Сандра Браун
Нежно отвличане (12)

12.

Шантал се събуди и се освободи от прегръдката на Скаут. Или по-скоро направи опит да се освободи. Когато се поизправи, той сплете ръце. Очите му се отвориха. Държеше я и се вглеждаше в лицето й. Погали косата, страната й.

Изражението му беше повече от красноречиво. Питаше я дали й е било хубаво да спи до него цяла нощ.

Дали прочете в очите й положителния отговор?

Искаше й се да се наведе и да го целуне нежно за добро утро, но знаеше, че ако го направи, нямаше да се задоволи само с това. Ако останеше до Скаут още секунда, никога нямаше да намери сили да се отдръпне. Използвайки последните си запаси от самодисциплина, на които би завидял дори монах, тя се освободи от прегръдката му и се изправи. Разгледа внимателно камерата и откри, че не е повредена сериозно, филмите бяха непокътнати в металните си кутийки.

На Скаут му беше нужно повече време да стане и да се раздвижи. Ставите му бяха вдървени от спането с мокри дрехи. Очевидно раненият му крак се беше възпалил отново. Тя го видя да го разтрива несъзнателно, когато се наведе да напълни манерките им с вода от вира.

— Къде е шапката ти? — попита той, когато напуснаха мястото.

— Загубих я снощи, докато тичахме надолу по склона.

— Трябваше да ми кажеш. Съжалявам.

— А аз не. На татко би му харесало да знае, че е някъде в подножието на Voix de Tonnerre.

Странно, нямаше какво да си кажат, но се разбираха по-добре от всякога. Освен това се наблюдаваха несъзнателно. Много пъти спираха едновременно и се вглеждаха един в друг, сякаш всепоглъщащият им интерес ги правеше неподвижни.

Бяха преживели заедно нещо уникално, което невъзвратимо беше закрепило връзката помежду им. А може би особеното чувство на близост произтичаше от това, че всеки от тях бе прекарал нощта, обгърнат от топлината на другия.

Беше се случило нещо безкрайно значимо, което преминаваше отвъд половото влечение и граничеше с духовната връзка. Чувстваха промяната, но не можеха точно да я определят. А в момента и двамата бяха доволни да я усещат и не бързаха да си я обясняват.

Пристигането им в селото беше истинско събитие. Барабаните започнаха да бият много преди да стигнат до клисурата. Когато излязоха от гъсталака, тълпата от другата страна започна да ликува.

Шантал му се усмихна.

— Изглежда, ти си героят на деня.

Внимателно слязоха по новите стълби от едната страна на клисурата, прекосиха недовършения мост и се изкатериха по другия склон. Още по средата на изкачването ги посрещнаха онези, които бяха най-нетърпеливи да засвидетелстват почитта си към Скаут.

— Какво казват? — попита той. Джони се сби с другите деца за ръката му. Беше награден с привилегията да ходи редом с героя и го правеше с огромна гордост.

— Изригването на Voix de Tonnerre беше знак за благосклонността му. Сега те са убедени, че не са сгрешили, като са се доверили на теб.

— Слава богу. Не бих искал да взривявам тези стълби.

Усмихваше се глуповато в отговор на бурните овации.

Благосклонно приемаше букети и венци от цветя, както и всякакви други жестове на благодарност.

Неочаквано ликуващата тълпа утихна. Раздели се на две и направи път на някаква дребна фигура. Шантал и Скаут с любопитство наблюдаваха Марго, която застана пред тях с толкова ниско наведена глава, че лицето й се скри зад косите й като зад завеса.

Момичето едва чуто започна да шепне нещо. Когато приключи сърцераздирателната си реч, Скаут погледна към Шантал.

— Е?

— Казва, че е излъгала. — Шантал се окашля, за да прикрие смущението, което гласът й издаваше. — Изглежда, нейният любовник й е наредил да хвърли вината му върху теб. Била уплашена. Обича този човек и затова е направила онова, което той е поискал от нея. Но не можела да живее в лъжа. Снощи се уплашила от гнева на вулкана и казала истината на родителите си.

Скаут погледна разкаялото се момиче. Очите му излъчваха състрадание, а не укор.

— Кажи й, че приемам извинението й и искам да забравим цялата история.

— Не е толкова просто, Скаут.

— Защо?

— Трябва да бъдат наказани.

На лицето му се изписа тревога.

— Какво ще й се случи?

— Съветът на старейшините реши, че нейното наказание е срамът, който трябва да понесе.

— Ами момчето?

— Неговото наказание трябва да бъде определено от теб, тъй като той е подстрекателят на престъплението срещу теб.

— Кой е той?

Шантал попита Марго. Очите на момичето се напълниха със сълзи. С треперещи устни произнесе името:

— Андре.

