Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (21)

Глава 21

Джейк остави Коул Тайгър да го чака в бара на Клуба за офицери в Куби. Там цареше пълно мъртвило, тъй като в пристанището нямаше акостирал носач. С ново уиски в ръка, Графтън се запъти към телефона, който работеше с монети. Джобовете му направо бяха провиснали под тежестта на тридесетте долара, развалени на по 25 цента. Той и Коул бяха пристигнали предния ден, бяха се подписали в общежитието за несемейни офицери и докладвали на дежурния офицер за присъствието си — точно както им бе наредил Кампарели. Долу в бара Коул бе казал:

— Трябва да ѝ звъннеш.

— Твърде много ще искам от нея — отвърна Джейк.

Коул разклати чашката със заровете и я обърна.

— Обади ѝ се. — Отстрани две тройки и върна останалите обратно в чашката. — Да ти имах проблема! — Отново я обърна. Още една тройка. — Хайде де!

Джейк имаше чувството, че пъха монета след монета в някаква покер машина. Уискито му беше намаляло наполовина, когато чу гласа на Кали сред пращенето и смущенията по линията.

— Аз съм. Джейк.

Последва кратка пауза.

— Джейк! Толкова се радвам да те чуя! Мислех, че плаваш. Откъде се обаждаш?

— Куби Пойнт на Филипините. Пристигнах тук вчера следобед с товарен самолет. С мен е още едно момче, навигаторът ми.

Нова пауза.

— В отпуска ли си?

— Нещо такова.

— Джейк! Сигурно си ранен!

— Не, не! Добре съм, наистина. Обаждам се от Клуба на офицерите и държа уиски в ръка.

— Щом пиеш уиски, значи наистина всичко е наред.

— Е, не е съвсем така. Позабърках се в една каша.

— Каша ли? Каква каша?

Той взе да рови в джобовете си за цигари.

— Сгафих с Флота. Направих нещо, което не трябваше да върша. Не изпълних точно заповедите.

— Много ли е сериозен? Твоят гаф?

— О, можеше и да е по-зле. Поне няма да ме разстрелят. Ще оживея. Връщам се на кораба след три дни, за да закарам един нов самолет. Но страшно много искам да те видя преди това.

— И аз. Наистина!

— Можеш ли да дойдеш?

— Моля? Искаш да кажеш, да хвана самолета до Филипините? И то сега?

— Ъхъ. Зная, че ще ти е много…

— Много ще ми е трудно да взема отпуск точно сега. Работата… Много кратък срок ми даваш. Може…

— Кали, имам нужда да те видя! — Докато чакаше да му отговори, той притисна слушалката между главата и рамото си и запали цигара.

— И как да дойда дотам?

— Хвани самолет до Манила. Аз ще те посрещна там и ще те доведа в Куби.

— Защо не останем в Манила?

— Не мога. Трябва да докладвам тук на дежурния всяка сутрин.

— Значи наистина е сериозно, така ли?

Джейк пое въздух, преди да ѝ отговори.

— Да, доста сериозно е.

— Не затваряй. Ще видя дали не мога да уредя нещо веднага. Можеш да изчакаш, нали?

— Да.

След няколко минути получи сигнал да пусне още монети. Колкото можеше по-бързо, той натика центовете през процепа. Една от монетите се изплъзна от ръката му, удари се в барплота и падна на пода. Той не си направи труда да я вдигне. Накрая тя се обади отново.

— Джейк?

— Тук съм.

— Не мога да дойда по-рано от другиден.

— Добре.

— Мога да взема полета, който пристига в Манила в 1.15 в събота. Няма да имаме много време заедно. Искаш ли да дойда изобщо при това положение?

— Разбира се. Наистина искам да те видя.

— Окей. Ще пристигна с полет Кетай Пасифик 923.

— Разбрах. Ей, нямам търпение да те видя. И, благодаря ти много!

Обеща на Кали, че ще си почива и ще се грижи за себе си, после навъртя още един телефонен номер, след което се върна на бара, иззад гърба на Коул.

— Тя ще дойде, приятелче!

Коул даде знак, че е разбрал, усмихвайки се едва забележимо. Джейк продължи:

— Познавам едно момче от тукашния авиоклуб, той ще ме откара до Манила, за да я посрещна.

Графтън събра заровете и ги сложи в чашката. Разклати я и я обърна върху барплота.

