Джоан Рос
Тайни грехове (2)

1.

1972

Беше петъчен следобед през късния юли — през горещниците — и Градът на Ангелите^[1] беше в хватката на най-лошата топлинна вълна за последните петдесет години. Горещи трепкащи вълни се надигаха от асфалтираните магистрали, излъчваха се от огледалните повърхности на сградите в търговския център и превръщаха всичко живо в дрипа. Безмилостните рекордни температури бяха страхотен уравнител и доказваха, че всички — от привилегированите знаменитости в Бевърли хилс^[2] до непълнолетните ловци на автографи, които се скитаха из Сънсет булевард^[3] върху сандали с невъзможно високи подметки — всички се потят.

Онези, които можеха да избягат по-рано от работа, се юрваха надолу към плажовете като леминги^[4]. На плажа Зума златисти момичета с тесни като синджирчета бикини играеха волейбол с момчета, чиито класически телосложения напомняха статуса на гръцките богове. На прославения плаж Мъсъл, отдадени на физическото заякване младоци работеха да надминат съвършенството, докато наблизо хиляди загорели, зашеметяващо стегнати полуголи хора се бяха проснали върху искрящо жълтите акри пясък като превъзходно месо, което цвърти на гигантска скара.

На щатския плаж Малибу сърфрайдърз сърфът беше безспорният цар. Млади мъже покрай малцината жени, които се осмеляваха да нахлуят в тази господствана от мъжкарите сфера, се упражняваха как да изсветлят косите си на слънце и как да се перчат. Те бяха прилепили тела към дрейфащите фибростъкла и чакаха най-добрата вълна.

Докато сърфистите подскачаха върху посребрените от слънцето големи вълни, плажорите натриваха, самодоволни, по вече бронзовите си гърбове Копъртоун и планираха купоните си за през свободните дни. American Pie на Дон Маклейн и откъси от албума Hot Rocks на Роулинг стоунс гърмяха предизвикателно от портативни радиоприемници.

За тези архитипове на слънчевите калифорнийски митове плажът беше не само дом. Той беше олицетворение на Безкрайното Лято.

Матю Сейнт Джеймс беше на море още от обед. Днес бе дошъл на плажа, за да прогони едно дълбоко познато чувство, което се бе заселило в него, откакто се помнеше — низка, тътнеща злоба, като вулкан, който е на ръба да изригне. През младежките му години тази ярост водеше до многократни юмручни разправи; вече помъдрял, сега, на двайсет и осем, той реши да изчисти демона от себе си с настървена и често опасна физическа активност. Да предизвикаш всеобхватната мощ на морето, отговаряше идеално на това правило.

След пет часа ръцете и краката му го наболяваха, тялото му беше покрито с морска сол, а над лявото му око имаше резка — там, където го бе ударил сърфът му след зашеметяващия прилив, който го запрати в тонове клокочеща вода и пясък. Матю не беше се уплашил; той бе оцелял след две военни похождения във Виетнам; чувстваше се учудващо непобедим. След като бе изплувал, бе докопал сърфа си и бе яхнал следващата вълна, която го откара чак до брега.

Сега, когато нови и нови сърфисти бяха надошли да се присъединят към него върху тюркоазените вълни, Матю реши, че денят си го бива. Никога не се беше отъждествявал с тези чисто и просто възстановяващи се сърфисти. Освен това имаше да работи тази вечер и някак не вървеше да се появява в Бевърли хилс с пясък в шортите.

Той нагази през водата към брега с ленива походка, като поклащаше бедра. Вместо чувалоподобните хавайски плувки, по които си падаха повечето сърфисти, Матю носеше чифт черни Спийдоуз, които не оставяха много на въображението, дори когато караха момичетата да жадуват за още.

Нимфетки на възраст за задомяване, които приличаха на момичетата от крайпътните плакати в Южна Калифорния, надвесваха своите намаслени гърди, протягаха дълги лъскави нозе, облизваха намазаните си с вазелин устни. Тези, които бяха успели да научат името му (което не беше лесно; вървеше приказка, че той е абсолютен единак), му подвикваха и получаваха в отговор само неопределено помахване. Матю Сейнт Джеймс не беше от плажните плейбои.

— Мамка му, градски, ама ти си адски добър! — възкликна мускулест младеж със сини бански и избеляла сива фланелка с надпис Sex Wax.

Матю метна сърфа си и плонжира в топлия пясък.

— Къде си се научил така да яздиш вълната?

— Виетнам.

Той взе предложената му от Джеф Мартин бира и като я отпуши, я изля в гърлото си.

— Почти ми се приисква да съм бил на война.

— Не ти трябва. Това е скапана война; късметлия си, че си се отървал.

