Джоан Рос
Тайни грехове (11)

10.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това?

Лий седна на крайчеца на Марисиното легло и я загледа как хвърля безразборно разни неща в куфарите си Луи Вютон.

Мариса подържа пред очите си два чифта бикини за размисъл — едните не представляваха нищо повече от две парчета жълта плетка, другите — усукана черна нишка. След известно помайване тя пъхна и двата в куфара.

— Никога не съм била по-сигурна за каквото и да било в живота си!

— Но това е само от… колко?… от десет дена? Как може да сте готови за съвместен живот?

— Ходя с Джеф от две седмици. Което е с тринайсет дена повече, отколкото ми е нужно, за да се реша. — Тя задъвка оръфания нокът на палеца си и огледа дрехите, нахвърляни върху розовите сатенени постели. — Господи, имам нужда от някои нови плетива! Джеф ще ме води на купон, а тези дебели плетки са толкова стари…

Лий премълча, че преди по-малко от два месеца Мариса бе изхарчила царска сума, като практически изкупи целия отдел за младежка мода на „Наймън-Маркъс“ в търсене на подходящ костюм за пътешествието, което средното училище в Бевърли Хилс организира за зрелостниците до Мауи.

— Къде ще е забавата?

— Не знам. — Мариса беше умишлено мъглява. — Някъде в Западен Холивуд или на Малибу. Забравям… знам! — Изражението й светна, когато се обърна към Лий. — Какво ще кажеш, да ми дадеш назаем черната си рокля?

Беше от „Бил Блас“, просто скроена от черен креп, красиво драпирана и нелепо скъпа. Лий се бе влюбила в нея от първи поглед, докато търсеше нов костюм в „Бонуит Телър“ миналата седмица, и бе успяла да оправдае неимоверната цена върху етикета, като увери себе си, че класическата й линия ще й позволи да я носи винаги.

— Но тя е нова-новеничка! Още не съм успяла да я облека поне веднъж.

— И какво! Няма да карам с нея сърф или нещо такова! Божичко, понякога говориш също като татко! Хич не се учудвам, че си му любимката; превръщаш се в копие на проклетия Джошуа Барън.

Години наслоена горчивина виснаха тежко във въздуха между двете сестри, докато се гледаха очи в очи през леглото, студените сиви очи — в дуел с искрящо зелените. Мариса примигна първа, преструвайки се на разкаяна.

— Съжалявам. — Мекият й глас молеше за прошка, устните й потрепваха. — Знаеш какво диване съм точно пред мензис.

Дори при възхищението, с което посрещна представлението на Мариса, на Лий й се искаше да вярва, че тя е искрена.

— Не се безпокой, напоследък всички бяхме подложени на доста стресове.

— Кажи ми: можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се.

— Кълнеш се, и да пукнеш, ако я издадеш?

Лий се усмихна.

— Кълна се.

— Няма значение, освен ако ти не се заемеш с правенето на филмите…

Мариса отново приличаше на малко момиче, което припомни на Лий годините, когато я гледаше като майка, проявяваше снизхождение спрямо нея, бранеше бунтовния й нрав от техния баща.

Лий направи кръст с показалеца и със средния си пръст, положи ги на лявата си гръд:

— Кълна се.

— И да пукна!

— И да пукна.

Мариса кимна доволна:

— Този купон е наистина важен, Лий. Не исках да приказвам, защото се страхувах, че нищо няма да излезе от него, но Джеф ми направи някои снимки миналата седмица и ги е показал на един продуцент, който иска да ме види.

— Наистина ли? Кой?

— Джеф не ми каза името; иска да е изненада. Но е същият, който организира купона, и Джеф смята, че имам голям шанс да получа роля във филма, който той подготвя.

Макар през последните две седмици Лий да не бе виждала много-много Мариса, тя бе забелязала, че всяко второ изречение, което изричаше сестра й, започва с Джеф каза или с Джеф смята. Тя беше зървала въпросния мъж само два пъти, и то доста бегло. Малко по-висок от сто и осемдесет сантиметра, той беше загорял, атлетичен и красив по начина, по който бяха красиви калифорнийските гларуси. Изсветлялата му от слънцето коса падаше хубаво върху яката му, а тройка златни синджирчета покриваха открития от разкопчаната риза врат. Всъщност, заключи Лий, Джеф май беше мъжката версия на Мариса.

— Знаеш ли за какъв филм става дума?

