Джоан Рос
Тайни грехове (14)

13.

Матю нямаше защо да се тревожи. Пробите минаха зашеметяващо, всички бяха приковани, електричеството, с което бе заредено неговото изпълнение, звънтеше във въздуха. Когато прегледа лентата с баща си в прожекционната зала на „Барън стюдиоуз“, Лий разбра, че са намерили техния Райдър Лонг.

— Имаш ли представа какво си направила? — попита бавно Джошуа, когато лампите светнаха отново.

Дланите на Лий бяха овлажнели. Матю — или Райдър, понеже не можеше да разбере къде точно свършва единият и къде започва другият — беше толкова натрапващо се мъжествен, с неговите хипнотични очи и силни ръце. Не! Не искаше да мисли за него по този начин. На неговото ъгловато лице бе отпечатано, че е преживял твърде много; една жена трябва да е луда — или мазохистка, — за да допусне мъж като Матю Сейнт Джеймс в живота си.

Като пропъди тези мисли, тя отри ръце в тясната си морскосиня пола:

— Какво съм направила?

— Ти си открила спасителния сал, който ще помогне това студио да не потъне в море от червено мастило. Жените ще превземат на стада кината, за да видят Матю Сейнт Джеймс, докато техните съпрузи и любовници седят до тях и си представят, че имат толкова власт над една жена, та тя да е готова да убие заради тях. — Той погледна към Лий с необуздано възхищение. — Този барман ще се окаже находката на века. И начинът, по който си го намерила, както си е работил на едно от нашите увеселения, ще е златна мина за журналистите.

— Всъщност не го открих на увеселението — почувства се длъжна да отбележи Лий. — Тина беше човекът, който съзря веднага възможностите му.

Джошуа сви рамене, докато бъркаше за пура в джоба си:

— И Лана Търнър всъщност не е открита, докато е седяла зад тезгяха в магазина на Шваб — припомни й той над пламъка на златната си запалка. — Но кой, по дяволите, си спомня? И кого го е грижа?

Той се намръщи съсредоточено, докато палеше пурата си:

— И така, имаш парите. И своя главен герой. Сега ти остава само да намериш заложничката, и проектът ти непременно ще потръгне. Размисли ли над моето предложение?

— Да използваме наложена актриса за ролята на Марилин?

— Все още смятам, че е добра идея.

— И Райдър, и Марилин трябва да се играят от непознати лица — меко каза Лий; не за първи път изразяваше позицията си по въпроса; съмняваше се, че ще е за последен. — Ако използваме някого с познат облик, това само ще отблъсне публиката от онова, което искам филмът да внушава.

— Ако искаш да пращаш послание, използвай Западния съюз — цитира Джошуа паметния голдуинизъм^[1]. — Освен това непознатите лица са касов риск; наемането на звезда ще е преграда пред евентуална катастрофа. Намери си подходящото име, и дори да се окаже, че филмът е балон, все пак ще отвори.

Макар Лий да мразеше тази практика, тя беше съвсем наясно, че ключът към оправдаването на един филм бяха отворените през уикенда билетни гишета. Извод на цялата киноиндустрия беше, че зовът на една звезда ще накара хората да литнат към киносалоните. Ако публиката си останеше отвън, веднага се казваше, че филмът не е отворил. Което във филмовата практика беше предвестие за смърт.

— Няма да е балон.

Джошуа я загледа през кълбета синкав дим. Дори когато намираше желязната й непреклонност за дразнеща, пак не можеше да не се възхити на силата й. Като държеше пурата пред себе си, той дълго и замислено изучава припламващия край.

— Какво ще кажеш да направим сделка?

— Каква сделка? — предпазливо попита тя; точно когато ставаше примирен, баща й беше най-опасен.

— Аз убеждавам нашите спомоществователи, че ти си права, като искаш непознати да играят главните роли, а ти се съгласяваш да подпишеш известно име за ролята на Дърк Йънг.

Ролята на Дърк Йънг, вманиаченият агент на ФБР, определен да издири двойката, беше първенстваща роля във филма. Но беше написана така, че да не размаже основния сблъсък между главните герои.

— Добре. Имаш я сделката.

Джошуа знаеше, че Лий никога не започва деня си без подробен списък на нещата, които иска да свърши, и никога не предприема нещо без определена цел. Освен това не беше от жените, които взимат светкавични решения.

