Джоан Рос
Тайни грехове (34)

10.

Декември 1978 година

— Виждаш ли това?

Лий хвърли поглед на хартийката, която Джошуа тупна върху бюрото й. Тя бе отдавна предупредена за статията в днешното „Варайъти“; репортерът се бе обадил на Матю предния ден, за да потвърди, че ще излезе.

— Не съм я виждала. Но знаех, че ще излезе.

— Знаела си? И не ми каза?

— Разбрах го едва миналата нощ. Какво се казва в нея?

— Че съпругът ти е написал сценарий за един актьор, който е станал политик. Политик, който има връзки с организираната престъпност.

— Това ли е всичко? — предпазливо попита Лий.

Матю най-после й бе позволил да прочете ръкописа на „Окото на тигъра“ миналата нощ и тя мигновено бе разбрала, че той притежава бомбастичен заряд.

— Не. Предполага се, че главният герой драстично напомня Брендън Фаръдей.

За когото всички знаеха, че има политически амбиции, прещрака през ума на Лий.

— Може да възникнат някои проблеми — съгласи се тя. — Но правният отдел ще ги обсъди с Матю и ще ги изчисти.

— Невъзможно. Искам проектът да се изхвърли!

— Да се изхвърли! — Лий вдигна невярващи очи към баща си. — Ти дори не си го чел!

— Не ме е грижа! „Барън стюдиоуз“ няма да направи този филм. И това е окончателно.

— Боя се, че това не е изцяло твое решение — каза кротко тя. — Ти овласти моята автономност преди шест години, когато се съгласи аз да се захвана със „Съндаун продъкшън“.

— Мама му стара, не може да направиш този филм!

— Защо? Наистина ли мразиш Матю толкова, че ще се помъчиш да спреш негов проект, върху който той е работил години?

— Изобщо не става дума за това, какво изпитвам аз по отношение на сценария. Има и други играчи в тази игра, Лий. Играчи, които не искат този филм да види бял свят.

— Кои?

— По-добре е да не знаеш. Само трябва да проумееш, че ще е по-добре (и по-безопасно) за всички нас, ако този ръкопис умре от естествената си смърт.

— Разбирам загрижеността ти, но нима не виждаш? Ако се подчиним на тези хора, на тези аутсайдери, ние ще компрометираме всичко постигнато, за което сме работили толкова здраво. Всичко, за което е работил дядо. — Тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи. — Матю е написал покъртителен сценарий и аз ще го превърна в най-хубавия филм на десетилетието. А може би и в най-хубавия филм, който „Барън стюдиоуз“ изобщо някога е правило.

Джошуа знаеше, че баща му би приветствал желязното упорство на Лий. Но, по дяволите, тя можеше да докара нещата дотам, че всички да бъдат избити!

— Има ли нещо, което бих могъл да кажа, за да променя решението ти?

— Нищо.

Като въздъхна шумно, Джошуа се обърна да си ходи. Поспрян на прага, той хвърли поглед през рамо към дъщерята, която никога не го бе наскърбявала, докато това копеле Сейнт Джеймс не бе нахлуло в живота й.

— Обичам те, Лий! И винаги съм се съобразявал с твоята върховна преценка.

Тя кимна.

— Благодаря ти.

— Но този път правиш смъртоносна грешка.

 

 

Предупредителните думи на баща й кънтяха в нейните уши като предсмъртен хрип, разстройваха работата й, разваляха съня й. Само нескритото въодушевление на Матю по отношение на неговия проект облекчаваше безмилостния й стрес. За първи път от седмици — от месеци — те работеха заедно през деня и се любеха през нощта с преливаща радост, за която не знаеше дали някога изобщо ще си възвърнат. А това, реши тя, докато се обличаше за коледната годишна гала на баща си, си заслужаваше няколко безсънни нощи.

