Жозеф-Анри Рони-старши
Ксипехузите

I
Формите

Това се случи хиляда години преди масовото струпване на цивилизации, от които по-късно възникнаха Нинивия, Вавилон, Екбатан.

На здрачаване, огряно от косите лъчи на слънцето, чергарското племе пжеху прекосяваше дивата гора Кзур с магаретата, конете и целия си добитък. Песента на залеза преливаше, рееше се и падаше над плавно движещото се множество.

Всички бяха много уморени, умълчани, в търсене на хубава горска поляна, където да запалят свещения огън, да приготвят вечерята и да заспят, защитени от зверовете зад двойната преграда от червена жарава.

Облаците придобиха опалов оттенък, призрачните очертания на местността започнаха да чезнат, боговете на нощта запяха приспивна песен, а племето продължаваше да върви. Един разузнавач се появи в галоп и извести, че е намерил поляна и вода от чист извор.

Множеството нададе три продължителни вика, всички ускориха ход, чуха се детски смехове, конете и магарета, привикнали да разпознават наближаването на престоя по завръщането на бързоходците и виковете на чергарите, изправиха гордо вратове.

Поляната се появи. Чудният извор течеше между мъхове и храсти. Пред очите на чергарите се разкри фантастична гледка.

Отначало те видяха огромен кръг от синкави, полупрозрачни конуси с върховете нагоре, чиито обем беше почти наполовина по-малък от човешкото тяло. Светли и тъмни линии, които се въртяха около центъра, изпъстряха повърхността им. В долната си част всички конуси имаха ослепителни звезди.

По-нататък се виждаха не по-малко странни, вертикално разположени пластични образувания, наподобяващи кората на бреза и нашарени с разноцветни елипсовидни жилки. Тук-там можеха да се различат най-различни цилиндрични форми: някои — тънки и високи, други — ниски и дебели. Цветът им беше бронзов, изпъстрен със зелени петънца. И при тях се забелязваше характерната светеща точка.

Смаяното племе гледаше. Суеверен страх беше вкаменил и най-смелите, той се усили още повече, когато формите започнаха да се движат вълнообразно в сивите сенки на поляната. Изведнъж звездите се разлюляха и замигаха, конусите се издължиха, от цилиндрите и слоестите образувания се чу свистене, подобно на хвърлена върху огъня вода, и те се насочиха с все по-нарастваща скорост към чергарите.

Омагьосано от тази гледка, племето не помръдваше и продължаваше да я съзерцава. Формите приближиха. Сблъсъкът беше страхотен. Воини, жени и деца падаха като покосени от мълния. Див ужас възвърна силите на оцелелите и те побягнаха тъй бързо, сякаш им бяха поникнали криле. Формите, отначало струпани в нестройни редици, се разпръснаха около племето, като безмилостно преследваха бягащите. Ужасната атака убиваше едни, замайваше други, но не раняваше никого. От ноздрите, очите и ушите на агонизиращите избликваше по някоя алена капка, докато неулучените скоро се надигаха и продължаваха фантастичния си бяг в бледия здрач.

Каквото и да беше естеството на Формите, те действаха като живи същества, а не като природни сили и както при живите същества поведението им беше променливо и разнообразно; избираха точно своите жертви — нито веднъж не сбъркаха чергарите с растение или животно.

Най-бързите скоро забелязаха, че вече не ги преследват. Изтощени, измъчени, те се осмелиха най-накрая да се обърнат към полесражението. В далечината, между потъналите в сенки дънери, продължаваше страховитата гонитба. Формите преследваха и убиваха предимно воините, като често пренебрегваха немощните, жените и децата.

В настъпилата вече нощ, от разстояние, сцената изглеждаше още по-свръхестествена. Безумието й сякаш смазваше мозъците на варварите. Воините щяха да продължат да бягат, но забелязаха нещо, което ги възпря: Формите преставаха да ги преследват след една определена граница. Колкото и уморена и безпомощна да беше жертвата, дори да бе загубила съзнание, в момента, в който тази идеална граница бъдеше премината, опасността за живота й секваше незабавно.

Този факт, потвърден от петдесетина случая, успокои нечовешкия страх на бягащите. Те се осмелиха да изчакат другарите си, жените и бедните дечица, спасили се от клането. Дори един от тях, Най-смелия, който допреди малко също беше онемял от уплаха пред необяснимостта на случилото се, намери сили в себе си да запали огън и да надуе биволския рог, за да упъти бягащите.