— Ти през цялото време си знаела какво ще предложа и беше готова да отстъпиш по тази точка, нали?

Тя не сдържа усмивката си:

— Не знам за какво говориш.

Джошуа се наведе и стисна пръстите й с бащинско вълнение:

— Дяволски добра си в блъфирането, скъпа. Но никога не опитвай с цяла лъжа — посъветва я той добронамерено; наелектризиращите проби на Матю Сейнт Джеймс го бяха настроили по-оптимистично, отколкото когато и да било през последните месеци. — Лицето ти те издава. Всеки път.

Лий издърпа ръката си от неговата:

— Ще го запомня.

— Запомни го! — лесно се съгласи той, отпуснат в плюшената седалка. — И тъй, какво ще правиш с новата си сексапилна звезда?

— Ще се обадя на Корбет утре сутринта и ще започнем преговори.

— Така, така. — Той умислено смукна от пурата, след което, облаци дим се издигнаха до тавана. — Смятам, че трябва да телефонираш и на този приятел Сейнт Джеймс. Покани го на обяд. А още по-добре — на вечеря. Една интимна вечеря с вино и свещи вероятно ще свърши работа.

През всичките години, през които бе идвала в студиото, баща й никога — ни веднъж — не бе предлагал тя да прекара известно време насаме с някой актьор. Всъщност дори имаше произшествие, когато тя беше на четиринайсет и се натъкна на една двайсет и две годишна звезда на „Барън стюдиоуз“ от популярните младежки филми за сърфисти — Чанс Мърдок. Джошуа ги бе заловил да се целуват зад озвучителната платформа през един летен следобед. Последвалите фойерверки направо бяха подпалили студиото.

Два дена по-късно Чанс беше намерен в една стая на мотел в Санта Моника с петнайсетгодишно момиче. Майката на момичето нямаше никакви угризения и разказа историята на журналистите; нещастният актьор беше обвинен в изнасилване и макар че адвокатът успя да го измъкне с условна присъда, кариерата на Чанс Мърдок като идол на младите завърши отведнъж. В Холивуд се носеха слухове, че Джошуа Барън е подхлъзнал младата си звезда. Слухове, които Джошуа отричаше.

— И от къде на къде трябва да вечерям с Матю Сейнт Джеймс?

— Матю Сейнт Джеймс е решението на сегашните ни финансови затруднения; важно е да поддържаме опиянението му. — Очите му станаха строги; пресметливи. — Никога не подценявай несигурността на един актьор, Лий, особено такъв, който е обречен да бъде звезда. Да бъдеш боготворен е нож с две остриета — макар богоговеенето на поклонниците да носи на звездите слава и благополучие, то им носи и страх от бъдещ провал. Което и се случва на повечето от тях. Но докато са на върха, мила моя, те могат да заработят страшно много пари за едно студио.

Джошуа постави пурата си в пепелника, разположен в ръкохватката на креслото, извърна се към Лий и постави длани върху напрегнатите й рамене.

— Не те карам да се омъжваш за този приятел Сейнт Джеймс — увери я той, мислейки си за онзи съдбовен ден, когато баща му нареди да ухажва фригидната дъщеря на Йенс Елдринг. — Просто вземи човека под свое крило. Вечеряй с него. Използвай женските си хитрини, за да е доволен.

— Да не ме молиш да спя с него?

— Разбира се, не! Ти си голямо момиче, Лий. Със сигурност можеш да пофлиртуваш с един мъж, без да изпускаш нещата от ръце. Всичко, за което те моля, е да гледаш този Сейнт Джеймс да не изфиряса, преди да са ударени спасителният подпис, печатът и парафът. — Дланите му се плъзгаха нагоре-надолу по ръцете й, сякаш я предумваха да се съгласи. — Ще го направиш, нали, принцесо? За студиото.

Право в раната, помисли си нерадостно Лий. За нея „Барън стюдиоуз“ бе нещо повече от три поколения семеен бизнес. Тук бяха нейните корени, а и нейното бъдеще. Джошуа често се кълнеше, че ако дъщеря му беше Скарлет О’Хара, студиото щеше да е нейната Тара. Което, отсъди сега тя, беше проницателно точна преценка.