Коледните украшения на Джошуа можеха да засрамят и „Фантъсиланд“. Всички дървета на двора бяха обкичени с бели крушки и изпълваха въздуха с ярки мигащи звезди. Почти осемметрова белокапа елха от Дъглас^[1] се извисяваше в средата на централната площадка, облечена с древни златни орнаменти, вълшебна в снопа сребърни прожекторни лъчи. Сервитьори, облечени със златисти, сребристи и пурпурни костюми на арлекини, кръжаха с блестящи златни подноси, върху които имаше изящни сребърни бокали с шампанско „Луи Рьодерер кристал“. В центъра на всяка маса, покрита със сребристо ламе, имаше грациозни клонки от ела и бор, накичени с блещукащи сребърни, златни и алени топки. Като продължаваха коледната тема, фенерчета с батерии проблясваха като искри.

— Божичко, Джошуа се е побъркал и е възсъздал двора на Краля Слънце — възкликна Тина, когато тя и Корбет пристигнаха в имението на Барън.

Облечена с позлатена вечерна рокля от шифон на Мари Макфадън, с елегантна френска прическа, заплела черната й коса, тя олицетворяваше шика на Бевърли хилс.

— Или зимния курорт на цар Мидас — промърмори Корбет, загледан в един близък фонтан, който специално за тази паметна нощ пръскаше шампанско.

— Нямам вина — оправда се женски глас зад тях. — Тъй като бях твърде заета с новия сценарий на Матю, за да уреждам каквито и да било празненства, татко нае външна помощ.

Тина се обърна и прегърна Лий; двете си размениха целувки по бузите.

— Скъпа, как ми липсваше! Този проклет курс по аеробика просто не е същият без теб за да ме поддържаш в крачка. — Тя отстъпи малко назад и огледа преценяващо по-младата жена. — Положително изглеждаш прекрасно — реши тя, като огледа дългата права бяла рокля без презрамки, бродирана със сребърни цветя; косата на Лий беше сребристоруса пяна, оставена волно да се вее по желание на Матю.

— Като ангел — вметна Матю, който пристигна навреме, за да чуе комплимента на Тина. — Моят ангел.

Той обгърна рамото й с ръка и я притегли към себе си.

— Върховно — отекна Лий, като погледна нагоре към мъжа си, блестящ с бялата си вратовръзка. — Продължавай да говориш така, мистър Сейнт Джеймс, и хората ще си мислят, че сме младоженци.

— Точно така се чувствам напоследък, мисис Сейнт Джеймс.

Беше чудесно да може да носи удовлетворение на Лий и в леглото, и извън него! През тези изминали месеци Матю се бе чувствал по-свободен, по-щастлив, отколкото някога си бе представял, че би могло, въпреки слабия мъждукащ страх, че такава пълна радост е предизвикателство към съдбата.

Когато Лий и Матю си размениха дълъг влюбен поглед, Корбет се покашля:

— Е, беше страхотно да ви видим — скъпернически отрони той. — Но от начина, по който Тина ме дърпа за рамото, заключавам, че е време да се стопим.

Вглъбени в себе си, нито Лий, нито Матю забелязаха тяхното тръгване.

— Е, това със сигурност е облекчение — каза Тина, като забра един бокал от разнасяния под носа й поднос. — По едно време се бях изплашила, че няма да ги бъде.

— Не само ти — пресегна се Корбет и докосна бузата й. — Понякога си мисля, че сме единствената щастливо женена двойка в този град.

— Знам. — Тя положи своята длан върху неговата. — Но ужасно ми се иска Матю и Лий да са щастливи като нас.

Погледът му хранеше топлина, която надмогваше двайсет и една годишния им брак:

— Невъзможно.

 

 

Като търсеше отдих от камарата въпроси около сценария на Матю, Лий избяга в един отдалечен ъгъл на градината. Дъхтяла ли бе някога нощта така упойващо сладко? — питаше се тя, като вдишваше уханието на ярките зимни цветя. Някъде извън полезрението й някакъв щурец скрибуцаше самотната си песен. Около забулената в бяла мъгла луна имаше пръстен и Лий гледаше нагоре и се възхищаваше колко близко изглежда, когато боботещият глас на Брендън Фаръдей прогони вглъбеността й.

