Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temperatures Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Нежно отвличане

Преводач: Мая Керезова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-127-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5921

История

  1. — Добавяне

6.

— Да не си полудяла! — закуцука към горящия мост Скаут. — Не мога да повярвам — извика той и се плесна по бедрата, забравил за раната си. — Всички сте откачили.

Горещината от пламъците беше много силна. Идваше към тях на видими трептящи талази. Огънят погълна моста за по-малко от минута и угасна така бързо, както беше лумнал. Обгорели парчета летяха надолу към дъното на клисурата и падаха в потока. Нагоре се издигаха облаци пара.

Жителите на селото нададоха радостни възгласи. За тях изгарянето на моста представляваше обещание, че скоро ще имат нов, който няма да застрашава живота им. Започнаха истински да празнуват с песни и танци. Разнесе се весело биене на барабани.

Скаут не виждаше нищо освен пушещите останки от моста от двете страни на клисурата. Обърна се към Шантал и разкъса ядно гирляндите от цветя върху главата и шията си. После ги хвърли на земята. Очите му горяха като факлите, които унищожиха моста.

— Ще те убия.

Започна мъчително да се придвижва към нея. В думите му се долавяше такава решителност и твърдо убеждение, че Шантал за миг се уплаши да не би да изпълни заканата си. Но още преди да я достигне, протегнатите му напред към гърлото й ръце бяха хванати и извити отзад на гърба.

— Пуснете ме — крещеше той и яростно мяташе глава.

— Ударена ли си, Шантал? — Мускулест млад мъж се втурна към нея, докато двама също така мускулести негови връстници удържаха Скаут.

— Не, Андре.

— Андре — презрително каза Скаут, опитвайки да се освободи. — Когато свърша с нея, ще си опитам късмета и с теб.

— Не се тревожи — каза тя на Андре. — Малко е разстроен, че изгорихме моста и му отрязахме пътя за бягство.

— Малко разстроен? — изрева Скаут, дърпайки се от двамата мъже, които го държаха здраво. — Това е далеч от истинското ми състояние, принцесо. Когато те докопам, ще те убия.

— Искаш ли да го цапна така, че да млъкне отново? — предложи Андре.

— Не — извика тя и сложи ръка на рамото му да го възпре. — Дай му възможност да свикне с мисълта, че сега няма друга алтернатива, освен да построи нов мост.

Скаут внимателно се вгледа в Андре.

— Откъде те познавам?

— Работех на строежа на хотела.

— А-а, сега си спомням. Беше добър, силен работник, но имаше проблеми с отношението към работата. — Той изпръхтя. — Нищо чудно. Бил си просто неин лакей и шпионин.

Готов за бой, Андре се хвърли към Скаут. Шантал отново го възпря. Тя каза на Скаут:

— Ще направиш по-добре, ако се сприятелиш с Андре. Той ще ти бъде от полза, когато започнеш моста.

Скаут изпсува неприлично нея и моста. Този път Шантал не беше достатъчно бърза. Преди да успее да се намеси, Андре го перна през устата. С нови сили, отприщени от гнева, Скаут успя да освободи ръцете си. Замахна към Андре и го удари с юмрук по брадата, разцепвайки кожата.

— Спрете! — Шантал застана между тях. — Спрете веднага! Нима искате да видят, че се биете? Днес е празник. Няма да оставя глупавата ви мъжка гордост да провали празника на хората. Джони! — извика тя. Момчето се втурна и застана до Скаут, после сложи ръката му на рамото си.

Шантал посочи с брадичка към къщата на възвишението. Скаут беше бесен, но лицето му беше издължено и пребледняло от болка. Той неохотно се отпусна на Джони и започна да изкачва лекия наклон към къщата.

Шантал тръгна след тях. За нейна голяма изненада, Андре я хвана над лакътя. Никога досега не беше я докосвал, нито пък я беше поглеждал толкова сурово.

— Той може да стане опасен за теб. Не мисля, че трябва да стои в твоята къща.

Тя освободи ръката си.

— Налага се. Трябва да се грижа за раната му. Няма да ни бъде от никаква полза, ако развие инфекция. Не се страхувай за мен. Той ръмжи, но не хапе.

Андре не реагира на опита й да се пошегува, само я гледаше с неумолимите си черни очи. Искрящи от злоба, след малко те вече следяха двамата, които с мъка пристъпваха нагоре по хълма. Без да продума, той се обърна и направи знак на приятелите си да го последват.