Тя обичаше „Барън стюдиоуз“. И щеше да направи всичко, за да го спаси. Включително и да бъде вежлива с мъж, когото не харесваше. Мъж, който я караше твърде силно да осъзнава, че е жена.

— Добре. Ще го направя.

Доволен, Джошуа потърка ръце, сякаш не бе и очаквал друго. Така си и беше. Мариса можеше непрекъснато да оспорва неговия авторитет, но не и Лий. Лий — никога. Моето момиче.

Лий беше горда с работата си в „Барън стюдиоуз“. Въпреки че бяха нужни три дълги и нервни години, докато „Опасен“ стигне до тази точка, тя не се съмняваше в способността си да изкара филма на екрана. Беше достатъчно уверена в себе си, за да вярва, че ще се справи с всяка ситуация, която би могла да изникне.

Но Матю Сейнт Джеймс сякаш беше съвсем друга работа. Защото Лий имаше мъчителното усещане, че той ще се окаже прекомерно предизвикателен, радикално по-опасен от съчинения си двойник.

 

 

Беше класическо утро на плажа. Бистро водно възвишение от около два — два и половина метра се заостряше откъм запад, вятърът беше нежен и дълги, високи вълни се разбягваха наляво-надясно. Макар условията да бяха кажи-речи идеални, по гребените на вълните почти нямаше сърфисти заради страха от голямата бяла акула.

Този път машината за слухове беше добре смазана. Само ден след началното й съзиране, вече бе докладвано, че акулата е близо осем метра дълга и на двайсет метра от плажната ивица на Манхатън; че е пет метра дълга и на шейсет и два метра от плажната ивица на Редондо; заловена и убита край Топанга; виновна за изчезването на един студент от Лосанджелиския университет край плажа на Зума. При последното потвърдено произшествие според докладите от нещастния сърфист спасителите бяха успели да възстановят само яйцеподобна дъска от сърф „Бонзър“ без огромно парче, отхапано от нея.

Като изследваше границата между върховната самоувереност и абсолютното презрение към живота, Матю не беше склонен да се оттегли и да напусне сърфа заради каквато и да било, измислена или не, акула в тъмните води на ранина. Освен това, помисли си той, след като язди една вълна по целия й път до брега, какъвто беше гневен, всяка акула, само да опита да го нападне, и щеше да си намери майстора.

Каквото и да си мислеше за Лий Барън, тази ледена богата негодница, която се бе впила в живота му, единственото, което можеше да стори, беше да не подкара колата към „Барън стюдиоуз“, да не влезе в стерилния й кабинет и да не й скърши врата. Принуден да признае, че тъкмо той й беше подал юздите с пробването си за нейния проклет филм, Матю беше здравата раздразнен от себе си и от положението, в което се бе оказал.

— Хей, човече — викна Джеф Мартин от своето място върху влажния сутрешен пясък, — изглеждаш съвсем скапан.

— Меко казано. — Матю вдигна сърфа от фибростъкло с намерение пак да нагази във водата, когато забеляза счупения поплавък. — Мамка му!

— Толкова по-добре — каза прагматично Джеф. — Върнеш ли се обратно там, можеш да свършиш в зъбите на акулата.

— Както е тръгнал животът ми напоследък, това ще е добре дошло.

— Е, градски, късметът ти май ще проработи.

— О, така ли?

— Така. Откога те търся. — Вниманието на Джеф се разсея, когато една платинена, висока блондинка мина с двойка великолепни кучета, развели рунтави опашки. — Исусе Христе, само виж това дупе!

Матю хвърли преценящ поглед към впечатляващия задник в ластични панталони:

— Не е лошо.

— Не е лошо!? — ревна Джеф, сякаш готов да хукне след нея. — Какво не бих дал само за да я ухапя веднъж!

— Ако бях на твое място, щях да обуздая апетита си.

Матю кимна към двамата мъжаги, които следваха по петите жената. Облечени неуместно в тъмни делови костюми, те се въсеха на мокрия пясък, който пълнеше обувките им от алигаторска кожа:

— Сал Ликата и Доминик Алиото, двама от солдатите на Роко Минети — огледа ги Джеф с респект.

Матю не беше особено изненадан, че Джеф разпозна оръженосците на ласвегаския гангстер; всеки в града знаеше, че мафията контролира порно рекета в Калифорния, от което си набавяше повече от сто милиона долара годишно.

