Джоан Рос
Тайни грехове (27)

3.

Май, 1973 година

Лий седеше до Ким, зад нея стоеше Кристофър Бърк и продуцентът и режисьорът наблюдаваха как монтажистката вършеше своето вълшебство на монтажната маса. Къси разговори насичаха непрестанното въртене и щракане на релсите. Зад тях радиото на Ким беше нагласено на станция, която излъчваше изслушванията по аферата Уотъргейт, които най-после бяха започнали.

— Аз съм направо великолепен гений — обяви Бърк.

— И скромен при това — отбеляза Ким.

— Скромността е за несретниците.

— Е, такова описание наистина не ти приляга — обади се Лий; когато Матю се появи на малкия екран, тя усети как сърцето й се сви. — Мисля, че те чака нов Оскар, Крис.

— Разбира се, любов моя. Означава ли този вот на доверие към мен, че вече не ми се сърдиш?

— Не ти се сърдех, просто отбелязах, че си надскочил бюджета.

— За да създам шедьовър.

Може би не шедьовър. Но режисьорът бе постигнал повече и от най-големите надежди на Лий.

— Добър е.

— Ще спечели наградата за най-добър филм. За най-добър режисьор. И — издума той, като се пресегна да разроши лъскавата черна коса на Ким — за най-добър монтажист.

— Благодаря за кокала — измърмори Ким, като върна нагоре лентата на сцената, където Райдър Лонг бива убит след продължителна престрелка с полицията, с Интерпол и с агента от ФБР, игран от Брендън Фаръдей, който проследява двойката до Барселона.

— Хей, миличка, ти си свършила забележителна работа. Разбира се, помогна ти това, че ти предоставих почти съвършен филм от самото начало. — Златният му Ролекс иззвъня. — Съжалявам, госпожици, но трябва да изчезвам. Имам важна среща.

— Среща, друг път! — продума Ким, след като Бърк си бе отишъл. — Чух го да си уговаря чукалък с една от статистките в онзи космически боклук, дето се снима на седемнайсета площадка. Този човек е само една неспирна машина за чукане; изумена съм, че изобщо е в състояние да завърши филм.

— Мълвата е, че той ергенува по време на снимките, за да съхранява творческите си сили за работата.

— Нищо чудно, че е диктатор на снимачната площадка! А колкото до това, че ми дава съвършен филм, при толкова километри лента, достатъчни да стигна до луната и да се върна, навярно този тип бърка каши повече от който и да е друг режисьор. Макар че трябва да призная: повечето кадри са блестящи. — Ким спря на сцената с Мариса, коленичила пред проснатото тяло на Матю, сълзите се лееха изобилно от искрящо зелените й очи. — Вярваш ли, че Бърк може да устои на това?

— Има мъже, които могат да устоят на зова на сестра ми.

— Посочи ми поне трима, стига да не са гейове или евнуси.

— Ще посоча един. Матю.

— Той ще се върне, Лий.

Ким беше единствената, на която Лий бе разказала за романа си с Матю. Беше и единствената, която знаеше колко болезнено Лий преживява всичко.

— Минах край къщата му отново миналата вечер — призна тя.

— И?

— Съседката му — това разкошно същество, дето прилича на децата-цветя от шейсетте — седеше на верандата си и я попитах дали го е виждала. Тя ми каза, че е заминал за Мексико през деня, когато се е върнал от Европа… Май го познава добре.

— Точно колко добре?

— Достатъчно добре, за да проведем доста разпален разговор за нежеланието на Матю да се обвързва.

— Това между теб и Матю не е било обикновен флирт, Лий.

— Така смятах и аз. Но може би съм грешала. — Тя въздъхна. — Господ знае, че не съм специалистка по увлеченията, а по наше време всички приемат секса много по-нехайно.

Всички, освен нея, несъмнено.

— Питала ли си Корбет дали няма вести от Матю?

— Разбира се. Всичко, което той знае е, че Матю отказва да мисли за нови роли, казал е, че се връща към работа и че ще се обади на Корбет, когато има какво да му предложи за четене. Когато му разказах за Мексико, Корбет предположи, че Матю просто иска да се усамоти някъде, където би могъл да пише, без да се разсейва.