Един по един нещастниците започнаха да пристигат. Доста от тях, окуцели, се влачеха на ръце. Жени — майки с неукротима инстинктивна сила бяха опазили плода на утробата си сред безумната бъркотия. Много магарета, коне и биволи, не тъй силно уплашени като хората, се върнаха отново.

Зловещата нощ премина в безсънно мълчание. Воините продължаваха да чувстват тръпката на ужас в гръбначните си прешлени.

Но бледата зора настъпи, промуши се между гъстия листак, после проехтяха фанфарите на изгрева, песните на птиците, нахлуха цветовете на деня и призоваха към живот и забрава на преживяното в мрака.

Най-смелия, естественият вожд, събра племето на групи и започна преброяването. Половината от воините — двеста на брой, не се отзоваха на повикването. Много по-малък беше броят на загиналите жени и почти никакъв на децата.

Когато преброяването приключи и разпределиха товарните животни (незначителна част от които липсваше, защото инстинктът беше надделял над примитивния им разум по време на погрома), Най-смелия разположи племето по обичайния начин, после нареди на всички да чакат и се отправи, бледен и сам, към поляната. Никой, дори и отдалеч, не се осмели да го последва.

Той се запъти натам, където дърветата бяха силно разредени, премина малко зад определената предишната вечер граница и се огледа.

В далечината, в свежата прозрачност на утрото течеше красив извор, по чиито брегове блестеше фантастичната група на Формите. Цветът им се беше променил: конусите бяха станали по-плътни, тюркоазеният им цвят — по-зелен, цилиндрите бяха обагрени във виолетово, а слоестите образувания приличаха на необработена мед. Звездите на всички Форми продължаваха да разпръскват лъчите си, които заслепяваха дори и на дневна светлина.

Контурите на фантасмагоричните същества също претърпяваха метаморфози: конусите се разширяваха в цилиндри, цилиндрите се отваряха, а пластичните образувания се прегъваха частично.

Но както и предишната нощ, Формите изведнъж се раздвижиха, звездите им запулсираха и Най-смелия трябваше да прекрачи границата на спасението.

II
Свещеният поход

Племето пжеху спря пред дверите на огромната чергарска шатра, в която влизаха само вождовете. В изпъстреното със звезди дъно на шатрата, под величествения образ на Слънцето, се намираха тримата велики жреци. Дванайсетте по-низши жертвоприносители стояха под тях на позлатените стъпала.

Най-смелия излезе напред и дълго разказва за страшното преминаване през гората Кзур. Жреците слушаха сериозни и смаяни неговия разказ и усещаха как могъществото им намалява пред необяснимия случай.

Най-върховният велик жрец заповяда племето да принесе в жертва на Слънцето дванайсет бика, седем диви магарета и три жребеца. Той призна божествения произход на Формите и взе решение след жертвоприношението да се предприеме свещен поход.

Всички жреци и вождове на народа захелал трябваше да вземат участие.

Вестоносци прекосиха планини и равнини в радиус сто левги от мястото, където по-късно щеше да бъде издигнат Екбатан. Косите на хората настръхваха от страшната случка, вождовете побързаха да се подчинят на апела на жреците.

В една есенна утрин Величествения проби облаците, заля шатрата със светлина и достигна жертвеника, където димеше кървавото сърце на един бик. Великите жреци, жертвоприносителите и петдесетте вождове на племето нададоха победоносен вик. Сто хиляди чергари, които тъпчеха свежата роса отвън, подеха вика и обърнаха загорените си лица към необикновената гора Кзур, която леко се полюляваше. Предзнаменованието беше добро.

Тогава целият народ тръгна през гората начело с жреците. Към три часа следобед, Най-смелия от племето пжеху спря множеството. Голямата поляна, ръждиво обагрена от четката на есента, изглеждаше величествено. Множество мъртви листа покриваха мъха. Край бреговете на извора жреците забелязаха онези, които идваха да умилостивят и омиротворят — Формите. Спокойно съществуващи около бисерно чистата вода, те изглеждаха дори нежни под сенките на дърветата. По повърхността им пробягваха нюанси, а звездите им светеха с ярка светлина.

— Трябва — каза Върховния велик жрец — тук да направим жертвоприношението. Нека те знаят, че ние се подчиняваме на тяхното могъщество.

Всички старци се поклониха. Изведнъж се извиси един глас. Това беше Юшик от племето ним, млад звездоброец, блед пророк — пазител, чиято слава започваше да расте. Той дръзко попита дали не може да се приближат още повече.

Но старците, побелели от изкуството на мъдрите слова, се наложиха — жертвеникът беше построен и жертвата доведена — великолепен жребец, превъзходният слуга на човека. Тогава, в мълчаливото преклонение на народа, бронзовият нож намери благородното сърце на животното. Надигна се тъжно стенание. И великият жрец извика:

— Умилостивени ли сте, о, богове?