Шантал уморено въздъхна. Никога не бяха се карали с Андре. Защо точно сега, когато и без това разправиите й бяха много, се разгневяваше и той. Нима не й стигаше Скаут?

Когато стигна до къщата, той вече бе успял да седне на ръба на леглото и развързваше бинта си. Джони го наблюдаваше мрачно. Шантал бързо му каза нещо и той се спусна да изпълни желанието й.

Отстрани ръцете на Скаут и прегледа раната.

— Един от шевовете е изскочил по време на нелепата ви препирня.

— Твоето кученце я започна.

Джони се върна с гарафа алкохол. Шантал наля два пръста в една чаша и я подаде на Скаут.

— Не, благодаря. Не искам да проспя останалите дни от седмицата.

— Това е само бренди. Видя ме, като го наливах.

— Откъде да знам дали не си го наляла в бутилката.

Тя отметна глава и гаврътна на един дъх съдържанието на чашата. Наля отново и му я подаде. Скаут я взе и я изпи смело като нея.

— Благодаря — пресипнало каза той. Облиза с език цепнатата си устна.

— Големи мъже — с укорителен присмех каза Шантал, — а се бият.

Намокри ъгълчето на кърпата в легена с вода на нощното шкафче и попи устната му с нея.

— О-о-о, престани!

— Трябва да му сложа нещо.

— Как не!

— Може да се инфектира.

Той посегна към гарафата и си наля още едно питие. Преди да го изпие, потопи пръст в него и намокри с алкохола кървящата си устна. В очите му се появиха сълзи.

— Считай го за дезинфекцирано.

— Много добре. Трябва да направя нов шев…

— Няма да се оставя отново в ръцете ти, доктор Дюпон, затова си избий тази мисъл от главата. Разчитам на доброто си общо здраве и регенеративните способности на човешкия организъм за самолечение.

— Изглежда, че имаш треска. Може би е по-добре да си легнеш.

— Може би трябва да изоставиш лицемерния тон на болногледачка и да ми кажеш къде е.

— Къде е кое?

— Другият път, който извежда от селото. — Остави чашата и се изправи на крака. — Защото дори ти не би направила нещо толкова откачено, като да отрежеш единствената връзка на селото с останалата част от острова.

— Не знам какво…

Той я стисна за раменете и я дръпна рязко напред. Ръцете й опряха върху голата му гръд. Гледаха се втренчено, с открита враждебност. Уплашен, Джони издаде някакъв тревожен звук, който ги накара да се вразумят.

Шантал отстъпи от леглото, прошепна нещо успокоително на момчето и го погали по бузата. То каза довиждане на Скаут и излезе.

— Чакам — каза рязко Скаут веднага щом Джони изчезна от вратата.

Шантал свали сламената си шапка и тръсна косите си.

— Има една тясна пътечка, която слиза долу до потока и после се изкачва по другата страна. Нужен е почти час, за да се измине пътят по нея, без да смятаме времето, необходимо за прекосяване на потока. С твоята рана ще ти трябва четири пъти повече време, ако изобщо издържиш. Във всеки случай не знаеш къде е. Примири се с мисълта, че ще строиш нов мост.

Скаут я изгледа преценяващо.

— Или какво? — тихо я попита след това.

Изненадана, тя повтори въпроса му.

— Какво искаш да кажеш с това „или какво“?

— Точно това. — Мушна ръка отзад на тила й и я дръпна заедно със себе си, като същевременно се строполи на леглото. Сложи ръце отзад на кръста й, за да я притиска, просната върху него. — Колкото повече мисля за заточението си тук, толкова повече започва да ми харесва — прошепна той. — Кой човек не би разбрал, че това е истински рай. Бих могъл да се възползвам от онова, което рекламираше онази вечер.

Той я целуна грубо и плъзна ръце по тялото й — надолу до бедрата и после отново нагоре.

— Само да се възбудиш, обзалагам се, че си истинска лъвица. Андре сигурно би го потвърдил. Нима не се сби с мен само от ревност? Не му харесва мисълта, че мога да бъда там, където той вече е бил. Но няма за какво да се притеснява. Наистина. Когато ми омръзнеш, ще те върна отново на него. После ще си избера някоя от красавиците на селото, които ме ухажваха тази сутрин. Няма да се наложи да работя нито ден повече, нито да си слагам вратовръзка, нито да се справям с трафика в пиковия час. — Той я притискаше все по-силно към себе си. — Защо да си правя труда да строя мост, когато колкото повече мисля за това, принцесо, толкова повече ми харесва мисълта да си убивам времето в мързел като баща ти.