Пет шестици.

Двамата се спогледаха, после се вторачиха в надписа на бара:

„С пет терци печелиш играта, а с пет аса — бара.“

Коул се извърна артистично и огледа празното помещение.

— Барман — повиши глас Тайгър. — Налей два пъти от най-скъпото, което имаш! Налей си едно и на теб! — Сините му очи срещнаха погледа на Джейк и ъгълчетата на устата му леко потрепнаха. — Графтън, без съмнение ти си най-големия късметлия, който съм срещал през живота си!

 

 

 

Прегърнал Кали, Джейк наблюдаваше как Харолд извършва предполетния преглед на четириместната Сесна 172. Старанието на Харолд го впечатли. Повечето пилоти след първата половина на полета не правеха нищо друго, освен да проверят горивото и маслото, преди да излетят за втори път същия ден. Но въпреки цялата тази педантичност, на която бе свидетел, Джейк знаеше, че няма да е спокоен, понеже Харолд щеше да управлява. Не се чувстваше добре в самолет, чийто пилот не е той самият.

— Надявам се, че този полет ще мине по-гладко от предишния! — каза Кали. Малко след като Джейк я бе прегърнал и целунал на изхода на митницата, тя се беше оплакала, че полетът ѝ от Хонконг до тук е бил твърде неспокоен.

— На 4000 фута височина нямаше атмосферни смущения — поне не по време на полета ни насам — отговори ѝ Джейк.

Кали стисна ръката му и каза:

— Не искам да те насилвам, но не може ли докато летим, да ми разкажеш какво си направил?

Пилотът се усмихна.

— Тези витлови самолети са много шумни. Вътре ще трябва да се надвикваме с двигателя. Смятах, като кацнем в Куби, да наемем стая в някой хотел и после — ако искаш — да отидем на плажа. Знам едно място, където пясъкът е бял като захар и няма никакви хора. Чудесно място за разговори.

Кали се засмя широко.

— Звучи ми много добре!

Докато се изкачваха, самолетът подскачаше от турбуленцията, но щом преминаха над 3700 фута, движението им внезапно стана съвсем плавно. В сравнение със задните седалки, където седяха Кали и Джейк, мястото на Харолд бе малко по-високо, пък и ъгълът на изкачване го извисяваше още повече над тях. На Графтън му се струваше, че Харолд седи върху някакъв трон. Голото му теме блестеше на следобедното слънце. Джейк с тъга си помисли, че след още един полет с Интрудъра, той вече никога няма да е цар на съдбата си във въздуха.

Бяха навлезли в кръга за кацане над пистата в Куби Пойнт и вече летяха от втория към третия завой, когато Джейк погледна ветропоказателя и изчисли, че на финала Харолд ще трябва да се справя със страничен вятър от 15 възела — доста силничък за една Сесна. Пилотът изпълни четвъртия завой и веднага даде десен педал, за да изправи носа по пистата. Докато Джейк наблюдаваше, той отпусна лявото крило и продължи с координирано плъзгане. Така самолетът летеше по глисада, несмущаван от силния страничен вятър. Графтън дочу свирването на левия колесник, когато опря на земята, после още един подобен звук, но по-лек — сега и десният беше долу и машината затича по пистата.

— Добре! Успя да се закачиш за третото въже!

С Кали хванаха такси до главния вход на Сюбик. Преминаха пеш по моста и отидоха до най-близкия хотел. Джейк предварително беше платил на администратора да му запази възможно най-добрата стая.

Кали огледа помещението. Тъмнозелената боя по стените беше олющена. От тавана надолу се бяха проточили петна от вода. Чешмата капеше в очукания умивалник.

— Чувствам се все едно че се намирам във второкласен хотел, заради някоя евтина авантюра.

Джейк не каза нищо, а отиде да спре водата. Ръката му замръзна върху кранчето — една черна хлебарка, дълга около три сантиметра, удавена висеше надолу в отточния канал, а едното ѝ пипало се беше закачило за дъното на ръждясалия умивалник. Той бързо отиде в банята и откъсна малко тоалетна хартия. Когато излезе, Кали се взираше в една репродукция, изобразяваща крава на бели и черни петна. С печален поглед, кравата също се взираше в Кали от средата на една яркозелена ливада.

— Тази снимка изглежда така, сякаш са я откъснали от реклама за млечни произведения.