Между мълчаливите стъбла на дърветата преливащите в цветове Форми продължаваха да се движат, като избираха местата, където слънчевата светлина струеше на най-плътни потоци.

— Да, да! — извика звездоброецът. — Те са умилостивени!

И като грабна топлото сърце на жребеца, преди още смаяният велик жрец да може да произнесе и дума, Юпгак се втурна през поляната. Крещейки, след него се юрнаха и други обзети от фанатизъм хора.

Формите бавно се раздвижиха, събраха се, едва-едва докосвайки земята, после изведнъж се стрелнаха към безразсъдната тълпа. Последва страхотна сеч, която хвърли в ужас петдесетте племена. Преследвани ожесточено, шест или седем бегълци с последни усилия се добраха до границата. Останалите погинаха; и Юшик заедно с тях.

— Боговете са неумолими! — каза тържествено Върховния велик жрец.

Сетне дълбоко уважаваният съвет на жреците, старейшините и вождовете се събра отново.

Те решиха да се издигне ограда от колове отвъд границата на спасението. Щяха да излагат роби на атаките на Формите последователно по цялото й протежение, за да могат да определят точно местоположението й.

И това беше направено. Робите преминаваха зад оградата под страх от смъртно наказание. Но в резултат на отличните предпазни мерки много малко от тях загинаха. Границата беше твърдо установена и се виждаше отвсякъде благодарение на оградата от колове.

Така свещеният поход завърши щастливо и захелалите се почувстваха защитени срещу силния неприятел.

III
Мракът

Скоро предпазната система, препоръчана от съвета на жреците, се оказа безсилна. На следващата пролет племената хертоти и назуми, доверчиво и безредно преминавайки близо до оградата от колове, бяха жестоко нападнати от Формите и изтребени.

Вождовете, които успяха да се спасят, разказваха на великия съвет на захелалите, че сега Формите са по-многобройни от миналата есен. Както и преди, преследването в определен момент се прекратявало, но границите сега били доста по-разширени.

Тези новини потопиха в скръб народа. Имаше голям траур и големи жертвоприношения. После съветът реши да унищожи гората Кзур чрез огън.

Въпреки усилията обаче, успяха да опожарят само покрайнините й.

Тогава, в отчаянието си, жреците обявиха гората за свещена и забраниха на всички да влизат в нея.

Така изминаха много лета.

В една октомврийска нощ заспалият лагер на племето зулфи беше нападнат от Формите на разстояние десет изстрела с лък от фаталната гора. Още триста воини загубиха живота си.

От този ден, разпространявана от племе на племе и от ухо на ухо, тръгна мрачна, тайнствена и отчайваща мълва, прошушвана вечер в необятните звездни нощи на Месопотамия — човекът е обречен на гибел. Другият живот — неунищожим, чиито граници непрестанно се разширяват извън гората и из равнините, постепенно, ден след ден, ще погълне западащата човешка раса. Черната и страховита тайна витаеше в нещастните мозъци, отнемаше волята за борба и бляскавия оптимизъм на младата раса.

Бродещият човек вече не се осмеляваше да мечтае и да обича величествените родни пасища. С уморени очи се взираше той във висините и очакваше края на съзвездията. От детството на народите бяха изминали хиляда години, ехтеше камбанният звън за края на света или, може би, се възраждаше примирението на червения човек от индианските савани.

И в тази тревога мечтателите стигнаха до горчивия култ, култът към смъртта, който бледи пророци проповядваха, култът към Мрака — по-силен от култа към звездите. Мракът, който щеше да разкъса и погълне свещената светлина и бляскавия огън.

Навсякъде в покрайнините на усамотените места можеха да се видят неподвижните и измършавели силуети на мълчаливи, изпълнени с фанатична вяра хора, които от време на време, промъквайки се сред племената, разказваха ужасните си сънища — за тъмата на настъпващата Велика Нощ и за агонизиращото Слънце.

IV
Бакхун

По това време живееше един необикновен човек, наречен Бакхун, който произхождаше от племето птухи и беше брат на първия велик жрец от захелалите. Той бе изоставил отрано скитническия живот и се бе установил в едно хубаво усамотено място — тясна, но плодородна долина, разположена между четири хълма, сред която свежо ромонеше животворен извор. Живееше в просторно жилище от скални отломки, охолно, заради редовните реколти, добивани благодарение на търпението и труда на биволите и конете. Четирите му жени и трийсетте му деца се чувстваха като в рая.

