

Въпреки че се чувствувах щастлив в Читрал, бях доволен, че съм пак между свои. Обаче децата се нуждаеха от грижи, а за сам мъж това бе твърде трудно. Приятелите ме съветваха: „Трябва да се ожениш за добра жена, която ще ги гледа“. „Да, хубава идея. Но коя?“ — отговарях им аз. Щастието и този път ми се усмихна. След известно време срещнах отново Анг Ламу — младата жена, която някога купуваше мляко от мене и се пазареше за цената. Оказа се, че тя бе братовчедка на Дава Пхути. Оженихме се. Тя стана втора майка на децата ми и затова в последващите години имах голямо основание да й бъда признателен.

7
Планините са все още там

Две седмици след женитбата ми с Анг Ламу аз се отправих на ново пътешествие. Страхувах се, че тя не бе много доволна, но такава е участта на шерпските жени.

Това пътешествие не бе голямо. То дори не бе свързано с изкачване на планини. През годините на войната в Индия имаше много американци и те често идваха в Дарджилинг да прекарат отпуската си. Един от тях, подполковник Х. Тейлър, пристигна с разрешение за влизане в Тибет и ме ангажира да му помогна при организирането на пътуването и да го придружавам. Взехме два коня за себе си и няколко мулета за багажа и се отправихме към долините на Сикким, а след това през високите, ветровити проходи. Не отидохме далеч — само до Гянтце, един от най-близките до границата градове, но дотогава от Тибет познавах само Ронгбук и Еверест и затова ми беше не по-малко интересно, отколкото на Тейлър. Той се държеше приятелски и често казваше, че ако отида в Америка, ще ме научи да карам джип. Оттогава в главата ми се въртят все джипове и ако успея да спестя достатъчно пари, ще си купя един, тъй като това е най-подходящата кола за стръмните пътища около Дарджилинг.

Подполковник Тейлър бе не само любезен, но и щедър. По-късно, когато свърши войната, той ми изпрати, преди да замине за родината си, двеста рупии като подарък. Но той все още ми дължи уроците по каране на джип и някой ден, когато отида в Америка, ще трябва да си уравним сметките.

Пътешествието продължи само два месеца. Подобно на подполковник Тейлър повечето американци, които бях срещал, предпочитаха да яздят, вместо да ходят пеша и сега, след като придобих известен опит с конете, помислих за нов начин на препитание. Като се върнах в Дарджилинг, купих два коня със спестяванията си от Читрал и започнах да ги давам под наем. Известно време вървеше добре. Докато другите шерпи работеха непосилно, носейки товари нагоре-надолу по хълма, за мене бе достатъчно да дам под наем конете до обяд, а след това да си стоя у дома.

В същност рядко правех това, тъй като чувствувах сили в себе си и предпочитах да работя, отколкото да седя. И затова развеждах туристи, както правех преди войната. Спомням си, че един ден при изгрев-слънце заведох седем американки на Хълма на тигъра, за да видят Еверест. Там имаше и други водачи и туристи и водачите правеха нещо, което, срамно е да кажа, често ставаше — показваха на туристите друг връх. Причината за това е, че от Хълма на тигъра Еверест не прави особено впечатление. Той е далече и се намира зад Лотсе и Макалу, така че те изглеждат по-големи, особено Макалу. Затова туристите обикновено смятат Макалу за Еверест и много от разводачите просто потвърждават: „Да, това е Еверест“ — защото им е все едно и ги мързи да обясняват. Но на мене това не ми харесваше. Аз показах на моите седем дами къде е Еверест и им разясних защо изглежда най-малък. Те останаха толкова доволни от моята почтеност, че по-късно наемаха коне от мене и ме препоръчваха на приятелите си.

Едно от хубавите неща на Дарджилинг е, че тук постоянно прииждат много и най-различни хора. Една утрин, като се движех по Човраста, главната улица на града, неочаквано срещнах мисис Смитън, която не бях виждал от изкачването на Тирич Мир. С нея беше един господин, който изглеждаше непознат, и аз очаквах да ме представи. Когато той заговори, открих със смущение, че това бе нейният съпруг. По-късно той разказа, че през войната бил ранен с куршум в носа и от това лицето му се изменило неузнаваемо. Но други промени у двамата съпрузи нямаше. Те бяха все така дружелюбни и сърдечни и ме поканиха да ги придружа за една седмица в Калимпонг. Това бе прекрасно възобновяване на познанството ни.

Както преди, аз развеждах туристи за кратко време до близките селища Пхалут, Тонглу и Сандакпху. Понякога тези обиколки се оказваха поучителни не само за тях. Така спомням си една английска двойка, която водих на Хълма на тигъра. Те пожелаха да видят повече, наехме коне и се отправихме за Тонглу. Сахибът не помня добре, но мемсахиб бе доста красива и особено ми направи впечатление цветът на кожата й и красивите й бели зъби. Вечерта на първия ден отседнахме в една дака^[5], където прекарахме нощта и на сутринта, както е редно, им занесох вода за миене и чай. Когато влязох в стаята, мемсахиб се изправи и седна в леглото. Помислих си: „О, боже, сгрешил съм стаята!“ — защото тя не бе млада и красива, а старица с бледа кожа и без зъби. Оставих каната и чайника и се готвех да побягна, когато забелязах на масичката до нея няколко бурканчета с кремове и пудра и две красиви бели челюсти в чаша вода. „А, може би…“ — помислих си аз, но все пак избягах. Когато излезе малко по-късно, тя бе все така млада и красива като предния ден.

Най-после през пролетта на 1946 година се състоя първата истинска експедиция след дълги години. Целта бе пак Бандар Пунч — Маймунската опашка, в Гархвал, и отново със старите ми приятели мистър Гибсън и мистър Мартин от Дун Скул в Дехра Дън. Когато пристигна тяхното писмо, с което ме питаха дали мога да ги придружа, аз така се развълнувах, сякаш не бях възрастен човек, а момче. „Ти се връщаш в планините!“ — бе всичко, което можех да помисля, и то бе като мощен зов вътре в мене. „Ти се връщаш в планините, на които принадлежиш!“

И така аз отидох в Гархвал, срещнах се с моите приятели и тръгнахме. Този път с нас дойдоха мистър Р. Л. Холдсуърт, също учител в Дун Скул, участвувал в експедицията до Камет през 1932 година, майорът от британската артилерия Мънро и лейтенантът от индийската армия Н. Д. Джейал, с когото през следващите години станах твърде близък. И този път нямахме щастие на Бандар Пунч. Времето беше лошо и валеше обилен сняг. Въпреки това стигнахме до 5500 метра височина — с триста метра повече, отколкото през 1937 година. Прекрасно бе да бъда отново всред планините, където се чувствувам най-щастлив.

— Ще се върнем пак. Някой ден ще хванем тази маймуна за опашката — заяви мистър Гибсън на прощаване.

— Само че вече не трябва да се нарича Маймунска опашка — отвърнах аз, смеейки се. — Отсега нататък името й трябва да бъде планината Дун Скул.

 

 

Странно нещо е Кангченджунга. Ето го там, третият връх в света, извисил се толкова близко и високо над Дарджилинг, че през половината от моя живот запълваше погледа ми. И все пак аз не съм бил на него. Много пъти съм ходил на Еверест, в Гархвал, на далечни планини в Кашмир и Читрал, но нито веднъж на Кангченджунга. Нито един шерпа от моето поколение не е изкачвал Кангченджунга.

Първите опити за изкачването му са правени отдавна. През 1905 година малка швейцарска група се опитала да намери път към върха и изчезнала безследно. През 1929 година един млад американец на име Фармър се опитал да го изкачи сам като Уилсън на Еверест, но и той загинал. През същата година и през следващите две години към Кангченджунга се отправили три големи експедиции — две германски и една швейцарска — с участието на няколко англичани и австрийци. През 1930 година тази смесена експедиция предприела опит от непалска страна, но едва започнали катеренето, пред очите им се сгромолясала вероятно най-голямата лавина, виждана от човек. Сякаш цялата стена на планината се движела надолу към тях и макар че загинал само един шерпа, всички били толкова близко до смъртта, че решили да отидат на друга планина. Двете германски експедиции през 1929 и 1930 година минали от другата страна през Сикким и нагоре по ледника Зему. И двата пъти в продължение на седмици и месеци те се опитвали да си проправят път нагоре по огромния леден хребет, известен под названието Североизточно ребро и в края на краищата втората група успяла да достигне най-високата му точка — 7900 метра, но път към върха не бил намерен. При този опит загинали един германски алпинист и шерпа Чеден, падайки от хиляди метри височина.

Оттогава никой не е правил опити да изкачи Кангченджунга, въпреки че е близо до Дарджилинг и лесно се отива до него. Главната причина за това е, че от всички големи планински върхове той е най-близо до равнините и Индийския океан и времето на него е много непостоянно. Летният мусон духа тук най-продължително и най-силно и облаците са така плътни, че месеци наред от Дарджилинг не може да се види върхът. А дори и през другите сезони топлият въздух, издигащ се отдолу, среща студа на снеговете и ражда чести бури и огромни лавини. Около Кангченджунга има много по-малки върхове, като Кабру, Джанну, Симву, Джонсонг, Канг, Коктанг и Пандит, и на повечето от тях са се изкачвали експедиции, някои от които са завършили с успех. Но понеже са по-ниски, там условията не са така тежки. Все пак трудно или не мисля, че алпинистите няма да се откажат завинаги да покорят третия по височина връх в света. През последните години на Кангченджунга^[6] ходиха няколко разузнавателни групи, за да търсят нови и по-добри пътища, и няма да бъда изненадан, ако скоро към върха се отправи нова, голяма експедиция.

Както казах, аз никога не съм бил на върха, но много пъти бях близо до него. Първият път бе през 1935 година, когато помагах при пренасянето на товарите за базовия лагер на Кабру, а след това през 1946 година, след като се върнах от Гархвал. В продължение на няколко месеца ходих два пъти.

Първият поход предприех заедно с майор Рид от индийската армия. Нямахме за цел да изкачваме връх, а само да изследваме големите ледници Зему и Ялунг и да стигнем до високите превали в този район. Също така и това е указание за опасностите в тези места, ние търсехме следи от загиналите алпинисти, участвували в двете експедиции предната година. Ръководител на едната от тези експедиции бил капитан Лангтън Смит, който заедно с трима шерпи тръгнал да изкачи връх Захарната глава, но изчезнали в снежна буря, без да оставят следа. От другата експедиция изчезнал мистър К. Рой, директор на бенгалския завод за лампи. Преди да тръгнем от Дарджилинг, неговата съпруга, американка, ни помоли да го потърсим и да й донесем каквато и да е останка, която намерим.

Ние търсехме внимателно и наистина открихме трупа на един от шерпите, придружаващи капитан Смит. Той лежеше до голяма скала недалеч от местността Гринлейк. Наблизо имаше останки от огън, а под тялото му — съд за готвене. В същата местност всред камъните намерихме няколко пакета с фотофилми, които сигурно са принадлежали на Смит, но от него, както и от другите двама шерпи нямаше никаква следа. В тази част на планината има много езера и предполагам, че те са се опитали да прекосят едно от тях по полузамръзналата му покрита със сняг повърхност и са потънали. Малко по-късно, когато се връщахме от ледниците, попаднахме на трупа на мистър Рой, също недалеко от Гринлейк. Някой се бе опитвал да изгори трупа, но немного успешно. Ние погребахме останките. Помнейки молбата на мисис Рой, ние взехме парче овъглена кост и ръчния часовник на мъжа й и ги занесохме в Дарджилинг.

На този поход нямахме специална задача да издирваме изчезналите планинари. Това правехме между другото. Но едва се върнах и ме повика капитан Дж. У. Торнли от седмия стрелкови полк на гурките, който отиваше специално да търси капитан Смит. Скоро пак се отправих към Зему. С нас дойдоха още шестима шерпи. Когато стигнахме ледника, разделихме се на няколко групи и започнахме внимателно издирване, което продължи много дни. Но този път не открихме никаква следа от капитан Смит.

Затова пък попаднахме на следи от йети.

Сега ще разкажа всичко, което зная за йети или „страшния снежен човек“. То не е повече от това, което знаят много хора, прекарали дълго в Хималаите, а може би е по-малко. За първи път видях следи от йети на ледника Зему през 1946 година и втори път в подножието на Еверест през 1952 година, когато участвувах в швейцарската експедиция. Както вече споменах, когато бях момче в Соло Кумбу, често откривах по ледниците и високите склонове животински тор и бях сигурен, че той е от йети. Разбира се, слушал съм много разкази както от баща си, така и от други хора.

Ето какво разказваше баща ми.

За пръв път той срещнал това странно същество на ледника Барун близо до Макалу и недалеч от Тца-чу, където съм роден. Той попаднал на него неочаквано и толкова близо, че го видял съвсем ясно. Изглеждал като огромна маймуна с тази разлика, че очите му били хлътнали дълбоко, главата заострена на темето. Козината му била сивкава и особено биело на очи, че растяла в две посоки — над кръста нагоре, а под кръста надолу. Това било самка с продълговати, увиснали гърди, на ръст около метър и двадесет сантиметра. Тя тичала само на два крака, като придържала гърдите си с ръцете. Баща ми, естествено, се уплашил, но и йети също. Животното моментално се обърнало и започнало да се катери по стръмния планински склон, издавайки висок, пронизителен писък и скоро изчезнало. След това баща ми изпаднал в тревога, очаквайки някаква беда, тъй като има много, които твърдят, че ако човек види йети, сигурно ще умре. Но той има̀ щастие, не умря и казваше, че след тази случка боледувал почти цяла година.

По-късно той пак се срещнал с йети. Това бе през 1935 година, когато дойде през Нангпа Ла в Ронгбук, за да ме навести по време на първата ми експедиция до Еверест. Една нощ той останал сам в лагер I на ледника, другите били или в базовия лагер по-долу, или в по-високите лагери. На утрото, точно когато се разсъмвало, чул писък отвън. Повдигнал платнището на палатката и погледнал — недалече видял животно, което слизало по ледника от юг към север. Разбира се, баща ми пак се изплашил. Той не искал да погледне йети, но също така не искал и да се скрие в палатката, защото се опасявал да не би животното да се приближи повече или дори да влезе в палатката. Останал на място, докато йети се спуснал по ледника и изчезнал от погледа, след това бързо се отправил към лагер II, където бях аз. Като пристигна, прегърна ме и каза:

— Извървях толкова път, за да видя сина си, а вместо това видях йети.

Но този път той не бе го видял така отблизо и не се разболя след това.

Навсякъде из Хималаите всред планинските жители се разправят разни истории за йети. Трудно е да се каже кои са верни и кои са родени от фантазията и суеверието. В Соло Кумбу разказват, че някога много йети били дошли и се заселили в околностите на село Таргна. Местните шерпи строели къщи и обработвали нивите си, а нощем или когато хората отсъствували, йети идвали и правели големи пакости, така че всичко трябвало да се започва отново. Странно впечатление правело, че йети не вършели това само за да рушат. След разрушаването те се опитвали по свой собствен начин да изградят наново къщите и да обработват нивите. Но, естествено, те не могли да извършат това и жителите на селото изпаднали в отчаяние. Тъй като не могли да намерят странните същества, когато излизали да ги търсят, решили да прибегнат до хитрост. Веднъж те отишли до една местност, където знаели, че се събират йети, защото там имало много тор, оставили няколко паници с чанг, силно шерпско питие, а наоколо много кукри — криви непалски ножове. През нощта, както се надявали, йети намерили чанга и го изпили. След като се опили, те грабнали ножовете и започнали да се бият. На утрото, според разказа, почти всички йети лежали мъртви на земята и жителите на Таргна отново можели спокойно да гледат работата си.

Шерпите смятат, че съществуват два вида йети: метри — човекояден, и чутри, който се храни само с животни. Предполага се, че чутри е по-едър, подобен на голяма кафява мечка, само че у него, както при всички йети краката са извити в обратна посока. Някои учени и хора от Запада смятат, че йети не е нищо друго, освен вид мечка. Известният учен Джулиан Хъксли веднъж дойде в Дарджилинг и там чух от него това предположение. Но други смятат, че прилича повече на голяма маймуна, както го описа и баща ми.

Малко хора твърдят, че са видели в действителност йети. Местните планински жители не искат и да го видят дори, защото съществува поверието, че след това ще ги сполети нещастие. Що се отнася до мене, както казах, аз никога не съм виждал йети — нито пиян, нито трезвен или пък движещ се напред или назад. Аз не съм суеверен. Не вярвам, че йети е нещо свръхестествено, нито вярвам много в глупавите истории, които съм слушал. Но не мисля, че баща ми беше лъжец и съчиняваше истории. И наистина следите, които видях на ледника Зему през 1946 година и около Еверест през 1952 година, не приличаха на следи от което и да било познато животно. Въпреки че не мога да го докажа, убеден съм, че йети съществува. Мисля, че е животно, а не човек, че излиза предимно нощем и се храни с растения и малки животни, обитаващи високопланинските пасища. Вероятно е маймуна от неизвестен досега вид.

През 1954 година за района на Еверест замина специална експедиция, съставена от англичани и индийци, за да търси йети. Нямах възможност да отида и аз, въпреки че имах голямо желание. Подобно на много други групи те открили следи, но не йети и макар че това бе разочарование, може би, в него имаше и нещо хубаво. Днес ние се отправяме към най-отдалечени места и узнаваме много тайни. Мисля, че е добре, ако все още има някои неща, които не знаем.^[7]

8
Поражения и победи

През първите следвоенни години в Дарджилинг се живееше трудно. Все още нямаше големи експедиции, а и по-малки рядко се организираха. Предстоящото обявяване на независимостта на Индия създаваше несигурност и смущение. Американските военни и служещи си бяха вече отишли и скоро много от англичаните ги последваха. Туристи не идваха. Няколко от чайните плантации запустяха. Работа трудно се намираше и безработицата и нищетата взеха голям размер.

На всичко отгоре и семейството ни преживяваше свои затруднения. От две години моята тъща беше болна и прикована на легло и тъй като мъжът й бе починал, грижите за нея тежаха върху нас. Дълго време не можех да намеря никаква работа, спестяванията от Читрал се бяха изпарили и жена ми Анг Ламу поддържаше всички ни. Известно време тя работеше като айа в различни семейства, а след това като санитарка у Смит-Бръдърс, американски зъболекари, които от дълги години практикуваха в Дарджилинг. Тогава й казах, а и често съм го повтарял след това, че никога няма да забравя какво тя бе направила за всички ни през тези тежки и мъчителни дни.

Както вече споменах, Анг Ламу е родена в Дарджилинг. В детските си години тя бе ходила в Соло Кумбу на кратко посещение, но е била толкова малка, че едва си го спомня и твърде малко знае за примитивния живот на нашата родина. И нейното семейство както почти всички шерпи е било бедно. От осемгодишна възраст тя познала тежкия труд, като носела товари из улиците на града, а по-късно работела като прислужница в заможни семейства. Такава бе тя и когато я срещнах за първи път и започнахме пазарлъците за млякото. Но през 1938 година станала голяма промяна в живота й. Английското семейство Уолъс, при което работела по това време, се върнало в Англия и я взело със себе си като айа, за да гледа двете им деца. Няколко месеца тя живяла в центъра на Лондон в един хотел близо до Хайд парк и поопознала нравите на западния свят. Пътуването обаче не минало много благополучно. Анг Ламу, разбира се, за първи път се качвала на параход и почти през целия път боледувала, а след като поживяла известно време в Лондон, заболяла отново и трябвало да постъпи в болница. Когато излязла, мисис Уолъс била заминала пак в чужбина и останала без работа, Анг Ламу била принудена да отпътува сама за Индия. По това време, преди избухването на войната, отношенията между Англия и Германия били много напрегнати и можело да се очаква всичко. През 1953 година, когато посетихме заедно Англия, Анг Ламу разказваше, че от първото си посещение най-ясно си спомня как са я учили да си служи с противогазова маска, докато била на легло в болницата.

Анг Ламу умее да мълчи. И сега много хора не знаят, че тя е била в Англия преди 1953 година и колко добре разбира английски. А малко от хората, при които е работила, знаят истинското й име, тъй като винаги са я наричали Нима вместо Анг Ламу или мисис Тенсинг. Неотдавна във връзка с изкачването на Еверест, пак поради нейната скритост, се случило нещо забавно. Докато бях с експедицията на англичаните, тя работела като айа при съпругата на един английски офицер, отседнал в хотел Ню Енджин в Дарджилинг. По това време снимката ми често се появявала във вестниците. Анг Ламу се интересувала какво става, но тъй като не може да чете, трябвало да прибегне до услугите на друг. Един ден тя помолила една англичанка в хотела, но тя на свой ред проявила любопитство и я попитала защо се интересува толкова. „Познаваш ли този Тенсинг, Нима?“ — се обърнала тя. — „Приятел ли ти е?“ Но моята жена, вярна на себе си, отвърнала просто: „О, той е шерпа от Тоонг Соонг Бусти, където и аз живея.“

С това всичко завършило. Но няколко месеца по-късно след изкачването на Еверест в Калкута даваха прием в наша чест и между гостите беше и същата англичанка. Когато тя се приближи да ни поздрави, забелязах, че съвсем не гледаше мене, а Анг Ламу. Изведнъж тя се спря замряла сякаш щеше да припадне и едва промълви: „Господи, това е Нима!“

Така течеше нашият живот. Радости и скърби, ту нагоре, ту надолу, също като в планините. Щастлив е човекът, който има жена, готова да му помага и да дели с него лошо и добро, каквато аз намерих в лицето на Анг Ламу.

 

 

Но за известно време след войната нямаше радости, а само скърби. Анг Ламу ни поддържаше, а аз от време на време намирах работа само за по някой ден, и то лоша работа. А на север отвъд долините се извисяваше Кангченджунга: величествен, бял, красив, но сега неочаквано омразен, защото той като че ли ми се присмиваше. Какво се бе случило с мене или със света, та аз не можех да отида в любимите планини и да живея живота, за който съм роден?

Не посещавах вече Хълма на тигъра. Нямаше туристи, но така или иначе не исках да ходя там. Ако Еверест бе все още там, по-добре бе поне да не го виждам. Не желаех нито да го виждам, нито дори да мисля за него… И все пак непрекъснато мислех за Еверест.

И така през пролетта на 1947 година се случи нещо неразумно. То започна с идването на мистър Ърл Денман в Дарджилинг.

Мистър Денман е роден в Канада, израснал в Англия, а живееше в едно от британските владения в Африка. Там той бе пътешествувал много и изкачвал планини в диви, неизследвани местности и очевидно бе човек, който добре се грижеше за себе си. Но всичко, което бе извършил преди и предстоеше да извърши за в бъдеще, беше от малко значение за него, защото бе замислил нещо велико, превърнало се в мечта на неговия живот. Той искаше да изкачи Еверест и да го изкачи сам!… Може би „сам“ не е съвсем точно… но във всеки случай без истинска експедиция. Но мистър Денман се нуждаеше от някой, който да го придружава, и това стана причина да се срещнем. Един ден при мене дойде старият сердар Карма Паул и каза: „В града е дошъл един сахиб, той е замислил нещо, което може да те заинтересува.“ „Във връзка с планините ли?“ — запитах аз. „Да, във връзка с планините“. Скоро след това заедно с шерпа Анг Дава отидохме в малката кантора на Карма Паул, за да разговаряме с мистър Денман.

От самото начало разбрах, че подобно нещо досега не беше ми се случвало. Денман бе сам. Той имаше твърде малко пари и лошо съоръжение. Нямаше дори разрешение за влизане в Тибет. Но човек с такава решителност не бях срещал дотогава. Той говореше много разпалено и убедително, а Карма Паул превеждаше. Особено настояваше за моето участие. Причината беше, че аз бях „тигър“, бях се изкачвал на повече от 8000 метра на Еверест, говорех тибетски и малко английски и бях препоръчан като най-добър от шерпите. Всичко това звучеше твърде ласкаво, но все пак неразумно и ние с Анг Дава отговорихме, че трябва да помислим.

Какво имаше да се мисли, и аз не зная, тъй като всичко това изглеждаше безумно. Първо, вероятно нямаше дори да успеем да влезем в Тибет. Второ, ако все пак успеем, сигурно ще ни заловят и нас като водачи, както и Денман ни очакваха сериозни неприятности. Трето, аз и за момент не вярвах, че такава малка група, дори и да стигне до планината, ще бъде в състояние да изкачи върха. Четвърто, даже и самият опит щеше да бъде крайно рискован. Пето, Денман нямаше пари нито да ни заплати добре, нито да гарантира прилично обезщетение на нашите семейства, ако се случеше нещо с нас. И тъй нататък, и тъй нататък. Всеки нормален човек би казал „не“. Но аз не можех да кажа „не“. Сърцето ми го искаше, зовът на Еверест бе за мене по-силен от всичко на света. Поговорихме няколко минути с Анг Дава и решихме. „Добре — казах на Денман, — да опитаме“.

Оказа се, че той не само нямаше разрешение за влизане в Тибет, но бе подписал декларация, с която се задължил дори да не приближава границата. Така тайната бе от голямо значение и вместо да напуснем заедно Дарджилинг, ние се срещнахме на предварително уговорено място извън града и оттам започнахме нашия поход. Поехме обичайния за всички експедиции път през Сикким. Но това бе единствената ни прилика с истинска експедиция, защото при нея всичко е внимателно запланувано и организирано, докато ние просто живеехме от ден за ден, надявайки се за по-добро, и никога не знаехме какво ще ни донесе утрото. Понякога пътувахме сами, понякога с малки кервани, от които имахме възможност да наемаме товарни животни, за да ни носят багажа. Постепенно долините и горите на Сикким останаха зад нас и ние навлязохме във високите хималайски проходи, които очертават границата с Тибет.

Тук посъветвах Денман да се отклоним от обикновения търговски път, който положително се охраняваше. И като минахме през малко използуван проход, успяхме да се прехвърлим през границата. След това се отправихме на запад през голямото плато към Ронгбук. Разбира се, работата не вървеше както трябва. Почти всеки ден се случваше по някоя беда. Ние рядко имахме достатъчно храна. Веднъж яковете, които носеха товарите ни, се свлякоха по един склон и едва не загинаха заедно с багажа ни. После, както постоянно се страхувахме, ни застигна патрул и ни заповядаха да се върнем обратно. След доста увещания успяхме да се отървем от арестуване и като дадохме вид, че се връщаме, направихме широк обход и продължихме пътя си. След това избягвахме всички градове и села и на края стигнахме Ронгбукския манастир, където ни приеха без въпроси и подозрения.

И ето там, право пред нас, стоеше Еверест — огромен и бял, обвит от снежен облак, съвсем същият, какъвто го носех в спомена си девет дълги години. Старото вълнение ме обзе със същата сила както преди. Отново бях тук, където през целия си живот се стремях да бъда. Но аз не бях се простил с разума си — като гледах върха, извисил се над нас, съзнавах по-ясно от всякога безнадеждността на нашето начинание. Мислех за Морис Уилсън и за неговата трагична смърт през 1934 година и си казах: „Не, ние няма да допуснем подобно нещо. Никой няма да намери нашите мъртви и замръзнали тела в палатка.“

И все пак продължихме нагоре по ледниците, покрай местата на старите ниски лагери към подножието на склоновете под Северното седло. Тъй като бяхме само трима, работата бе непосилна. Вятърът и студът бяха ужасни. Струваше ми се, че такова време не бях виждал дотогава в планината, преди да съобразя, че причината бе в лошата екипировка. Облеклото ни не беше ветроустойчиво. Запасите ни от храна бяха оскъдни, а най-важното чая, бяхме свършили вече. Двете палатки ни предпазваха колкото лист хартия и скоро Денман, който заемаше сам една от тях, трябваше да дойде при мене и Анг Дава — три тела заедно все пак създаваха малко топлина.

Поне се движехме бързо. При голяма експедиция между устройването на един лагер и следващия са необходими дни, докато се пренесат всички товари на няколко пъти. А ние всеки ден устройвахме нов лагер, като пренасяхме всичко, което имахме на един път и скоро се озовахме в подножието на снежните склонове под седлото. Но аз знаех, че това бе краят на похода. Денман бе по-малко привикнал на студ, отколкото Анг Дава и аз, и страдаше много. Нощем той не можеше да спи. Понякога изглеждаше, че едва има сили да се движи. От най-високия лагер — четвъртия направихме отчаян опит да се изкачим по стръмния склон до седлото, но студът ни пронизваше до кости, а вятърът почти ни събаряше. И скоро отново бяхме в палатката — изтощени и победени.

Дори Денман съзнаваше, че сме победени. Той беше храбър човек — решителен, почти фанатик, обзет от идея фикс, но не беше луд. Той нямаше намерение да се погубва като Уилсън и бе готов да се върне. Затова съм му благодарен, защото ако той бе настоял да продължим, с Анг Дава щяхме да изпаднем в ужасно положение.

Отстъплението ни бе дори по-бързо, отколкото настъплението. Претърпял поражение, Денман като че ли искаше да се отдалечи колкото е възможно по-скоро от Еверест, сякаш не го обичаше вече, а ненавиждаше. Едва ли не бегом стигнахме Ронгбукския манастир, а след това със същата скорост продължихме през дивите, високи плата на Тибет, сякаш планината ни преследваше като неприятел. Сега храната ни беше още по-малко. Дрехите ни бяха се превърнали в дрипи, а обущата на Денман бяха в такова състояние, че няколко дни трябваше да ходи бос. Но ние продължавахме да вървим. За щастие не срещнахме патрули. И преди още да разбера, ние бяхме преминали от Тибет в Сикким, а няколко дни по-късно, към края на април, пристигнахме в Дарджилинг. Цялото пътешествие — до Еверест, на Еверест и обратно ни отне само пет седмици!

Така завърши този светкавичен, необикновен и безумен поход. Няколко дни след това Денман беше вече на път за Африка, а на мене ми се струваше, че въобще не бях ходил на Еверест и това бе сън. След няколко месеца започнах да получавам писма от Денман, в които съобщаваше, че ще се върне пак на следващата година. През пролетта на 1948 година той наистина пристигна в Дарджилинг. Този път екипировката беше по-добра, но той пак нямаше разрешение за влизане в Тибет. Предната година се бе говорило много за нашия нелегален поход, осъждаха ме, че съм бил водач, и аз знаех, че ако това се повтори, очакваха ни сериозни неприятности. Така аз бях принуден да му откажа, като му обясних, че без разрешение не мога да тръгна пак. Тъй като той не можа да намери друг надежден спътник, замина за Африка. Понеже не беше в състояние да вземе със себе си екипировката, той ми я подари. Оттогава не съм го виждал, но от време на време си пишем, оставайки добри приятели. Макар и странен, той бе смел човек, човек с мечта, и аз съжалявам, че не можа да я осъществи. През 1953 година, когато стигнах върха, аз носех вълнена шапка, която ми остави Денман. Така поне малка частица от него бе достигнала целта.

Но аз говоря сега за 1947 година. Месеци преди идването на Денман, както казах, нямаше никаква работа. Но когато се върнахме в Дарджилинг, бе настанала внезапна промяна и още първия ден си намерих нова работа.

И това бе истинска експедиция. Наистина не за Еверест и немного голяма, но добре финансирана и добре организирана, така че изглеждаше почти чудо след това, което преживях с Денман. Изкачването щеше да стане в Гархвал, но един от членовете на групата, знаменитият швейцарски алпинист Андре Рош, бе пристигнал по-рано в Дарджилинг, за да наеме шерпи, и преди да разбера още какво става, аз вече бях подписал. Заедно с Рош и няколко други шерпи се отправихме за изходния пункт в Гархвал, където срещнахме останалите членове на експедицията. Те бяха Алфред Сътър, богат търговец, опитен алпинист и ловец, Рене Дитерт, с когото по-късно ходих на Еверест, мисис Аннелис Лонер, млада алпинистка, и Алекс Грейвън, един от най-изтъкнатите водачи в Алпите. Всички бяха швейцарци и това бе първата ми среща с хората, с които по-късно създадох толкова добри приятелски връзки.

Ние нямахме за цел да изкачим един определен голям връх, а няколко второстепенни, макар че навярно никъде другаде не биха ги нарекли така освен в Хималаите. Всички превишаваха 6000 метра височина и не бяха още покорявани. Първият, към който се отправихме, бе голям снежен връх, наречен Кедернат. След продължителен преход по разнообразна местност достигнахме подножието му и започнахме да устройваме лагерите. Изкачвахме се все по-високо и по-високо, търсейки най-добрия път, докато най-сетне, уверени, че сме го намерили, се приготвихме да щурмуваме върха. Аз не бях в групата, определена за последния пристъп, тъй като трябваше да помагам на мисис Лонер, и макар че тя бе прекрасен алпинист за жена, не вземаше участие в най-високите изкачвания. Така, изпълнявайки своя дълг, аз останах с нея в най-високия лагер. Разбира се, бях разочарован, че ме оставиха назад, но едва ли можех да попадна в по-очарователна компания. На утрото, в деня на последния щурм, изпратихме с поздрав нашите другари и останахме да чакаме през целия ден тяхното завръщане.

И те се върнаха, но не така, както се надявахме. Още като ги видях да слизат по снежния склон над нас, разбрах, че нещо лошо се бе случило. Приближавайки се, те ни съобщиха, че бе станало голямо нещастие. Високо в планината, близо до върха, те се движели в свръзки по двама и когато изкачвали стръмен, тесен снежен ръб, една от свръзките се подхлъзнала. Били мистър Сътър и Вангди Норбу, отговорникът на шерпите в експедицията. Преди да успеят да се задържат, те паднали от ръба, търкаляйки се и премятайки се по склоновете, и се спрели на триста метра по-долу. Другите изпаднали в ужас. Гледайки надолу, те не могли да разберат от такова голямо разстояние дали падналите са живи. Да се спуснат право надолу било невъзможно, затова трябвало да слязат от ръба и да направят голям кръг. Докато се доберат до тях, изминали няколко часа. За тяхна голяма изненада и облекчение Сътър не бил тежко ранен. В същност той бе само издраскан и натъртен, но все пак можеше да върви сам. Състоянието на Вангди Норбу било съвсем друго. Единият му крак бил счупен, а другият лошо нарязан при падането от стоманените котки на Сътър. След тежкото изкачване останалите били твърде изтощени, за да го донесат до лагера. Единственото, което могли да направят, било да опънат палатка и да го настанят колкото е възможно по-удобно, а самите те да се довлекат до лагера.

Когато се върнаха, вечерта вече бе настъпила. Нищо не можеше да се предприеме в тъмнината. Но още с първите лъчи на утрото тръгна спасителна група и, разбира се, този път и аз участвувах. Смятах, че от мене се очаква най-много, тъй като другите бяха изморени от предния ден, а аз бях отпочинал и с пресни сили. При това Вангди Норбу бе стар мой приятел, другар в изкачванията и „тигър“ от Еверест през 1938 година. На всяка цена той трябваше да бъде спасен и донесен жив в лагера.

За щастие времето се задържа хубаво и за няколко часа стигнахме палатката — най-малкото кафяво петънце върху огромните бели склонове на планината. Дръпнахме платнището. Не зная какво очаквахме да намерим, но положително не това, което видяхме. Вангди Норбу бе там и жив. Освен наранените му крака имаше и дълбок кървав разрез на гърлото. По-късно той ни разказа какво се бе случило. Предния ден, когато другите го оставили, той бил толкова замаян от падането и не разбрал, когато му казали, че ще се върнат на сутринта. Мислел само, че го оставили сам. Да замръзне. Да умре. В своите болки и отчаяние той извадил нож и се опитал да пререже гърлото си. Две неща го спасили. Първо, той бил твърде слаб, за да реже дълбоко и да свърши изведнъж; второ, като започнала да тече кръвта, той си спомнил за семейството си и решил, че трябва да живее заради него. Останалата част от нощта лежал неподвижно. Кръвта се съсирила и престанала да тече. Така на следващия ден Вангди Норбу бе още жив, макар отслабнал и страдащ.

С набързо направена носилка свалихме го на гръб до лагера, а след това постепенно до по-ниските лагери и долу в равнината. Оттам го изпратихме с местни носачи до Мусоури, гара в Гархвал, откъдето започнахме нашия поход, и след известно време в болницата раните му заздравяха и той бе в състояние да се прибере у дома. Но той никога не се поправи напълно. Когато го срещнах по-късно в Дарджилинг, съвсем ясно личеше, че преживяното бе оставило траен отпечатък не само на тялото, но и на психиката му. Старият „тигър“ Вангди никога вече не отиде в планината и почина у дома си няколко години след това.

Макар че тогава не можехме да предвидим този край, нещастието с Вангди Норбу ни разтревожи много. Но прекратяването на експедицията нямаше да му помогне и ние се върнахме към нашата планина. Както отбелязах, Вангди беше началник на шерпите или сердар. Сега трябваше да определят друг на негово място и назначиха мене. Това бе висока чест. Всеки шерпа се стреми да стане сердар. Това е решителен момент в живота му. Но аз съжалявах, че достигнах този пост поради нещастието на моя стар приятел.

Отново се върнахме във високите лагери. Отново се приготвихме за щурмуване на върха. Както обикновено се случва след злополука, повечето от шерпите бяха нервни и отказаха да вървят по-нагоре. Сега ми се представяше първият случай, очакван с такова голямо нетърпение. Щурмовата група се състоеше от четирима швейцарци — Рош, Дитерт, Сътър, Грейвън и аз. Напуснахме най-високия лагер и поехме нагоре по дългите снежни склонове, след това по ръба, където бе станало нещастието, и на края стигнахме благополучно до равна, бяла площадка — върха Кедернат. Височината му е около 6700 метра — по-нисък е от Северното седло на Еверест, което представлява само отправна база за изкачване. Но ние се чувствувахме щастливи и горди от нашата победа, а за мене това бе особено велик миг. Въпреки многогодишния ми опит в изкачванията сега за първи път стъпвах на върха на голяма планина. „Задачата е изпълнена“ — както казват летците. Това бе прекрасно чувство.

Кедернат бе само началото на нашите изкачвания на тази експедиция. Оттам се отправихме към неговия малко по-висок съсед Сатопант, където също имахме успех, но трябва да кажа със съжаление, че аз не се изкачих на върха, защото получих болки в стомаха на най-високия лагер. От Сатопант се придвижихме към тибетската граница, където всички, в това число и мисис Лонер, изкачихме малко по-ниския връх Балбала. И на края покорихме Калинди, който съвсем не прилича на повечето хималайски върхове, а представлява гола, почти без сняг скала, каквито видях по-късно в Швейцария. Четири девствени върха — четири първи изкачвания. Рекорд, може би непостигнат от която и да било друга експедиция.

Между изкачванията, разбира се, видяхме много от Северен Гархвал, включително свещените градове Бадринат и Ганготри и множество по-малки селища, където не бях ходил преди това. Друго приятно нещо беше това, че през цялото време се хранехме добре, защото мистър Сътър бе не само алпинист, а и опитен ловец и рядко оставахме без прясно месо. Разликата бе съществена в сравнение с пътешествието ми до Гархвал предната година, когато експедицията Дун Скул почти през цялото време пътуваше на празен стомах.

След нещастието с Вангди Норбу нямахме никакви неприятности до самия край на експедицията, но тогава се случи нещо от съвсем друг характер. През лятото на 1947 година англичаните предаваха управлението на страната. Индия и Пакистан се отделиха в две самостоятелни държави и навсякъде ставаха кървави безредици между индуисти и мюсюлмани. Когато слязохме от планините и стигнахме в Мусоури, градът се намираше във военно положение, навсякъде имаше войски, повечето от магазините и предприятията бяха затворени и беше въведен полицейски час. Транспортът фактически бе спрял и по едно време ни се струваше, че никога няма да се измъкнем. Най-после местните власти разрешиха на швейцарците да заминат за Делхи с един военен камион, а нас, десетте шерпи, задържаха още две седмици. Припомних си трудностите, с които се сблъсках през време на войната в Читрал, но този път бе още по-лошо, тъй като скоро изхарчихме припечеленото от експедицията и нищо не остана.

По-точно, почти нищо. Аз все още имах петнадесет рупии. С тях отидох в полицейския участък и поисках да видя началника. Разбира се, бе ми отказано, но аз извадих петнадесетте рупии и един от полицаите каза, че може би нещо ще се нареди. Първото нещо, което съобщих на началника, когато влязох при него, бе, че ние сме членове на експедиция, а той едва ли не ме изпрати в затвора още същия момент, предполагайки, че имам предвид нещо политическо. Обаче, като му обясних, той се поуспокои и на края разпореди за камион, който ни закара до Дехра Дън. Тук ни очакваха нови неприятности. Този път не във връзка с политиката, а с мусона. Дъждовете бяха разкаляли пътищата и пак закъсахме, но сега положението не беше толкова лошо, тъй като в Дехра Дън се намира Дун Скул и за нас се погрижи старият ми приятел мистър Гибсън. Когато пътищата се оправиха, той ни помогна да заминем и най-сетне се върнахме в Дарджилинг, разбира се след най-различни неприятности с полицаи и железопътни чиновници. Предполагам, че всеки се отнася към някои хора със симпатия, а други не може да търпи — за мене полицаите и железничарите са били винаги от последните.

Така завърши още една експедиция. Случаят с Вангди Норбу бе тъжен. Връщането у дома се оказа трудно. Но всичко останало бе хубаво — най-хубавият планински поход не само поради успешните изкачвания, а и за удоволствието, което изпитахме от тях. Аз обикнах страшно много швейцарците. Въпреки трудностите с езика чувствувах се наистина близък с тях и ги смятах не сахиби и работодатели, а приятели. Оттогава това не се измени.

Освен приятелството в експедицията се роди и една романтична история, която шест години по-късно ми струваше минутно смущение. Когато пристигнах в Швейцария през 1953 година, след изкачването на Еверест, старите ми приятели ме посрещнаха много топло на летището. „Comment ça va? Wie gehts?“ — попитах аз на моя най-добър френско-немски език. „Как сте, мистър Рош, мистър Дитерт, мистър Грейвън, мистър Сътър, мисис Лон…“ Тук замлъкнах. Вероятно се изчервих. „Искам да кажа мисис Сътър“, поправих се аз.

Защото сега те бяха женени.

9
В свещената земя

Годината 1948 се различаваше от всички други години през моя живот. Нямаше изкачвания, нямаше планини. Вместо това в продължение на девет месеца пътешествувах из Тибет — до Лхаса и още по-далече. За хората от Запада Тибет е известен като Забранената земя, но за будистите той е Свещената земя, Земята на поклонничеството. Битката за Еверест и посещението ми в Тибет са едни от най-скъпите спомени в живота ми.

Като се върнах от гархвалската експедиция с швейцарците, положението не беше по-добро от преди. Бях изхарчил всичко припечелено, за да стигна до Дарджилинг. Работа се намираше трудно. Други експедиции не се организираха. Наближаваше есента, а след нея и зимата. Анг Ламу продължаваше да работи като айа, но момичетата Пем Пем и Нима растяха и се нуждаеха от повече храна и облекло, а у нас рядко имаше достатъчно. „Какво да се прави?“ — мислех си с горчивина. — „Да изям медала «Тигър»!“ Междувременно тъща ми, която от две години бе на легло, ставаше все по-зле и по-зле и в края на краищата почина на седемдесет и шест годишна възраст. Малко преди да склопи очи, тя протегна ръка и ме благослови, като каза, че съм бил добър към нея и нека бог ме възнагради и помогне да се оправят нещата. Думите й се сбъднаха. Наскоро след смъртта й животът ни започна да се подобрява и вече никога не изпаднахме в такова затруднено положение.

През пролетта на следващата година научих, че в Дарджилинг пристигнал интересен човек — професор Джузепе Тучи, италианец, известен учен, специалист по източно изкуство и литература. Той бе ходил седем пъти в Тибет и сега бе дошъл да организира ново пътешествие, като преговаряше със сердаря Карма Паул за помощници и носачи. Побързах да предложа услугите си, но необходимите хора бяха вече наети и дори заминали за Гангток в Сикким. Разочарованието бе голямо и аз съвсем се обезсърчих. Обаче след няколко дни се случи нещо радостно. Професор Тучи съобщи, че е недоволен от хората. Имал особено нужда от човек, който поне малко да говори тибетски, хиндустани, непалски и английски. Освен шерпски тъкмо тези езици аз знаех най-добре. Една сутрин Карма Паул ме извика в кантората си и същия ден бях на път за Гангток.

Професор Тучи беше странен човек — в същност един от най-забележителните хора, които съм срещал въобще. Той бе много сериозен и напълно отдаден на своята работа. Но за разлика от познатите ми, които бяха обикновено спокойни хора, той бе крайно избухлив и темпераментен и всичко трябваше да бъде на мястото си, в противен случай ставаше силна експлозия. Едва стигнах до Гангток и се убедих, че не професор Тучи бе недоволен от наетите шерпи, а те се страхуваха от него, казваха, че е много строг ръководител и искаха да се върнат. Когато той започна да ме разпитва, стана ми съвсем ясно какво искаха да кажат шерпите, тъй като той изстреля по мене въпроси на разни езици — банг — банг — банг като картечница. И след това изведнъж каза: „Ол райт, приет сте на работа.“ Шерпите ме смятаха за луд, че се съгласих, а известно време и аз мислех така. Но постепенно обикнах професор Тучи не по-малко от другите хора, които познавах.

Когато завършиха приготовленията, ние се насочихме на север от Гангток. В групата бяха, освен професора и аз, още трима италианци, негови асистенти, един шерпа — готвач, монголски лама, пътуващ от Дарджилинг за Лхаса, и както обикновено местни носачи, които работеха при нас по няколко дни и след това се сменяха от други. За разлика от повечето експедиции ние имахме на разположение много животни — около сто мулета за товарите и коне за нас, дадени ни от сиккимското правителство. Към товарите, освен храната и съоръженията се включваха много сандъци и кошове, които щяха да се пълнят с разни предмети за колекцията на професора, а така също оръжие и разни промишлени стоки, предназначени за подаръци в Тибет. Още от самото начало бях натоварен да се грижа за всички тези неща. „Не искам да се безпокоя“ — заяви професорът. Той дори ми предаде ключовете от личния си багаж и много пари, за да посрещам разходите по пътя. Може би трудно се работеше с него, но аз бях доволен и поласкан от доверието, което ми оказа.

Пътят ни минаваше през сиккимските предпланини. За пръв път яздех през цялото време и тъй като не бях привикнал, седалището ме болеше по-силно, отколкото някога са ме болели краката в планината. Някои дни правехме продължителни преходи, а през други по-къси. Невъзможно бе да се предвиди кога Тучи ще тръгне, спре или ще се отклони от пътя към някой град или манастир, където се надяваше да намери интересни неща. Както споменах, той бе голям учен, знаеше много повече за страната, отколкото хората, които я населяваха. Никога не можах да определя колко езика знае. Често започваше разговор с мене на един език, след това неочаквано преминаваше на друг и свършваше на трети. Фактически единствените езици, на които не можехме да се разберем, бяха нашите родни езици — италиански и шерпски.