Висок номер за военната повинност^[5] и залавянето му от полицията с марихуана бяха успели да опазят Джеф Мартин от задължителната военна служба.

— Сигурно е така — кимна Джеф, като лекомислено си представяше онези пръчици за ориз. — Все пак страна, чиято главна индустрия са наркотиците, не може да е толкова лоша.

Като се облакъти назад, той се загледа в една блондинка, която на няколко крачки от него тъкмо се обръщаше по гръб. Когато незатегнатата горница на бикините й се изхлузи, той зърна две скокливи цици, които оцени с осмица по личната си скала от едно до десет.

— Въпреки масовата представа, Виетнам не е само сърфуване, наркотици и момичета по баровете.

Матю смачка празната кутия Куърз в дланта си, хвърли я в близкия зелен варел с висок лупинг и веднага се пресегна към охладителя за още една.

Ако не беше повикан във флота, където му обещаваха да платят учебната такса за колежа, когато (ако) се върне от Виетнам, никога, ама никога не би се записал доброволец. Не че щеше да му се размине. Неговото собствено, доста непълно, младежко досие включваше сбивания, бягане от училище и от дома с почти монотонна последователност. Нямаше нищо, заради което военните да го отпратят. А със сигурност не беше от онези богопомазани богаташки дечица с могъщи бащи, които знаеха чия ръка да мляснат и кои струни да подръпнат.

Матю Сейнт Джеймс не познаваше баща си. Като в истинска холивудска мелодрама, на три месеца той бе подхвърлен в картонена кутия на стълбите на католическата църква Сейнт Джеймс. Забодена върху синята бланка за получателя, се мъдреше бележка:

Повече не мога да се грижа за сина си. Моля ви, намерете му дом с хора, които ще го обичат. Благодаря ви и Бог да ви благослови.

П.П. Името му е Матю.

Тъй като друго име не бе дадено, социалните работници кръстиха бебето Матю Сейнт Джеймс и го настаниха в момчешкото общежитие Сейкрид харт, където, неосиновим без подписа на майка си върху купища официални формуляри, той живя през следващите седем години.

С вродена неспособност или с нежелание да приеме живота, без да задава въпроси за своята несрета, Матю стигна до страховитите съботи, когато влизаше в тъмната, облицована с кадифе изповедалня и изреждаше детските си грехове на някакъв суров, целомъдрен свещеник, който го осъждаше на дълги следобедни самонаказания. Докато другите момчета се наслаждаваха на калифорнийското слънце вън, Матю седеше на колене в параклиса и рецитираше литании^[6] по Привет, Мария и Нашите отци.

Единственото светло петънце в живота му беше сестра Джуд, която бе проявила особена привързаност към Матю от първия му ден в Сейкрид харт. Тя го люлееше да заспи, бършеше сълзите му, скришом му носеше Фиг Нютънки^[7] за тайни среднощни закуски. Тъкмо тя го научи да чете, да отронва няколко прости акорда на китара и да играе бейзбол — когато хукнеше за базата, тежките й черни поли бясно се вихреха около глезените й.

Но най-важният урок, който му преподаде сестра Джуд, беше за силата на любовта. Всяка нощ, когато се надвесваше, когато разчесваше тъмната му коса назад, за да открие челото, и го целуваше нежно, той вдишваше свежия, чист аромат на сапун Айвъри и усещаше как сърцето му се разширява в гърдите. За Матю сестра Джуд беше самата Любов.

За нещастие той твърде малък разбра, че любовта може бързо да отплава. Когато пожар унищожи интериора на сиропиталището от червени тухли малко след седмия рожден ден на Матю, щатът Калифорния издаде декрет, че ще е по-добре момчетата от Сейкрид харт да бъдат настанени в нормални семейни гнезда.

Това решение изправи Матю до въртящата се врата на калифорнийската система на осиновяване и той бе подмятан от къща на къща, от училище на училище. През петдесетте, когато телевизията определи американското семейство като клетка на обществото, Матю беше явен аутсайдер. Той бързо стана мишена на другите хлапета, а Джими Колинс, шопароподобен четвъртокласен побойник с подли кривогледи очи, пръв го нарече копеле. Подигравката, мигновено подета от верноподаните обожатели на Колинс, преследваше Матю години наред и разпалваше тлеещата в него ярост.

 

 

В Бевърли хилс френската резиденция на Джошуа Барън беше скрита зад високи каменни стени. В средата на фасадната стена имаше чифт островърхи тежки железни порти. В средата на всяка порта изпъкваше филигранна корона, разположена над винетъчни букви, които изписваха Барън. Черно-бели табелки от двете страни на всяка от електронно управляваните порти предупреждаваха, че натрапниците ще се сблъскат с кучета убийци и с ответна стрелба. Табелките, de rigueur^[8] за този квартал, в Бевърли Хилс съответстваха на гостоприемните рогозки пред прага, слагани другаде.