— Американско изкуство за износ.

Той застана пред умивалника, скривайки го от очите на Кали. Протегна ръка към канала и хвана хлебарката в тоалетната хартия, като внимаваше да не я стисне твърде силно. Дочу гласа на момичето зад себе си:

— Какво държиш в ръката си?

— Ъъ, нищо.

— Какво е това? Някакъв бръмбар ли?

— Ъхъ.

— Какъв?

— Един черен бръмбар.

— Какво?

Джейк въздъхна.

— Хлебарка.

Кали предпазливо седна на ръба на едното легло. Пружината му заскърца.

Джейк посегна към капака на тоалетната, но се поколеба. Реши първо да я изпразни.

— И колко беше голяма тая хлебарка? — извика Кали от съседната стая.

Тоалетната затрака и застена, докато се пълнеше с вода.

— Не съм я мерил.

— Голяма е. Знам, че е голяма.

Той вдигна капака, хвърли вътре топката тоалетна хартия и отново изпразни водата.

— Господи, че тя била по-голяма, отколкото си представях! Още ли не е отишла в канала?

— Кали, успокой се! Първият път аз изобщо не я пуснах вътре!

— Че защо изпразни водата тогава?

— Просто проверявах как работи тоалетната и това е всичко. Работи страхотно!

От тоалетната се разнесе скърцане и тя спря да се пълни. Джейк остана да види дали няма да прелее, после влезе в стаята и седна до Кали. Тя все още беше на ръба на леглото, скрила лице в ръце. С облекчение забеляза, че тя не плаче.

— Зная, че тук е отвратително. — Обгърна раменете ѝ с ръце. — Съжалявам.

Тя го погледна.

— В банята има ли душ или вана?

— Не. Но в края на коридора има някакви душове.

— Имам чудесна идея. Защо не отидем в „Хилтън“? Или в „Холидей Ин“? Би било прекрасно!

— Страхувам се, че ще трябва да останем. Тук наоколо няма нищо по-добро.

— Е, тогава провери дали в леглата не щъкат пълзящи гадини. Ако издържат на проверката, мисля, че все пак ще оцелея. А ти?

— Разбира се! Стига да си до мен.

Джипът беше боядисан в бяло и оранжево. Къдравите пискюли по края на брезента подскачаха от движението. С Кали и Джейк на задната седалка, колата излезе от По Сити и се заклати по един чакълест път, миниран с дупки големи колкото готварски тенджери. Младият филипинец зад волана сякаш изпадаше във възторг, ако улучеше някоя дупка с пълна скорост и изобщо не обръщаше внимание на молбите на Джейк да намали. Пътниците му се люшкаха наляво-надясно, а от време на време дори подскачаха право нагоре.

— Колко още остава? — попита Кали.

— 20–30 минути.

— Не зная дали ще издържа.

— Дръж се здраво.

— Ако бях бременна, със сигурност щях да абортирам след едно подобно пътуване.

Шофьорът натисна клаксона, който издрънча на тенекия и успешно разгони няколкото пилета на пътя.

Стигнаха в покрайнините на малко рибарско селце и най-после излязоха от джипа. За да накара филипинеца да ги изчака, Джейк скъса на две една 20 доларова банкнота и му даде половината. Двамата се затътриха към плажа, до който оставаха малко повече от 200 метра.

Ръка за ръка, Кали и Джейк се разхождаха боси по чистия бял пясък, там, където той бе влажен и мек от постоянно прииждащите вълни. Харесваше му как разпенената вода обгръщаше глезените му, а после се оттегляше, галейки пръстите на краката и измъквайки пясъка изпод петите му. Двамата с Кали бяха сами на плажа.

— Залезът е великолепен — каза тя.

— Трябва да видиш как изглежда един залез на височина 30 000 фута.

— Много искам! Сигурно е приказно!

— Така е. Надявам се, че ще мога да видя поне още един залез от въздуха.

Кали беше облякла неговата тениска с надпис „Спортен клуб Джърси Сити“; стоеше ѝ като нощница. Джейк беше гол до кръста, със запретнати крачоли. След като повървяха малко по мокрия пясък, те тръгнаха да се връщат към одеялото, което бяха взели от шкафа в хотела — тъмносиньо на цвят. Джейк предполагаше, че е било откраднато от реквизита на Военноморския Флот.

— Какво биха могли да ти направят? — запита Кали.