— Лий — каза той, — изглеждаш абсолютно великолепна тази вечер.

— Ей, благодаря, Брендън. И ти изглеждаш красив.

Беше истина. Като ловенето на застаряващи звезди на Тинсълтаун, с годините Брендън наистина сякаш ставаше все по-красив — по-отчетливо хубав.

— Да, сър — иронизира той, като кимна с глава, докато очите му се разхождаха от главата до петите й, пристегнати със сребристи копринени чорапи. — Ти си като видение. — Фаръдей бе известен с любовта си към западното изкуство и в този миг Лий се чувстваше като бронзова статуя на Ремингтън, която той иска да купи за колекцията си. — Мъжът ти е късметлия.

Лий се усмихна.

— Ще му го кажа.

— Аз съм първият, който ще признае, че с Матю не се спогаждахме, докато работехме по „Опасен“, но знаеш ли, Лий, наистина се възхищавам на таланта на този млад човек. Да, сър — каза той автоматично, — съпругът ти има рядка и самобитна дарба. Ще ме е яд, ако съсипе кариерата си.

— Това няма да стане.

— Би могло с пълна сигурност да се случи, ако Матю свърши в съда като ответник по дело за клевета. Виж истината в очите, Лий, това е град на компаниите; силите, които са в Холивуд, не обичат противопоставянето. Ако „Барън стюдиоуз“ настоява да направи този филм, те може да стегнат редици против вас.

Заплахата му само затвърди решението й.

— Иди и ни дай под съд! — предложи му тя, като го заобиколи, устремена обратно към увеселението, — това само ще донесе на „Окото на тигъра“ повече известност.

Той сграбчи ръката й и я извъртя към себе си:

— Само минутка! — изрева. — Не съм довършил разговора си с теб.

— Мъчна работа. — Тя посрещна внезапно ожесточения му поглед, без да мигне. — Защото се наслушах.

— Не, не си! — Когато впи пръсти в меката плът над лакътя й, Фаръдей показа, че няма намерение да се отказва от битката. — Ти иди и си направи драгоценния филм, бейби! Но после обвинявай само себе си, ако на красивия ти съпруг му се случи нещо още преди филмът да е излязъл на екраните.

Кръвта на Лий се вледени; меките му думи сякаш се нахвърляха право върху нея, една по една, и се трошаха като стъкло под нозете й.

— Заплашваш ли ме?

Той сви рамене.

— Случват се произшествия.

След като го подхвърли, той я пусна и се стопи в здрача. Миг по-късно тя го чу как гръмогласно се наслаждава на нещо, което един от гостите бе казал, а грубиянският му смях звучеше така, сякаш нищо не се бе случило.

 

 

Тина стоеше скрита в здрача и слушаше как Фаръдей заплашва Лий. Някои неща — някои хора — никога не се променяха.

Преди трийсет и седем години тя беше обещаваща млада актриса в „Барън стюдиоуз“. Беше се появявала в три филма, когато избрана за ролята на танцьорка, която е приета в колеж и се влюбва в своя сериозен професор по математика, Тина прехвърли на екрана три неща, които привлякоха вниманието на публиката: чифт дълги, оформени крака, които възкресяваха Бети Грейбъл, деколтирани гърди, на които, мълвеше се бе завидяла самата Джейн Ръсъл, и секси комедиен талант, въведен от Джуди Холидей и по-късно развит от Мерилин Монро.

Накратко, бившата Тереза Салерно беше момиче, устремено право към върха, поради което Джошуа Барън се реши да повери на новачката роля в поредния филм на Брендън Фаръдей. Единствената мушица в кацата с мед беше, че Фаръдей имаше старшински права, което означаваше, обясни й нейният агент, че ако Фаръдей не я хареса, тя ще отпадне от филма. Агентът потупа маникюра й. Ето така.

Предупреждението мина край ушите на Тина. Разбира се, че ще я хареса; какво за нехаресване имаше? Когато неговата секретарка се обади с покана за следобеден купон у тях, Тина се закле, че до края на вечерта Брендън Фаръдей ще яде от ръката й. Никой никога не бе обвинявал Тина Салерно в липса на самоувереност.