От него научих различни неща, които не знаех по-рано. В едно и също време пътешествувах и ходех на училище. Манастирът не бе вече просто сграда, построена от камъни, в която живееха монаси, а място, пълно с ръкописи и старинни изделия на изкуството. Всичко, което виждахме, имаше своя история и смисъл. Когато навлязохме в истинските планини, минахме покрай Кангченджунга и дори за този връх, който познавах така добре, научих много нови неща — например за неговото име, което винаги приемах за дадено, както човек прави с обикновените неща. Сега открих, че то е съставено от четири тибетски думи: канг, означаващо сняг, чен — голям, дзод — имане или съкровище, и нга — пет. Така че правилно трябва да се напише Канг-чен-дзод-нга, което означава „Големия сняг с петте съкровища“ (отнася се за петте отделни върха на планината). Съкровищата също си имат специфични имена според преданията: тца — сол, сер дханг йе — злато и тюркоаз, дхам-чой дханг нор — свещени книги и богатство, мтсон — оръжие, и лотхог дханг мен — плодородие и лекарство. Оттогава завинаги запомних, че нашите планини не са само лед и сняг, а са свързани с много исторически предания и легенди.

Оставяйки Кангченджунга назад, ние пресякохме границата и влязохме в Тибет. В първия град — Ятунг, ни се случи неприятност. Изглежда, че тримата италиански спътници на Тучи нямаха съответно разрешение за влизане в страната и тъй като не проявиха готовност да хитруват и да се крият като Ърл Денман, трябваше да се върнат обратно. Към останалите участници в експедицията тибетците се отнесоха гостоприемно. Подобно на сиккимците те ни дадоха животни за нашите товари и скоро тръгнахме отново. На професор Тучи всичко наоколо бе познато, тъй като преди това често бе минавал по този път. Въпреки че бях ходил шест пъти в Тибет, познавах само района на Еверест и Ронгбук, а на север, където се движехме сега, всичко бе ново за мене. Сърцето ми биеше ускорено. Вълнувах се, сякаш приближавах подножието на Чомолунгма. Най-после отивах в Лхаса!

Англичаните са ми казвали, че на тях това им звучи като многократно повторение на „money-penny-hum“ (пари-пени-хъм). А това е религиозното, мистично псалмопение на будистите. Буквално тези думи означават „скъпоценният камък е в лотоса“, но те също имат скрит и символичен смисъл, познат само на най-учените лами. Навсякъде, където има будисти, можете да чуете това псалмопение, но особено в Тибет. До въртящите се молитвени колела, под веещите се молитвени знамена:

Ом мане падме ом… Ом мане падме ом…

Тибет е свещената земя, а Лхаса най-святата от всички светини. Всеки будист мечтае да я посети поне веднъж в живота си, както християните мечтаят за Йерусалим или мюсюлманите за Мека. Моите родители винаги са копнели за това, но не можаха да осъществят мечтата си и сега чувствувах, че не отивам само за себе си, а и за тях. Отивах за цялото си семейство, за всички, които ми бяха скъпи. Купих яково масло, за да запаля от тяхно име кандилата в храмовете и манастирите. Въртях молитвените колела с пергаментните свитъци вътре. Като мислех, че може би благословията на покойната ми тъща ми помогна да направя това пътешествие, молих се най-много за нея. Всред моя народ се говори, че ако човек не посети Лхаса, животът му на земята е безполезен. Чувствувах като че ли животът на близките ми се сливаше с моя живот.

Аз съм религиозен човек. Вярвам в бога, в Буда и в моя дом винаги е имало молитвен кът или молитвена стаичка според будисткия обичай. Но аз не съм ортодоксален будист. Не вярвам много в ритуали, а в суеверия никак. През живота си съм бил на твърде много планини, за да вярвам, че те се обитават от демони. И в призраци нямам много вяра, макар че преди няколко години безуспешно търсих една жена призрак, за която много се говореше, че обитавала Тоонг Соонг Бусти. Нещо повече, познавам твърде много хора от други вероизповедания, за да считам, че те се заблуждават и че само будистите са прави. Аз не съм образован човек, нито лама, нито учен, за да се занимавам с теологически разсъждения, но смятам, че на земята има място за много вероизповедания, както и за много раси и народи. Бог и голямата планина си приличат. Към него трябва да се пристъпи не със страх, а с любов.

Истинската религия е едно нещо. Нейните външни форми и прояви за съжаление могат да бъдат съвсем друго. При будизма, както при всички други вероизповедания, стават неща, които нямат много общо с почитането на бога. Някои от нашите лами са истински светци. Някои са големи учени, знаещи много тайни. Но има други, на чиито грижи не бихте поверили стадо якове, камо ли човешки души. Те са станали монаси само защото така могат да живеят добре, без да работят.

Всред шерпите се разказва една история, която винаги ми е харесвала, и предполагам, че не е напълно измислена. В нея се говори за двама лами, които пътували от село на село и в едно селище влезли в къща, където жената пържела наденици. Известно време те я наблюдавали, пеейки и въртейки своите молитвени колела, ала когато жената отишла в друга стая, единият от тях се спуснал и грабнал надениците от тигана. Обаче, преди да успеят да ги изядат, жената се върнала и ламата, като не знаел какво да прави, бързо ги скрил под островърхата си шапка. Те били готови да побегнат, но стопанката, която не забелязала, че надениците липсват, ги помолила да кажат една молитва и за нея и те се принудили да запеят отново. За известно време всичко вървяло добре, но изведнъж вторият лама забелязал, че надениците, които били на връвчица, висели изпод шапката на другаря му. За да го предупреди, без да се издадат, той внезапно променил молитвата, която жената и без това не разбирала. „Ом мане падме ом — пеел той, — надениците се показват. Ом мане — надениците се показват — падме ом.“ Обаче, вместо да направи нещо, първият лама неочаквано запял по-високо от всякога и започнал да подскача със странни отсечени движения. Другарят му изпаднал в отчаяние. „Ом мане падме ом — продължавал той. — Надениците! Надениците!“ Но другият скачал, сякаш в него лудували сто дявола. „Да се показва цялата свиня, ако ще — изведнъж изкрещял той. — Мене главата ми гори!“

Аз нямам намерение да подарявам наденици на ламите, за да ги крият под шапките си. Неотдавна след изкачването на Еверест ме помолиха да подаря пари за някакъв манастир близо до Дарджилинг, но след като размислих, отказах. Предпочитах да ги дам за построяването на странноприемница или приют за бедните, които посещават града, отколкото на шепа монаси, които биха ги употребили само за себе си.

Все пак, повтарям, аз съм религиозен човек. Иска ми се да вярвам, че съм такъв, именно защото се интересувам само от истините на моята вяра, а не от външните прояви и преструвки. На Еверест склоних глава и помислих за бога. И на това пътешествие през Тибет също мислех за него. Мислех за родителите си и за своята тъща, чиято вяра бе така силна, и знаех, че пътувам не само за себе си, но и от тяхно име.

Ом мане падме ом… Ом мане падме ом…

Минахме покрай стените мани така, че те винаги оставаха от лявата ни страна. Минахме покрай дълги редици чортени които пазят душите на умрелите. Минахме покрай веещи се молитвени знамена и въртящи се молитвени колела и древни манастири, кацнали върху самотни скали над голямото плато.

Най-после отивах в Лхаса.

 

 

Пътуването ни от Гангток до Лхаса продължи около двадесет дни. Когато се движехме, напредвахме твърде бързо поне за тази част на света, защото професор Тучи бе неуморим и нетърпелив. Но често спирахме в манастирите, за да търсим интересни неща. Професорът се интересуваше главно от стари книги, ръкописи и творби на изкуството. Но той не се държеше като турист на пазар. Той знаеше точно какво иска и какво не иска и обикновено ламите се учудваха, че той познава по-добре техните съкровища от самите тях. Вечерно време професорът стоеше до късно в палатката си, изследвайки разни предмети и вземайки си бележки, и се разгневяваше много, ако някой го безпокоеше. Понякога в полунощ или по-късно той изведнъж изхвръкваше от палатката и обявяваше: „Ол райт, свърших вече. Продължаваме по-нататък.“ И всички трябваше да станем и да тръгнем на път.

Най-сетне настана великият ден. Една сутрин пред погледа ни нямаше вече прашни равнини, якове и уединени манастири, а голям град в широка котловина между възвишенията. Виждаха се улици и площади, пазари и храмове, тълпи от хора и животни, а високо над тях, на края на града, огромният дворец Потала, където живее Далай лама. Спряхме се и гледахме. Аз си припомних молитвите. След това влязохме в Лхаса.

Тук професор Тучи бе добре познат от предишните му посещения, затова ни оказаха сърдечно гостоприемство и ни настаниха в голяма къща. В наша чест се дадоха много приеми от правителството и от частни лица — някои от тях преминаха на коне на едно поле извън града, зрелище, което не бях виждал дотогава. Отначало хората не можеха да определят какъв съм. По лице твърде много приличам на тибетец, но облеклото и маниерите ми бяха различни, и те се изненадаха, като откриха, че говоря езика им. Когато научиха, че съм шерпа, обсипаха ме с въпроси за планини и изкачвания, а на един прием беседвах с висши чиновници и им показах снимки от експедицията с швейцарците в Гархвал. Обаче те се интересуваха от Еверест. За другите планини въобще не бяха чували, но всички знаеха Чомолунгма. „Мислите ли, че някога ще бъде изкачен?“ — питаха ме те. И аз им отговарях: „Няма нищо невъзможно за човека. Ако той се старае, някой ден ще успее.“ Тогава те казваха: „А не се ли страхувате да се изкачите на него? Там живеят богове и демони.“ На това отвръщах: „Не се страхувам от смъртта. Когато се движите по улицата, лесно може да ви се случи нещастие. А защо трябва да се страхувам в планината?“

Най-забележителното събитие от посещението ни в Лхаса беше срещата ни с Далай лама. И то неведнъж, а два пъти. В Потала ни преведоха през много стаи и дълги коридори и ни представиха на него в личните му покои. И макар че тогава той бе едва петнадесетгодишно момче, държеше се любезно и с голямо достойнство. Обикновено не се позволява да го гледате, в негово присъствие трябва да седите със склонена глава. Обаче професор Тучи като негов стар приятел имаше привилегията не само да засвидетелствува почитта си, но и да беседва надълго с него и докато те разговаряха, аз имах щастието да наблюдавам и да слушам. На края на всяка среща Далай лама ни благославяше. Напуснах Потала, мислейки за моите родители и за майката на Анг Ламу, и сърцето ми бе пълно.

След като споменах името Далай лама, би трябвало да разясня някои неща, свързани с него, които смятам, че малко хора от Запада знаят. Нито един тибетец не нарича с тази титла главата на своята църква, а го нарича Гиалва Римпоче. Гиалва означава „човек, който е победил“ или „завладял“, с други думи, божеството или Буда. Римпоче значи „скъпоценен“ или „свят“. Понякога второто име се употребява също и за други видни лами по ранг и превъплъщение, но Гиалва е запазено само за най-висшия от всички — превъплътеното божество. Незапознатият с външния свят тибетец дори не знае какво значи Далай лама. За него духовният глава има само една титла — Гиалва Римпоче — скъпоценния или светия Буда.

В Лхаса срещнахме двама интересни чужденци — Хайнрих Харер и Петер Ауфшнайтер. Те участвували в германската експедиция за изкачването на Нанга Парбат през 1939 година, но били задържани в Индия в началото на войната и интернирани от англичаните. След няколко опита те успели да избягат и като преодолели изключително трудния път през Хималаите, получили разрешение да се установят в Лхаса — всичко това по-късно Харер разказал в известната си книга, „Седем години в Тибет“. Когато се срещнах с тях, те вече бяха прекарали там повече от това време и макар че бяха обикнали Тибет и искаха да останат, естествено, проявиха силно желание да узнаят какво става по света. Харер особено се интересуваше от алпийските новости и аз му съобщих някои. Тогава той каза:

— Вие сте щастлив човек, Тенсинг. Можете да отидете, където пожелаете — в планините, на интересни експедиции. А аз бях военнопленник, пък и сега съм нещо подобно. Навярно никога вече няма да се катеря из планините.

Изведнъж той се усмихна и предложи:

— Може би ние двамата ще предприемем едно изкачване. Още сега. Какво ще кажете?

Ние дори обсъдихме това предложение почти сериозно, но, разбира се, имаше много проблеми и затруднения. Наскоро след това напуснах Лхаса. Няколко години по-късно, след като комунистите влязоха в Тибет, аз се видях отново с Харер в Дарджилинг. Той бе напуснал столицата заедно с Далай лама, който възнамерявал да избяга в Индия, обаче в пограничния град Ятунг младият владетел променил намерението си и Харер продължил сам. През тези седем години той бе обикнал много Тибет и само мисълта, че може би никога няма да се върне там, го натъжаваше.

Заедно с професор Тучи останахме в Лхаса един месец. След това отново се отправихме на път и през следващите седем месеца прекосихме целия Тибет. Той се надяваше да стигне до китайската граница на изток и след това да тръгне по нея, но това се оказа невъзможно, тъй като комунистите вече се готвеха да навлязат в страната, и дори Тучи, който не се страхуваше от нищо, предпочиташе да си спести случайни усложнения. Затова прекосихме няколко пъти другите части на Тибет и посетихме повече градове, манастири и места за поклонничество, отколкото допусках, че има в цяла Централна Азия. За мене това бе чудно пътешествие, което ми позволи да видя много от свещената земя на будистите, при това аз не бях обикновен турист, а всичко, което виждах, ми се обясняваше най-подробно. Смятам, че дори всред твърде образованите хора едва ли има много, които в продължение на месеци са имали за личен учител такъв знаменит професор.

Тучи се отегчаваше и нервираше от паричните въпроси и все повече и повече ги предоставяше на мене. Също така, когато беше зает другаде, той често ме изпращаше сам до някой манастир с писмо на тибетски език, в което съобщаваше какво иска, и ако предметите бяха налице, доставях му ги. Ламите започнаха да ме наричат негов нйеба ла, което значи „посредник“ или „управител“, а що се отнася до мене, аз научих толкова много, че можех да напиша пътеводител за манастирите в Тибет. Постепенно нашите многобройни сандъци и кошове започнаха да се изпълват с колекциите на професора, а и моите също, макар и в по-малък размер. Винаги съм имал слабост към редки и интересни предмети, а това бе единствен случай в живота ми да задоволя тази слабост. Днес домът ми в Дарджилинг е пълен със сувенири — маски и саби, шарфове и украшения за глава, вази и молитвени колела — всички донесени от това пътешествие.

Но едва към края на пътуването ние се натъкнахме на най-интересните находки както за Тучи, така и за мене. На това свое осмо посещение в Тибет той упорито търсеше прочут религиозен ръкопис от преди две хиляди години, написан на санскритски върху дървесна кора, който учените вярваха, че все още съществува, но не бяха успели да го намерят. Тучи смяташе, че той е бил написан в Туркестан, където по това време се разпространил будизмът, но според неговата теория, основана на дълги проучвания, преди много години ръкописът бил пренесен в Тибет и специално в един стар манастир, наречен Гангар. И така ние отидохме в Гангар и започнахме да търсим. А това не беше лесно, тъй като ламите, изглежда, нищо не знаеха за него и хиляди старинни свитъци и ръкописи трябваше да бъдат разпределени и внимателно проучени. Докато се ровехме в праха и паяжините, дните отлитаха и аз започнах да се обезсърчавам. Реших, че ръкописът или не е там, или ако е там, никога няма да го намерим. Но Тучи не бе човек, който се предава, и търсенето продължи. Когато се съсредоточаваше в своята работа, той не мислеше за нищо друго и бе твърде разсеян. Една сутрин забелязах, че беше облякъл ризата си наопаки.

— Това е щастлив признак — му казах. — Може би днес най-после ще го намерим…

Така и стана. Случи се тъй, че аз попаднах на него — прашен, парцалив древен ръкопис, почти погребан под купове други ръкописи. Но Тучи го бе описал така добре, че веднага го познах, и когато му го занесох, той се развълнува толкова много, колкото би се развълнувал друг човек, ако откриеше златна или диамантена мина.

Едновременно, макар и не от такова значение, и аз имах своята щастлива находка, само че това не беше нито злато, нито скъпоценни камъни, нито ценни ръкописи, а кучета. През целия си живот съм обичал животните и тук, при ламите, открих два лхаски териера с дълъг косъм, които ми харесаха толкова много, че пожелах да ги взема със себе си. Ламите бяха любезни и щедри и ми ги подариха. Нарекох единия Гангар, по името на манастира, а другия — Тасанг. Те извървяха с мене целия път до Дарджилинг. По-късно дадох Тасанг на моя стар приятел Ангтаркей, а Гангар все още живее при мене и заедно с Анг Ламу се грижи за домакинството. Намерихме му другарка от същата порода и сега домът ни е пълен с кученца. Но това не задоволи Гангар, защото той не е домосед и аз подозирам, че половината от мелезите в Тоонг Соонг Бусти са негови деца или внуци.

Ламите не искаха да вземат пари и от професор Тучи за санскритския ръкопис. Те изтъкнаха, че знанието не се продава, а се дава свободно на нуждаещите се и само помолиха професора да направи копие в Италия и след това да им върне оригинала обратно. Все пак, когато си тръгвахме, той настоя да приемат петстотин рупии като подарък за манастира.

По това време вече бяхме прекарали в Тибет много месеци и Тучи, като скъта ценната реликва в най-здравия сандък, счете, че пътешествието му се е увенчало с успех. И така най-сетне се отправихме на юг и преминахме през високите проходи, които отвеждат надолу към Сикким и Индия. Тогава, естествено, не знаех, че това бе последното ми пътешествие до Тибет, поне до днес, тъй като наскоро след това дойдоха комунистите и сега границите на Тибет са здраво охранявани. Предполагам, че като шерпа мога да отида в Соло Кумбу и оттам през Нангпа Ла да премина границата с един от керваните, които все още пътуват нататък. Странното е, че аз би трябвало да отида преоблечен, както правеха хората от Запада, тъй като сега името ми е известно и ако тръгна под своето име, биха ме взели за съмнителна личност и вероятно ще ме върнат.

Но аз съм доволен, че можах да направя това пътешествие, докато имаше такава възможност. За спомен ми останаха Гангар, а също красивите и ценни предмети. Имам и много спомени от Лхаса и величествения Потала, от Далай лама и неговата благословия, от свещените гробници и храмове на самотните хълмове, от поклонничеството, което извърших в името на моите любими в Свещената земя на моята вяра. И днес я виждам, когато се развяват молитвените знамена. И днес я чувам, когато звънят молитвените колела.

Ом мане падме ом… Ом мане падме ом…

10
Моята родина и моят народ

„Моята родина“ казвам аз. Но какво разбирам под тези думи? В известен смисъл Тибет е моята духовна родина и все пак за тибетците аз съм чужденец. Планините са моя родина, но там човек не строи своя дом и не живее със семейството си. Някога Соло Кумбу беше моя родина, но сега съм само случаен гост там. Днес моят дом е Дарджилинг, който е новата и истинска родина на много от моите сънародници.

Но, разбира се, не на всички. Повечето от тях са все още в Соло Кумбу. Някои живеят в Ронгбук, други в Калимпонг и немного са се пръснали из Непал и Индия. Но Дарджилинг е център на тези, които могат да бъдат наречени „нови“ шерпи, които са се простили със старата родина, със стария начин на живот, които участвуват в големите експедиции и са станали част от съвременния свят. От Лхаса, от Еверест, от Гархвал или Читрал, от Делхи или Лондон аз винаги се връщам в „родината“ — Дарджилинг.

Преселването от Соло Кумбу е започнало преди много години. Първите преселници са дошли по най-различни причини и са вършили всякаква работа. Но преди около петдесет години някои от английските изследователи на Хималаите, като д-р Келас и генерал Брюс, започнали да наемат шерпите за работа в планините и почти веднага станало очевидно, че именно тук те били на мястото си. По време на големите експедиции на Еверест през двадесетте и тридесетте години все повече и повече от моите сънародници изминавали пътя от Непал до Индия и не след дълго шерпите носачи станали такава необходима част от експедицията, както палатките, храната, въжетата или самите алпинисти. Разбира се, не всички се заели с тази работа, но доста се заловили, и то с такъв успех, че днес в съзнанието на много хора името шерпа е равнозначно на планинар.

Ние дойдохме от планините. Сега се връщаме към тях. Но това става по съвсем различен начин, а и нашият живот между експедициите също се отличава от преди. В Соло Кумбу всички бяхме селяни, а в Дарджилинг сме граждани и малко от нас се занимават с обработване на земя и отглеждане на добитък. Наистина аз споменах чайните плантации и понякога в напрегнатите сезони на тях работят нашите мъже и жени. Веднъж преди войната и аз самият работих няколко месеца. Но обикновено трудоспособните мъже прекарват почти половината от годината в експедициите, а през другата половина са работници, каруцари или водачи на туристи. Що се отнася до мене, след изкачването на Еверест, естествено, настъпиха големи промени, но за това ще разкажа по-нататък. В продължение на много години животът ми в Дарджилинг не се отличаваше от живота на повечето шерпи и за него именно става дума сега.

Нашият народ се намира в процес на изменение и какво ще стане в бъдеще, трудно е да се каже. Но досега, въпреки че напуснахме родината си, ние се държим заедно и всред нас не е имало много бракове с чужденци. Повечето от шерпите живеят в Тоонг Соонг Бусти, разположен на стръмен склон в покрайнините на града, а останалите — в съседния квартал Бутиа Бусти, където живеят също сиккимци и тибетци. Ние живеем като в комуна и много неща използуваме общо, в това число и жилищата, които обикновено представляват дълги дървени постройки с по няколко стаи — по една или две за семейство, — а сервизните помещения, като кухни и клозети, са общи. През последните години в Тоонг Соонг бе прокаран електропровод и в някои семейства има по някоя и друга електрическа лампа. Все пак в повечето случаи условията за живеене са примитивни.

Подобно на повечето от хората ние сме бедни и се нуждаем от пари. Но ние сме обикновени хора, непривикнали на много и досега не сме се притеснявали особено. В Соло Кумбу малкото пари, с които си служехме, бяха непалски, но в Дарджилинг, естествено, вървят индийските рупии и с рупии ни плащаха на всички експедиции. Те са по-скъпи от непалските рупии и когато поспестим малко, се стараем да изпратим по нещо на близките си в родното място. Но обикновено имаме повече дългове, отколкото спестявания. Щастливи сме, че живеем като голямо семейство. Постоянно си помагаме един на друг, даваме си пари назаем без лихва и се разплащаме, когато получим възнаграждението си при свършване на експедицията. Повече от всякога аз бях потънал в дългове тъкмо преди експедицията за Еверест през 1953 година, когато дължах на приятели хиляда рупии. И ако не беше се случило това, което стана, и наградите, които последваха, вероятно щях да ги изплащам с години.

Някои от нашите стари обичаи вече изчезнаха, а други се променят бързо. Ние не се придържаме към отживели традиции, както народите с по-стара култура, а лесно се приспособяваме към нови идеи и обичаи. В известни отношения обаче все още следваме обичаите на нашите прадеди и един от тях, свързан с имуществото, е, че по-младият син наследява повече от по-стария (същото се отнася и за дъщерите), а също и родовото име както в моя случай Ганг Ла. Новороденото дете получава името си на третия ден, но по-късно, ако има сериозно основание, то може да бъде променено, както стана и с мене.

Чужденците винаги са бъркали имената на шерпите. Някои обясняват това с честото повтаряне на имената, но аз не съм съвсем съгласен с това, тъй като безспорно между нас няма толкова популярни имена, като например Смит у англичаните или Сингх у сикхите. Мисля, че затрудненията се дължат на други две причини: първо, ние нямаме фамилни имена, които да са общи за всички членове на семейството, и второ, тъй като нашият език няма писменост, те се записват по най-различен начин от хората. Това, което не знаете, не се нуждаете от него. В Соло Кумбу името бе съчетание на звукове и нищо друго. Обаче в съвременния свят нещата са по-сложни и понякога се налага да си служите с различни имена за различни случаи. Може да звучи странно, но най-малко усложнения срещам в банката в Дарджилинг, където сега имам сметка. Когато попълвам чек на моята жена (което става твърде често), аз просто пиша Анг Ламу и се подписвам Тенсинг. Но на чужденците, които се запознават с нея, Анг Ламу им се струва доста интимно и те обикновено я наричат мисис Тенсинг, а у нас това не е прието. С моите дъщери, които ходят на училище, ръководено от европейци, положението е съвсем друго. Когато ги записвали там, оказало се, че Пем Пем и Нима, единствените им имена на шерпски език, не са били достатъчни за документите. Така се появи второто ми име, което няма нищо общо с презимето, и сега за тяхно недоумение те са известни като мис Норгей.

Както в повечето езици шерпските имена имат също свое значение. За моето име — богатият, щастливият привърженик на религията, аз вече казах. Твърде популярното име Анг, което се употребява както за мъже, така и за жени, означава мила или любима. Ламу значи богиня и ако с моето собствено име не бе така лесно да се правят шеги, вероятно щях да си позволя някои съпружески коментарии. От другите по-разпространени имена Пху (по-правилно Бху) означава син, Нуима — слънце, Норбу — скъпоценен камък, Намгиал — покорител. Има и няколко по-известни имена, които съответствуват на дните в седмицата, като Дава — понеделник, Пасанг — петък и Пемба — събота. Повечето от фамилните или родови имена като моето Ганг Ла произхождат от наименованията на местности или събития в историята на семейството. Най-известните от тях са Мурми, Шерей, Рукпа, Мендава и Тактукпа. Ако ме попитат защо те не се употребяват, отговорът ми е, че на шерпите това би звучало така странно, както на англичанина, ако някой се наричаше Уилям Пикадили или Трафалгар Джонс.

Предполагам, че във всяка страна съществуват шеги за хората от друга страна, че си приличат един на друг. По време на експедициите хората от Запада понякога са казвали, че не могат да различат шерпите, но и ние също изпадаме в подобни затруднения, особено когато лицата им са полускрити от големи бради, както те обикновено ходят в планините. Подобно на повечето народи от монголски произход ние имаме твърде редки бради и възрастният мъж се бръсне не повече от веднъж в месеца. Все пак при малко повече усилия можем да отгледаме мустаци, за което аз лично дадох доказателство през последните няколко години. В Соло Кумбу мъжете, както и жените сплитат косите си в дълги плитки по тибетски обичай и окачват по ушите си обеци и украшения. Обаче почти всички, които дойдоха в Дарджилинг, отдавна се отказаха от тези обичаи. Както споменах, още със самото си пристигане отрязах косите си къси и оттогава никога не съм носил дълги коси, а обеци не съм носил, откакто бях момче, макар че дупчиците на ушите ми още стоят.

Черна коса, тъмни очи и гладка жълто-кафява кожа са типични за моя народ. Чертите на лицата ни, разбира се, са монголски, но не така подчертано, както у китайците или дори у тибетците, а носовете и очите ни се срещат в най-различни форми и размери. На ръст не сме високи, а по телосложение обикновено сме набити и здрави, макар и не така, както може да се очаква, имайки предвид работата, която вършим, и големите товари, които носим. Моят ръст е 1,72 метра и в най-добър случай тежа около 72 килограма, така че съм малко по-висок и по-слаб от средния тип.

Повечето от нашите жени в Дарджилинг носят традиционното шерпско облекло, което се състои главно от тъмна, обгръщаща цялото тяло рокля и тъкана вълнена престилка с ярки хоризонтални ивици. Мъжете обаче до голяма степен са възприели европейското облекло, особено спортни ризи, алпийски клинове, пуловери и други, получени от експедициите. За разлика от индусите и непалците почти всички носим обувки, европейски тип, ако можем да си доставим, в противен случай носим тибетски плъстени ботуши. При официалните случаи след изкачването на Еверест често носех индийски дрехи — тесни бели панталони и дълго до коленете черно сако с висока яка. Обикновено нося английски или швейцарски спортни дрехи и с тях съм привикнал толкова много, че се чувствувам едва ли не маскиран, когато облека традиционните дрехи на моите прадеди.

Причината за успеха на шерпите в експедициите се крие не само в нашите здрави гърбове и крака или в любовта ни към планините, но и в навиците ни на хранене. Повечето от източните народи — индийци, мюсюлмани, ортодоксални будисти и почти всички по-малки народности — спазват при хранене строги религиозни правила и затова е твърде трудно да се осигури изхранването им в дивите местности. А шерпите ядат всичко — както пресни, така и сушени продукти или консерви — и като делят същите провизии със своите сахиби, спестяват грижата за доставяне на специална храна. У дома в Дарджилинг, както и в Соло Комбу основната ни храна са задушени картофи, смесени с месо или зарзават. След идването ни в Индия започнахме да ядем твърде много ориз, често подправен със сос от къри^[8]. Любимо ястие е традиционното шерпско мо-мо — супа с топчета от тесто и месо, което според професор Тучи много напомняло италианското равиоли.

Най-много у нас се пие чай, чай и пак чай — толкова чаши на ден, колкото сме в състояние да погълнем, също както англичаните. В миналото го пиехме по тибетски с яково масло, но в Дарджилинг няма якове и сега пием чай по европейски — със захар и мляко. Когато почувствуваме нужда от нещо по-силно, поднасяме чанг — нашето шерпско пиво. Обикновено производството му е домашно. Всяко семейство си вари чанг от ориз, ечемик или от други зърнени храни в зависимост от вкуса и възможностите. Единственото нещо, което е невъзможно за добрия чанг, е да бъде слаб. Ние не го пием по обикновения начин като чисто питие от чаши или бутилки, а когато ферментиралата каша е готова, поставяме я в паница, наливаме топла вода и след това смучем получената течност с бамбукови сламки. Често паницата е голяма и от нея може да пият не само един човек, а всички присъствуващи и когато чангът намалее, домакинът долива топла вода, докато смята, че е време гостите да си отиват.

Ние сме общителни. Обичаме да си поприказваме, да се смеем, да пеем, а също обичаме и нашия чанг и обикновено често го доливаме, защото искаме гостите ни да останат по-дълго. В същност, ако те не изпият поне три паници чанг или толкова чаши чай, смятаме ги неучтиви и се обиждаме. Може би на индусите и мюсюлманите, които съвсем не пият, нашите нрави им се струват твърде свободни и разпуснати, но изобщо бих казал, че ние пием нито повече, нито по-малко от повечето народи, които нямат такива забрани. Що се отнася до мене, аз обичам чанг а така също много европейски напитки, които в последно време имах възможност да опитам. А и цигарите ми харесват. Но за щастие мога да ги откажа, без да чувствувам липсата им, и това правя винаги преди и по време на експедиция. Също така не пуша и не пия, когато се намирам всред хора, които мога да оскърбя по религиозни причини.

Повечето шерпи обичат да пътешествуват. С голямо желание навестяваме нашите приятели и приемаме техните посещения и макар че може би се показваме свенливи, обичаме да се запознаваме с нови и интересни хора. Играем помежду си хазартни игри със зарове или карти. Страхувам се, че често прекаляваме с шегите.^[9] Физкултурата и спортните игри играят незначителна роля в живота ни, вероятно защото досега не сме имали възможност да ги научим, но най-вече поради естеството на работата ни. След нея ние рядко имаме охота за допълнителни упражнения. Обаче много шерпи, в това число и аз, обичаме конете и язденето. На някого може да му се струва, че поставянето на краката в стремената изисква много усилия, но в Дарджилинг постоянно стават конни състезания, където може да се залага. Неотдавна аз си купих кон и участвувам с него в надбягванията, но, признавам си, не като жокей. Приятелите ми казват, че съм на път да стана шерпския Ага Хан.

В много от нашите прояви участвуват наравно и жените, които имат по-добро положение и повече свобода, отколкото мнозинството от жените в Азия. Вкъщи, както много пъти съм имал случай да се убедя, те са пълни господари, обаче животът им не се заключава само в това и често те вършат работа, която обикновено се смята за мъжка. Както вече споменах, като девойка Анг Ламу е носила товари из улиците на Дарджилинг, а много жени не само правят това, но работят като редовни носачи в експедициите и изминават целия път до базовия лагер. Повечето шерпанки са ниски на ръст, а някои от тях дори дребни. По сила и издръжливост са равни почти на мъжете и има жени, които носят товари, достигащи две трети от собствената им тежест.

Разводът у нас се допуска. В такива случаи този, който иска да се разведе, независимо дали е мъж или жена, трябва да заплати известна сума на другия и след това е свободен. В Тибет, откъдето са дошли нашите прадеди, е разпространена както полигамията, така и полиандрията, като последната обикновено се изразява в това, че двама или повече братя имат една жена, с което целят да запазят имуществото си в семейството. Но всред шерпите в Соло Кумбу това вече рядко се случва, а в Дарджилинг никак. При свободата и равноправието между половете, които съществуват у нас, една съпруга или съпруг е почти всичко, с което един мъж или една жена могат да се справят.

В последно време стана голяма промяна в живота на нашите деца. Най-сетне те получават образование. В миналото единственият начин шерпа да научи нещо бе да постъпи в манастир. В Дарджилинг за съжаление положението бе по-лошо, отколкото в Соло Кумбу, тъй като тук няма наши манастири (само сиккимски и тибетски) и има много малко лами. Напоследък обаче нещата се подобриха. След войната много от нашите деца започнаха да посещават непалските училища, каквито в Дарджилинг има няколко, а през 1951 година бе открито неголямо шерпско училище. В началото на моя разказ споменах, че липсата на образование бе голяма беда в живота ми и според мене е от голямо значение, че подрастващото поколение ще получи това, което аз пропуснах. Моите дъщери Пем Пем и Нима учеха няколко години в едно от непалските училища, но сега, след като възможностите ми позволяват, те посещават училището при католическия манастир „Лорето“, което съществува от много години в Дарджилинг под ръководството на ирландски монахини. Това не значи, че те ще станат католички. Но те ще научат да говорят свободно английски, ще се срещат с различни хора и ще получат добро съвременно образование.

Но покрай хубавите неща мисля, че има и нещо лошо. Забелязал съм, че много млади шерпи не знаят почти нищо за нашите стари нрави и обичаи. Те едва говорят и шерпски език. Страхувам се, че много от новите им представи и схващания не са родени от учебниците, а от филмите.^[10] Но може би това е цената, която винаги трябва да се заплати от народа, преминаващ от стария прост живот към съвършено нов, и все пак по-добре е да се учиш и растеш, макар и да правиш грешки, отколкото да тъпчеш на място.

В предшествуващата глава говорих за моята будистка вяра. Подобно на мене по-голямата част от „новите“ шерпи са религиозни, но не фанатици. В сърцата си те хранят любов към бога, обаче имат отрицателно отношение към суеверията и ритуала. Тъй като нямаме наш манастир в Дарджилинг, нямаме и истински религиозен център за богослужение, затова пък почти всички имаме в домовете си кът за молитви, където се съхраняват свещите и тамянът, молитвените колела и изображенията на Буда — най-важните символи на нашата вяра. Щастието ми се усмихна повече, отколкото на другите, и сега в новия си дом имам цяла стая, отредена за молитви. В нея пазя скъпите и свещени предмети, донесени от Тибет, и там моят зет — ламата Нуанг Ла, прекарва по много часове през деня, като пали свещи и кади с тамян, върти молитвените колела и се моли за всички нас. Навън на стръмния хълмист двор поставих няколко високи бамбукови пръта, на които се развяват молитвени знамена на фона на далечните снегове на Кангченджунга.

Както у повечето народи нашите най-важни обреди са свързани с раждането, женитбата и смъртта. Ние изгаряме покойниците, освен малките деца, които погребваме. Изключение се прави за починалите високо в планината. Тях също погребват — хората или самата природа.

За важни случаи, както и за всеки, който пожелае, имаме малък храм в Тоонг Соонг Бусти. Вътре в него се намира един-единствен предмет — голямо молитвено колело, почти два човешки боя, изпълващо едва ли не цялото помещение. То се поставя в движение чрез въже и когато се върти, звънти като гонг. Често, когато минавате покрай храма, можете да го чуете, прогласяващо раждане или смърт или просто, че някой се моли вътре. Ом мане падме ом, нахлува в мислите ви. Ом мане падме ом… Защото знаете, че гонгът бие не само за новородените или за умрелите, а и за всички нас, които се въртим бавно на колелото на живота.

 

 

Аз казах, че съм живял три живота. И макар по различен начин шерпите като народ също имат три живота — в своята религия, в своите домове и в своята работа. В миналото всички бяхме земеделци и пастири, а в Соло Кумбу и сега мнозинството от населението се занимава с това. Сега някои от нас са търговци и занаятчии, а за в бъдеще мисля, че из нашите среди ще излязат лекари и правници, учители и учени и хора с най-различни професии. Но в света ние сме известни като планинари и надявам се, че повечето от нас ще си останат планинари. В това вярвам с цялото си сърце, защото това, което получихме от планините и което им дадохме, е твърде скъпо, за да се загуби.

Момчето шерпа поглежда нагоре и вижда планина. Поглежда надолу и какво вижда? Товар. То повдига товара и се отправя към планината или ако не право към нея, поне нагоре и надолу. Това е неговият живот — да носи товар нагоре и надолу. И в него не вижда нищо необикновено или неприятно. Товарът не е нещо, което му създава мъка, с което се бори или проклина, а почти част от тялото му. Главната тежест пада на широк ремък, който се поставя не на раменете, а през челото — продължителният опит ни е научил, че това е най-добрият начин за носене. Така възрастен шерпа може да носи около петдесет килограма в обикновена местност и от тридесет до тридесет и пет по стръмните склонове. По този начин и аз самият през целия си живот съм носил товари до неотдавна. При последните експедиции като сердар или член на експедицията имах други задължения и затова носех по-малко, а на големи височини предпочитах да преметна раница през рамо по западен маниер.

Много хора, изглежда, не разбират какво точно шерпата върши по време на експедиция. Първо трябва да разясня, че той няма нищо общо с водача в Алпите, който води хора по планините, където се е изкачвал често преди. В Хималаите никой не познава така добре планините или въобще не ги е изкачвал по-рано. Освен това ние не сме подготвени да учим хората как да се изкачват, а дори и да бяхме, това не би имало никакво значение в експедициите, тъй като с нас са най-добрите майстори в света. В началото ние малко се различавахме от носачите, които на Изток наричат кули. „Кули“ е дума, станала вече твърде неприятна в Азия. По навик или може би поради превратна представа ние все още понякога си служим с нея (никога за себе си, разбира се, винаги за някой друг), но „кули“ има толкова унизителен и робски смисъл, че ние чувствуваме непоносима обида, когато хората от Запада си служат с нея. За шерпите обаче това не представлява вече проблем, тъй като за нас отдавна не само не се говори, но и не се мисли като за кули. „Местните кули бяха освободени — можете да прочетете в някоя книга, — но шерпите продължиха нататък“. Или: „Кулите се върнаха от базовия лагер, а шерпите се изкачиха по-високо“. В течение на много години ние извоювахме нашата слава и се гордеем с това.

Това не значи, че сега не носим товари. В действителност ние се гордеем отчасти с това, че пренасяме повече, по-далече и по-високо товари от които и да било други хора в света. За разлика от повечето обикновени хора ние не се страхуваме от планините и носим товарите по ледници и ледопади, по хребети и урви, през виелици и лавини до крайния предел на човешката издръжливост. Като се изключат няколко експедиции в Пакистан през последно време, в които не ни позволиха да участвуваме по политически причини, шерпите са устройвали най-високите лагери на всички по-големи експедиции в Хималаите през двадесетия век, а след това в много случаи заедно със сахибите сме щурмували върхове.

Но това не е всичко, което правим. С годините научихме много от алпийската техника и сега можем да окажем помощ и в други отношения: избор на маршрут, копаене на стъпки, употреба на въжета и избор на места за лагери. Освен това считаме за свой дълг да се грижим за сахибите. Приготвяме им храната, носим чай, проверяваме съоръженията и се стараем да се чувствуват удобно в палатките си. И не правим това, защото сме задължени, а защото така искаме — не като слуги, а като добри другари.

За работата сме възнаградени. Заплатата ни постепенно растеше. Към нас се отнасяха любезно и с уважение. Званието тигър бе създадено за удостояване на тези, които се изкачват най-високо, а някои от нас бяха назначени за сердари с права и задължения, отговарящи на старши сержант във войската. Всичко това е хубаво и радващо. Като всички хора ние искаме работата ни да се оценява по достойнство. Но истинската награда и истинската причина за нашите усилия е по-проста и по-дълбока. Ние вършим работа, към която се стремим с желание, за която сме родени и която обичаме.

Хималайският клуб, за който загатнах по-рано, играеше значителна роля в живота на шерпите. Съставен предимно от англичани, няколко индийци и хора от други националности, които се интересуват от високите планини, той самият не изпраща експедиции, но участвува в тяхното организиране и служи като особен род ликвидационна къща за почти всички експедиции. Един от секретарите на клуба живее постоянно в Дарджилинг, за да опознае шерпите, и когато някоя експедиция потърси помощта ни, той ни свиква и подбира от желаещите да отидат.^[11] Той определя възнаграждението и другите условия на работа, организира пътуването ни, ако е необходимо, и изобщо действува като посредник и на двете страни. Когато дойдох в Дарджилинг от Соло Кумбу и се опитвах за първи път да се включа в експедиция за Еверест, секретар беше някой си мистър Кид. По-късно, в продължение на много години, секретар бе мистър Лудвиг Кранек, който въведе системата да се записват сведения за работата на шерпите. А напоследък този пост заемаше мисис Джил Хендерсън, съпруга на англичанин, собственик на чайни плантации, която извърши много от подготовката за големите следвоенни експедиции.

Клубът и неговите секретари извършиха добра работа, но шерпите недоволствуваха от заплащането и сега ние се стремим да уреждаме тези въпроси със своя собствена организация. Създадена през двадесетте години, тя се наричала Съюз на шерпите будисти и се е занимавала главно с религиозни проблеми. През тридесетте години и през време на войната тя не разви почти никаква дейност, но неотдавна бе възстановена, думата „будисти“ изхвърлена от наименованието и сега организацията решава не религиозни, а всякакъв род практически въпроси, които засягат нашата общност. Различни комисии се занимават с отделни проблеми и нужди, много от които се отнасят до материалното ни благополучие. Така например, ако работещ член на семейството боледува повече от две седмици, Съюзът му плаща определена сума, докато оздравее. А в случай на смърт отпуска двадесет рупии за разноски по кремацията. Сега тя започна да действува като посредник и професионален съюз на работещите в експедициите шерпи, стараейки се да постигне по-високо заплащане на труда, отколкото размера, определен от Хималайския клуб, а така също по-добро обезщетение за пострадалите и за семействата на загиналите. Сега Съюзът има осемдесет и двама членове и аз имам честта да му бъда председател. Мисля, че той може да свърши полезна работа за подобряване положението не само на своите членове, но и на нашия народ.

Както всички хора, така и ние имаме немалко грижи. Ние също трябва да храним семейства, да отглеждаме деца, да плащаме дългове и да отделяме нещо настрана за старини. Но, както отбелязах вече, за по-голямата част от нас работата ни не е само източник на съществуване. Може би не е необходимо да споменавам въобще това, а само да изтъкна най-важното. Нима не е ясно, че подвизите на шерпите в планините не са дела, които хората биха извършили само за пари?

Мислите ми се връщат към отминалите години и големите изкачвания. В началото на столетието нашите хора участвуваха в първите изследвания на много от големите върхове. През двадесетте години на Еверест те изнесоха своите товари на височина повече от 7900 метра, с шестстотин метра по-високо от дотогавашния рекорд. Никой никога не е твърдял, че на шерпите плащат да се изкачат до върха на някоя планина и все пак през тридесетте години те на два пъти се изкачиха заедно със своите сахиби на най-високите от покорените дотогава върхове. Първо, на Джонсонг пик, изкачен от тигъра Лева и Тцинабо, а след това на Камет, достигнат също от Лева, който участвувал в последния щурм с измръзнали крака и по-късно загубил почти всичките си пръсти. Оттогава нашите хора са били на всички големи планини, където са ходели експедиции — K2, Кангченджунга, Нанга Парбат, Нанда Деви, Анапурна и много други — и навсякъде са помагали при устройването на най-високите лагери. На K2 през 1939 година Пасанг Дава Лама се изкачи заедно с американеца Фриц Виснер на 230 метра от върха на втория по височина връх в света, а петнадесет години по-късно, през 1954 година, участвувайки в една австрийска експедиция, той достигна седмия по височина връх — Чо Оиу. През 1953 година на Еверест седемнадесет шерпи стигнаха Южното седло на почти 8000 метра височина, а други двама, освен мене, се изкачиха по-високо.

Спомням си за шерпите, които отидоха в планината и не се върнаха. Много, твърде много от нас загубиха живота си в Хималаите, повече отколкото всички алпинисти от всички други народи, взети заедно. През 1922 година на Еверест загинаха седем; през 1934 и 1937 година на Нанга Парбат — петнадесет; на десетки други върхове, по един, по двама или трима — в бури и лавини, от падания, измръзване или изтощение. Обикновено причините за смъртта бяха нещастни случаи. Но понякога нещастията се дължаха на смелост и самопожертвуване. Нито един шерпа няма да забрави Гейлей, който остана с Вили Меркл на Нанга Парбат. И всички ще помнят Пасанг Кикули на K2. Кикули бе един от най-добрите ни планинари през тридесетте години и е участвувал в повечето големи експедиции от това време, а през 1939 година беше сердар на американската експедиция на K2. При този опит Виснер и Пасанг Дава Лама стигнаха почти до върха, но при слизането възникнали редица затруднения и един от алпинистите Дъдли Уулф — заболял и трябвало да го оставят сам високо в планината, докато всички останали се намирали в базовия лагер. Другите сахиби били твърде изтощени, за да се изкачат отново, а времето се влошавало. Но Кикули заедно с шерпа Тшеринг изкачил за един ден 2100 метра — разстоянието от базовия лагер до лагер VI — вероятно най-дългото непрекъснато изкачване, извършено когато и да било на планина. На следващия ден Кикули и още двама шерпи, които били в лагер VI, стигнали до лагер VII, където намерили Уулф. Той бил още жив, но твърде слаб, за да се движи, и тъй като там не е имало място за тях, шерпите се върнали в лагер VI, за да пренощуват. На сутринта обаче Кикули повел отново двама от шерпите нагоре, твърдо решен да пренесе Уулф долу — повече не ги видели. Развихрила се буря. Всичко, което четвъртият шерпа можел да направи, било да се спусне от лагер VI към базата. Великият Кикули и другарите му дадоха живота си, за да спасят живота на друг.

Мисля за всичко това и се гордея, че съм шерпа. Убеден съм, че всеки, който знае нашите дела, не може да повярва, че ние ходим в планините само за няколко рупии.

11
По планини и по долини

Странно нещо са писмата. Въпреки че не мога нито да чета, нито да пиша, аз съм получил и изпратил толкова много писма, че едва ли мога да ги преброя. От Индия или Европа ми пишат и ме канят да участвувам в тази или онази експедиция, а след експедицията споделят впечатленията си или говорят за бъдещите си планове, или просто изразяват приятелските си чувства. Помолвам да ми прочетат писмата и винаги отговарям, диктувайки на някой, който знае съответния език, или ако няма такъв, служа си с английски, от който обикновено получателят може да преведе. Наистина през по-голямата част от живота си съм имал малко работа с писалки и пишещи машини и все пак те са поставяли началото на много от моите приключения.

