Джоан Рос
Тайни грехове (12)

11.

„Барън стюдиоуз“ извикваше представата за калифорнийска мисия. Входът към благословените земи беше през две високи бели арки; сградите блестяха от белотата на декоративните облицовки на стените и покривите им ръждиво червенееха с испанските си керемиди. Като гледаше архитектурата от паркинга за посетители, Матю очакваше ято лястовици да гнездят върху наблюдателната кула.

Ако външният вид на студиото беше напомняне за отдавнашните му обитатели, интериорът спояваше стародавното холивудско изобилие и съвременния калифорнийски шик. Стените бяха облицовани в мека чортова кожа с цвета на пясък, дървеснокафяви кожени кресла със завити пиринчени ръкохватки почиваха край маси с абаносови кантове, инкрустирани със слонова кост. Украсените свещници от злато и кристал биха могли да са от мизансцена на ранен епос на Сесил Б. Де Мил^[1]; картините с техните тежки позлатени рамки биха могли да са взети направо от Селзниковата Тара^[2], и огромната стъклена витрина, пълна с Оскари — малките златни статуетки, застанали в редици по филми и по години — свидетелстваха за дълготрайността на успеха, който е спохождал „Барън стюдиоуз“.

Посрещачка, достатъчно привлекателна, за да е една от старлетките на студиото, внимателно изучи Матю, докато той приближаваше към бюрото й.

— Аз съм Матю Сейнт Джеймс. Имам среща с мистър Барън в четири часа.

Беше четири без една минута.

Бръчки набраздиха челото на младата жена:

— Съжалявам, мистър Барън е извън града. Вероятно имате предвид мис Барън — предположи младата жена, за да го извади от затруднението.

Тя прокара тъмночервен лакиран нокът надолу по страницата с уговорените срещи. Сърцето на Матю затупа в гърдите му. Ако се чувстваше неудобно да говори с Лий Барън в кухнята, какво оставаше за отвратителния вариант сега да се явява на прослушване при нея.

— Ето на — обяви жената щастливо. — Бях права: срещата ви е с мис Барън в четири часа. — Тя набра телефона и извести за Матю. — Секретарката на мис Барън ще ви поеме след секунда.

Само гордостта задържа Матю да не си тръгне. Гордостта и неугасимата му амбиция. Беше стигнал дотук, нямаше смисъл сега да се връща. Когато една шокиращо млада червенокоска пристъпи в приемната зала, Матю се запита дали добрата външност е задължителна, за да работиш в „Барън стюдиоуз“.

— Добър ден, мистър Сейнт Джеймс — поздрави го тя с усмивка за добре дошъл. — Аз съм Мередит Уорд, секретарката на мис Барън. Толкова съжалявам за недоразумението; някой би трябвало да ви уведоми, че мис Барън провежда всички прослушвания за „Опасен“.

— Тъкмо го установих.

Тя изглеждаше изненадана от мрачния му тон:

— Проблем ли е за вас, че ще ви прослушва мис Барън?

Проблем? Трябваше да се скрие зад премълчаването на века:

— Никакъв.

Тя кимна:

— Радвам се. Мис Барън ще ви види сега.

Матю я последва в хола. Облицованите с чортова кожа стени на коридора бяха накичени с наниз черно-бели фотографии с пояснителни бележки за звездите от галактиката на „Барън стюдиоуз“. Лицата от последните четири десетилетия така бързо се разпознаваха, че Матю се чудеше какво, по дяволите, прави тук.

— Между другото, мистър Сейнт Джеймс — подхвърли Мередит Уорд приглушено, когато стигнаха до украсени извити двойни врати в края на коридора, — струва ми се, ще ви е приятно да знаете, че сте най-сексапилният кандидат, който се явява за ролята на Райдър Лонг досега.

Усмивката й пращеше от подканяне.

Матю отърка потните си длани в работните панталони и успя, от своя страна, слабо да се усмихне:

— Благодаря.