Едва казала името и тълпата отново се раздвижи в единия край. Накрая Андре беше изблъскан пред човека, когото несправедливо беше обвинил.

Правеше му чест, че стоеше гордо изправен, дори войнствено вирнал брадичка. Ръцете му бяха завързани отпред, но гледаше Скаут с открито предизвикателство.

— Какво ще му направиш?

Скаут разменяше враждебни погледи с Андре, но когато Шантал му зададе въпроса, той я погледна с лошо предчувствие.

Повтори въпроса си.

— Ти си жертвата на неговата измама. Ти си този, който трябва да определи и изпълни наказанието.

Скаут прокара пръсти през косата си.

— Ако съм искал да ставам съдия, щях да следвам право. Не може ли просто да си стиснем ръцете и да забравим тази история.

— Не — непреклонно поклати глава Шантал. — Те очакват от теб да го накажеш. Той също очаква наказанието си. Ще бъде по-лошо за него, ако не го направиш. Предпочита да го убиеш, отколкото да остане опозорен.

Андре мълчеше, но очите му потвърждаваха думите й.

— Добре — мрачно каза Скаут. — Дайте ми нож.

Шантал се стресна, но поисканият нож мина от ръка на ръка и стигна до нейната. Тя му го подаде.

— Помни, че ти ме натопи в тая каша — едва чуто й каза той и се обърна към своя противник. Притисна върха на ножа към корема му, както Андре беше направил с него преди две вечери. — Наказанието ти, че си отнел девствеността на Марго, е да се ожениш за нея и да й направиш много деца.

Андре не беше трепнал, когато притисна ножа към корема му, но след като чу присъдата, примигна и погледна колебливо към Шантал, сякаш не беше сигурен, че е разбрал правилно.

Селяните я подканяха да им преведе. Когато го направи, реагираха шумно. Марго вдигна рязко глава и спря да се моли. Броеницата й увисна във вдървените й ръце.

— Попитай я дали го обича — обърна се Скаут към Шантал.

Сълзите се търкаляха като роса по страните на Марго, докато слушаше притихнала въпроса.

— Oui, oui — искрено отвърна тя, кимайки с глава. Издърдори и още нещо.

Шантал му преведе:

— Казва, че ако не го е обичала, нямало да спи с него. Но с тази си постъпка изразила, че заради любовта му е готова да приеме всичко. Дори срама. Дори смъртта.

Вниманието на Скаут бе приковано няколко секунди към замъглените сини очи на Шантал, но после той се обърна отново към Андре.

— Чу я, нали? Тя те обича. Ожени се за нея. Дай й деца. — Той се приближи към него и го сръга така, че едва не проби кожата му. — Ако разбера, че си се държал лошо с нея или дори си я направил нещастна, ще дойда и ще те превърна в нещастен евнух. — След това отстъпи леко назад и го попита: — Приемаш ли това наказание?

Андре кимна поразен.

— Добре. — С бързо движение, което предизвика всеобщо ахване, Скаут разряза въжето, стягащо китките му: После подхвърли ножа, хвана го за върха на острието и подаде кокалената му дръжка на Андре, който смутено го пое. — Щом сме приключили с това, хайде да се залавяме отново за работа и да довършим този проклет мост.

— Сега вече са твои роби до гроб. Като подаде ножа на Андре и му обърна гръб, окончателно го спечели. Преди се възхищаваха от теб. Сега те боготворят.

Шантал и Скаут седяха на една плетена рогозка, която би могла да мине за трон. Празненството по случай завършването на моста беше започнало по здрач. Оттогава селяните не бяха престанали да отрупват Скаут с дарове.

Дори докато Шантал му говореше, едно кикотещо се девойче му сложи огърлица от цветя, целуна го по двете страни и се спусна да се скрие сред приятелите си, които я бяха подтикнали към тази стъпка.

— Извадих късмет — кратко отговори той на Шантал. — Правосъдието, което раздадох, май дава положителни резултати.

Кимна към младоженците, които се прегръщаха нежно под одобрителните погледи на родителите на Марго.

— Предполагам, че Андре най-сетне се примири с факта, че не може да те има и взе втората по хубост.

Шантал отклони разговора в друга насока:

— Марго ще бъде предана съпруга. Той вече я учи на английски, което показва, че не само много я обича, но и я смята за равноправна с него. — Погледна към Скаут. — И цар Соломон не би отсъдил по-справедливо от теб.

— Нима знаеш за цар Соломон?

Тя изсумтя, за да покаже неодобрението, с което приемаше задевките му.

— Не съм езичница.

— Понякога се питам дали не си. — Гласът му стана тих и нежен. — Спомням си как изглеждаше на фона на онова изригващо небе. Аз бях онемял от уплаха, но ти ликуваше, доволна от гнева на вулкана.