Колкото и да искаше сестра й да е получила легитимно предложение за роля в истински филм, Лий се чудеше има ли в този град продуцент, който баща им да не бе въвлякъл в усилията си да държи Мариса далеч от актьорството.

— Джеф не каза. Но обеща, че ще е добра роля. И продуцентът много харесал фотографиите ми.

— Знаеш ли, мила — предупреди Лий, — има твърде много безскрупулни хора в този град. А ти си ужасно млада.

Лицето на Мариса се ожесточи:

— Достатъчно голяма съм, за да знам обичаите. Ти не си единствената, която е израснала около филмово студио, нали? — И сякаш мигновено съжалила за язвителния си тон, тя хвърли на Лий най-сладката си усмивка. — Но работата е там, че всичките ми дрехи изглеждат хлапашки. Трябва ми нещо наистина изтънчено.

— Като черната ми рокля — взе да омеква Лий.

— Точно. — Усмивката на Мариса стана направо ангелска. — Моля те, Лий! Обещавам да не ям и да не пия нищо цялата вечер, за да не я изцапам. И обещавам, че ще я занеса на химическо чистене, преди да я върна.

Лий се предаде, както си и знаеше през цялото време.

— Чакай тук! — въздъхна тя. — Отивам да я донеса.

Мариса плесна с ръце като зарадвано дете:

— Ти направо ми спасяваш живота! — Тя заобиколи леглото и импулсивно целуна Лий по бузата. — Когато стана голяма звезда, ще кажа на всички, че дължа първия си пробив на моята чудесна, красива по-голяма сестрица.

Лий въздъхна:

— Само се помъчи да върнеш роклята цяла.

 

 

За Матю, който бе очаквал студено, сплашващо фотографско студио, таванът на Джил Кокърън беше истинско облекчение. Пещерният интериор беше отрупан с мебели, книги, древни подпори и фотографско обзавеждане. Ярка слънчева светлина се лееше през прозорец в покрива и заливаше стаята с мека жълта светлина. Огромна рижа котка се бе излегнала на претрупано канапе и се грееше на топлината под слънчевите лъчи. Когато Матю влезе в студиото, котката отвори едното си око и го заизучава с котешко превъзходство.

Фотографски отпечатъци покриваха стените: очакваните фотоси на филмови звезди и рок изпълнители поделяха място с кадри от натура: щатски управници, фермери, фабрични работници, промишлени ръководители, миньори и прихождащи работници.

Около сто седемдесет и осем сантиметра без обувките, Джил беше достатъчно закръглена тук-там, за да не изглежда ъгловата. Нейното изразително лице, обрамчено от чорлава грива просветляла на слънце меденоцветна коса, притежаваше яка брадичка и скули, за които всяко момиче би било готово да убие, а очите й бяха със забележителен порцелановосин цвят. Загорелите крака, облечени в къси бели шорти, нямаха начало и край. Единственият й недостатък, ако можеше да се сметне за недостатък, бяха прекалено пълните, неначервисани устни. Като реши, че те добавят зрял сексапил към идеализираните от нея типажи на съседски момичета, Матю бе изненадан, че след всичко, което можеше да направи за себе си в отдела за снимки, Джил Кокърън се бе насочила към работната страна на фотоапарата.

— Татко ми подари апарат за осмия ми рожден ден — обясни тя, когато той подхвърли мнението си по средата на сеанса.

Матю се чувстваше неуютно, когато пристигна на тавана, но откритият нрав и предразполагащото долнозападнотексаско провлачено говорене на Джил постепенно уталожиха неговия дискомфорт.

Докато пиеха кафе, поднесено в пръстени канички, тя обясни, че никога не се е стремяла към фотографията като към просто някаква работа. Те бяха тук, за да направят нещо заедно. Да установят съмишленичество. Така той почти успя да забрави за немигащите обективи. Почти. Но не достатъчно.

— Това беше само един малък старичък Кодак — поясни тя, докато преместваше една стойка за осветление.

Като поогледа ръчния си светломер, тя се намръщи, понеже отчитането показваше, че лицето му няма да е на добър фокус.

— Ама аз бях в мрежата му, преди да съм изщракала първия си филм. Само патки.

— Патки?

Тя нагласи сребристия пълнител с фотолента „Майлър“:

— Нали знаеш, сладур, онези пухкави бели същества, които се плицикат в езерцата и си хапват сплавите надолу, докато плоските им оранжеви пети стърчат във въздуха. Патки.

— Да разбирам ли, че си започнала като фотограф на дивата природа.