Лий Барън се бе настанила зад прекрасно поддържано грапаво бюро от орехово дърво, което блестеше с патината на годините. Той пое по бежовата пътека и тя стана да го посрещне.

— Здравейте, мистър Сейнт Джеймс. Удоволствие е да ви видя.

Усмивката й си остана далечна и не излъчваше топлина.

Матю се питаше за чия сметка бе решила да забрави за първите им две срещи. За негова? Или за своя? Беше облечена с шлиферно-сив костюм, свирепо строг, и със спретната бяла блуза. Косата й беше прибрана в стегната опашка на тила на врата и тъй както хладните й сиви очи го изучаваха през очилата, за Матю нямаше съмнение, че целият й външен вид бе така внимателно избран, за да изглежда тя отчуждена и сковаваща. Точно обратното на дружелюбната Мередит Уорд, която се бе разположила на едно кресло в отсрещния край на стаята, бе скръстила крака и продължаваше да се усмихва като чешърска котка.

— Удоволствие е да ви срещна, мис Барън — изрече равно той и стисна протегната ръка.

Някакъв извратен мъжкарски инстинкт го накара да бодне леко с нокътя на палеца си меката кожа на дланта й; Матю бе възнаграден, когато очите й, засенчени зад преголемите стъкла, издадоха мекия шок на себеусещането й като жена.

Тя се възстанови бързо:

— Моля, седнете! — Отдръпвайки ръката си, Лий посочи едно еймско кресло от другата страна на бюрото.

Тя седна някак излегната, някак облекчена, че оставя широкото полирано орехово дърво между себе си и Матю. Той бе дошъл на прослушването с черна риза и с изтънели черни работни панталони, което я навеждаше на мисли за пирати, с излъчването на опасна непредвидимост, която тя намираше за толкова интригуваща, колкото и омаломощаваща.

— Имал ли сте някакъв опит като актьор, мистър Сейнт Джеймс? — попита тя с ледена учтивост.

Беше важно — жизненоважно — да владее положението. Научена още в бащиния си скут, че Холивуд е пълен с хора, които само дебнат да те хванат в слабост, Лий беше веща в прикриването на чувствата си.

Кучка. Матю знаеше, че Корбет е пратил своето резюме ведно с фотосите. Тя много добре знаеше, че той няма предишен актьорски опит. Просто искаше да се убеди, че и двамата са наясно кой е отгоре.

— Не.

Тя положи ръце върху бюрото. Ноктите й бяха лакирани до политурен блясък. Никакви пръстени, забеляза Матю. Никакви гривни. Единствените бижута по нея бяха един изящен часовник със златна верижка и с римски цифри и чифт съвършено еднакви обици от черни перли. Той беше прекарал достатъчно време в Изтока, за да прецени, че перлите са истински, и се попита дали обиците не са подарък от любовник.

— „Опасен“ има потенциал на много важен филм, мистър Сейнт Джеймс. Не мога да рискувам да поверя ролите на неквалифицирани индивиди…

Сивите й очи го пробождаха, подлагайки го на дълго, безстрастно изучаване. После разгърна кафява книжна папка и извади — Матю ги позна веднага — студийните снимки на Джил Кокърън. Лий остана безмълвна за дълго, изнервящо дълго. Сякаш сравняваше оригинала с фотосите.

— … независимо колко привлекателни биха могли да бъдат тези индивиди — най-после завърши тя.

За изпълнителен директор в студио, което бе натрупало благосъстояние от облика на своите звезди, тя говореше странно — така, сякаш външен вид е мръсна дума. Матю стисна умислено челюсти. Еднодневна брада хвърляше тъмна сянка по изсечените му черти.

— Истински се радвам да чуя това, мис Барън. Тъй като никога не съм се смятал за особено хубав.

Съвършено оформените руси вежди се повдигнаха над тъмните рамки:

— О? Ами Райдър Лонг е голям красавец.

Матю се отпусна в креслото назад и сключи ръце зад тила си. Мускулите по ръцете му опънаха ръкавите на ризата.