През зимата на 1948 година моят стар приятел от Дун Скул и Бандар Пунч мистър Гибсън ми съобщи, че ме е препоръчал за някаква работа в Отдела за експериментални изследвания при индийската армия. Наскоро след това ми се обадиха и от отдела. Резултатът бе, че през тази и през следващата година заминах като специален инструктор в Северозападна Индия, където обучавах войскови части по алпийска техника. В преподаването се включваше не само придвижване, но и устройване на лагери, приготовляване храна на открито, използуване на съоръженията и грижите за тях и почти всичко, свързано с начина на живеене в дива местност. Работата беше много интересна и аз бях доволен. Първата година работех в провинцията Кулу, а втората — в Кашмир. Базата ни се намираше в курорта Гулмарг. Тъй като и в двата случая обучението ставаше през зимата и във висока местност, имах възможност за пръв път след Читрал през време на войната да ходя често на ски. За работата си като инструктор получих свидетелства от войската. А пързалянето със ски бе за мое лично удоволствие и единствените официални документи, които останаха от него, бяха доста дупки в снега.

 

 

През пролетта на 1949 година в Дарджилинг се случи нещо тъжно. Франк Смайт, с когото бях ходил на Еверест и който бе може би най-известният от всички алпинисти, посещавали Хималаите, пристигна отново в града и бе сърдечно посрещнат. Този път той не идваше с експедиция, а сам, за да фотографира планини и планински цветя (в което беше голям специалист), и аз му помагах в подготовката.

Обаче почти изведнъж стана ясно, че той не бе същият, какъвто го знаехме отпреди, и това не бе само въпрос на възраст. Един път той посетил ателието на известния в Дарджилинг художник мистър Сейн, стар негов приятел. Преди да си отиде, Сейн го помолил, както е прието, да се разпише в книгата за посетителите. Смайт се приближил до масата, но вместо да се подпише веднага, застанал неподвижно с писалка в ръка, гледайки страницата. После се усмихнал леко и казал: „Странно. В момента не можах да си спомня собственото си име.“ След това се навел над книгата и се подписал бавно и внимателно. Но когато стигнал до датата, отново се затруднил. Написал октомври, замислил се за малко и го зачеркнал. След това отново се замислил, написал декември и го оставил… В действителност месецът бил май.

Един-два дни по-късно, движейки се с него по Човраста, аз самият бях поразен. Говорехме за разни работи, не помня точно какво, когато внезапно той се обърна към мене с променен глас: „Тенсинг, дайте ми моя ледокоп.“ Аз, разбира се, помислих, че се шегува и отвърнах също с шега. Но той продължаваше съвсем сериозно да иска ледокопа си. Мислеше, че се намираме някъде в планината и аз разбрах, че нещо с него не е в ред. Наскоро след това го взеха в болница и когато го посетих, той не ме позна — лежеше в леглото си с вторачени очи и говореше за изкачвания на големи планини. Лекарите установиха, че Смайт страда от рядка болест, засягаща гръбначния стълб и мозъка, и с възможната най-голяма бързина го изпратиха със самолет в Англия. Но очевидно и там не са могли да му помогнат, защото наскоро след това той почина. Така печално и преждевременно завърши животът на един от най-забележителните алпинисти.

 

 

Последиците от войната и от политическите безредици в Индия постепенно се заличаваха. Започнаха да се организират повече експедиции. Наскоро след заминаването на Смайт в Дарджилинг пристигна швейцарска група, водена от друг стар приятел — Рене Дитерт. Този път те се готвеха да изследват подстъпите към Кангченджунга в Непал. Предложиха ми да отида с тях и аз с удоволствие щях да се съглася, ако по същото време не бях се вече уговорил чрез писма с Х. У. Тилман да го придружа в Непал. Единственото, което можех да направя за швейцарците, бе да им намеря други шерпи и да им пожелая успех.

Тилман, разбира се, беше също стар приятел, един от най-добрите, които шерпите са имали. Аз се възхищавах от него на Еверест през 1938 година и се радвах, че ще бъдем отново заедно, макар че и двамата бяхме под впечатление на случилото се със Смайт. Заедно с други четирима шерпи заминах от Дарджилинг за Калкута, където се срещнахме с него и с двама негови сънародници, които го придружаваха, и оттам се отправихме на северозапад към южната граница на Непал. Всеки етап от пътуването се различаваше от предишния и ни предлагаше все по-примитивни средства на придвижване. Прекосихме Индия с влак до пограничното градче Раксаул. След това преминахме с камион покритата с джунгли предпланинска местност, наречена тераи и стигнахме в непалския град Бимпеди. По-нататък нямаше нито железопътна линия, нито шосета и тръгнахме пешком през ниските планински хребети към Долината на Непал, а багажът пътуваше бавно над главите ни по въжена линия. Аз изпитвах особено вълнение, защото колкото и странно да изглежда и въпреки близостта на Дарджилинг до границата, не бях ходил в Непал, откакто избягах за втори път от Соло Кумбу през 1934 година. Мисля, че сахибите също се вълнуваха, тъй като навлизаха в страна, почти изцяло непозната на хората от Запада. През цялата си история Непал е бил здраво затворен за тях, дори повече от Тибет, който поне е допускал отделни посетители и експедиции. Но сега Непал постепенно отваряше врати и Тилман и неговите другари бяха между първите, които влизаха.

Националността понякога е странно нещо. Макар че сега съм индийски гражданин, аз съм също и непалски както по рождение, така и според непалските закони. Но малко хора биха ме нарекли непалец или индиец, тъй като съм от друга раса и религия. В Соло Кумбу бяхме съвсем изолирани от останалата част на страната. Всичко, което ставаше там, почти не ни засягаше. Имахме свои обичаи и начин на живот и почти нищо не знаехме за страната, от която в политическо отношение бяхме част. По-късно, разбира се, научих твърде много и сега зная причините за неща, които в миналото просто приемах за дадени. Така например главната причина за продължителната изолация на Непал се крие в това, че той повече от едно столетие е бил управляван от голяма група съюзили се заедно семейства, наречени Рана, които отнели властта от кралете. Те притежавали почти всичко в страната и се страхували да поемат риска на каквато и да било промяна чрез допускане на чужденци или чужди влияния. Но през двадесетия век такова положение не може да се задържи дълго. Хиляди гурки, прочутите непалски воини, излезли от страната, за да участвуват в двете световни войни, се върнали с нови идеи и обичаи. Натискът на народните маси започнал да нараства, а също така давление оказвало и индийското правителство. В края на краищата след Втората световна война бил извършен преврат. Властта била отнета от семействата Рана и либерално настроеният и със съвременни схващания крал възвърнал правата си върху трона. Оттогава под управлението на ново демократично правителство Непал започна да става достъпен за външния свят.

И така неравната пътека от Бимпеди ни изведе на хребетите и пред погледа ни се откри обширната зелена Долина на Непал с Катманду в центъра. Слязохме в града. Най-после го виждах отново — за първи път, откакто избягах като тринадесетгодишно момче. Имаше много неща, които не съществуваха преди — нови сгради, електрическо осветление, телефони и дори няколко автомобила (пренесени на гръб през проходите от Индия). Но в основата си градът беше същият, както го помнех. Старите криви улички, гъмжащите от народ пазари, индуистките и будистките храмове, удивителните барелефи и статуи, а отвъд града яркозелените оризови поля и далечните снегове на Хималаите. Тъй като предната година бях в Лхаса, интересно беше да сравня двата града. Мислех, че те си приличат, защото едва ли има в света столици по-малко засегнати от западната цивилизация. Но между тях има и голяма разлика. Лхаса с нейната горда самотност е еднородна — изцяло тибетска, изцяло будистка, а Катманду от столетия представлява смесица от почти всичко, което се среща на Изток.

Както експедицията на професор Тучи, така и тази на Тилман нямаше за цел да изкачва планини. Обаче той не се интересуваше от ръкописи или произведения на изкуството, а от изследване на страната и двамата сахиби с него бяха учени. Питах се дали от Катманду няма да се отправим към Соло Кумбу и Еверест, но това не стана. Тръгнахме в обратна посока — на запад към една област, наречена Ланг Данг Хималая, където никога не бях ходил. Няколко дни се движехме през обработена земя с обширни оризови ниви и терасирани склонове на хълмовете. Минахме покрай села, стари крепости и пагоди, които според думите на непалците били създадени първоначално тук, а не в Китай, както мислят много хора. След това навлязохме в пустинни местности и макар че, както казах, нямахме намерение да изкачваме планини, все пак доста се изкачвахме. На север от нас се извисяваха величествените върхове на западно-централен Непал — Анапурна, Даулагири, Манаслу и стотици други. Това бе първият и единственият път, когато погледът ми се спираше върху тях.

Тилман изучаваше географията на страната, неговите другари — цветята и минералите. Техните изследвания ни караха да се движим нагоре и надолу, напред и назад цели три месеца. Понякога попадахме в гъсти джунгли, понякога се изкачвахме високо в планините, проправяйки си път през Огромни ледници и заснежени проходи, където никога не бе стъпвал човешки крак. По време на един от тези преходи през ледниците получих снежна слепота — за първи и единствен път в живота си. Със себе си носех черни очила, каквито трябва да има всеки в снежни местности, но по пътя ги загубих и един ден, като се движехме по огромна ледена покривка, почувствувах болки в очите си. Разтрих ги, изплакнах ги, дори се опитах да вървя със затворени очи. Другарите ми направиха всичко възможно, за да ми помогнат, но — безполезно. Болката се усилваше, докато стана почти непоносима. Като че ли някой забиваше пики в очите ми — дълги, лъскави пики с ослепителен блясък, които се впиваха, извиваха и късаха, и ми се струваше, че очите ми ще изхвръкнат от главата ми. Така продължи, докато не отминахме ледника и известно време след това. За щастие снежната слепота е само временна, без трайни и лоши последици, но оттогава станах много внимателен и на всички експедиции нося запасни очила.

В джунглите също не мина без приключения. Често се загубвахме, но не за дълго и затова тревогата ни не бе голяма, но няколко пъти така се заблудихме, че започнах да се страхувам дали някога въобще ще се измъкнем. Особено добре си спомням един случай, когато Тилман, шерпът Дава Намгиа и аз се отделихме от другите и почти целия ден скитахме с надежда да ги намерим. Късно следобед обаче се залутахме още повече. Не можахме да намерим нито нашите другари, нито село, нито пътека и по всичко изглеждаше, че трябва да прекараме нощта без храна или подслон. Точно тогава чухме някакъв шум пред нас и се натъкнахме на представител от местното племе, което в Непал наричат лимбу. С Дава Намгиа му заговорихме и му дадохме пет рупии, за да ни заведе до селото си, и когато се готвехме да тръгнем, из невиделица се появи Тилман. Както споменах, по време на експедиции Тилман обикновено си пускаше брада и изглеждаше така космат, че го наричахме Балу — мечката. Той имаше толкова големи и изпъкнали вежди, че в планината по тях се събираше сняг и те изглеждаха като стреха на покрив или козирка на някой хребет. Естествено, в джунглите нямаше сняг, но и без него той изглеждаше достатъчно страшен с дългата си коса и брада, а от ризата му стърчеше още по-гъста гора от косми. Подобно на много азиатци лимбусите почти нямат косми на лицето и тялото си. Нашият дългоочакван избавител несъмнено не бе виждал подобно същество и един поглед бе достатъчен. Преди да разберем какво става, той издаде някакъв крясък и изчезна, отнасяйки петте рупии и всичките ни надежди да намерим пътя.

Когато се стъмни, седнахме под едно дърво, за да пренощуваме. Някъде наблизо се носеше ромоленето на поток и аз се отправих, за да се напия, но Тилман ме спря, опасявайки се, че може би това е водопой на диви животни. Непалските гори са пълни със зверове, особено с опасни тигри и мечки, а потокът е най-вероятното място да ги срещнете нощем. Така си останах под дървото — мокър отвън и сух отвътре, а на утринта, като отидохме до потока, се убедихме, че Тилман бе прав — тинята край бреговете бе осеяна със следи от животни.

Най-после намерихме другарите си и продължихме пътя. Отново се заблудихме и отново успяхме да се оправим. Пробивахме си път през тропическите лиани с нашите кукри, копаехме стъпки по заледените склонове с ледокопите, а Тилман поставяше нови знаци върху картите и раниците ни ставаха все по-тежки от събраните минерали. Всеки път, когато стигахме до някое село на племето лимбу, Тилман всяваше тревога сред жителите. Понякога те побягваха както нашият познат в гората, а в други случаи, вместо да се уплашат, проявяваха любопитство, наобикаляха го, като го сочеха с пръст и се смееха. Често, когато искахме да се снабдим с нещо от селото като храна или вода, ние, шерпите, отивахме напред, а сахибите и специално Тилман се укриваха, докато свършим работа.

Но ние нямахме сериозни неприятности с местното население, а за щастие и с диви животни. Единствените ни истински врагове бяха пиявиците, които тук, в Западен Непал, се оказаха в такова голямо количество и така кръвожадни, каквито не познавах дотогава. В топлите ниски местности те бяха навсякъде — в калта под краката, в тревата до нас, когато сядахме, на листата, откъдето падаха върху главите ни. Пиявиците не са отровни и ухапването им не причинява болка. И именно защото не боли, а в същност въобще не се чувствува нищо, не подозирате тяхното присъствие, докато не се прегледате или съблечете — и ето ги, залепили се за тялото ви — големи и отвратителни, надули се като балони с вашата кръв. Те особено обичат да нападат стъпалата и глезените и преди да се издуят, са толкова малки, че могат да се промъкнат през вълнени чорапи или през дупчиците за връзките на обувките. Най-добрият начин да се предпазите, е да натриете тялото си със сол, която те не обичат. Наквасването на дрехите с газ също помага, макар че тогава не може да се каже кое е по-лошо, миризмата на газта или пиявиците. Веднъж впили се, те се държат така здраво, че не можете да ги отскубнете с ръце, а трябва да ги обгорите или изстържете с кукри.

За щастие в Непал имаше в изобилие кукри и когато свършихме пътешествието, толкова много бях стъргал кожата си с тях, че лесно можех да си намеря работа като бръснар. Научих също много за живота в джунглите и за страната, в която съм роден… Тибет — Кулу — Кашмир — Непал, изброявах ги аз, връщайки се обратно в Дарджилинг. „Доста странствувах през това време“ — си мислех и се чудех къде ли ще ме отведе следващият маршрут.

 

 

Той ме отведе в Гархвал, отново на Бандар Пунч, планината Дун Скул заедно с моя стар приятел мистър Гибсън.

Ние се уговорихме с писма през зимата, а през пролетта на 1950 година отново потеглих, но сега по вече познат маршрут. Този път към групата се присъединиха трима други алпинисти, които не бяха ходили дотогава на Бандар Пунч: началникът на инженерния корпус на индийската армия генерал-майор Уилямс, сержантът инструктор в армията Рой Гринууд и младият индиец, преподавател в Дун Скул Гурдиал Сингх. За изкачването на Бандар Пунч бяха правени няколко нови опита след нашата експедиция с мистър Гибсън през 1946 година, но никой не бе успял да достигне върха. „Може би тази година ще успеем“ — ми каза Гибсън с усмивка. И аз се надявах не по-малко от него. След Еверест най-добре познавах тази планина и смятах, че е крайно време да хванем Маймунската опашка.

Последните ми две експедиции в Тибет и Непал не бяха свързани с истинско изкачване и сега се чувствувах щастлив, че отново ще върша работата, която обичах повече от всичко. Поехме нагоре по хълмовете и долините на Гархвал, покрай буйни реки и през високите проходи, докато на края се озовахме в подножието на върха, на същото място, където бях преди четири и преди тринадесет години. Устроихме базовия лагер, а след това по-високите лагери, движейки се по същия път както през 1946 година. Но както често се случва на снежните планини, местността бе претърпяла доста изменения и хребетът между лагерите I и II се оказа сега много по-труден за изкачване — тесен, с многобройни надвиснали козирки, изискващи бавно и внимателно катерене. Времето обаче беше по-хубаво, отколкото при предишните ни опити, и тъй като това е най-важното нещо в Хималаите, можахме да направим значителен напредък и да устроим лагер III на около 5500 метра височина — на щурмово разстояние от върха.

Генерал Уилямс беше надхвърлил петдесетте, но се справяше удивително добре и стигна до високия лагер без усилия. Прекрасен другар, добросърдечен и внимателен, той често ми казваше да не се безпокоя за него.

— Аз съм стар чудак, Тенсинг — заявяваше той, — и не е от значение дали ще стигна до върха. Грижи се за по-младите.

Надявахме се всички заедно да щурмуваме върха от лагер III, но за съжаление Гурдиал Сингх започна да страда от планинска болест. Очевидно бе, че той трябваше да слезе по-ниско и мистър Гибсън с готовност предложи услугите си да го отведе. Обаче ние решихме, че времето бе твърде хубаво, за да чакаме, и докато генерал Уилямс и няколко шерпи останаха в лагер III като спомагателна команда, сержант Гринууд, шерпът Кин Чок Тшеринг и аз се отправихме на следващото утро към върха. Щастието продължаваше да ни следва. Времето се задържа хубаво и изкачването не бе особено трудно. Изведнъж след няколкочасов поход стигнахме до издатина на хребета, спряхме се и се усмихнахме един на друг — по-високо не можеше да се отиде. Бяхме стъпили на връх Бандар Пунч на височина 6315 метра и най-после след толкова години хванах Маймунската опашка.

Когато слязохме в лагера, намерихме там мистър Гибсън, върнал се, след като благополучно бе отвел Гурдиал Сингх в базата. Същата вечер се състоя голямо тържество, доколкото позволяваха малките ни палатки. Гибсън все още се надяваше да осъществи лично многолетната си мечта и на следващия ден заедно с генерал Уилямс и двама шерпи се опита да изкачи върха. Но сега времето, задържало се в продължение на много дни хубаво, внезапно се влоши. Задуха вятър, заваля гъст сняг и скоро те трябваше да се върнат. На следващото утро отново се проясни, но за нещастие продоволствието ни се свършваше и всички трябваше да слезем, в базата. Това бе голямо разочарование за мистър Гибсън, който се бе опитвал толкова много пъти и толкова упорито да изкачи този връх. И все пак той не се оплакваше. Другар алпинист изпадна в беда и той сметна, че именно негов дълг е да му помогне и с това пропусна възможността да постигне своята цел. Така е в планината, така постъпват планинарите. Мистър Гибсън бе истински джентълмен и аз се гордея, че заедно с него съм се изкачвал из планините.

На връщане от Бандар Пунч изживях нещо, което скоро няма да забравя. Един ден спряхме да починем на брега на езерото Дути Тал и тъй като се чувствувах изморен, изтегнах се на топлото слънце и задрямах, като прикрих лицето си с шапка. След известно време в полусън ме обзе странното чувство, че шапката е станала някак си по-тежка. Протегнах ръка и опипах, за да проверя какво става. Но не напипах шапката, а нещо хладно и хлъзгаво. Докато съм спал, около шапката се била увила змия и също бе задрямала, припичайки се на слънце. Съвсем се събудих и като извиках, хвърлих и шапката, и змията колкото можах по-далече. Другите шерпи, които също бяха заспали, скочиха веднага и като видяха какво става, хванаха змията и я убиха. Обаче местните носачи от Гархвал поклатиха глава и казаха, че сме направили голяма грешка, защото когато змия сама се приближи до човек, тя му носи щастие. В същност те бяха убедени, че човек със змия на главата може да бъде уверен, че ще стане крал.

Възможно е… Но аз предпочитам да бъда обикновен човек с проста лента на шапката.

12
Голата планина

Далеко в Западните Хималаи на повече от хиляда и шестстотин километра от Еверест и Дарджилинг се извисява планина, навяваща страх и смърт. Името й е Нанга Парбат и на нея са загинали повече хора, отколкото на всички други върхове, взети заедно.

Сега Нанга Парбат е вече покорена. През 1953 година една германо-австрийска експедиция предприе последния от множеството опити и в началото на юли — пет седмици след изкачването на Еверест, австриецът Херман Бул извърши сам невъобразимо трудното изкачване от най-високия лагер до върха. Но когато аз потеглих за Нанга Парбат през 1950 година, той още не бе изкачен и изглеждаше, че никога няма да бъде покорен. Дотогава шест експедиции бяха правили опити и единственият летопис, оставен от тях, рисува перипетиите на една страшна трагедия.

Първата експедиция е била организирана още през 1895 година, когато знаменитият английски алпинист А. Ф. Мъмери извършил своето първо и единствено пътешествие до Хималаите. Заедно с двама приятели англичани, двама гурки и няколко местни носачи той се добрал до подножието на върха и започнал да търси път за изкачването му. В началото всичко вървяло добре и те стигнали височина около 6700 метра, но след това Мъмери и двамата гурки се отправили да прекосят висок снежен превал и не се върнали. Макар че никой не знае с положителност, предполага се, че са били застигнати от лавина. Тридесет и седем години изминали до следващия опит, извършен през 1932 година от смесена германо-американска експедиция. Отправяйки се към върха от друга страна, те успели да стигнат почти 7000 метра височина и разработили маршрута, използуван след това от всички експедиции. Бурите и дълбокият сняг ги принудили да се върнат, но поне се спуснали без премеждия.

През 1934 и 1937 година германците предприеха два опита за изкачването на Нанга Парбат, при които се случиха най-големите нещастия в историята на Хималаите. Те бяха нещастия и за нашия народ, тъй като и в двете експедиции участвуваха шерпи (за първи път на Нанга Парбат) и петнадесет от тях загубиха живота си. Трагедията от 1934 година бе причинена от буря. Високо на върха първата група алпинисти и носачи била застигната от силна виелица, която вилняла цяла седмица, и макар че някои успели да си пробият път надолу, много загинали. Вече споменах за шерпа Гиали или Гейлей, който е имал възможност да се спаси, но предпочел да остане и да загине заедно с ръководителя на експедицията Вили Меркл. Четири години по-късно труповете им били намерени съвършено запазени. Те лежали заедно на снежния хребет и всички признаци говорили, че Гейлей преживял по-дълго, но не изоставил своя водач. Трима други германци и още петима шерпи намерили смъртта си в борба с вихъра, докато се опитвали да слязат надолу. Трупът на един от шерпите — Пинджу Норбу, също бил намерен през 1938 година, увиснал надолу с глава на овехтяло въже, с помощта на което се е опитвал да се спусне по ледената стена.

През 1937 година загинаха още повече — седем германци и девет шерпи, но този път поне смъртта била мигновена и милостива. Експедицията устроила лагер IV в снежна падина под източния гребен на планината и една нощ, когато всички спели, се свлякла огромна лавина и ги погребала. Никой в лагера не успял да се спаси. В действителност никой не се помръднал дори. Когато по-късно през лятото дошла спасителна команда, намерила всички да лежат в палатките си така спокойно, сякаш продължавали да спят. С изключение на двама всички германци били намерени и свалени долу, за да бъдат погребани. По молба на шерпа Нурсанг, сердар на спасителната команда, нашите хора били оставени, където ги намерили. Там те лежат и сега, погребани на ледените склонове на Нанга Парбат.^[12]

Германците се върнаха в планината през 1938 година (когато откриха труповете на загиналите през 1934 година) и отново през следващата година. Обаче след трагичния завършък на двете предишни експедиции нито един от опитните шерпи не искаше да отиде с тях, а без подходящи носачи те имаха малък или никакъв шанс да покорят върха. И двете групи завършиха походите си без нещастни случаи. Такива нямаше и през следващите десет години по простата причина че не бяха организирани експедиции.

Но Нанга Парбат се беше вече увековечил със своите двадесет и девет жертви. И сега, в 1950 година, техният брой щеше да нарасне на тридесет и една.

 

 

Никога не бях ходил на тази планина по съвсем ясни причини — нямах желание. И ако все пак отидох, това стана съвсем случайно. Известно време си кореспондирах с капитан Дж. У. Торнли, офицера от Седмия полк на гурките, с когото през 1946 година ходих на ледника Зему и видях следите от йети. В писмата си той ми съобщаваше за намеренията си да организира голяма експедиция до най-отдалечените части на Хималаите. Най-после всичко беше подготвено. С него щяха да дойдат двама млади приятели — капитанът от Осмия полк на гурките У. Х. Крейс и лейтенант Ричард Марш от Бенгалските пионери. Замислено бе пътешествието да продължи повече от година — до планинската верига Каракорум, Западен Тибет, чак до границите на руски Туркестан. Това бе перспектива, от която се събуждаше ентусиазмът на стар скитник като мене (няма да говоря какво мислеше Анг Ламу по този повод). През август 1950 година, наскоро след моето завръщане от Бандар Пунч, отново потеглих на път. Освен мене — този път като сердар — в групата участвуваха още трима шерпи — Анг Темпа, Аджиба и Пху Таркей.

В Калкута се срещнахме с Марш и оттам продължихме, прекосявайки Индия. Но още от самото начало срещнахме затруднения, тъй като най-напред се отправихме към област, която се намира в Пакистан, и имахме доста неприятности с паспортите и визите. Все пак на края се добрахме до Равалпинди, в Северозападните провинции, където ни очакваха Торнли и Крейс, пристигнали преди нас, за да извършат нужната подготовка. От Равалпинди продължихме за Пешавар, близо до прохода Кхибер, и оттам със самолет до Гилгит — изходния пункт на експедицията. Въпреки че съм скитал доста, както аз, така и останалите шерпи пътувахме за първи път със самолет и това ни вълнуваше. Спомням си, че в началото проявихме известна нервност, когато ни превързаха с ремъците за седлата, и щом се освободихме от тях, започнахме да шарим из самолета и да надзъртаме през всички прозорци.

Пътуването обаче бе твърде кратко и скоро пристигнахме в Гилгит. Тук се разделихме на две групи, за да продължим пешком на север. Първата група, която трябваше да предшествува втората с десет дни, се състоеше от Марш, мене и двадесет местни носачи и тъй като можех да говоря с тях на читралски език, съставянето на групата се оказа сполучливо. Но това бе единственото нещо, в което ни вървеше, във всичко останало неприятностите продължиха. Следващата цел бе град Шимшал, разположен близо до границата на Русия и Афганистан. Ние следвахме стар кервански път през пустинна местност, по-безлюдна, отколкото платото на Тибет, без дървета, без потоци, без живот, просто огромна камениста пустиня, която ми действуваше твърде угнетяващо. Добрахме се благополучно до Шимшал, но едва стигнахме и двамата с Марш заболяхме от диария и бяхме принудени да се грижим един за друг. След като най-лошото отмина, дълго време се чувствувахме слаби и апатични.

През тази част на пътешествието трябваше да изследваме слабо проучената област, където се срещат границите на Пакистан, Афганистан, Тибет и СССР. Но оказа се, че не само стомасите ни създаваха неприятности. Няколко дни след като напуснахме Шимшал, получихме съобщение от пакистанските власти, с което ни нареждаха да се върнем, тъй като се опасявали да не би да се натъкнем на руски погранични патрули и да предизвикаме международен инцидент. Не ни оставаше нищо друго, освен да се подчиним. Казаха ни, че пограничната област, а така също и Каракорум са забранени за нас. Още преди експедицията да бе започнала и ентусиазмът ни се понижи.

Бях много разочарован от забраната на похода в Каракорум. Това е един от малкото сектори на Хималаите, където никога не бях ходил. Там се намираше вторият по височина връх в света — Годуин Остин или K2 — и десетки други известни върхове и аз с голямо желание очаквах да отида там, ако не да ги изкача (ние бяхме твърде малка група), то поне да ги видя и опозная. Обаче нищо не можехме да направим. Марш и аз се върнахме в Гилгит и там тримата сахиби решиха да тръгнем за Нанга Парбат. Планината се издига на границата между Пакистан и Кашмир и както тогава, така и сега е предмет на спорове между Пакистан и Индия. Най-удобна за изкачване е северната страна, която се намира в Пакистан, и тъй като вече бяхме в тази държава, нямаше никакви политически спънки да се отправим към подножието й. Съвсем друг бе въпросът за изкачването. За щурмуването на големи върхове винаги се изисква специално разрешение. Това не ни засягаше, защото с нашите съоръжения не можехме и да мечтаем за изкачването на такъв връх. Така поне мислех, когато отново напуснахме Гилгит.

Сахибите говореха за случилото се, за предстоящите задачи и постепенно започнаха да се чуват изказвания, особено от Торнли, че може би съществуват възможности за изкачването на върха. Разбира се, всичко говореше против това — липсата на разрешение, малобройността на групата ни, трагичната история на върха и най-главното, че вече бе ноември и скоро зимата щеше да настъпи с пълна сила. Но веднъж тази мисъл нахлула в главите на сахибите, трудно можеше да излезе оттам. „Може би съществува някаква възможност“ — казваше Торнли. Или: „Във всеки случай ще отидем. Ще видим и ще разберем.“

И така ние отидохме. Когато стигнахме така наречената „Приказна поляна“, северно от планината, откъдето всички германски експедиции се отправяха към върха, пред погледа ни изникна Нанга Парбат — Голата планина. Въпреки че това име е добило широка известност, не смятам, че е подходящо, тъй като върхът е всичко друго, но не гол — съвсем не гола скала, а обратно, целият е покрит със сняг и лед, козирки и ледници, че почти е невъзможно да се отгатнат истинските очертания на скалите под тях. С по-голямо основание може да се нарече Великан планина, защото дори и на мене, който познавам Еверест, тя изглежда огромна. Нанга Парбат е висок 8125 метра и се нарежда едва на девето място в света, обаче откъм равнините, където тече река Инд, той, както се твърди, е най-високият връх от подножието до връхната точка. Дори от страната, където се намирахме, на височина повече от 3600 метра, той изглеждаше по-голям и по-страшен от всички планини, които съм виждал.

Но не размерите правят Нанга Парбат страшен, а случилите се на него нещастия. Близо до базовия лагер имаше висок каменен стълб, на който бяха издълбани имената на германците и шерпите, загинали през 1934 и 1937 година. Когато погледнах нагоре, като че ли не виждах само сняг и лед, но и духовете на всички тези смели хора. Дори при най-ясно време, когато слънцето блести на синьото небе, сякаш облак се спуска, понесъл студа на височините и ни пронизва до костите. Той не се вижда с очи, не се усеща. Той е рожба на въображението ни — облак на страха, облак на смъртта.

Беше краят на ноември — зима. Бяхме всичко седмина — трима сахиби и четирима шерпи. Местните носачи отдавна ни оставиха. Знаех, че да се отиде по-нататък, е безумие и все пак продължихме нагоре по склоновете на планината. При това носехме огромни товари — по тридесет и пет до четиридесет килограма на човек, като англичаните носеха колкото нас, служейки си по шерпски маниер с ремъци на челото. Нито един от тях нямаше опит в изкачването на високи планини, но те бяха млади, силни и с удивително бодър дух. Въпреки всички трудности и трагичния край имаше нещо забележително в експедицията — между алпинистите и носачите нямаше никаква разлика. Вършехме една и съща работа, деляхме едни и същи тежести и когато нуждата налагаше, помагахме си един на друг. Чувствувахме се не като работодатели и наемници, а като братя.

Все още сахибите не казваха направо, че имат намерение да щурмуват върха. Те се занимаваха с научна работа, измерваха температурата, изучаваха състоянието на снега и леда, но винаги искаха да се придвижат малко по-високо, малко по-високо, докато на края, след много дни на тежка работа в дълбоките снежни преспи, се изкачихме достатъчно високо над базата, за да устроим лагер I. Стана по-студено. Извиха се бури. Вятърът свистеше. Бях уверен, че те няма да посмеят да отидат по-нататък, но не — веднъж стигнали дотук те искаха да се изкачат по-нагоре. Особена упоритост проявяваше Торнли, човек с изключителна решителност, който сякаш черпеше сили от трудностите. Обръщайки поглед към моя живот в планините, мога да кажа, че той беше може би най-силният алпинист, който въобще съм срещал, и убеден съм, че при подходящи условия той можеше да изкачи Нанга Парбат и дори Еверест.

Обаче думата „подходящи“ съвсем не съответствуваше за условията, в които се намирахме тогава. А за да се победи голяма планина, се изисква не само сила. „Можем да продължим“ — каза Торнли — и Марш и Крейс се съгласиха с него. Но ние, шерпите, не бяхме така уверени. Мене можеха да ме убедят. В същност за известно време бях склонен да опитам, тъй като въобще не обичам да отстъпвам, а при това като сердар смятах за свой дълг да остана със сахибите. Но Анг Темпа, Аджиба и Пху Таркей заявиха, че няма да направят нито крачка по-нататък. Те говореха за студа, за бурите, за всички, които бяха загинали в планината, за възможните нещастия с нас и какво ще стане с нашите жени и деца, ако не се върнем. „Добре — отвърнах им аз, — вие тримата се спуснете надолу, а аз ще продължа“. Ала това не ги задоволи. Те ме умоляваха, плакаха. Тежко, ужасно тежко е, когато човек трябва да вземе такова решение, тъй като не става въпрос само за собствените му чувства, но и за неговите задължения и преданост. Все пак дълбоко в себе си бях убеден, че останалите шерпи бяха прави и накрая се обърнах към англичаните. „Не, и аз не мога да ви придружа — казах аз. — Сега е зима. Твърде е опасно“. Но те бяха така решени да продължат, както другите да слязат долу, и ние се разделихме в лагер I. Сахибите ни дадоха бележка, в която заявяваха, че от нас не трябва да се търси отговорност, ако с тях се случи нещо, и нареждаха да ни се заплати пълното възнаграждение от средствата, които бяха отделили за тази цел. Ние от своя страна се съгласихме да ги чакаме в продължение на две седмици в базовия лагер.

Слязохме и чакахме. След шест дни забелязахме за наша радост, че някой слиза от планината. Обаче връщаше се само един от тях — Марш. Той ни каза, че краката му измръзнали и не можел да върви по-нататък. Продължихме да чакаме. Всеки час се редувахме да разтриваме краката на Марш, опитвайки се да възстановим кръвообращението. Ден след ден наблюдавахме белите склонове над нас с надежда да видим Торнли и Крейс. И на няколко пъти ги забелязахме през бинокъла — движеха се по маршрута на германците нагоре по големия ледник и снежните скатове към източния хребет на Нанга Парбат. Те установиха един лагер, след това друг на височина около 5500 метра. Една вечер ги наблюдавахме да разпъват палатката и да си приготвят храна, докато падна мрак и нищо не можеше да се види. Спомням си същата нощ сънувах сън, че Торнли и Крейс се приближаваха към мене в нови дрехи и около тях имаше много хора без лица. Както вече казах, обикновено не съм суеверен, но всред нашия народ такъв сън се смята за твърде лошо предзнаменование, при това на Нанга Парбат не е нужно човек да бъде суеверен, за да вярва, че може да се случи и най-лошото. През останалата част на нощта се въртях неспокойно, обзет от тревога. На сутринта, когато излязох и погледнах нагоре през бинокъла, палатката бе изчезнала.

Разбира се, възможно бе да са се преместили. Но малко вероятно беше това да е станало през нощта. Наблюдавахме и чакахме, но не открихме нито палатка, нито хора. През целия ден се взирахме в планинските склонове, ала нищо не спираше погледа ни, и вечерта вече не се съмнявахме, че нещо лошо се бе случило. Късно през нощта обсъдихме положението. Знаехме, че едва ли можем да помогнем, но да седим и да не предприемем нищо бе невъзможно. В края на краищата Марш реши той, Аджиба и аз да направим опит да се изкачим нагоре, а Анг Темпа и Пху Таркей да чакат в базовия лагер. Както със сахибите преди това, сега ние се уговорихме с останалите, че ако не се върнем в продължение на две седмици, те да съберат багажа и да си вървят.

Щом се сипна зората, потеглихме. Измръзналите крака на Марш бяха все още в лошо състояние, но той бе смел човек и настояваше да тръгнем, а също така да участвува във всичко наравно с нас. През целия ден се катерихме нагоре. Това бяха страшни усилия, тъй като от последното ни слизане бе навалял нов сняг. Предишните следи бяха заличени и трябваше да си пробиваме път през дълбоки до гърдите преспи. А и товарите ни бяха огромни и често трябваше да ги сваляме, за да приседнем в снега и отдъхнем. „Невъзможно е — мислех си аз. — Не можем да продължим.“ И все пак се придвижвахме по-нататък. Най-сетне към края на деня стигнахме близо до стария лагер I и устроихме нов.

Никога преди това не бях се опитвал да опъна палатка върху ледник през зимата и не бих желал да върша това отново. Въпреки че едва ли се изкачихме по-високо от подножието на Нанга Парбат, дотогава не бях изпитвал такъв студ в планина. По-късно Марш каза, че температурата спаднала до четиридесет градуса под нулата. Брезентът и въжетата станаха твърди като желязо, а ръкавиците ни бяха толкова корави, че едва можехме да работим. Ако ги свалехме само за няколко секунди, ръцете ни щяха да се превърнат на камък. Най-после успяхме да опънем палатката и да се вмъкнем вътре. Извадих чайник и примус и започнах да топя сняг за чая, но веднага, щом се разтопи, той отново се превърна в лед и счупи чайника. Поставих друг чайник, но този път разбърквах непрекъснато снежната вода и в края на краищата пихме чай. След това се вмъкнахме в спалните чували и легнахме почти един върху друг, за да се стоплим. С настъпването на нощта се изви вятър, който страшно свистеше. Палатката се тресеше, а през пролуките проникваше сняг и ни засипваше. Но най-лошото бе пукането и тътнежът на ледника под нас. През зимата огромните маси от лед се сковават още повече и от свиването и изменянето на тежестта им по повърхността на ледника внезапно се появяват широки пукнатини. Страхувахме се, че всеки момент някоя бездна ще се отвори под палатката и тогава — край.

Положението ни бе лошо. Но мисълта за това, какво изпитват горе над нас Торнли и Крейс, бе почти непоносима… Ако те бяха живи, разбира се… Марш лежеше в чувала си, закрил лицето си с ръце и изпънал нагоре крака, опитвайки се да ги постопли.

— Знаете ли какъв ден е днес, Тенсинг? — попита внезапно и тихо той.

— Не, какъв? — отвърнах аз.

— Коледа — каза Марш.

На сутринта беше още по-студено, ако това бе възможно. За да си направим чай, да отворим няколко консерви и да завържем връзките на обувките си, бяха необходими часове. Дъхът ни замръзваше, щом излизаше от устата, и оставяше висящи ледунки по брадите и носовете ни. Най-сетне се измъкнахме от палатката и поехме отново. По-нагоре преспите бяха още по-дълбоки. Ние не се изкачвахме, а по-скоро плувахме в тях и трудно бе да си представя как другите преди нас са преминали, докато си спомних, че след тяхното минаване бе навалял много сняг. Като се катерехме с усилия в продължение на цял час, успяхме да се придвижим само на около петдесет метра. През следващия час — още по-малко. Краката на Марш бяха в ужасно състояние и макар че той не искаше да признае това, аз виждах, че е към края на силите си. Аджиба и аз също отпадахме и след третия час се убедихме, че всичко е безсмислено. Спряхме се. Погледнахме Нанга Парбат, извисил се бял и леден на хиляди метра над главите ни. За момент в главата ми нахлу безумната мисъл да извикам, ала гласът ми не би изминал и петдесет метра, през тези снежни маси, а освен това нямах и сили. Бавно се обърнахме и потеглихме обратно.

Успяхме да достигнем базовия лагер същата вечер. Анг Темпа и Пху Таркей ни посрещнаха и се погрижиха за нас. Като се постоплих и нахраних, почувствувах се отново добре. В четири часа на следващата утрин Анг Темпа и аз се отправихме, за да съобщим за случилото се на властите. През по-голямата част от пътя почти тичахме и стигнахме в Гилгит същия ден към полунощ. Разузнавачите от войската любезно се съгласиха да ни помогнат в търсенето и отряд, състоящ се от един лейтенант и единадесет войници, се отправи към планината с възможната най-голяма бързина, като на места дори се движеха с джипове. Но усилията бяха напразни. За кратко време беше навалял още повече сняг и въпреки че този път помагаха много, не успяхме да стигнем дори до лагер I. След няколко дни окончателно се разделихме с Нанга Парбат, оставяйки нашите двама другари заедно с всички други в ледения им гроб.

В Гилгит ни предоставиха военен самолет и ние кръжахме над планината, търсейки някаква следа. Но нищо не открихме. Общото убеждение бе, че те подобно на германците през 1937 година са били грабнати от лавина, и това е напълно възможно. Аз обаче предполагам, че с тях се е случило това, от което ние се опасявахме през ужасната коледна нощ в лагер I — ледникът внезапно се е пропукал, разкривайки огромна пропаст под палатката им, и ги е погълнал.

Марш продължаваше да страда от краката си. Известно време той едва можеше да ходи. Но това не беше нищо в сравнение с чувствата, които бушуваха у него. Толкова много се очакваше от експедицията. Имахме намерение да посетим интересни места, да се занимаваме с увлекателна работа, ала всичко се обърка, в нищо не ни провървя и на края смъртта отне най-добрите му приятели. С натегнали от скръб сърца отлетяхме от Гилгит и в Амритсар, в Пунджаб се сбогувахме.

— Какво ще правите сега, Тенсинг? — попита Марш.

Помъчих се да се усмихна — да го ободря малко — и погледнах Анг Темпа. Темпа е твърде нисък, но набит, със смешна люлееща се походка и в началото на експедицията понякога се шегувахме с него, че прилича на хималайска мечка.

— Хм, може да поставя халка в носа на Анг Темпа — казах аз — и да припечеля някоя и друга рупия, като го показвам по пазарите.

В отговор Марш се усмихна. Все пак раздялата беше тъжна.

13
Свещената планина

Сред шерпите съществува поверие, че критическата възраст у жената е към края на двадесетте години, а в живота на мъжа към края на тридесетте. През тези години се случва най-хубавото или най-лошото в живота им. И ето аз стигнах тази възраст. Когато ходих на Нанга Парбат бях на тридесет и шест години — и началото не бе добро. На Голата планина за първи път участвувах в експедиция, завършила с човешки жертви, а през следващата година в още две такива експедиции. Три нещастни изкачвания подред и макар че аз самият излизах невредим, това не предвещаваше нищо добро. Едва през 1952 година в съдбата ми настъпи неочаквана и голяма промяна. Но за това по-късно.

Чувал съм англичаните да си служат с израза „пир или глад“. Това може да се каже и за изкачванията в Хималаите. В продължение на много години през войната и след нея експедиции почти нямаше и трудно се намираше работа. Но в началото на петдесетте години всеки сезон се организираха много експедиции и на която и да се отидеше, винаги можеше да се мисли, че е пропусната друга, също такава или може би по-интересна. През 1950 година, когато аз бях на Бандар Пунч, французите покориха Анапурна, най-високият от изкачените дотогава върхове в света. Разбира се, много от нашите шерпи участвуваха в тази експедиция, а моят стар приятел Ангтаркей бе сердар. С големи усилия те бяха успели да свалят живи от планината своите сахиби и разказите им ме караха да съжалявам, че не съм участвувал в това смело дело. През същата година, когато бях на път за Нанга Парбат, Тилман и американският алпинист д-р Чарлз Хустън за пръв път преведоха малка група през Непал към южната страна на Еверест. Въпреки че не бяха екипирани за истинско изкачване, те прекосиха Соло Кумбу и стигнаха до самото подножие на върха и така поставиха началото на много нови проекти за щурмуването му от тази страна. Съжалявах, че и аз не бях заедно с тях.

През 1951 година за Еверест се отправи нова голяма експедиция, ръководена от Ерик Шиптън. Те не хранеха особени надежди да стигнат върха, но имаха намерение да се изкачат колкото е възможно най-високо и да начертаят цялостен маршрут от южната страна. Бях ходил толкова пъти на Еверест, та вече имах чувството, че това е моя планина и изпитвах мъка да пропусна такъв случай. Обаче не можех да бъда едновременно на две места, а аз вече се бях уговорил чрез Хималайския клуб да участвувам в друг поход — с една френска група на Нанда Деви, където ходих през 1936 година, но фактически не се изкачих.

Заедно с другите шерпи, на които отново бях сердар, аз се срещнах с експедицията към средата на пролетта в Делхи и скоро се отправихме към Гархвал. През 1947 година участвувах в експедиция заедно с швейцарци, които говореха френски, но никога не бях имал работа с истински французи и сега установих, че те са много решителни и ентусиазирани. Покоряването на Анапурна предната година бе предизвикало голямо въодушевление във Франция и насочило мислите на всички алпинисти към Хималаите. Първоначално тази нова група замислила да изкачи още по-висока планина, но тъй като не успяла да се снабди с необходимото разрешение, родил се смел и оригинален план за покоряването на Нанда Деви. Главният връх, както отбелязах, бе изкачен през 1936 година от Тилман и Одел, а през 1939 година една полска експедиция достигна връхната точка на неговия малко по-нисък съсед, наречен Източен Нанда Деви. Никой не бе изкачвал двата върха в един поход, а французите бяха замислили именно това — не просто да се изкачат и слязат от единия, а след това да покорят другия, но да преминат от връх до връх по високия хребет, който ги съединява. Историята на Хималаите не познаваше подобно нещо и то щеше да бъде много трудно и опасно начинание.

Бяхме осемнадесет души — осем французи, повечето от Лион, с водач Роже Дюпла, девет шерпи, в това число и аз, и представителят на индийската армия „Нанду“ Джейал (сега капитан), с когото се катерих на Бандар Пунч през 1946 година. И, разбира се, както обикновено значителен брой местни носачи, с които имахме доста неприятности във връзка със заплащането. Но въпреки многото спорове и дезертирания продължавахме пътя си нагоре по дълбокото дефиле на Риши Ганга и на края се озовахме в чудното, покрито с цветя „Светилище“ в подножието на Нанда Деви.

„Благословената богиня“. „Свещената планина“…

При първото ми запознаване с нея нямахме за цел да се изкачваме и особено силно впечатление ми направи нейната красота. Сега обаче работата беше друга: ние бяхме дошли да покорим не само единия, а двата нейни върха и макар че бе все така красива, виждах колко огромна и страшна е. Особено внушително изпъкваше тази част от планината, която бе ключът на целия поход — високият снежен хребет, съединяващ двата върха, който французите замисляха да траверсират. Главният връх на Нанда Деви е висок 7816 метра, източният — около 7440 метра, а белият назъбен гребен между двата върха никъде не се вдлъбва по-ниско от 7000 метра и дължината му надхвърля 3200 метра! Несъмнено ние си бяхме поставили трудна задача и не бях много уверен в успеха ни.

Но французите проявяваха оптимизъм, а водачът Дюпла, твърде импулсивен и нетърпелив човек, смяташе, че всичко можеше да се свърши за няколко дни. Разбира се, ние не се движехме толкова бързо, но все пак по-бързо, отколкото на всички експедиции, които мога да си спомня, и благодарение на хубавото време твърде скоро устроихме цяла редица високи лагери над нашата база. Разположихме ги по склоновете на главния връх, тъй като бе решено първо той да бъде изкачен, след това да се извърши траверс по хребета към по-ниския, източен връх, откъдето да се спуснем надолу. В последния щурм и траверс щяха да участвуват само двама — Дюпла и младият алпинист Жилбер Вин. И двамата бяха добри алпинисти, особено Вин, който, макар че беше само на двадесет и една години, вече бе извършил много забележителни изкачвания в Алпите. Не бях срещал по-добър скален катерач от него. Но на Нанда Деви има малко голи скали. Там има много сняг и големи разстояния. Струваше ми се, че планът на французите е безогледно смел.