— Да ме изправят пред военен съд. Или да ме изпратят в затвора.

— Не, не може да те хвърлят в затвора!

— Възможно е. В момента на кораба се води разследване. Когато приключат, сигурно ще решат да ни изправят пред военен съд.

— Но това не е ли същото като обикновен съд?

— Нещо такова. Само че за военни.

— Значи може и да се произнесе в твоя полза!

— Не е много вероятно.

— Но не невъзможно!

— Виж, постъпката ми е дяволски сериозна. Преди няколко седмици един от подчинените ми ме излъга. Исках шкипера здраво да му навие гайките, но Татенцето не пожела. Аз исках да го накажа, защото ме бе излъгал, не оправда доверието ми. Това, което сторих аз, е много по-лошо от неговата постъпка. И те няма да ми го простят, можеш да бъдеш сигурна! Няма да ме оставят да се измъкна, при положение че не съм се подчинил на дадените ми заповеди — а това е много сериозно! Ще уведомят държавния департамент, а може и самия президент.

— Разбирам. Не се опитвам да омаловажа сериозността на положението. Но не мисля, че трябва да изоставяш всякаква надежда. Какво друго може да ти направи Флота, ако изключим изпращането в затвора?

— Могат да ме изритат от службата с лоша препоръка. Така ще имам страхотни проблеми с намирането на работа в цивилния живот. Или пък да ме накарат сам да си подам оставката и да ми дадат добра препоръка. Така поне ще мога да си намеря работа като летец.

— Нещо друго?

— Е, най-малкото ще ми включат едно порицание в досието. Ако това стане, бих могъл да продължа във Флота. Но няма да има кой знае какъв смисъл. Никога няма да ме повишат в чин — ще си остана лейтенант до края на кариерата.

— Не може ли просто да ти се навикат хубаво и толкова?

— Да ме ударят през пръстите и да ме оставят по живо, по здраво, на служба? Шансът е едно на милион. Както и да погледнеш на въпроса, с кариерата ми във Флота е свършено.

Кали не отговори.

Ярка, почти пълна луна зае мястото на слънцето върху небосклона. Стана малко по-хладно. Двамата седяха рамо до рамо върху одеялото. Кали беше обгърнала покритите си с тениската колене.

— Какво ще правиш, ако се окаже, че не можеш да летиш повече?

— Не зная. Някак си ще трябва да се приспособя. Но войната изобщо няма да ми липсва, по дяволите! Нито пък бомбардировките. Нито убиването. Омръзна ми всичко това.

— Правил си само каквото са ти заповядвали.

— Не бих казал. Не ми харесва мисълта, че ще оставя другите да се бият вместо мен. Би било все едно да избягаш и да ги изоставиш. Вярно е, че войната изтощава. Но ако спра да се бия, то ще е само защото Флота ме принуждава да спра. — След малко той прибави: — Ти смяташ, че всички трябва да спрем да се бием. Веднага. Нали?

— Да — каза тя. — Така мисля. Но нали няма пак да започваме тази тема?

Джейк се замисли за миг.

— Няма. Кой примира от желание да обсъжда войната? Да върви по дяволите! Хайде да поплуваме!

Джейк се дръпна на около десетина фута вляво от одеялото и започна да се съблича. Докато сваляше джинсите и долните си дрехи, той крадешком хвърли поглед към Кали, която се събличаше, както си седеше — просто изхлузи панталонките и бельото си изпод тениската. Изкикоти се и той се стресна. Никога досега не я бе чувал да се кикоти така.

— Какво смешно има? — запита Джейк.

Сега тя направо се разсмя.

— Представляваш много интересна фигура.

Джейк погледна надолу и разбра какво има предвид.

— Да бях си взела скицника поне! — каза Кали. — Позата ти е толкова героична!

Той се извърна настрани и каза през рамо:

— Нали няма да се къпеш с тениската ми?

— Може и да го направя.

— Ама това ми е най-хубавата тениска!

— Джейк, наистина ли мислиш, че всъщност искаш да ПЛУВАШ?

Джейк се изсмя. Полуприведен, извърнат леко настрани, той се придвижи до одеялото. Тя протегна нагоре ръце и Джейк ѝ помогна да изхлузи тениската. Прегърнати, двамата легнаха настрани. Кали свали ръце и се отпусна върху одеялото, докато той, все още на една страна, се надигна на лакът. Лекичко погали зърната на гърдите ѝ с пръсти; усети, как настръхват под милувките му. Наведе се и я целуна по гърдите, после — по корема и накрая завъртя език около пъпа.