— Хич не ми се спори с вас, мис Барън, но вие грешите. Всъщност Райдър Лонг изобщо не е красив. Поне не в общоприетия смисъл.

Лий усети как зад дясната очна ябълка започва да я щрака остра болка.

— Не ми казвайте, че сте се добрал до сценария! Предполага се, че всички копия се съхраняват под ключ.

— Четох книгата.

— Наистина? — Заядливият й тон бе тропосан с подчертано неверие.

— Наистина. Винаги съм обичал да чета. И вие сте права, че „Опасен“ е изключително покъртителна история.

За миг Лий беше стъписана. Макар да бе прекарала живота си обградена от професионални разказвачи, тя познаваше малцина, които четяха за удоволствие.

— Да, така е — след дълга пауза пророни тя. — Добре… — Погледна важно часовника си. — Надявах се тук да е още един човек, но тъй като, изглежда, тя ще закъснее, мисля, че можем да започнем. — Лий му подаде сноп листи. — Ще ви трябва ли време, за да се подготвите?

Преди Матю да успее да отговори, вратата на кабинета се отвори с трясък и една вихрушка, облечена с възтесни черни джинси и с яркочервена копринена риза, закопчана с изкуствени смарагди, влетя в стаята:

— И Исусе Христе, пътното движение в този град става от лошо по-лошо! — изохка тя и хвърли мъничкото си телце в кафявото кресло до Матю. — Кълна се, един ден цялото това място ще вземе да удари внезапните спирачки.

Като разчесваше дългата си лъскава черна коса с пръсти, тя се извърна към Матю. Макар краткото й проучване да беше точно толкова професионално, колкото и на Лий, кафявите й очи мигновено засветиха от женска възхита.

— Къде, по дяволите, те е намерила Лий?

— В кухнята.

— Я виж ти! — промърмори жената. — Щом е така убийствено, ще взема да се науча да готвя.

— Първо ще трябва да си уредиш кухня — отекна Лий с проблясък на чувство за хумор, който Матю виждаше за първи път у нея. — Мистър Сейнт Джеймс, Ким Ямамото. Мистър Сейнт Джеймс се явява за ролята на Райдър — добави тя излишно, а на Матю каза: — Ким се съгласи да е редактор-монтажист на „Опасен“.

Матю й се усмихна с рядко искрена усмивка:

— Не мога и да си представя по-добър за тази работа — вметна той. — Работата ви над „Улични симпатяги“ беше блестяща.

Кестенявите очи на Ким се присвиха, докато го изучаваше с подновен интерес, явно учудена, че той споменава един от по-малко известните й проекти.

— Благодаря, но в случай че сте забравил, този малък бисер гръмна на касата.

— Само защото маркетингът се провали, като представи една история за излизането от пубертета просто като поредния екшън.

Ким видимо се опери:

— Точно така съм гледала на него винаги.

— А как иначе! — Той я погледна с любопитство. — Не е ли необичайно за един редактор-монтажист да се включва в проекта толкова рано?

— За мнозинството редактор-монтажисти.

— Но вие не сте мнозинството редактори.

— Не. Обичам да се заема с филма от началото, така че да бъда ангажирана с развитието на историята — през всичките различни чернови, — за да може, когато режисьорът почне да снима, аз да съм хванала здраво историята за рогата. Напук на общото мнение монтажът не е доизкусуряване. То е за да се подредят всички тези разбъркани сцени, снети от стотици различни ъгли, във въздействаща, вдъхваща доверие история. И аз не мога да направя това, докато не знам какво правя и защо го правя.

— Доста напомня писането.

Ким затресе трескаво абаносовата си глава:

— Точно! Добър стил и добър мозък също — въодушевено отекна тя с тон на преувеличено учудване. — Би ли искал да се ожениш?

Сякаш в стаята бяха само двамата. Като реши, че срещата на обществото за взаимна възхита „Матю Сейнт Джеймс — Ким Ямамото“ е продължила твърде дълго, Лий прочисти гърлото си:

— Извинете, че ви прекъсвам, но мистър Сейнт Джеймс тъкмо щеше да започне да чете — обади се тя с отчетливо натъртване.