Бакхун изповядваше особени идеи, заради които биха го линчували, ако не беше силното уважение, което захелалите изпитваха към по-големия му брат — Върховния велик жрец.

Бакхун казваше, че заседналият живот е по-добър от чергарския, защото запазва силите на човека в полза на ума.

Освен това смяташе, че Слънцето, Луната и Звездите не са богове, а светещи съвкупности.

Трето — проповядваше, че хората трябва да вярват само в неща, доказани от Мярката.

Захелалите му приписваха качества на магьосник и най-смелите понякога рискуваха да потърсят съвет от него. По-късно те не съжаляваха за това. Говореше се, че той често помага на изпаднали племена, като им раздава провизии.

Но когато в мрачния час пред всички застана алтернативата или да изоставят плодородните земи, или да бъдат изтребени от неумолимите Форми, племената си спомниха за Бакхун. След дълга борба с гордостта си жреците сами изпратиха при него трима от най-почитаните по своя ранг.

Бакхун изслуша техния разказ с горестно внимание, като ги караше да повтарят отделни моменти и им задаваше многобройни и точни въпроси. После поиска два дни за размисъл. Когато този срок изтече, той съобщи само, че се заема с изучаването на Формите.

Племената останаха малко разочаровани, защото се бяха надявали Бакхун да ги избави чрез магия. Въпреки това, вождовете не скриха задоволството си от това решение и останаха с надежди за велики събития.

Бакхун се установи в покрайнините на гората Кзур. През деня наблюдаваше, възседнал най-бързоходния жребец в Халдея, а в часовете за почивка се оттегляше на безопасно разстояние. Скоро след като се убеди в превъзходството на великолепното животно и над най-подвижните от Формите, той се захвана със смело и подробно изучаване на неприятелите на човека. На това изследване дължим голямата книга с предклинообразно писмо и шейсет таблици, най-хубавата каменна книга, която чергарските векове са завещали на съвременните народи. В нея, чрез търпеливо наблюдение, се разкрива един начин на живот, абсолютно различен от този в нашето животинско и растително царство. Бакхун скромно признава, че не е могъл да анализира, освен най-грубо и повърхностно, тази форма на живот. Но не е възможно човек да не потрепери, четейки самобитната монография за съществата, които Бакхун нарича „ксипехузи“. С безпристрастни детайли, без да стига до някаква съвършена систематика, древният писар разкрива техните действия, начина им на развитие, борба и възпроизводство. Тези подробности показват, че човешката раса е била изправена на ръба на небитието, че Земята едва не е станала притежание на едно господство, същността, на което е била заличена от времето.

Трябва да се прочете преводът на г-н Десо, неговите неочаквани находки в преасирийската лингвистика, на които, за нещастие, се възхищават повече в чужбина — в Англия и в Германия — отколкото в собствената му родина. Бележитият учен е благоволил да остави на наше разположение блестящи пасажи от това ценно съчинение, които предлагаме по-нататък на читателите. Тези откъси може би ще събудят желание да се прочетат и другите великолепни преводи на Маестрото^[1].

V
Почерпано от книгата на Бакхун

Ксипехузите очевидно са живи същества. Цялото им поведение показва воля, своенравие, колективизъм, независимост на индивида, които отличават живото същество от растението или неподвижните неща. Въпреки че техният начин на движение не може да бъде дефиниран чрез сравнение — те просто се плъзгат по земята — правилно е да се каже, че се движат по своя воля. Може да се забележи как спират изведнъж, как се обръщат, преследват се едни други, разхождат се по двама, по трима, показват предпочитания — оставят този, с когото са вървели, за да отидат по-далеч и да се присъединят към друг. Те не могат да се катерят по дърветата, но убиват птици, като ги привличат по необясним начин. Често могат да бъдат видени да заграждат горски животни или да ги причакват зад някой храст и винаги успяват да ги убият, а след това ги консумират. Бих могъл да потвърдя: убиват безразборно всички животни, ако са в състояние да ги достигнат. Това правят без видима причина, защото не ги изяждат, а просто ги превръщат в пепел.

Техният начин на консумация не изисква огън — нажежената точка в основата им е достатъчна за тази операция. Те се събират около убитите същества в кръг, по десет или двадесет, и насочват лъчите си към телата им. Лъчите само на един ксипехуз са достатъчни за превръщането на малките животни, птиците например, в пепел. Трябва да отбележа, че произведената от тях топлина в началото не е много силна. Получавал съм често облъчване по ръката си от някои от ксипехузите и кожата ми започва да се затопля едва след известно време.