От лагер III, където се събраха повечето от участниците в експедицията, Дюпла и Вин заедно с няколко шерпи си проправиха път нагоре и устроиха четвърти лагер на около 7200 метра височина. След това шерпите слязоха, а двамата алпинисти пренощуваха там и на следващото утро — 29 юни — се устремиха към върха. Освен обикновеното съоръжение със себе си те носеха лека палатка и значително количество храна, тъй като се надяваха да прекарат нощта някъде на хребета.

В това време бяха взети мерки за посрещането им при спущането по склона на Източния Нанда Деви. За тази задача бяха определени алпинистът Луи Дюбо, лекарят на експедицията д-р Пайан и аз. Няколко дни преди щурма оставихме другите в лагер III, минахме на противоположната страна на планината и се изкачихме по Източния Нанда Деви до висок превал, назован Седлото на Лонгстаф^[13]. Там опънахме палатките си и останахме да чакаме и сутринта на 29 юни видяхме през биноклите две малки точици, които пълзяха нагоре по склоновете на главния връх на няколко километра от нас. Върху снежния фон те се открояваха ясно и ги проследихме почти до самия връх, но след това изчезнаха от погледа ни и вече не ги видяхме. Същия ден не ги очаквахме, тъй като те трябваше да бивакуват на хребета, но на следващото утро се отправихме от седлото към източния връх, за да ги посрещнем при слизането. Утрото отмина, а тях ги нямаше. Следобедът също — и пак ги нямаше. Огледахме с бинокъл планината над нас, но не открихме никаква следа. Извикахме, но отговор не получихме. Когато падна мрак, трябваше да се върнем в лагера.

Бяхме се уговорили с останалите участници в експедицията, че ако по някакви причини Дюпла и Вин се върнат обратно по същия път, по който се изкачиха, ще ни сигнализират, за да слезем и ние. Обаче този ден нямаше сигнал, на следващия — също. Вече предполагахме, че нещо лошо се бе случило и Дюбо, д-р Пайан и аз трябваше да решим какво да предприемем. Да продължим чакането на седлото бе деморализиращо и безполезно. Трябваше да се движим — надолу или нагоре.

Дюбо и аз поехме нагоре.

Оставихме д-р Пайан (който не бе опитен алпинист) в лагера и потеглихме по стръмните склонове на Източния Нанда Деви, отминахме мястото, до което бяхме стигнали преди това, и продължихме нагоре и нагоре. На седлото имахме изобилие от съоръжения и затова взехме със себе си тежки товари, включително и палатка, тъй като решихме да се изкачим, докъдето позволяват човешките възможности. През целия ден се катерихме и след това устроихме лагер. На следващия ден продължихме и построихме нов лагер. Устроихме всичко три лагера над седлото — без тях нищо не можехме да направим, тъй като придвижването бе ужасно бавно. Почти през цялото време се катерихме по хребет, противоположен на този, по който Дюпла и Вин трябваше да преминат — той бе покрит с лед и рохкав сняг и ставаше все по-стръмен и тесен. Ние не минавахме първи по този маршрут. Това бе пътят на полските алпинисти — изкачили планината дванадесет години преди нас. От време на време попадахме на техни въжета и клинове, все още здраво забити в леда, но твърде стари и изхабени, за да се смятат сигурни, и трябваше сами да си проправяме път нагоре по големи гърбици и падини, по протежение на тесния, почти заострен ръб, където се срещаха стените на две-три хилядиметрови пропасти. Струваше ни се, че всеки миг несигурната опора ще се провали под краката ни. Често през последните години хората ме питаха: „Кое от вашите изкачвания беше най-трудно, най-опасно?“. Те очакваха да отговоря Еверест, но не е Еверест, а изкачването на Източния Нанда Деви.

С Дюбо вече се убедихме, че няма никаква вероятност да открием изчезналите или най-малко да ги намерим живи. Все пак продължихме нататък. Наклонът на хребета бе страшен и всеки момент ни грозеше опасност от падане, но времето се задържа хубаво. На 6 юли, точно една седмица след като за последен път видяхме Дюпла и Вин, напуснахме лагер III и предприехме опит да изкачим върха. Знаехме, че това ще бъде единственият опит, тъй като запасите ни се привършваха. Хребетът бе все така стръмен, дори наклонът и опасностите се увеличаваха. Подхлъзвахме се. Борехме се. Движехме се като по острие на нож, губехме равновесие и отново го възстановявахме. Правехме всичко, с изключение на политане в пропастта и аз и досега не мога да проумея как не се сгромолясахме. Най-сетне се показа синьо небе, не само встрани, но и пред нас, над хребета — след малко и той свърши. Бяхме на върха. Източният Нанда Деви бе за втори път покорен, а за мене той е най-високият връх, който съм изкачвал след Еверест.

Това бе трудна и хубава победа. Гледката, която се откри пред нас в този ясен ден — от величествените планини до Тибетското плато, — бе една от най-красивите, които съм виждал. Но нито за победата, нито за изгледа мислехме в този момент. Пред нас, от другата страна на върха, противоположна на тази, по която се изкачихме, високият хребет, съединяващ двата върха Нанда Деви, криволичеше далеч в простора — тясна, назъбена ивица от сняг и лед, която накрая се извисяваше за последен път към главния връх на планината. Дълго изследвахме хребета с биноклите. Стараехме се да не пропуснем нито метър, нито крачка дори от тази километрична ивица. Но нищо не открихме. Нищо, освен сняг и лед, замайващите стръмнини от двете страни, а отвъд тях два океана от синьо небе. Трудно бе да се помисли, че някой може да се закрепи върху този ръб дори за няколко минути, камо ли да се движи по него с часове.

Нищо не можеше да се направи. Тръгнахме обратно. При слизането имаше, още по-голяма опасност от подхлъзване, отколкото при изкачването, и ние се придвижвахме извънредно бавно. Най-после стигнахме седлото, където ни чакаше д-р Пайан, а на следващия ден продължихме надолу и се присъединихме към другите в базовия лагер. Те също не бяха видели никакви следи от Дюпла и Вин след изчезването им от погледа близо до главния връх на Нанда Деви. Тревогата не ги обхванала така бързо като нас, защото смятали, или поне се надявали, че двамата алпинисти били с нас на другата страна на планината. Но когато връщането ни се забавило, те разбрали, че нещо се е случило. По-силните алпинисти се опитали да се изкачат по следите на Дюпла и Вин, но не успели да отидат далеч. След това не им оставало нищо друго, освен да чакат. Известна утеха за тях бе, че ние с Дюбо бяхме изкачили източния връх — така поне експедицията не можеше да се смята за напълно безуспешна, но това не значеше много в сравнение със загубата на двамата другари.

Какво се бе случило с Дюпла и Вин? Както с Торнли и Крейс на Нанга Парбат — както с всички, които изчезват в планините — човек може само да гадае. Аз самият предполагам, че са стигнали главния връх на Нанда Деви, тъй като те бяха твърде близко, когато ги видяхме за последен път, и, изглежда, че не им оставаше да преодолеят особени трудности. Но щом преминали върха и започнали траверса на трихилядиметровия ръб, те сигурно са се убедили, че това е съвсем друга работа. Навярно те са се подхлъзнали от другата страна на планината, която е по-стръмна, и са паднали на ледника долу в пропастта.

Така или иначе те загинаха. Смели мъже и прекрасни алпинисти, но подобно на Торнли и Крейс и на много други преди тях те се отнесоха твърде лекомислено към високата планина и заплатиха с живота си.

 

 

Две експедиции — четири смъртни случая. Като че ли това бе достатъчно. Но несполуките продължиха. През същата година дойде още една експедиция, а с нея — още едно нещастие.

Това се случи през есента след мусона в района на Кангченджунга, северно от Дарджилинг. Както и предишните експедиции, с които ходих в тази местност, тя нямаше за цел изкачването на някой голям връх, а бе по-скоро изследователска група и при това твърде малобройна. В действителност имаше само един сахиб — мистър Жорж Фрей, помощник на търговския представител на Швейцария в Индия, Пакистан и Бирма, няколко шерпи и аз като сердар. Макар и отличен алпинист, Фрей нямаше особени амбиции и от подобна експедиция най-малко можеше да се очаква нещастен случай.

Всичко тръгна добре. Времето бе прекрасно. Като стигнахме високите местности, направихме много турове около върховете и между тях, изследвахме големия ледник Ялунг близо до Кангченджунга и преминахме трудния превал Ратонг между Непал и Сикким, прекосяван само веднъж преди нас. Бяхме и наблизо до местата, където преди години при неуспешни опити да изкачат Кангченджунга изчезнаха една швейцарско-шерпска група и младият американец Фармър. Търсихме някакви следи от тях, но нищо не открихме. След това успешно щурмувахме няколко по-малки съседни върха и оставихме на тях в консервени кутии имената си, написани на хартия. На края решихме да опитаме щастието си на малко по-високия връх Канг пик.

За Хималаите той не прави особено впечатление. Наред с Кангченджунга този връх изглежда джудже със своите 5800 метра. Но сам по себе си Канг пик е доста внушителен и тъй като никога не бе изкачван, изглеждаше подходяща награда за такава малобройна група като нашата. И така ние се отправихме към подножието му, набелязахме маршрута и устроихме лагер. Дотогава всичко вървеше благополучно и не виждах никакви основания за тревога. Но през следващата нощ сънувах лош сън. Зная, че вече разказвах за моите сънища и може би ще дотегна на някои читатели, но трябва да кажа истината. Аз действително сънувах лош сън и на другия ден се случи беда, точно както стана година преди това след съня ми на Нанга Парбат. Този път не ми се присъниха познати хора. Видях само себе си и една непозната жена, която раздаваше храна, и макар че бях много гладен, тя нищо не ми даде. Това бе всичко. Обаче според шерпските поверия такъв сън предвещава нещо лошо и аз се разтревожих, а на сутринта, когато го разказах на моите другари, те също се обезпокоиха. Фрей само се засмя, пошегува се нещо и каза: „Хайде, време е да тръгваме“.

Може би трябваше да откажа. Трудно е да се обяснят такива неща. Някои от другите шерпи не пожелаха да тръгнат, обаче аз се съгласих и в края на краищата само трима поехме нагоре — Фрей, шерпата Анг Дава и аз. Отначало изкачването вървеше твърде леко, движехме се по голям снежен склон, който не бе така стръмен, за да се осигурим и биехме стъпки съвсем лесно с обущата. Но не след дълго наклонът стана по-остър, а снегът по-твърд. Спрях се и поставих котките, за да имам по здрава опора. „Няма ли да поставите вашите?“ — извиках на Фрей, който вървеше начело. „Не, не са ми нужни“ — отвърна той. Продължихме изкачването. Отново изниква въпросът, дали не трябваше да постъпя по друг начин, например да го убедя или да настоя повече. Но, както отбелязах, Фрей бе прекрасен алпинист. Той притежаваше голяма опитност от изкачванията в Алпите и несъмнено бе ходил на много по-трудни места. Изглеждаше, че тук не среща затруднения. Продължавахме да се катерим спокойно и леко — първо той, след него аз и последен Анг Дава — все още без да се осигуряваме на разстояние около пет метра един от друг. Като огледах наоколо, прецених, че се намирахме приблизително на 5200 метра височина — до връхната точка на Канг пик оставаха шестстотин метра.

Неочаквано Фрей се подхлъзна. Как и защо, не мога да кажа. Той се катереше уверено пред мене, а в следващия миг се търкаляше надолу. Отначало изглеждаше, че пада право върху мене и ще ме повлече със себе си, а в същност той се свличаше малко встрани и когато мина покрай мене, аз се закрепих здраво, поех дъх и се опитах да го задържа. Напразно, тежината бе значителна и всичко стана за миг. Тялото му се удари в протегнатата ми ръка, усетих внезапна, остра болка в единия пръст и той вече бе преминал покрай мене, покрай Анг Дава, попадайки, премятайки се надолу по склона, докато се спря на едно равно място на около триста метра под нас.

За пръв път виждах падащ човек. Но други, които са имали подобно преживяване, са ми разказвали за това — в продължение на няколко минути вие сте просто вцепенен, не можете да мръднете, не можете да чувствувате или мислите за каквото и да било, освен за това, че в следващия миг ще полетите и вие. Така бе с Анг Дава и с мене. Още в първия момент замряхме, сковани на място, сякаш бяхме част от планината. Нещастието стана така мигновено, че бе почти невъзможно да повярваме, и аз имах чувството, че ако погледна нагоре, ще видя Фрей над мене на същото място както преди. Но той не беше там. Той бе малка точица върху снега далече под нас. Най-после слязох до Анг Дава. Той беше крайно потресен и отначало каза, че не може да слезе надолу, но след като почакахме, малко се поободри и започнахме да се спускаме извънредно бавно и внимателно, тъй като съзнавахме, че в състоянието, в което се намирахме, можехме лесно да загубим равновесие. Приблизително на половината път забелязах малък черен предмет в снега и като отидох към него, открих фотоапарата на Фрей. След това продължихме слизането до него. Разбира се, той бе мъртъв — никой човек не може да преживее такова падане.

Като го носехме на гръб, успяхме да преминем останалата част от пътя и когато наближихме лагера, другите шерпи ни посрещнаха и ни помогнаха. На следващия ден го погребахме — не на самия ледник, където щеше да бъде отнесен от движещия се лед, а под скалите на съседната морена, като издигнахме пирамида от камъни за обозначение на мястото. С натъжени сърца потеглихме обратно за Дарджилинг. Едва по пътя разбрах, че пръстът, който контузих, опитвайки се да хвана Фрей, е счупен — освен обикновени подутини или одрасквания за пръв път претърпявах сериозно нараняване в планината.

 

 

И така, мислех си аз, вече бях към края на тридесетте години — в „критическата“ възраст. И въпреки че се отървах благополучно, участвувах в три експедиции поред, при които загинаха хора… Нанга Парбат, Нанда Деви, Канг пик… „А сега накъде?“ — питах се аз и изпитвах известен страх. Оставаха ми две години от „критическата“ възраст.

14
На Еверест с швейцарците
(Пролетта)

Нанга Парбат, Нанда Деви, Канг пик, Кашмир, Гархвал, Непал и дори Тибет. Аз пребродих цялата карта. Изкачих много планини, видях много неща, преживях много изпитания. Но едно ми липсваше — Чомолунгма, Великия връх. Изминаха пет години, откакто го видях за последен път по време на странния светкавичен поход с Денман, и четиринадесет години, откакто се изкачих високо по неговите стени и завоювах званието тигър. Понякога се питах, дали нявга ще се върна при него или боговете, по свои собствени причини, вечно ще ме държат далеч от тази планина, която бе най-близка до сърцето ми.

Но боговете бяха милостиви. Аз отново щях да се върна — отново и отново. Последните години от „критическата“ ми възраст щяха да бъдат великите години на моя живот.

Еверест, при който се върнах, бе нов, различен от този, който познавах преди. Следвоенните експедиции вече не го атакуваха от север, а от юг, а да изкачвате една планина от различна страна, това е почти равносилно да изкачвате съвсем друга планина. Но макар че в известен смисъл Еверест бе нов, в друго отношение той бе стар, поне за мене по-стар, отколкото върхът, към който се отправях четири пъти от Тибет и Ронгбук, защото южният маршрут минава през Соло Кумбу — страната на моето детство. Въпреки че никога не бях опитвал да се изкача от тази страна, аз я познавах по-добре от всичко от моите възпоминания и мечти. И сега след осемнадесет дълги години отново щях да видя майка си. Пак щях да застана до нея на високите пасища оттатък Тами и да погледна нагоре към „високата планина, над която птица не може да прехвръкне“. По два различни начина щях да се върна „у дома“.

Причините за изменението на маршрута бяха политически. По това време китайските комунисти се установиха здраво в Тибет и за експедициите от Запада бе невъзможно да проникнат там, а в същото време в Непал бе направен преврат и той постепенно отваряше вратите си за външния свят.

Както вече споменах, през 1950 година Х. У. Тилман и американецът д-р Чарлз Хустън преминаха от Катманду през Соло Кумбу до южното подножие на Еверест. На следващата година под ръководството на Ерик Шиптън се отправи голяма експедиция, за да провери възможностите за изкачване от тази страна. Нито една от тези експедиции не успя да се изкачи много високо. Тилман и Хустън не бяха достатъчно екипирани дори за частично изкачване; Шиптън и неговите хора бяха спрени от голяма пукнатина на един ледопад, който се спуща към ледника Кумбу. Първата група поне потвърди мнението на Малори, който бе наблюдавал този път отгоре, близо до Лхо Ла, много години преди това, че той е много по-труден от стария северен път и по всяка вероятност непроходим.

Тъй като Тибет бе затворен, все пак южният път оставаше единствен. Що се отнася до некомунистическия свят, опитите за изкачването на Еверест трябваше да бъдат предприети от юг или въобще да се откажат от тях.

През 1952 година имаше и нещо друго ново на Еверест освен маршрута. През цялата история на изкачванията той е бил изключително „английска планина“. Единствените представители на другите западни нации, които въобще са се доближавали до него, бяха д-р Хустън и един датчанин на име Ларсен, който през 1951 година премина от Кумбу до Ронгбук, и никой, освен англичани не е стъпвал на върха. Сега обаче наставаше промяна — голяма промяна. Докато в миналото Тибет допускаше само англичани, наскоро отворилият вратите си Непал бе готов да приеме алпинисти от много страни. И първи пристигнаха швейцарците.

Велик ден бе за мене, когато новината стигна до Дарджилинг. От Швейцария се получи писмо лично до мене и друго до мисис Хендерсън — секретаря на Хималайския клуб. И в двете ме молеха да стана сердар. Най-после не само щях да се върна на Еверест, но щях да бъда с хора, с които предпочитах да се изкачвам повече, отколкото с всички други. Разбира се, аз не познавах всички членове на експедицията, но бях срещал преди няколко години в Дарджилинг ръководителя д-р Вис-Дюнан. Двама от алпинистите — Рене Дитерт и Андре Рош, бяха стари приятели от Гархвал през 1947 година и аз бях уверен, че ще обикна и останалите. „Дали съм съгласен?“ — питаха в писмата. Със същия успех можеха да попитат дали искам да ям или да дишам. Няколко дни така се държах у дома, че Анг Ламу и момичетата сигурно са ме мислили за луд.

Хималайският клуб уреждаше финансовите въпроси, а аз бях натоварен да подбера шерпите. Швейцарците желаеха да наемат тринадесет души от Дарджилинг и други десет от Соло Кумбу. Обаче скоро се убедих, че няма много, които да горят от такова силно желание като мене да отидат на Еверест. Преди всичко изтъкваха се неприятностите, възникнали по време на експедицията на Шиптън предната година. Много от непалските носачи твърдяха, че не са получили пълното си възнаграждение. Имало неприятности с някакъв загубен или може би откраднат фотоапарат и при завършването на експедицията не бил даден бакшиш. Аз възразих: „Може и така да е. Но какво общо има това с швейцарците?“ Оказа се, че много бяха склонни да обвинят самата планина. Те не искаха да тръгнат. Еверест е много голям, много опасен, невъзможно е да се изкачи от южната страна. Дори знаменитият „тигър“ Ангтаркей, сердар през 1951 година, не желаеше да дойде този път. Той се обзаложи с мене на двадесет рупии, че швейцарците, както и хората на Шиптън никога няма да преминат голямата пукнатина на ледопада Кумбу.

Все пак на края успях да събера тринадесет опитни мъже и в ранна пролет — „времето за експедиции“ за всички шерпи планинари — се отправихме към Катманду, за да се срещнем с нашите сахиби. Освен старите ми познати имаше шест други алпинисти и двама учени — те изглеждаха не само силна група планинари, но и прекрасни хора. Дитерт и Рош бяха участвували в други хималайски експедиции след 1947 година и сега бяха опитни ветерани, а останалите се числяха към най-добрите френско-швейцарски алпинисти от района на Женева. Може би най-изтъкнат от всички бе Раймон Ламбер. Въпреки че го срещах за пръв път, той щеше скоро да стане мой другар във височините, най-близкият и най-скъпият от приятелите ми. „Погледнете, доведох мечка със себе си“ — каза Дитерт, като го представяше. И Ламбер се ръкува — едър, усмихнат и изведнъж спечели обичта на всички. Веднага ми направи впечатление, че обущата му са необикновено къси, сякаш отрязани, и скоро научих причините. Преди много години той попаднал в силна буря в Алпите, измръзнал и загубил всичките си пръсти на двата крака. Обаче това не му попречило да си остане един от най-известните швейцарски водачи и нямаше да му попречи да се изкачи почти до върха на Еверест.

В Катманду ни очакваше доста работа с тоновете хранителни припаси и съоръжения, пристигнали от Швейцария на новото летище край града. Още там ги разпределихме между непалските носачи, които трябваше да ги пренесат до Соло Кумбу. Както обикновено не мина без разправии с носачите за заплащането. Но този път нямаше сериозни затруднения и смятам, че поне отчасти и аз имах заслуга за това, тъй като се отказах от процента, който обикновено сердарите получават от възнаграждението на наеманите от тях хора. По този начин носачите получиха цялото си възнаграждение, без да се обременява експедицията с допълнителни разходи. Във всеки случай тръгнахме на определения ден — 29 март. Освен другите ми задължения като сердар аз определях кой какво да носи, като в това отношение следвах система, в която се бях убедил от дългогодишен опит, че е най-добра. Всеки ден на носачите, които бяха готови първи да тръгнат, се даваше дневната продоволствена дажба и кухненските съоръжения, така че вечерта при завършване на прехода да може бързо да се приготви храна. Следващите вземаха палатките и личните вещи, необходими за нощуване. Последните носеха припасите и съоръженията, нуждата от които ще се яви едва с навлизането в планината. Ако те изостанат по пътя, няма особено значение, но неприятна работа е при пътешествие, ако по-голямата част от групата пристигне на мястото за бивакуване и след това трябва да чака с часове храна и подслон.

Разстоянието между Катманду и Намче Базар е около двеста и деветдесет километра и ние го изминахме за шестнадесет дни. През по-голямата част от пътя се движехме на изток, а последните няколко дни — на север, но винаги нагоре и надолу, нагоре и надолу, през хребети и дълбоки долини, които покриват почти целия Непал. По стария тибетски път можеха да се използуват товарни животни чак до подножието на Еверест, но тук това е невъзможно. Самият път е добър за животни — в същност той е една от главните съобщителни артерии между Непал и Тибет — но в дъното на всяка долина тече река и никакъв кон или муле не може да премине висящите и люлеещи се дъсчени мостове, по които само е възможно да се прекоси реката. Това е главната причина, поради която от векове непалците носят товарите на собствените си гърбове. И дори днес всички пътешественици в страната са принудени да правят същото.

Нагоре и надолу — нагоре и надолу. Сякаш всеки ден преваляхме малка планинска верига и погледа ни опираше в друга, която ни очакваше за следващия ден. Но ние не само носехме и се катерехме. По пътя изготвяхме плановете за изкачването, опознавахме се един друг и другите шерпи като мене обикваха все повече швейцарците. Дитерт, който щеше да ръководи експедицията по високите части на планината, бе весел и жизнерадостен човек и трудно бе за когото и да било да бъде в лошо настроение в неговата компания. Той така подскачаше, че го наричахме Кишигпа — Бълхата. Дитерт ни представи Ламбер като мечка и това прозвище му отиваше не по-малко, отколкото на Тилман. Така Ламбер стана Балу сахиб. Той не знаеше нито един от източните езици и само няколко думи английски, така че разговорите ни се водеха предимно с ръце, но не след дълго започнахме да се разбираме твърде добре.

Като навлизахме все повече в страната, природата започна да се променя. Все още се движехме нагоре и надолу, нагоре и надолу, но сега повече нагоре, отколкото надолу, и скоро оризовите поля останаха зад нас — навлязохме в гориста местност, примесена с ниви от ечемик и картофи. Променяха се също и хората. Нямаше вече индуисти, а будисти, нямаше непалци, а монголци. Приблизително на десетия ден се отклонихме на север и навлязохме в страната на шерпите — първо през по-ниската част на Соло и след това нагоре по буйното течение на Дуд Кози към Кумбу и Намче Базар. Това бяха вълнуващи дни за мене — приближавахме се не само към Чомолунгма, но и към родното ми място. Навсякъде наоколо виждах отдавна познати места и не знаех дали да викам от радост или да роня сълзи за старите спомени. Когато стигнахме Намче, състоя се трогателна среща не само за мене, но и за всички шерпи, отделили се отдавна от родината. Страхувам се, че за кратко време експедицията трябваше да мине без нас. Разбира се, новината за нашето пристигане бе ни предварила и сякаш всички шерпи на света бяха дошли тук, за да ни приветствуват и отпразнуват свиждането. Дори моята майка, макар вече твърде стара, бе дошла пешком от Тами и аз се обърнах към нея:

— Ама ла, ето ме най-после.

След осемнадесетгодишна раздяла ние се прегърнахме и поплакахме.

Обаче радостите бяха повече от сълзите. Имаше толкова много да се види, да се чуе, да се научи и разкаже. Майка ми носеше на ръце едно от своите внучета. С нея бяха трите ми сестри, а наоколо братовчеди, племенници и всякакви роднини, които или не бях виждал от детинство, или не бяха още родени, когато напуснах родното място. Те носеха подаръци, храна и чанг, както и почти всички жители на Кумбу. Наистина ние не се нуждаехме от особен повод, за да празнуваме, но по щастлива случайност на другия ден след нашето пристигане бе непалската Нова година и вторият ден на Великден на европейците и всички дружно пяхме, танцувахме и пихме чанг. По-късно имах възможност да разгледам Намче и установих, че почти всичко беше както преди. Но имаше и някои промени, най-съществената от които бе появата на училище. Разбира се, то бе малко, само с един учител и работата в него вероятно е много трудна, тъй като шерпският език няма писменост и преподаването се води на непалски. Но аз бях щастлив да видя, макар и такова училище и смятах, че това е добро предзнаменование за бъдещето на нашия народ.

Разполагахме само с един ден да се нарадваме и да се нагледаме. След това отново се заловихме за работа. Непалските носачи, които дойдоха с нас от Катманду, получиха възнаграждението си и тръгнаха обратно. Според набелязания план десет от най-опитните шерпи от Кумбу се присъединиха към нас, за да участвуват във високопланинските преходи, а едва ли не половината от местното население тръгна с нас, помагайки ни при носене на големите товари до базовия лагер. Тръгнаха не само мъже, но и жени и всред шерпанките бяха най-малката ми сестра Сона Дома и племенницата ми Пху Ламу, дъщеря на един от починалите ми братя. Родственици съпровождаха и много от другите дарджилингски шерпи и сякаш едно голямо семейство се отправяше за манастира Тиянгбоче и планините оттатък него.

Ламите в Тиянгбоче ни устроиха сърдечно посрещане. Не съм съвсем уверен дали сахибите бяха доволни от този прием, тъй като ни поднесоха голямо количество тибетски чай, пълен със сол и гранясало яково масло, а рядко съм виждал човек от Запада, който може да погълне голяма част от тази течност. Но Ламбер беше герой на деня или може би той просто има „тибетски стомах“. Докато другите отпиваха по малко, шмекеруваха и се мъчеха да не оскърбят домакините, той не само изпи всичкия си чай, но усмихвайки се, взе чашите на своите другари и изпразни и тях. По-късно през деня всички очакваха да се почувствува неразположен, но това не стана. „Quel espèce d’homme!“^[14] — мърмореха другите с възхищение и благодарност.

В манастира вече се намирахме на повече от 3600 метра височина, ала истинската планина започваше отвъд него. Като следвахме маршрута на Тилман и Хустън и на групата на Шиптън през 1951 година, ние се отклонихме от Дуд Кози в източна посока, изкачихме стръмните клисури между красивите върхове Тавече и Ама Даблам и стигнахме началото на ледника Кумбу, спускащ се от високите превали югозападно от Еверест. През тази част на похода виждахме съвсем малко от Еверест, тъй като той е почти закрит от огромните стени на южния си съсед — Лотсе и на западния — Нуптсе и погледът ни обхващаше самия връх — белоснежен облак на студеното синьо небе. Ниската част на ледника беше приблизително най-високата точка, която съм достигал като момче, когато пасях якове. Разбира се, от другата страна на планината се изкачвах много по-високо, но по сегашния маршрут всичко, което ми предстоеше да видя, щеше да бъде ново за мене.

Една вечер в лагера настана голямо вълнение, тъй като двамата швейцарски учени се върнаха от дневното си проучване и съобщиха, че са открили загадъчни следи. На другия ден някои от нас се отправиха към това място — ивица пухкав сняг покрай ледника на около 4800 метра височина — и наистина върху снега имаше отпечатъци — следите на йети, точно такива, каквито видях през 1946 година на ледника Зему, близо до Кангченджунга. Те бяха ясни и добре очертани и дори сахибите, макар и недоволни като всички хора от Запада от неща, които не могат да си обяснят, признаха, че следите не са от животно, което познават. Учените ги измериха внимателно и установиха, че са дълги двадесет и девет сантиметра и широки дванадесет сантиметра, а дължината на всяка крачка е точно петдесет сантиметра. Те бяха в една-единствена редица. Началото и краят не им се виждаше и въпреки че учените търсеха упорито, те не откриха нито йети, нито други следи. Желал бих да разкажа повече. Желал бих да зная повече. Но не зная.

На 22 април установихме базовия лагер върху ледника Кумбу на 5050 метра височина. Оттук повечето от местните шерпи се върнаха в Намче, но швейцарците задържаха около тридесет души, освен десетте, участвуващи във високите изкачвания, за да помогнат при пренасянето на дърва за огрев и хранителни припаси до следващия лагер. Точно пред нас, на север, ледникът свършваше с голяма стена от сняг и лед. На горния край на стената се намираше превалът Лхо Ла, който ни отделяше от Тибет и откъдето през 1938 година наблюдавах тази страна на планината. Но сега не отправихме поглед към Лхо Ла, а вдясно, на запад, където огромна маса натрупан лед, известен като ледопада, се спускаше надолу към ледника през тесен проход между масивите на Еверест и Нуптсе. Именно към ледопада бяха погледнали и поклатили глава Тилман и Хустън. Тук Шиптън се бе опитал със своите хора и претърпял неуспех, тук ние трябваше сега да се опитаме и да успеем, ако искахме да влезем в Западния циркус, и след това да продължим нагоре към върха.

Понякога на ледника времето се влошаваше, но не задълго, и ние отбелязахме известен напредък. От базата се отправихме нагоре и устроихме близо до подножието на ледопада лагер I. Оттам швейцарците започнаха да търсят път през стръмния, безредно натрупан лед. За тази цел те се разделиха на две групи — Дитерт, Ламбер, Обер и д-р Шевалие в едната; Рош, Флори, Аспер и Хофщетер в другата, които се редуваха в тежката работа по набелязване на маршрута, копаене на стъпки и поставяне на въжени парапети. Д-р Вис-Дюнан, който бе по-възрастен от другите, ръководеше работата в базовия лагер и в лагер I, а Дитерт застана начело на щурмовата група. През този етап на похода аз като сердар следях за пренасянето на товарите до по-високите лагери, веднага след установяването им — шерпите се движеха нагоре и надолу и отново нагоре и надолу, сигурно и по план.

Бавно се напредваше по ледопада, сякаш си пробивахме път през някакви бели джунгли. А освен това беше и опасно — навсякъде имаше ледени кули, грозящи да се срутят върху нас, и дълбоки, скрити под снега пропасти, в които можехме да пропаднем. Шерпите, които участвуваха в групата на Шиптън предната година, съвсем не си спомняха пътя, а вероятно и нямаше какво да си припомнят, тъй като ледопадът постоянно променя вида си. Сахибите опитваха един път, след това друг. Стигаха до непреодолими ледени стени и пропасти. Връщаха се, опитваха нов път, копаеха стъпки, поставяха въжени парапети, а ние, шерпите, ги следвахме с товарите. В добре защитено място, насред ледопада, устроихме лагер II. Оттук придвижването стана още по-трудно, но ние продължавахме да си пробиваме път нагоре. Нещастни случаи нямаше. Най-сетне приближавахме Западния циркус.

— Съвсем малко остава — казваха сахибите, изпълнени с надежда.

А Ламбер, който сега не само изглеждаше като мечка, но и работеше като десет мечки, се извръщаше и усмихнат подхвърляше любимата си фраза: Ça va bien! (Всичко е наред!)

Тогава, почти на върха на ледопада, стигнахме до това, което през цялото време с безпокойство очаквахме — огромната пукнатина, точно под входа на циркуса, която бе спряла групата на Шиптън година преди това. Действително страшна пропаст — достатъчно широка, за да не може човек да я прескочи, толкова дълбока, че дъното й не се виждаше и се простираше напреко на целия ледопад от склоновете на Еверест до склоновете на Нуптсе. Какво трябваше да се направи? Какво можеше да се направи? Швейцарците започнаха да сноват насам и натам покрай ръба, изследвайки всеки метър. С часове те се мъчеха да разрешат въпроса, как да се прехвърлят на другата страна, обаче отговор все още не бе намерен, когато стана късно и трябваше да се върнат в лагер II. На следващия ден те отново се изкачиха. След продължително проучване хрумна им идеята, че е възможно някой да се прехвърли, като се залюлее, увиснал на въже, и Аспер, най-младият в групата, направи опит. Обаче без успех. Увиснал на въже, закрепено на долния ръб на пукнатината, той можа да се залюлее и да достигне отсрещната стена, но не бе в състояние да се задържи о гладкия лед нито с ръце, нито с ледокопа си и всеки път, връщайки се обратно, се удряше силно о долната стена.

След няколко безуспешни опита той трябваше да се откаже. Но швейцарците продължиха усилията си, тъй като, ако спреха тук подобно на Шиптън, това щеше да означава край на всичките им надежди и мечти. Най-сетне те намериха начин. На едно място, на около двадесет метра надолу в пропастта, забелязаха издатина като площадка или платформа, откъдето човек би могъл да се прехвърли на противоположната стена, която специално в този сектор не изглеждаше много стръмна за изкачване. Отново Аспер направи опит. Другарите му внимателно го спуснаха на площадката, той успя да премине на другата страна и след това, както те очакваха, се изкатери благополучно на горния ръб на пукнатината. На такава височина работата се оказа толкова изтощителна, че няколко минути Аспер лежа в снега, опитвайки се да възстанови силите си и нормалното дишане. Щом се почувствува отново добре, всичко беше добре. С прехвърлянето на един човек отсреща преминаването на пукнатината вече не представляваше проблем. Въжето между Аспер и другите бе осигурено, след това се прехвърлиха други въжета. Построихме цял въжен мост. И доскоро изглеждащата непреодолима пропаст стана лесна за преминаване както за хората, така и за товарите.

Това бе голяма победа. Чувствувахме се така щастливи, сякаш вече бяхме стъпили на самия връх. Бяхме се придвижили по-далече от всички преди нас и бяхме първите хора, които навлизаха в Западния циркус. „Аха, Ангтаркей — помислих си аз, — дължиш ми двадесет рупии!“ Но за съжаление трябва да отбележа, че и до днес не съм ги получил.

Сахибите продължиха нагоре, за да устроят лагер III, а товарите следваха непосредствено след тях. От базата до циркуса трябваше да се пренесат всичко два и половина тона товари и тъй като на тази височина можеха безопасно да се носят по двадесет килограма от човек, това правеше около 125 отделни прехода на носачите. Сега не Дитерт, а аз бях бълхата — непрекъснато се движех нагоре-надолу, нагоре-надолу и следях за спазването на маршрута и графика. Но значителна помощ ми оказваха другите шерпи ветерани — между тях Сарки, Аджиба и старият ми приятел Дава Тондуп, а дори и най-младият и най-неопитният от момчетата вършеше всичко, което се изискваше от него.

За да дам представа колко сложно и трудно бе всичко, ще цитирам няколко реда от записките на Дитерт:

„1 май. Дванадесет шерпи да се изкачат до лагер II. Шестима от тях ще преспят в II заедно с Аила и Пасанг, които са вече там. Така тази вечер в лагер II — осем шерпи. Останалите шестима да се върнат отново в лагер I, където Сарки и Аджиба ще отпочиват днес.

2 май. Шестима шерпи да се придвижат до лагер II, Сарки и Аджиба да изпратят първите носачи до лагер III.

3 май. Четирима шерпи да се изкачат до лагер II. Десет шерпи да се придвижат от лагер II до лагер III.“

И така ден след ден.

Намирахме се почти на 6000 метра височина и някои от швейцарците започнаха да чувствуват разредения въздух — особено Аспер и Рош, които работиха твърде усилено при преминаването на пукнатината. Спомням си, че една вечер те седяха и разговаряха за това и някой каза, че няма място за тревога: всички се чувствуват зле, докато се аклиматизират, дори и шерпите.

— С изключение на този — обади се друг, като посочи към мене.

— А, този ли! Той има три бели дроба.

— Колкото по-високо се изкачва, толкова по-добре се чувствува.

Те се засмяха. Засмях се и аз. Но колкото и да е чудно, поне последните думи бяха верни. Наистина в планините с мене винаги е било така — колкото по-високо се изкачвах, толкова по-бодро се движех, чувствувах по-добре краката си, дробовете си и сърцето. На какво се дължи това, не зная. Но това е така. И аз мисля, че в него се таят причините за моите постижения. То ми е давало не само сили, но и воля в моя устрем. Благодарение именно на него животът ми високо в планината е бил не само труд и борба, но и любов. Като гледах тази вечер нагоре към студеното, смрачено небе, усещах вътре в себе си вълна от сила, топлина и щастие. И си помислих: „Да, чувствувам се добре. И всичко върви добре.“ Погледнах Ламбер.

— Ça va bien — казах аз с усмивка…

Може би този път, този път ние ще вървим и вървим, докато най-сетне мечтата се осъществи.

Намирахме се в циркуса, където преди нас не бе идвал нито един човек, нито едно живо същество, освен някоя случайна птица. Дълбока, запълнена със сняг котловина около седем километра на дължина и два километра на ширина, Еверест наляво, Нуптсе надясно, а право напред белият масив на Лотсе. Когато сте съвсем близо до планината, погледът ви трудно може да я обгърне цяла. Така беше сега и с Еверест — горната му част се губеше във висините над нас. Но ние знаехме кой път да хванем, за да стигнем до нея, тъй като имаше само един възможен път — по дължината на циркуса до подножието на Лотсе, после нагоре по стръмните, заснежени склонове от лявата страна на Лотсе до голямата седловина, свързваща двата върха, наречена Южното седло. След това… Но за по-нататък едва се осмелявахме да мислим. Първо трябваше да стигнем до седлото.

Три седмици живяхме и работехме в Западния циркус. Ала швейцарците не го наричаха така. Те бяха избрали по-хубаво име — Долината на мълчанието. Разбира се, понякога свистеше вятър. От време на време се чуваше силен тътнеж — лавина се свличаше от височините над нас. Но най-често цареше велика снежна тишина, нарушавана само от нашите гласове, от нашето дишане и от скърцането на обувките и ремъците на раниците. Към средата на циркуса устроихме лагер IV — нашата предна база, а близо до подножието на Лотсе — лагер V. Понякога се извиваше буря и ни приковаваше в палатките, но изобщо се движехме по график, а това бе най-важно. Като всички пролетни експедиции на Еверест ние се надпреварвахме с мусона и трябваше не само да се изкачим, но и да слезем и се отдалечим от планината, преди той да се развихри.

Разположихме лагер V на около 6900 метра височина и до Южното седло имаше повече от деветстотин метра. Пътят, който избрахме, за да ни изведе до него, извиваше нагоре от предната част на циркуса, следваше дълбок кулоар в леда и след това минаваше покрай огромна скална издатина, която швейцарците нарекоха Éperon des Genevois или Женевско ребро. Както на ледопада се изискваше изнурителна работа — внимателно разузнаване, много опити и несполуки, продължително копаене на стъпки и поставяне на въжени парапети, — в която се редуваха както сахибите, така и шерпите. По това време аз работех главно с Ламбер. Нямаше служебно задължение, никой не бе наредил това. Просто така се случи. Бях доволен, защото се разбирахме добре и образувахме здрава двойка. В началото на последната седмица на май всички приготовления бяха завършени. Насред пътя към седлото устроихме склад за припасите. Някои от алпинистите се изкачиха още по-високо, почти до върха на Женевското ребро. Бяхме вече готови да щурмуваме Южното седло. В групата, определена да щурмува първа, а така също в случай на успех да предприеме първия опит за изкачване на върха, влизаха Ламбер, Обер, Флори и аз. С нас дойдоха и шерпите Пасанг Пхутар, Пху Тарке, Да Намгиал, Аджиба, Мингма Дордже и Анг Норбу. Сега имах двойни задължения. Както в началото все още бях сердар на шерпите и отговарях за пренасянето на товарите до предназначението им, но сега бях и участник в щурмовата група и действителен член на експедицията. Това бе чест, най-голямата чест, с която въобще съм удостояван — в сърцето си се заклех да бъда достоен за нея.

Първият старт се състоя на 24 май, обаче лошото време ни застави да се върнем. На следващия ден тръгнахме отново и този път продължихме. Вървяхме по вече изкопаните стъпки и товарите ни не бяха тежки. Известно време всичко беше добре. Но след час се случи първата беда — Аджиба внезапно получи пристъп на треска и трябваше да се върне обратно. За щастие не бяхме се отдалечили много и той можеше да слезе сам. Поделихме си неговия товар и продължихме нагоре. Към пладне достигнахме склада, където попълнихме товарите си с много неща, изнесени преди това. Взехме палатки, храна, гориво и кислородни бутилки, но кислорода само носехме, без да си служим с него, и то в такова количество, каквото смятахме, че ще е нужно при изкачването на самия връх на планината, където може би щеше да бъде невъзможно да се живее без него.

Катерехме се още четири часа — всичко осем часа, откакто напуснахме циркуса. Изравнихме се с намиращия се зад нас връх Нуптсе, 7827 метра. Вече се изкачихме доста високо покрай скалите на Женевското ребро. Седлото не бе далеч, но слънцето постепенно захождаше и ставаше страшно студено. След като се придвижихме още малко, Анг Норбу и Мингма Дордже спряха, свалиха товарите си и заявиха, че се връщат, защото били изтощени и се страхували от измръзване. Започнах да споря с тях, но сахибите казаха:

— Не, те дадоха, каквото могат. Оставете ги да си отидат.

И те бяха прави. Когато човек е дал всичко, на което е способен, и е в такова положение, в каквото се намирахме ние, той сам трябва да бъде съдия на постъпките си. Ако го принудите да постъпи иначе, може да му причините вреда и дори смъртта му. И така Анг Норбу и Мингма Дордже се върнаха обратно. Отново останалите разделихме допълнителните товари, обаче можехме да носим само малка част от тях и по-голямата оставихме за по-късно. Изведнъж нещо профуча покрай лицето ми. Това бе спалният чувал на Обер, който вероятно се бе разхлабил при пренареждането на товарите. Вятърът го понесе като голяма клатушкаща се птица.

Продължихме да се изкачваме — час, още един. След това започна да се смрачава и въпреки че бяхме твърде близко, разбрахме, че не ще можем да стигнем до Южното седло този ден. Спряхме се, изкопахме площадка в стръмния леден склон и опънахме две палатки. Тримата сахиби пропълзяха в едната, Пасанг Пхутар, Пху Тарке, Да Намгиал и аз — в другата. Вятърът се развихри и понякога ни се струваше, че всеки момент може да ни отнесе. Но ние съумяхме да се задържим, а аз след много опити дори успях да сваря малко супа. След това се помъчихме да заспим, но беше много студено. В малката палатка лежахме почти един върху друг, стараейки се да влеем малко топлина в телата си, а нощта сякаш нямаше край. Най-сетне настъпи утрото — ведро утро. Погледнахме нагоре — седлото бе съвсем близко. Днес ще бъдем там.

Тръгнахме само четирима — Ламбер, Обер, Флори и аз. Пху Тарке и Да Намгиал се спуснаха надолу, за да донесат товарите, които бяхме принудени да оставим по пътя, а Пасанг остана да ги чака в бивака. Швейцарците и аз поехме нагоре и все нагоре, но този път изкачването не продължи много и към десет часа настъпи велик миг. Ледът и скалите пред нас се изравниха. Достигнахме върха на Женевското ребро и най-сетне пред нас лежеше Южното седло. В действителност то бе не само пред нас, но и под нас, тъй като върхът на реброто се издига на около сто и петдесет метра над седлото откъм страната на Лотсе и сега трябваше да се спуснем надолу към него. Сахибите продължиха нататък, като взеха и моята раница, а аз се върнах по същия път, за да пресрещна тримата шерпи и да им помогна при носенето. Надявах се да ги срещна насред път, ала това не стана и се наложи да сляза до самия бивак. Пху Тарке и Да Намгиал се бяха върнали благополучно с товарите, но не продължили нагоре, а Пасанг Пхутар, който бе стоял през цялото време в бивака, лежеше в палатката и стенеше.

— Болен съм — ми каза той. — Болен съм и ще умра.

— Нищо ти няма — отвърнах аз. — Ще се поправиш. Ще станеш и ще отнесеш един товар до Южното седло.

Той каза, че не може. Отговорих му, че е длъжен. Спорехме и аз го наругах, а след това го набих, за да му докажа, че не е умрял. Сега положението коренно се различаваше от момента, когато по-долу двамата шерпи решиха да се върнат. Ако товарите не бъдеха доставени на седлото, тримата швейцарци там положително щяха да загинат. А ако оставя Пасанг да лежи в палатката, той също щеше да умре и този път не само във въображението си. Той наистина беше болен — изтощен и с отпаднал дух. Но той можеше още да върви. И бе длъжен да направи това.

— Хайде! Хайде, Жокей! — извиках му аз. (Наричахме го Жокей, защото беше малък и често участвуваше в конните надбягвания в Дарджилинг). Най-сетне успях да го вдигна на крака и да го изведа от палатката. Преметнахме товарите на гръб и тръгнахме. Катерехме се и пълзяхме, клатушкахме се и се подкрепяхме и най-после четиримата се довлякохме до края на Женевското ребро, а след това надолу към седлото. По това време Пху Тарке и Да Намгиал отмаляха почти като Пасанг и силите им стигнаха само да опънат своята палатка и да пролазят вътре. За щастие моят „трети бял дроб“ все още работеше добре и тъй като в бивака останаха значителни количества храна и съоръжения, слязох сам още два пъти и ги пренесох горе. Вече имахме с нас всичко необходимо и можехме да започнем щурма на върха.

Бил съм в много диви и самотни места през моя живот, но никога не бях виждал нещо подобно на Южното седло. Разположено на 7879 метра между Еверест и Лотсе, то е лишено дори от мека снежна покривка — голо, замръзнало плато от скали и лед, над което без отдих бушува вятърът. Вече се намирахме почти на най-голямата височина, достигната от човек, и над нас връхният масив на Еверест се издигаше нагоре, нагоре във висините, сякаш бе отделна планина. Както изглеждаше, най-удобният път водеше първо нагоре по дълъг снежен склон, след това по самия хребет, но как щеше да върви изкачването, не бяхме в състояние да кажем, преди да се озовем там. Самият връх не можехме дори да видим, той се криеше зад снежната издатина на малко по-ниския южен връх.