Зад портите японски градинари бяха окастрили тучната смарагдова ливада, която би могла да се удвои до размерите на игрище за голф. Работници, облечени с комбинезони с оранжеви букви на гърба, вдигаха огромна тента на жълти и бели ивици над градината, докато отговарящият за басейна обираше розови листа от трептящата синя повърхност на водата.

Вътре във вилата Лий Барън спокойно поучаваше един истеричен цветар:

— Дейвид, трябва да се вземеш в ръце! Катастрофата, която ти се привижда, просто няма да я има.

Дейвид Томас прокара чувствителните си пръсти с маникюр през отъняващата си коса. Сърцето му препускаше с милион километра в час — Господи, какво не би дал за един валиум начаса — и той виждаше как цялата му кариера се срива в калта.

— Ама че оптимистка си, Лий, скъпа! — отвърна той, като махна с ръка към една маса, на която две дузини подбрани вази Бакара стояха празни. Празни! — Може би не си ме чула, душице. Охладителната инсталация на камиона се повреди; всичките ми прекрасни рози Стърлинг силвър погинаха. Затриха се. Капут. Свършено е с тях. — Той се строполи на един фин позлатен стол. — Точно както и с мен. Свършен съм. Какво да правя? Репутацията ми ще бъде абсолютно разбита. Ще трябва да се преместя в Бърбанк. Или, не дай боже, в Енсино!

Лий хвърли поглед върху часовника си; нямаше време за театралниченето на Дейвид. Джошуа Барън държеше на перфектността и Лий винаги бе сторвала всичко, което е по силите й, да не го провали.

Тя беше домакиня на бащините увеселения, които главата на «»Барън стюдиоуз“" обичаше да тъкми от нейния шестнадесети рожден ден насам, само дни след смъртта на майка й. Тъй като бракът между родителите й беше сключен за икономическо и обществено удобство, преждевременната катастрофа на спортния мерцедес, която отне живота на Сигни Барън по криволичещия път към тяхната колониална къща на плажа в Малибу, не беше достатъчна причина купоните да се отменят за след месеци.

Обаче липсата на истинска домакиня беше обезпокоителна — докато той не се вгледа отново и продължително в Лий. За щастие първородната му дъщеря притежаваше излъчването на спокойна самоувереност, за мнозина непостижима цял живот. Впрегната в работа, Лий се вписа в ролята така добре, че девет години по-късно продължаваше да привнася онзи съвършен женски усет, който според Джошуа беше животворен за неговите обществени срещи.

— Дейвид — Лий положи длан върху ръкава на бледоморавото ленено сако на изперкалия цветар, — не е дошъл краят на света.

Той погледна нагоре към нея с мрачни, скръбни очи:

— Лий, скъпоценна моя, виждала ли си изобщо някога Енсино? В тамошните ресторанти, впрочем, поставят пластмасови цветя на масите.

Той потръпна драматично при тази ужасна мисъл.

Лий си спомни разнежено своя любим италиански ресторант с неговия уютен декор: Колизеумът на стенопис, свещи в бутилки от Кианти^[9], изкуствени лозови листа, увити около бели асми.

— Няма да свършиш в Енсино, скъпи Дейвид. Отгоре на всичко ти си твърде-твърде важен. Та никой от нас нямаше да знае какво да прави без теб!

— Наистина ли?

— Наистина. А сега — за тази малка несполука…

— Несполука? Как може да наричаш смъртта на почти триста рози несполука!

— За другиго сигурно щеше да е беда — съгласи се тя, — за някого без твоите изключителни дарби. Но аз знам, че ти можеш да се справиш. Просто трябва да смениш розите с нещо друго.

— Да подменя двадесет и четири дузини рози? През следващите два часа? С какво?

Той не беше напълно убеден, но на Лий й се стори, че чува как зъбчатките се завъртат в русата му глава.

— Все още имаме каспии — предума го тя мило. — И бебешкото дихание^[10]. Ето ти за начало. С какво друго можем да обкичим празненството?

Дейвид се почеса по окосмената брадичка, сякаш обмисляше въпроса й.

— Навярно бих могъл да разположа малко момини сълзи.

— Обичам момините сълзи.

— А по това време на годината има и много диви маргаритки.

— Те са ми най-любимите.

— Ако веднага се хвана за телефона, струва ми се, че ще мога да докарам няколко дузини тигрови лилии.

— Идеално; аранжировката ще наподобява пролетта.

— Би трябвало да са нехайни, дори своенравни. — Очите му се просветлиха от съзидателен огън. — Като свеж априлски бриз, идеален за тези отъпяващи горещини. Ей, утре сутринта всички цветари в града ще копират изгледа!