— Съвсем не. — Тя започна да натиска бутона за превъртане на лентата; една гола светкавица проблесна иззад къс насинена хартия. — Живеехме точно до голф школа с водни езерца. Тъй като исках да използвам целия филм и да го проявя, преди татко да напусне отново града, патките се оказаха единствените обекти под ръка.

Доволна от начина, по който постановката на осветлението прибавя допълнително искрене към интригуващите му кехлибарени очи, Джил реши, че е дошло времето да прибави малко телеса в албума.

— Сега можеш да си свалиш ризата.

— Защо?

Тя не се изненада, че той се стряска. Точно както бе наредила при уреждането на срещата, Матю беше с избеляла синя шамбренова риза и с дънки, протрити на най-отъркващите се места. Наясно, че това е мъж, непривикнал да излага тялото си пред публика, тя омекоти тона си:

— Защото трябва да имаш снимка на торса в своя албум.

Матю скръсти ръце на гърдите си:

— Ако добирането до ролята зависи от това как изглеждам без ризата си, смятам да се откажа. Изобщо, това си беше нелепа идея.

Когато пролича, че е склонен да си тръгне, Джил изпита моментно чувство на паника. Макар преди да прояви филма, нищо да не бе сигурно, през целия следобед тя имаше усещането, че върши нещо, което ще има особено излъчване. Не можеше да пусне Матю да си отиде.

— Погледни тук, сладур — запредумва го тя, като се измъкна иззад наниза светлини, за да сложи леко ръка на рамото му; под пръстите й мускулите му бяха напрегнато твърди като овални камъни: — Обещавам да не правя снимки, които ще те преследват цял живот. Или ще те смущават. Но, мамка му, сладък, телес… ъ-ъ, торсовите снимки са част от този бизнес. — Тексаският й носов напев се бе сгъстил до консистенцията на кленов сироп и простодушната й усмивка вдъхваше увереност. — Директорите по набиране на актьорски екипи просто искат да са сигурни, че нямаш някоя татуировка на гола дама на кожата си.

Матю се усмихна, както тя и очакваше да стане:

— Наистина ненавиждам това.

Джил кимна:

— Знам. — В яркосините й очи имаше съчувствие и решителност. — И наистина ти обещавам, че ще го направя възможно най-безболезнено.

Матю претегли възраженията си и реши, че след като е стигнал дотук, би могъл и да види този фарс докрай:

— Какво ще кажеш да стане възможно най-бързо?

— Готово. — Тя не издаде много-много триумфа си. — Мисля да те сложа до прозореца — предложи, като се поразходи из стаята; Матю забеляза, че след като постигна своето, провлачването на сричките стана по-незабележимо. — Естествената светлина е фантастична, а стената на блока и небоядисаната рамка на прозореца ще прибавят и малко провинциално очарование.

Тя се обърна и мигновено застина в мълчание. Божичко, с тяло като това, помисли си, хич нямаше да се изненада, ако този тип бъде окачен на стената като някой от рогата на дядовите й тексаски лонгхорни^[1].

— Няма татуировки — отрони накрая.

— Ни едничка — съгласи се Матю.

Последва миг на споделено безмълвие.

— Добре — провлече тя, — да извадим сега това на улицата.

Остатъкът от следобеда отлетя. Тя беше чела романа, Корбет й го бе изпратил и от самото начало знаеше какво иска да постигне от този фотосеанс. И сега, когато всичко си идваше на мястото, през нея сякаш минаваха токови удари. Изключително енергична, тя беше в състояние да изстиска най-доброто от един обект. А Матю Сейнт Джеймс, замисли се тя, докато изщракваше няколко прощални кадъра, имаше нещо повече и от най-доброто.

— Какво ще кажеш за една вечеря? — попита тя, като обходи тавана, за да изключи една по една ярките светлини. — Аз правя отвратителни лютиви сандвичи. Ако не те е страх да опиташ истински западнотексаски люти чушки, заповядай.

Матю осъзна, че са работили дълго и са пропуснали времето за обяд.

— Един лют сандвич ще е страхотно.

Блясъкът на нейната усмивка се смеси със слънчевата светлина, която струеше от прозорците.

— Ти си търсач на рискове, Матю Сейнт Джеймс. Винаги съм харесвала това у един мъж.

По-късно през същата привечер те седяха на отрупаното й канапе, заслушани в Джеймс Тейлър^[2] и отпивайки бренди. Матю бе приятно изненадан, че Джил — енергетичното динамо от този следобед, би могла да бъде също така тиха и добра компания. Приятно мълчание се бе настанило край тях и когато погледът на Матю преброди стаята, той видя серия притеглящи го фотографии, които досега не бе забелязал.