За това ли я смяташе? — питаше се Лий. — За разсейване? Като пренебрегна познатата болка, която стисна сърцето й, тя отново се съсредоточи върху екрана.

— Нека видим това отново. Този път от празноглавото застрелване на Мариса.

 

 

— Какво, мамка ти, искаш да кажеш с това избягал е!?

Джошуа крачеше из своя кабинет, зачервеното му лице отразяваше гнева му.

— Хей, мистър шефе! — възкликна Джеф, като вдигна ръце в жест на самоотбрана. — Стига си пуфтял, става ли? Ченгетата го търсят. Не може да припари и на сто километра от границата.

— Ти по-добре се моли на дявола да е така — изръмжа Джошуа.

— Хей, ще прескоча и сам ще намеря градския, ако искаш!

— Искам да стоиш настрана от това, по дяволите! Ти си накъкан, Мартин.

И без това беше достатъчно лошо, че Лий бе разбрала за пътуването на Сейнт Джеймс до Мексико и се бе свързала с консулството; сега на практика тя обмисляше дали сама да не отиде до Ескондидо.

— Боже мой, не е моя вината, че проклетите мексиканчовци са го оставили да избяга! — оплака се Джеф и избърса нос с опакото на ръката си.

Шибаното хлапе беше слаба работа. Безсилно. Единственото, за което му пукаше, беше да си намери някой да го ослепи и да го води за ръчица. Беше глупост да се обръща за такова важно нещо към такава долна измет. Лицето на Джошуа потръпна от отвращение.

— Просто изчезвай оттук! — изръмжа той. — Имам работа.

Веднага щом остана сам, Джошуа извади найлоново шише „Маалокс“ от чекмеджето на бюрото си и изля съдържанието в гърлото си. После посегна към телефона.

Къде ли щеше да е днес, ако не беше научил колко е важно винаги да има резервен план!

 

 

Дрян. Бум. Бам. Прииждащата артилерия стенеше от кървавочервеното небе. Маймуните и птичките пищяха по дърветата, обхванати от пламъци; всички край него крещяха от болка. Мърморкото до него бе улучен от шрапнел в лицето и Матю с ужас гледаше как чертите на селското момче от Айова се превръщат в буца червена глина.

Потеше се. Дрехите му бяха вир-вода; струи солена влага се стичаха по лицето му. Матю зърна мъж и жена да спорят разгорещено. Но нещо не беше в синхрон. Те говореха на испански, не на виетнамски. Преди да схване какво става, тъмен облак помрачи съзнанието на Матю и кошмарът продължи. Ярко оцветен.

 

 

От отпътуването на Матю бяха изминали три месеца, когато Лий отново спря пред къщата му. Щом видя паркираната на пътеката кола, сърцето й потъна. Беше нова Тъндърбърд с гюрук, с мексикански номер от Соноран.

— Си? — Жената, която отвори вратата, беше мексиканка на около двайсет и пет, оформеното й тяло беше облечено със стегнати бели джинси и с червено пончо. Косата й представляваше объркана маса от черни къдри, очите й имаха цвета на прясно препечено кафе. Тя се намръщи, когато зърна Лий, рязка и строга в кремавия си костюм от Шанел, застанала на прага.

— Тук съм, за да се видя с Матю.

— Матю не си е вкъщи. Довиждане.

Тя се опита да хлопне страничната врата, но Лий беше по-бърза и сграбчи вратата за рамката.

— Почакайте!

— Казах ви, Матю не си е вкъщи.

Първата мисъл на Лий беше, че Матю е използвал част от новозаработените си пари, за да си наеме прислужница. Но в тази жена имаше нещо, нещо в стила на обличане, нещо в свойското произнасяне на името му, което предизвика надигаща се тревога в гърдите й.

— Но той в града ли е?

— Си. Но не си е вкъщи.

— Може ли да вляза и да почакам?

Жената не помръдна:

— Какво искате от ми еспозо!

Макар Лий да бе работила с испанския, беше сигурна, че не е дочула добре:

— От вашия какъв?