— Гъделичкаш! — изкикоти се Кали. — Сигурен ли си, че онзи таксиметров шофьор няма бинокъл?

— Трябва да е с инфрачервени лещи, за де види нещо изобщо. Така или иначе, тази дюна ни закрива напълно.

Кали внезапно пое въздух и въздъхна, щом ръката на Джейк — след като леко се придвижи нагоре по бедрото ѝ — се спря там, където бе влажно.

— Ти си прекрасна жена, Кали!

По-късно те седяха прегърнати върху пясъка насред прибоя и гледаха как тъмните вълни проблясват под лунната светлина. Единственият звук, който се чуваше, бе ритмичният плясък на морската вода.

В стаята вонеше на инсектицид. Джейк реши, че администраторът на мотела — на когото беше изревал сърдито този следобед — се е стреснал. Банята не изглеждаше много по-чиста, но той заключи, че не би и могла да е по-различна. Бързо се преоблякоха за вечеря, като решиха да оставят прозорците затворени, за да може инсектицидът да си свърши добре работата.

Ресторантът на Клуба за офицери в Сюбик беше почти празен. Треперливата светлинка на свещта върху масата им се отразяваше в прозореца.

— Имам подарък за теб — каза Кали.

— Какъв?

Тя му подаде нещо плоско, увито в тоалетна хартия. Той го разви.

— Това е мида — пясъчен долар. Намерих го днес на плажа. Великолепен екземпляр.

— Много ти благодаря.

— Носи късмет.

— Значи ще го пазя много старателно. Ще имам нужда от всичкия късмет, до който мога да се добера. — Той отпи от бирата, преди да запита: — А ти какво мислиш за това, което направих? За това, че бомбардирах непозволена цел?

Кали сдъвка и глътна бисквитата си, после отпи от своя джин с тоник.

— Съгласна съм с теб. Не е трябвало да го правиш. Но разбирам какво те е накарало да го направиш. И мнението ми за теб си остава все така високо. Знаеш мнението ми за войната, но се възхищавам от теб за това, че си рискувал живота и кариерата си, за да направиш нещо, което си считал за правилно.

— Благодаря. Радвам се, че си тук!

— И аз се радвам, че съм тук. Но съжалявам, че не си взех скицника.

Въпреки че прозорците в стаята бяха широко разтворени, миризмата на инсектицид все още се усещаше.

— Къде ти е пижамата? — запита Кали.

— Нямам такава. Винаги спя по бельо.

— Съвременен джентълмен — каза тя и внимателно отгърна завивките на леглото. Огледа чаршафите и чак след това се мушна между тях.

Джейк загаси лампата и пипнешком се отправи към нейното легло. Щом седна отгоре, пружините гръмотевично изстенаха и тя се разсмя.

— Какво смешно има? — запита той.

— Приятелите ми мислят, че хукнах насам с такава скорост, понеже ме очаква един страшно романтичен уикенд. А я ни виж къде сме! В някакъв гаден хотел. При това ти си само по бельо!

— Следващият път обещавам, че ще има шампанско, рози и цигулки. — Той нарочно премести тежестта на тялото си, за да може скърцането на леглото да му акомпанира. После каза тихо:

— Кали, прекарахме един великолепен ден.

Ръката ѝ откри неговата.

— Да, така е.

Той се наведе към устните ѝ — влажни и твърди — които веднага се разтвориха с желание. Усещаше топлия ѝ дъх върху бузата си. Тя все още миришеше на море.

— Надявам се, че ще има и други такива дни!

— Целуни ме пак!

Леглото му беше по-удобно, отколкото бе очаквал и той бързо заспа. По някое време през нощта Кали се измъкна от своето легло и се мушна при него. Той се обърна настрани и тя се сгуши до рамото му. Отново заспа, опивайки се от топлината и близостта ѝ.

Малко след седем двамата напуснаха хотела и взеха такси до базата. Докато закусваха, Джейк се оглеждаше, за да види Коул. Накрая се извини и отиде да позвъни в стаята на Тайгър.

— Какво има? — запита Коул сънливо.

— Нали не си забравил, че днес ще летим?

— Не съм.