Не знам дали може да се каже, че ксипехузите са различни видове, защото всички те могат последователно в рамките на един ден да се трансформират в конуси, цилиндри и слоести образувания. Цветът им се променя непрестанно, което, мисля, се дължи главно на промяната на светлината през деня и през нощта. Все пак смятам, че някои промени в нюансите се дължат на капризи на индивидите и по-специално на техните страсти, ако мога така да се изразя. Хипотезата ми е, че това е израз на истинските им същности, сред които, въпреки непрекъснатото наблюдение, се оказах съвършено неспособен да опозная и най-простите емоции. Така например, въобще не можах да различа нюанса на гняв от нюанса на нежност, което сигурно би представлявало първото по рода си откритие.

Казах — техните страсти. Преди това бях вече забелязал техните предпочитания, или това, което бих нарекъл техни приятелства. Те имат също и своите омрази. Някой ксипехуз непрекъснато се отдалечава от друг и обратното. Техният гняв изглежда страшен. Те се блъскат помежду си със същите движения, които се наблюдават при атакуване на големи животни или хора. Точно тези сблъсъци ме научиха, че те съвсем не са безсмъртни, както отначало бях склонен да мисля, защото два или три пъти съм виждал ксипехузи да умират при подобни стълкновения, т.е. да падат, да се кондензират, да се вкаменяват. Аз грижливо съм съхранил няколко от тези странни трупове^[2] и може би те биха могли да послужат по-късно за разкриване природата на ксипехузите. Представляват неправилно структурирани жълтеникави кристали, прорязани от сини жилки.

От факта, че ксипехузите не са безсмъртни, заключих, че те могат да бъдат победени и убити, и започнах серия опити да воювам с тях, за които ще говоря по-нататък.

Ксипехузите светят достатъчно силно, за да се забележат и в най-големия гъсталак, дори и зад най-дебелите дървета, защото във всички посоки се излъчва огромен ореол, които предупреждава за тяхното приближаване. Това ми позволяваше да рискувам и да влизам често в гората, като разчитах на бързината на моя жребец.

Там се опитах да открия дали те си строят заслони, но признавам, че не успях в това си проучване. Те не помръдват нито камъни, нито растения и изглеждат чужди на всякакъв вид осезаема и видима индустрия, единствената, която би се оценила от човешкото око. Те нямат никакви оръжия в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Сигурно е, че не могат да убиват на разстояние. Много пъти съм бил свидетел как животни са се спасявали, ако успеят да избегнат непосредствения допир, с някой ксипехуз.

Както вече беше установено от нещастното племе пжеху, действията на ксипехузите се ограничават до определени граници. Но от месец на месец и от година на година тези граници започнаха да се разширяват. Трябваше да открия причината за това.

Причината се оказа техният колективен растеж, който, както и по-голяма част от нещата, които ксипехузите правят, си оставаше необясним за човешкия ум. Ето накратко каква е закономерността: границата на действието на ксипехузите се разширява пропорционално на техния брой, т.е. в момента на образуването на нови индивиди се разширяват и границите. Но докато броят им остава непроменен, всеки отделен идивид е напълно неспособен да прекрачва отреденото му — по силата на какво? — място за живеене. От това правило се вижда тясната връзка между масата и индивида, подобна на връзката, съществуваща между хората и животните. По-късно забелязах и реципрочността на този закон, защото от момента, в който ксипехузите започнаха да намаляват, техните граници на действие също се свиха пропорционално.

Що се отнася до феномена възпроизводство, мога да кажа малко неща, но те са достатъчно характерни. Първо, възпроизводството се извършва четири пъти в годината, преди равноденствие и съответното слънцестоене, и само в много ясни нощи. Ксипехузите се събират на групи по трима и постепенно от тези групи се образува само една, тясно свързана и разположена в много дълга елипса. Така остават през цялата нощ чак до сутринта, докато Слънцето се издигне високо. Когато се разделят, се виждат нови огромни форми с размити и неясни очертания. Тези форми започват бавно да се кондензират, да се смаляват и след десет дни се трансформират в кехлибарени конуси, значително по-големи от възрастните ксипехузи. За да достигнат максимума в развитието си, тоест да се свият, са необходими два месеца и няколко дни. В края на този период те стават подобни на другите същества от тяхното обкръжение, като менят цвета и формата си в зависимост от часа, времето и индивидуалните си желания. Няколко дни след пълното свиване границите им на действие се разширяват. Естествено, малко преди да настъпи този опасен момент, аз пришпорвах хълбоците на добричкия ми Куат и установявах лагера си по-далече.

Не мога да твърдя, че ксипехузите имат сетива. Но вероятно имат органи, които ги заместват.