— Матю е ми еспозо. Мой съпруг.

Не. Не можеше да бъде.

— Не вярвам!

— Ес вердад^[1]. — Младата жена съчувствено поклати глава. — Почакайте!

Тя се скри в къщата и остави Лий главозамаяна на прага. Долу на плажа група темпераментни волейболисти си подвикваха приятелски закачки един другиму, гласовете им отекваха като далечно ехо в ушите й. След миг жената се върна.

— Това е съпругът ми — натърти тя, като пъхна една снимка в ръката на Лий.

Сякаш времето бе спряло в този миг. Миг от филм, помисли Лий, вторачена в двойката от фотографията. Жената беше облечена с надиплена конфекционна сватбена рокля, с корона от цветя върху тъмната си коса. Очите й, вдигнати нагоре към Матю, преливаха от любов. До Матю беше още един мъж, явно свещеник, ако се съдеше по черната му риза и по високата му бяла яка.

Действителността се стовари върху Лий със силата на сеизмичен трус.

— Съжалявам, че ви притесних — успя да смънка тя през стиснати зъби.

Усещаше главата си лека. Сякаш щеше да припадне. Но това беше смешно! Тя никога през живота си не беше припадала!

Жената сви рамене:

— Няма проблеми. Ще кажа на съпруга си, че сте идвала да го видите. — Тъмните й очи се разходиха продължително и преценяващо по Лий. — Не знам името ви.

— Няма значение — смънка Лий, докато слизаше по фасадното стълбище; чувстваше се странно изгубена, сякаш вече не можеше да познае къщата на Матю и не можеше да проумее как се е озовала тук. — От сега нататък няма значение.

Беше само кошмар, каза си Лий в колата. Един от онези ужасяващи кошмари, в които демони те преследват в тъмата и а-ха да те сграбчат, ти се събуждаш здрав и читав в собственото си легло.

По-късно през същата тази вечер, докато седеше на балкона си и съзерцаваше как осветените от луната води безмилостно шляпат пясъка, Лий уви ръце около себе си в напразен опит да задържи болката и самотата вън, а сълзите — вътре.

 

 

Въпреки популярността на бляскавите премиери, Лий предпочиташе малките предварителни прожекции. Предпочиташе филмите й да се гледат първо от човеци със сърца — от истински хора, които са си платили с истински пари. Като се промъкна на задния ред на едно кино в Портлънд, Орегон, Лий нервно очакваше реакцията на публиката спрямо „Опасен“.

Когато любопитството им беше задействано от първата сцена, макар още да вървяха началните надписи, Лий започна да диша малко по-леко. Вниманието им остана приковано към екрана, а деветдесет минути по-късно, когато престъпникът Райдър Лонг и неговата вече доброволна заложница (която използваше пушка с рязана цев) успешно ограбваха френския филиал на Кредитната швейцарска банка, настроението беше съвсем наелектризирано.

Тогава дойде сцената, която успя да омагьоса — прецени Лий — цялата зала.

— Не мога да повярвам, че го направихме! — възкликна Мариса/Марилин, когато тя и Райдър влязоха в спалното купе на нощния влак, който щеше да ги отведе от Париж в Барселона. — Не мога да повярвам, че аз го направих! Господи, беше чудесно! Това беше най-вълнуващото нещо, което някога съм вършила!

Очите на Мариса блестяха като току-що шлифовани изумруди, лицето й руменееше и тя трептеше от възбуда като породист кон на старт.

Матю/Райдър се бе облегнал назад със скръстени на гърдите ръце и я гледаше как танцува във възтясното купе:

— Мислех, че чукането с мен е най-вълнуващото нещо, което някога си вършила.

— Е, разбира се — съгласи се тя, докато дърпаше ципа на кожената чанта, а влакът потегляше от гарата. — Това се разбира от само себе си. Но обирането на банки определено е съвсем близо до него. — Тя обърна чантата и я раздруса; изсипа се водопад от цветни банкноти, който заля тясната койка. — Само погледни това, Райдър! — въодушеви се тя, като вдигаше с шепи парите и ги пресяваше през пръсти като пясък. — Тук трябва да са един милион франка! Най-малко. — Тя захвана да рови из тях. — Искаш ли да делим сега? Или по-късно? След като се настаним в хотела в Барселона?

