Джоан Рос
Тайни грехове (44)

20

За голямо облекчение на Лий събранието на акционерите не поднесе изненади. Очите на Фаръдей се бяха присвили злокобно, когато тя влезе в залата с Кейт Фарел, но гласуването бе пито-платено и привърши за минути. Успокоена, че е спечелила, Лий изпита леко съжаление за пропуснатите възможности, когато Мариса изхвръкна от залата за конференции, ругаейки, че Лий ще си плати за всичко. Беше чувала тези думи толкова пъти, че вече не ги и броеше. Все пак на Лий й се прииска по някакъв начин да настигне сестра си. За беда семената на ревността, които Джошуа бе посял толкова отдавна, бяха родили горчив плод.

— А, Брендън! — уж между другото подхвърли Лий, когато актьорът, превърнал се в политик, напусна залата, — има само още една дреболия.

Той се извърна на прага и я прониза с поглед.

— Каква?

— Бих искала да откупя твоите дялове.

Ако не беше успокояващото присъствие на Матю, който чакаше пред вратата, Лий щеше да се уплаши от яростта в буреносните му сини очи.

— Ще ти продам дяловете си на оня свят!

— По добре си стягай торбата, Брендън — отсече на свой ред Лий. — Защото по пътя те чака виелица. Виждаш ли, имам големи планове за „Барън стюдиоуз“. Планове, които не включват мошеници. — Тя протегна доклада на детектива, като запази онези документи, които Матю в началото също не й бе показал. — Не ми се вярва гласоподавателите да са толкова нетърпеливи да изберат човек с престъпни връзки.

— За какво, мамка му стара, говориш? — ревна той и дръпна листите от ръката й.

Прехвърли ги бързо, цветът на лицето му ставаше все по-сив с всеки ред.

— Ще ти платя точно колкото баща ми ти дължи — каза тя и извади чековата си книжка. — Нито пени повече.

Той грабна чека от протегнатата й ръка.

— Сестра ти е права. Ти си курва.

Хладното й изражение не издаваше нищо.

— Моля те, затвори вратата, като излизаш, Брендън.

След миг той си бе отишъл, а Лий се къпеше в освежителен прилив на облекчение.

 

 

— Хей, барман! — Мариса размаха празната си чаша. — Защо не си размърдаш хубавия задник? Човек може да умре от жажда на това събиране, преди да са му напълнили отново чашата!

Тя пиеше яко вече четири часа, но за беда още не беше достатъчно пияна, че да забрави начина, по който Лий се бе отнесла с нея. Шибана кучка. Къде пишеше, че винаги трябва да побеждава тя?

Дойде нова смяна и вечерният барман, добре сложен мускулест плажен Адонис, и то непознат в „Дрифтуудс“, погледна Мариса дълго и учудено:

— Хей, та ти си Мариса Барън!

— Взе че позна. Удари кьоравото. — Тя се облакъти на бара и сластно облиза устни. — Освен ако не ти се ще нещо друго, мистър Висок, Мургав и Увиснал.

Като взе празната й чаша, той я замени с пълна:

— Съжалявам — спокойно каза той. — Но се боя, че ще си изгубите времето.

— Мамка му! Трябваше да се сетя по тесните панталони. Само педалите се рекламират така открито.

Вместо да се обиди от нейното отношение, той се ухили.

— Татко обича да казва, че ако нямаш месо за продан, трябва да свалиш табелата от прозореца. От друга страна, понякога е печелившо да държиш табелата.

— Е, от това, което виждам, никой няма да те обвини във фалшива реклама — каза Мариса, докато погледът й целенасочено се спусна към члена му. — Но това все още не решава проблема ми: какво ще правя тази нощ…

— Навярно джентълменът в края на бара има някаква представа — подметна барманът. — Той предложи да ви плати питието.

Мариса се обърна. Когато видя познатото лице, устните й се извиха в протяжна, чувствена усмивка:

— Джефи! Колко време мина!

Джеф Мартин се смъкна от стола и дойде до нея:

— Ужасно много, ако ме питаш. Липсваше ми, бейб.