Лекотата, с която усещат присъствието на животни на големи разстояния, и особено на човека, показва, че техните органи за откриване струват поне толкова, колкото и очите ни. Никога не съм ги виждал да объркат някое растение с животно, дори и при обстоятелства, в които аз бих могъл да допусна тази грешка с голяма вероятност — заблуден от недостатъчната светлина, цвета на предмета или неговото положение. Фактът, че за да консумират някое огромно животно, се събират двайсетина индивида, докато с изгарянето на една птица се занимава само една Форма, доказва съвършена ориентация по отношение на пропорциите, а това разбирателство изглежда още по-перфектно, когато виждам да се събират по десет, дванайсет или петнайсет индивида в зависимост от големината на убитото животно.

Още по-убедителен аргумент за наличието на аналогични на човешките сетива органи, както и за тяхната интелигентност е начинът, по който те атакуват нашите племена: ксипехузите почти не закачат жените и децата, но в замяна на това преследват безмилостно воините.

И сега най-важният въпрос — имат ли ксипехузите език? На това без капка колебание мога да отговоря: да, имат. Този език се състои от знаци, някои от които успях да дешифрирам.

Да предположим, например, че един ксипехуз иска да говори с друг. За това е достатъчно да насочи лъчите си към своя другар, който веднага се отзовава. Ако повиканият върви, спира и го чака. Тогава говорещият трасира бързо по повърхността на събеседника си, независимо от коя страна, серия от къси светещи знаци посредством лъчите, излизащи от основата.

След кратка пауза събеседникът отговаря. Преди всяка акция на нападение или засада съм виждал ксипехузите да използват следния знак:

Когато ставаше въпрос за мен, а това беше често, защото те правеха всичко възможно да ме унищожат заедно с моя храбър Куат, си разменяха неизменно следните знаци:

винаги съпровождани от първия:

Обикновено знакът за повикване беше:

след което повиканият веднага „дотичваше“. Забелязал съм, че когато ксипехузите свикваха общо събиране, отправяха следния знак:

Представящ троичната същност на тези същества. Между другото, те имат и по-сложни знаци, които се отнасят за напълно непонятни за мен неща. Не може да съществува и най-малко съмнение за способността им да разменят мисли от абстрактен характер, равностойни може би на човешките, защото понякога остават дълго време неподвижни и не правят нищо друго, освен да разговарят. Това, според мен, свидетелства за висша психична дейност.

Въпреки метаморфозите /чиито закони, макар и слабо, но са с ясно доловими характеристики, които не могат да убегнат на упорития изследовател/ дългият ми престой близо до ксипехузите ми помогна да ги опозная достатъчно отблизо, за да доловя особеностите на някои индивиди. Опознах мълчаливци, които почти никога не трасираха и една дума, други — експанзивни, пишеха истински речи, имаше внимателни, бъбривци, които говореха едновременно и се прекъсваха един друг, имаше и такива, които обичаха да се усамотяват и живееха уединено, други видимо предпочитаха обществото, имаше кръвожадни, преследващи непрестанно дивите животни, имаше и състрадателни, които щадяха животните и ги оставяха на спокойствие. Всичко това чертаеше пред въображението ми невероятна картина. Представях си ксипехузите с техните най-разнообразни качества, интелигентност и сила, подобни на човешките.

Те практикуваха и обучаване. Много пъти съм виждал някой стар ксипехуз заобиколен от множество млади, да им трасира различни знаци, които те повтарят, а когато ги възпроизвеждаха неточно, той ги караше многократно да се упражняват.

Чудни бяха тези уроци за очите ми и нищо друго не е задържало толкова моето внимание през дългите безсънни нощи. Струваше ми се, че тук, в зората на новата раса, ще се открехне някой воал на тайната, ще изскочи някаква проста, логична идея и ще освети за мен поне едно ъгълче от тази мрачна загадка. Не, нищо не ме възпря. В продължение на години наблюдавах това обучение, опитах безброй интерпретации. Колко пъти ми се е струвало, че най-после долавям крехкото излъчване на същината на ксипехузите, едно свръхчувствително излъчване, чиста абстракция, но което, уви! Бедните ми сетива, удавени в плът, не успяваха да определят. По-горе вече казах, че дълго време смятах ксипехузите за безсмъртни. Това мое убеждение беше пометено при вида на жестоката гибел на няколко ксипехузи след сблъсък между тях. Естествено, аз се опитах да открия уязвимото им място, търсех начин те да бъдат унищожени, защото броят им растеше неимоверно. Бяха се разпрострели извън границите на гората Кзур на юг, север и запад, а сега настъпваха към равнините откъм страната на изгряващото слънце. Уви! За няколко цикъла само те щяха да отнемат от човека земната му обител.

