Джоан Рос
Тайни грехове (18)

17.

Когато Матю мина през портите на студиото, Каръл Кинг пееше „It’s Too Late“ по радиото в колата.

— Можеш да го повториш, мила Каръл — измърмори Матю, като се питаше какво, по дяволите, го бе обладало, та да моли Лий да дойде с него на премиерата.

Не му ли стигаше, че ако трябва да е честен, прекара твърде много време да мисли за нея? Не беше ли пропилял твърде много часове, които трябваше да посвети на писането, да съзира, вторачен в белия квадратен къс хартия, как лицето й се появява върху листа?

Матю знаеше, че ако не подреди чувствата си, които изпитваше към Лий, преди полунощ, можеше да свърши много по-зле, отколкото му се щеше.

Тя беше безспорно симпатична, с нейните широки очи и руса коса, искряща като коприна под яркото калифорнийско слънце. Но той познаваше и други точно толкова симпатични жени. Тя беше интелигентна, но не повече от някои жени, които знаеше. Беше влудяващо упорита и амбициозна, когато ставаше дума за работата й, но въпреки смятаната от него за нездравословна нейна отдаденост на „Барън стюдиоуз“, колкото повече прекарваше в нейната компания, толкова повече тя го интригуваше.

Един от проблемите, размишляваше той, когато вече бе поел по изхода от магистралата на Холивуд към Санта Моника, беше, че при всичките им съвместни ангажименти Лий му бе позволила да види само върха на айсберга.

Каръл Кинг отстъпи на Джеймс Тейлър и Матю си напомни, че тъкмо невидимата част на айсберга потопи „Титаник“.

 

 

Като се усмихваше извинително на шофьора, комуто по невнимание бе пресякла пътя, Лий настани своя ягуар седан на едно място за спиране между малък спортен мерцедес 280-SL и металносив ролс-ройс със затъмнени прозорци.

Тя никога не бе проумявала привлекателността на Родео драйв, където невъзможно слаби, твърде богати жени се чудеха какво да правят, пазарувайки с пламенност, която придаваше нов смисъл на очевадното свръх потребление. Лично тя, въпреки високо ценената си професия, предпочиташе да си купува класически неща, ушити от добри платове, които би могла да носи години наред. Идеята да си купи крещяща, единствена по рода си вечерна рокля за едно-единствено тържество, винаги й бе изглеждала непонятна.

— Имам точно каквото ви трябва. — Ултра шикозната търговка, облечена с черна дреха плътно по тялото, измъкна от съседния рафт алена сатенена дреха без презрамки с бяла камбаноподобна пола. — Това ще ви стои божествено, мила.

— Дори да успея да я опазя, в което се съмнявам, още преди да е минал първият материал от кинопрегледа, ще бъда измръзнала до смърт — възрази Лий.

— Тогава какво ще кажете за тази? Такъв чудесен цвят, не смятате ли?

Смарагдовата копринена рокля за коктейли с подходящ елек от мъниста беше по близо до това, което имаше наум Лий, но цветът изобщо не ставаше.

— Със зелено изглеждам болнава.

Продавачката превключи с пъргавината на родена търговка:

— Черното винаги е на мода.

Черната, дълга до земята вечерна рокля беше скроена просто — с права пола и с тесни ръкави, захванати около китките. Но деколтето също се спускаше отпред чак до кръста, а нямаше как тя нахакано да посрещне Матю на прага с нещо толкова показно.

— Не става. — Лий започваше да си припомня своята ненавист към пазаруването.

— Вие сте достатъчно стройна, за да изглеждате великолепно в това — предложи жената, като разстла някакви къси бухнали пастелнорозови дипли.

— Това ми напомня захарен памук. — Съвсем не това беше образът, който искаше да покаже на Матю Сейнт Джеймс.

— Тези са ослепителни, не смятате ли?

С твърдо поклащане на глава Лий отхвърли газените шалвари от злато и ламе и блузата към тях.

— Ще се чувствам като отхвърлена от масовката. Липсват само седем ката воали.