Той изобщо не приличаше на напереното красиво жиголо, което тя бе срещнала преди години. Цветът на лицето му беше блед; някога изрусената му от слънцето коса висеше дълга и отъняла; имаше далечен, отчужден поглед в очите и когато потри нос с опакото на ръката си, тя забеляза отчетливо треперене.

Но какво от това, по дяволите, реши Мариса, докато човекът все още можеше да чука като супермен, какво й пука как изглежда!

— Имаш ли някаква трева?

Той се ухили, като й припомни старият Джеф а ла дявол ме взел.

— Странно как го изтресе. Току-що спечелих малко превъзходна кока, която би трябвало да те изшути като динамит. Ако ти стиска да опиташ.

Тя върна остатъка от рома.

— Сладурче, ти си на моята вълна.

След издевателството на Лий тя имаше нужда от нещо по-специално, за да си повдигне духа, каза си Мариса, когато напускаше „Дрифтуудс“ с Джеф. Утре ще измисли начин да си го върне.

 

 

— Ти си напълно завършена актриса, мила моя — каза Кейт. Лий и Матю я бяха завели на обяд, за да отпразнуват победата. — Страхотна сценка изигра този следобед.

— Сигурни ли сте, че Фаръдей не видя как ми треперят коленете?

— Тя изглеждаше хладнокръвна като краставица — каза Кейт на Матю. — Трябва да се гордееш с нея.

— Винаги съм се гордял.

— Сигурна ли сте, че не можете да останете още някой и друг ден? — попита Лий.

— Повече от сигурна — със съжаление отрони Кейт. — Наслаждавах се на посещението си, но имам да ожребвам сума кобили и да засаждам градина. Освен това — намигна тя — трябва да напусна, преди тези нагли репортери да открият, че съм в града и да изтипосат портрета ми на първите страници на онези ужасни таблоиди в супермаркетите. Винаги съм смятала, че е по-добре поклонниците ми да ме запомнят такава, каквато бях — жена-вамп, — отколкото като изкуфяла старица.

— Изобщо не сте такава! — възрази Лий. — Всъщност изглеждате прелестно. — Кейт беше махнала лъжливото си облекло; тя носеше гористозелен гроздоберачески костюм от „Майнбохер“, който разнасяше слаб, подмолен аромат на нафталин, и подходяща зелена шапка с щръкнало жълто-черно перце. Изключително отиващи й диаманти от Канарските острови, вгнездени в старо злато се полюшваха на ушите й. — Не знам как да ви благодаря.

— Просто. Като акционер в това студио, искам да видя как то печели. И макар да схващам, че три процента не ми дават кой знае какъв глас в текущите операции, ако ме питаш, трябва да включиш и този приятел в сметките. — Когато тя поклати глава към Матю, перцето заподскача.

Очите на Лий срещнаха неговите.

— Тъкмо това имам намерение да направя.

 

 

Когато пристигнаха вкъщи, полицията ги чакаше.

— Какво, за бога… — промърмори Лий, когато видя паркираните полицейски коли на пътя пред входа. — Толкова бързо ли си натопил Фаръдей?

— Не. Исках да ти дам време да уредиш документите.

— Тогава, щом не е за Фаръдей… — По гърба й полази лед. — О, боже мой, Мариса… — прошепна тя и се вкопчи в ръката му.

— Не можеш да си сигурна.

Но Матю бе видял как Мариса изхвръкна от кабинета. Той бе живял с нея през онези проклети седмици. И много добре знаеше на какво е способна обзетата от мания за саморазрушение сестра на Лий. И дори преди да бе затънала толкова дълбоко в залеза на боговете с наркотици и алкохол.

— Мис Барън? — Лицето на полицая беше сурово, в очите му се четеше съчувствие.

— Да, аз съм Лий Барън. — Пръстите й се впиха още по-силно в ръката на Матю, когато предчувствията й се засилиха. — Нещо не е наред ли, полицай?

Той свали фуражката си.

— Съжалявам, мис Барън. Но става дума за сестра ви.