Настъпи нощ. Вятърът свистеше. Ламбер и аз деляхме една палатка и положихме големи усилия да се топлим. Наистина нощта не бе така мъчителна, както предната, но все пак достатъчно тежка, а на сутринта стана ясно, че силите на останалите трима шерпи бяха изчерпани. Жокей продължаваше да говори за смъртта и наистина изглеждаше сериозно болен, а и другите не бяха по-добре. Швейцарците разбраха, че ако искахме да разчитаме на успех в щурмуването на върха, трябваше да устроим още един лагер — седмия — на хребета над нас и предложиха на Пху Тарке и Да Намгиал специално възнаграждение, ако се опитат да пренесат съоръженията. Обаче двамата отказаха. Не само телата им бяха уморени, но и духът им, а освен че не желаеха да вървят нагоре, те умоляваха и мене да не правя това. Но аз бях не по-малко решен от тях и в края на краищата се стигна до единственото възможно разрешение. Изправихме Жокей, завързахме го здраво на въжето между Пху Тарке и Да Намгиал и тримата поеха надолу, докато швейцарците и аз се подготвяхме за изкачването. Без помощта на другите не бяхме в състояние да носим дори всички необходими съоръжения за лагер VII и надеждата ни за успех изглеждаше слаба. Ала нищо не можеше да се направи.

И така потеглихме — Обер и Флори в една свръзка, Ламбер и аз в друга. Изкачвахме се час след час от седлото нагоре по стръмния заснежен склон до основата на югоизточния хребет и след това по самия хребет. Времето бе ясно и сега планината ни защищаваше от западния вятър. Напредвахме твърде бавно поради височината и трудностите в търсенето на безопасен път. Имахме само една палатка, която носех, и храна за един ден, а също така всеки от нас носеше малка бутилка с кислород. За първи път в планината използувах кислород, обаче той не ни помогна много. Апаратът действуваше само когато почивахме или се спирахме, а не когато ни бе най-нужен — при движение. Все пак продължавахме да се изкачваме. Достигнахме 8200 метра височина и отминахме. „Счупих личния си рекорд — помислих си. По-високо съм, отколкото през 1938 година в лагер VI от другата страна на планината“… Обаче до върха оставаха още почти шестстотин метра.

На около 8380 метра спряхме. По-нататък този ден не можехме да продължим. Както споменах, носехме съвсем малко съоръжения и смятам, че сахибите имаха намерение през този ден само да разузнаят, да оставят палатката и малко припаси и след това да се върнат отново, когато разполагат с повече носачи. Но времето бе прекрасно. Ламбер и аз не бяхме много уморени. Забелязах малко, почти равно място, където можеше да се опъне палатката, посочих към него и казах:

— Сахиб, тази вечер трябва да пренощуваме тук.

Ламбер се усмихна — разбрах, че той мислеше същото. Обер и Флори ни достигнаха и заедно с Ламбер обсъдиха положението — беше решено първите двама да слязат долу, а ние да останем. На сутринта, ако времето се запазеше хубаво, щяхме да се опитаме да стигнем върха.

Обер и Флори оставиха малкото неща, които носеха. „Пазете се“ — казаха те — очите им се насълзиха. Те бяха в добра форма, както и ние с Ламбер. Можеха да останат те вместо нас и шансът им за успех нямаше да бъде по-малък. Но имаше само една палатка и твърде малко храна и те направиха жертва, без да се оплакват. Така е в планината.

Обер и Флори поеха надолу. Превърнаха се в малки точици и съвсем изчезнаха. С Ламбер опънахме палатката, като се задъхвахме и препъвахме от напрежение, но щом свършихме работа, отново се почувствувахме добре, а и времето бе толкова хубаво, че за малко поседяхме навън на гаснещите слънчеви лъчи. Тъй като не знаехме общ език, не можехме да разговаряме много, а и не чувствувахме нужда да говорим. Веднъж аз посочих нагоре и казах на английски:

— Утре — вие и аз.

Ламбер се усмихна и отговори:

— Ça va bien!

Стъмни се и стана по-студено — вмъкнахме се в палатката. Нямахме примус, но не бяхме и гладни — хапнахме малко сирене и го промихме със сняг, който стопих на свещ. Спални чували също нямахме и легнахме плътно един до друг, като се тупахме и търкахме взаимно, за да поддържаме кръвообращението. Мисля, че това се оказа по-полезно за мене, отколкото за Ламбер, тъй като аз съм среден на ръст, а той е толкова плещест и едър, че можех да затопля само малка част от него. И все пак той бе загрижен не за себе си, а за мене — особено се тревожеше да не ми измръзнат краката.

— За мене няма опасност — казваше той. — Аз нямам пръсти. Но ти пази своите!

За сън и дума не можеше да става. Но ние и не искахме да спим. Лежейки неподвижно, без спални чували вероятно щяхме да се вледеним до смърт. И така ние се тупахме и разтривахме, разтривахме се и се тупахме, а бавно, бавно отминаваха часовете… Най-сетне в палатката проникна дрезгава светлина. Сковани и премръзнали, измъкнахме се навън и огледахме наоколо. Това, което видяхме, не ни зарадва — времето се бе влошило. Не бе съвсем лошо, нямаше буря, но ведростта бе изчезнала, облаци изпълваха небето на юг и запад, а развихрилият се вятър навяваше в лицата ни ледени зърна. Поколебахме се за малко, но както винаги думите бяха ненужни. Ламбер намигна и показа с палец към хребета, аз се усмихнах и кимнах с глава. Бяхме отишли твърде далеч, за да се предадем. Трябваше да опитаме.

Сякаш часове изминаха, докато притегнем с вкочанясалите си ръце котките на обувките. Но най-после потеглихме. Нагоре… нагоре… твърде бавно, почти пълзейки — три крачки и почивка, две крачки и почивка, една крачка и почивка. Носехме три бутилки с кислород, ала както и по-рано, те не действуваха, когато се движехме, и след известно време ги захвърлихме, за да облекчим товара си. Приблизително през всеки двадесет метра сменяхме водачеството, за да поделим трудностите при пробиването на пътя, а също така да може единият от нас да почине и отдъхне, докато другият го отминаваше. Измина час, два, три. Изобщо изкачването не бе много трудно, но трябваше да бъдем крайно внимателни, тъй като от едната страна на хребета зееше огромна пропаст, а от другата снежна козирка се бе надвесила над цял океан от празно пространство. На места хребетът ставаше по-стръмен и се налагаше да копаем стъпки. Тук Ламбер прояви удивителна ловкост. Късите му ходила без пръсти му позволяваха да се задържа на най-малките издатини, също като коза.

Измина още един час. Стори ми се дълъг като ден или седмица дори. Времето ставаше все по-лошо, вятърът носеше вълни от мъгла и сняг. Даже моят „трети бял дроб“ започна да се затруднява, гърлото ми пресъхна и ме болеше от жажда, а понякога така капвахме от умора, че пълзяхме в снега. Веднъж Ламбер се обърна и каза нещо, но аз не го разбрах. Малко след това той заговори отново. Под очилата си и дебелия слой защитен крем той се усмихваше. Този път го разбрах добре.

— Ça va bien! — казваше той.

— Ça va bien! — отвърнах аз.

Ала това не беше вярно. Не вървеше добре и двамата знаехме това. Но така стояха нещата между нас. Когато всичко вървеше добре „Ça va bien!“ Ако ли пък не — също „Ça va bien!“

В подобни моменти човек мисли за много неща. Аз мислех за Дарджилинг, за дома, за Анг Ламу и момичетата. Мислех за Дитерт и за втората група алпинисти, които сега се изкачваха под нас, и за това, че ако ние не стигнем върха, може би те ще успеят. Мислех си: „Не, ние сами ще стигнем — по силите ни е! Но ако успеем, можем ли след това да се върнем обратно?“ Спомних си за Малори и Ирвин и как те бяха изчезнали завинаги от другата страна на планината приблизително на същата височина, на която се намирахме сега… След това престанах да мисля. Мозъкът ми се скова. Превърнах се на машина, която се движеше и спираше, движеше и спираше, движеше и спираше.

Най-после се спряхме и повече не мръднахме. Ламбер стоеше неподвижен, брулен от вятъра и налитащия сняг и разбрах, че той обмисляше положението. Аз също се опитах да преценя обстановката, но мисленето бе дори по-трудно от дишането. Погледнах надолу. Колко ли сме изкачили? Около 200 метра вертикално, пресметна по-късно Ламбер, и за това бяха необходими пет часа. Погледнах нагоре. И ето там — Южният връх на около сто и петдесет метра над нас. Не върхът, а само Южният връх. А зад него…

Аз вярвам в бога. Вярвам, че в най-трудните моменти в живота на хората той понякога им казва как да постъпят и в този тежък момент той напъти и нас с Ламбер. Ние можехме да отидем по-нататък. Може би щяхме да стигнем до върха. Но нямаше да можем да се върнем. Да продължим, значеше да загинем… И ние не продължихме. Спряхме и се обърнахме… Бяхме достигнали височина около 8600 метра — най-близо до връх Еверест от всички хора дотогава, най-високата точка, достигната от някого в света. И все пак това не беше достатъчно. Бяхме дали всичко, което можехме, а и то не бе достатъчно. Обърнахме се, без да продумаме. Слизахме мълчаливо. Надолу по дългия хребет, покрай високия лагер, отново по хребета, по снежния склон. Бавно… бавно. Надолу… надолу… надолу…

 

 

Това постигнахме ние с Ламбер. На следващия ден заедно с Обер и Флори се спуснахме от седлото към Западния циркус, а втората група, съставена от четирима швейцарци и петима шерпи, под водачеството на Дитерт се отправи нагоре, за да опита щастието си. Отначало те се справили по-добре от нас, като преодолели разстоянието от циркуса до седлото за един ден, ала там щастието ги напусна. Както сахибите, така и шерпите заболели от планинска болест. Вятърът се засилил, а температурата значително се понижила. След три дни и нощи те се върнаха, без да имат възможност дори да започнат изкачването на връхния хребет.

И все пак това бе голямо усилие.

И аз спечелих един голям приятел.

15
На Еверест с швейцарците (есента)

— Но сега е есен — каза Анг Ламу.

— Да, есен е.

— Ти никога не си ходил по това време на годината.

— Не, никога.

— Тогава защо отиваш сега?

— Защото трябва да опитаме пак — отговорих аз. — Трябва да опитаме всичко.

В продължение на много години се говореше за отиване на Еверест през есента. За изкачване през зимата, разбира се, не можеше и да се мечтае. През лятото настъпваше периодът на мусоните с бури и лавини. Но есента предлагаше поне възможност, а някои смятаха, че времето може да бъде дори по-добро, отколкото през пролетта. Обаче тези предположения никой не бе проверил на дело до 1952 година, когато швейцарците предприеха своя опит. Те не можеха да чакат до следващата пролет, защото за тях нямаше да има следваща пролет. За 1953 година непалското правителство бе обещало Еверест на англичаните. И ако швейцарците искаха да си опитат отново щастието, това трябваше да стане сега — през 1952 година, докато само те имаха разрешение за отиване в планината. Като се върнали през лятото в родината си, те обсъдили въпроса и взели решение. Да, ще опитат пак…

Само двама сахиби от пролетната експедиция дойдоха — д-р Габриел Шевалие, който сега бе водач, и Раймон Ламбер, когото мисля, че не биха могли да удържат дори ако бяха го вързали и седнали отгоре му. Освен тях имаше четирима нови алпинисти — Артур Шпьохел, Густав Грос, Ернест Райс и Жан Бусио, а така също и алпинистът фотограф Норман Диренфюрт, син на известния швейцарски изследовател на Хималаите, който бе станал американски поданик. Поканиха и мене, този път не само в качеството на сердар, но и като пълноправен член на експедицията — чест, която приех с гордост. Както по-рано събрах моя отряд от шерпи в Дарджилинг — много от тях участвуваха през пролетта — и в началото на септември отново се озовахме в Катманду.

По броя на участниците експедицията бе малко по-малка от първата, но съоръженията бяха в по-голямо количество, тъй като през пролетта швейцарците почувствуваха недостиг от някои неща и този път, очаквайки дори по-студено време, искаха да бъдат напълно подготвени. И затова към планината се отправи керван от почти четиристотин души — сахиби, шерпи и непалци носачи. Ако преди ставаше дума за отряд, отиващ на война, сега можеше да се говори за цяла армия. Не си спомням някоя експедиция да е тръгвала на път без неуредици и усложнения. Този път неприятности имаше Диренфюрт. Със своя американски паспорт той срещна затруднения при снабдяването с непалска виза и бе все още в Индия, очаквайки да я получи. Шерпата Анг Дава бе определен да го чака в продължение на две седмици в Катманду и след това, ако Диренфюрт си уреди въпроса, да ни застигнат двамата.

През втората половина на септември ние крачехме нагоре и надолу, нагоре и надолу по хълмовете на Непал. Мусонът, започнал тази година със закъснение, се задържа по-дълго и през по-голямата част от пътуването ни. Времето бе ужасно. Толкова дъжд и кал не бях виждал през живота си. Много заболяха, в това число и д-р Шевалие. А когато наближихме Соло Кумбу, положението стана наистина лошо. С увеличаването на височината страдахме не само от влагата, но и от режещия студ, а непалските носачи, които нямаха специално облекло, изпитваха особени трудности. На четиринадесетия ден преминахме висок проход, почти на 4000 метра, наречен Шамунг-Намрепки-Ла, който в старо време назовавали „проходът, където шапката ви докосва небето“. Тук времето беше като във висока планина, обхваната от буря. Няколко непалци припаднаха, а двама от тях по-късно починаха — печално начало за експедицията.

Това подействува лошо на другите носачи и много от тях си отидоха. Обаче ние предизвестихме в Кумбу, че се нуждаем от шерпи носачи, и към края на месеца, когато стигнахме Намче Базар, мусонът стихна и небето стана синьо и безоблачно. Отново ние, шерпите, се видяхме с нашите семейства и приятели от родината. Аз посетих майка си и сестрите си. Танцувахме, веселихме се и пихме чанг. След това, както през пролетта, наехме много местни шерпи на мястото на непалците и с товарите се отправихме към планината. Струва ми се, че не съм виждал Еверест така ясно очертан както през тези дни — вятърът бе измел почти напълно снега от черната скала, а снежното облаче разстилаше своя пух в Синевата.

Отново установихме базовия лагер в горната част на ледника Кумбу и започнахме да си пробиваме път през ледопада. Той се беше изменил твърде много през лятото и трябваше да търсим нов път, но след набрания опит сега не бе така трудно. Бяхме се подготвили и за преодоляване на пукнатините. От Намче Базар носехме греди и дъски, които ни служеха за мостове над големите пукнатини в леда, а за огромната пропаст в горната част на ледопада, която ни причини толкова грижи през пролетта, носехме дълга дървена стълба. Нашият въжен мост беше все още на мястото си, но от летния снеговалеж се бе смъкнал няколко метра надолу в пукнатината.

В това време ни застигнаха Диренфюрт и Анг Дава и сега групата беше в пълен състав. Обаче в друго отношение фактически никога не бяхме в пълен състав, защото този път, за разлика от която и да било предишна експедиция, някой постоянно боледуваше. Особено зле по едно време беше шерпата Анг Норбу, който имаше някаква инфекция и на врата му се появи голям оток. Д-р Шевалие просто го напълни с пеницилин, но това, изглежда, не помагаше много и той реши да го оперира. Палатката-столова в лагер I бе превърната в болница и Райс, Шпьохел и аз трябваше да държим Анг Норбу, докато докторът режеше врата му. Не мога да кажа, че тази длъжност ми хареса. Трудно е да се повярва, че в един човек може да има толкова кръв и гной. Но най-важното беше, че операцията мина успешно и след няколко дни Анг Норбу оздравя.

Като изкачихме ледопада, навлязохме в Западния циркус или Долината на мълчанието. Само че сега там не бе така тихо, а ден и нощ свистеше вятър. Понякога той изменяше посоката си и само чувахме бучене край върховете над нас. Но след това отново се спускаше надолу, връхлиташе върху нас не като движещ се въздух, а като страшен див звяр, изпуснат от боговете, и докато не притаеше дъх, не можехме нито да се движим, нито да работим или да правим каквото и да било, освен да пазим живота си. През цялото време, разбира се, напредвахме, но и есента напредваше. Екипировката ни бе отлична. Особено обущата — високи, почти до колената, направени от еленова кожа — най-добрите, които съм виждал, и никой не пострада от измръзване. Но вече се питахме дали е възможно въобще да се живее на по-голяма височина, щом долу в циркуса имаше такъв вятър и студ.

Все пак в края на октомври устроихме лагер V близо до подножието на Лотсе и се готвехме да започнем щурма на Южното седло. Планът предвиждаше в основни линии да следваме същия маршрут както през пролетта — нагоре по ледените склонове и кулоари до Женевското ребро. Разделихме се на групи и се заловихме да копаем стъпки и да правим въжени парапети. Но едва бяхме започнали да работим, когато на 31 октомври се случи нещастие. Д-р Шевалие и Шпьохел заедно с неколцина шерпи се намираха на стръмен склон недалеч от лагер V — всичко четири групи по трима в свръзка. Изведнъж се чул грохот и над тях се изсипало голямо количество разтрошен лед. Лавината не била голяма — само няколко отломъци, откъснали се от горната част на склона. Обикновено такова срутване не е много опасно. Единадесет от дванадесетте човека се отървали благополучно. Те се долепили колкото е възможно по-плътно до склона и навели глава, така че в най-лошия случай няколко ледени парчета ги ударили по плещите. Обаче шерпата Мингма Дордже в свръзка с Аджиба и моя племенник Топгей вероятно е погледнал нагоре точно в неподходящия момент, защото бе ударен право в лицето. В следващия миг той висял неподвижно на въжето, стенещ тихо, с окървавено лице, а останалите двама го задържали.

По стръмния лед е невъзможно бързо придвижване и изминало известно време, докато другите свръзки се притекат на помощ. Най-сетне д-р Шевалие, Шпьохел и придружаващите ги шерпи се приближили до Мингма Дордже и когато го спускали бавно надолу към лагер V, станала втора злополука, този път на четвъртото въже, където били тримата шерпи Аила, Норбу и Мингма Хрита. Единият от тях, вероятно развълнуван от първото нещастие, загубил опора и се подхлъзнал. Така или иначе миг след това и тримата полетели през глава надолу по склона и се спрели едва когато стигнали равна земя на около двеста метра под мястото на злополуката.

Отново било необходимо известно време, преди да дойде помощ. Другите продължавали да се спускат бавно надолу с Мингма Дордже. Най-после всички се събрали в подножието на склона и д-р Шевалие дал на ранените първа помощ. Положили ги върху надуваеми дюшеци, донесени от лагер IV. От тримата пострадали Мингма Хрита си бе счупил ключица, а Аила и Да Норбу се отърваха само с по-сериозни драскотини и подутини. Вероятно те нямаше да бъдат от полза за експедицията по-нататък, но щяха да се поправят. Обаче положението на Мингма Дордже бе тежко. Оказа се, че не само лицето му бе засегнато от падащия лед. Остър отломък бе влязъл в тялото му между врата и ключицата и пронизал белия дроб. Няколко часа по-късно въпреки всички усилия на д-р Шевалие, той почина.

Заедно с повечето от останалите участници в експедицията аз се намирах в лагер IV, когато станаха нещастията. Но тъжните новини скоро стигнаха до нас и ние избързахме нагоре. Всички шерпи, естествено, бяха много разстроени, но швейцарците изпитваха още по-голямо безпокойство, защото се отнасяха твърде сериозно към своите задължения по отношение на носачите и се чувствуваха отговорни. Те ме помолиха да говоря с хората и ако повечето от тях, имайки предвид трагедията, не желаят да отидат по-нататък, те ще приемат това решение. До късно през нощта ние, шерпите, обсъждахме положението. Разбира се, никой не беше в добро настроение. Някои гледаха твърде песимистично на възможностите ни за успех, но на края всички решиха, че не могат да изоставят сахибите и ще продължат напред, доколкото силите им позволяват. На следващия ден изпратихме тримата ранени в базовия лагер, а Мингма Дордже погребахме в морената встрани от циркуса между лагерите IV и V. Над него издигнахме висок паметник от камъни, а в основата му поставихме дървен кръст, на който изрязахме името и датата на смъртта. След това се простихме с нашия приятел — първата жертва на Еверест след гибелта на алпиниста Морис Уилсън, тръгнал сам през 1934 година към върха.

Взе се решение да се търси нов път за Южното седло. Още през пролетта се опасявахме от ледопади в кулоара под Женевското ребро, а сега това се случи — загина другар — и ние не искахме напразно да рискуваме повече хора. Дни и седмици разработвахме нов маршрут — не направо от циркуса към седлото, а вдясно по високите снежни склонове на Лотсе, където опасността от лавини изглеждаше по-малка. Едно нещо научихме от първата експедиция — за прехода от циркуса до седлото не бе достатъчен един ден. Дори ако бяхме тръгнали по стария маршрут, трябваше да установим нов лагер приблизително по средата на пътя. На новия маршрут, значително по-дълъг, решихме да устроим два лагера. И така още веднъж се заловихме с тежката изнурителна работа, свързана с всички високопланински изкачвания — търсене на път, копаене на стъпки, поставяне на въжени парапети, пренасяне на тежки товари. В този сектор на планината поставихме всичко около седемстотин и петдесет метра въжени парапети и постепенно върху белите стени изникнаха двата малки лагера — VI и VII.

Придвижването не преставаше. Изкачвахме се все по-високо. Ламбер и аз, разбира се, бяхме отново в една свръзка и през по-голямата част от времето вървяхме напред, проправяйки път. Двамата бяхме в добра форма — „Ça va bien! Ça va bien!“ — и често използувахме кислород, но този път апаратите действуваха много по-добре, отколкото през пролетта. Обаче на такава височина човек може да работи или дори да живее само за кратко време, а още по-малко при такъв вятър и студ. С всеки изминат ден приближаваше зимата. Нямаше нито облаци, нито снежни бури, предвестници на мусона. Небето си оставаше кристалночисто, но студът бе такъв, че ни пронизваше до костите и през най-топлото облекло. А най-лошото бе, че с напредването на есента дните ставаха все по-къси и по-къси. Дори преди два часа след пладне слънцето изчезваше зад връхния гребен на Нуптсе и от този момент до следващото утро нямаше никакво спасение от хапещия мраз.

Движехме се надолу, нагоре, отново надолу. Една нощ в лагер IV на циркуса се разрази страшен ураган. С Аджиба бяхме в една палатка и едва успяхме да я задържим. След малко чухме слаб вик и като се измъкнахме с мъка навън, видяхме, че палатката на Норман Диренфюрт, която бе съседна на нашата, се бе съборила напълно. По това време Диренфюрт беше болен. Той имаше ларингит и висока температура и бе толкова отслабнал, че не можеше да се измъкне изпод падналия върху него брезент. С Аджиба се заловихме на работа и най-сетне след огромни усилия опънахме палатката отново, но вятърът без малко щеше да ни отнесе през циркуса заедно с нея.

Времето започна да оказва лошо въздействие на почти всички от нас — не само физическо, но и психическо. Някои шерпи загубиха всякакво желание за работа и не мислеха за нищо друго, освен как да се спуснат надолу и да избягат от вятъра и студа. Понякога надълго спорех с тях и дори се карах, докато ги накарам да се заловят за работа. На всичко отгоре някой постоянно боледуваше или се преструваше на болен и базовият лагер на ледника заприлича на болница. По едно време на склона на Лотсе хората толкова намаляха, че аз трябваше да слизам до самата база, за да доведа някой с мене. В базата се говореше много за йети, който бил забелязан от един от местните носачи няколко дни преди това близо до мястото, където бяхме открили следи през пролетта. Според неговите думи йети бил висок около метър и половина, покрит с гъста кафява козина и се движел изправен на задните крака. Имал заострена глава, широки скули, огромни челюсти, които отворил застрашително и впил поглед отблизо в носача сякаш се готвел да го нападне. След това йети внезапно изсъскал, обърнал се и избягал и вече не се появил. Говорих с носача, който разказваше за тази преживелица, и се убедих, че няма никакво основание да не му се вярва. В същност неговият разказ още веднъж потвърди вече изказаното от мене схващане, че йети е някакъв вид голяма планинска маймуна.

Впрочем имахме достатъчно много проблеми за разрешаване на Еверест, за да не се улисваме с йети.

— Хайде! Хайде! — подканих хората в базовия лагер. — Планина трябва да изкачваме. Тръгвайте!

Най-после успях да събера доста хора и ги поведох през ледопада и циркуса, за да продължат започнатата работа на склона на Лотсе.

След около седмица всичко беше готово — стъпките и парапетите, високите лагери и съоръженията. Но ако искахме да стигнем Южното седло и по-високо, трябваше да побързаме, защото вече бе втората половина на ноември и скоро зимата щеше да настъпи с пълна сила. За първия опит бе определена група от десет души, в която влизаха Ламбер като ръководител, Райс и аз — алпинисти, и седем шерпи, които се намираха в най-добро състояние, за да ни помагат с товарите. Те бяха Анг Темпа, Пемба Сундар, Анг Нуима, Анг Намгиал, Гундин, Пемба и Топгей. Повечето от тях бяха млади и неопитни, но те бяха устояли на вятъра и студа по-добре от много от ветераните и аз се гордея, че най-младият от всички бе моят племенник Топгей — по това време само на седемнадесет години.

От циркуса се изкачихме до лагер VI, а оттам до лагер VII. След това на 19 ноември се отправихме към Южното седло. Тук стръмнината не беше особено голяма, тъй като лагер VII бе разположен високо на склона на Лотсе и останалата част от пътя представляваше диагонален траверс до върха на Женевското ребро и лежащото зад него седло. Въпреки това напредвахме бавно, защото сега проправяхме нов път и на няколко пъти носачите трябваше да чакат, докато Ламбер, Райс и аз изкопаем стъпки и направим парапети. Тръгнахме около 9 часа сутринта. В 16,30 часа достигнахме най-високата точка на изкачването — върха на реброто, — а малко след това се спуснахме на седлото — за втори път през годината. Спущаше се мрак, а студът и вятърът бяха неописуеми. Сякаш часове изминаха в лутане и опити да устроим нашия лагер близо до все още забележимите останки на пролетния лагер. Когато най-сетне опънахме две палатки, шерпите се вмъкнаха в тях и изчезнаха. Безполезно беше да се спори с тях. Ние с Ламбер и Райс бяхме използували кислород при изкачването, а шерпите нямаха това преимущество и бяха съвършено изтощени. И така с двамата сахиби продължихме работата по устройването на другите три палатки, докато ги опънахме и укрепихме. След това дойде и нашият ред да се подслоним и да отпочинем. Студът бе превърнал почти всичката ни храна в камък, но аз успях да сваря малко шоколад, с който се подкрепихме. Започна още една нощ на най-самотното място на земята.

Над циркуса си служехме с двойни палатки — една в друга, но тук и това малко ни помагаше, а когато двете палатки се триеха една в друга на сухия, леден вятър, малкото пространство вътре се изпълваше с електрически искри, които пукаха около главите ни. Ламбер имаше малък термометър и той показваше тридесет градуса под нулата. По-късно Ламбер определи скоростта на вятъра — около деветдесет и седем километра в час, при това постоянна скорост, а не при вихрени пориви. Дори и на него му беше трудно да каже: „Ça va bien!“ Най-сетне се зазори и при все че вихърът не преставаше, ние се приготвихме да продължим нататък. Трябваше или да се движим, или да замръзнем. Успяхме да направим малко чай за закуска и това бе всичко. След това потеглихме. Другите шерпи искаха да тръгнат надолу, а не нагоре и едва ли можеше човек да ги упрекне. Само един от тях — Гундин — бе наистина болен и останалите най-после се съгласиха да продължат изкачването. След двата допълнителни лагера на Лотсе лагерът на седлото беше VIII поред. На своя гръб шерпите понесоха съоръженията за малкия лагер IX, който се надявахме да устроим на връхния хребет.

Но лагер IX си остана на техните гърбове. Беше вече 11,30 часа, когато бяхме напълно готови да тръгнем. Още почти един час ни беше необходим, за да прекосим седлото и да започнем изкачването на снежния склон, водещ към хребета. На една ледена стена видяхме останките на сплеснат в нея орел и макар че ние съвсем не хвърчахме, трябваше да напрягаме всички сили, за да не ни последва същата участ. Като използувахме кислород, Ламбер, Райс и аз се движехме малко пред другите. Шест месеца преди това с Мечката се катерехме по същия път с много по-малко усилия, въпреки лошите кислородни апарати. Ала сега и добрите апарати не ни помагаха. Вятърът и студът бяха изключително силни. Под трите чифта ръкавици пръстите ни загубиха всякаква чувствителност. Устните ни, после носовете, след това и целите ни лица започнаха да посиняват. Зад нас редицата на борещите се с природните условия шерпи едва се движеше. Имаше само едно разумно и възможно нещо, което можехме да направим. То бе да се върнем обратно и ние знаехме това. Но за Ламбер и за мене това беше ужасно решение. Това беше вторият ни опит. Мечтата на нашия живот бе да изкачим заедно Еверест и ако се върнем сега, ще ни се удаде ли това някога? Ако зависеше само от нас, може би щяхме да продължим изкачването. Не говоря с положителност, че щяхме или можехме да продължим, а само може би. Желанието ни бе толкова силно. Но зад нас едва се мъкнеха шерпите, а до нас Райс мрачно клатеше глава. Спряхме се и постояхме така известно време, превили се като животни, за да се предпазим от свирепия вятър. Ако не беше толкова студено, че сълзите замръзваха, преди още да напуснат очите, аз навярно щях да заплача. Не можех да гледам Ламбер, а и той не ме поглеждаше. Безмълвни се обърнахме и тръгнахме надолу.

По-късно швейцарците казваха за случилото се, че сме били „отблъснати“ от планината. А след това „отблъсване“, веднъж обърнали гръб, нямаше вече и най-слабата надежда да се върнем отново. Точно на мястото, където се предадохме, на около триста метра над седлото, захвърлихме по-голямата част от товарите, които носехме. В лагера на седлото се задържахме само толкова, колкото бе необходимо, за да вземем Гундин (ако бе останал още малко, той щеше да умре от студ) и изоставихме около сто и петдесет килограма съоръжения, които изнесохме с такава мъка предния ден. Нищо нямаше значение сега, освен да се измъкнем час по-скоро от този ад, който се намираше толкова близо до небето. Надпреварвахме се със студа, вятъра и смъртта.

Почти смазани от умора, прекарахме нощта в лагер VII, където ни посрещна д-р Шевалие. На следващия ден слязохме до лагер V в циркуса. Никой не говореше за нов опит. Не мисля, че между нас някой имаше сили да се изкачи дори и три метра нагоре. Ние мислехме само едно — да слезем долу, долу и далеч от студа, там, където човек може да диша, да яде и да спи, където може да сгрее ръцете и краката си, да сгрее костите си. И най-сетне слязохме — през циркуса, надолу по ледопада, към ледника, който след всичко преживяно ни се струваше като полята на Индия. Като по чудо нямаше сериозни измръзвания и никой не загуби дори пръст. Но може би това не бе чудо, а се дължеше по-скоро на забележителното качество на нашето облекло и екипировка. Така или иначе всички слязохме долу, освен бедния Мингма Дордже. Бяхме отблъснати. Бяхме разгромени. Но останахме живи.

В Намче Базар отново видях майка си и сестрите си. Когато вестта за смъртта на Мингма Дордже стигнала в селото, една от сестрите ми се разтревожила за мене и заедно с децата си се изкачила до лагер I, в подножието на ледопада, носейки кошница с разни вещи, които смятала, че може да ми потрябват. Тогава не я видях, защото бях високо в планината, но сега й благодарих от цялото си сърце.

— Догодина ще се видим отново — казах на близките си, като се стараех да изглеждам весел. Но какво щеше да ми донесе следващата година, разбира се, нямах и представа.

В началото на декември преваляхме хълмовете на Непал на път за родината. Еверест потъна зад нас, забулен от зимните бури. „Сърцето ми е изпълнено с тъга“, записа д-р Шевалие в дневника си, мислейки за втората ни несполука. И ние изпитвахме същото чувство. Но, струва ми се, че тъгата ни се смесваше с известна мълчалива гордост, защото знаехме, че при тези условия никой не можеше да направи повече от нас. Продължавахме да вървим. Дъждът се лееше като из ведро. И на всичко отгоре си навехнах глезена — първия „нещастен случай“ за всичките ми експедиции на Еверест — и през останалата част от пътя трябваше да накуцвам, подпирайки се на две скиорски щеки вместо патерици.

Дни наред вървяхме мокри до кости. Глезенът ме болеше, а започна и да ме тресе. И ако Еверест все още си оставаше моя мечта, сега той бе мечта на болен човек.

16
Сега или никога

В Катманду ни посрещнаха сякаш бяхме победители, а не победени. Кралят лично ми връчи медала „Непал Пратап Бардхак“, което бе голяма чест. Но по това време бях толкова болен, че едва разбирах какво става. Отчасти страдах от малария и имах висока температура, но мисля, че преди всичко това се дължеше на напрежението на две големи експедиции в една година. Както винаги швейцарците се отнасяха към мене с особено внимание. Те ме изпратиха със самолет от Катманду в Патна в Северна Индия, където прекарах десет дни в болницата „Светото семейство“, основана от американски мисионери-католици.

След като ме оставиха там, швейцарците заминаха за родината си. Другите шерпи се върнаха с влак в Джарджилинг, а аз останах сам в болницата. Понякога температурата ми се покачваше толкова високо, че бълнувах, и ми се струваше, че отново съм на Еверест, борейки се с вятъра и студа. След това огънят отминаваше и с часове лежах неподвижно в леглото, без да имам сили дори да отворя очи или да вдигна ръка… „Да — мислех аз — това бе твърде много. Две експедиции — вятър, студ и две задължения едновременно — на сердар и на алпинист. Твърде много работа, твърде много отговорност…“ Лежах и чувствувах само слабост в цялото си тяло. И отново ме обземаше огън.

Като напуснах болницата, бях отслабнал със седем килограма. Когато няколко дни след това пристигнах в Дарджилинг, жена ми и близките ми се ужасиха, като ме видяха.

— Сега трябва да отпочинеш — каза Анг Ламу. — Цяла година трябва да почиваш, за да възстановиш здравето си.

Мисля, че тогава само кимнах с глава и дума не продумах, защото силите ми не стигаха.

Но настъпи 1953 година. Историята на двете швейцарски експедиции стана известна на целия свят и аз получавах писма от много страни, с които ме канеха да участвувам в изкачвания през наближаващата пролет. Още като бях в болницата в Патна, получих писмо от майор Чарлз Уайли с покана да участвувам в една английска експедиция до Еверест, на която той щял да завежда транспортната част. В Дарджилинг мисис Хендерсън от Хималайския клуб ме увещаваше да тръгна с тях:

— Вие сте ходили толкова често с англичаните — казваше тя. — Те настояват много за вас.

Обаче Анг Ламу се противопоставяше, а аз бях твърде уморен и слаб, за да взема прибързано решение. Мисис Хендерсън беше търпелива и разбираше състоянието ми и в продължение на цяла седмица ми изпращаше мляко и „овалтин“, за да възвърна силите си.

Почивах и мислех. Мислех за швейцарците и за предприетите от тях два големи опита и за това колко горд и щастлив се чувствувах да бъда с тях. От всички чилина-нга, с които съм се срещал — а до това време те не бяха малко, — най-много ми се нравеха швейцарците; убеден съм, че ако някой ден те дойдат отново в Соло Кумбу, ще видят навсякъде по пътеките шерпи, вдигнали в приветствие чаши с чанг. Най-съкровеното ми желание бе да се върна с тях на Еверест — да се изкачвам високо в небесата с моя приятел Ламбер и този път може би да стигнем нашата цел. Ала швейцарците нямаше да се върнат. Те бяха използували своята възможност и сега през 1953 година беше ред на англичаните. Ако и те не успееха, непалското правителство бе обещало да даде разрешение през 1954 година на французите. Щяха да отминат три години, преди швейцарците да предприемат нов опит, и то ако преди това някой не изкачи върха.

А несъмнено вероятността някой да покори върха бе голяма. По време на нашия опит през пролетта Ламбер и аз се приближихме твърде много. С по-добри кислородни съоръжения или при по-хубаво време щяхме да стигнем целта. А сега англичаните пристигаха, организирани във възможно най-силната експедиция. През 1952 година, докато ние бяхме на Еверест, група англичани начело с Шиптън и няколко новозеландци изкачиха съседния връх Чо Оиу — за тренировка и изпробване на новите съоръжения. Задачата им се облекчаваше и от проучването на маршрута, което швейцарците извършиха. Но най-важното от всичко — англичаните се готвеха да положат колосални усилия, защото винаги смятаха Еверест за своя планина, а сега като че ли тя се изплъзваше от ръцете им. Преди тях ходиха швейцарците. Французите очакваха реда си, а след това отново швейцарците. Късно през есента на 1952 година пътешественици, пристигнали от Тибет в Соло Кумбу през Нангпа Ла, донесоха вестта, че имало руска експедиция от Ронгбук, от северната страна, почти по същото време, когато ние се намирахме на планината. Твърде вероятно бе руснаците да предприемат скоро нов опит. Безспорно обръчът около върха на най-високата планина се стягаше и почти сигурно бе, че ако англичаните не победят сега, те губеха завинаги шансовете си.

А какво да кажа за себе си?

Не познавах никой от алпинистите, които щяха да участвуват през тази година. В началото експедицията се възглавяваше от Ерик Шиптън, но по-късно ръководител стана полковник Джон Хънт от британската армия, който бе живял дълго в Индия и изкачил много планини, ала с него никога не бях се срещал. С Хънт щяха да пристигнат най-добрите английски алпинисти и двама новозеландци (нови чилина-нга за мене). Единият от тях — Едмунд Хилари — бе участвувал в разузнавателния поход на Еверест през 1951 година и в експедицията на Чо Оиу през 1952 година. Спомних си неприятностите през 1951 година във връзка с бакшиша и заплащането на непалските носачи и загатнах за това на мисис Хендерсън.

— Но това е една от причините, която налага вашето участие — отговори тя. — Никой не може да се справи с хората като вас и ако вие сте с тях, няма да има подобни неприятности.

— Скоро ще реша — й казах.

И все пак обмислях.

Навсякъде в моя разказ бях откровен и ще продължа да бъда. И така, напълно откровено, предпочитах да отида на Еверест с швейцарците. Въпреки старанията на някои хора да изопачат нещата, това не значи, че не обичам англичаните. Изкачвал съм се с англичаните повече, отколкото с които и да било други, и съм се чувствувал добре с тях. Някои от тях, като мистър Гибсън, майор Осмастън, майор Уайт, мистър Тилман, мистър Смайт, лейтенант Марш, смятам между най-близките и най-скъпите ми приятели. И все пак е вярно, че изобщо англичаните са по-сдържани и по-високомерни, отколкото хората от другите народности, които познавам, и мисля, че това особено проличава в отношенията им с хора не от тяхната раса. Може би това е така, защото те дълго време са били владетели в Изтока или може би то е в самата им природа, но във всеки случай това е факт, който ние, шерпите, сме имали много случаи да наблюдаваме, тъй като в последните години се изкачвахме с хора от много националности. Швейцарците и французите се отнасяха към мене като към другар, към равен, нещо, което не е възможно за англичаните. Те са любезни, смели, винаги честни и справедливи, но също така винаги съществува преграда между тях и чужденеца, между сахиба и носача и за такива източни народи като шерпите, които не са опознали света с „преграда“, това може да създаде усложнения и проблеми.

„Да, всичко това е вярно — мислех — Но какво значение има то? Ти си бил щастлив с англичаните по-рано и можеш да бъдеш щастлив пак. А освен това не отиваш на прием или чай, а на Еверест… Еверест е твоят живот, твоята мечта… Какво ще стане, ако чакаш французите или швейцарците? Как ще се чувствуваш, ако англичаните покорят върха и ти не си с тях? За тебе не по-малко, отколкото за тях, се поставя въпросът — сега или никога.“

Мислите, главата ви се върти. Вземате решение, разколебавате се и отново се решавате. „Аз съм почти на тридесет и девет години — разсъждавах. — Приближавам се към края на моите «критически години»“! Колко още мога да участвувам във високи изкачвания? Или вече съм негоден след напрежението и току-що прекараната болест? Колко пъти съм ходил на Еверест? — шест, включително и похода с Денман. Това ще бъде седмият път и както у повечето народи, така и от шерпите числото седем се смята за щастливо. При нашите игри със зарове, както и у чилина-нга седем е силно число. Ако група от седем души предприеме работа, смята се за добро начало, а седем деца в семейството — най-щастливото число. Майка ми имаше седем сина. Това ще бъде седмият ми поход до Еверест…

Но аз се безпокоях за здравето си. След като прекарах известно време у дома, оздравях, обаче все още чувствувах слабост и не възстанових теглото си, а как щеше да ми се отрази още една голяма експедиция — третата в продължение на малко повече от година? Подобно на швейцарците англичаните искаха да бъда едновременно сердар и алпинист, а вече бях се убедил, че такова съчетание е прекалено много. Но как можех другояче да отида? Толкова много мислех за всичко това, че почти не можех да спя нощем. Ако продължаваше така, отново щях да заболея. И така един ден излязох от къщи, отидох при мисис Хендерсън и й казах:

— Да, ще отида.

Това, което не можах да й кажа, което и сега ми е трудно да изразя с подходящи думи, е, че реших да отида, защото трябваше да отида.

Да кажа „да“ на мисис Хендерсън е едно, а да се разбера с Анг Ламу е съвсем друго нещо.

— Ти си прекалено слаб — възрази тя. Пак ще се разболееш или ще се подхлъзнеш на леда, ще паднеш и ще се убиеш.

— Ще се пазя — отвърнах аз. — Както винаги.

— Поемаш твърде много рискове.

— Плащат ми за катерене, а не за развлечения. Трябва да правя това, за което ми плащат.

— Ти си луда глава — продължаваше Анг Ламу. — Не те е грижа за мене и за децата, нито се замисляш какво ще стане с нас, ако загинеш.

— Разбира се, че ме е грижа, жено. Но това е мойта работа, моят живот. Нима не разбираш това? Ти се занимаваш с домакинството тук и аз не ти се бъркам, а когато става въпрос за Еверест, никой не може да ми се меси.

— Но ти си луд. Ще се убиеш на тази планина. Ще загинеш.

— Добре, ще загина — казах вече ядосан аз. — Ако трябва да умра, то по-добре на Еверест, отколкото под един покрив с тебе!

Предполагам, че всички съпрузи и съпруги понякога си говорят в този дух, ние се карахме, помирявахме, след това пак се карахме. На края Анг Ламу разбра, че съм непоколебим в решението си и каза:

— Добре, ти печелиш.

И така тази страна бе уредена. Обаче аз не по-малко от нея се безпокоях за паричните въпроси и как семейството ми ще преживява, независимо от това, дали ще се върна или не. По старите норми възнаграждението бе твърде добро. Основната ми заплата щеше да бъде 300 рупии на месец, а на редовите шерпи от 100 до 125 рупии и ако загина, семейството ми ще получи 2000 рупии обезщетение, т.е. двойно повече, отколкото бе уговорено с швейцарците и четири пъти повече, отколкото обикновено се заплащаше преди това. Но в света бяха станали големи изменения, стойността на живота бе много по-висока и дори това заплащане не представляваше истинско осигуряване. Поговорих по тези въпроси с Рабиндранат Митра, млад, образован бенгалец, собственик на печатница в Дарджилинг, който през последните две години стана мой близък приятел и съветник. Той обеща, че ако нещо се случи с мене, ще се погрижи за събирането на средства за подпомагане на семейството ми.

В това време аз полагах много усилия, за да възвърна добрата си форма. Както бях правил в продължение на много години пред големи експедиции, ставах рано сутринта, напълвах раницата с камъни и предприемах дълги разходки нагоре и надолу по хълмовете около града. Не пушех, нито пиех и избягвах гощавките, които обикновено ми доставят голямо удоволствие. И през цялото време мислех, планирах, хранех надежди за моя седми поход до Еверест. „Този път трябва да успееш“ — казвах на себе си. — „Трябва да победиш или да загинеш…“ А след това: „Да, всичко това е много хубаво, ала ти не можеш да го извършиш сам. Някой трябва да дойде с тебе. На голяма планина не можеш да оставиш своите другари и да изкачиш сам върха. А дори и да успееш и да се върнеш жив, никой няма да ти повярва… Този път го няма Ламбер. Кой ли ще бъде? Някой ще бъде и ние ще стигнем върха заедно. Ние ще се изкачим. Трябва да се изкачим. Аз трябва да покоря върха или да загина…“

С мисис Хендерсън подбрахме група от двадесет шерпи съгласно указанията на англичаните. Това бе надеждна група — повечето от хората бяха ветерани от Еверест, участвували или в швейцарските експедиции, или в разузнавателния поход през 1951 година. Най-възрастният бе старият ми приятел Дава Тондуп. Макар че наближаваше петдесетте и не се отказваше от някоя и друга чашка, когато му се удадеше случай, той си оставаше един от най-добрите планинари.^[15] Най-млади бяха двамата ми племенници — Топгей, достигнал предната година Южното седло, и Гомбу (син на моята сестра Ламу Кипа), за който бях уверен, че ще стане добър алпинист. Като помнех неприятностите през 1951 година, а така също думите на мисис Хендерсън, предупредих хората да не създават затруднения и спорове по паричните въпроси; бакшиш не трябва да се очаква или иска и ако има някакво недоволство, да се обърнат към мене и аз ще направя всичко възможно, за да удовлетворя всички.

И ето ме пак нагърбен с всички тежести на сердаря, а скоро щях да бъда и алпинист и да върша онази двойна работа, която ме бе изтощила при швейцарците. Но нищо друго не ми оставаше. За да имам възможност да се изкача на Еверест, бях готов да върша всякаква работа — от мияч на съдове до пазач на йети.

Трябваше да тръгнем от Дарджилинг на 1 март и с приближаването на този ден приготовленията ставаха все по-трескави и все повече се вълнувахме. Много шерпанки се готвеха да дойдат с нас, да ни придружат до Намче Базар и дори до базовия лагер. Казват, че след нашето заминаване Тоонг Соонг Бусти приличал на изоставено село. Понеже швейцарците бяха стигнали толкова близо до върха, говореше се много повече от обикновено за възможността да покорим Еверест и нас ни изпратиха особено тържествено. Когато посетих домовете на моите приятели, за да се сбогувам, те поставяха върху раменете ми церемониалните шарфове, наречени кхада. Приятелят ми Митра (когото наричам Роби Бабу) ми даде малко индийско флагче и каза: „Постави го на съответното място.“ А малката ми дъщеря Нима ми даде малко червено-синьо моливче, с което пишеше в училище. Аз също й обещах да го поставя на „съответното място“, ако бог желаеше това и бе добър към мене. След това се сбогувахме. Доволен бях, че прощаването със семейството ми стана в нашия дом, а не на обществено място, защото не обичам да изявявам чувствата си при подобни случаи.

Още веднъж изминахме познатия път — отначало надолу към равнините, след това с влак на запад до Раксаул и оттам нагоре в Непал. Предполагам, че сме представлявали живописно зрелище, защото носехме дрехи и екипировка, останали от различните експедиции, в които участвувахме преди това. Когато стигнахме в Катманду, някои от англичаните бяха вече там, а други пристигнаха почти едновременно с нас. Освен полковник Хънт, майор Уайли и Хилари, които споменах по-горе, имаше още седем други алпинисти — Том Бурдилон, д-р Чарлз Еванс, Алфред Грегори, Джордж Лоу (той, както и Хилари, беше от Нова Зеландия), Уилфрид Нойс, Джордж Банд и Майкъл Уестмакот. Там бяха и лекарят на експедицията д-р Майкъл Уорд, ученият Грифит Пю, който щеше да прави най-различни наблюдения върху нас, и кинооператорът Том Стобарт. Очакваше се пристигането на Джеймс Морис, кореспондент на „Таймс“, чийто вестник участвуваше във финансирането на експедицията.