Лий разбра, че тревогите й са загърбени, когато той я целуна топло по двете бузи.

— Безценна моя, ти си истински гений!

— Не аз. — Усмивката на Лий се отпечата в спокойните й сиви очи. — Ти си геният, Дейвид.

— Знам — изклокочи Дейвид и припна да върти телефони.

Още една предотвратена катастрофа. Лий тъкмо се поздравяваше, когато внезапно краткият покой бе разпръснат от пронизителен трясък на тенджери, последван от викове и наниз тлъсти ругатни, достатъчно яки, за да почервенее въздухът в хладилниците. Като преглътна въздишката си, тя пое към кухнята.

 

 

— Ало, Мат! На теб говоря, човече! — обидено провлече Джеф, като размаха ръка пред лицето на Матю. — На коя планета си се зареял?

Матю върна мислите си в настоящето:

— Извинявай. Мислех си за нещо.

Той сви рамене. Матю не бе споделял миналото си с никого, а не се и канеше да начене пред този домогващ се плажен актьор. С непресъхваща енергия. Ако някъде в града можеше да се заработи и една кинта, Джеф навярно щеше да опита да се натресе в далаверата. Матю познаваше такива момчета във Виетнам; повечето от тях се бяха завърнали в Щатите с торби, натъпкани на черния пазар, и с доходоносен източноазиатски канал за наркотици.

— Хей, ако не искаш да говориш за това, бомба! Само исках да знаеш, че тази вечер няма да се возя с теб. Нямам нищо против твоето возило, градски, но на това парти ще пристигна стилно. — Той се ухили. — Почакай да видиш как ще изглежда твоето приятелче в една източена лимузина. Точно като Редфърд. Ами, по-добре!

Те бяха наети да обслужват бара на някакво увеселение в Бевърли Хилс. Парите не бяха лоши, но и нямаше от какво толкова да се вълнува човек.

— Какво си направил, да не си издействал комисионна за питиетата, които ще разливаш?

— Май забравих да ти кажа, тази вечер няма да работя на бара. Закачих се за друга работа. Такава, дето струва невъобразимо повече от смесването на мартинита за банда холивудски глезльовци.

— И какво ще вършиш? Ще пробутваш трева!

— Н-нее, знаеш, че вече не я играя тази игра — излъга неубедително Джеф. — Ще обслужвам ескорта.

Повече приличаше на креватно обслужване. По едно време и Матю падаше ниско и излизаше от строя. Бидейки от мъжки пол, че и човек, при това — човек, който не търси дългосрочни обвързвания, той дори се бе предал на изкушението и бе влязъл в леглото на някои загорели, нетърпеливи и — ох! — толкова самотни съпруги от Бевърли Хилс, които го наемаха да работи за техните купони. Но дори не бе помислял да вади и петак от енергичното задоволяване на самотни възрастни дами.

— Бога ми, защо го правиш?

— Спокойно, де! Като си се знам, и без това ще чукам наляво-надясно, така че за същото може и да ми плащат. Господи, Мат, хайде не се дърпай! Половината момчетии от актьорския ни клас работят за Патси.

Матю надигна бирата си за още една дълга глътка. Вече го уморяваше да слуша колко вън от нещата е той. Може би ако Джеф бе прекарал известно време в джунглата, и той щеше да е вън.

— И коя е Патси?

— Патси Джъд. Тя работи някъде в Уилшър. Хубавото при Патси е, че си има работа само с първокласна клиентела. Ходиш на всички весели купони и бакшишите са къде-къде по-добри от онова, което би изкарал за месеци с наливане на уиски в нечии чаши. — Джеф прецени с бърз професионален поглед якото бронзово тяло на Матю. — Мамка му, щом скочиш от сърфа, и пиленцата почват да мажат крема по долниците на бикините си! Можеш да смъкнеш сума мангизи, ако работиш за Патси. Какво ще кажеш, да те представя и…

— Мисля, че ще минете без мен. Но благодаря за предложението. — Матю се изправи и отръска пясъка от краката си. — По-добре да изчезвам оттук. Все пак трябва да си напиша сцената за днес преди празненството.

— Хей, мой човек, лятото, предполага се, е сезонът на трите С: Сърфуване, Слънце и Секс — отбеляза Джеф. — И ти знаеш не по-зле от мен, че Писателският Цех на практика е с катинар на вратата. Онези асове, дето ръководят представлението, едва ли са готови да делят реална власт с един аутсайдер. Тъй че защо продължаваш да бъхтиш така здраво?

Матю метна втората празна кутия във варела и подбра белия си сърф от фибростъкло:

— Сега бързам.