Тя пристигна в дома на Фаръдей в Лоръл каниън, облечена с кадифена рокля, каквато Джоун Фонтейн носеше при спечелилото й Оскар изпълнение в „Подозрение“. Нейната съквартирантка, гардеробиерка в „РКО“, й бе заела дрехата за тази важна вечер.

На сутринта роклята беше в дрипи и Тина си беше отново в своя апартамент, където я бе довел шофьорът на Фаръдей след една сякаш безкрайна нощ на сексуални оскърбления. Разпилени пурпурно-жълти драскотини изпъстряха гърдите й, краката й, кълките й. Нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й беше белязана от зъби; кръв и сперма се изцеждаха от вагината и от ректума й.

— Трябва да повикаш ченгетата! — настояваше съквартирантката на Тина. — Звезда или не, не може да оставиш негодника да се измъкне от това просто така!

— Не! — успя да продума Тина през напукани, стиснати устни. — Никой няма да ми повярва.

— Но аз знам къде отиде ти. Мога да свидетелствам в твоя полза!

— Не!

Сега, когато шокът избледняваше, Тина беше на ръба на истерията. Предупреждението на Фаръдей все се връщаше в съзнанието й. Той имал приятели, важни приятели, които не биха се поколебали да я убият, ако му създаде някакви проблеми. Нещо в очите му бе убедило Тина, че филмовата звезда говори истината.

— Ще повикам поне доктор.

Тина започна да се тресе бясно:

— Не мога да рискувам!

— Хей, не се безпокой! Този тип е дискретен. Той е правил всички аборти в студиото.

— Добре — отпаднало отрони Тина. — Но трябва да се закълне, че никога няма да каже на никого.

Когато съквартирантката й отиде в хола, където беше единственият телефон в сградата, Тина произнесе с накъсано ридание:

— Имам ролята.

 

 

Лий почти бе успяла да се увери, че мъглявата заплаха на Брендън Фаръдей не е нищо повече от размахване на пръст от ядосан мъж, който е изпил твърде много шампанско, когато Тина внезапно изскочи от здрача.

— Тина — изохка тя, — уплаши ме!

— Не чак толкова, колкото Брендън Фаръдей вече те бе изплашил; мога да си представя…

— Нали го знаеш Брендън, когато вземе да пие.

— Да — отговори Тина с нисък, равен глас, — зная го Брендън.

Лий се вгледа по-отблизо в по-възрастната жена, озадачена от странно трепливия й тон. Вместо самоувереността, която Тина обикновено носеше като втора кожа, сега тя изглеждаше нервна. Но на лицето й имаше и друго изражение. Нещо, което странно приличаше на страх.

— Нещо не е наред ли?

— Да. Нещо хич не е наред. — Като пое дълбоко въздух, Тина разказа на един дъх историята си, с живи, безпощадни подробности. — Разбира се, аз никога не стъпих отново в студиото. Няколко седмици по-късно, когато драскотините избледняха, получих работа: да се обаждам на телефона в една кантора за недвижими имоти, зад първия ъгъл от апартамента ми. След известно време получих лиценз и започнах да роя продажбите, една след друга, и ей ме на.

Лий тръсна глава потресена и възхитена:

— Този град е пренатъпкан с хора, които са възкръсвали от мъртвите, но ти определено ги слагаш в джоба си!

— Справих се добре. Макар винаги да съм съжалявала, че не бутнах Фаръдей в затвора, където му е мястото.

— Сега разбирам защо винаги си го мразила — промълви Лий. — Корбет знае ли?

Лицето на Тина стана бяло като платно.

— Разбира се, че не. И ти не бива да му казваш.

— А защо каза на мен!