Англичаните ни посрещнаха сърдечно, но за жалост затрудненията започнаха почти веднага. Тук трябва отново да отбележа, както казах по-рано, че, като разказвам за подобни недоразумения, аз се старая да бъда почтен, да разкажа това, което наистина стана, без да правя каквито и да било оплаквания или обвинения. Една шерпска поговорка казва, че в голяма къща от време на време има недоразумения и наистина не помня голяма експедиция, където всичко да е протекло гладко от началото до края. Но експедицията от 1953 година се различаваше от другите по това, че впоследствие тя доби голяма известност. Разни хора започнаха да изопачават фактите за свои цели и понякога събитията изглеждаха съвсем различни от това, което бяха в действителност. В своята книга за експедицията полковник Хънт (сега бригаден генерал сър Джон) не споменава почти нищо за тези неприятности. И може би той е прав, защото дава официален отчет, пише като англичанин за англичани и безспорно нито едно от станалите недоразумения няма каквото и да било значение в сравнение с изкачването на Еверест. Но всеки човек разказва своята история — също както живее своя живот — от своя собствена гледна точка. А моята история не е „официална“. Аз не съм англичанин, а шерпа и се чувствувам задължен да разкажа това, което аз, а не някой друг, видях и преживях, иначе книгата ми няма да бъде искрена и няма да има стойност.

Първото затруднение възникна още първия ден, когато пристигнахме в Катманду, и бе свързано с разквартируването на шерпите за през нощта. За тази цел ни бе отреден един гараж — бивша конюшня в двора на британското посолство (алпинистите отседнаха в самото посолство) и на шерпите това съвсем не им хареса, особено за това, че там нямаше тоалетни. Трудно ми бе да ги упрекна, защото нашият народ отдавна е надраснал уровена на „кули“. Съобщих на англичаните за недоволството на шерпите и дори мислех да отида на хотел, за да изразя по този начин протеста си. Но беше твърде късно, за да се променят нещата за тази нощ. Освен това се стремях да изгладя недоразуменията, а не да ги задълбоча. И затова казах на шерпите:

— Това е само за тази нощ. Да направим всичко възможно, за да прекараме по-добре нощта.

След като помърмориха, те се помириха и отидоха да спят. С тях отидох и аз, макар че ми предложиха отделна стая. На сутринта повечето от шерпите изразиха недоволството си, като използуваха пътя пред гаража за отходно място. Това сериозно разгневи персонала от посолството и те смъмриха наставнически шерпите, но, струва ми се, че едва ли някой ги слушаше.

Във връзка с този случай за първи път се сблъсках с пресата, с която щях да имам немалко работа за в бъдеще. Както отбелязах, част от средствата за експедицията бяха отпуснати от „Таймс“ и англичаните бяха задължени да не дават информации на други вестници. Но, естествено, слухът за инцидента с гаража бързо се разпространи и тъй като не бях обвързан с никакво споразумение, веднага ме обкръжиха журналисти. Казах им, че случилото се не заслужава никакво внимание. Но това, което казвах, бе едно, а във вестника (не искам да кажа „Таймс“) се появи съвсем друго и трябва да отбележа със съжаление, че моите изявления бяха изопачени, за да изострят появилите се недоразумения. Като планина пресата може да възвеличи човек или да го сгромоли. Такава именно поука ми предстоеше да извлека с болка във връзка с изкачването на Еверест.

Така или иначе два часа по-късно и пресата, и гаражът останаха назад. Отпътувахме с камион за Бхадгаон на няколко километра източно от Катманду, където се намираха съоръженията на експедицията. След това започна обикновената работа — разпределянето на товарите, предаването им на стотиците носачи-непалци и въобще всички приготовления, необходими, за да се отправи на път голям керван. Но преди да тръгнем, отново имахме неприятности. Оказа се, че на шерпите няма да бъде раздадено експедиционното облекло и съоръжение, с изключение на спалните чували, докато не стигнем в Соло Кумбу. Това ги огорчи не по-малко от случая с гаража.

— Защо така? — питаха те. — На други експедиции ни даваха нашите вещи веднага, искаме това да стане и сега.

Обаче полковник Хънт смяташе, че ако вещите се раздадат по-късно, ще бъдат в по-добро състояние за използуване в планината. Отново се намерих между два огъня, стараейки се да успокоя духовете.

— Защо вдигате толкова врява за дребни неща? — обърнах се към шерпите. — Ако ви раздадат всичко, ще трябва да го носите сами. А сега непалските носачи ще имат грижата за това.

Най-сетне тръгнахме. Както при всички големи експедиции ние се движехме в две групи на разстояние един ден една от друга, като аз ръководех транспорта на първата колона, а майор Уайли на втората. Майор Уайли беше прекрасен човек, той говореше свободно непалски и се отнасяше много добре към местните носачи. Но и двамата имахме доста главоболия, тъй като лошото начало повлече след себе си постоянни жалби и роптаене — веднъж за едно, после за друго. Недоволствуваше се предимно от храната, защото англичаните се хранеха главно с консервирани продукти, които бяха донесли със себе си, а за шерпите купуваха храна на място. Шерпите смятаха, че трябва да получават същата храна, каквато ядяха сахибите. Считах, че за някои неща те бяха прави, а за други не, и им казах това. Най-много се разгневявах, когато те не казваха нещо определено, а просто мърмореха и роптаеха. Природата ми е такава, че говоря това, което мисля, и желая и другите да постъпват така.

— Хайде! Стига вече! Престанете да мърморите за дреболии — подканвах ги аз. — Планината ни чака.

И ние вървяхме нагоре и надолу, нагоре и надолу през хълмове, долини и реки. Въпреки неприятностите планината както обикновено оказваше своето магическо въздействие върху мене — с всеки изминат ден се чувствувах по-добре. В началото се страхувах, че съм направил грешка, като се съгласих да тръгна, защото болестта ме бе изтощила твърде много, и смятах, че няма да мога да се изкача високо, но се убедих, че всичко вървеше добре и отправях благодарности към бога. Когато мислех за Еверест и за великите дни пред нас, жалбите на моите другари ми звучаха като кудкудякането на кокошки.

Моите лични отношения с англичаните бяха напълно задоволителни. Наистина, липсваше естественото, непринуденото другарство, така характерно за отношенията ми с швейцарците. Аз не делях палатка с нито един от тях както с Ламбер, нямаше и шеги и закачки между нас. Полковник Хънт беше прекрасен човек и отличен ръководител на експедицията. Хилари, с когото вече имах възможност да общувам доста, бе тих и дружелюбен, а и всички останали бяха любезни и внимателни към мене.

— Е, добре, те не са като швейцарците — казвах на роптаещите шерпи. — И защо трябва да бъдат? Те са друг народ. Мислете повече за планината, а по-малко за дребните си недоволства и всичко ще върви добре.

Пристигнахме в Намче Базар на 25 март и отново имаше сърдечно посрещане, песни, танци, потоци от чанг. Отново майка ми и цялото семейство бяха дошли от Тами, за да ме видят, и когато майка ми се срещна с полковник Хънт, тя благослови него и експедицията. Но подобно на Анг Ламу в Дарджилинг тя се безпокоеше, че твърде често се излагам на опасности на Еверест и ме молеше да бъда внимателен.

— Не се тревожи, ама ла — успокоявах я аз. — Този път може да се изкачим на върха и след това няма да има нужда да ходя пак.

С цялото си сърце се надявах, че ще бъде така.

От Намче се отправихме към манастира Тиянгбоче, който щеше да ни служи отчасти за предварителна база. Тук се случи последната и най-голяма неприятност във връзка с организацията на експедицията. И този път причината бе облеклото и съоръженията. Като го раздадоха на шерпите, англичаните обявиха, че повечето от вещите не се дават като собственост, а само за използуване в планината, след което трябва да се върнат. Това предизвика буря от възмущение. На всички предишни експедиции, в това число и английските, вещите се раздаваха без каквито и да било условия и повечето от шерпите заявиха, че ако и сега не се постъпи така, в никакъв случай няма да продължат. Полковник Хънт разясни своите съображения. Той смяташе за добра идея да не се раздават вещите като подаръци в началото, а да се дадат по-късно като награда за добрата работа. Обаче на шерпите тази идея съвсем не им хареса. Те считаха облеклото и съоръжението като част от полагащото им се заплащане и отказваха да продължат по-нататък, ако не го получат при тези условия.

За мене това бе най-тежкият момент от цялата експедиция. Заедно с майор Уайли, който също правеше всичко възможно, за да възстанови мира, аз се чувствувах като съдържанието на сандвич, притиснато между две филии хляб. Всяка страна смяташе, че аз работя за интересите на другата, а шерпите предполагаха, че англичаните ми плащат много пари, за да държа тяхната страна. Понякога съжалявах, че не съм обикновен шерпа, за да не съм в центъра на спора. Веднъж толкова ми бе дотегнало, че казах на майор Уайли:

— Слушайте, аз взех със себе си швейцарската екипировка и ще си служа с нея. Дайте моите английски вещи на другите, може би ще се успокоят.

Но очевидно по този начин нямаше да се разреши въпросът. Споровете продължиха, докато най-сетне се стигна до компромис, на който се съгласиха всички шерпи, с изключение на двама — Пасанг Пхутар (Жокея) и Анг Дава. Те напуснаха експедицията в Тиянгбоче и поеха обратно към дома. Пасанг, който беше помощник сердар, бе способен и умен човек и съжалявах, че си отиде. Но той бе също и политик: през цялото пътуване подбуждаше шерпите и предизвикваше всички недоволства и усложнения и след като той и Анг Дава заминаха, почти веднага всичко затихна. Не мога да не призная, че облекчително въздъхнах, защото винаги съм мразел дребните пререкания и недоволства, щом човек е зает с велико дело. Когато хората отиват в планина, трябва да забравят къртичините. Когато вършат голяма работа, трябва да имат големи сърца.

Наблюдавах как Жокей и Анг Дава се спускаха надолу по пътеката към Намче и широкия свят. Обърнах се и отправих поглед към другите шерпи, които вече не стояха, изпълнени с негодувание, а се бяха заловили за своята работа с товарите. Тогава погледнах нагоре към хълмовете и долините, ледниците и огромните върхове отвъд Ама Даблам и Тавече, Нуптсе и Лотсе, извисили се като кули пред нас, а зад тях, в облаче от снежен прах — Еверест, древният Чомолунгма. Всичко останало изчезна. Неприятностите, споровете, недоволството загубиха всякакво значение. Нищо в света нямаше значение, освен Еверест, борбата и мечтата.

— Е добре, да тръгнем към него! — извиках аз.

И си помислих: „Да, към него. Нагоре по него. Нагоре, този път — седмия път — до самия връх.“

Сега или никога…

17
За седми път

Шерпите работят. Шерпите говорят — отчасти на родния език, отчасти на непалски, примесен с малко английски…

— Готови?

— А ча. О кей.

— Само хусиер — бъдете внимателни. Това е бара сапур — дълъг преход.

И ние потегляме. Нагоре по ледника. По морените.

— А ча?

— Не, не а ча. Той йе! По дяволите (съпроводено винаги с шумно плюване)! Товарът ми се изкриви.

— Кай чай на. Няма значение.

— Той йе (с плюване)! Има значение. Трябва да спра. Куче, куче. Моля.

— Ап ке укам. Прави каквото желаеш. Спри тук, ще ти помогна… Сега е а ча?

— Да, а ча. Туджи чей. Благодаря ти.

— Тогава да продължим. Но хусиер! Тук е стръмно.

— Доста стръмно. Той йе!

След това отново плюване. Отново катерене. Отново ледници и морени и най-сетне — следващият лагер.

— Шабаш! Добра работа! Справихме се.

— За днешната работа би трябвало да получим бакшиш.

— Или най-малко кана с чанг.

— Ако имаше малко чанг, бихме пили за наше здраве… Таши делай! Наздраве!

— Таиш делай за теб! За всички нас!

— Шерпа зиндабад! Да живеят шерпите!

 

 

От Тиянгбоче не се отправихме веднага към Еверест. Планът на полковник Хънт предвиждаше първо да се аклиматизираме и обучим със съоръженията и затова се разделихме на три групи и се изкачихме поотделно на съседните планини. Аз бях в група с Хънт, Лоу, Грегори и петима шерпи. Почти цяла седмица се занимавахме с устройване на лагер на височина 5200 метра върху ледника Нуптсе, катерехме се, копаехме стъпки, изпитвахме кислородните апарати и изобщо се подготвяхме за истинската работа, която ни предстоеше. След това се върнахме в Тиянгбоче и заедно с другите групи започнахме да си проправяме път нагоре по ледника Кумбу към мястото на постоянния базов лагер, който щеше да бъде устроен в подножието на големия ледопад.

След напускането на Пасанг Пхутар отношенията между сахиби и шерпи бяха много по-добри, но все пак имаше известни оплаквания и недоразумения. Една от причините беше храната. Друга — тежината на товарите при тренировъчните изкачвания, която англичаните установиха на тридесет килограма на човек, а шерпите твърдяха, че това е твърде много. След кратко разискване успях да намаля тежината до двадесет и пет килограма. След това и аз самият поспорих малко с англичаните във връзка с необходимостта да се пренесе дървен материал за направа на мостове над пукнатините на ледопада. Сахибите бяха донесли от Англия дълга стълба, направена от лек метал, която можеше да се разглобява на части, и смятаха това за достатъчно. Изтъкнах им, че ще срещнем много, твърде много пукнатини и ще се загуби ценно време да се пренася стълбата ту напред, ту назад, докато с гредите може да се изградят постоянни мостове. Главното възражение на англичаните бе, че трябвало да платят на местните шерпи за пренасянето на материала. Но когато настоях, те проявиха благоразумие и се съгласиха.

От този момент недоразуменията между сахиби и шерпи почти изчезнаха и се установиха прекрасни отношения. Експедицията беше доста голяма и в нея цареше едва ли не военна дисциплина. Без съмнение нашите хора предпочитаха да има повече свобода и непринуденост. Но дори и тези, които най-много се оплакваха, трябваше да признаят, че експедицията се ръководеше много добре. Хънт, когото наричахме полковник Сахиб, понякога проявяваше наклонност да командува, сякаш бяхме част от армия, но той бе винаги справедлив и внимателен. Майор Уайли, както вече споменах, се оказа отличен ръководител на транспорта. А след като се опознахме с останалите алпинисти, ние се убедихме, че те всички бяха добри, сърдечни хора. И ако разказах за нашите малки затруднения, то е само, за да осветля правдиво въпросите, по които се издумаха много празни приказки, а съвсем не да упреквам нашите добри приятели и другари в смелата борба. Никой не бе по-щастлив от мене, когато на края недоразуменията се изгладиха, защото като сердар и катерач аз винаги се намирах между два огъня и естествено, че съвсем не се чувствувах доволен в такова положение.

Базовият лагер, разбира се, кипеше от работа — пристигаха и се подреждаха товарите, навсякъде израстваха палатки. Гъмжеше от хора — не само действителните участници в експедицията, но и стотици местни шерпи и шерпанки. Той понякога напомняше не лагер, а малко селище. Почти незабавно започна работата на ледопада, като групата, водена от Хилари, проучваше пътя. В този стадий работех главно с майор Уайли — занимавахме се с тоновете съоръжения и следяхме дали всичко е на мястото си. Една от най-характерните особености на експедицията бе, че всеки имаше строго определена задача — едни определяха маршрута по ледопада, други работеха с товарите, трети бяха заети с кислородните апарати или с радиоапаратите, правеха снимки или вършеха санитарна работа. В това време лекарите проверяваха здравословното състояние на всички участници и за нещастие откриха у един от шерпите-ветерани — Гиалтсен, слаб шум в сърцето. Не му разрешиха да продължи нагоре. По този начин заедно с Жокей и Анг Дава загубихме трима души. Но тук ни застигна Дава Тондуп, а бяхме взели и няколко шерпи от Соло Кумбу. Всичко около четиридесет носачи щяха да работят над базовия лагер, а се разчиташе, че приблизително две трети от тях ще продължат и след Западния циркус.

Пощата се доставяше почти ежеседмично и аз получих писма от Анг Ламу и моя приятел Митра. Новините не бяха много приятни — на събранието, уредено, за да се наберат средства за моето семейство, се говорело много, но без всякакъв резултат и Анг Ламу се безпокоеше за бъдещето. „Пари, пари — мислех аз. — Преследват ви дори на върха на най-високата планина.“ Но какво можех да направя? Абсолютно нищо. А и не бих позволил подобни неща да ме тревожат. Може да изглежда жестоко и себично, но аз съм признателен на планината за това — когато съм там, мога да отстраня всички мисли за света, за житейските проблеми, дори за дом и семейство и да не мисля за нищо, да не се грижа за нищо, освен за това, което ми предстои. В базовия лагер и в следващите дни само едно нещо имаше значение за мене — Еверест, да изкача Еверест.

Смятам, че няма смисъл да се впущам във всички подробности на следващите няколко седмици. Това вече направи полковник Хънт в своята прекрасна книга. Прокарахме път нагоре по ледопада — различен от този на предхождащите експедиции, защото ледът не преставаше да се изменя. За маркиране на пътя поставихме високи колове с флагчета. Изкопахме стъпки, поставихме въжени парапети, над пукнатините сложихме стълбата и дървените мостове и безкрайна редица от шерпи понесе товарите нагоре към лагер II на ледопада и към лагер III в подножието на циркуса. Времето бе обичайно за средата на пролетта — сутрин ясно, следобед облачно със слаб снеговалеж. Нямаше силни бури, нито страшния вятър и студ, които изпитахме през есента. Графикът бе съставен така, че отделни бригади се редуваха на най-тежката работа и всеки от нас слизаше редовно от високите лагери долу, не само до базата, но дори още по-надолу по ледника до една местност наречена Лобудже, където течеше поток и имаше малко растителност. Тук благодарение на по-малката височина хората бързо възстановяваха силите си. Мисля, че до голяма степен успехът на експедицията се дължеше на факта, че имаше време за подобни неща, докато швейцарците бяха принудени постоянно да бързат.

Междувременно полковник Хънт разработваше плана за изкачването на горната част на планината и един ден в базовия лагер той ни го съобщи. Още преди да тръгне експедицията, ми обещаха, че ще бъда включен в щурмовата група, стига да съм в добро здравословно състояние, и сега, след като ме прегледаха лекарите, установиха, че съм по-здрав, отколкото всеки друг. И така щях да имам възможност да атакувам върха, за което толкова се молих и мечтах. Другите трима, избрани за двата опита да се стигне върха, бяха д-р Еванс и Бурдилон, които съставяха първата свръзка, и Хилари, който щеше да бъде мой партньор. Точно как щяхме да действуваме, ще обясня по-нататък. В случай че не успеем, щеше да бъде организирана трета свръзка, обаче това предполагаше доста трудности и реорганизация и всички се надявахме, че няма да се наложи.

Бях толкова щастлив, колкото може да бъде щастлив човек, но много от шерпите не споделиха радостта ми, като научиха плана. Те нямаха никакво желание да стигнат върха и не можеха да ме разберат.

— Ти си луд, ау Тенсинг — казваха те. (Ау значи вуйчо — така започнаха да ме наричат. Предполагам, че го казваха с уважение и от дружелюбност, но то ме караше да се чувствувам стар.) Така или иначе те не преставаха да говорят:

— Ти си луд, ау Тенсинг. Ще загинеш, а как след това ще погледнем в лицето ание (леля) Анг Ламу?

— Не хленчете като жени — отвърнах аз. — Нищо няма да ми се случи.

— Но дори и така да е, дори да се изкачиш на върха и да слезеш благополучно, все едно, в това няма нищо хубаво. Ще отнемеш прехраната на всички ни.

— Какво говорите?

— Ако Еверест бъде изкачен, няма да има вече експедиции. Няма да има вече работа.

— Ето кой си е загубил ума — казах аз. — Ако Еверест бъде покорен, Хималаите ще се прославят в целия свят. Ще има повече експедиции и работа, откогато и да било.

След това престанах да пилея времето си в излишни спорове.

От този момент бях свързан през цялото време с Хилари. От нас не се изискваше тежка работа, за да не се изтощаваме, а трябваше само да се поддържаме в най-добро физическо състояние. Докато другите работеха на склона на Лотсе, ние се движехме нагоре и надолу между базовия лагер и Западния циркус, като носехме леки товари, обучавахме се с кислородните апарати и помагахме на по-младите шерпи новаци да се катерят по стръмния път през ледопада. Колко пъти отивахме и се връщахме, не зная, но си спомням, че веднъж изминахме разстоянието от базата до лагер IV и обратно за един ден. Разбира се, това нямаше да ни се удаде, ако не се движехме бързо. Хилари беше отличен алпинист, притежаващ голяма сила и издръжливост. Добил голям опит в планините на Нова Зеландия, той особено добре се катереше по сняг и лед. Като повечето хора на делото и по-специално англичаните той не говореше много, ала това не му пречеше да бъде добър и весел другар. Шерпите го обичаха, защото винаги делеше храната и екипировката си. Струва ми се, че представлявахме доста комична двойка — аз бях с около двадесет сантиметра по-нисък от Хилари. Но това съвсем не ни тревожеше. Най-важното бе, че след като се опознахме и катерехме заедно, станахме силна и уверена свръзка.

Характерен пример за нашата съвместна работа е случката на ледопада. Веднъж надвечер се спускахме само двамата, осигурявайки се един друг, от лагер II до лагер I. Хилари водеше. Промъквахме се между високи ледени кули, когато внезапно снегът под краката на Хилари поддаде и той пропадна в една пукнатина. „Тенсинг! Тенсинг!“ — извика той. За щастие въжето, с което бяхме осигурени, бе набрано и аз не се смутих. Забих ледокопа в снега и като легнах, успях да спра падането на Хилари на около пет метра, а след това бавно го изтеглих. Когато той се появи на ръба на пропастта, ръкавиците ми бяха изпокъсани от тегленето, но на ръцете ми нямаше нищо, а Хилари, с изключение на няколко драскотини, също не пострада.

„Шабаш, Тенсинг! Чудесно!“ — каза той с благодарност. А когато слязохме в лагера, каза на другите: „Без Тенсинг днес щеше да бъде свършено с мене“. Това бе голяма похвала и аз се радвах, че съм изпълнил добре дълга си, макар че в действителност в това нямаше нищо необикновено. Нещастните случки са неизбежни в планината и алпинистите трябва да бъдат винаги готови да си помагат един на друг.

В циркуса устроихме лагерите III, IV и V, близо до местата, където предната година швейцарците бяха разположили своите. През есента, когато бързахме да се спуснем надолу, те оставиха в лагер IV значителни количества храна и съоръжения и след като изринах малко снега, успях да ги намеря. През цялото изкачване ние се ползувахме от най-различни неща, изоставени от швейцарците, като се започне от купчините дърва за огрев в базовия лагер и се стигне до полуизползуваните кислородни бутилки близо до върха. Освен това, което намирахме по пътя, лично аз носех доста вещи, получени от предишната експедиция. Въпреки превъзходното качество на английската екипировка бях свикнал с швейцарската и я предпочитах. Това се отнасяше особено за еленовите обуща, които поддържаха краката ми изключително топли и имаха брезентен непромокаем пласт, за разлика от английските обуща, а също и за швейцарската ми палатка, която бе станала за мене малко подвижно жилище.

Докато ние с Хилари бяхме заети на циркуса и ледопада, други групи от сахиби и шерпи проправяха път към Южното седло. Те следваха почти същия път, който използувахме през есента след гибелта на Мингма Дордже — нагоре по склона на Лотсе, след това встрани към върха на Женевското ребро — и както швейцарците англичаните устроиха два лагера в този сектор. За това бяха необходими около три седмици и, естествено, колкото по-високо се изкачваха предните групи, толкова по-бавно напредваха. Както обикновено става, височината започна да оказва вредното си въздействие и Майкъл Уестмакот и Джордж Банд бяха принудени да се спуснат надолу и да останат там. И двамата бяха отлични алпинисти, а Уестмакот по технически знания смятах за най-добрия в експедицията. Интересното е, че те бяха най-младите всред англичаните, а често съм забелязвал, че на своите първи високи походи младите хора колкото силни и сръчни да са, срещат много повече трудности, отколкото старите, придобили вече опит на големи височини.

Разбира се, не се е родил човекът, който да не срещне трудности при изкачването на връх като Еверест. Съществува опасност от изтощение, измръзване, недостиг на въздух. Редят се главоболие, възпаление на гърлото, повдигане, загуба на апетит и безсъние. На големите височини всички англичани трябваше да вземат хапчета за сън, за да си починат поне малко. Вероятно поради моя прочут „трети бял дроб“ аз бях по-щастлив от другите. Разбира се, не можех да тичам нагоре по планината, но истина е, че и този път както в миналото, колкото по-високо се изкачвах, толкова по-добре се чувствувах. Да правя нещо, непрекъснато да съм зает с нещо — ето тайната, която поддържаше здравето ми и ме пазеше от студа. Грижех се за съоръженията, поддържах палатките в ред, стоплях снежна вода за горещи напитки. А когато нямаше какво друго да правя, просто удрях ръцете и краката си о леда или скалата. Правех всичко, за да бъда в движение — да поддържам кръвообращението и да се боря срещу планинската болест. Мисля, че това бе една от причините да не страдам от главоболие или повръщане. И никога не вземах хапчета за сън. А понякога, когато ми се възпаляваше гърлото, установих, че е твърде полезно да правя гаргара с топла вода и сол. На големи височини човек никога няма апетит — трябва просто да се насилва, за да яде, и поради сухостта на разредения въздух често изпитва страшна жажда. От опит зная, че в такива случаи най-лошото е да се яде сняг или да се пие студена снежна вода — от това гърлото изсъхва още повече, а често се и възпалява. Чай, кафе или супа действуват много по-добре. Но най-хубаво от всичко по време на експедицията от 1953 година бе лимоновият сок на прах, който примесвахме със захар и топла вода. В горната част на планината изпихме толкова много от него, че започнах да наричам нашата експедиция „лимонадената експедиция“.

Работата на склона на Лотсе продължаваше и по пътя за Южното седло се появиха лагерите VI и VII. От време на време се развихряха бури и всичко спираше. Понякога работата не вървеше и полковник Хънт ругаеше на хинди. Но обикновено всичко вървеше добре и на 20 май предната група бе готова да потегли за Южното седло. Тя се състоеше от Уилфрид Нойс и шестнадесет шерпи, които вече се намираха в лагер VII, обаче сутринта на 21 май, когато те трябваше да изкачат последната част, тези от нас, които се намираха в циркуса, забелязаха само две фигури да се движат нагоре. Предположението ни, че това бяха Нойс и неговият старши шерпа Анулу, се оказа правилно. Но какво се бе случило с другите, не знаехме и ни обзе тревога.

По това време Банд и Уестмакот трябваше да слязат долу. Майор Уайли заедно с неколцина шерпи се намираше в лагер VI — всички бяха готови да отнесат товарите до лагер VII. В лагер IV — предната база на циркуса, бяхме седем души — полковник Хънт, д-р Еванс, Бурдилон, Лоу, Грегори, Хилари и аз, т.е. двете щурмови свръзки заедно с групата, която щеше да ни помага, а Хънт не желаеше да изразходваме сили няколко дни преди великото изпитание. Все пак някой трябваше да отиде, за да провери какво бе станало, и се реши да отидем двамата с Хилари.

— Ако има някакви затруднения с шерпите — казах аз, — мое задължение е да отида. Ще поговоря с тях и ще ги накарам да тръгнат.

Хилари пожела да дойде и той и ние поехме нагоре. И двамата за първи път се изкачвахме по-нагоре от циркуса и въпреки че ни предстоеше тежка, извънредна работа, радвахме се, че най-сетне се намираме на истинска планина. Използувайки кислородните апарати, ние се изкачвахме равномерно и уверено и надвечер стигнахме лагер VII, високо на склона на Лотсе.

Нойс и Анулу бяха там, върнали се от седлото. Там беше и Уайли със своята група, изкачили се от лагер VI, а така също и шерпите, които трябваше да съпровождат Нойс. Някои от тях се оплакваха от главоболие и възпалено гърло и всички, разбира се, се чувствуваха изморени, но никой не беше наистина болен и най-вече поради страх от планината те не бяха тръгнали. Но сега след успешния преход на Нойс и Анулу страхът бе почти изчезнал. Като постоях при тях и след като ги окуражих, направих им масаж и им дадох горещи питиета, те се съгласиха да опитат на следващия ден. Тази нощ в няколкото палатки на лагер VII се натъпкахме деветнадесет души и едва ли може да се каже, че нощувахме удобно. Но поне никой не припадна и с настъпването на утрото всички се отправихме нагоре. Беше решено Хилари и аз да не отиваме по-нататък от лагер VII, но след като бяхме стигнали толкова далеч, ние искахме да доведем работата докрай и така, следвайки маршрута, начертан от Нойс и Анулу, поведохме колоната към седлото. Същият ден се върнахме обратно до лагер IV в циркуса, като по този начин изминахме почти хиляда и петстотин метра в двете посоки в разстояние на тридесет часа.

Бяхме уморени, естествено, но не изтощени и след кратка почивка се почувствувахме добре. Настана моментът за последния щурм на върха. Според плана Бурдилон и Еванс трябваше да отидат първи на седлото заедно с полковник Хънт и няколко шерпи, които съставляваха тяхната помощна група. След това, един ден по-късно, докато първата свръзка щурмуваше върха, Хилари и аз трябваше да се изкачим до седлото, подпомагани от Лоу, Грегори и друга група шерпи, и ако Бурдилон и Еванс не достигнат целта, ние щяхме да предприемем нашия опит. По-късно имаше много приказки и догадки във връзка с това, коя двойка е била „първа“ и коя „втора“, и аз ще се постарая, доколкото ми позволяват силите, да изясня този въпрос. По време Бурдилон и Еванс безспорно бяха първи. Те трябваше да тръгнат от лагер VIII на Южното седло и да се изкачат колкото могат по-високо и ако бе възможно — до самия връх. Но от седлото до върха имаше около хиляда метра, междинен лагер за тях нямаше да бъде устроен и ако те успееха да стигнат до върха и да се върнат обратно за един ден, това щеше да бъде удивителен подвиг. Може би те щяха да успеят, никой не знаеше това. Но специално от тях не се очакваше това. Полковник Хънт наричаше техния опит „разузнавателна атака“ и казваше, че ще бъде много доволен, ако те успеят да стигнат Южния връх и отблизо да разгледат подвръхната част.

След това, ако те не можеха да продължат, идваше редът на нас с Хилари. Но за нас щеше да бъде устроен възможно най-високо на хребета още един лагер — IX — и ние щяхме да започнем щурма оттам, което ни даваше значително преимущество. Така че ако Бурдилон и Еванс бяха първи в едно отношение, ние бяхме в друго — в това, което се очакваше от нас. В случай на неуспех след реорганизация можеше да се предприеме нов опит, но по набелязания план нашият опит щеше да бъде решаващ. След като завърши експедицията, в някои вестници писаха за моето недоволство, че не ми била дадена възможност пръв да атакувам върха. Обаче това е изцяло неистина. Моят шанс бе толкова „първи“, колкото на всеки друг. Ако изобщо може да се говори за това, Хилари и аз бяхме поставени в по-благоприятни условия. Според мене планът бе във всяко отношение правилен и разумен. Планина като Еверест не може да се изкачи, като се впуснете напред на своя глава или като се състезавате със своите другари. Това става бавно и внимателно чрез себеотрицателни съвместни усилия. Естествено аз желаех да достигна върха — за това мечтаех през целия си живот. Но ако щастието се бе паднало на някой друг, щях да приема това като мъж, а не като плачливо дете. Така се постъпва в планината.

И така на 23 май групата на Бурдилон — Еванс напусна циркуса и пое пътя нагоре. На 25 май ние ги последвахме — Хилари и аз, Лоу и Грегори и осем от най-добрите шерпи. На склона на Лотсе срещнахме шерпите, които бяха устроили лагера на Южното седло, и те ни пожелаха успех. Но никой не знаеше дали на нас въобще щеше да ни се удаде случай да атакуваме върха, тъй като на следващия ден първата двойка щеше да предприеме своя опит. Около дръжката на моя ледокоп бях обвил четири знаменца. Двете от тях — на Великобритания и на Организацията на Обединените нации — бяха донесени от експедицията. Третото — на Непал, ни бе подарено в Катманду. А четвъртото — на Индия, бе същото знаме, което Роби Митра ми даде в Дарджилинг.

— Имате ли нещо против, ако взема и него със себе си? — попитах полковник Хънт няколко дни преди това.

— Прекрасна идея — отвърна той.

И ето аз се катерех с моите четири знаменца, но никой не можеше да каже докъде ще ги отнеса. Бурдилон и Еванс също носеха знаменца и вече се намираха високо над нас.

Както при първото ни изкачване до седлото Хилари и аз използувахме кислородни апарати през по-голямата част от пътя. Експедицията разполагаше с два вида апарати: „закрит“, с който се диша чист кислород, и „открит“, в който кислородът се примесва с околния въздух. Бурдилон и Еванс си служеха със закрития тип, а ние с Хилари — с открития (тези апарати използувахме още от самото начало). Нашите апарати не облекчаваха много дишането, докато работеха, но когато ги изключвахме, не се чувствуваше резкият преход и изобщо изглеждаха по-сигурни. Освен тези съоръжения, предназначени за изкачване, във високите лагери използувахме така наречения „нощен кислород“. Като вземахме апаратите със себе си в палатките, включвахме слаба струя и дишахме от време на време през нощта, когато чувствувахме, че се задушаваме или не можехме да спим.

Отново пренощувахме в лагер VII, но този път не беше така претрупано, защото всички останали сега бяха или над, или под нас. Утрото бе ясно и наскоро след като потеглихме, забелязахме високо над нас и малко под Южния връх две точици — Бурдилон и Еванс. След това те изчезнаха и ние продължихме изкачването — встрани по горната част на снежните склонове на Лотсе, нагоре край Женевското ребро до най-високата му точка и на края надолу към Южното седло. В лагер VIII заварихме само шерпа Анг Тенсинг, когото наричахме Балу — Мечката^[16]. Той бе един от двамата шерпи, които придружаваха полковник Хънт, но същата сутрин се почувствувал зле и не тръгнал с другите, когато те се отправили нагоре. Анг Тенсинг ни съобщи, че групата тръгнала рано: Бурдилон и Еванс, за да се изкачат колкото е възможно по-високо, а полковник Хънт с шерпа Да Намгиал да отнесат припаси за най-високия лагер, предназначен за Хилари и мене. Той не бе ги виждал оттогава и фактически знаеше по-малко от нас — ние поне бяхме забелязали двете точици близо до Южния връх.

Не се наложи да чакаме дълго. Почти веднага след като стигнахме седлото, видяхме полковник Хънт и Да Намгиал да се спускат надолу по снежния склон и побързахме да ги пресрещнем. Те бяха страшно уморени. Полковник Хънт припадна за няколко минути. Дадох му лимонов сок и му помогнах да влезе в палатката. Когато отпочина малко, той ни каза, че двамата се изкачили на около 8300 метра, приблизително шестдесет метра по-високо от мястото, където бивакувахме с Ламбер предната година. Той се надявал да се изкачи още по-високо — до 8500 метра, но силите не им стигнали и те оставили на снега съоръженията за лагер IX. Оставили и кислородните бутилки, които използували при изкачването си. Една от причините за тяхното тежко състояние бе, че се бяха спускали надолу без кислород. Докато лежаха в своите палатки, аз им донесох още лимонов сок, а след това чай и те постепенно възвърнаха силите си. Един от най-щастливите ми спомени от експедицията е, когато полковник Хънт ме погледна от спалния си чувал и промълви: „Тенсинг, никога няма да забравя това.“

След това чакахме отново Бурдилон и Еванс и това очакване продължи много. Аз се грижех за полковника и за Да Намгиал, но често стоях навън, като гледах нагоре към върха и се опитвах да отгатна какво става там. Веднъж, когато бях в палатката на Хънт, той каза:

— Чудесно ще бъде, ако те направят това за коронацията на кралицата.

Аз си помислих: „Може би затова англичаните тръгнаха първи, а не ние с Хилари.“ Но веднага си казах: „Не, това са глупави мисли. Няма «първи» или «втори», а Хънт едва ли не заплати с живота си, за да изнесе припаси за Хилари и мене. Няма «първи» или «втори», има само Еверест и някой трябва да го изкачи.“ Излязох навън и отново устремих поглед нагоре в очакване и неизвестност.

Както винаги на седлото беше студено и ветровито, а лагерът стърчеше в страшна самота всред камъните и леда. Ние бяхме го разположили на същото място, където швейцарците бяха устроили своя лагер предната година, а около нас имаше колове от палатки, вързопи, кислородни бутилки, сякаш оставени от призраци. Нашият лагер се състоеше от четири палатки, от които три за спане. Дотук бяха изнесени 350 килограма товар, предимно от шерпите и аз се гордеех с тях. През време на експедицията седемнадесет шерпи достигнаха седлото, от тях шестима два пъти, носейки средно по петнадесет килограма товар, и то без кислород. „Къде бихме били без тях?“ — питах се аз. А отговорът идваше лесно: „Долу, в подножието на планината.“ Повечето от шерпите, които бяха дошли с нас, се готвеха да слязат — те свършиха своята работа, а и в лагера нямаше достатъчно място за спане. Интересен е фактът, че всред тях бяха най-старият участник в експедицията Дава Тондуп и един от двамата най-млади — племенникът ми Топгей. Другите бяха Анулу, Анг Норбу и Да Тенсинг (да, имаше няколко Тенсинга, но имената им се пишеха различно). С тях слизаха Да Намгиал и Тенсинг Балу, които се бяха изкачили с първата група.

— Довиждане. Щастие… Хусиер! Бъдете внимателни!… Всичко ще бъде а ча. О кей.

И те тръгнаха. Освен мене на седлото останаха само трима шерпи — Анг Нуима, Анг Темпа и Пемба, нарочно подбрани да помагат на Хилари и мене в изкачването до лагер IX.

Чакахме и гледахме нагоре. Чакахме и гледахме нагоре. И ето най-сетне следобед забелязахме две фигури, спускащи се по снежния склон към лагера. „Те не са успели — помислих аз. — Твърде малко време измина, за да са стигнали до върха и да се върнат.“ Излязохме да ги посрещнем. И те също бяха така уморени, че едва можеха да говорят и да се движат. Не, те не бяха покорили върха. Те бяха стигнали Южния връх само на няколкостотин метра от целта — на най-високата точка, достигната въобще от човек. И тук силите ги напуснали. Подобно на нас с Ламбер предната година те вероятно са могли да отидат до края, но сигурно нямаше да се върнат живи. Нощта щеше да настъпи. Смъртта щеше да настъпи. Те знаеха това и се върнаха обратно.

Помогнахме на Бурдилон и Еванс да се постоплят и им дадохме лимонов сок и чай. Те бяха толкова жадни, че всеки от тях изпи над два литра течност, след това ги оставихме да си отдъхнат. Но по-късно, когато силите им се възвърнаха, аз ги обсипах с въпроси: какво са правили и видели, какъв бе маршрутът, какви трудности са срещнали.

— Тенсинг, уверен съм, че вие с Хилари ще успеете — каза Еванс. — Но изкачването е тежко и ще ви отнеме четири или пет часа от високия лагер нагоре. Освен това е твърде опасно — много е стръмно, има козирки, трябва да внимавате. Но ако времето е хубаво, ще се справите. Няма да стане нужда да се връщате догодина.

Бурдилон и Еванс отговориха на всичките ни въпроси. Те бяха отмалели, болни от изтощение и, разбира се, болезнено изживяваха неуспеха си. И все пак те отговаряха на въпросите ни, правеха всичко, за да ни посъветват и помогнат. „Да, така е в планината — помислих си. — Ето как планината облагородява хората.“ Къде бихме били с Хилари без другите? Без алпинистите, очертали маршрута, и без шерпите, изнесли товарите? Без Бурдилон и Еванс, Хънт и Да Намгиал, които бяха подготвили пътя към върха? Без Лоу и Грегори, Анг Нуима, Анг Темпа и Пемба, които бяха дошли само за да ни помагат? Единствено благодарение на техния труд и саможертва имахме сега възможност да щурмуваме върха.

Десет души нощувахме на седлото, сгушени един до друг в трите палатки. Според плана трябваше да тръгнем рано на следващото утро, обаче още през нощта задуха необикновено силен вятър, а на разсъмване той ревеше като хиляда тигри. Не можеше дори да се мисли за тръгване. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме и да се надяваме, че бурята ще утихне. За щастие имахме достатъчно храна, за да издържим един ден повече. Към пладне вятърът поотслабна. Бе твърде късно, за да започнем изкачването, но Бурдилон и Еванс се приготвиха за слизане. Полковник Хънт възнамеряваше да остане на седлото, докато Хилари и аз завършим нашия опит, обаче Бурдилон се чувствуваше толкова зле, че той реши да го придружи. С тях тръгна и Анг Темпа, който също не бе добре.

— Щастлив път! Пазете се! — каза Еванс на тръгване. — Помнете, ако стигнете върха, догодина ще ви бъде леко.

Сега в лагер VIII останахме шест души — Лоу, Грегори, Анг Нуима, Пемба, Хилари и аз. Часовете се изнизваха бавно, ние лежахме в палатките, стараейки се да се стоплим, и пиехме големи количества чай и кафе, супа и лимонов сок. По-късно извадих малко сьомга, бисквити и плодове и макар че никой не беше гладен, помъчихме се да хапнем по малко. През цялото време се вслушвах в плющенето на вятъра по брезента на палатките. Когато то се усилваше, обземаше ме безпокойство, а когато отслабваше, чувствувах се по-добре. От време на време излизах навън и заставах на вятъра и студа, отправил поглед към планинския връх над нас.

Настъпи втората нощ, а времето все още бе лошо. Лежахме в спалните чували, притиснати един до друг, и дишахме „нощния кислород“, а сахибите вземаха хапчета за сън. Лежах в тъмнината, вслушвайки се във вятъра, и си мислех: „Трябва да спре. Трябва да спре, за да можем да тръгнем утре. Седем пъти съм ходил на Еверест. Обичам Еверест. Но седем пъти е достатъчно. Оттук трябва да стигнем до върха. Това трябва да стане сега. Сега или никога…“ Измина час, след него друг. Бавно, безкрайно бавно се влачеше времето. Задремвах, събуждах се и отново задремвах. В полусън умът ми продължаваше да работи… „Колко хора са загинали на Еверест — като на бойно поле. Но някой ден човек ще победи. И когато победи…“ Мислите ми летяха далеч. Спомних си за професор Тучи и как той веднъж ми каза, че ще ме представи на Пандит Неру. Ако сега стигна върха, това наистина може да стане. След това си спомних за Соло Кумбу, за моя стар дом, за баща си и за майка си. Мислех за тяхната вяра в бога, как те се молеха за мене и сам се помолих на бога… и на Еверест. Вече не мислех, а сънувах. Присъниха ми се якове, лудуващи на пасището, после едър бял кон. Шерпите вярват, че е хубаво да видиш на сън животни. И ето те се явиха в моя сън. Някъде зад яковете и коня се мярна още едно видение. Високо, бяло, целунало небето…

18
Мечтата става действителност

28 май… На същия ден с Ламбер направихме последния си опит, изкачвайки се от нашия лагер на хребета толкова високо, колкото ни позволяваха силите. Днес ние се намирахме на един ден път по-ниско, закъснели с един ден — една година след това.

Когато се зазори, вятърът все още духаше, но към осем часа утихна. Спогледахме се и кимнахме с глава. Трябва да опитаме.

Но през нощта се случи неприятно нещо: Пемба заболя. Ясно беше, че той не може да продължи нагоре. Предния ден загубихме Анг Темпа, един от тримата, определени да се изкачат до лагер IX, а с излизането от строя на Пемба от първоначално набелязаната група оставаше само Анг Нуима. Това означаваше, че останалите трябваше да носим по-тежки товари, което щеше да забави и затрудни движението ни. Но нямаше какво да се прави. Малко преди девет часа Лоу, Грегори и Анг Нуима тръгнаха, като всеки от тях носеше близо двадесет килограма и кислороден апарат. След около час Хилари и аз ги последвахме, като носехме приблизително по двадесет и три килограма. Планът беше помощната група да извърши бавната, трудна работа по копаенето на стъпки в леда, а след тях да вървим ние, спазвайки нормална скорост, без да се изморяваме… Или по-точно, да не се изморяваме твърде много.

Прекосихме замръзналите скали на седлото. След това се изкачихме на снежния склон, после нагоре по дълъг кулоар (урва), извеждащ встрани на югоизточния хребет. Както се предвиждаше, удобните стъпала, изсечени от другите, улесниха изкачването ни и към пладне, когато те наближиха подножието на хребета, ние ги настигнахме. Малко над нас и встрани се виждаха няколко голи пръта и парчета от брезент, останки от нашия лагер с Ламбер. Те пробудиха много спомени у мене. Бавно отминахме и стъпихме на хребета. Той беше доста стръмен, но не много тесен. Скалата бе издадена нагоре и представляваше здрава опора, стига да не се забравя рохкавият сняг, който я покриваше. На около 50 метра над старата швейцарска палатка стигнахме до най-високата точка, до която полковник Хънт и Да Намгиал се бяха изкачили два дни преди това, и там, в снега, лежаха палатката, храната и кислородните бутилки, оставени за нас. Прибавихме ги към нашите товари и продължихме, като носехме вече по около двадесет и седем килограма.

Хребетът стана по-стръмен и ние се движехме извънредно бавно. След това започваше дълбок сняг и се наложи отново да копаем стъпки. Това вършеше предимно Лоу, който водеше, размахвайки равномерно ледокопа си, а ние го следвахме. Обременени от големите товари, към два часа след пладне всички почувствувахме умора и решихме да намерим място за лагер. Спомних си едно място, което предната година забелязахме с Ламбер и където смятахме да устроим най-високия си лагер, ако още един път ни се удадеше случай да атакуваме върха, но то оставаше все още скрито някъде над нас, а по пътя до него нямаше подходящо място, където би могло да се закрепи палатка, и ние продължихме нагоре. Сега водех аз — отначало все още по хребета, след това наляво през стръмен снежен скат към набелязаната от мене точка.

— Хей, къде ни водиш? — извикаха Лоу и Грегори. — Ние трябва да слизаме.

— Малко остана — отвърнах аз. — Още пет минути.

И ние продължихме да се изкачваме и все не стигахме определеното място, а аз само повтарях:

— Още пет минути… Още пет минути.

— Колко пъти по пет минути има? — попита сърдито Анг Нуима.