Търговката не изгуби самообладание.

— Безценна моя, как можах да забравя! Получихме най-великолепната рокля тази сутрин; още е в задната стаичка. Нека ви я донеса!

Тя беше изчезнала, преди Лий да смогне да й каже, че е размислила.

— Само за вас е! — прогласи жената, като се върна с тържествуващ блясък в очите.

Тъй както се канеше да отвори уста, да се извини на продавачката за главоболието и да обясни, че в края на краищата не е влязла в магазина за нова дреха, тя мигновено и ненадейно ахна.

— Изумителна е!

Роклята, леденосин копринен „Валентино“, с фини сребристи кантове, беше най-пленителната дрешка, която Лий някога бе виждала.

— Никога не съм виждала такъв цвят!

— Кантовете са били предварително изработени ръчно и като уникати, преди платът да се изтъче в Париж. Едит Хед имаше подобен плат, шит за появата на Грейс Кели през 1955-а на церемонията по връчване на Оскарите, но между нас казано, смятам, че тази е дори по-божествена от роклята на принцесата^[1].

— Красива е. И без съмнение — смешно скъпа.

Продавачката сръчно отскубна етикета от закачалката.

— Защо не я изпробвате? — подсказа тя.

Лий не можа да устои на искрящото синьо. Роклята се изля върху тялото й като водоскок, препускащ по планински поток. Леденосинята коприна обгърна тялото й, като подчертаваше крехките й извивки точно където трябва. Деколтето, което беше широко и оголваше раменете, рамкираше предизвикателна кремава плът, докато цепката на полата разкриваше краката й по най-добрия начин. Но чак когато се завъртя, роклята разкри пълния си потенциал: деколтето, което отпред очертаваше гръдния кош над гърдите й, отзад се спускаше под кръста й.

— Как е? — провикна се към нея жената.

— Малко е възтясна — излъга Лий, като се заклеваше да се измъкне от роклята — и от бутика, — преди да се е поддала на изкушението.

— Нека видя! — Търговката влезе в съблекалнята без покана. — Не ви ли казах, че е направо съвършена! Вече ми е жал за клетото момче.

— Моля?

Лий се въртеше насам-натам, оглеждаше своето отражение и се чувстваше като малко момиченце, което се кипри за първи път. Тя беше запленена против волята си, изумена от магията, която роклята излъчваше. С нея Лий изглеждаше… секси.

— Заради когото и да купувате тази рокля. Един поглед към вас, и той е свършен.

Лий беше омаяна от образа в огледалото. Докато буквално преди минути бе влязла в съблекалнята като привлекателна изискана жена, сега вече беше прелъстителна.

Тя се поддаде на импулса:

— Взимам я.

На някакво подсъзнателно равнище тя схващаше, че може би прави една от най-големите грешки в живота си. Но не можеше да отлепи поглед от непознатата секси дама в огледалото.

 

 

Уестууд беше филмовата столица на Лос Анджелис и представляваше най-интензивното средоточие на първокласни кина в света. Обграден от шикозните квартали на Бевърли Хилс, Бел еър, Брентууд и Хоумбли Хилс, Уестууд притежаваше вълнуваща енергичност, извлечена донякъде и от космополитната смесица студенти и младежи, привлечени от близкия Лосанджелиски университет.

Когато приближиха киното, Лий се усмихна със задоволство на криволичещите редици хора около блока, които чакаха да си купят билети. Никъде нямаше такава публика като в Уестууд; по някакъв начин тези зрители й припомняха за какво е целият този бизнес.

Заради магията.

Заради вълнението.

Заради доверието.

Макар прожекторите вече да не осветяваха нощното небе, буйната неонова ярост по шапитото на киното създаваше и сама вълнения. На първата прожекция на всеки нов филм ловците на клюки се тълпяха около входа, фотоапаратите — готови, а феновете очертаваха тротоарите отстрани с надеждата да зърнат някоя знаменита звезда.