Лий бе очаквала това от години. Но въпреки това коленете й омекнаха:

— Тя…

— Съжалявам, госпожо. Но тя е мъртва. — Той изглеждаше нервен, сякаш очакваше Лий да се разпадне, да стане истерична, да започне да пищи или нещо такова, помисли си тя. — Не можем да сме сигурни преди аутопсията, но от наркотичните средства, разпилени по спалнята й, и по белезите от игли по ръката й, предполагаемата причина за смъртта е свръхдоза.

Образът на Мариса, легнала мъртва на атлазеното си легло с цвят на праскова, с ръце надупчени от инжекции, накара сърцето на Лий да се свие. Тя затвори очи с надеждата, като ги отвори, патрулният полицай да си е заминал и всичко да се е оказало ужасен кошмар. Отвори ги пак. Де тоя късмет! За зла беда всичко беше съвсем истинско.

— Ъъ, ако нямате нищо против, мис Барън — протяжно изрече младият патрулен полицай, — имаме нужда някой да дойде в моргата и да разпознае тялото.

Тялото. Никога не бе забелязвала каква фаталистичност крие тази дума. Чувствата й странно избледняха, тя се облегна на доверителната опора на Матювата ръка, увита около кръста й:

— Разбира се — смънка тя; думите й бяха някакъв далечен отглас в ушите й, като шумът на морето, който уж бучи в раковините.

 

 

Лий беше признателна, че Матю не поведе разговор, докато се връщаха от общинската лосанджелиска морга по-късно през същата вечер. Мозъкът й беше странно вцепенен, а стомахът й сякаш яхаше едно от онези влакчета в увеселителните паркове, които правеха стръмни осморки. Не можеше да изхвърли от главата си Мариса, напъхвана обратно в онова ужасно чекмедже, сякаш я криеха в някаква свръхголяма каса за влогове.

Дори смъртта на баща й не я бе накарала така да почувства загубата на близък човек; след ужаса от първоначалния му удар, смъртта на Джошуа бе очаквана; вторият удар, който му бе отнел живота, докато спеше бе сравнително лек. Но Мариса бе умряла насилствено. Подутините по нейното лице и по тялото й, и белезите от игли по ръцете й го показваха ясно.

Неканената картина се маеше пред очите й. Лий изстена тихо и притисна с пръсти спуснатите си клепачи. Без да отклонява вниманието си от шофирането Матю хвана ръката й.

Беше наистина ден на контрастите. Като продължаваше да вижда необичайно спокойните, но восъчни черти на Мариса, Лий се помъчи да си припомни, че преди няколко часа тя беше на седмото небе.

 

 

Ако погребението на Джошуа приличаше на погребение на държавен глава или на далекоизточен властелин, Марисиното пък гъмжеше от журналисти, а на подобно нещо Тинсълтаун не беше свидетел от смъртта на Валентино. На входа на обредния дом трябваше да бъдат поставени пазачи, за да възпират ордите поклонници, които напираха към вратите, за да зърнат тялото на Мариса. Опашката от коли по магистралите Голдън стейт и Вентура се точеше километри, по улиците, които обграждаха Форист лон, движението беше спряно. Тълпи почитатели покриваха тучните, сочнозелени хълмове.

— Боже мой, прилича на стълпотворението за Роуз Боул^[1] — каза Тина на мъжа си, когато видяха обкичения с цветя бял ковчег. — Съмнявам се, че е останало живо цвете в целия Западен свят.

— Нали знаеш какво казват — тихо отвърна Корбет. — Дай на народа хубаво зрелище, и всички ще дойдат. А Мариса, за добро или за зло, поднесе на хората страхотно зрелище.

— Амин за това — смънка Тина.

Хеликоптерите се бяха върнали, кръжаха над гробищата, перките им издухваха нежни листенца от акрите оранжерийни цветя. Лий не им обръщаше внимание. Беше казала последно сбогом на сестра си в два часа, в неприкосновеността на тихия погребален параклис. Тя намираше сложната церемония болезнено непоносима, но знаеше, че Мариса би искала точно това.

— Мариса щеше да е доволна от множеството — каза Лий.

Матю реши да не изрича мнението си, че Мариса бе престанала да е доволна от каквото и да било още преди години.

— Ирония на съдбата, не мислиш ли?

Тя го погледна.

— Кое?

— Богинята на любовта всъщност умира от липса на любов.