— И за какво си ме търсил?

Джеф метна още един алчен поглед към заоблената блондинка с тесни шорти и кръшно дупе, докато тя продължаваше надолу по плажа. Някои се раждаха с късмет. Минети беше собственик не само на хотел казиното „Лъки Нъгит“ в Лас Вегас; неговият бизнес с камиони, недвижими имоти и снабдяване на ресторанти му вадеше толкова хляб, че можеше да напълни Форт Нокс^[2]. И това беше само законният доход.

— Защото, градски, това е твоят щастлив ден. — Джеф вдигна фаса, който пушеше и предложи на Матю да си дръпне; когато той му отказа с кратко поклащане на главата, Джеф само сви рамене. — Истина ти казвам.

— Каква истина!

— Че не е важно, какво поназнайваш, а кого поназнайваш. А ти случайно познаваш тъкмо човека, който може да ти отвори всички нужни врати.

— Все още не се интересувам от работа като жиголо.

— Аз свърших с това училище, човече. Да, господинчо, старият Джефи вече се придвижи към по-големи и по-хубави неща. През последно време съм в художественото кино.

— Киното за ергени, искаш да кажеш.

— Хей, човече, откога не си виждал наистина хубав филм за възрастни? Жанрът се развива. Използваме Техниколор и саундтракове, смъглени обективи, флашбакс, всякакви изкусни неща. Дори туряме интрига в историите.

— Виж какво, може светът да не се е юрнал към вратата ми да купува моите сценарии, но това не значи, че ще взема да пиша боклуци като „Бамби взривява Балтимор“.

— Парите са готини, работата е проста като бял боб, а страничните ползи направо не са за вярване — ухили се Джеф, като си спомни за снощния маратон; за пиленце, отгледано в ефирната атмосфера на Бевърли Хилс, Мариса Барън смучеше като родена курва. — Всъщност имам едно нежно младо лисиче, за което кроя големи планове. Трябва ми само подходящ сценарий.

— И ей ме мен, така ли?

— Разказах на Минети всичко за теб, наистина те хвалих до небето. Дотам всъщност, че той иска да види каквото и да е, написано от теб.

Матю се намръщи:

— Забрави го!

— Слушай, искаш да пишеш за киното, нали? Тъй де, всеки отнякъде е започнал. Не забравяй, Монро позира за онзи еротичен календар и се говори, че и Джоан Кроуфърд, по времето, когато е била само Лусил Лестър, е играла в онази ергенска класика „Кадифени устни“. Дявол го взел, дори Клара Боу…

— Схванах — каза Матю.

— Трябва само да нахвърлиш осем-десет сцени, шест от тях да са с як секс, да има подхвърляне за лесбийско лизане и две — с по трима в леглото. И това ако е трудно, ега ти!

Матю слушаше с половин ухо. Мислеше си за времето, когато той и Джеф бяха на шестнайсет и се мотаеха заедно по плажа, пиеха бира, опитваха се да свалят момичета, пушеха (през онези дни — тютюн) и се тежкареха.

Страшно много неща могат да се променят за дванайсет години, реши Матю, благодарен, че неговият живот не бе тръгнал по съмнителната пътека на Джеф Мартин. Той бе изпитал енергията си в онази стая, където чете репликите на Райдър Лонг, и макар Лий Барън да не го призна, знаеше, че тя няма да намери по-добър за тази роля.

Въпреки проклетата игра на изчакване, която мис Изпълнителен директор го караше да играе, Матю знаеше, че онова, което бяха пророкували Тина и Корбет Маршъл, ще се окаже истина. Той безспорно щеше да върви нагоре… докато неговият стар средношколски приятел бързо се плъзгаше по много стръмен склон.

— Благодаря ти, че си мислил за мен — каза той и се обърна да си ходи. — Но все пак не ме интересува.

— Мамка му, Мат — изплака Джеф, — обещах на Минети, че мога да му осигуря най-горещия сценарий, писан някога! Но артистичен, разбираш ли, ей това го запали, тъй като е голяма крачка нагоре от говната, които му поднасят редовите писачи. Ако ме изоставиш, какво ще правя?

— Ще измислиш нещо — изстреля Матю през рамо, докато вървеше към паркинга. — Винаги си успявал.