Джанет Бриджис добре си бе свършила работата. Макар още да не бе заснета дори първата сцена на „Опасен“, лицето на Матю бе започнало да става известно. Когато той и Лий се измъкнаха от лимузината, групичка тийнейджърки, облечени с въздълги сребристи наметки в стил ъндърграунд и с тесни джинси, възбудено закрещяха името му.

— Как се чувстваш като знаменитост? — попита Лий.

Шиите се проточваха да зърнат двойката, която слизаше по застланата с червен килим пътека между редовете.

— Чувствам се като опитомена мечка в клетка.

— Притеснява ли те това? — запита тя, когато заеха местата си.

— Разбира се. Тебе не би ли те притеснявало?

— Израснала съм с този бизнес, някак свикнах да живея публично. Естествено, никога не съм проявявала интерес към актьорството.

— Не е като да си Самотния боец.

— И въпреки това ти се яви на прослушването за „Опасен“.

— Сумата, която ми плащате за този филм, ще ми позволи да пиша през цялото време. Това е единствената причина, поради която се съгласих да се пробвам за проклетото чудо.

— Говориш така, сякаш имаш и нещо друго наум.

Преговорите по договарянето още не бяха приключили. Ако на Матю му влезеше в твърдата глава да си ходи, Лий не знаеше какво ще прави. Следващите му думи предизвикаха тръпка на страх, който плъзна по гърба й.

— Май имам.

Краткият разпокъсан разговор беше прекъснат, когато лампите заугасваха, кадифената завеса се разтвори и екранът се изпълни с всеизвестната корона на „Барън стюдиоуз“. Седнала в мрака, Лий си мислеше за хилядите пришълци от цял свят, които се бяха навъртали около града, за да си опитат късмета с невероятните зарове, които можеха да направят всекиго звезда. Тя познаваше много кандидат-актьори и актриси, които биха продали душата си за една-единствена от възможностите, която мъжът до нея бе получил на тепсия.

Два часа по-късно за Лий нямаше съмнение, че игралният филм „Безразборна стрелба“ ще стане популярен; както сбито бе изтъкнала Ким Ямамото, трилърът беше натъпкан със секс и с насилие. Освен това имаше сложна фабула, силни характери и скорострелен диалог. Всичко-всичко; едно студио не можеше да иска нищо повече.

Те станаха да си вървят.

— Май сте направили шлагер — каза Матю.

— Така смятам — съгласи се тя, като се усмихваше благодарно на шофьора, който й отвори вратата на лимузината. — Което идва да покаже колко много в този бизнес се основава на късмета — продължи тя, когато Матю се настани до нея на задната седалка и колата потегли. — Този сценарий беше отхвърлен от шест други студиа, преди да кацне при нас.

— Защо?

— Защото снимането на толкова различни места го оскъпяваше, защото любовната интрига е между двама от различни раси, защото фабулата е много усложнена; тя се развива така бързо, че ако за малко отидеш да си купиш пуканки, ще пропуснеш нещо важно, кажи-речи всяко студио си имаше своя причина да се откаже от проекта.

— Но вие го купихте.

— Знаех, че е филм, който ще се понрави на хората.

— Толкова ли е просто?

— За зла участ, нищо вече не е просто — отрони тя с лека въздишка. — Днес повечето изпълнителни директори се подбират по техните делови качества, а не по усета им за филми. За тях всичко е цифри, калем под чертата. Те просто не обичат киното.

— А ти го обичаш.

— Страстно.

Осъзнавайки със закъснение, че не е трябвало, Лий направи грешката да пресрещне напрегнатия поглед на Матю.

— Това е интригуващо.

— Кое?

— Ти. Страстта. Двете заедно. — Той подръпна лекичко крайчетата на косата й, които се стелеха върху голите й рамене.

Джулио Мендоса, самообявил се фризьор на звезди, здравата се бе мъчил два часа с шампоан, сешоар, гел, спрей, като не се даваше на природата и превръщаше правата руса коса на Лий в къдрава маса навръх главата й. Като си даваше сметка, че е безсмислено да спори с фризьор по време на съзидателното му пъшкане, тя бе отмила под душа бухналата конфекция на Джулио веднага след като се прибра вкъщи.