Вдъхновената редакторка се усмихна:

— Съжалявам, Лий. Но вината да се запаля, е на този великолепен мъж. — Тя кимна към Матю. — Моля ви, продължете; обещавам да си държа устата затворена.

Дружеският обмен на похвали между него и Ким Ямамото бе успял да прогони предишната му напрегнатост. Матю прелисти страниците и забеляза, че Лий бе избрала сцената, където Райдър Лонг обяснява поведението си на своята ужасена, но очарована против волята си, пленница.

След като веднъж започна, думите се лееха забележително леко. Тъй като бе препрочитал романа няколко пъти, за да се подготви за прослушването, Матю откри, че не само симпатизира на бандита, но и споделя много от антигероичните чувства на злост, отчужденост и неудовлетворение.

— Смятам, че всичко това се дължи на силата — изрече той, когато продължителният монолог отиваше към края си; тихият му глас беше по-смъртоносен от най-острия писък. — Силата е ключът. Бях едва дете, когато открих, че е част от личността ми. Страхувах се от нея.

— Но вече не се страхуваш? — попита Лий, вметвайки реплика от своето копие на ръкописа.

— Не. — Когато очите му срещнаха нейните и се задържаха, тя се почувства като мангуста, хипнотизирана от немигащото пъстро око на кобра. — Вече не.

Под желязната външна нахаканост Лий съзираше заплетените корени от тъмната душа на Райдър Лонг… или на Матю Сейнт Джеймс?

Стаята беше стихнала; всички присъстващи бяха сякаш вцепенени от изпълнението на Матю. С ъгълчето на окото си той видя Мередит Уорд безшумно да ръкопляска. До него Ким направи познатия знак с изпружен нагоре палец. Само Лий изглеждаше незасегната.

— Благодаря ви, мистър Сейнт Джеймс — каза тя със същия хладен и учтив тон, с който го бе посрещнала, когато за първи път влезе през вратата. — Интерпретацията ви беше много интересна. И бих искала да я обсъдим по-нататък, но за зла участ първо трябва да свърша някои неотложни работи. Ако позволите на Мередит да ви упъти към интендантството, аз ще се присъединя към вас веднага щом е възможно.

Матю се чувстваше изстискан. Сякаш си бе забил нож и бе разсипал вътрешностите си по цялата безукорна повърхност на бюрото антика на Лий Барън. Фактът, че надменната негодница се бе обвила в лед, който би могъл да покрие Юпитер, нямаше как да подобри настроението му.

— С радост ще почакам — каза той и рязко стана от коженото кресло. — Десет минути.

— Десет минути?

През времето, когато срещнаха невярващия й поглед, очите на Матю направо я предизвикваха:

— Точно така. Десет минути. Ако не сте си свършила работата дотогава, ще си замина. Виждате ли, мис Барън, и аз имам да свърша някои неотложни неща тази вечер.

— Предполагам, пак ангажимент като барман?

Думите едва бяха излетели от устата й, и тя вече съжаляваше за котешката си интонация.

— Не — поправи я Матю. — На вечеря съм с приятели. Мисля, че ги познавате.

— О? — По тона на Лий можеше да се съди, че тя смята възможността за духовно познанство с тях за нулева.

— Корбет и Тина Маршъл.

Погледът му я смали до боя на джудже. Преди да смогне да отвърне, той беше излязъл, а Мередит Уорд го догонваше.

Лий осъзна, че за втори път Матю Сейнт Джеймс си отиваше, след като е казал последната дума. Едно беше сигурно: ако той дойдеше да работи за „Барън стюдиоуз“, това трябваше да се промени.

— Е? — попита Ким веднага щом останаха сами.

— Какво е?

— Какво ще правиш с този разкошен тип?

— Не знам. Как върви с рекламните извадки за „Безразборна стрелба“?

Ким повдигна рамене:

— Мамка му, Лий, този филм прелива от секс и насилие. Щом не мога да извадя рекламни кадри от него, значи не мога. А ти си просиш въпроса.