Самодоволното му хилене беше обидно подигравателно. В този миг й се искаше да забие нож в сърцето му, но само сбута с коляно болното му бедро. Той примижа несъзнателно, а в това време тя се изтръгна от ръцете му.

— Напрежението тази сутрин ти дойде много — сухо каза тя. — Ще изпратя обяда ти по Джони. След това ти предлагам да си починеш.

Като затвори вратата зад себе си, Шантал се отпусна на нея и позволи на потисканите сълзи да бликнат в очите й. Беше я унизил ужасно. Беше засегнал най-болното й място. Обидата му беше направо болезнена. Замълча, защото само би му доставила удоволствие, ако реагираше по някакъв начин. По-скоро би умряла, отколкото да му позволи да узнае колко жестоко я беше наранил.

* * *

Влезе отново в стаята му едва след няколко часа. Скаут седеше в леглото с дъска за писане, подпряна на сгънатото коляно на здравия му крак. Довърши писането си, преди да погледне бегло нагоре. Това, което видя, прикова погледа му. Шантал стоеше на прага на вратата само по бански костюм.

Тя не забеляза удивлението му, защото, от своя страна, също беше изненадана. Подът на стаята беше осеян със смачкани хартии, които приличаха на снежни топки.

— Ще накарам Джони да ги събере по-късно — каза Скаут и прикова вниманието й към себе си.

— Какво правиш?

— Планирам.

— Какво планираш? — Тя пристъпи в стаята.

Беше му трудно да я гледа в очите. Беше като замаян при вида на голия пъп, бедрата и гърдите, които изпълваха горнището на бикините й.

— Разни идеи. — Гласът му прозвуча приглушен и стегнат.

Шантал погледна листа върху дъската.

— Но това е мост! — шепнешком възкликна тя.

— Разбира се, че е мост. Нали това ме докара да строя тук. Или си променила решението си?

— Не, но очевидно ти си променил своето. — И като го изгледа недружелюбно, попита: — Да се обиждам или да се лаская, че повече не държиш да ти бъда наложница?

Той въздъхна виновно.

— Май си го заслужих.

— И не само това.

Скаут остави молива и дъската настрана и я погледна в очите.

— Тогава говореха гневът и отчаянието ми, Шантал, а не самият аз. Обикновено не съм такъв. Аз… много ми се събра през последните няколко дни, не е ли така? Бях много раздразнен и…

— Противен.

— Противен — призна той. — Целях се, където подозирах, че си най-уязвима.

— Тогава имате силно развита интуиция, мистър Ритлънд, защото всичко, което казахте, всъщност цялото ви отношение беше достойно за презрение.

— Отново сме на официалното „мистър Ритлънд“, така ли?

— Поне засега.

— Ще получа ли известно опрощение, ако ти покажа някои идеи? Въртяха ми се няколко в главата, затова накарах Джони да ми донесе дъската и молива от кабинета на Джордж. Нали нямаш нищо против да го наричам така? Скиците са съвсем груби, но…

— Защо го правите?

Той рязко вдигна глава.

— Мислех, че ти го искаш.

— Вярно е. Но капитулирате така неочаквано. Защо?

Тя беше най-вбесяващата жена, която беше срещал.

Ето сега — той се опитваше да бъде мил и да направи онова, което го беше карала, а тя иска обяснения и причини.

— Ако щеш вярвай, но в повечето кръгове ме смятат за приятен човек. Контактите ми с хората, с които съм работил, са били, общо взето, културни и приятелски. Правя всичко възможно, за да избягвам конфронтациите и от завършване на гимназията до тази сутрин не бях участвал в юмручен бой. — И той облиза цепнатата си устна с език.

— Съжалявам, че Андре ви удари, макар че си го заслужихте с обидния начин, по който ми говорехте.

— Бях жестоко провокиран, Шантал — тихо й напомни той.

Гласът й прозвуча също тъй тихо:

— И какво ви накара да промените решението си?

— Започнах да се чувствам като егоист. Напоследък ми върви и имам късмет. — Вдигна рамене. — Помислих, че може би трябва да пръсна малко от него наоколо. Ако наистина мога да помогна на тези хора, вярвам, че трябва да го сторя.

Това, което не й каза, беше, че изведнъж бе осъзнал колко време беше минало от празненството по случай откриването на Кораловия риф. Цяла седмица. Значи датата на сватбата му се беше приближила с една седмица.