Най-сетне стигнахме. Малко по-ниско от оголения хребет в снега под прикритието на голяма скала се намираше сравнително равна площадка, където свалихме товара си. „Довиждане — успех“, казаха набързо Лоу, Грегори и Анг Нуима и тръгнаха обратно за седлото, а ние с Хилари останахме сами. Отдавна бе превалило пладне. Намирахме се на около 8 500 метра височина. Връх Лотсе, четвъртият по височина в света, към който дотогава ежедневно отправяхме поглед, бе сега под нас. На югоизток Макалу също бе изправил чело под нас. Всичко, което виждахме на стотици километри наоколо, беше под нас, освен Кангченджунга, далече на изток… и белия хребет, устремил се към небето над нашите глави.

Започнахме устройването на най-високия лагер, който някога е съществувал. Работихме почти до тъмно. Най-напред издълбахме леда, за да подравним площадката. След това започна борбата със замръзналите въжета и платнища. Въжетата завързахме около кислородните бутилки. За всяка работа беше необходимо пет пъти повече време, отколкото ако се намирахме на място, където има достатъчно въздух за дишане. Най-после опънахме палатката и когато се промъкнахме вътре, установихме, че не беше много лошо. Духаше слаб вятър, а вътре не беше така студено и ние дори си свалихме ръкавиците. Хилари се залови да проверява кислородните апарати, а аз запалих примуса и направих топло кафе и лимонов сок. Изпитвахме страшна жажда и изпихме всичко на един дъх като камили. По-късно се подкрепихме с малко супа, сардини, бисквити и консервирани плодове, но плодовете бяха така сковани, че трябваше да ги размразим на примуса.

Макар и да се стараехме да изравним скалата и леда, това не ни се удаде напълно. Половината от пода бе с около тридесет сантиметра по-висок от другата половина. Хилари разстла спалния си чувал на горната половина, а аз на долната. Като се вмъкнахме в чувалите, ние се претърколихме до платнищата на палатката, за да я държим здраво с тежината на телата си. Вятърът не беше много силен, но от време на време мощни пориви застрашаваха да отнесат палатката. Като лежахме в тъмнината, поведохме разговор за плановете ни през следващия ден. След това, дишайки „нощния кислород“, се опитахме да заспим. Дори в пухените чували легнахме с всичките си дрехи, а аз не свалих и швейцарските си обуща от еленова кожа. Повечето от алпинистите нощем си събуват обущата, защото смятат, че това улеснява кръвообращението в краката, обаче на големи височини аз предпочитам да остана обут. Хилари се събу и постави обущата си до чувала за спане.

Часовете отминаваха. Аз задрямвах и се събуждах, задрямвах и се събуждах. И всеки път, когато се събуждах, се вслушвах. Към полунощ вятърът съвсем утихна. „Бог е милостив към нас — помислих си. — Чомолунгма е милостива към нас.“ Единственият шум, който нарушаваше тишината, бе нашето дишане, когато всмуквахме кислорода.

 

 

29 май… На този ден Ламбер и аз отстъпвахме победени от седлото към циркуса. Надолу — надолу — надолу…

Към три и половина часа сутринта се размърдахме. Запалих примуса и стопих сняг за лимоновия сок и кафето, а след това хапнахме малко от храната, останала от предната вечер. Все още нямаше никакъв вятър. Малко по-късно, когато отметнахме платнището на палатката, обля ни светлината на ясната и тиха утрин. Тогава показах на Хилари малката точица на 4 800 метра под нас — манастира Тиянгбоче. „Господи на моя баща и майка — молех се аз с цялото си сърце, — бъди милостив към мене днес.“

Но първото нещо, което се случи, беше неприятно. Обущата на Хилари бяха замръзнали и приличаха на две парчета черно желязо. Цял час трябваше да ги държим над примуса, да ги мачкаме и разтягаме, докато палатката се изпълни с миризма на изгоряла кожа, а ние двамата се задъхвахме, сякаш вече изкачвахме върха. Хилари бе доста разтревожен както от забавянето, така и за краката си.

— Страхувам се, че мога да измръзна като Ламбер — каза той.

Най-после обущата омекнаха и той ги обу, а след това се заехме да подготвим останалата екипировка. През този последен ден от изкачването аз бях облечен с дрехи, които имаха най-различен произход. Обущата ми, както споменах, бяха швейцарски, якето и някои други вещи ми бяха дадени от англичаните. Но чорапите, които носех, бяха изплетени от Анг Ламу. Пуловерът ми подари мисис Хендерсън от Хималайския клуб, а вълнената шапка ми бе оставена от Ърл Денман. И най-после — червеното шалче около врата ми бе от Раймон Ламбер. В края на есенната експедиция той ми го подари и каза с усмивка:

— Вземи, може би някой път ще ти послужи.

И оттогава знаех кога именно то щеше да ми послужи.

В 6,30 часа, когато изпълзяхме от палатката, времето беше все още ясно и тихо. На ръцете си носехме три чифта ръкавици — копринени, вълнени и ветроустойчиви. Затегнахме котките на обущата си и преметнахме на гръб 18-килограмовите кислородни апарати — целия товар за останалата част от изкачването. Около моя ледокоп все още стояха здраво обвити четирите знаменца, а в джоба на якето ми имаше малко червено-синьо моливче.

— Готови?

— А ча. Готов.

И ние тръгнахме.

Обущата на Хилари бяха все още корави, а краката му студени и той ме помоли да вървя напред. Така се движехме известно време, осигурени с въже — от лагера нагоре към югоизточния хребет, а след това по хребета към Южния връх. На места попадахме на следите на Бурдилон и Еванс и вървяхме по тях, но повечето бяха заличени от вятъра през последните два дни и аз трябваше да утъпквам или копая нови стъпки. След известно време стигнахме до мястото, което познах — тук се спряхме с Ламбер и се върнахме обратно. Посочих мястото на Хилари и се опитах да му обясня през кислородната маска, а като продължихме нагоре, замислих се колко се различаваха двата щурма: тогава вятър и студ, сега ярко слънце и колко щастливи бяхме ние през този ден — деня на нашето велико изпитание. Хилари почувствува по-добре краката си и ние си сменихме местата в свръзката. По-нататък постоянно сменяхме водачеството, за да делим тежестта на работата — утъпкването и копаенето на стъпки. Като наближихме Южния връх, открихме двете кислородни бутилки, оставени за нас от Бурдилон и Еванс. Изстъргахме снега от манометрите и за наша радост бутилките се оказаха пълни. Това означаваше, че можем да си послужим с тях по-късно при спускането към седлото, а в същото време можехме да си позволим да изразходваме по-голямо количество кислород от този, който носехме.

Оставихме двете бутилки, където си бяха, и продължихме. Дотук всичко, с изключение на времето вървеше почти така, както през предната година: стръмния назъбен хребет, отляво на който зееше скалиста пропаст, а отдясно — снежни козирки, прикриващи друга пропаст. Но по-нататък, точно под Южния връх, хребетът се разширяваше и образуваше нещо като снежна стена, така че стръмнината не беше вече встрани, а пред нас и ние се катерехме нагоре по почти отвесна бяла преграда. Най-лошото бе, че снегът не беше устойчив и непрекъснато се свличаше, а и ние с него. Веднъж даже си помислих: „Следващия път няма да се спре и ние ще полетим с него до подножието на планината“. За мене това бе единственото наистина трудно място през цялото изкачване, защото тук нещата не зависеха само от собствените ни действия, но и от поведението на снега под нас, което не можеше да се отгатне — едно от най-опасните места, на които съм попадал в планината. Дори сега, когато си помисля за него, обзема ме същото чувство, както и тогава, и косите ми настръхват.

Най-после преодоляхме стената и в девет часа стъпихме на Южния връх — най-високата точка, достигната от Бурдилон и Еванс. Тук починахме десетина минути, отправили поглед нагоре към това, което ни предстоеше. Не ни оставаше много — само около 100 метра, но тази част на хребета беше по-тясна и по-стръмна и макар че не изглеждаше непреодолима, ясно бе, че нямаше да ни бъде лесно. Отляво, както и преди зееше огромната пропаст, спускаща се до Западния циркус на 2 500 метра под нас, където сега можехме да забележим малки точици — палатките на лагер IV. Отдясно все още стърчаха снежните козирки, надвиснали над 3000-метрова бездна към ледника Кангшунг. Пътят към върха минаваше по тясна, криволичеща ивица между пропастта и козирките — отклониш ли се малко вляво или малко вдясно — край.

На Южния връх се случи нещо, което очаквахме с нетърпение. Почти едновременно ние свършихме кислорода в първата от двете бутилки, които всеки от нас носеше, и като ги захвърлихме, намалихме товара си на девет килограма. По-нататък ни очакваше друга приятна изненада — снегът се оказа твърд и устойчив. Това имаше решаващо значение за успешното преодоляване на последния етап.

— Всичко в ред ли е?

— А ча. В ред.

От Южния връх първо се спуснахме малко надолу. След това нагоре, нагоре, нагоре. През цялото време се опасявахме да не се свлече снегът или да се отклоним малко повече встрани и козирката да поддаде, затова се движехме поред, докато единият вървеше напред, другият набираше въжето около ледокопа си и го забиваше в снега като котва. Времето все още бе хубаво и ние не чувствувахме особена умора. Но от време на време, както и по целия път, дишането ни се затрудняваше и трябваше да спираме, за да очистим леда, който се образуваше в тръбите на кислородните апарати. Във връзка с това трябва честно да кажа, че в историята си, която по-късно разказа, Хилари не е напълно справедлив, като твърди, че аз съм имал повече затруднения с дишането от него и че без негова помощ съм можел да се задуша. Според мене нашите затруднения бяха почти еднакви — и за щастие немного големи. Подпомагахме се взаимно и по равно.

След всяка кратка почивка ние продължавахме, криволичейки, все нагоре по ръба между пропастите и козирките. И най-сетне пред нас се изпречи може би последното сериозно препятствие под върха — отвесна скала, която се издигаше точно на хребета и преграждаше пътя ни. Вече знаехме за тази скала от самолетни снимки и от наблюдения с бинокъл от Тиянгбоче. Сега изникваше въпросът, как да я преминем или да я заобиколим. Оказа се, че има само един възможен път — стръмна, тясна цепнатина между скалата и граничещата с нея козирка. Хилари, който сега водеше, бавно и внимателно си проби път нагоре към едно място като площадка. Той трябваше да се изкачва с гръб напред, опрял крака на козирката, а аз го осигурявах с всички сили, защото съществуваше голяма опасност ледената козирка да поддаде. За щастие това не стана. Хилари благополучно се покатери отгоре на скалата и като държеше въжето, последвах го и аз.

Тук отново трябва да заявя, че не смятам неговото описание, както е предадено в книгата „Изкачването на Еверест“, за напълно точно. Първо, той пише, че цепнатината покрай скалистата стена се простирала на около дванадесет метра нагоре, а според мене тя не надминаваше пет метра. По-нататък Хилари разказва, че фактически само той се бил покатерил нагоре, а след това просто ме издърпал на скалата и на края аз съм паднал, „задъхвайки се изтощен, подобно на огромна риба, току-що изтеглена от морето след ожесточена борба“. Оттогава съм слушал много за тази „риба“ и признавам, че това не ми харесва. Истината е, че никой не ме е дърпал или теглил нагоре по цепнатината. Покатерих се сам също като Хилари и ако в това време той ме осигуряваше, това не представляваше повече, отколкото аз бях направил за него. Като говоря за всичко това, трябва добре да изясня едно нещо. Хилари е мой приятел, той е отличен алпинист и прекрасен човек и аз се гордея, че заедно с него се изкачих на Еверест, но струва ми се, че в своя разказ за последната част на нашето изкачване той не е съвсем справедлив към мене. Навсякъде той изтъква, че когато работата вървяла добре, това се дължало на него, а когато имало затруднения, аз съм бил причината. Това просто не е истина. Никога не ще твърдя, че бих могъл да изкача Еверест сам. Мисля, че и Хилари не би трябвало да намеква, че той е можел сам да извърши това и че аз не бих стигнал върха без негова помощ. По целия път нагоре и обратно ние взаимно си помагахме един на друг — така и трябваше да бъде. Но ние не бяхме ръководещ и воден. Ние бяхме партньори.

 

 

На скалата почиваме отново. Естествено, след преодоляването на цепнатината и двамата се задъхваме по малко, но след като всмуквам бавно няколко пъти кислород, аз се чувствувам отлично. Поглеждам нагоре — върхът е съвсем близо, сърцето ми тупти в радостно вълнение. Отново тръгваме. Отново се изкачваме. Все същите козирки отдясно и пропастта отляво, но сега хребетът не е така стръмен. Той представлява верига от снежни гърбици, една след друга, една над друга. Ала ние все пак се страхуваме от козирките и вместо да вървим все по хребета, отклоняваме се вляво, където сега има дълъг снежен скат над пропастта. На около тридесет метра под върха стигаме до последните голи скали. Тук има почти равно място, достатъчно за разполагане на две палатки, и аз се питам дали някога хората ще устроят тук лагер толкова близко до най-високата точка на земята. Избирам два малки камъка и ги поставям в джоба си, за да ги отнеса на хората долу. Скалите остават под нас и ние отново сме всред белите гърбици. Те извиват надясно и като отминаваме всяка една от тях, аз се питам: „Следващата ли е последната? Тази ли е последната?“ Най-сетне стигаме до място, откъдето се вижда това, което се намира зад гърбиците — необятното небе и кафяви равнини. Поглеждаме надолу от другата страна на планината към Тибет. Пред нас остава само една гърбица — последната. Тя не е островърха. От нея ни отделя лесен за изкачване снежен скат, достатъчно широк, за да вървят двама души един до друг. На около десетина метра спираме и поглеждаме нагоре. След това продължаваме нататък…

 

 

Много съм мислил за това, което ще разкажа сега — как Хилари и аз достигнахме Еверест. По-късно, когато слязохме от планината, имаше много глупави приказки за това, кой е стигнал пръв. Едни говореха, че съм бил аз, други — Хилари. Някои пък казваха, че е стигнал само един от нас или нито един. Говореше се също, че единият от нас трябвало да влачи другия до върха. Всичко това беше безсмислица. За да поставим край на подобни приказки, Хилари и аз подписахме в Катманду декларация, в която заявихме, че „ние стигнахме върха почти заедно“. Надявахме се, че с това ще се свършат всички приказки. Но не, те не свършиха. Хората продължаваха да питат и да съчиняват истории. Те повтаряха думата „почти“ и казваха: „Какво значи това?“ Планинарите разбират, че няма никакъв смисъл в такъв въпрос. Когато двама души са в една свръзка, те са заедно. Това е всичко и няма нужда от други пояснения. Но други хора не го разбираха. Трябва с огорчение да кажа, че в Индия и Непал упражниха значителен натиск върху мене, за да заявя, че съм достигнал върха преди Хилари. А и в целия свят ме питат: „Кой стигна пръв? Кой стигна пръв?“

Отново казвам: „Това е глупав въпрос. Отговорът няма никакво значение.“ И все пак това е въпрос, задаван толкова често и причинил толкова много приказки, съмнения и недоразумения, че след като дълго размислих, смятам, че отговор трябва да се даде. Както ще стане ясно, отговарям не заради себе си, нито заради Хилари, а заради Еверест — за доброто име на Еверест — и за бъдещите поколения. „Защо — ще запитат те — трябва да има тайна около този въпрос? Има ли нещо, от което да се срамувате? Нещо да криете? Защо да не знаем истината?…“ Е добре, сега те ще узнаят истината. Еверест е много велик, много скъп, за да заслужава друго, освен истината.

Малко под върха Хилари и аз спряхме. Погледнахме нагоре. След това продължихме. Въжето, което ни съединяваше, беше около девет метра дълго, обаче по-голямата част от него аз държах намотано в ръката си, така че разстоянието между нас бе по-малко от два метра. Съвсем не мислех за „първи“ и „втори“. Не си казвах: „Там горе има златна ябълка. Ще блъсна Хилари встрани и ще изтичам да я грабна.“ Ние се движехме бавно, равномерно. И така стигнахме. Хилари стъпи пръв на върха. Аз стъпих след него.

И тъй това е отговорът на „голямата загадка“. И ако след всичките приказки и спорове отговорът изглежда безшумен и прост, мога само да кажа, че иначе не може и да бъде. Зная, че много от моите сънародници ще бъдат разочаровани. Те придаваха голямо и погрешно значение на това, че именно аз трябваше да съм „пръв“. Те се отнасяха към мене изключително добре и аз съм им много задължен. Но повече съм задължен на Еверест и на истината. Ако е позорно за мене, че съм бил на една крачка зад Хилари, то трябва да живея с тоя позор. Но аз не смятам това за позор. Нито мисля, че в последна сметка ще ме опетни това обстоятелство, че разказвам всичко, както е било. Много пъти съм се питал: „Какво ще помислят за нас бъдещите поколения, ако оставим фактите за нашия подвиг забулени в тайна? Няма ли те да се срамуват за нас — двама другари на живот и смърт, — които скриват нещо от света?“ И всеки път отговорът бе един и същ: „Бъдещето иска само истината. Еверест иска само истината.“

Сега истината е казана. Готов съм да ме съдите според нея.

 

 

Изкачихме се. Стъпихме на върха. Мечтата стана действителност…

Първото нещо, което направихме, бе това, което правят всички алпинисти, когато стигнат върха на планината. Стиснахме си ръцете. Но това не бе достатъчно за Еверест. Аз размахах ръце, след това прегърнах Хилари и ние се тупахме по гърбовете, докато почти загубихме дъх, въпреки че дишахме кислород. След това огледахме наоколо. Часът беше 11,30 преди обед, слънцето сияеше, а небето — никога не бях виждал по-синьо небе. Откъм Тибет полъхваше лек ветрец, а снежното облаче, което винаги се вие около върха, беше съвсем малко. Отправил поглед надолу, от другата страна на планината, виждах всички познати места от по-раншните експедиции — манастира Ронгбук, градчето Шекар Дзонг, долината Кхарта, Ронгбукския и Източния Ронгбукски ледник, Северното седло, площадката близо до североизточния хребет, където през 1938 година устроихме лагер VI. След това се обърнах и погледът ми обгърна дългия път, изминат от нас — Южния връх, дългия хребет, Южното седло, Западния циркус, ледопада, ледника Кумбу, надолу до Тиянгбоче и по-нататък долините и хълмовете на моето родно място.

А още по-далече и навсякъде около нас се извисяваха величествените Хималаи, прострели своите дипли в Непал и Тибет. За да се видят върховете на близките гиганти, като Лотсе, Нуптсе и Макалу, сега бе необходимо да се погледне право надолу. А далеч нататък върховете на най-голямата планинска верига на земята дори самият Кангченджунга изглеждаха като малки хълмове под небесния простор. Никога не бях виждал такава гледка и никога няма да видя отново — дива, прекрасна и всяваща ужас. Но ужас не изпитвах. Много силно обичах планините, за да се породят такива чувства у мене. Обичах Еверест. В този велик миг, който очаквах през целия си живот, моята планина не ми изглеждаше безжизнена маса от скала и лед, а топла, приветлива и жива. Тя бе като квачка, а другите върхове — пиленца, приютили се под нейните криле. Струваше ми се, че и аз също можех да разперя криле и да подслоня под тях любимите си планини.

Изключихме кислородните апарати. Дори там на върха на света бе възможно да се живее без тях, стига да не се напрягат сили. Очистихме напластения по маските лед и аз пъхнах в устата си бонбонче. След това отново поставихме маските, но не включихме кислорода, докато не се приготвихме за връщане. Хилари извади фотоапарата, който носеше под дрехите си, за да го предпази от студа, а аз разгънах четирите знаменца, които бяха надянати на шнур, завързан за клюна на ледокопа. Вдигнах ледокопа нагоре и Хилари ме фотографира. В същност той направи три снимки и смятам за голям успех, че една излезе толкова хубава при такива неблагоприятни условия. Знаменцата бяха подредени от горе на долу така: на Организацията на обединените нации, на Великобритания, на Непал и на Индия. Същите хора, които изопачиха много неща във връзка с нашата експедиция, се опитаха да открият и в това някакъв политически смисъл. На това мога да отговоря само, че на Еверест съвсем не мислех за политика. В противен случай навярно бих поставил най-отгоре индийското или непалското знаме, макар че и този избор щеше да представлява труден проблем за мене. А така аз се радвам, че най-отгоре бе знамето на обединените нации, защото мисля, че победата не бе само наша, не само на нашите народи, а победа на всички хора.

Предложих на Хилари да го фотографирам, но кой знае защо, той поклати глава. Не искаше. Вместо това продължи да фотографира всичко наоколо и под върха, а в това време аз бях зает с нещо, което трябваше да се направи на върха на нашата планина. Извадих от джоба си пакетчето с бонбони и малкото червено-синьо моливче, дадено ми от Нима, и като издълбах дупка в снега, поставих ги там. Като видя какво правя, Хилари ми подаде малко платнено котенце, черно с бели очички, дадено му от Хънт като талисман. Поставих и него в дупката. В своя разказ Хилари казва, че получил от Хънт и оставил на върха разпятие. Ако това е било така, аз не съм го забелязал. Той ми подаде само платненото котенце и аз го положих в снега заедно с моливчето и бонбоните. „У дома — мислех си — поднасяме бонбони на онези, които са ни близки и скъпи. Еверест винаги ми е бил скъп, а сега той е и близко до мене.“ Като заривах подаръците, произнесох на ума си молитва и отправих благодарност. Седем пъти идвах на планината на моята мечта и сега, на седмия път, с божия помощ мечтата ми стана действителност.

„Туджи чей, Чомолунгма. Признателен съм…“

Бяхме стояли на върха почти петнадесет минути. Време бе да тръгваме. Ледокопът ми бе нужен при спускането и не можех да го оставя със знаменцата, затова отвързах шнура, разстлах знаменцата на върха, а краищата на шнура зарових колкото можех по-дълбоко в снега. Няколко дни по-късно самолети от индийските въздушни сили летяха над върха, правейки снимки, обаче летците съобщиха, че не са могли да открият нищо, оставено там. Може би са летели много високо или вятърът е отнесъл знаменцата. Не зная.

Преди да тръгнем, още един път огледахме всичко наоколо. Успели ли са Малори и Ирвин да стигнат върха, преди да загинат? Няма ли някаква следа от тях? Взирахме се, но нищо не можахме да открием. И все пак те бяха тук — в моите мисли — и, уверен съм, в мислите на Хилари също. И не само те, а всички онези, които са били на Еверест преди нас — сахиби и шерпи, англичани и швейцарци, прославени алпинисти, смели хора, които в продължение на тридесет и три години мечтаеха и щурмуваха, бореха се и търпяха поражения на тази планина и чийто усилия, познания и опит направиха възможна нашата победа. Мислех и за другарите ни долу — без тях, без тяхната помощ и саможертва никога нямаше да бъдем там, където бяхме през този ден. Но най-близо от всички бе един образ, един другар — Ламбер. Той бе така ясен, така близко, че сякаш бе не в моите мисли, а действително стоеше до мене. Всеки миг можех да се обърна и да видя косматото му, усмихнато лице и да чуя гласа му: „Ça va bien, Тенсинг! Ça va bien!“

Но червеното шалче на Ламбер бе с мене. Притегнах го по-здраво около врата си и си казах: „Когато се върна у дома, ще му го изпратя.“ Така и направих.

След изкачването на Еверест ми бяха задавани най-различни въпроси и не всички бяха политически. Въпросите на хората от Изтока често бяха свързани с религията или свръхестественото. Питаха ме: „Видя ли бог Буда на върха?“ или „Видя ли бог Сива?“ Много вярващи оказваха силно давление върху мене да кажа, че на върха съм имал някакво видение или откровение. Но и тук, въпреки че това може да разочарова много, мога да кажа само истината, а тя е, че на Еверест не видях нищо свръхестествено и не изпитах нищо свръхчовешко. Почувствувах само голяма близост до бога и това бе достатъчно за мене. С цялото си сърце благодарих на бога, а преди да се простим с върха, се обърнах към него с твърде земна и делова молба — след като ни дари с победа, да ни помогне да слезем живи от планината.

Включихме кислородните апарати и тръгнахме. Въпреки че горяхме от желание да се спуснем колкото е възможно по-бързо, ние се движехме бавно и внимателно, защото знаехме, че сме по-уморени от преди и нашите реакции не бяха така сигурни, а повечето от нещастията в планините стават, когато хората са уморени и невнимателни при спускането. Крачка по крачка вървяхме надолу по стръмния хребет, ползувайки се предимно от стъпките, които изкопахме при изкачването. Скалата и цепнатината до нея преодоляхме без особени затруднения. В действителност аз просто се спуснах и прескочих част от нея. След това отново стъпихме на хребета и продължихме, като забивахме обуща в снега и се хлъзгахме надолу. След един час стигнахме Южния връх. През тази част на спускането Хилари вървеше напред, а аз отзад, като държах здраво въжето на опасните места. Въпреки че бяхме уморени, имахме още сили. Най-много ни измъчваше жажда. Водата в манерките ни бе замръзнала, а да се яде сняг, означаваше да изложим устата и гърлото си на по-голяма опасност.

На Южния връх отдъхнахме малко. Точно под него следваше стръмната снежна стена и сега тя бе по-опасна и по-страшна, отколкото при изкачването. Пред мене Хилари полагаше големи усилия да се придвижи надолу и същевременно да се задържи, а коленете му бяха толкова подгънати, че той често сядаше в снега. А аз непрекъснато държах въжето и го обтягах здраво, в случай че той се подхлъзне, защото надолу нямаше нищо, освен ледника Кангшунг — на 3000 метра под нас. Най-сетне и по стената се спуснахме благополучно. Сега най-лошото беше зад нас. Малко по-надолу взехме двете кислородни бутилки, оставени от Бурдилон и Еванс, и това стана тъкмо на време, тъй като нашите собствени запаси се привършваха. Към 2 часа стигнахме палатката, където спряхме и се отморихме. Стоплих на примуса малко сладък лимонов сок. Пиехме за първи път след много часове и като че ли нов живот се вливаше в телата ни.

И лагер IX остана зад нас. Вървяхме по хребета покрай старата швейцарска палатка, надолу по големия кулоар, който извежда на Южното седло. На места използувахме нашите стари стъпки, но някъде те бяха заличени от вятъра, а беше толкова стръмно, че дори котките не можеха да ни предпазят от подхлъзване, и трябваше да копаем нови стъпки. Сменихме се и аз сега тръгнах пръв, като забивах токове или си помагах с ледокопа и сякаш това продължи не часове, а дни. Но вече се виждаха палатките на седлото и малки движещи се точки около тях. Постепенно палатките и движещите се точки ставаха по-големи. Най-сетне стъпихме на по-удобен сняг, непосредствено над седлото. Насреща ни идваше Джордж Лоу заедно с хората от лагера. Той ни прегърна, даде ни да пием горещо кафе, а след това с помощта на останалите ни отведе до лагера.

Същия ден Грегори бе слязъл долу. Но Нойс се бе изкачил заедно с шерпа Пасанг Пхутар^[17] и сега те и Лоу правеха всичко възможно, за да ни стоплят и настанят по-удобно. Лоу ни беше дал кафе. Сега Нойс ни донесе чай. Той трябва да е бил много развълнуван, когато го е правил, и е катурнал примуса, защото чаят беше пълен с газ, но това нямаше значение, това нямаше никакво значение. Като го пиех, си мислех, че той е сладък като мляко, защото е приготвен с любов. Разбира се, нас ни обсипваха с въпроси, но в този момент не бяхме в състояние да отговаряме на всички. Нуждаехме се от почивка. Стана тъмно и студено и ние се вмъкнахме в спалните чували — Хилари в една палатка с Лоу и Нойс, а аз с Пасанг в друга. Лежах безмълвен, дишах „нощния кислород“ и се мъчех да заспя. Чувствувах се а ча — окей, но уморен. Трудно беше да се мисли и чувствува.

„Истинското щастие — мислех — ще дойде по-късно.“

19
„Тенсинг Зиндабад!“

И щастието дойде. А по-късно и други неща. Но да започнем с щастието.

На следващия ден времето бе също хубаво. Сияеше слънце. И въпреки че бяхме още изморени и поотслабнали след тридневното пребиваване на такава голяма височина, ние извършихме продължителния преход от Южното седло надолу в повишено настроение. Сахибите оставиха повечето от вещите си в лагер VIII, но аз носех три-четири торби със съоръжения, манерка и един от двата фотоапарата на Лоу, който той бе забравил от вълнение. По пътя срещахме нашите приятели, които ни очакваха с нетърпение. В лагер VII бяха майор Уайли и няколко шерпи. В лагер VI ни пресрещна Том Стобарт със своята кинокамера. А в лагер V имаше още няколко шерпи, между които Дава Тондуп и младият ми племенник Гомбу. При всяка среща имаше много вълнуващи разговори, а в лагер V шерпите ни поднесоха чай и настояваха да носят моя товар през останалата част от пътя.

След това в лагер IV — предната база, ни очакваше основната група. Когато се спускахме по дългия снежен склон на циркуса, те излязоха да ни посрещнат и отначало ние не давахме вид, че се връщаме с победа. Но когато наближихме на около петдесет метра, Лоу не можа вече да се въздържи, вдигна едната си ръка и показа с палеца нагоре, а с другата размаха ледокопа към върха и в този миг настъпи такова ликуване, каквото, струва ми се, Хималаите не познават в своята история. Въпреки че бяха само по обуща и затъваха в дълбокия сняг, другарите дойдоха едва ли не тичешком до нас. Хънт прегърна Хилари и мене. Аз прегърнах Еванс. Всички се прегръщаха.

— Истина ли е? Истина ли е? — повтаряше непрекъснато Хънт. И отново ме притисна възторжено в обятията си. Ако някой бе ни видял в този момент, никога не би помислил за различия между сахиби и шерпи. Всички бяхме планинари, покорили върха.

В продължение на часове пихме, ядохме, почивахме и разговаряхме, разговаряхме. Това бе чудна вечер, струва ми се, най-щастливата в живота ми. Аз не знаех, че още тогава бяха започнали да стават събития, които по-късно предизвикаха много усложнения и недоразумения. Малко преди това индийското радио бе предало невярното съобщение, че сме претърпели неуспех. Сега радостната вест бе отнесена от пратеник до Намче Базар и оттам предадена по радиото в Катманду. Но тя бе изпратена шифровано и лично до британския посланик мистър Съмърхейс, който я препратил до Лондон, и едва на следващия ден съобщил на другите. Предполагам, че англичаните са искали да осведомят най-напред кралица Елизабета, а прогласяването на новината на следващия ден да засили блясъка на нейната коронация. За англичаните всичко бе добре подредено и те тържествуваха. Но за хората от Изтока стана почти обратното, защото те научиха новината с един ден закъснение, и то от другата страна на света. Това се отнасяше дори за краля на Непал Трибхувана, в чиято страна се намира Еверест.

В този момент, както казах, не знаех нищо за всичко това. Аз можех сам веднага да изпратя някой шерпа до Намче Базар и вероятно събитията щяха да се развият съвсем другояче. Но се питах: „Защо пък аз?“ Аз работех за англичаните и както ние, шерпите, казваме, „ядях тяхната сол“. Те организираха експедицията и защо да не постъпят, както намерят за добре? И така не изпратих никакво известие и казах на другите шерпи да не съобщават новината, докато това не стане официално. По-късно се разпространиха празни приказки, че съм бил подкупен от англичаните за това и дори, че са ме подкупили да кажа, че Еверест бил изкачен, макар че в действителност това не било станало. На първото обвинение мога да отговоря, че то е изцяло неистина, а второто е толкова нелепо, че не заслужава и отговор.

Когато говоря, че не съм изпратил известие, имам предвид официално съобщение, предназначено за публикуване. От седмици и месеци насам за пръв път бях в състояние да мисля и за нещо друго, освен за изкачване, освен за покоряване на върха. Мислите ми се отправиха към моите любими, които ме очакваха у дома, и тази нощ в лагер IV един от приятелите ми написа бележка с моите думи до Анг Ламу. „Това писмо е от Тенсинг — се казваше в него. — Заедно с един сахиб аз достигнах връх Еверест на 29 май. Надявам се, че ще се зарадвате. Не мога да пиша повече. Моля да ми простите.“ След тези думи сам подписах името си.

В лагер IV прекарах само една нощ. Половината нощ празнувахме, половината — почивахме. На следващото утро мислех само за слизането от планината и за един ден се спуснах по циркуса и ледопада, а след това и до базовия лагер заедно с шерпа Анг Тшеринг и племенника ми Гомбу. „Сега съм свободен — мислех през цялото време. — Еверест ме освободи.“ И за щастие още не знаех колко грешах. В базата също прекарах само една нощ, а след това, пак за един ден, извървях повече от петдесет километра надолу по ледника и долините до Тами, за да видя майка си. Съобщих й за нашия успех и тя се зарадва много. Гледайки ме в очите, тя каза:

— Много пъти съм ти казвала да не ходиш на тази планина. Сега няма да е нужно да ходиш пак.

През целия си живот тя бе вярвала, че на Еверест има златна птичка и тюркоазен лъв със златна грива. Тъжно ми беше да я разочаровам, когато ме попита за тях. Затова пък на въпроса, видял ли съм Ронгбукския манастир от върха, отговорих утвърдително и това я зарадва.

Отидох в Тами сам и прекарах два дни с майка си и по-малката си сестра, която живееше с нея. За пръв път от детинството си прекарвах толкова дълго в родното си село. Всички дойдоха да ни видят, чангът се лееше и аз съм готов да призная, че „загубих спортната си форма“, както казват англичаните. След това, не забравяйки задълженията си към експедицията, събрах стотина мъже за пренасяне товарите обратно до Катманду и заедно с тях се отправих за Тиянгбоче. Преди да тръгнем, запитах майка си дали би желала да дойде с мене и да живее в Дарджилинг, а тя отвърна: „Това би било хубаво, но аз съм твърде стара и ще имаш много главоболия с мене.“ Колкото и да се стараех да я склоня, тя не пожела да дойде и аз още един път се простих с моята ама ла. Но по пътя от Тами за Тиянгбоче срещнах по-старата си сестра Ламу Кипа с мъжа си и двете се дъщери и като по-млади те се съгласиха да дойдат в Дарджилинг.

В Тиянгбоче експедицията се връщаше на групи от планината и тук цареше възбуждение и бъркотия. Един от най-трудните проблеми бе да се намерят достатъчно носачи, тъй като наближаваше периодът на мусона и дъждовете и малко се съгласяваха да тръгнат с нас. Освен това изкачването на Еверест бе предизвикало колкото радост, толкова и недоволство, защото сега шерпите се опасяваха, че няма да има повече експедиции, няма да има повече работа. А ламите (които никога не са одобрявали опитите да се изкачи върха) се страхуваха, че нашият успех ще предизвика гнева на боговете. Все пак на края успяхме някак си да се организираме и се приготвихме за път. Полковник Хънт заяви, че ще тръгне преди основната група, защото имал да урежда много работи, в това число и моето пътуване до Англия. Това никога не бе ми минавало през ума. Ако въобще съм мислил за бъдещето, то бе само това, че ще се върна в Дарджилинг и ще си почина, а по-късно, ако имам достатъчно пари, ще си построя малка къща. Все още нямах никаква представа за това, което ме очакваше.

Обаче твърде скоро ми стана ясно, че занапред всичко щеше да бъде съвсем различно от преди. Още в Тиянгбоче ми връчиха телеграма от Уинстън Чърчил, а след това писмата и телеграмите прииждаха като поток. И аз самият исках да изпратя едно писмо — на Анг Ламу, за да ме посрещне заедно с момичетата в Катманду. Казах за това на майор Уайли, като добавих, че ще заплатя за специален пратеник. Както винаги той бе любезен и отзивчив. Писмото бе изпратено за сметка на експедицията. И в последващите дни на нашето дълго пътешествие до Катманду той ми услужваше в много отношения — даваше ми разумни съвети, подпомагаше ме в разговорите с чужденци и дори изпълняваше ролята на мой секретар във връзка с писмата, които пристигаха.

— Сега разбирате какъв живот ви предстои — казваше ми той.

Но това бе само началото и едва отсега нататък ме чакаха много трудни уроци.

Нагоре и надолу вървяхме по хълмовете и долините на Непал. И с всеки изминат ден тълпите посрещачи и възторгът нарастваха. След около десет дни, когато се намирахме приблизително на осемдесет километра от Катманду, получих радостната вест, че Анг Ламу и момичетата бяха пристигнали там. Обаче повечето от хората, които ни пресрещаха, не носеха, а търсеха новини и скоро вървях обкръжен от цяла процесия журналисти. Имаше непалци, индийци, англичани, американци и освен историята на изкачването много от тях настояваха да направя най-различни изявления по национални и политически въпроси. Майор Уайли ме предупреди за това и ме посъветва да бъда внимателен и аз се стараех да следвам неговите съвети.

Не беше леко. Множество хора се струпваха наоколо и всички едновременно ме засипваха с въпроси. Струваше ми се, че те не само задаваха въпроси, но и в същото време отговаряха на тях. В Хуксе имах дълго интервю с Джеймс Бърк, кореспондент на американското списание „Лайф“, което бе откупило правата на информация за експедицията от „Таймс“. Малко по-нататък срещнах Джон Хлавачек от „Юнайтед прес Асошиейшън“, с когото по-късно сключих договор за серия статии. Англичаните не можеха да си позволят това. Преди да тръгнат за Еверест, те бяха подписали споразумение, че всички сведения и снимки ще се считат собственост на експедицията, която на свой ред имаше договор с вестник „Таймс“. Обаче аз, въпреки че участвувах в експедицията, не бях обвързан с подобни задължения и сега бях свободен да договарям с когото си искам. Когато стигнахме Катманду, а по-късно и в Ню Делхи, по този въпрос имаше доста спорове и разисквания. „Таймс“ имаше правата върху всички информации, изпращани от членовете на експедицията, и полковник Хънт ме убеждаваше да подпиша и аз договора. Но аз отказах. За първи път в моя живот ми се удаваше възможност да спечеля значителна сума пари и не разбирах защо да не се възползувам от тази възможност.

Но това беше малка неприятност. Сериозните усложнения започнаха в Дхаулагат, недалеч от Катманду, когато тълпа непалци излезе да ме посрещне и едва ли не ме отвлече от експедицията. По-късно често ме питаха дали това не бяха комунисти, но откровено казано, не зная това. Затова пък зная, че те бяха националисти, при това твърде крайни, и че съвсем не се интересуваха от Еверест, нито как бе изкачен, а само от политика. Те настояваха да заявя, че съм непалец, а не индиец, и още, че съм достигнал върха преди Хилари. Отговорих им, че не се интересувам от политика и от спорове с англичаните и ги помолих да ме оставят на мира. „Досега — им казах — никой не се интересуваше от моята националност. Защо е този интерес сега? Индиец — непалец, какво значение има това?“ Постарах се да ги убедя в това, което казах в интервюто с Джеймс Бърк: „Ние всички би трябвало да бъдем едно — Хилари, аз, непалци, индийци, всички хора по света.“

Но те не се примиряваха. Те едва ли не ме подлудиха. Отговаряха вместо мене и ме заставяха да подписвам разни документи, които не можех да прочета. А през цялото време тълпата непрекъснато нарастваше. Отделиха ме от моите другари и ме блъскаха и дърпаха като детска играчка. „Какво ще правят с мене — чудех се. — Ако знаех, че така ще се развият нещата, щях да остана в Соло Кумбу.“ На 20 юни, когато се спуснахме по последните хълмове и навлязохме в Долината на Непал, те все още ме дърпаха и блъскаха на всички страни. В Бонепа, където започва шосето, ме поставиха в един джип и ме заставиха да се преоблека в непалски дрехи. Бях вече толкова изтощен и объркан, че ги оставих да правят с мене каквото искат. Във всеки град и село, през които минавахме, имаше големи тържества. Хората се трупаха наоколо, размахвайки знамена и плакати. „Тенсинг зиндабад — викаха те — Да живее Тенсинг!“ Естествено аз изпитвах известна радост от такова топло посрещане, ала признавам, че предпочитах да се върна мирно и тихо както след всяка експедиция дотогава.

На пет километра от Катманду ме чакаше жена ми и дъщерите ми — прегърнахме се сърдечно, щастливи от победата. Анг Ламу постави около врата ми кхада — свещена кърпа, Пем Пем и Нима покриха раменете ми с гирлянди и аз казах усмихнат на Нима, че бях поставил нейното моливче там, където ме бе помолила. По-късно научих, че през последните няколко седмици техният живот се бил почти толкова объркал, колкото и моя. Сутринта на 2 юни, дъждовен, мрачен ден в Дарджилинг, те узнали голямата новина от приятели, които я чули по радиото. От този момент техният живот коренно се променил. Важни чиновници дошли да ги посетят, получавали се много писма, кроели се планове. Из целия град разпространили мои портрети, а приятелят ми Митра се уговорил с един поет и той написал песен за мене, която скоро започнали да пеят из улиците на града. Всичко това ги радвало и вълнувало, но преди всичко те очаквали известие от мене, а писмото, с което ги молех да дойдат в Катманду, въобще не пристигнало. Анг Ламу сама искала да дойде, но се страхувала да не се разсърдя, ако направи това така неочаквано.

— Защо няма телеграма от мъжа ми? — питала непрекъснато тя. — Ще дам десет рупии на момчето, което я донесе от пощата.

Ала телеграмата все не идвала (какво се бе случило с нея, никога не можах да разбера) и след като чакала единадесет дни, Анг Ламу решила да тръгне, пък каквото ще да става. Тя нямала нито пари, нито подходящо облекло, но Митра й дал сто рупии, получени от продажбата на моите фотографии, а след това с помощта на мисис Хендерсън от Хималайския клуб и други приятели се сдобила с още четиристотин рупии. Заедно с момичетата тя тръгнала от Дарджилинг със самолет за Катманду през Патна и пристигнала четири дни преди мене. С тях дошли Пасанг Пхутар (трети), ветеран-планинар, наш близък приятел и родственик и Лакпа Тшеринг, образован шерпа, представител на Съюза на шерпите.

Обаче в хаоса на този ден, когато пристигнах в Катманду, имахме малко време да разговаряме за всичко това. Само след няколко минути мене ме отвлякоха от семейството ми, взеха ме от джипа и ме поставиха в кола, теглена от коне, която наподобяваше голяма каляска. Тук също седяха много от другите алпинисти, които не бях виждал известно време. Между тях бяха Хънт и Хилари. След това навлязохме в града, посрещнати от невиждани тълпи. Обсипаха ни с ориз, цветен прах и монети, при това монетите така чукаха по главата ми, че започнах да се страхувам от главоболие. Невъзможно бе да предотвратя това, защото не можех да гледам във всички посоки едновременно. През по-голямата част от времето стоях в каляската и се усмихвах, доближил длани с пръстите нагоре, според древния индуски поздрав намасте.

Толкова много неща ставаха, че е трудно да си спомня кое ставаше по-рано и кое по-късно. Още не сменили замърсените експедиционни дрехи, нас ни отведоха в двореца на краля. Крал Трибхувана ни приветствува и ме награди с „Непал Тара“ (Звездата на Непал), най-високия орден в страната. Хънт и Хилари получиха други ордени. Както много неща по това време, така и въпросът за почестите и кой каква награда получава причини доста неприятности и недоразумения. Почти по същото време, когато бях награден с един непалски орден, а Хънт и Хилари с други — не така високи, от Англия се получи съобщение, че кралицата е удостоила тях с благородни титли, а на мене се даваше ордена „Кинг Джордж“. Шумът, който това причини, бе не само неуместен, но и безсмислен. След извоюването на независимостта на Индия правителството подобно на правителството на Съединените щати забрани на своите граждани да приемат чужди титли, така че, ако кралицата бе удостоила и мене с тази чест, това щеше да постави както мене, така и моята страна в неудобно положение. За мене това бе кай чай на — без значение. Нима титлата може да ми даде криле? След като разбрах причините, аз съвсем не се почувствувах пренебрегнат или обиден.

Политика, политика… Съвсем неочаквано тя създаваше навсякъде неприятности. Непалците се отнесоха прекрасно към мене. Те ми устроиха посрещане, което няма да забравя, дори и да живея сто живота. Но в своите усилия да ме направят герой те отидоха твърде далече. Те почти напълно пренебрегнаха англичаните, вместо да се отнесат към тях като към почетни гости. Твърде много от тях говореха глупости и се опитваха да извратят фактите, изхождайки от политически съображения. Разправяха се необмислени истории: че аз съм влачил Хилари до върха, че той въобще не стигнал до върха, че аз едва ли не съм изкачил цялата планина сам. А за нещастие към всичко това се прибавиха и нелепите изявления, които ме заставиха да подпиша, без да зная какво върша, когато извън Катманду ме грабна обезумялата тълпа. На края всичко дотегна на полковник Хънт, той загуби самообладание и заяви, че аз не само не съм герой, но що се отнася до алпийската техника, не съм дори и добър алпинист. Това, разбира се, само наля масло в огъня.

Непалски и индийски журналисти вървяха по петите ми през цялото време. Ръководени от политически мотиви, някои се опитваха да ме накарат да се изкажа против англичаните и тъй като се чувствувах засегнат от думите на полковник Хънт, направих някои изявления, за които по-късно съжалявах. За щастие в сърцата ни имаше повече добра воля, отколкото лоши помисли. Нито англичаните, нито аз желаехме да видим нашия велик подвиг, превърнат в нещо малко и жалко. И така на 22 юни ние се събрахме в кабинета на министър-председателя на Непал и изготвихме изявление, което се надявахме, че ще сложи край на всички неприятности. Единият екземпляр, предназначен за Хилари, подписах аз, а другия — за мене, подписа Хилари, и втория екземпляр, който все още пазя, гласи:

На 29 май Тенсинг Шерпа и аз напуснахме нашия висок лагер на Еверест и се отправихме на щурм към върха.

Като се катерехме нагоре към Южния връх, ту единият, ту другият от нас вървеше начело.

Преминахме Южния връх и продължихме да се движим нагоре по предвърховия хребет. Ние стигнахме върха почти заедно.

Прегърнахме се щастливи от нашия успех. След това аз фотографирах Тенсинг, който държеше високо знамената на Великобритания, Непал, Обединените нации и Индия.

Е. П. ХИЛАРИ

Всичко в изявлението е истина. Без съмнение нищо не може да бъде по-вярно от това, че ние стигнахме върха почти заедно. И така остана този въпрос досега, когато по причини, които вече изложих, ми се струва правилно да разкажа всички подробности.

Освен въпроса, кой стигна пръв върха, имаше много приказки и спорове за моята националност. „Какво значение има това? — питах. — Какво общо имат националността и политиката с изкачването на планина?“ Но приказките не преставаха и аз реших да се обърна към министър-председателя мистър Коирала.

— Обичам Непал, — му казах. — Роден съм тук и това е моя страна. Но от дълго време живея в Индия. Децата ми са израснали там и трябва да мисля за тяхното образование и бъдеще.

Мистър Коирала и другите министри се отнесоха към мене любезно и с разбиране. Те не се опитаха подобно на други да окажат давление върху мене, а само заявиха, че ако реша да остана в Непал, ще ми дадат жилище, както и други облаги, и ми пожелаха успех и щастие, независимо от моето решение. И до днес съм им дълбоко признателен за тяхната отзивчивост, когато бях в трудно положение. Както казах тогава на журналистите: „Роден съм в утробата на Непал, а отгледан в скута на Индия.“ Обичам и двете. Чувствувам се син и на двете.