— Не мислиш ли, че вече трябва да надигнеш задника си от леглото?

— Не. Вчера се обадих на ръководител полети.

— Кога пристигат самолетите?

— Около 10.30. Преди малко ми позвъниха, за да ми кажат. Просто ела на летището в определеното време заедно с летателните си принадлежности. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Звучи добре.

— Няма нужда да се обаждаш на дежурния, аз свърших и тая работа.

— О, благодаря!

— Нищо.

След закуска те взеха такси до летището, което се намираше до корабния пристан. Джейк остави принадлежностите си, както и чантата на Кали пред бараките и плати на шофьора.

Двамата седнаха на слънце на една пейка пред малката едноетажна ламаринена постройка. Беше топло и във въздуха се носеше острата миризма на керосин. След малко той видя как двата Интрудъра проблясват на слънцето, далеч над входа на залива Субик.

— Виждаш ли ги? — посочи ги Джейк на Кали.

— Не още. — След половин минута добави: — Вече ги виждам.

Самолетите спуснаха колесниците си и изпълниха захода за кацане във формация. Джейк се втурна в бараката.

— Идват! — каза той на старши-техника. — Имаш ли бира?

— Колкото искаш.

Пилотът взе една опаковка от шест кутийки и плати с петдоларова банкнота. Излезе и седна до Кали, докато бомбардировачите рулираха. Зад машините се проточваха проиграващите на слънцето реактивни струи, а воят на двигателите ставаше все по-силен. Спряха на не повече от 50 метра и Кали запуши уши. Щом пилотите изключиха двигателите, тя каза:

— Много са шумни.

Джейк бързо отиде до самолетите и подхвърли по една бира на мъжете в пилотските кабини. Доведе летците при Кали и ѝ ги представи един по един. Тя се изправи и ги заразпитва за полета им над Тихия океан, а Джейк се върна при бомбардировачите, за да наглежда зареждането с горивото и техническия преглед. Когато двата екипажа се качиха на една сива военна камионетка и потеглиха. Кали се върна на пейката и загледа Джейк, който се въртеше около моряците, заети с двете машини и им помагаше ту със съвет, ту като се захващаше с работата лично.

После той се върна при нея и запита:

— Искаш ли да видиш какво представлява А-6 отблизо?

— Да, страшно много!

Приближиха се до самолетите и Джейк каза:

— Не е много красив, с този сплескан нос. Но за сметка на това лети страхотно!

— Крилете са огромни!

— 53 фута обща дължина. Върхът на опашката се намира на 16 фута от земята. Целият самолет е дълъг 55 фута.

— Много е голям.

— Няма как, щом трябва да носи всичкото това гориво и оръжие. — Той сложи ръка на носа на самолета. — Страхотен самолет е! Груман го е конструирал. Конструирал го е да лети и то как!

Джейк я поведе около машината, като ѝ сочеше основните части и обясняваше предназначението им. После се покачи върху стълбата и стъпи върху левия въздухозаборник. Спря и протегна надолу ръка.

— Качи се горе. Можеш да седнеш в пилотската кабина.

Тя неумело се качи и понечи да сложи крак върху седалката.

— Не там — каза Джейк.

— А къде да стъпя?

Джейк ѝ показа как да се спусне в кабината. Щом се настани, тя се огледа около себе си.

— Тук трябва да има някаква грешка! — каза Кали. — Този самолет е прекалено сложен, за да може изобщо някой да лети с него.

Джейк се разсмя и започна да ѝ обяснява за какво служат висотомерите, скоростомера, вариометъра и другите основни летателни прибори. Пропусна по-сложните навигационни уреди, системата за електронно противодействие и другата електронна апаратура, чиито функции не бе могъл да ѝ обясни за толкова кратко време. Показа ѝ лоста за управление и ръчките за двигателите, като ѝ каза какво се прави с тях.

— Всички тия бутони върху лоста приличат на израстъци.

— Намират се там, за да не се налага пилотът да вдига ръка от лоста, за да ги задейства.

— От кое се пускат бомбите?

— От това. — Той посочи един червен бутон отстрани на лоста.

— Искам да видя как изглеждаш на мястото на пилота.

— Добре. Тогава ще се преместиш ли ето там, да станеш моят навигатор?

Тя дръпна полата си силно нагоре и Джейк ѝ помогна да прескочи преградата в центъра и да седне на дясната седалка.