Дженифър щеше да го очаква вече, макар и да не беше определил точна дата за своето завръщане. Знаеше, че ако не й се обадеше в най-скоро време, щеше много да я притесни. Тя би разбрала желанието му да половува, да ходи за риба или да разглежда Париш Айлънд. Но ако извинението за закъснението му беше задържането му под един и същ покрив с красавица като Шантал, щеше да бъде прекалено да очаква от бъдещата си съпруга да го разбере. Във всеки случай нямаше намерение да си играе с късмета. Колкото по-скоро построеше проклетия мост, толкова по-бързо щеше да се измъкне оттук. Неговата опонентка не показваше желание да отстъпи. Засега го беше надхитрила. Беше решил да смени стратегията.

А тя стоеше, кръстосала ръце върху голия си корем, и го гледаше скептично.

— Много човеколюбиво от ваша страна, мистър Ритлънд.

— Не ми ли вярваш?

— Не — направо отвърна тя. — Но причините за вашето сътрудничество сега не са от такова значение, както построяването на самия мост. Искате ли да се разходите малко?

— Не искаш ли да видиш какво съм направил досега, да чуеш идеите ми? — Безразличието й беше тревожно. Смяташе, че ще бъде приятно изненадана, благодарна, всичко друго, но не и безразлична.

— По-късно. Мисля, че се нуждаете от свеж въздух. Хайде. Ще извикам Джони. Двамата с него ще можем да ви заведем долу на плажа.

Придвижването беше мъчително, но най-накрая стигнаха в подножието на каменистата пътека, която ги отведе от задната страна на къщата до плажа. В действителност Скаут чувстваше, че може да стигне много по-далеч без каквито и да било оплаквания, но така имаше основателна причина да докосва Шантал. Докато го подкрепяше, ръката му беше лежала в извивката на талията й. Не знаеше дали му се завиваше свят от дългото лежане, от горещото слънце или пък от гледката на чудните й гърди, които наблюдаваше от изгодната си позиция.

— Седни в тази образувана от прилива локва. Солената вода ще подейства добре на раната ти.

Той изгледа плитката вода недоверчиво, но седна в нея. Щом тя покри крака му, той го извади навън.

— Гореща е. Освен това щипе.

— Стига си хленчил — сгълча го тя и бутна крака му отново във водата.

Пейзажът отговаряше на чудните картинки в рекламните брошури. Пясъкът беше бял и ситен като захар, водата — бледо синьо-зелена. Разпенените вълни стигаха брега и после се отдръпваха, оставяйки искряща дантелена утайка на плажа. Няколко мъже от селото ловяха риба с копия. Жените играеха с децата си в прибоя. Никой не носеше друго освен една препаска и на никого — освен на Скаут — това не правеше впечатление. Но при всичката тази голота той гледаше най-много човека, който единствено беше облечен. Не откъсваше очи от Шантал, която си играеше сред вълните с Джони и другите деца.

Когато тя излезе от водата с пригладена назад мокра коса, открила финото й лице, с блеснали от удоволствието очи и капчици вода, стичащи се по гладката й като сатен кожа, дъхът му секна. Даде си сметка, че отдавна не беше спал с жена.

— Как се чувстваш? — отпусна се тя на пясъка до него. — Виждам, че си подут.

Въпросът й го слиса. Той се окашля и попита дрезгаво:

— Моля?

— Как е устната ти? — Тя я докосна с върха на хладния си мокър пръст.

Коремните му мускули рязко се стегнаха.

— Нищо й няма.

— А раната? Помага ли солената вода? — Тя облиза морската вода от устните си. Сърцето му се преобърна.

— О, да, от кисненето е далеч по-добре.

— Така и предполагах. — Хвана косата си и като я изви над рамо, изстиска водата от нея.

— Знаеш ли — каза той, като се стараеше да откъсне очи от струйките, които се стичаха по голия й корем, — имам смътното усещане, че съм основното забавление този следобед.

— Какво имаш предвид?

— Ами всеки път, щом някой погледне насам, започва да се смее. Какво толкова забавно има у мен? Досега сигурно са свикнали с косматите ми гърди.

Шантал сведе очи. Забеляза колко гъсти бяха мокрите й мигли.

— Ти не си забавен вече. Смеят се на мен.

— На теб? Че какво смешно има?

— Не е смешно, а просто по-различно.

— Различно?

Тя го погледна за миг и веднага отвърна очи.

— Не са свикнали да ме гледат на плажа… с горнище на бански.