Въоръжих се с прашка и когато някой ксипехуз, излязъл от гората, попаднеше в обсега ми, аз се прицелвах и хвърлях камъка. Това обаче не ме доведе до никакъв резултат, въпреки че уцелвах различни части от повърхността им — дори и светещите точки. Те изглеждаха съвършено недосегаеми за атаките ми и нито един, поне веднъж, не се опита да избегне моите „снаряди“. След едномесечни опити трябваше да призная, че срещу тях не мога да направя нищо с прашката, и се отказах от това оръжие.

Опитах с лък. Още след първите стрели открих, че ксипехузите твърде силно се страхуват. Те се отклоняваха, опитваха се да излязат от обсега на действие на стрелите и доколкото можеха ме избягваха. В продължение на осем дни напразно се опитвах да уцеля някой от тях. На осмия ден група ксипехузи, увлечени вероятно от ловджийска страст, мина близо до мен, преследвайки красива газела. Изстрелях бързо няколко стрели, без никакъв видим ефект, но групата се разпръсна, а аз продължих да ги преследвам, като изразходвах мунициите си. Още не бях се лишил и от последната си стрела, когато от всички страни преследваните заприиждаха с голяма скорост и ме обградиха почти напълно. Щях да загина, ако не беше невероятната бързина на храбрия ми Куат.

Тази авантюра ме изпълни със съмнения и надежди. Цялата следваща седмица прекарах в бездействие, потънал дълбоко в неясни размисли върху един изключително вълнуващ и деликатен проблем, който гонеше съня от очите ми и ме изпълваше едновременно със страдание и наслада. Защо ксипехузите се страхуваха от стрелите ми? Защо многото стрели, които бях изстрелял по тях по време на лова, не произведоха желания ефект? От това, което вече знаех за интелигентността на моите неприятели, не можех да допусна, че страхът им е неоснователен. Напротив, то ме караше да мисля, че при определени условия стрелата представлява страшно оръжие за тях. Но какви бяха тези условия? Коя беше уязвимата точка на ксипехузите? Изведнъж ме осени мисълта, че това сигурно е звездата. За миг ме обзе страстна, сляпа убеденост. После отново дойде ред на съмненията.

Та нали много пъти бях улучвал тази цел с камъка от прашката. Защо стрелата да е по-ефикасна от него?

Беше нощ — необятна бездна, чиито прекрасни разпръснати светулки блещукаха над земята. С глава между дланите, с изпълнено от черен мрак сърце, аз мислех.

Някъде изрева лъв, чакали бродеха в равнината и малката лампичка на надеждата отново просветна. Току-що ме бе осенила мисълта, че камъкът на прашката е относително голям, а звездата на ксипехузите много по-малка! Може би трябваше тя да се пробие с остър връх, да се навлезе в дълбочина, за да бъде действително ефикасно. Така се обясняваше техният ужас пред стрелата!

Вега все така неотклонно сочеше полюса, зората наближаваше и за няколко часа умората приспа реалния свят в ума ми.

През следващите дни, въоръжен с лък, непрекъснато преследвах ксипехузите, като навлизах толкова навътре в тяхната територия, колкото това бе разумно. Но всички те избягваха моите атаки, като се движеха далеч извън обсега ми на действие. Не можеше да се мисли за устройване на засада, защото техният начин на възприятие им позволяваше да усещат присъствието ми, независимо от препятствията.

В края на петия ден се случи едно събитие, доказващо, че ксипехузите са същества, които грешат, но се и усъвършенстват, подобно на човека. Вечерта, по-точно на здрачаване, един ксипехуз се приближи внезапно към мен с постоянно увеличаваща се скорост, каквато те придобиват при атака. Изненадан, с разтуптяно сърце, аз обтегнах лъка си. Той се плъзгаше в настъпващата нощ, подобен на колона от тюркоаз, и почти навлезе в обсега ми. В следващия миг, докато се приготвях да пусна стрелата, изненадан го видях да се обръща и да скрива звездата си, без да спира приближаването си към мен. Имах време само да подкарам Куат в галоп и да се измъкна от досега с този страшен противник.

Но тая обикновена маневра, за която нито един ксипехуз досега не се беше сетил, доказа още веднъж изобретателността и индивидуалността на неприятеля. Тя ми подсказа още две неща: първото, че имам право, що се отнася до уязвимостта на ксипехузите; второто — не толкова обнадеждаващо, че ако тази тактика се възприеме от всички индивиди, това щеше да направи задачата ми изключително трудна, да не река невъзможна.

