Алекс
Синьо (4)

3

Това, което Алекс видя, надмина и най-смелите му очаквания. От вратата започваше голямо антре и дълъг коридор след него, който се разделяше на три в края си. Левият водеше до стаите на Иван и Димитър и баня по средата, десният — към стаята на родителите и кухнята, а напред бяха холът и трапезарията.

— Вижте кого ви водя, семейство! Нова жертва! — захили се Митко, когато влязоха в хола.

— Алеееекс! — извика Иван и стана да го потупа по рамото. — Браво, че дойде! Честно, като наближи три и не се обади, започнах да си мисля, че няма да звъннеш.

— А когато се обади, подскачаше от радост цели 10 минути — избоботи басов мъжки глас и собственикът му се приближи до момчетата. — Аз съм Християн. Ти трябва да си Александър. Иван говори за теб още от първия ден. Започнах да си мисля, че си Спайдърмен или поне джедай — и подаде ръка за поздрав.

— Ами, благодаря, не знаех, че така съм представен — усмихна се Алекс смутено.

До стопанина стоеше миловидна и младолика жена със сини очи. Ето от кого Той ги беше наследил…

— Аз съм Людмила, майката на тези двама палавници.

— Мамоооо!!! — ревнаха Иван и Димитър в един глас.

— Добре де, добре, шегувам се… добри деца са… само да не са ти вкъщи — засмя се тя.

Анастасия и Мария също го поздравиха.

— Мисля, че вече мина тръпката на първото запознанство и е време да сложим нашия гост на масата — каза Митко.

— А, само да попитам, къде е тоалетната.

— Като излезеш от хола вдясно, след това вратата направо, вляво е стаята на Митко, а вдясно е тази на Иван — упъти го Людмила.

— Благодаря! След малко се връщам.

Излезе накъдето му казаха и почти се загуби из апартамента, но накрая щастливо се озова в банята, която се оказа доста голяма. Имаше мивка, тоалетна, дори вана с някакви непознати и внушаващи респект хромирани ръчки и решетки. Плочките бяха много интересно разделени — от пода дотам, където започваше мивката беше море, а нагоре имаше делфини, игриво скачащи над водата. При ваната пък цял кит. На третата стена — рибки, както и закачалки, на които висяха 4 хавлии — синя, розова, червена и оранжева. Толкова се беше захласнал по всичко, та чак забрави за какво беше дошъл. Изведнъж осъзна, че го чакат и набързо застана до мивката, за да си измие ръцете — навик, който беше останал от баба му. А щом излезе, огледа се дебнешком първо наляво, после и надясно като крадец. „Или като приватизатор“, захили се само на себе си момчето. Четеше вестници и мразеше политиците.

Видя, че вратата на стаята на Митко беше открехната леко. Доближи се до нея и понечи да я затвори, но малък проблясък отвътре събуди любопитството му. Не издържа на изкушението и се промъкна вътре. По средата беше постлан хубав персийски килим. Отдясно стоеше гардероб, а отляво — легло. На другата стена в левия ъгъл имаше друго легло, а пък в десния нещо като малка библиотека, която беше затрупана със снимки и трофеи. А проблясъкът, който привлече вниманието му, всъщност беше отражение в една от лъскавите купи. Един от многото блестящи предмети привлече вниманието му. Беше нещо като малък златен диск, закрепен на поставка, която да го държи изправен. Взе го и се загледа в красивите гравирани букви — „Най-добър плувец за 2012“. „Значи тренира плуване“ — помисли си Александър.

— Хубава е, нали? Тя ми е най-ценната — чу глас зад себе си, стресна се и изпусна диска върху килима.

— Аааа… аз… съжалявам, Митко — заекна Алекс и се наведе да вдигне наградата от пода. — Не исках да влизам и да ти бъркам по нещата, просто видях, че вратата не беше затворена и нещо светна отвътре, и не издържах…

— Няма проблем, не се притеснявай — дружелюбно отговори Митко, хлопна „виновната“ врата и се тръшна на едното легло, а пружините му жално изскърцаха…

Александър постави диска на мястото му и се обърна гузно към домакина.