Погледът му мигновено се насочи към гърдите й. Едва сега забеляза, че сутиенът изглеждаше чисто нов. Цветът му беше доста по-ярък от този на бикините. Съмняваше се дали изобщо е бил носен друг път.

За такава слаба фигура тя имаше едри гърди, истински красиви гърди. Спомни си как бяха откликнали на милувките му. От тази представа ниско долу в корема му лумна огън.

— Моля те, не променяй местните обичаи заради мен.

Той бавно вдигна глава и срещна очите й, които блестяха като слънцето върху повърхността на океана. В очите им се четеше онова, което чувстваха телата им. Посегна инстинктивно и я хвана за китката. Притисна палец върху пулса й. Не се изненада, че и той препускаше лудо като неговия.

— Моля те! — многозначително добави той.

От влажните й устни се откъсна тих стон. Издърпа ръката си от леко треперещите му пръсти и каза:

— Ако беше европеец — може би. Но както сам призна, американците са маниаци по отношение на бюста. — И тя направи неясен жест, с който искаше да каже, че въпросът е приключен. — Защо не ми покажеш плановете си сега?

Той си придаде нехаен вид, но все пак не му се искаше да я пусне така лесно. Съвсем спонтанно откъсна цвета на един хибискус от храста зад нея. После, без да отделя очи от нейните, които мълчаливо и озадачено го наблюдаваха, мушна стъблото в улея между гърдите й, така че венчелистчетата се разпериха и покриха заоблените им хълмчета.

— Сега вече можем да погледнем скиците. — Сам се изненада от напрегнатия си дрезгав глас. Не беше очаквал, че вместо да обърка нея, каквото беше всъщност намерението му, планът му щеше да рикошира върху самия него. Той беше този, който сега изпитваше неувереност.

Джони беше донесъл дъската на плажа и я беше затиснал с един камък. Скаут доста се помъчи с него, но най-сетне успя да я издърпа и приглади листовете хартия.

— Отначало започнах да обмислям план за въжен мост, подобен на стария. Но той изисква кабели, подпори и… ами направо е неизпълним. — Тя видя няколко задраскани на кръст скици. — Това е дъговиден мост. Стандартен и изпълним. Освен ако не се намираш на остров, където дефилето, което искаш да прехвърлиш, не е твърде стръмно и не липсва достатъчно бетон. И така — погледна я той и посочи друг лист със скици — спрях се на моста с подпори. Направо като от уестърн на Джон Уейн.

— Можеш ли да го построиш тук?

Той се почеса по главата и погледна изкосо към океана.

— Не знам. Ако…

— Какво? — попита тя, щом той замълча.

— Ако имах необходимите материали. — Остави дъската настрана и отново посегна към ръката й. Този път жестът му имаше за цел да я успокои. Като я притисна между дланите си, той я погледна и съвсем сериозно каза: — Шантал, ти ме молиш да направя невъзможното. Въпреки че се съгласих да остана, въпреки че си поиграх с разни идеи, просто не мога да го направя.

Тя грациозно се изправи и му подаде ръка.

— Ела с мен.

— Къде? — Докато се изправяше, с радост отбеляза, че от кисненето в солената вода кракът му вече не беше така вдървен и подут. Но все пак още не можеше да отпуска тежестта си върху него. Джони се притече веднага на помощ. — Благодаря, приятел. Дамата иска да я последваме.

По всичко личеше, че Джони го разбра.

Шантал тръгна надолу по плажа. Скаут я последва заинтригуван. Тя изчезна сред купчина огромни обли камъни, в които вълните се разбиваха шумно и хвърляха пръски наоколо. Джони го преведе през дълбока до глезена вода, застояла между скалите след прилива.

Когато се появиха от другата страна, видя, че Шантал навиваше някаква военна мрежа със защитен цвят. Под нея имаше достатъчно строителни материали за един малък склад. Торби цимент, наредени в редици с височина до рамото, които биха могли да служат като бункер. Дървен материал, както и всякакви електрически инструменти, а също и преносим генератор, който да ги захранва. Стотици метри арматурно желязо лежаха, навити като огромни змии на плажа и блестяха на слънцето. Всички материали бяха обвити или покрити с найлон, за да не се мокрят от солените пръски на прибоя.

Устата на Скаут увисна. Върху всички стоки имаше червен фирмен знак, но дори и без него би познал строителните си материали.

— Значи… ти… — заекна той, — ти си…

— Точно така — сдържано каза Шантал. — Аз съм коварният мръсник, който те крадеше.