Райдър вдигна рамене:

— Не съм толкова сигурен, че трябва да ги делим.

— Но ти обеща! Поравно, така каза.

Отново раменете му, наметнати с черен рибарски потник, се повдигнаха и отпуснаха.

— Смятах, че ще ни бъде по-забавно, ако се поборим за тях.

— Да се борим? Канадска борба?

— Ъъ. Истинско боричкане.

— Добро хрумване — засмя се Марилин, убедена, че той я поднася. — В кал или на тепих?

— Всъщност мислех си за койката. Или за пода. Но съм готов да приема всичко, което би могла да предложиш.

Очите й се разшириха. Учудване, поръбено с тревожно изкушение, се занадига в живите им зелени дълбини.

— Не се шегуваш, нали?

— Би трябвало досега да си ме опознала достатъчно добре, за да знаеш, че никога не се шегувам — каза кротко той. — Особено, когато става дума за пари. И тъй, какво ще кажеш? Един туш. Победителят взима всичко.

Последва дълго, умислено мълчание, нарушавано само от тракането на колелата по релсите.

— Но аз не знам да се боря! — Тя се изсмя късо и нервно. — Нямаше такава точка в класа ни в „Танцовата академия“ на мадам Фонтейн.

— Не се безпокой! — Той свали потника си през глава. — Веднага ще му хванеш цаката. Много прилича на секса. Само че този път заплащането е по-добро.

— Все пак не смятам…

— Единственият проблем е, че си много навлечена.

Марилин не помръдваше. Той бързо, сръчно разкопча блузата й, смъкна я и я захвърли на пода. Когато Райдър се пресегна, тя отрони къса въздишка в очакване на неговото докосване, но вместо това ръката му я подмина и загреба цяла шепа банкноти от парите, разстлани по койката.

— Само си помисли! — предложи той меко, като галеше шията й със стиската. — Всичко това може да е твое. — Прокара парите надолу по склона на гърдите й, по бродирания ръб на копринения й комбинезон. — Всичко, което трябва да направиш, е да ме тушираш. Веднъж.

— Но ти си много по-силен! — оплака се тя, трепереща от нетърпение и страст. — Няма да е честна битка.

Като допря с пръст рамото й, той отметна една от презрамките на комбинезона й.

— Ще използвам само едната си ръка.

Той беше леворък. Тя вдигна поглед към него, после го сведе към парите.

— Ако използваш дясната, смятай сделката за сключена.

Устните му издърпаха и другата презрамка; коприната с цвят на слонова кост се плъзна малко надолу.

— Закоравяла си, лейди.

Дишането на Марилин беше учестено.

— Имах добър учител.

— Я да видим точно колко добър.

Без предупреждение той я събори грубо върху койката, мушна дясната си ръка в косата й и я целуна дълбоко и продължително. Тя сякаш бе на ръба да се подчини на страстта, която растеше в нея от мига, когато подкараха лудо от банката към гарата, но изведнъж си спомни предизвикателството на Райдър.

— Не е честно да ме разсейваш!

Като се изтръгна, тя подпря с всички сили гръдния кош на Райдър, силейки се да го повали по гръб. Когато го възседна и започна да натиска с длани раменете му, полата й се запретна високо по голите й бедра.

— Победих! — извика тържествуващо тя.

— Така си мислиш!

Само с едно движение, толкова гъвкаво, толкова бързо, че бе неуловимо, Райдър се обърна и я просна. Като я захвана в ножиците на краката си, той провря ръка под полата й и изтръгна тихо мъркане на удоволствие.

— Урок номер едно — каза той: — прекомерното доверие може да се окаже голяма грешка.

— Райдър, моля те!

Тя дишаше тежко като звяр, докато той беше като скала; но Марилин още не бе готова да се предаде. Зад големия прозорец френският пейзаж проблясваше в движение, призрачноблед под лунната светлина.