— Знам.

Като търсеше нещо (какво да е!), което да прави, Лий започна да натъкмява няколкото неща на бюрото си. И двете знаеха, че тази внезапна проява на прибраност беше излишна. Кристалната тежест за книжа, единственият знак за женственост, който Лий си позволяваше в своя кабинет, беше точно там, където си е била винаги, на осем сантиметра вляво от кожената корица на книгата за уговорени срещи. Златният писалодържател беше на неотменното си място, на петнайсет сантиметра от предния ръб на бюрото; подложката за паметни бележки, ролодексът и пиринчената кутия за кламери — досами него.

— Той е прекрасен — подхвърли Ким.

— Знам.

— И дотук е безспорно най-добрият.

— Знам.

— Всъщност по много признаци момчето сякаш е Райдър Лонг.

Лий въздъхна:

— Знам. И точно това ме безпокои.

— И интригува?

Тя и Ким Ямамото се бяха запознали, когато Джошуа препоръча редакторката за монтажист на първия дългометражен филм на Лий преди четири години. Филмът, спорна история от Втората световна война за млада репортерка на вестник „Нисай“ и за женен военноморски капитан, който се влюбва в нея, бе отрупан с венцехвални рецензии. Още от първата им среща двете жени се почувстваха така, сякаш се бяха познавали през целия си живот. Лий не биваше да се опитва да скрие тайната от най-добрата си приятелка.

— Този град е пълен с толкова много плитки хора, че една сложна личност няма как да не е малко интригуваща — съгласи се тя.

Ким скръсти ръце отпред на своята риза с изкуствени скъпоценни камъни:

— Не ми пробутвай рутинните интонации на Ледената девица, Лий Барън! — предупреди тя. — Твърде отдавна се знаем с теб — предразположи я приятелски Ким. — Напук на това, което са те учили лелките в онова тесногръдо училище, похотта не е същински морален грях. Ако беше, деветдесет и девет процента от населението на този град щяха да бъдат превърнати в стълбове от сол^[3] преди много години.

— Как така изведнъж я подкарахме за похотта? — Лий взе да криви един кламер във формата на осмица.

Не искаше да мисли как бе омаяна, докато Матю четеше; не искаше да си спомня как се бе загледала в ръцете му, хванали ръкописа, и се бе питала какво ли би било да ги усети върху тялото си. Такива мисли — такива сетивни усещания — бяха опасни, заплашваха да подкопаят онова, което бе станала, след толкова здрава работа над себе си.

— Ако Матю Сейнт Джеймс не предизвиква у теб приток на сокове, ти отчаяно се нуждаеш от сексуална рехабилитация — каза Ким. — Ами че когато той започна да чете откъса за силата, трябваше да положа неимоверни усилия, за да устискам да не се метна връз мъжествената му снага.

— Имаш мръсно подсъзнание.

— Виновата. И хвала на Господа! Начинът, по който ти ме караш да работя без отдих през последните шест месеца и да съчинявам сцени с чукане, е същото, като да го правиш в действителност. — Тя се усмихна. — И така, над колко проекта работиш сега?

— Десет — ясно отговори Лий, успокоена, че разговорът се е върнал на работата. — Повечето са през ранен стадий; „Безразборна стрелба“, който единствено познаваш добре, е към края на монтажа; „Безумие“ тръгва по екраните в петък. Започваме да снимаме „Калейдоскоп“ през октомври, а „Опасен“… — Тя тръсна отново глава, този път с раздразнение. — А „Опасен“, както винаги, виси във въздуха.

— Което ни връща към онова момче, дето ти държиш да те чака в интендантството шест… — Ким погледна към шофьорския си часовник с широка каишка — … кажи ги седем минути. И да брои.

— Знам.

— И няма ли да отидеш да го пробваш?

Лий се помая:

— Не съм решила — призна тя и бутна настрана изкривения кламер. — Ще го обмисля по пътя до интендантството.