— Харесва ми, когато косата ти е пусната.

— Вече го каза. Не че я нося по този начин заради теб.

— Така изглеждаш по-мека. По-топла. По-достижима… Споменах ли вече, че и роклята ми харесва?

— Не мисля, че имаше повод. — Гласът й беше спокоен; Лий не беше.

Той тръсна глава и прокара пръсти по деколтето й:

— Дявол го взел, май ставам непохватен!

— Матю… — Когато пръстите му зашариха по шията й, Лий се запита дали той усеща ускореното й сърцебиене.

Усещаше го.

— Сърцето ти препуска.

— Разбира се, че ще препуска! Изнервяш ме.

— Казано между нас, бих го назовал направо стихия. Но аз желая да уредя въпроса с нервността. Докато някой от нас не измисли по-добра дума.

Тя гледаше, неспособна да помръдне, как той навежда глава с недвусмислено намерение. Част от нейното съзнание й казваше да се отдръпне — и физически, и емоционално, — преди нещата да станат неуправляеми. Друга, по-чувствителна част, онази част, която по-рано през този следобед се бе поддала на прелъстителното видение в огледалото на бутика, приветства целувката на Матю.

Устните му, сега върху нейните, бяха умели, опитни, но това не беше учудващо. Лий знаеше, че мъж, така сурово красив като Матю, не може да не е имал много възможности да усъвършенства техниката си. Учудващото беше, че такова леко докосване може да породи такава жареща топлина.

Той задълбочи целувката, малко по малко, прекрасно. Широката му длан обгърна тила й. Устата му беше стегната, убеждаваща, устните му засмукваха нейните, събуждаха ответност. Твърде дълго запушваните желания изскочиха на повърхността и я хвърлиха в света на силната сляпа страст. Лий проумя, че може да се загуби в този тъмен и неясен свят. Много лесно.

Матю схващаше, че целувката, която бе започнала като някакво обичайно опипване на почвата, бързо се превръща в нещо по-дълбоко. По-опасно. Тягата му към Лий си беше там от самото начало, наред с първично сексуално мъжко желание, за което не искаше прошка. Но никога едно привличане не го бе карало така да се поболява, а едно желание — да се чувства така, сякаш бавно, неотвратимо потъва в подвижни пясъци.

— Знаех си — промърмори той, като вдигна глава.

Очите й бяха пълни със смутно желание, което притегляше нещо стихийно, но неназовимо вътре в него.

— Какво знаеше?

— Че под всичкия този лед е имало огън.

— Това не биваше да се случва.

— Права си.

Не това очакваше от него да каже.

— Така ли?

Матю повдигна рамене:

— Слушай, Лий, ти си чудесна жена, когато не се правиш на Джоан Кроуфърд, на жена ръководител. Освен това си забележително интелигентна и не по-малко красива от която и да е актриса в града. Ако беше бейзболен играч, щеше да си тройна заплаха.

— Благодаря — смънка тя. — Обмислям го.

— Казах го като комплимент. А истината е, че ако беше коя да е друга жена, тази нощ щеше да прекараш в леглото ми.

— Ти си невероятно нагъл!

— Навярно. Но съм прав. Прехвръкнаха искри и то не само мои. Само че имам правило да не спя с жена, която вече има твърде много власт над живота ми.

— А аз имам правило да не спя с мъж, който е свързан с „Барън стюдиоуз“.

— Чудесно! — Матю я гледа дълго и тежко. — Значи не би трябвало да имаме някакви проблеми, нали така?

— Никакви. — Резкият й, самоуверен тон принадлежеше на ледената директорка на студио, която така не се нравеше на Матю.

Но по-късно, сама в спалнята на своя нов дом, Лий затули с пръсти устни, като си представяше, че все още усеща топлината на онзи допир, и дори се учуди.