— Дай ми само минутка да си поема дъх! — примоли се тя мило.

— Предай се, и ще имаш време колкото щеш!

Той разхлаби менгемето на хватката си достатъчно, за да може тя да се изплъзне.

— Веднъж един ми каза, че прекомерното доверие може да се окаже голяма грешка — задъхано каза тя. — Не си победител, Райдър. Още не!

Тя беше коленичила, косата й — дива влажна бъркотия върху голите й рамене, гърдите й се надигаха от напрежение. Кожата й, намазнена от потта, блестеше перлено на струящата лунна светлина. Очите им се кръстосаха.

Един мъж, през две места от Лий, изохка. Зад нея една млада жена въздъхна.

Като пое дълбоко дъх на пресекулки, Марилин изкрещя и се хвърли към Райдър като дива котка.

Те се вкопчиха и се затъркаляха върху юргана на койката, сякаш оковани един за друг, пъргава плетеница от ръце и крака. Плът о плът, страст, която извира от всяка блещукаща пора. Уста в уста: горещи, отворени, жадни. Новополепнали банкноти покриваха кожите им. Острата брада на Райдър дращеше меката кожа от вътрешната страна на бедрото й; дългите нокти на Марилин очертаваха червени дири по гърба му. Като се подрусваше и тресеше, и се накланяше на завоите, влакът препускаше неотвратимо към Пиренеите.

За дълго, неизмеримо дълго, обективът на камерата не се застоя на едно място. Скачаше от Райдър на Марилин и обратно. Дълъг кадър. Райдър в близък план. Марилин в близък план. Кратко задържане върху шестоъгълното огледало над мивката, което отразяваше синусуидните движения, напомнящи танц, докато двойката се гърчеше, извръщаше, сливаше, разделяше, създаваше нови форми, нови проекции в ослепяващ калейдоскоп от образи и усещания.

И макар да бе виждала снимките безброй пъти и да бе седяла покрай Ким, докато тя превръщаше натрапчивите еротични кадри в ослепително чувствени сцени, Лий се улови, че е обзета от общото настроение. В киното беше тихо. Но нещо жужеше във въздуха. Въдворено, почти предкритично напрежение.

Марилин беше на четири крака и се полюшваше в съзвучие с вагона, когато Райдър я възседна като грамаден лъв. Царят на животните, помисли си Лий с познатата болезнена захапка на сърцето.

— Победих! — изръмжа той.

Като надвеси войнственото си тяло с ответен еднорък натиск, той притисна измореното й, простряно по очи тяло върху юргана; искаше подчинение.

— Да. — Като се мъчеше да напълни дробовете си с въздух, тя се гърчеше под него, умоляваща, предумваща, смееща се и мъркаща едновременно. — Дяволите да те вземат, Райдър Лонг, знаех си, че това няма да е честно състезание!

— Кажи го!

— Ти победи, да му се не види! Стига ли?

— Стига.

Само това чакаше. Като я обърна по гръб, той приклещи ръцете й над главата й с дясната си ръка. С лявата си загреба шепа смачкани банкноти и ги пръсна отгоре й. Очите му бяха напрегнати, тъмни, опасни. После, като смъкна ципа на полата й, той започна да я изхлузва надолу.

Когато сцената притъмня до черно (нещо, против което Кристофър Бърк буйно бе протестирал, но за чиято необходимост Лий бе настояла, за да предпази филма от класифицирането му с някой убийствен хикс^[2]), омаяната публика най-после въздъхна дълбоко и облекчено.

Когато след петнайсет минути напускаше киното, Лий знаеше, че мечтата на сестра й, която Мариса бе лелеяла цял живот, се бе сбъднала. Защото вече нямаше съмнение: когато „Опасен“ тръгне ударно по екраните, Мариса Барън ще е звезда.

 

 

Две седмици след предварителната прожекция в Портланд, Лий изскочи от леглото си като зомби. Беше обичайно топла калифорнийска пролет, но на нея й беше по-студено откогато и да било. Студено и вцепеняващо. Кошмарите се бяха върнали отново, по-живи, по-плашещи от всякога.