В Катманду останахме около седмица и всеки ден имаше нови събития, нови тържества, но изникваха също и нови проблеми. Този път ние, шерпите, спяхме не в гараж, а в непалския правителствен хотел, така че в това отношение нямаше усложнения или ако имаше, те се състояха единствено в усилията ни да задържим тълпите, които връхлитаха върху нас. Една вечер имаше прием в английското посолство. Получих покана, но отказах да отида и тъй като тази моя постъпка подобно на много неща от това време предизвика много одумки, ще обясня причината за моя отказ. Предната година, когато бях с швейцарците в Катманду, имах там неприятна преживелица. Веднъж поради някаква неуредица в организацията на експедицията аз се оказах без място за нощуване и тъй като през 1949 година бях нощувал заедно с Тилман в посолството, отидох там и помолих за подслон. Обаче направих грешка. Полковник Прауд, първият секретар на посолството, ме изгони. Почувствувах се дълбоко обиден. Полковник Прауд и сега работеше в посолството и не виждах основание да приема неговото гостоприемство. Това беше единствената причина, за да отклоня поканата, и съвсем нямах намерение да проявя недружелюбен жест спрямо моите другари от Еверест.

Напуснах Катманду, като отлетях с личния самолет на крал Трибхувана за Калкута. Заедно с мене пътуваха само моето семейство и Лакпа Тшеринг, който сега ме придружаваше като съветник. Останалите се отправиха за Индия по други пътища. В Калкута ни настаниха в правителствения дом и отново настъпиха дни на тържества, приеми, зиндабад. Между посрещаните беше и моят добър приятел Митра, на когото бях телеграфирал да дойде от Дарджилинг. Едно от първите неща, които направих, бе да му дам червеното шалче на Раймон Ламбер и да го помоля да го изпрати в Швейцария. Също така, докато бях в Калкута, разказах за изкачването на представителя на агенция „Юнайтед прес“, с която бях сключил вече договор. Няколко дни изглеждаше, че няма да отида в Англия, защото бях решил, че не ще бъде правилно да отпътувам без Анг Ламу и момичетата, а експедицията не разполагаше с достатъчно средства за всички. Междувременно вестник „Дейли Експрес“ ми предложи голямо турне с поемането на всички разноски, но след като размислих, отказах, защото се опасявах да не се придаде политически оттенък на турнето, а след моите преживелици в Непал се стремях да избягвам това повече от всичко друго. Вместо това заминах от Калкута за Ню Делхи, където се бяха събрали останалите участници в експедицията, като все още се надявах, че някакво разрешение ще се намери.

В Делхи ни очакваше същото, както в Катманду и Калкута, само че в много по-голям размер. Когато пристигнахме, на летището ни бе устроено грандиозно посрещане — такова множество от хора не бях виждал никога през живота си. След това ни отведоха в непалското посолство, където бе определено да отседнем, а същата вечер Пандит Неру даваше прием. За мене настана велик момент, за който отдавна бе говорил професор Тучи в Тибет и за който мислех през онази нощ в палатката, високо на Еверест. Всичко премина, тъй както се надявах и както го виждах в мечтите си. Още от първия миг Пандитджи^[18] се отнесе към мене като баща. Той бе сърдечен и любезен и за разлика от много други не мислеше каква облага може да извлече от мене, а само как да ми помогне и да ме направи щастлив. На другия ден той ме покани в кабинета си и настойчиво ме посъветва да замина за Лондон. Той смяташе, че вече бяха станали твърде много неприятности и спорове във връзка с изкачването и че по-добре е да не се намесва Еверест в политиката и се надяваше, че ще бъде направено всичко възможно, за да се излекуват причинените рани. От цялото си сърце се съгласих с неговите думи и на края, за да направи щастието пълно, той заяви, че пътуването на семейството ми заедно с мене до Лондон ще бъде уредено.

Но това не бе всичко, което направи Пандитджи. По-късно той ме покани в своя дом и тъй като почти нямах собствени дрехи, отвори гардеробите си и започна да ми раздава от своите. Даде ми сака, панталони, ризи, всичко — и понеже сме на един ръст с него, всичко ми прилегна отлично. Той също ми подари някои вещи, които са принадлежали на неговия баща и които ценеше много. На Анг Ламу подари красиво портмоне и мушама, като каза с усмивка, че в Лондон вали много. На края получих още един подарък — ръчна чанта — и си помислих: „Сега вече не съм беден шерпа, а бизнесмен или дипломат.“ Може би единственото нещо, което той не ми подари, бе едно от неговите бели конгресистки кепета, защото това би имало политически смисъл, а Неру напълно се съгласи с мене, че аз трябва да стоя настрана от политиката.

Докато бях в Делхи, изникна също въпросът за паспорт, който, въпреки всички мои пътешествия, щеше да бъде първият в живота ми. Стана така, че получих не един, а два паспорта — индийски и непалски — и това тъкмо отговаряше на моите желания. Няколко дни по-късно отлетяхме за Запада. Други шерпи нямаше с нас, с изключение на Лакпа Тшеринг, който все още ме съпровождаше като секретар и съветник. Останалите шерпи, които участвуваха в експедицията, не дойдоха нито в Калкута, нито в Делхи, а се върнаха от Катманду направо в Дарджилинг. Повечето от англичаните, членове на експедицията, пътуваха с нас, а освен Анг Ламу и моите дъщери имаше още една жена — мисис… сега лейди Хънт. Тя бе пристигнала да приветствува мъжа си, когато бяхме още в Непал. Нашият самолет, принадлежащ на Британската въздухоплавателна корпорация, спря първо в Карачи, където престояхме около час, приветствувани от огромно множество хора. След това продължихме за Багдад, Кайро и Рим. Най-после виждах света отвъд Индия и Пакистан, за който така често мечтаех в миналото.

В Рим ни посрещнаха посланиците на Индия и Великобритания и поради нередовност в мотора пренощувахме там. На следващото утро, когато се качвахме на самолета, полковник Хънт изглеждаше загрижен за нещо и скоро открих какво бе. Вестниците току-що бяха публикували първата част на моя разказ, предаден на „Юнайтед прес“, в която говорех за известни недоразумения по време на експедицията между англичаните и шерпите. Докато летяхме към север, той дойде при мене и ние разговаряхме откровено за всичко, което се бе случило. Казах му колко засегнат се почувствувах от неговото изявление пред журналистите, че не съм бил опитен алпинист, а той на свой ред ми разказа за своите затруднения. Още преди това майор Уайли ми бе говорил по тези въпроси. Той бе изтъкнал колко важно е да не се породи озлобление в резултат на тези недоразумения и аз се съгласихме него. И сега казах това на полковник Хънт. Имаше известни недоразумения по време на експедицията и след това. Нямаше никакъв смисъл да се отрича това и бях разказал всичко така, както го виждах, стараейки се да бъда напълно почтен. Но това не значеше, че хранех някаква неприязън или че се опитвах да направя предмет на спор тези затруднения, както някои други бяха направили с политически цели. Нашият разговор бе прям и приятелски и мисля, че и двамата се почувствувахме по-добре след него.

След Рим самолетът кацна в Цюрих. Въпреки че престоят ни там бе съвсем кратък, аз изживях незабравими минути, защото на летището ме посрещнаха много от моите стари швейцарски приятели. И най-важното Ламбер беше всред тях. Той силно ме притисна в обятията си и аз отново чух: „Ça va bien“. Разказах му за последния етап на щурма ни с Хилари и как си спомних за него, когато стоях на върха. След това отлетяхме за Лондон. Малко преди да се приземим, полковник Хънт ме попита дали бих възразил, ако той слезе пръв от самолета, носейки ледокоп с английско знаме. Отговорих му: „Разбира се, че съм съгласен“. Така и стана и скоро бяхме на летището — отново всред множество посрещачи.

В Лондон семейството ми и аз отседнахме в Индийския клуб. Индийският посланик, мистър Б. Г. Кер, проявяваше изключителни грижи за нас. Веднага след пристигането ни другите членове на експедицията се пръснаха из цяла Англия, за да видят семействата си, и аз останах почти единствен в града. Разбира се, не стана нужда да се чудя какво да правя. През по-голямата част от времето се ръкувах и запознавах с разни хора, а между другото давах интервюта на вестници, позирах за снимки, обикалях Лондон и присъствувах на всякакъв род публични събрания. Англичаните бяха изключително любезни и внимателни. Те посрещнаха мене, чужденеца от далечна страна, не по-малко сърдечно от своите сънародници алпинисти и аз не можех да не сравня това посрещане с доста равнодушното приемане на англичаните от непалците. Посетих толкова много места, че трудно можех да ги запомня. Говорих по радиото, явих се на телевизията, преди още да бях видял телевизионен приемник, а интервютата следваха едно след друго. Най-сетне започна да ми се вие свят от непрекъснатите въпроси, как съм се чувствувал на върха на Еверест.

— Слушайте, имам едно предложение — на края казах на журналистите. — Следващия път вие се изкачете на Еверест, а аз ще бъда репортер. Когато слезете, ще ви запитам хиляда и един път, как сте се чувствували на върха и тогава ще узнаете как съм се чувствувал аз на Еверест и… как се чувствувам сега.

В Лондон прекарахме шестнадесет дни и те се изнизаха като на сън. Единствената неприятност, която се случи, бе, че Пем Пем заболя наскоро след пристигането ни и трябваше да прекара повечето време в болница. Но Анг Ламу, Нима и аз ходихме навсякъде — по театри, магазини, забележителни места. Веднъж отидохме в увеселителен парк и се возихме на железницата. Аз прекарах чудесно, носейки се нагоре и надолу, което ми напомняше каране на ски. Но Анг Ламу толкова се изплаши, че непрекъснато ме удряше с юмруци по ръката и когато возенето свърши, тя се обърна към мен:

— Какво се опитваш да правиш, да ме убиеш ли?

Като всички жени тя най-добре се чувствуваше в магазините и скоро събрахме голяма колекция от вещи, които трябваше да отнесем в Индия. Освен това хората постоянно ни правеха подаръци, но въпреки че ценях тяхната любезност, смятах, че не бива да приемаме твърде много.

— Защо не? — чудеха се Анг Ламу и Нима.

— Защото не е прилично — отвръщах аз.

И след това започваше семеен спор. Особено добре си спомням, когато веднъж посетихме един магазин за фотоапарати и търговецът ни предложи като подарък апарати по избор. Нима веднага избра скъп „Ролейфлекс“, но аз й казах:

— Не, не, това не е красиво. Вземи някой по-обикновен.

По-късно, когато се върнахме в Дарджилинг, тя се оплака на моя приятел Митра:

— Татко се поскъпи. Той не ми позволи да имам хубав апарат.

На това възразих:

— Аз не се поскъпих, а ти се полакоми. Там е бедата с вас жените — вие винаги сте лакоми.

Полковник Хънт ни покани в своята къща на село. Въпреки че желаехме да отидем, не смятахме за уместно да напуснем Лондон, докато Пем Пем боледува. Но ние на два пъти посетихме майор Уайли и неговата съпруга, които живееха наблизо. Аз също навестих много стари приятели като Ерик Шиптън и Хю Рътледж, с които си поговорихме задушевно за миналите дни. Много се трогнах, когато разбрах, че д-р Н. Д. Джейкъб, който се отнесе така мило към мене в Читрал през военните години, бе пропътувал осемстотин километра само за да се види с мене. И така времето минаваше твърде бързо. Понякога, когато не беше необходимо да се срещам с хора или да посещавам разни места, излизах сам да погледам из улиците на Лондон и тези разходки ми доставяха голямо удоволствие. Тогава носех европейски дрехи с надеждата, че няма да ме познаят и понякога това ставаше. Обаче при официални случаи носех предимно индийските костюми, които Пандит Неру ми даде в Ню Делхи.

След няколко дни другите членове на експедицията започнаха да се връщат от своите домове и тогава настъпи най-голямото събитие от пребиваването ни в Лондон — представянето ни на кралицата. Улиците по пътя за Бъкингамския дворец бяха препълнени с хора и особено силно впечатление ми направиха гвардейците със своите червени мундири и високи кожени калпаци. Преди да се срещнем с кралицата, поднесоха ни чай в дворцовата градина и тук се бяха събрали много хора, толкова много, че просто се притискахме един до друг и на мене ми се струваше, че ще ме смачкат. Но след това си казах: „Не, не би трябвало да се оплаквам. Аз поне съм слаб, а какво става сега с бедната Анг Ламу?“ След чая ни въведоха в голяма приемна зала в двореца, където ни представиха на кралицата и на Единбургския херцог. Всички членове на експедицията и техните семейства бяха там. Кралицата и херцогът ни връчиха ордени и награди. След това ни поднесоха освежителни напитки и за момент почти си представих, че съм отново на Еверест, защото това, което пиех, бе… лимонов сок! Кралицата беше твърде любезна и внимателна, тя ме запита за изкачването на върха, а така също за други експедиции, в които съм участвувал. Полковник Хънт, който знае хиндустани, пожела да ми превежда, но аз установих, че добре разбирам и отговарям на английски и това много ме зарадва.

След приема се състоя „ергенски“ обед, даден ни от херцога, и всички носехме ордените си. По-късно имаше друг прием. И на следващия ден и на другия ден приемите продължиха, повечето от тях бяха давани от различни посланици. Известно време животът ми се струваше един голям прием и аз си мислех: „Какво би се случило с мене, ако през цялото време пиех чанг, а не чай и лимонов сок?“

Най-сетне настана време да се простим с Лондон. Хънт, Уайли със своите семейства и много други дойдоха да ни изпратят и на всеки, който видя нашето прощаване, не е нужно да се обяснява, че между нас няма лоши чувства. Англичаните ме приеха изключително сърдечно. Английските алпинисти бяха прекрасни хора и мои приятели. Въпреки малките недоразумения и усилията на някои да ги направят големи ние проведохме голяма и успешна експедиция. И ако някога полковник Хънт поведе нова експедиция в Хималаите, той ще ме намери готов да му помогна във всяко отношение дори и аз самият да не мога да го придружа.

— Довиждане! Всичко хубаво! Добър път!

И ето ние летим със самолета към Швейцария. Най-сетне експедицията приключи и аз съм само със семейството си и моя помощник Лакпа Тшеринг. Бяхме поканени да прекараме на връщане две седмици в Швейцария като гости на Швейцарската фондация за алпийски изследвания, която бе организирала двете експедиции през 1952 година. Отново ни очакваше тържествен прием и срещи с приятели. Но този път нямаше да има само приеми, срещи с хора и интервюта. Само след една нощ в Цюрих аз се отправих към планините с някои от моите стари приятели и имах възможност не само да видя, но и да се катеря из прочутите Алпи. Мистър Ернст Фойц, от Швейцарската фондация, и неговата съпруга се грижеха за всичко, придружаваха ни и се постараха да прекараме чудесно.

Най-напред се отправихме към малкия планински курорт Розенлауи, където се намира алпийската школа, ръководена от известния водач Арнолд Глатхард, и там изкачихме красивия скалист връх Семилисток. След това заминахме за Юнгфрау. Планинската железница ни отведе до хотела на Юнгфрауйох, а на следващото утро изкачихме върха. Един от моите спътници бе Раймон Ламбер. Ние стояхме на върха, гледайки земята под нас, и си мислехме вероятно едно и също нещо — че при малко по-хубаво време и малко повече щастие можехме преди една година да стоим така двамата на върха на света. Това бяха единствените истински изкачвания, за които имахме време, но аз изпитах голямо удоволствие и харесах здравата, твърда скала на алпийските върхове. Особено силно впечатление ми направи сходството на високите швейцарски долини с тези на моето родно място в Соло Кумбу, макар, разбира се, височините и разстоянията в Алпите да са много по-малки, отколкото в Хималаите. Също интересно бе да видя колко много хора в Швейцария ходят в планината — мъже и жени, стари и млади и дори съвсем малки деца.

Прекарахме един ден в Шамони на френска територия. Тук се срещнах с някои членове на лионската експедиция на Нанда Деви, с които се бях изкачвал през 1951 година, а също с Морис Херцог, който ръководеше великия щурм на Анапурна през 1950 година. Той бе прекрасен човек, преминал благополучно през много трудни изпитания, и аз се възхищавах как той караше своята кола, въпреки че беше загубил всичките си пръсти на ръцете и краката. За съжаление имаше време само да погледаме Монблан, а не да го изкачим. Но аз се съмнявам дали щяхме да намерим място на него, дори и да бяхме опитали. Същия ден по него се изкачваха толкова много алпинисти, че приличаше не на планина, а на железопътна гара.

И така двете седмици отлетяха, като че ли преди още да започнат. Сбогувахме се с приятелите и отново бяхме в самолета, летейки за дома… „Как ли ще изглежда след толкова време?…“ мислех си. Оставих Дарджилинг на 1 март, сега беше началото на август и през тези пет месеца не престанах да се движа дори за минута. Изкачих се на Еверест. Слязох от Еверест в съвсем различен свят. Пропътувах половината свят, приветствуван от хиляди хора, срещнах се с министър-председатели и монарси. „Всичко се промени за мене — мислех си. — И все пак нищо в действителност не се е променило, защото дълбоко в себе си аз си оставам все същият, старият Тенсинг…“ Е добре, сега отивам у дома. Но какво ме очаква у дома? Какво ще правя? Какво ще се случи с мене?… Отначало ще има още приеми, интервюта, множество хора, зиндабад. А после?

Аз изкачих своята планина, ала трябва да живея своя живот.

20
От хълма на тигъра

Отново Индия…

В Ню Делхи още един път се срещнах с Пандит Неру, а също и с президента на Индийската република д-р Раджендра Прасад, които изслушаха разказа за моето пътуване и ми дадоха ценни съвети за бъдещето. Повече от всякога почувствувах бащинското отношение на Пандитджи към мене и реших, че ако някога се окажа в трудно положение, ще се обърна именно към него.

Най-сетне след толкова месеци и дълги пътешествия аз се върнах в Дарджилинг. Старият ни дом в Тоонг Соонг Бусти беше така препълнен с подаръци, изпратени за мене, че за нас не оставаше място. В началото отседнахме в хотел, а след това се преместихме в малка квартира и започнахме да кроим планове за купуване на нова къща. Междувременно се срещах с другарите от експедицията и със старите си приятели от Дарджилинг. Разбира се, тържествата, приемите, интервютата продължаваха. Имаше постоянно оживление, трепети — чудесно бе да те приветствуват така у дома, но нямаше отдих, от който толкова много се нуждаех. Дните, а след тях и седмиците отлитаха като в някакъв безсмислен сън.

Още докато бях в Непал, моят приятел Роби Митра бе писал на д-р Б. К. Рой, главен министър на Западен Бенгал (щат, в който се намира Дарджилинг), и му предложил да се основе Индийска алпийска школа, на която аз да стана ръководител. Както д-р Рой, така и аз смятахме това за добра идея и наскоро след моето завръщане ние се срещнахме и обсъдихме този въпрос. Реши се школата да се назове Хималайски институт по алпинизъм и да има за цел да развива любов към планините всред индийците, а така също да даде необходимите познания и възможност на нашите младежи да станат истински планинари. На мене поверяваха ръководството на обучението и тренировките, а административното ръководство на Н. Д. Джейал, стар мой другар от Бандар Пунч и Нанда Деви, който сега бе майор в индийската армия. Седалището на школата щеше да бъде Дарджилинг, но тъй като близо до града няма големи планини, необходимо бе да се намери база за практически занимания и се реши, че най-подходящото място за това е величествената планинска верига на север около Кангченджунга.

Понеже се нуждаехме от съветите на най-добри специалисти по тези въпроси, влязохме във връзка с Швейцарската фондация за алпийски изследвания и Арнолд Глатхард, ръководителят на алпийската школа в Розенлауи, пристигна в Дарджилинг, за да ни помогне. През октомври, приблизително два месеца след моето завръщане, Глатхард, Джейал и аз се отправихме към Сиккимските Хималаи, за да потърсим подходящо място за нашата база. След продължителни проучвания избрахме едно място в района на Коктанг и Канг пик, където бях ходил с Джордж Фрей две години преди това. Тук имаше не само снежни планини, но и много скални масиви и местността беше напълно подходяща за всички видове катерения и тренировки. След като се върнахме и направихме нашите препоръки, започна работата по финансирането и организирането на школата, като откриването й бе определено да стане през есента на следващата година.

В това време семейството ми и аз започнахме отново нашия живот в Дарджилинг, но ние веднага се убедихме, че ни очаква нов живот, защото едва ли по нещо приличаше на предишния. Все още хората се стичаха на тълпи, все още продължаваха приемите и интервютата. Въпреки че бях дълбоко признателен за вниманието и почитта, които ми се засвидетелствуваха, понякога почти изпадах в отчаяние. Винаги съм обичал да се разхождам из улиците на Дарджилинг, но сега се убедих, че трябва да излизам преди изгрев-слънце, ако не исках да бъда придружаван от цяла процесия. Посетители идваха у дома не само по покана и не само в обичайните часове, а по всяко време на денонощието и понякога влизаха дори насила през вратите и прозорците. Идваха хора от най-различни фирми и организации и настояваха да подпиша това или онова. А журналистите не ме оставяха на мира нито за минута. Почти винаги те изопачаваха моите думи за свои лични цели, така че това, което по-късно се отпечатваше във вестниците, нямаше нищо общо с моите изказвания. Разбирах добре защо полковник Хънт не можа да се овладее в Непал, когато всички го дърпаха на различни страни и му приписваха чужди думи. Естествено, най-често ме питаха коя ще бъде следващата ми експедиция и на края обикновено отговарях:

— Точно сега съм на експедиция. Експедиция за интервюта и снимки.

Понякога се чувствувах като животно в зоологическа градина. „Може би ламите от Тиянгбоче бяха все пак прави — мислех си. — Сега богът на Еверест ме наказва.“

Но имаше също и други неприятности. Аз получих значителна сума от „Юнайтед прес“, а също така и щедри подаръци от много градове и организации в Индия и вече не бе необходимо да живеем в нищета както преди. Някои хора се отнесоха благосклонно и с разбиране към това, но други проявиха завист и дори говореха, че Анг Ламу се била „възгордяла“, защото носеше сега чадър в дъждовни дни. Друго неприятно нещо бе свързано с Лакпа Тшеринг, който беше мой съветник. Няма смисъл да влизам в подробности, но скоро открих, че той нямаше присърце моите интереси и нашето сътрудничество свърши. Това поне си имаше и своята добра страна, защото неговото място зае Роби Митра, който напълно се отказа от своята работа, за да ми помага. И оттогава неговият неуморен труд, добри съвети и преданост допринесоха повече да направят живота ми по-лек и по-щастлив, отколкото мога да изразя с думи.

Новият дом, който купих, е разположен на стръмен хълм в покрайнините на града с чудесен изглед към Сикким и снеговете на Кангченджунга. Но той се нуждаеше от значително преустройване и измина известно време, преди да се преместим. Анг Ламу, която беше айа в много английски семейства, познаваше добре западния стил на мебелировка и именно така искаше да подреди своя дом, включително и с най-модерни принадлежности за кухнята. Естествено, не мина без обичайните семейни препирни и аз казвах на Анг Ламу:

— Досега у нас всичко вървеше добре. Недей да искаш прекалено много. По-добре е да живеем скромно.

Страхувам се обаче, че е по-лесно да говориш, отколкото да вършиш. Дори към мене с моите скромни желания са отправяни критики за вещите, които съм събрал през време на многобройните експедиции и пътешествия. „Той би трябвало да се отърве от тези непотребни вещи — казваха хората. — Къщата му е като музей.“ Но моят дом не е музей, той е място, където съхранявам близки и скъпи за мене предмети.

Нашият дом е пълен и оживен. Освен жена ми, дъщерите и аз в него живеят моите две млади племенници^[19], които помагат в домакинството. Техните родители, Ламу Кипа и лама Нуанг Ла, с които те дойдоха от Соло Кумбу, живеят в нашия стар дом в Тоонг Соонг Бусти и често ни идват на гости, а Нуанг Ла се грижи за молитвената стая, която аз построих и обзаведох. Почти всеки ден давам интервюта и получавам писма. Пасанг Пхутар и много други роднини и приятели ми помогнаха при преустройването на къщата и сега, след като е готова, често наминават към нас. Постоянно имаме посетители — стари приятели, непознати хора, понякога идват десетина, понякога стотици. А като господар на всичко в нашия дом живее Гангар — моят териер от Лхаса със своята многобройна фамилия. Единственият, който не влиза в гостната, е моят кон. Той живее в конюшнята и усилено се угоява, погубвайки всички шансове за победа в надбягванията.

Въпросът за образованието на Пем Пем и Нима винаги ми създаваше много грижи. Няколко години те посещаваха непалско училище, но имах възможност да ги запиша в училището към манастира „Лорето“ в Дарджилинг. Там те учат английски език, получават добро съвременно образование и имат възможност да се срещат с най-различни хора. За да усъвършенствувам собствените си познания по английски език, аз си купих лингвафон и благодарение на него и на многото разговори, които водя, мога с радост да заявя, че започвам да говоря все по-свободно. Много бих желал да се науча също да чета и да пиша, но животът е толкова кратък, и напрегнат. Зная вече всички букви, печатни и ръкописни, ала все още ми е трудно да ги подредя в думи… с изключение, разбира се, на моето собствено име. Досега съм дал толкова много автографи, че, струва ми се, бих могъл да се подпиша с лявата ръка на сън.

Едва се завърнах у дома и започнаха да пристигат много покани да посетя други части на Индия и на Изтока. Някои от тях, например от Бирма и Цейлон, за съжаление не можех да приема, но посетих Калкута, Делхи, Бомбай, Мадрас, Пунджаб и много други места. Както и в Дарджилинг, аз се трогвах от топлото приветствие на толкова много хора, но също така постоянните тържества, приеми и интервюта ме изморяваха много. Освен това ми се случваха разни инциденти и преживелици, които не биха могли да станат на Запад. Хората постоянно искаха да им разказвам за свръхестествени неща, станали на Еверест, и аз трябваше да ги разочаровам. Много искаха да ме докоснат, мислейки, че по този начин ще се излекуват от своите болести. А имаше и такива, които виждаха в мене втори Буда или превъплъщение на бог Сива и веднъж в Мадрас няколко стари жени запалиха камфорови кандила и паднаха на колене пред мене. Не ми оставаше нищо друго, освен да им заговоря ласкаво и да им помогна да се изправят на крака.

Съществуваха много възможности да спечеля пари. Разбира се, не състояние като на някой махараджа, но все пак значително богатство в сравнение с това, което имахме в миналото. Освен хонорара от „Юнайтед прес“ и подаръците от разни градове и организации получих предложения от много търговски фирми да използуват името ми за реклама, но приех само две такива предложения и реших, че е по-добре да не се заплитам повече в подобни работи.

Споменах за камъните, които подбрах под самия връх Еверест — в света нямаше камъни от по-високо място. Имах и други, които бях взел малко по-долу от върха. Веднъж разгласено това от пресата, любителите на сувенири започнаха да ми предлагат огромни суми за тях. Обаче аз не желаех да ги продавам. Няколко подарих на Пандит Неру, а останалите запазих за себе си. И освен шалчето на Ламбер, което му изпратих, не исках да се разделя с нищо от това, което носех по време на последния щурм. Еверест ми е твърде скъп и твърде велик, за да се обогатявам по този начин.

В началото на 1954 година получих покана от Клуба на изследователите в Ню Йорк да посетя Съединените щати. Поканата бе изпратена чрез моя приятел принц Петър Гръцки и Датски, който живее в Калимпонг и с когото ме запозна Хайнрих Харер. Въпреки че ми се искаше да се съглася, в края на краищата сметнах за благоразумно да откажа. Имаше няколко причини — всичките прости и изключително лични. Първо по това време преустройвах моя нов дом, който (като повечето къщи) ми струваше двойно по-скъпо, отколкото очаквах, и счетох за необходимо да остана, за да надзиравам работата. Също така имах работа по организирането на алпийския институт, за която правителството на Западен Бенгал вече ми плащаше заплата. Освен това невъзможно бе да взема със себе си жена си и дъщерите си, а клубът съобщаваше, че не може да поеме пътните разноски на Роби Митра, от когото се нуждаех като преводчик и съветник. И на края изглеждаше по-разумно да отложа пътуването си до Америка до издаването на моята книга, която тогава се замисляше и на която възлагах големи надежди. „Ако отида сега — писах на принц Петър, — ще изглеждам като ням и хората ще добият погрешна представа за мене“.

На мене всички тези причини изглеждаха прости и безобидни. Но и сега се разрази вихърът на политическите страсти. Заговори се, че са ми забранили да замина поради обтегнатите отношения между Индия и Съединените щати във връзка с американската военна помощ за Пакистан. Това ме огорчи много, защото не обичам да ме въвличат в подобни истории и да си служат с мене за пропагандни цели. Тук мога да повторя само това, което казах и по-рано. Нямаше никакви политически, а само лични причини за моя отказ. Нито Пандит Неру, нито който и да било друг от индийското правителство ми забрани или оказа някакво въздействие върху мене. Това казах на времето и на американския посланик мистър Джордж Алън, който ме посети в Дарджилинг, и го повтарям най-категорично и сега. Мистър Алън се отнесе много любезно и с разбиране към мене и когато му обясних моето положение, той не настоя. По-късно, когато той дойде в Дарджилинг, за да ми връчи медала „Хъбард“, с който ме награждаваше Националното географско дружество в Америка, ние вече бяхме приятели и говорехме доста за това, как и кога ще посетя неговата страна. Малко са нещата, които желая повече, отколкото да посетя Америка — страна, толкова голяма, толкова жизнена, толкова пълна с хора, предмети и идеи. Когато отида там, между нещата, който ме интересуват, ще бъдат една кинокамера и един джип, с който да полетя по широките шосета. Повечето от американците, които познавам, обичат бързината. Същото мога да кажа и за себе си. Ако се науча да карам кола, преди да замина, то вероятно няма да избягна това, което те наричат „тикет“^[20].

Току-що споменах за моята книга, а това за мене е твърде важно нещо. През целия си живот като алпинист имах работа с хора, които са писали книги. В много от тях се споменава и моето име. Моят дом е пълен с тях. След изкачването на Еверест повече от всичко ми се искаше да имам своя собствена книга. Но за съжаление се сблъсках с много препятствия и затруднения. Тъй като не можех сам да пиша, необходим ми беше сътрудник и отначало ми се струваше, че най-добре е той да бъде индиец. Обаче агенция „Юнайтед прес“, чийто договор с мене включваше и правата за издаване на книга, настояваше той да бъде човек от Запада, защото така книгата щяла да бъде написана по-достъпно за широк кръг читатели от целия свят. Според тях най-подходящ щял да бъде някой англичанин и те ми предложиха няколко души, но след като размислих, отхвърлих тази идея. Подобно на почти всичко друго, случило се след покоряването на Еверест, и този отказ бе изопачаван и тълкуван погрешно. Причината съвсем не бе в това, че не харесвам англичаните или пък че имам някакво предубеждение спрямо тях, а само в това, че ми се струваше, че ако индиец не е подходящ за сътрудник, тогава и англичанин не е подходящ. Все пак по време на изкачването се появиха известни усложнения и недоразумения. И въпреки — това подчертах много пъти — че те сами по себе си нямат значение, от значение бе да имам възможност да разкажа моята история просто и откровено, без да причинявам или да чувствувам смущение. За съжаление поради всичко това излизането на книгата значително се забави. Понякога почти се отчайвах, че тя въобще ще се появи на бял свят.^[21] Обаче в края на краищата бе постигнато споразумение с американския писател Джеймс Рамзей Улман и през пролетта на 1954 година той пристигна в Дарджилинг, за да работи с мене. Случи се така, че денят, в който започнахме работа, съвпадна с деня, известен в моята религия като Буда Пурнима (ден на пълнолунието) — трижди благословената годишнина от раждането, обожествяването и смъртта на Буда. Казах на Джим Улман с усмивка:

— Надявам се, че това е щастлив знак за нас.

През първите месеци на годината получих много покани да участвувам в нови експедиции, които се организираха тогава. След големите усилия и напрежение на трите щурма на Еверест в продължение на малко повече от година аз не можех да предприема друго голямо изкачване, но имах желание да отида с някоя от по-малките групи, особено с англо-индийската експедиция, която се отправяше към района на Еверест, за да търси „страшния снежен човек“ — йети. Обаче многобройните ми задължения не ми позволяваха да тръгна. Освен това същата пролет в Индия започваше прожектирането на филма „Покоряването на Еверест“ и аз бях така сърдечно и настойчиво поканен да присъствувам на премиерата в Делхи и Бомбай, че ми бе невъзможно да откажа. За съжаление оказа се, че не съм постъпил правилно. След преумората от изкачването на Еверест се прибави още по-голямата преумора от безкрайните тържества, приеми и интервюта, които продължиха около десет месеца. Бях отслабнал с повече от десет килограма и здравето ми бе разклатено. В Бомбай по време на една топла вълна се разболях. Имах висока температура и чувствувах страшна слабост. Наложи се да прекъсна обиколката си и да се върна у дома. Д-р Б. К. Рой (той е не само главен министър на Западен Бенгал, но и един от най-изтъкнатите лекари в Индия) ми предписа пълна почивка. През следващите няколко седмици единствената ми дейност бе да работя спокойно върху моята книга. Стоях настрана от хората и вълненията и постепенно възстанових здравето си.

Когато започна прожектирането на „Покоряването на Еверест“ в Дарджилинг, бях вече достатъчно добре, за да присъствувам на премиерата. Това бе на 29 май — първата годишнина от изкачването, и бе замислено да се отпразнува тържествено. Но почти по същото време се получи известие от Непал, че сър Едмунд Хилари, който тази година възглавяваше една новозеландска експедиция на Макалу II, се разболял в планината. За щастие той бързо оздравя, но в момента изглеждаше, че положението му е сериозно, и аз помолих от уважение към него повечето от набелязаните тържества да бъдат отменени. В кинотеатъра преди започването на филма казах няколко думи на непалски.

— Дълбоко съм натъжен, че моят приятел Хилари е болен — обърнах се аз към публиката. — Сега не е време за веселие, а да се молим за неговото бързо оздравяване. Изкачването на Еверест бе осъществено благодарение на задружни усилия и аз отправям моите сърдечни благопожелания и поздрави към моя другар в победата.

Позволете ми още един път да наблегна на това, което е толкова важно за мене? Бих ли говорил така за човек, към когото изпитвам лоши чувства и злоба?

Откриването на новия Хималайски институт по алпинизъм бе определено да стане през есента, а майор Джейал и аз трябваше да прекараме лятото в Швейцария като гости на Фондацията за алпийски изследвания, за да изучим модерната техника на катеренето и методиката на преподаването. За моя радост в началото на юни бях вече достатъчно добре, за да замина, и скоро се озовах в Алпите всред старите приятели. Не мина и този път без зиндабад, без тълпи от хора, приеми, интервюта, но много по-малко, отколкото предната година. Въобще можех да живея спокойно, да се любувам на планините и да се занимавам с работата, за която бях дошъл. Първо се отправихме за селото Шампе, в кантона Вале, където млади швейцарски алпинисти държаха изпит за водачи. Там за съжаление се почувствувах до известна степен неудобно, защото се отнасяха към мене като към новак. Но все пак това не беше нещо особено и скоро всичко тръгна добре. Както и преди, аз обичах Швейцария и щом се изкачих в нейните планини, имах чувството, че отново се намирам всред родните Хималаи. „Също като Соло Кумбу“ — мислех си често, но не когато гледах шосетата и железопътните линии, мостовете и електростанциите.

По-късно през лятото от Индия пристигнаха още шестима шерпи. Те също бяха поканени от швейцарската фондация, за да преминат курс на обучение за тяхната бъдеща работа в новата алпийска школа, и аз ги бях подбрал, преди да напусна Дарджилинг. Те бяха: ветеранът Ангтаркей и Гиалзен Микчен, който бе също и главен сердар, Да Намгиал и Анг Темпа, участници в експедицията на Еверест, и моите племенници Гомбу и Топгей. След тяхното пристигане всички заминахме за Розенлауи, където се намира школата на Арнолд Глатхард, и в продължение на няколко седмици набрахме ценен опит по алпийска техника. Към края на лятото се върнахме в Дарджилинг, за да продължим подготовката за нашата школа, която бе официално открита от Пандит Неру на 4 ноември 1954 година.

През този първи сезон на школата, разбира се, можа да се постави само началото на обучението. Към края на годината, когато времето значително застудя, аз се освободих за известно време и извърших пътешествие, за което отдавна мечтаех. Отново се отправих към Соло Кумбу, но този път взех със себе си Пем Пем и Нима. Тръгнахме от Дарджилинг на Коледа. С кола и влак стигнахме до Джейнагар и Дхаран, близо до границата с Непал, и оттам продължихме пеша, а момичетата носеха багажа на гърба си като всички пътуващи шерпи. Това беше съвсем ново преживяване за тях и ние доста се посмяхме. Но също така нашето пътуване беше и нещо като поклонничество, защото те никога не бяха ходили в родината на своя народ и не бяха виждали своята баба — моята майка, която сега беше на осемдесет и четири години. Когато стигнахме земята на шерпите, настъпиха дни на веселие, угощения и танци. След като постояхме известно време в Намче Базар и Тами, продължихме по-нататък, за да посетим прославения Тиянгбоче и други манастири. След това заведох моите дъщери почти до мястото на базовия лагер от 1953 година, където те отдадоха почит на Еверест, който бе направил шерпите велики, а нас щастливи.

В Соло Кумбу на два пъти имахме интересно преживяване. За пръв път в живота си видях истински останки на йети или „страшния снежен човек“. И в двата случая това стана в манастири — в Кумджунг и Пангбоче, където ни показаха череп с доста заострена форма, на който още имаше кожа и косми. Космите на кумджунгския череп бяха тъмни и корави като свинска четина, а на пангбочския череп — по-светли, от което може да се предполага, че са принадлежали на по-младо животно. Ламите считаха черепите за много ценни и силно действуващи талисмани. Те се намираха в манастирите от толкова отдавна, че никой не знаеше откъде са дошли. Тайната на живия йети и на какво той прилича все още остава неразкрита.

По време на това пътуване се случи и друго събитие, което отдавна очаквах — доведох майка си в Дарджилинг. Като истинска шерпанка въпреки преклонната си възраст тя благополучно измина дългия път пеша, но тъй като никога преди това не бе напускала родния край, когато стигнахме Индия, имаше неочаквани и странни преживявания. В Джейнагар тя пръв път в живота си седна във влак. Наскоро след като влакът потегли, тя изведнъж ме попита с удивление:

— Тенсинг, къде е дървото, което видях пред чакалнята на гарата?

Дъщерите ми и аз избухнахме в смях и аз й обясних какво представлява влакът. Тогава тя облекчено въздъхна и каза:

— Никога през живота си не съм виждала цяла къща да се движи от място на място.

 

 

И така сега за пръв път в Дарджилинг се събра почти цялото ми семейство. Така стоят нещата в момента, когато свършвам своя разказ. Какво ще донесе бъдещето, разбира се, не мога да кажа. Предстои ми работа в Алпийския институт и аз се надявам, че ще помогна на много млади индийци да опознаят и обикнат планините. В Съюза на шерпите, на който сега съм председател, също ме очаква работа. Той разширява своята дейност, като подбира шерпи за експедициите, определя техните заплати и условия на работа. Аз също желая да бъда полезен на своя народ, доколкото ми позволяват силите. Започнах от низините, познавам бедността и невежеството и искам да помогна на моите сънародници да се образоват и подобрят живота си.

Особено силно желая да подпомогна и поуча младите хора, пред които стои животът. Наистина това, което мога да им дам, не е взето от книги, а е извлечено от моя опит в живота — от много хора, от много страни, от много планини и преди всичко от Еверест. Доста от това е свързано с практически неща, но не всичко, защото мисля, че съм научил и други неща, и то по-значителни. Едно от тях е, че не можете да станете добър алпинист, колкото и да е голяма вашата способност, ако не сте жизнерадостен и нямате другарско чувство. Приятелите — те не са по-малко важни от подвига. Друго нещо е, че задружните усилия са единственият ключ към успеха, а егоизмът само прави човека малък. И още — нито един човек в планината или другаде не извлича повече от каквото и да е, отколкото е вложил в него… Бъди велик. Направи и другите велики. Това аз научих и всички хора могат да научат от великата богиня Чомолунгма.

Често ме питат дали смятам, че Еверест ще бъде изкачен отново. Отговорът е: да, разбира се. Кога ще стане следващото изкачване или опит, никой не знае, но с време той ще бъде изкачен и, мисля, не само от Непал, а и от Тибет и възможно е чрез траверс от едната страна до другата^[22]. Въпросът, който винаги следва, е по-труден — може ли да бъде изкачен Еверест без кислородни апарати? Моето предположение е, че това може да стане след грижлива подготовка и при благоприятни условия. Но считам, че е необходим още един лагер по-близо до върха, отколкото нашият лагер IX през 1953 година, защото на такава височина и без кислород за един ден човек може да измине съвсем малко разстояние. Освен това необходимо ще бъде времето да се задържи хубаво пет последователни дни, за да могат алпинистите да се придвижат от Южното седло до върха и да се върнат обратно живи. Така че ако това някога бъде извършено, то ще бъде последица не само на голямо умение, издръжливост и подготовка, но и на изключителен шанс, защото нито един човек (а понякога човек мисли — нито един бог) не е властен над времето на Еверест.

Имам ли намерение да се изкачвам отново? Отговорът ми е: на други по-малки върхове — да. На Еверест — не. На такъв връх, както и на който и да било от хималайските гиганти, да се катериш едновременно като алпинист и сердар, изпълнявайки двойни задължения, е твърде много за един човек и повече такива изпитания няма да има в моя живот. По-рано положението бе съвсем различно. През 1953 година чувствувах, че или трябва да изкача Еверест, или да умра, и победата оправда усилията. Ала сега, когато победата е извоювана, не чувствувам нищо подобно нито по отношение на Еверест, нито по отношение на който и да е друг връх от същата величина. Сега съм на четиридесет години, не толкова стар, но не и млад и не копнея да покорявам повече „върхове на света“. Несъмнено желая отново да се върна в планините, защото планините са моят дом и моят живот. Искам да се отправя отново и неведнъж към тях — с малки експедиции, с добри другари. Повече от всичко бих желал да се изкачвам още с моя скъп приятел Раймон Ламбер.

Освен да се катеря из планините бих желал да пътешествувам. Надявам се да посетя Съединените щати, когато тази книга бъде издадена там. Надявам се отново да отида в Англия и Швейцария, където ме посрещнаха така сърдечно, а също да видя много места, където никога не съм ходил. От пътешествията ми досега смятам, че съм научил доста много и не само за градовете, въздухоплавателните линии и географията. Научих, че светът е голям и не можеш да го обхванеш с поглед от някой малък ъгъл, че навсякъде има добро и зло и че ако хората са различни от вас, това не значи непременно, че вие сте прав, а те грешат. Често се говори, че хората от Запад са по-големи материалисти, отколкото хората от Изток, ала не следва ли да се добави, че те са и по-честни? Във всеки случай моят личен опит от срещите ми с разни чиновници и търговци ме убеди в това. Също така ние от Изтока често се гордеем със своето гостоприемство, обаче приемът, оказан ми в Лондон, почти ме накара да се изчервя, като го сравнявах с посрещането на английските алпинисти в Катманду. Тези два малки примера съвсем не означават, че съм против собствения си народ. Напротив, аз се гордея, че съм както индиец, така и непалец. Но смятам, че значителна вреда бе нанесена от предразсъдъците и национализма, че самият Еверест бе засегнат и че затова поне отчасти е виновен моят народ. Светът е твърде малък, Еверест твърде велик, за да проявим нещо друго към тях, освен търпимост и разбирателство. Това е най-важното от всичко, което научих от моите изкачвания и пътешествия. Каквито и да са различията между Изтока и Запада, те са нищо в сравнение с общността, която обединява всички хора по света. Каквито и да са усложненията, които възникнаха във връзка с изкачването на Еверест, те са нищо в сравнение с общото дело и общата победа и на моите английски другари, на Хънт и Хилари, на другите и на всички техни сънародници аз протягам ръка през половината свят.

След изкачването на Еверест моите сънародници се отнасят добре към мене. Всички са добри към мене. Но както и при всички хора, и в моя живот имаше добро и лошо, награди и трудности, свързани заедно. Понякога тълпите от хора така ме обкръжаваха, така ме притискаха, че в главата ми нахлуваше мрачната мисъл: нормален живот вече е невъзможен, единствената възможност за щастлив живот е да отида със семейството си в някое уединено място, където може да се живее спокойно. Но това би означавало поражение и отстъпление и аз се моля никога да не ми се наложи да го направя. Само ако хората не ме вмесват в политиката, тогава всичко ще бъде наред, ако не ме дърпат на всички страни за свои лични цели и не ме питат защо говоря на този или онзи език, защо нося индийски, непалски или европейски дрехи, защо знаменцата, когато ги държах в ръката си на Еверест, били подредени в този ред, а не в друг. Всичко това ме засяга не заради мене самия, а заради Еверест, защото той е твърде велик, твърде скъп за подобни дребнавости. Това, което най-много очаквам от бъдещето, е да ми позволят да преживея честно своя живот и да не опозоря Еверест. Бъдещите поколения ще питат: „Що за хора са били първите покорители на върха на света?“ И аз искам отговорът да бъде такъв, от който не бих се срамувал.

Мисля, че истинското значение на Еверест е именно в това: той е най-високата точка не само на една или друга страна, но на цялата земя. Той бе изкачен от хора както от Изтока, така и от Запада. Той принадлежи на всички. А това желая аз и за себе си: да принадлежа на всички, да бъда брат на всички хора, а не само представител на някоя група, раса или вероизповедание. Както казах в началото на своя разказ, аз съм щастлив човек. Имах мечта и тя се сбъдна. Сега мога да помоля бога само за едно нещо — да се покажа достоен за това, което ми бе дадено.

 

 

И така Еверест е покорен. Моят живот продължава своя ход. В тази книга обърнах поглед към миналото, но в живота трябва да се гледа напред.

Веднъж, само веднъж в моя нов живот извърших това, което така често се случваше в стария, — изкачих се при изгрев-слънце на Хълма на тигъра зад Дарджилинг и устремих поглед в далечината към северозапад. С мене няма туристи сега, само няколко приятели. Няма защо да говоря или обяснявам, а само да стоя спокойно и да наблюдавам как се извисяват в утринната светлина величествените бели върхове. Но както гледам, неусетно се пренасям в друго утро, в друга година. Връщам се в миналото, стоя на хълма със седемте американски лейди и им говоря: „Не, не този. Това е Лотсе. Нито този. Това е Макалу. Ето, онзи там, малкият“.

„Малкият“… Вероятно звучи странно да се нарича така най-голямата планина на земята. Но може би не е така странно и така неправилно, защото какво е Еверест без очите, които го виждат? Да бъде той велик или малък зависи от сърцето на човека.

Дълго не можете да го съзерцавате от Хълма на тигъра. Скоро слънцето изправя чело, събират се облаци. Той не е нито голям, нито малък, а изчезнал в далечината. И аз тръгвам надолу към Дарджилинг, към моя дом и моето семейство, към новия живот, който толкова се различава от стария. Един от приятелите пита:

— Как се чувствуваш сега?

Но аз не мога да му отговоря. Мога да отговоря само в сърцето си и само на Еверест, както направих в онова утро, когато се наведох и поставих в снега на върха червено-синьо моливче:

Туджи чей, Чомолунгма. Признателен съм.