— Как е? — запита той.

Кали трябваше да вдига глава, за да му отговаря, понеже мястото на навигатора бе с няколко инча по-ниско и се намираше по-назад от седалката на пилота.

— Направо съм зашеметена от всичките тия циферблати, бутони, копчета и ръчки. Сега разбирам защо в тези самолети трябва да летят двама души!

— Най-вече ти трябва опит. И ти можеш да се научиш да го управляваш.

— Не мога дори да си го представя.

Те замълчаха. Летището беше тихо и Джейк чуваше подрънкването на лопатките на компресора, които бавно се въртяха, задвижвани от вятъра.

— Вече май стана време да започна последния си полет като летец от Военноморската авиация.

Кали въздъхна.

— Да можех да направя така, че всичко да завърши добре за теб!

— Исках да летя, понеже обичам свободата, която ми дава летенето. А какво излезе накрая — оказах се забъркан в една война. Цената е твърде висока. Постъпих глупаво. Трябваше да се сетя, че Флота няма да ми плаща само за да летя и да се забавлявам.

— Мисля, че си твърде строг към себе си. Колко от приятелите ти — пилоти, са се записали във Флота само за да могат да участват във войната? И те просто са искали да летят, нали?

— Да, разбира се. Всички те просто са искали да летят. Но мисля, че повечето са знаели, че шансът да попаднат във Виетнам е голям. — Джейк замълча за миг. — Да, и аз го знаех. Дори май ми се искаше да участвам в бойни полети. Мислех си, че ще бъде както в книгите — небесен рицар или нещо такова. Искам да кажа, никога не съм подозирал, че войната във Виетнам ще се окаже ТАКАВА — гадна и смахната.

— А кой би могъл да предположи?

Джейк отмести поглед от Кали и видя, че Коул Тайгър е застанал пред бараката, облечен в летателния си костюм, със скръстени на гърдите ръце.

— Време е да тръгваме — каза пилотът. Обърна се към Кали, усмихна се и бавно поклати глава.

— Знаеш ли, струва ми се, че те обичам.

Наведе се да я целуне, а тя протегна ръце нагоре и обви врата му.

— Какво чудесно нещо казваш на навигатора си! Джейк, бих искала винаги да летиш!

— Защо те наричат Тайгър? — запита Кали.

Коул едва забележимо повдигна вежди.

— Защото е хищник. Истински тигър! — отговори Джейк.

— А ти имаш ли прякор? — обърна се тя към Графтън. Той сви рамене и се ухили. Кали погледна Коул.

— Има ли прякор?

— Желязната ръка — отвърна Коул. — Джейк Желязната Ръка.

— Желязната ръка ли? Защо го наричате така?

— Защото става железен, когато започне боят. Ама наистина железен!

— Сигурно е така — рече Кали. — А Сами? Той има ли си прякор?

— Има си — каза Джейк. — Но не го знаят много хора. — Усети погледа на Коул. — Всъщност, прякорът му е твърде личен.

Кали тъкмо беше отворила уста да каже нещо, когато Тайгър се намеси:

— Ръководител полети изпрати съобщение на кораба. Трябва да сме там след 40 минути.

— Как е времето?

— Добро е — отвърна навигаторът. — Но ще имаме малко силен насрещен вятър.

— Други проблеми?

— Няма.

Джейк се обърна към Кали.

— Ще видя дали някое от момчетата в бараката не може да те закара до аероклуба. Връщам се веднага.

Кали и навигаторът стояха с лице към самолетите.

— Значи това може и да ви е последният полет с военен самолет, така ли?

— Ъхъ — отговори Коул. — Но аз няма да съжалявам колкото Джейк. Той не управлява самолета — просто си го надява като дреха и така лети.

Коул проверяваше Интрудъра, с който щяха да летят, докато Джейк отиде да сложи чантата на Кали в един сив седан близо до бараката.

— Моля те, пиши ми какво е станало — каза тя.

— Разбира се.

— Веднага щом може…

— Ще ти пиша веднага, щом узная нещо.

— У теб ли е пясъчният долар?

— Тук е — отвърна Джейк и потупа левия джоб на ръкава си. — Благодаря ти, че дойде! Това беше много повече от зов на дълга.

— Радвам се, че дойдох.

Докато се качваше в колата, Кали каза:

— Имай вяра в себе си, Джейк!