— Ти ли си снимала тези кадри във Виетнам?

— Ъ-ъ… Тези са на баща ми.

Матю напусна удобното канапе, за да ги разгледа по-подробно. Всички снимки бяха на войници; младите, мръсни лица му бяха до болка познати.

— Дяволски хубави са. Но, предполагам, че това и трябва да се очаква.

— Татко беше най-добрият. Той беше фотограф на Асошиейтид прес и беше…

— … ранен по време на огнестрелната битка при Чу Лай през шейсет и девета. Смъртта му десет дена по-късно бе официално приписана на перитонита и пневмонията вследствие на раните му.

Джил се втренчи в него.

— Откъде, мамицата му, знаеш това?

Матю повдигна рамене:

— Аз познавах Бил Кокърън. Беше страхотен мъжага. И единственият човек, когото някога съм срещал, който знаеше как да казва Не стреляйте, аз съм журналист на осем различни езика. И онзи път…

Гласът му провлече, когато той със закъснение осъзна, че би трябвало да е по-щадящ. В края на краищата Дивия Бил Кокърън беше баща на тази жена.

Джил се бе свила в ъгъла на кушетката, подвила дългите си крака:

— Не си мери думите заради мен, Матю. Искам да чуя нещо за тези дни.

Матю седна до нея, като полюшваше чашата си в длани. Джил почака, докато той събираше мислите си, втренчен в брендито.

— Беше малко преди целият пъкъл да се сгромоляса по време на щурма при Тет. На това момче от моята бойна единица тъкмо му бяха казали, че е станал баща: момиченце, три килограма и петстотин четирийсет и пет грама. Смешно е какви неща си спомня човек — размисли се той на глас. — Така или иначе баща ти реши, че трябва да го отведем в Чолон, за да празнува.

— Чолон?

— Китайската част на Сайгон. Някак — не ме питай как — Бил бе станал свой човек в Сийграмс. След всичката домашно приготвена пиячка и сайгонския чай — тази гадна боядисана вода, момичетата от баровете винаги напористо твърдяха — обясни той, когато тя го погледна въпросително, — че тази допълнителна порция добро пиене само по себе си беше причина за празнуване. Поръчахме си пиле на грил, варени скариди и чинии, натъпкани догоре с нещо, което дяволски приличаше на истинско говеждо, и всичко това — платено от баща ти като благотворителен жест от сметката за разходи на Асошиейтид прес.

— Татко винаги е бил щедър — съгласи се между другото Джил. — Особено когато харчеше пари на янките.

— И аз го установих. Сметките за разходи на Дивия Бил Кокърън вероятно ще отидат в литературната история като едно от най-творческите писания от Виетнамската ера. Както и да е, след обяда всички седяхме около масата, пиехме, пушехме пури и приказвахме за хлапетата и за семействата си — знаеш, тези домашни истории…

Изражението на Матю изведнъж се промени. Той си спомни за завистта, която изпитваше, когато слушаше как другите говорят за любими хора, които ги очакват вкъщи. Джил си отбеляза разсеяното намръщване и реши да не го коментира. Тя вече беше разбрала, че Матю е много затворен човек.

— Тази хубавка малка курва, облечена с една от тези лъщящи, тънки като хартия копринени рокли, които толкова много от момичетата в баровете носеха, очевидно бе схванала кой от нас има мангизите. Тя скочи в скута на баща ти и започна да хапе ухото му и да роши с пръсти косата му. Ние всички подлудявахме, като гледахме това, но Бил сякаш не забелязваше. Вместо това той, продължи да говори за дъщеря си, която (и това е цитат) имала повече талант в кутрето си, отколкото той — в цялото си тяло.

Обзе я топло чувство. Топлина и носталгичен копнеж, с които се бе приучила да живее:

— Татко каза това?

— Каза го, и още как! Помня го, защото точно на това място момичето се измори да бъде пренебрегвано и увери баща ти, че тя имала повече талант в нейното кутре, отколкото което и да е американско бейби-сан.

— Бейби-сан?

— Девойче.

— О! — възкликна Джил. — И какво се случи после?

Матю повдигна рамене:

— Не си спомням. Вероятно по това време всички бяхме отнесени от взривната вълна.

Джил имаше острото усещане, че той разсъдливо я пази да не засегне чувствата й и бе благодарна за загрижеността му.