Думите му, помисли Лий, бяха за нещастие съвсем верни.

Те напускаха погребението, Халил — от едната страна на Лий, Матю — от другата, когато един репортер се отскубна от полицейския кордон.

— Мис Барън, мистър Сейнт Джеймс! — извика Питър Брадшо от WBC; той се затича през ливадата, а по петите му го следваха облечените в джинси оператори и теглеха електронен централен кабел. — Само минутка!

Матю свойски прегърна Лий през рамо. Халил застана отбранително до нея.

— Не виждате ли, че мис Барън е опечалена? — изръмжа Матю. — Какво ви става, момчета, в края на краищата?

Телевизионният репортер не трепна пред пламналия му поглед.

— Просто си върша работата, мистър Сейнт Джеймс. Носи се слух, че смъртта на Мариса Барън е бандитско убийство. Същите слухове твърдят, че „Барън стюдиоуз“ ще отстъпи пред гангстерските заплахи против живота ви и ще бутне в шкафа „Окото на тигъра“. Би ли коментирал това някой от вас?

Той им тикна микрофон.

— По дяволите! — изохка Матю. — Нямате ли поне малко уважение към мъртвите? Защо не оставите това?

— Съжалявам, мистър Сейнт Джеймс — безпощадно натърти Брадшо, — но това е голяма история; не може да я оставим само защото не искате да говорите.

— Слушайте! — Матю отблъсна микрофона настрани, сякаш беше нахална муха. — Давам ви десет секунди да се ометете оттук; след това ще бъдете арестуван за посегателство.

Решени да не оставят репортера от натегаческата телевизионна мрежа да се добере сам до новината, останалите репортери се спуснаха към тримата, докато те крачеха към чакащата ги лимузина. Защракаха светкавици и ослепиха Лий; микрофоните бяха под устата й; грубо подвикваните въпроси бяха какофония от пискливи гласове.

Осъзнала безсмислието да отговаря на въпросите им тук, Лий се спря и дълго обмисля краткото си изявление. Беше нужно усилие, но тя остана спокойна, и се изправи в пълния си ръст.

— Мистър Сейнт Джеймс и аз даваме пресконференция утре сутринта в десет часа в прес залата на „Барън стюдиоуз“. Двамата ще направим кратки изявления и после ще отговорим на всички въпроси, които бихте искали да ни зададете. — Тя свали слънчевите си очила, меките й сиви очи гледаха право в очите на Брадшо. — А сега, ако нямате нищо против, бих искала да оплача сестра си на спокойствие.

Питър Брадшо не бе получил каквото искаше — новина, — но поне бе търкулнал топката. Освен това, реши той, като гледаше гневното лице на Матю Сейнт Джеймс, щеше да е рисковано да се мотае тук повече.

— Десет часа — каза той и се отдръпна като видя, че полицията бърза насреща. — Ще чакам с нетърпение.

 

 

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Матю загрижено, когато се настаниха на задната седалка на лимузината.

— Не може вечно да извъртаме, Матю — промълви уморено тя. — Време е да ударим с глава стената.

Халил, който се бе разположил по диагонал срещу двойката, погледна към Лий; загрижеността му се отразяваше в трезвите му тъмни очи.

— Сигурна ли си, че е настанал часът за нова конференция? Последните три дена бяха изтощителни, че и по-лошо, заради твоето настояване да огледаш всяка подробност за погребението на сестра си сама. Защо просто не изготви едно заявление чрез адвоката си?

— Халил е прав — присъедини се Матю. — Едно официално заявление щеше да задържи сега-засега лешоядите далеч от плячката. Освен това — изтъкна той, — арестува ли полицията Фаръдей, Минети ще остане без кандидат, когото да пробута, така че сганта ще отстъпи крачка назад.

— До следващия път — вирна брадичка Лий. — Няма да позволя повече да ме заплашва който и да било, Матю.

Халил и Матю се спогледаха. Те и двамата познаваха Лий достатъчно добре, за да знаят, че опитите да променят решението на Лий ще са губивреме. А и двамата я обичаха достатъчно, за да се тревожат, че като се изправя публично против Минети, тя рискува живота си.