Все пак, след като бях сторил толкова много, за да узная истината, почувствах как смелостта ми пред това препятствие се увеличава и се осмелих да се надявам, че ще успея да го преодолея чрез проницателността на моя ум.^[3]

VI
Втора част от книгата на Бакхун

Върнах се в моето си уединение. Анакр — третият син на жена ми Тепай, беше много добър конструктор на оръжия. Заповядах му да издяла лък с огромен обхват. Той взе клон от дървото вахам — твърдо като желязо, и лъкът, който издяла, беше четири пъти по-мощен от този на пастира Занкан — най-добрият стрелец измежду хилядата племена. Никой не можеше да го опъне. Но аз бях измислил едно хитроумно приспособление и Анакр, който работеше по моите напътствия, направи така, че огромният лък да може да бъде опънат и отпуснат дори и от жена.

Винаги съм бил много добър в хвърлянето на копие и стрелбата с лък и за няколко дни опознах толкова добре оръжието, направено от сина ми, че не пропусках никаква цел — била тя малка като муха или бърза като сокол. След това, яхнал Куат, се върнах в Кзур, и започнах да обикалям отново около неприятеля.

За да приспя бдителността на ксипехузите, всеки път, когато някой приближаваше границата, изстрелвах рояк стрели с обикновения лък и те падаха далече от тях. По този начин съществата определиха обхвата на оръжието и се държаха на безопасно разстояние. Въпреки това бяха недоверчиви и когато не се намираха под прикритието на гората, ставаха подвижни и неспокойни, а при моята поява криеха звездите си.

С много търпение успях да приспя безпокойството им. На шестата сутрин, под едно огромно кестеново дърво на три обхвата с обикновен лък, срещу мен се разположи група ксипехузи. Незабавно изстрелях рояк безполезни стрели. Бдителността им съвсем намаля и поведението им стана свободно — като в първите дни на моите наблюдения.

Решителният час беше настъпил. Сърцето ми блъскаше в гърдите и аз внезапно се почувствах безсилен. Изчаках малко. Цялото бъдеще сега зависеше само от една-единствена стрела. Ако тя не улучеше целта, ксипехузите може би никога вече нямаше да се хванат на моята уловка и не ще можех да разбера дали хората са в състояние да ги победят.

Междувременно волята ми взе връх, ударите на сърцето ми заглъхнаха, силата и гъвкавостта на крайниците ми се върна и зениците на очите ми се успокоиха. Бавно повдигнах лъка на Анакр. Там, в далечината, в сянката на дървото стоеше голям изумруден конус с обърната към мен блестяща звезда. Огромният лък се опъна, свистящата стрела литна в пространството… и ксипехузът падна улучен, кондензира се и се вкамени.

От гърдите ми изригна триумфиращ вик. Протегнал ръце в екстаз, аз благодарях на Единствения!

Значи ужасните ксипехузи бяха уязвими за оръжията на хората! Можехме да се надяваме да ги унищожим!

Сега вече сърцето ми туптеше без страх, ликуващата радост преливаше в мен. Аз, който бях така отчаян за бъдещето на моята раса и, загледан в движението на съзвездията и синия кристал на простора, бях пресмятал как за два века безбрежният свят ще се пречупи пред нашествието на ксипехузите…

Но когато настъпи желаната нощ, нощта на размисъл, сянка падна над моето блаженство, мъка, че Човекът и Ксипехузът не могат да живеят заедно и унищожаването на единия е жестокото условие за оцеляването на другия.

VII
Трета част от книгата на Бакхун

VIII
Последна част от книгата на Бакхун

Земята принадлежи на хората. Ксипехузите бяха унищожени след двудневна битка. Цялата област, заемана от последните двеста Форми, беше преорана, всяко дърво, всяко растение, всеки стрък трева — повалени. А аз, подпомогнат от моите синове Лум, Азах и Симхо, записах тяхната история върху плочи от гранит, за да я узнаят бъдните народи.

И ето ме сам в бледата нощ, в края на гората Кзур. На запад изгрява медният полумесец на луната. На звездната светлина ръмжат лъвове. Реката бавно тече между върбите. Вековният й глас разказва за изминалото време, за меланхолията на тленните неща. А аз зарових глава между ръцете си и жалба изпълни сърцето ми. Защото сега, когато ксипехузите вече ги няма, моята душа тъгува за тях и аз питам Единствения: каква е тази предопределеност, заради която величието на Живота трябва да бъде осквернено от тъмата на Убийството!