— Благодаря ти, че споделяш това с мен — прошепна тя. — Никога не съм познавала баща си много добре. Родителите ми бяха разведени още като бях бебе, а татко беше все някъде в преследване на своите фоторепортажи — Селма, Бирмингам, Виетнам.

Тя потрепери, като си спомни сцените на кучета, пожарни маркучи, онези ужасяващи кръстове, които разсичат нощта, смъртта и разрушенията на войната.

Матю не каза нищо. Той просто протегна ръка и я прегърна. Джил сложи главата си на рамото му.

— Когато идваше да ни посети, все ме грабваше и ме притискаше към гърдите си. Беше толкова голям и силен; аз се успокоявах с вярата, че никой не може да му причини нещо лошо.

Тя извъртя глава нагоре с поглед в устните му. Като се приведе, Матю усети вкуса на меката й уста. Целуна я веднъж, лекичко. После отново. Бавно, умело, жадно.

След дългата сладостна пауза Джил отметна отново глава:

— Искаш ли да се любиш с мен, Матю?

Матю винаги бе вярвал в прямотата:

— Да.

Тя се изправи и изпружи ръка.

— Добре, какво чакаме тогава?

Те се разсъблякоха един другиго, дланите им се маеха по затоплените кожи, устните им вкусваха новоосвободената плът. Когато легнаха лице срещу лице в леглото, ръцете на Джил се плъзнаха по възвишенията и вдлъбнатините на тялото му, пръстите й обхождаха дългите, намасурени мускули, които се свиваха при нейното проучвателно докосване. В отговор Матю движеше ръце по стройните й извивки и изтръгна от нея протяжна, тлееща потребност да моли за облекчение.

Той спря само колкото да постави презерватива, без който не излизаше (никакви копелета от Матю Сейнт Джеймс!) и после езикът му се шмугна в нея и предизвика взривове от умопомрачително удоволствие. Неспособна да стои пасивна, докато той я влудява, Джил започна да опипва по-стръвно. Тя го издърпа отгоре си, като шушнеше мръсни думи в ухото му, докато обвиваше слабините му с дългите си загорели крака и посочваше на пениса му пътя към дома. Пухкавата глезотия незабелязано скочи на пода; чаршафите станаха горещи и надиплени.

След като силата ги помете, те вече не можеха да се владеят, телата им се топяха, движеха се в съзвучие, докато двамата не достигнаха своя връх заедно в горещ прилив на облекчение. Когато всичко бе свършило, те легнаха един до друг на измачканото легло.

— Това — отрони Матю, все още тежко задъхан — беше едно от най-интензивните сексуални преживявания в живота ми.

— Сладур — прошепна тя с ниско гърлено провлачване, — ти още нищо не си видял.

Когато наведе глава и го пое дълбоко в устата си, тя се усмихваше.

Когато полунадигнатият му пенис набъбна до размерите на нейните съкровени желания, Матю реши, че никога не са били изричани по-верни думи.

 

 

Много по-късно, докато Матю спеше, Джил се измъкна от леглото и изчезна в тъмната стаичка. След като прояви снимките от деня, тя седна под мъждивата червена светлина и изучава контактните копия дълго и безмълвно. После започна да върти телефона, който бе взела със себе си в стаичката.

— Радвам се, че те хващам вкъщи — каза тя, когато мъжкият глас от другата страна на линията се обади. — Какво? Не, съвсем сигурно е, че не съм пила. Ако искаш да знаеш, работих. Откъде, по дяволите, да знам колко е часът?

Отново този навъсен глас.

— Наистина ли? Четири сутринта? — Почака, позволи на мъжа да й даде няколко варианти на това, какво да прави с фотоапарата и с телефона си; накрая тя прекъсна разгорещения му монолог: — Не смей да ми затваряш, Корбет Маршъл! — настоя. — Не и преди да чуеш новините ми за твоя нов клиент Матю секси-като-никой-друг Сейнт Джеймс.

Това прикова вниманието му. Джил знаеше, че така и ще стане.

— Ето какво, сладур. Уреди „Барън стюдиоуз“ да ми дадат изключителни права над цялата статична продукция, и ще ти стъкмя такава поредица от снимки за пред публиката, че ще ти падне шапката.

Удовлетворена от отклика у Корбет, тя със закъснение се извини, че го е разбудила, затвори телефона и се върна обратно към работата си.

Като гледаше как образът на Матю в размери 28 х 35 см бавно се появява изпод проявителя, Джил изпита задоволство и приток на нега от това, че се е любила с новия секссимвол на Холивуд. И, мамицата му, тя го бе открила първа.