— Не стой прав де, седни — покани го Димитър и момчето седна на другото легло срещу него.

Помълчаха. Скоро тишината започна да става тягостна и Алекс трябваше да каже нещо.

— Имате страшен апартамент.

— Благодаря! — отвърна Митко. — Защо ти отне толкова време да се обадиш, че ще дойдеш?

Пак същото неловко мълчание.

— Извинявай, не трябваше да питам — каза Димитър.

— Не, няма проблем — каза Александър. — Днес стават шест години, откакто почина баща ми.

— О, не знаех, извинявай. Жалко… — смути се по-големият, но след малко попита: — Какъв беше той?

— Ех, какъв… Беше ми баща… и приятел… такъв един весел и добър… винаги ще те разбере, ще те посъветва…

— Мдаааа… — проточи замислено Митко.

Побъбриха още няколко минути и по едно време се почука на вратата.

— Влез! — каза Димитър, вратата се отвори и от нея се показа рошавата глава на Иван.

— Ако скоро не се появите, няма да остане храна за вас! — официално ги предупреди той, все едно обявяваше война на съседна държава.

— Идваме след малко — отвърна Митко — и я да си махнеш тази идиотска усмивка от лицето, приличаш на клоун. Или на надрусан. Или на надрусан клоун.

Иван му се изплези и тресна вратата.

— Обичам го, но понякога е адски досаден! — оплака се Димитър, извъртя очи и попита — Ти имаш ли брат или сестра?

— Не — отговори Алекс.

— Късметлия.

— Въпрос на гледна точка.

— Може и така да е. Хайде да вървим в хола, че още малко и съвсем ще изтрещее — ухили се домакинът.

Явно отидоха навреме, защото никой още не беше изтрещял и в следващите няколко часа всички ядоха, пиха, играха разни игри и се веселиха заедно. По едно време Александър каза:

— Много ми е приятно, но трябва да тръгвам, че стана късно.

— Вече? — възкликна бащата. — Ами добре, май си прав, късно е. Димитър ще те откара. Не е безопасно напоследък в София…

— Благодаря, много мило от ваша страна, но няма да е нужно, наистина… — усмихна се Алекс.

— Стига си умувал и скачай в колата! — прекъсна го Митко.

И го откара чак до блока му.

— Радвам се, че дойде.

— И аз се радвам. Прекарах си повече от добре.

И така, залисани в банални любезности, никой от двамата не усети как разстоянието между тях се стопи съвсем. Съвсем, съвсем…

— Казват, че очите са прозорец към душата на човек — прошепна тихичко Митко.

— А твоите, твоите… — тръгна да казва Алекс, но се сепна и не довърши. — Аз… съжалявам, но стана късно, трябва да се прибирам, майка ми сигурно вече се тревожи.

Заряза по-голямото момче и затича към стъпалата на входа. Когато се качи на последното, обърна се назад и видя, че той още беше там и го гледаше.

— Съжалявам, Митко… — прошепна малкият и изчезна навътре.

Прибра се, седна на леглото и започна да хапе устните си.

„Какво се случи преди малко? Защо избягах? Беше толкова близо, а аз… Но така е по-добре. Това не бива да продължава.“ Мамка му, какво все го тегли към прозореца?!

Скочи съвсем пощурял и проточи врата си навън. Димитър все още беше там, облегнат на колата. Гледаше нагоре. И го видя. Ужас!!… Но какво пък — станалото — станало… Митко му помаха с ръка, после влезе в колата и бързо и ловко я изкара от паркинга. Алекс го проследи с поглед, докато се изгуби зад ъгъла. Затвори прозореца и се тръшна върху матрака. Зави се презглава, но дълго не можа да заспи. Накрая, май, успя. След няколко часа трябваше да бъде в училището. И там сигурно ще види… някого… Ох!…