— Тревожа се за теб — каза Джошуа, когато тя спря ягуара си до неговото порше на паркинга на „Барън стюдиоуз“.

— Тревожиш се за мен? — попита тя отчуждено, осъзнавайки, че не може да си спомни как се стига до студиото откъм Санта Моника.

— Не си на себе си.

— Глупости! Само бях малко разсеяна.

— Беше твърде очевадно. Вчера следобед ми се обади Ед Дейвидсън.

— Ед? Застрахователят ни?

— Каза ми, че са ти друснали много глоби за превишена скорост през последните четиринайсет дена.

— Три, ако броим и тази от снощи.

— Три глоби за две седмици!?

Лий сви рамене.

— В Калифорния всички карат бързо.

— Но ти не го правеше.

— Може би наваксвам пропиляното време — подхвърли тя, като не искаше да признае, че се бе изненадвала всеки път, когато червените и сините лампи на пътната полиция се появяваха в огледалцето й за обратно виждане.

Сякаш караше на автопилот, усещане, явно споделяно миналата нощ и от полицая, който изиска от нея да даде алкохолна проба. Не беше пила, разбира се. Лий нямаше нужда от изкуствени опиати, мозъкът й беше напълно годен сам да си въздейства вцепенително.

Джошуа я гледа дълго.

— Добре, ако караш както напоследък, ще останеш без шофьорска книжка. Или ще свършиш в моргата. Струва ми се, че имаш нужда да се махнеш.

Същото й говореше Ким от сума време.

— Не искам отпуск.

Тя не добави, че работата бе единственото, което я опазваше от умопомрачение.

— Кой говори за отпуск? Говорех за работа.

— Каква работа?

— Трябва ми продуцент на място за снимките на „Арабски нощи“.

„Арабски нощи“ беше филм по историята на Аме Дюбюк де Ривери, обикновено момиче, заловено от корсари и хвърлено в харема на Големия турчин. Беше от старомодните епоси, с които „Барън стюдиоуз“ бе известно. Бяха планували да го снимат в Египет, когато избухна шестдневната война и задържа принудително проекта на рафта шест години. Докато Лий не възроди идеята за филма, като предложи да го снимат в Обединените арабски емирства, новооснована, богата на петрол федерация край Персийския залив.

— Какво се е случило с Питър Фаулър?

— Проклетият глупак получи сърдечен удар.

— Това е ужасно! Надявам се, че не е било фатално.

— Не. Но предполагам, че след излизането му от болницата ще му се прииска да е умрял. Оказа се, че е лудувал в подземието, което той и Фрида бяха построили под сутерена на къщата си до „Пасифик палисейдс“ с една гримьорка от „Парамаунт“. Из града се говори, че когато Фрида се добрала до нея, момичето останало без пукнат косъм на главата си.

Макар да предполагаше, че историята е силно преувеличена, Лий не би искала да бъде нападната от такава яка бивша актриса. Темпераментът на Фрида Фаулър беше пословично известен. Както и колекцията й от краварски камшици.

— Наистина съм в затруднение, принцесо. Снимките за филма по график трябва да започнат до пет дена, а ето че нямам продуцент на място.

Продуцент на място беше кръстоска между надзорен продуцент, или продуцентски мениджър, и гувернантка, отговорна за всички дребни ежби, които възникват по време на снимането на филм. Беше невероятно трудна работа, която изискваше продължително внимание към детайлите. А точно това й трябваше, реши Лий.

— Добре. Приемам.

— Ти ми спасяваш живота! — Джошуа се усмихна със задоволство. — Запазих си свободата да подбера някакъв символичен жест, с който да те възнаградя.

— Знаеше, че ще се съглася, нали?

— Знаех, че никога няма да наскърбиш своя старец.

Увитото в синя опаковъчна хартия пакетче съдържаше съвършено кръгъл пръстен с черна перла, която подхождаше на обиците, които Джошуа й бе подарил миналото лято. Като сложи пръстена на ръката си, Лий не си даде труда да отговори на изключително доверителното изявление на Джошуа.

Нямаше нужда; така или иначе си беше самата истина.