Сийка Рачева
Иво Андрич — живот в дати

1892 на 9 октомври в Травник (Босна) е роден Иво Андрич. Баща му, обеднял сараевски занаятчия, умира, когато Иво Андрич е на две години, и той заедно с майка си се приютява при роднини във Вишеград. Там завършва основното си училише, а после учи гимназия в Сараево. След завършването на гимназия се записва студент в Загребския университет със специалност славистика и история. Детството и младостта на Иво Андрич протичат в немотия и лишения. И още твърде млад той е принуден сам да се грижи за издръжката си. Следването си продължава в Краков, Виена и Грац.

1911 като гимназист публикува първите си стихотворения в авторитетното тогава списание „Босанска вила“ (Сараево) и свои преводи на стихове на У.Уитмън, А.Стриндберг, Отон Жупанчич и някои други словенски поети.

1914 е арестуван от австроунгарските власти като деен член на организацията „Млада Босна“, която се бори за национално освобождение, и бива освободен едва през 1917 г.

1918 издава първата си книга — лирична проза „Ex ponto“.

1920 излиза първата му книга разкази „Пътят на Али Джерзелез“. През същата година излиза и книгата му „Вълнения“ — стихове в проза.

1921 постъпва на дипломатическа служба, на която остава до 1941, преминавайки всички степени в дипломатическата йерархия — от писар до пълномощен министър.

1923 става доктор по философски науки в университета в Грац за студията си „За духовния живот в Босна по времето на турците“.

1924—1936 излизат три книги разкази, в които срещаме едни от най-хубавите му разкази: „Мустафа Маджар“, „Времето на Аника“, „Мара — любовницата на везира“ и др.

1926 става член-кореспондент на Сръбската академия на науките.

1936 става редовен член на Сръбската академия на науките, а по-късно и член-кореспондент на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб и на Словенската академия в Любляна. По това време излизат и първите преводи на негови разкази на немски, чешки и български.

1941 — 1946 живее в Белград съвсем уединено. В архивите на Сръбската книжовна задруга се пази писмото, с което той отказва каквото и да било сътрудничество с тогавашната пронацистка управа на задругата.

1945 излизат романите му: „Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“ и „Госпожицата“.

1948 излизат две книги разкази — „Нови разкази“ и „Слонът на везира“.

1954 излиза именитата му повест „Прокълнатия двор“. В нея сред „грозната и опасна блъсканица“ И. Андрич дава и образа на двама български въстаници, сдържани и предпазливи, „чийто живот е останал там в България… а тук само седят и чакат. Ще живеят, пише той, ако успеят да се върнат, а докато са далече от своето място и от близки, за тях живот няма…“

1956 получава най-високата югославска литературна награда за целокупното си творчество.

1960 излиза книгата с прочутото му есе „Разговор с Гоя“.

1961 На 26 октомври му е присъдена Нобелова награда за литература, първа Нобелова награда на Балканите.

1975 13 март — умира в Белград след мъчително и тежко боледуване.