— Беше великолепно — простичко каза тя. После отново върна разговора към неговата особа: — Мъжете от селото те уважават за смелостта ти. Жените припадат по красотата ти. Всички са влюбени в теб.

— Всички?

В тяхна чест група младежи изпълниха обреден танц. Блестяха ножове, отекваше звън от срещата на стомана в стомана. Размахваха се копия с такава лекота, сякаш бяха диригентски палки. Един от танцьорите жонглираше с горящи факли.

Пъргавината и уменията на танцьорите останаха незабелязани. Шантал и Скаут имаха очи само един за друг. Откак се върнаха от пътуването до вулкана, притеглянето между тях беше неумолимо като прилива и също толкова непрестанно.

Най-сетне тя призна пред себе си, че го обича. Обичаше го заради себеотдаването му във връзка с моста. Той се трудеше прилежно и упорито и никога не се задоволяваше с посредствени резултати. Всичко трябваше да бъде направено идеално. Беше строг, но не изискваше нищо от работниците, което не би направил и самият той. Отнасяше се справедливо с всеки от тях. Не критикуваше грешките или мързела им, но хвалеше инициативните и особено старателните. Беше честен и състрадателен човек и това пролича от начина, по който разреши проблема с Андре и Марго.

Толкова го обичаше! Но той щеше да си тръгне и тя не знаеше как щеше да го понесе.

— По-добре си пийни още.

Опитваше се да намери начин да развали магията, която ги караше да се гледат непрекъснато.

— Ако не покажеш, че се забавляваш, ще се почувстват обидени.

— Ако пък пийна още малко, ще престана изобщо да чувствам. Краката и ръцете ми вече са почти вдървени.

Все пак той надигна черупката от кокосов орех и отпи продължително от алкохола, макар от опит да знаеше, че не беше толкова невинен, колкото вкусът му заблуждаваше, че е.

— Monsieur? — Едно цяло семейство се приближи и остави пълна кошница с плодове пред него.

— Merci.

Шантал се смееше на явното му смущение.

— Все още се объркваш, когато говориш с гола до кръста жена.

— Възпитан съм в американски дух.

— Откъде идва името ти? — Тя си избра една зряла папая от кошницата и започна да я бели.

— Скаут ли? — Той се усмихна по момчешки. — Когато бях малък и си играехме, никога не исках да бъда заселник, който отива на Запад. Винаги исках да играя опасния човек с тъмното минало. Винаги исках да бъда скаутът. Дечурлигата в квартала започнаха да ми викат така и името си остана. — Повдигна рамене. — Освен това е много по-добро от Уинстън Рандолф, което е истинското ми име.

— Не! — извика тя, захапала сочния плод.

— Да-а. Как са могли нашите да лепнат такова име на невинно малко бебче?

— Какво е семейството ти? — попита го тя, докато продължаваше да бели папаята.

— Само аз останах. И двамата ми родители починаха.

— О-о!

— Изпоцапа се цялата.

Посегна да избърше папаята, която се стичаше по брадичката й, после осмука пръсти. По устните й беше останал още сок. Изучаваше ги в продължение на няколко секунди, после се наведе напред и леко ги облиза с език. Тя полуотвори устни, но се отдръпна.

Произнесе името й с дълбока въздишка. Очите му шареха по лицето й, спираха се на всяка черта.

— Толкова невероятно красива си.

— Пропускаш танца. А те го играят в твоя чест. — Тя едва надвикваше барабаните и ръчно направените флейти.

— Няма нужда да го гледам. Чувствам ритъма му. В главата си. В сърцето си. В… — Той преглътна с усилие и затвори очи. — Така дяволски силно те желая. Не знаеш каква агония е за мен да лежа нощ след нощ под един и същ покрив с теб и да не те чувствам до себе си така, както беше горе в планината.

— Скаут…

— Не ме спирай. Изслушай ме. Нещо особено важно се случи онази нощ, когато спяхме, притиснати един до друг в подножието на Voix de Tonnerre. — Той разпери безпомощно ръце. — Не знам какво точно бе, но до онази нощ си мислех, че може би ме прелъстява този Бали Хай и че ти си само част от него. Но не е така, Шантал. Това си самата ти. Кълна се, че…

Музиката рязко спря. Всички стояха като вкаменени. Танцът беше свършил. Вниманието на Скаут се отклони от Шантал. Забеляза, че правят място в средата на обредния кръг. От отвъдната му страна се забелязваше раздвижване, но все още не се случваше нищо.

Когато се обърна да го обсъди с Шантал, вече я нямаше до него. Невъзможно. Не беше я усетил да става. Дори въздухът не се беше раздвижил. Завъртя глава наляво-надясно, огледа напрегнатата тълпа, но Шантал беше изчезнала яко дим.