— Исках да проумееш, че Брендън Фаръдей е опасен човек. Той е порочен, жесток и би убил, без да му мигне окото. — Като погледна нервно към високите прозорци, Тина добави: — Трябва да се върна, преди Корбет да тръгне да ме търси. — Тя сложи ръка на рамото на Лий. — Трябва да направиш всичко, каквото и да ти струва, Лий, но да спреш този филм. Заради Матю.

И си отиде.

Отново сама, Лий обви ръце около себе си в несъзнателен жест на самозащита. Беше толкова щастлива, когато пристигна на забавата тази вечер! Толкова изпълнена с надежди. И после, за няколко къси мига, Брендън бе смогнал да заплаши всичко, което й беше мило.

 

 

— А, ето те! — Матю крачеше по тухлената тераса към Лий. — Къде ли не те търсих!

— Имах нужда от глътка въздух.

— Ти трепериш! — Като свали палтото си, той го метна върху раменете й. — Така по-добре ли е?

— Обичам те — прошепна тя нежно, отчаяно. — Каквото и да се случи, важно е да знаеш това.

— Знам го. — Той се вгледа в нея със смесица от любопитство и загриженост. — Добре ли си?

— Разбира се. — Тя си пое дълбоко въздух; това трябваше да я успокои, но не можа. — Имаш ли нещо против още сега да си тръгнем за вкъщи?

С още мъждукащи в очите му въпроси, той се наведе и я целуна.

— Скъпа, мислех, че никога няма да поискаш.

 

 

— Имам добра новина.

Докато гледаше Уилиъм Зимърмън иззад бюрото си, Лий сложи на лицето си със спокойно, заинтересовано изражение. Енергичният, общителен адвокат беше едно от последните завоевания на „Барън стюдиоуз“, нает беше веднага след завършване на право в Станфорд миналия юни. Само за шест месеца той доказа, че е безценен, и Лий нямаше да се учуди, ако стане завеждащ отдела, преди да навърши трийсет.

— Винаги съм в настроение да чуя добра новина.

— „Окото на тигъра“ повече няма да причинява никакви сериозни затруднения.

Сърцето й слезе в петите. Не на тая новина се надяваше тя:

— О! Сигурен ли си?

— Е, има една-две сцени, които могат да породят проблем, но всичко може лесно да се промени.

— Матю не желае да разваля ръкописа си, за да избегне съдебен иск.

— Става дума само за няколко реплики, Лий. Не за нещо, което би нарушило целостта на сюжета. — Той я погледна с любопитство. — Не изглеждаш много щастлива от това. Смятах, че ще литнеш от радост.

Лий се насили и се усмихна:

— Признателна съм ти за цялата работа, която си свършил, Уилиъм, но се боя, че след като изучих материята много внимателно, стигнах до такъв свой извод: правенето на този филм ще въвлече „Барън стюдиоуз“ в опасности. Нещо, което не мога да позволя да се случи.

— Но, Лий…

— И затова ще те помоля да мотивираш мнение, че „Барън стюдиоуз“ не бива да финансира този проект.

Той я зяпна като ударен от гръм:

— Ама, Лий, току-що ти казах, че няма никакви проблеми! Не разбирам, това е страхотен ръкопис, ще стане бомба филм. Боже мой, та това е проектът на собствения ти съпруг! Как можеш да го проваляш?!

Погледът на Лий стана леденостуден, думите й — отсечени:

— Аз обясних позицията си. Така че, ще напишеш ли мнението, или трябва да моля друг адвокат от отдела да ми свърши тази работа?

Раменете на Зимърмън видимо хлътнаха, когато се надигна от стола си.

— Разбира се, че ще го направя.

Лий кимна, изглеждаше хладно доволна, макар сърцето й да биеше така силно и учестено; струваше й се, че ще получи удар.

— Благодаря ти. О, и Уилиъм…

Той се обърна от прага:

— Да?

— Бих искала да запазя в тайна тази среща, ако нямаш нищо против.

Интелигентните му кафяви очи изучаваха лицето й:

— Разбира се.

В мига, в който остана сама, Лий започна неудържимо да се тресе. Като бе погазила всички правила на своя живот, тя бе спасила живота на Матю. Но на каква цена?